Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Адвокат: Сбогом, чичо Ламбо!
  • Новини

Адвокат: Сбогом, чичо Ламбо!

Иван Димитров Пешев ноември 28, 2023
lsdkgdkfgkdfglkdfg.png

„Никой мъж не трябва да сяда на една маса, ако не може да плати цялата сметка“.
Това е една от великите мисли на Стефан Данаилов, на чичо Ламбо, който изпращаме
днес. И ми е много смешно, когато я тълкуват в кръчмарски смисъл. Който го познаваше
поне бегло, знае, че я използваше в професионален, социален, в личен аспект. Това
е дефиниция на мъжкото поведение. Неговата дефиниция. Така разбираше Той нещата.

 

Не може един мъж да си тръгне, без да си плати, независимо какво е направил,
или са му направили. Един истински мъж трябва да знае, че не може да се изниже,
независимо откъде си тръгва. Това е достойнство и почтеност, това е морал – неща,
които при него бяха издигнати в култ. Така живя, така си и отиде – с оправени
сметки, към всички и към всеки.

 

И най-вече към българската култура, където не само, че плати всичко, което му
се сервира, но и остави огромен депозит от своя огромен талант, който надали някога
ще може да бъде похарчен. Толкова непреходно е културното наследство, което завеща.
Мъчно се пише и говори за него в такъв момент. Преди немного години го бях поканил
на обяд в една пловдивска кръчма. Беше лято – горещо, лепкаво, типично пловдивско
лято. Каза ми, поръчай само диня и сирене, в тези жеги друго не ми се яде. Поръчах,
разбира се, и зачаках.

 

След час звънна и с извинение каза, че спешно трябва да тръгне за София. Оттогава
динята със сиренето стоят. Стоят недокоснати. Стоят като за помен и спомен – вечен
спомен. Сбогом, чичо Ламбо! Сбогом! И лек път към там, където сметки вече няма.
Там всичко е платено…“

 

Това написа във Фейсбук пловдивският адвокат Тодор Кръстев. Поводът – на вчерашния
27 ноември отбелязахме 4 години от смъртта на големия Стефан Данаилов.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Имах тумор на черния дроб и дебелото черво – Пречистих всичко с тази рецепта
Next: Непознат се опитал да отвлече дете, но онемял, когато момчето му казало само три думи

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.