Александър често наричаше баща си „старомоден“. Думата излиташе от устата му с лекота, почти като въздишка на отегчение, всеки път, когато Димитър отказваше да си купи нов смартфон, предпочитайки стария с копчета, или когато го съветваше да спестява, вместо да тегли поредния потребителски кредит за „неотложна“ технологична придобивка. За Александър, студент в престижен университет, бъдещ икономист, светът се въртеше около иновации, бързи печалби и дигитална свързаност. Светът на баща му, от друга страна, изглеждаше закотвен в миналия век – свят на ръкостискания вместо договори по имейл, на разговори очи в очи вместо видеоконференции, на тиха упоритост вместо шумна самореклама.
Димитър притежаваше малък, но стабилен бизнес – работилница за мебели по поръчка. Не се стремеше към разширяване, не говореше за пазарни дялове и не се интересуваше от агресивен маркетинг. Работата му беше неговата гордост, а качеството – неговата единствена реклама. Александър гледаше на това с известно презрение. Не разбираше как един толкова интелигентен човек може да се задоволява с толкова малко, как може да прекарва дните си сред дървени стърготини и мирис на лак, когато навън го чакаше вселена от възможности.
„Ти просто не разбираш, татко. Пазарът се променя. Трябва да си гъвкав, да си видим. Да създадеш бранд“, обясняваше му той за пореден път на вечеря, размахвайки вилицата си, сякаш дирижираше симфонията на модерния капитализъм.
Димитър го слушаше мълчаливо, с онази непроницаема усмивка, която влудяваше сина му. В нея нямаше нито одобрение, нито упрек. Имаше само спокойствие, което Александър тълкуваше като примирение. Като липса на амбиция.
Конфликтът между тях не беше открит. Беше тиха война на светогледи, водена в паузите на разговорите, в неизказаните мисли, в начина, по който Димитър поглеждаше към скъпия часовник на китката на сина си – подарък, за който Александър бе работил цяло лято, или по-скоро бе изтеглил „студентски кредит за текущи нужди“. За Димитър това беше безумие. За Александър – инвестиция в имидж.
Този ден, обаче, нещо щеше да се промени. Беше събота следобед, късно лято. Слънцето се процеждаше през щорите в кабинета на баща му – стая, в която Александър рядко влизаше. Беше му забранено като дете и навикът се бе запазил. Но сега търсеше важен документ, свързан със семейната им къща, нужен му за кандидатстване по някаква програма в университета. Майка му, Райна, му беше казала, че Димитър го държи в старото си дървено бюро.
Бюрото беше масивно, изработено от тъмен орех, дело на самия Димитър преди години. Ухаеше на старо дърво и хартия. Александър отвори най-горното чекмедже. Вътре цареше привиден хаос от фактури, моливи, гумички и дребни инструменти. Започна да рови, леко раздразнен от липсата на подредба. Бръкна по-надълбоко, пръстите му се плъзнаха под купчина стари скици и се натъкнаха на нещо твърдо, облечено в кожа. Извади го. Беше малък, изтъркан черен бележник, от онези, които вече никой не използваше. Кожата по ръбовете беше протрита до кадифе, а страниците леко пожълтели от времето.
Любопитството надделя над целта на търсенето му. Какво толкова би могъл да записва един „старомоден“ човек в такъв бележник? Списъци за пазар? Размери на дъски?
Той го отвори. На първата страница, изписано с прилежния, леко наклонен почерк на баща му, стоеше едно-единствено име. Неговото собствено.
Александър.
Сърцето му пропусна удар. Защо името му ще е на първата страница? Почувства се странно, сякаш надничаше в нечия душа. Обзе го смесица от вина и неудържимо желание да продължи.
Прелисти на втората страница. Тя беше изписана почти до долу. Списък с имена. Някои му бяха бегло познати – стари приятели на семейството, далечни роднини. Други не му говореха нищо. Но до всяко име, с червено мастило, стоеше една и съща дума.
Дълг.
Кирил – дълг.
Мария – дълг.
Стефан – дълг.
Виктор – дълг.
Георги – дълг.
Списъкът продължаваше. Десетина имена, всяко последвано от тази тежка, зловеща дума. Какви дългове? Баща му никога не беше говорил за парични проблеми. Напротив, винаги се е славел като точен и коректен във финансовите си дела. Може би той беше дал пари назаем? Но защо ще го нарича просто „дълг“? И защо неговото име беше на първата страница, отделено от останалите?
Ръцете му леко трепереха. Тъкмо прелисти нататък, очаквайки да види суми, дати, нещо, което да внесе логика в тази загадка, и видя…
Видя нещо, което взриви представата му за неговия тих, предвидим и старомоден баща. Третата страница беше различна. Там имаше само едно име – Виктор. Същото име от списъка. Но под него нямаше просто думата „дълг“. Имаше цял параграф, написан с по-силен натиск, сякаш всяка буква е издялана с гняв и болка.
