Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Автобус, превозващ психично болни отбива за малко от пътя и те изчезват и до ден днешен не се знае какво се е случило
  • Новини

Автобус, превозващ психично болни отбива за малко от пътя и те изчезват и до ден днешен не се знае какво се е случило

Иван Димитров Пешев октомври 30, 2023
parttosdofgdkgkdfgdf.png

Сюжетът на „Парти бус” е вдъхновен от действителни събития.

Главният герой Алекс е шофьор на автобус, който трябва да транспортира група психично болни до местната психиатрия. В средата на пътуването той отбива до крайпътен бар за кратка почивка.

Когато се връща, намира автобуса празен, пациентите са изчезнали. Няма следи от разбиване. Нито от някакво насилие. Просто пациентите ги няма. Шофьорът оглежда околността, търси пациентите, но без успех. Той потегля към клиниката, знаейки, че заради случилото се със сигурност ще загуби работата си. Тревожен, минава покрай спирка, на която непознати хора чакат транспорт. Той спира автобуса и отваря вратите, непознатите се качват….

И до ден днешен няма информация какво се е случило с истинските пациенти. Следствието не намира никакви следи от тях и заради мистерията около изчезването им станалото е описано като паранормална история.

Когато прочита тази истинска история в един форум, Диляна Данева е толкова впечатлена, че трудно заспива. Пита се защо не е филмирана. Става в два часа през нощта и започва да пише сценария на дебютния си късометражен филм “Парти бус”, на който е и режисьор.

Действителните събития се случват в САЩ през 1997 г., но Данева ги пренася у нас чрез своя още по-любопитен сюжет в точно 30 наситени минути. Характеристиката на героите, както и техните взаимоотношения са художествена измислица и са подчинени на българската действителност.

Във филма шофьорът на автобус Алекс качва група младежи, които след няколко дни купон в гората търсят транспорт към София. Но вместо да се озоват в столицата, автобусът “Чавдар” ги откарва някъде другаде… Загатва се и какво се случва с липсващите пациенти.

Главната мъжка роля на шофьора Алекс е поверена на Асен Караниколов. Останалите вълнуващи персонажи се изпълняват от Ралица Туджаро, Мария Илиева, Ива Караманчева, Антон Трендафилов шеф Петър Михалчев, Кристиян Макаров и Юли Славчев от сензационната група „Молец“, Васил Грънчаров, проф. Станимир Трифонов и др.

 

Освен престижната номинация на наградите AFIN, „Парти бус“ e селектиран на различни международни фестивали, както в България, така и в чужбина, като последнo беше показан пред публика в рамките на националния фестивал „Златна роза“ преди броени дни.

 

Режисьорът на филма „Парти Бус“, Диляна Данева е сред номинираните в категория дебют на международния филмов фестивал AFIN International Film Festival, който се провежда ежегодно в Бърбанк, Австралия. Провокативната лента успя да класира режисьорката до финала на фестивала, на който тя се състезава с други нейни колежки от Австралия, САЩ и Русия. Прожекциите на селектираните филми започват от средата на месец октомври, а победителите ще бъдат обявени на официална гала церемония Официалната церемония по награждаването е на 29-ти октомври.

Continue Reading

Previous: Радев най-сетне коментира Кодгейт, иска разследване за играчите от доклада на ДАНС и мотивите им
Next: Нов супер бизнес се вихри в България! Мнозина млади хора изкарват по над 300 лева на ден от събиране на това

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.