„15 септември, двадесет години. Денят, в който доверието умря. Фабриката. Нашата фабрика. Той взе всичко. Остави ми само прах и спомени. Но дългът не е само пари. Дългът е чест. И ще бъде платен. Не с лихва. А със справедливост.“
Александър преглътна с мъка. Фабрика? Каква фабрика? Баща му никога не беше притежавал фабрика. Целият му живот, доколкото Александър знаеше, беше преминал в малката работилница в задния двор. Усети как студени тръпки пробягват по гърба му. Това не беше просто бележник. Това беше дневник на един скрит живот. Живот, за който синът му нямаше абсолютно никаква представа.
Той затвори бележника с рязко движение, сякаш се страхуваше, че думите ще изскочат от страниците и ще го погълнат. Сърцето му блъскаше в гърдите. Човекът, когото наричаше „старомоден“, пазеше тайни. Дълбоки, тъмни тайни, които се простираха десетилетия назад. Името „Виктор“ пулсираше в съзнанието му.
Кой беше Виктор? И какъв дълг можеше да бъде толкова голям, че да тлее двадесет години?
В този момент Александър осъзна, че не познава баща си. И че спокойният, подреден свят, в който вярваше, че живее, е просто фасада. А зад нея се криеше история за предателство, загуба и жажда за възмездие. История, в която той, без да знае, беше главният герой, чието име стоеше на първата страница.
Глава 2
Тишината в къщата внезапно се стори на Александър оглушителна. Всеки скърцащ звук на старата подова настилка, всяко почукване на клоните в прозореца, звучеше като зловещо предзнаменование. Той прибра бележника обратно в чекмеджето, на същото място под скиците, като внимаваше да не остави следи от своето ровене. Ръцете му все още трепереха. Намери документа, за който беше дошъл, но сега той изглеждаше маловажен, нищожен предмет от един друг, по-прост живот.
Излезе от кабинета и затвори вратата тихо, почти благоговейно, сякаш излизаше от светилище, в което е видял нещо забранено. В коридора се сблъска с майка си. Райна носеше кош с пране и го погледна с лека изненада.
„Намери ли го?“, попита тя с мекия си, спокоен глас.
„Да, да, намерих го“, отвърна Александър, опитвайки се гласът му да не трепне. „Беше точно където каза.“
Тя се усмихна. „Баща ти е много подреден, въпреки привидната бъркотия в това бюро. Всичко си има място.“
„Подреден ли?“, изплъзна се от устата му, преди да успее да се спре. Думата прозвуча саркастично дори на неговите уши.
Райна повдигна вежди. „Какво има, Александър? Да не си в лошо настроение?“
„Не, нищо. Просто се замислих.“ Той се опита да се усмихне, но усети как мускулите на лицето му се сковават. „Мамо, познаваш ли някой на име Виктор?“
Въпросът увисна във въздуха. За части от секундата Александър видя как усмивката на майка му изчезва. Само за миг, но беше достатъчно. Една почти незабележима сянка премина през очите ѝ, клепачите ѝ трепнаха. После спокойствието се върна, но вече изглеждаше като маска.
„Виктор ли? Има много хора с това име. Защо питаш?“ Гласът ѝ беше станал една идея по-предпазлив.
„Просто така. Стори ми се, че го чух в един разговор на татко по телефона преди време“, излъга той, наблюдавайки я внимателно.
„А, сигурно е било за работа. Клиент може би“, отвърна тя твърде бързо и се опита да го заобиколи. „Трябва да простра това пране, докато има слънце.“
Но Александър не се отмести. „Той изглеждаше… ядосан. Нещо за фабрика споменаваше.“
Този път реакцията беше по-силна. Райна спря и го погледна право в очите. В погледа ѝ имаше нещо, което той никога не беше виждал – страх. И предупреждение.
„Александър, не се рови в неща, които не те засягат. Миналото си е минало. Баща ти е имал тежки моменти, както всеки човек. Няма нужда да ги разравяш сега.“
„Какви тежки моменти? Той никога нищо не е споделял. За мен той е просто… човекът в работилницата. Старомодният човек“, каза Александър, като последната дума прозвуча по-скоро като въпрос, а не като определение.
Болка проряза лицето на Райна. „Баща ти е много повече от това. Той ни е опазил. Опазил е теб и сестра ти от много неща. И ако понякога изглежда дистанциран или старомоден, то е защото носи товари, за които ти дори не подозираш. Моля те, остави тази тема.“
Тя го заобиколи и забърза към задния двор. Александър остана сам в коридора, а думите ѝ отекваха в главата му. „Носи товари, за които ти дори не подозираш.“ Значи и тя знаеше. Може би не всичко, но знаеше за Виктор, за фабриката, за дълга. Цялото му семейство се оказа изградено върху основи от тайни, а той през цялото време е живял на повърхността, без да подозира за дълбините отдолу.
Чувството за вина се смеси с гняв. Гняв към баща му, задето го е държал в неведение. Гняв към майка му, задето е била съучастник в тази тишина. Но най-вече гняв към себе си, задето е бил толкова сляп и повърхностен.
По-късно същия ден, докато седеше в своята модерна, минималистична квартира, за която плащаше ипотечен кредит с помощта на родителите си, Александър се чувстваше като измамник. Всичко, с което се гордееше – независимостта му, модерният му начин на живот – изглеждаше като детска игра в сравнение с онова, което беше прочел в бележника. Баща му се бореше с демони от миналото, а той се тревожеше за последната версия на софтуера на лаптопа си.
Той отвори лаптопа, но не за да работи по проекта си за университета. Отвори търсачката. Пръстите му се поколебаха за момент, след което набраха две думи: „Димитър“ и името на квартала, в който бяха живели преди години, преди да се преместят в настоящата си къща. Резултатите бяха безинтересни – стари адресни регистрации, обяви. Тогава пробва нещо друго. Написа „Виктор“ и името на същия квартал.
И тогава го видя.
Изскочи статия от местен вестник, архивирана онлайн, отпреди двадесет години. Заглавието беше: „Мебелна фабрика „Прогрес“ с нов едноличен собственик“. А на снимката под заглавието бяха двама мъже, които си стискаха ръцете пред голяма, сива сграда. Единият беше по-млад, с хищна усмивка и скъп костюм. Под снимката пишеше името му – Виктор. Другият… другият беше баща му. Димитър. Двадесет години по-млад, с надежда в очите и облекло на работник, но с изражение на горд съсобственик.
Александър зачете статията. В нея се говореше за „успешно партньорство“, за „обединяване на усилия“ и за „светло бъдеще“. Виктор беше представен като „финансовия мозък“, а Димитър като „майстора, душата на производството“. Няколко месеца по-късно, друга, много по-кратка статия, съобщаваше, че Димитър е напуснал дружеството „по лични причини“ и че Виктор поема пълния контрол.
„Лични причини.“ Думите кънтяха в тишината на стаята. Това беше лъжа. Усещаше го с всяка фибра на тялото си. Това беше историята зад записа в бележника. Предателството.
Александър затвори лаптопа. Вече знаеше, че няма връщане назад. Трябваше да разбере цялата истина. Не само заради себе си, но и заради баща си. Трябваше да разбере какво означава всеки един „дълг“ в онзи черен, изтъркан бележник.
Първото име в списъка след Виктор беше Кирил. Александър смътно си спомняше този човек. Беше приятел на баща му от младини, весел и шумен мъж, който не се беше появявал в дома им от години.
Това щеше да е неговата първа стъпка. Да намери Кирил. И да го накара да говори.
Глава 3
Намирането на Кирил се оказа по-лесно, отколкото Александър очакваше. Едно бързо търсене в социалните мрежи разкри профил на мъж на средна възраст, чието лице, макар и белязано от годините, съвпадаше със спомените на Александър. Работеше като шофьор на камион за международни превози. Според последните му публикации, в момента беше в страната, в почивка между курсовете. Александър му изпрати съобщение, представяйки се и питайки дали може да се видят за кратко. Отговорът дойде изненадващо бързо: „Синът на Митко? Разбира се, момче. Ела утре по обяд в онова малко кафене до автогарата. Ще те чакам.“
На следващия ден Александър пристигна няколко минути по-рано. Кафенето беше невзрачно, с лепкави маси и мирис на стар тютюн – място, на което той никога не би стъпил по свой избор. Кирил вече беше там, седнал на маса в ъгъла, с чаша бира пред себе си, въпреки че беше едва пладне. Беше напълнял, косата му беше оредяла, но очите му все още грееха с онзи весел, леко дяволит пламък, който Александър си спомняше.
„Александър! Колко си пораснал!“, изрева той и стана да го прегърне в мечешка прегръдка, която едва не му изкара въздуха. „Последния път като те видях, беше хлапе, което риташе топка в двора. Сега си мъж! Как е баща ти? Още ли е същият мълчалив инат?“
„Добре е, работи“, отвърна Александър, докато сядаше. Чувстваше се неловко. Не знаеше как да подхване темата.
„Работи, разбира се. Този човек ще умре в работилницата си“, засмя се Кирил. „Какво те води насам, момче? Не вярвам да си дошъл просто да видиш един стар приятел на баща си.“
Александър си пое дъх. Реши да бъде директен. „Става въпрос за миналото. За фабриката.“
Веселият пламък в очите на Кирил угасна. Той отпи голяма глътка бира и се облегна назад. „Значи си започнал да ровиш. Мислех, че този ден никога няма да дойде. Баща ти успя да те опази доста дълго.“
„Какво се е случило? В интернет намерих само някакви стари статии. Всичко изглеждаше толкова… нормално.“
Кирил изсумтя. „Нормално ли? Нямаше нищо нормално в това. Беше си чисто ограбване, извършено с химикал и договори. Аз бях там. Видях всичко.“ Той се наведе напред, понижавайки глас. „С баща ти бяхме повече от приятели. Бяхме братя. Заедно започнахме в онази фабрика, още като беше държавна. Той беше най-добрият майстор, а аз отговарях за машините. Когато дойде приватизацията, ние имахме план. Да я купим с работнически акции, да я направим наша. И тогава се появи Виктор.“
Александър слушаше, затаил дъх.
„Виктор беше различен. Гладък, облечен в скъпи костюми, говореше за инвестиции, за европейски пазари. Дойде с куфарче, пълно с обещания. Каза, че ще ни помогне, ще осигури финансиране, ще стане наш партньор. Баща ти… той е доверчив човек. Вярва в доброто у хората. И му повярва. Аз го предупреждавах. Казвах му: „Митко, този човек е змия. Очите му са студени, като на акула.“ Но баща ти виждаше само възможността да осъществи мечтата си – голямо, модерно производство.“
Кирил спря, за да си поръча още една бира. Ръцете му, свити в юмруци на масата, издаваха напрежението му.
„В началото всичко беше наред. Подписахме договорите. Виктор влезе с пари, ние с труда и уменията си. Фабриката потръгна. Поръчките валяха. Но Виктор беше умен. Всички договори минаваха през неговите адвокати. Всички финансови операции бяха под негов контрол. Баща ти беше в цеха по двадесет часа на ден, не разбираше от сложните клаузи и финансови схеми. Аз също. Ние бяхме работници, не бизнесмени.“
„И какво стана?“, по-скоро прошепна Александър.
„Един ден, около година по-късно, Виктор свика събрание. И ни сервира новината. Фабриката била натрупала огромни дългове към негова фирма-майка. Фирма, за която ние дори не знаехме. Показа ни документи, подписани от баща ти, с които той, без да осъзнава, е залагал дяловете си срещу тези „заеми“. Беше капан, перфектно заложен. Даде ни избор – или да му прехвърлим нашите дялове, за да „покрием“ дълга, или той щеше да обяви фабриката в несъстоятелност и всички щяхме да останем на улицата. Включително и двадесетте работници, които бяха повярвали в нас.“
Александър усети как кръвта се оттича от лицето му.
„Баща ти беше съсипан. Не можеше да повярва. Опита се да се бори, нае адвокат, но беше късно. Всичко беше законово изпипано. Виктор беше помислил за всяка вратичка. Накрая, за да спаси хората си от уволнение, баща ти се предаде. Подписа. Прехвърли всичко. В замяна Виктор му даде някаква смешна сума, колкото да не е без нищо, и го изхвърли от собствената му фабрика.“
Кирил замълча. Тишината в кафенето изведнъж стана тежка, пълна с горчивината на двадесетгодишно предателство.
„А ти? Твоето име също е в…“, започна Александър, но спря. Не искаше да издава за бележника.
Кирил разбра. „Защо баща ти още ме смята за длъжник ли?“, попита той с тъжна усмивка. „Защото аз го предадох. Не като Виктор. По друг, може би по-лош начин. Когато всичко това се случи, Виктор ми предложи сделка. Да остана на работа като главен техник, с двойна заплата. Само трябваше да си мълча. Да не свидетелствам в полза на Димитър, ако се стигне до съд. И аз… приех. Имах семейство, малки деца. Уплаших се. Казах на Митко, че не мога да рискувам. Той не ми каза нищо. Само ме погледна. В този поглед видях как нашето приятелство умира.“
Кирил сведе глава. „Работих за Виктор още две години. Бяха най-дългите години в живота ми. Всеки ден да минаваш покрай човека, който е съсипал най-добрия ти приятел, и да се преструваш, че всичко е наред… Накрая не издържах. Напуснах и станах шофьор. Оттогава не съм го виждал. Но знам, че за него аз останах страхливецът, който го изостави в най-трудния момент. Това е моят дълг към него. Дълг на съвестта.“
Александър седеше като вцепенен. Картината се сглобяваше, но беше по-грозна, отколкото си представяше. Баща му не просто беше загубил бизнес. Той беше загубил мечта, приятел и вярата си в хората, всичко в един и същи момент.
„Има още нещо“, продължи Кирил, сякаш се изповядваше. „Преди да напусна, чух разговор. Виктор се хвалеше пред някакви други бизнесмени. Каза, че е взел фабриката, но това е само началото. Че докато Димитър диша, той няма да е спокоен. Страхуваше се, че един ден баща ти може да се опита да си върне своето. Каза, че ще се погрижи Димитър никога повече да не се изправи на крака.“
Думите на Кирил прозвучаха като заплаха, която отекваше през годините. Войната между Димитър и Виктор не беше приключила преди двадесет години. Тя просто беше станала невидима.
„Благодаря ти“, каза Александър и стана. „Трябва да вървя.“
„Момче“, извика Кирил след него. „Внимавай. Виктор не е човек, с когото можеш да се шегуваш. Той е безмилостен. Ако баща ти е мълчал толкова години, имал е причина. Не отваряй кутията на Пандора, ако не си готов да се изправиш срещу това, което ще излезе от нея.“
Но Александър вече не го слушаше. Той бързаше да се прибере, в главата му отекваше следващото име от списъка.
Мария.
И до него думата „дълг“. Този дълг изглеждаше съвсем различен. И много по-личен.
Глава 4
Името „Мария“ беше по-трудно за проследяване. Нямаше фамилия, нямаше никакви други насоки. Александър прекара часове в ровене из старите албуми със снимки на родителите си, надявайки се да намери лице, което да свърже с името. В един прашен албум от времето, когато родителите му са били съвсем млади, преди да се роди дори сестра му Михаела, той я намери.
Беше групова снимка от някакво събиране. Димитър, млад и усмихнат, беше прегърнал Райна. Но до него стоеше друга жена. Красива, с тъмна коса и тъжни очи. Тя гледаше към баща му с изражение, което Александър не можа да разчете – смесица от обожание и болка. На гърба на снимката, с избеляло мастило, пишеше: „Лятото на нашето начало. Димитър, Райна, Мария, Георги и останалите.“
Следващата стъпка беше да разпита сестра си. Михаела беше с пет години по-голяма от него, работеше като реставратор и притежаваше онази тиха наблюдателност, която Александър, в своята младежка припряност, напълно липсваше. Тя имаше много по-близка връзка с майка им и може би знаеше нещо.
Намери я в ателието ѝ, сред мириса на терпентин и стари книги.
„Миша, трябва да те питам нещо важно“, започна той без предисловия и ѝ показа снимката. „Коя е тази жена? Мария?“
Михаела взе снимката и я погледна. Лицето ѝ стана сериозно. „Откъде я намери?“
„Няма значение. Коя е тя?“
Тя въздъхна и седна на едно ниско столче. „Тя беше най-добрата приятелка на мама. И първата голяма любов на татко.“
Александър се почувства така, сякаш земята се разтвори под краката му. „Какво? Но… той е бил с мама тогава?“
„Сложно е“, каза Михаела. „Били са една компания. Татко и Мария са били заедно от гимназията. Всички са очаквали да се оженят. Но той се е запознал с мама и… се е влюбил в нея. Разделил се е с Мария, за да бъде с майка ни. Било е много тежко за всички. Мария е била съсипана. Прекъснала е всякакви контакти със семейството ни.“
Александър се опита да осмисли информацията. Значи „дългът“ към Мария не беше финансов. Беше емоционален. Дългът на разбитото сърце.
„И това ли е всичко?“, попита той, макар да усещаше, че историята има продължение.
Михаела се поколеба. „Не. Има и още нещо. Нещо, което мама ми разказа веднъж, когато бях много разстроена заради едно момче. Закле ме да не казвам на никого, особено на теб.“
„Миша, моля те. Трябва да знам.“
Тя го погледна в очите, преценявайки го. „Добре. Но това остава между нас. Няколко месеца след като татко и мама са се събрали, Мария е разбрала, че е бременна. От него.“
Светът на Александър се завъртя. „Бременна? Имам… брат? Или сестра?“
„Не. Направила е аборт. Сама. Не е казала на никого, докато не е станало твърде късно. Разбрали са чак след като е получила усложнения и се е наложило да я приемат в болница. Лекарите са казали, че… че повече никога няма да може да има деца.“
Александър седна тежко на един сандък. Тишината в ателието беше плътна, наситена с десетилетна болка.
„Татко знае ли?“, прошепна той.
„Да. Мама му е казала. Разказвала ми е, че той е бил съсипан. Чувствал се е виновен не само за това, че я е изоставил, но и за това, че ѝ е отнел шанса да бъде майка. Отишъл е в болницата, но тя е отказала да го види. След това е заминала. Никой не знае къде. Оттогава не са я чували.“
Сега Александър разбра. Разбра тежестта на думата „дълг“ до името на Мария. Това беше дълг, който никога не можеше да бъде изплатен. Дълг, който баща му е носил в сърцето си през всичките тези години. Това обясняваше и част от неговата мълчаливост, от онази тиха тъга, която понякога се появяваше в погледа му. Той не беше просто старомоден. Той беше човек, преследван от призраците на миналото.
„Защо никога не ми е казано?“, попита Александър с горчивина в гласа.
„За да те предпазят. Както винаги“, отвърна Михаела. „Те вярват, че децата не трябва да носят товарите на родителите си. Че трябва да ви осигурят лек и щастлив живот, дори ако техният е бил сложен.“
„Но това не е честно!“, избухна Александър. „Да живея в лъжа! Да го съдя, без да знам през какво е преминал!“
Той стана и започна да крачи из ателието. Чувстваше се изгубен. Всяко ново разкритие преобръщаше света му. Баща му се оказа трагична фигура – предаден в бизнеса, виновен за една съсипана любов, носещ мълчаливо своите товари. А той, синът му, го е наричал „старомоден“, защото не е искал да си купи нов телефон. Срамът го заля като гореща вълна.
Реши, че трябва да намери Мария. Не знаеше защо. Може би, за да потърси прошка от името на баща си. Или може би просто, за да види с очите си жената, която е била толентен призрак в живота на семейството му.
Това обаче се оказа почти невъзможна задача. Мария сякаш беше изчезнала от лицето на земята. Нямаше я в социалните мрежи, нямаше я в публичните регистри. Единствената следа беше името „Георги“ от същата снимка. Той беше единственият друг човек, отбелязан с име.
Александър си спомни, че Георги беше кум на родителите му. И той, подобно на Кирил, беше изчезнал от живота им преди много години.
Търсенето на Георги го отведе до стара адвокатска кантора в центъра на града. Оказа се, че Георги е станал успешен адвокат. Прие го в луксозния си кабинет, оглеждайки го с пронизващия поглед на човек, свикнал да чете хората.
„Синът на Димитър и Райна“, каза той, без да се усмихва. „Предполагам, не си тук за правна консултация.“
„Търся Мария“, отвърна директно Александър.
Лицето на Георги остана безизразно. „Никой не я е търсил от двадесет и пет години. Защо сега?“
„Защото разбрах истината. И искам да говоря с нея.“
Георги се облегна в стола си и сплете пръсти. „Някои истини е по-добре да останат заровени. Баща ти направи своя избор. И Мария направи своя.“
„Какъв избор? Да изчезне?“
„Да. И да започне на чисто. Аз ѝ помогнах. Тя е единственият човек, на когото съм длъжник в този живот. Бях влюбен в нея, знаеш ли? Още тогава. Но тя виждаше само баща ти. Когато той я съсипа, аз бях там, за да събера парчетата. Помогнах ѝ да замине в чужбина, да си смени името, да започне нов живот.“
Александър слушаше в захлас. Поредният „дълг“ от бележника придобиваше смисъл. Дългът на баща му към Георги беше, че му е отнел жената, която е обичал.
„Къде е тя?“, настоя Александър.
Георги поклати глава. „Не мога да ти кажа. Обещах ѝ. Тя има семейство сега. Съпруг, две осиновени деца. Щастлива е. Появата ти само ще отвори стари рани.“
„Но баща ми… той живее с тази вина през всичките тези години!“
„Това е неговият кръст. Нека си го носи“, отвърна студено Георги. „Той избра Райна. Прекрасна жена, не ме разбирай погрешно. Но не можеш да имаш всичко в този живот. Всяко щастие е построено върху нечие нещастие. Време е да го научиш.“
Александър си тръгна от кантората с празни ръце, но с пълна глава. Вече разбираше сложната мрежа от взаимоотношения, болка и дългове, която свързваше хората от миналото на баща му.
Оставаше третото име от списъка, което го озадачаваше.
Стефан.
И до него, разбира се, думата „дълг“. Кой беше Стефан и каква беше неговата роля в тази сложна мозайка?
Глава 5
Разследването за Стефан тръгна в съвсем неочаквана посока. Той не беше от миналото, свързано с фабриката, нито от сложните любовни триъгълници от младостта на Димитър. Александър си спомняше бегло едно момче на име Стефан, което живееше в съседство преди години. Беше тихо, свито момче от бедно семейство, което често идваше в работилницата на баща му, за да го гледа как работи.
След няколко дни ровене и разпитване на стари съседи, Александър откри, че Стефан е станал успешен архитект. Дори имаше собствено студио, чийто уебсайт беше впечатляващ, пълен с проекти на модерни, луксозни сгради. Това не се връзваше с представата за бедното момче от квартала.
Александър се обади в студиото и си записа час за консултация, представяйки се за потенциален клиент. Искаше да види Стефан лице в лице, да прецени как да подходи.
Студиото се намираше на последния етаж на стъклена сграда в най-скъпия район на града. Всичко крещеше за успех и пари. Самият Стефан го посрещна – висок, елегантен мъж в безупречен костюм, с уверена усмивка. Нямаше и следа от свитото, бедно момче от спомените на Александър.
„С какво мога да ви бъда полезен?“, попита Стефан с професионален тон, докато го водеше към заседателна зала с панорамна гледка.
Александър седна и реши да не увърта. „Не съм дошъл за проект. Казвам се Александър. Аз съм синът на Димитър.“
Усмивката на лицето на Стефан изчезна. Той седна срещу него и го изгледа мълчаливо за няколко секунди. „Значи е дошъл моментът“, каза той тихо, по-скоро на себе си. „Знаех, че един ден ще се появиш.“
„Какво знаехте?“, попита Александър.
„Че баща ти ще ти разкаже. Или че сам ще откриеш.“ Стефан въздъхна. „Предполагам, видял си името ми в някой негов списък.“
Александър кимна, изненадан от проницателността му.
„Дълг. Нали?“, попита Стефан. Александър отново кимна.
Стефан се засмя, но в смеха му нямаше веселие. Беше горчив, самоироничен смях. „Дълг. Да, аз съм най-големият длъжник на баща ти. И не става въпрос за пари. Става въпрос за живот.“
Той се изправи и отиде до прозореца, загледан в града под тях. „Когато бях дете, семейството ми нямаше нищо. Баща ми пиеше, майка ми работеше на три места, за да свързваме двата края. Аз бях болнав, имах вроден сърдечен проблем. Лекарите казаха, че ми трябва спешна операция в чужбина, иначе няма да доживея до осемнадесет. Сумата беше астрономическа. Непосилна за нас.“
Александър слушаше, без да каже дума.
„Един ден баща ти ме намери да плача зад работилницата му. Попита ме какво има. И аз, едно десетгодишно хлапе, му разказах всичко. На следващата сутрин той дойде у нас. Носеше една голяма пазарска чанта. И я изсипа на масата. Беше пълна с пари. Всичките му спестявания. Каза на родителите ми: „Вземете ги. Заведете момчето на операция.“ Майка ми се разплака. Баща ми, дори той, се разплака. Опитваха се да му откажат, питаха го как ще ги върнат. А той каза: „Няма да ми ги връщате. Един ден, когато Стефан порасне и стане успял човек, той ще помогне на някой друг в нужда. Това ще бъде неговият начин да ми се издължи.“
Стефан се обърна към Александър. Очите му бяха пълни със сълзи.
„Баща ти ми спаси живота. Парите, които той ни даде, бяха от продажбата на наследствена земя. Земя, която е щял да използва, за да започне собствен бизнес, да построи вашата къща. Той се отказа от своята мечта, за да даде шанс на едно чуждо, болно дете. Можеш ли да си представиш такъв човек, Александър?“
Александър не можеше. Не и човекът, когото той познаваше. Той поклати глава, неспособен да говори.
„След операцията се заклех. Заклех се, че ще успея. Че ще стана толкова богат и влиятелен, че един ден ще мога да му се отплатя. Учих като луд, работих ден и нощ. И успях. Всичко това“, той посочи с ръка луксозния офис, „всичко това го постигнах заради него. За да му докажа, че жертвата му не е била напразна.“
„И… отплати ли му се?“, попита Александър.
Лицето на Стефан се помрачи. „Опитах. Преди няколко години, когато вече бях стабилен, отидох при него. С куфарче, пълно с пари. Десетократно повече, отколкото той ми беше дал. Исках да му ги дам. Исках да му кажа, че вече може да спре да работи, да си почине, да си купи каквото поиска. А той… той ме погледна и каза: „Прибери си парите, Стефане. Не съм го направил за това. Дългът ти не е към мен. Огледай се и намери някой, на когото да помогнеш. Тогава ще сме квит.“ И ме отпрати.“
Стефан се върна и седна на стола си. Изглеждаше уморен, победен. „Оттогава не сме се виждали. Но аз знам, че той ме наблюдава. И знам, че все още не съм изплатил дълга си. Основах благотворителна фондация. Помагаме на болни деца, на млади таланти. Правя го анонимно. Но дори и това не е достатъчно. Защото как можеш да върнеш подарен живот? Този дълг е доживотен.“
Александър най-накрая разбра. Баща му не беше просто „старомоден“. Той беше човек с принципи, толкова високи и непоклатими, че изглеждаха неразбираеми в съвременния свят на егоизъм и лична изгода. Той беше изградил невидима империя не от пари и власт, а от добрина, морал и тихи саможертви. А думата „дълг“ в неговия бележник не беше обвинение. Беше напомняне. Напомняне за сложните връзки между хората, за моралните отговорности, които ни определят като личности.
Той благодари на Стефан и си тръгна. Чувстваше се едновременно смазан и вдъхновен. Картината на баща му вече беше почти пълна. Имаше един последен, най-тъмен и най-важен елемент.
Виктор.
Беше време да се изправи срещу човека, който беше поставил началото на всичко. Човекът, чийто дълг не беше нито емоционален, нито морален. Беше дълг на честта. И Александър вече знаеше, че изплащането на този дълг ще бъде негова битка. Толкова, колкото и на баща му.
Глава 6
Проникването в света на Виктор беше като опит да се щурмува крепост. Той беше станал една от най-влиятелните фигури в бизнес средите в страната. Фабриката за мебели „Прогрес“ беше само перлата в короната на неговата империя, която се простираше в строителство, туризъм и медии. Името му се споменаваше със смесица от страхопочитание и страх.
Александър знаеше, че директният подход е невъзможен. Виктор нямаше да приеме среща със сина на човека, когото беше унищожил преди двадесет години. Трябваше му друг път. Път, който минаваше през правото.
Използвайки контактите си от университета, той се свърза с една от най-добрите адвокатски кантори, специализирана в корпоративно право. Беше му препоръчана млада, но изключително амбициозна адвокатка на име Анелия. Казваха, че е брилянтна и безскрупулна в преследването на целите си. Точно от такъв човек имаше нужда.
Срещнаха се в нейния офис – стерилно бяло пространство, което отразяваше нейния подреден и студен професионализъм. Александър ѝ разказа всичко, което беше научил – за партньорството, за измамните договори, за свидетелството на Кирил, за мълчанието на баща му.
Анелия го слушаше без да го прекъсва, като си водеше бележки в таблета. Когато той свърши, тя вдигна поглед и го изгледа с преценяващите си, стоманеносиви очи.
„Историята е интересна, но емоционална. В съда емоциите не струват нищо“, каза тя с равен тон. „Имате ли някакви документи? Копия от оригиналните договори? Нещо, което да докаже твърденията ви за финансови манипулации?“
„Не“, призна Александър. „Баща ми вероятно е унищожил всичко. Не иска да говори за това.“
„Значи нямаме нищо“, отсече тя. „Думите на един уплашен шофьор на камион срещу армията от адвокати на Виктор? Това е самоубийство, а не дело.“
„Трябва да има начин!“, настоя Александър. „Това, което е направил, не може да е напълно законно.“
Анелия се замисли за момент. „Има една възможност. Много малка. Ако Виктор е използвал фиктивни заеми от свързани с него фирми, за да източи дружеството и да придобие дяловете на баща ви, това може да се класифицира като измама и скрито разпределение на печалба. Но за да го докажем, ни трябва достъп до финансовите архиви на фирмата отпреди двадесет години. А те са собственост на Виктор. Той никога няма да ни ги даде доброволно.“
„Тогава ще ги вземем без неговото съгласие“, каза Александър с решителност, която изненада самия него.
Анелия повдигна вежди. „Това звучи опасно и незаконно. Аз съм адвокат, а не крадец.“
„Не говоря за кражба. Говоря за намиране на слабо място. Човек като Виктор трябва да има врагове. Бивши служители, уволнени партньори. Някой трябва да знае нещо.“
В очите на Анелия проблесна искра на интерес. Тя видя в Александър не просто поредния клиент, а партньор, готов да поема рискове. „Добре. Ще направя някои проучвания. Ще се разровя в историята на фирмите на Виктор. Но това ще струва скъпо. И няма гаранция за успех.“
„Парите не са проблем“, излъга Александър. Щеше да използва спестяванията си, парите, заделени за първоначалната вноска на по-голям апартамент. Изведнъж материалните неща бяха изгубили всякакво значение.
През следващите няколко седмици Александър и Анелия работиха неуморно. Тя се заби в търговските регистри, проследявайки сложната мрежа от фирми, които Виктор беше създал през годините. Александър, от своя страна, започна да издирва бивши служители на „Прогрес“ от онова време.
Повечето хора се страхуваха да говорят. Самото споменаване на името на Виктор ги караше да затварят телефона. Но накрая късметът му се усмихна. Намери възрастна жена, бивша счетоводителка във фабриката, която беше уволнена малко след като Виктор поел контрола.
Жената, на име Лиляна, първоначално беше подозрителна, но когато Александър ѝ разказа чий син е, тя се съгласи да се срещнат. Покани го в малкия си, скромен апартамент, ухаещ на билки и стари книги.
„Помня баща ти“, каза тя с треперещ глас. „Добър човек беше. Душата на фабриката. А онзи… онзи дявол му я отне.“
„Знаете ли как го направи? Виждали ли сте документите?“, попита Александър.
Лиляна кимна. „Видях ги. Всичко мина през мен. Фактури за несъществуващи консултантски услуги. Договори за заем с лихви, които бяха престъпни. Всичко идваше от една фирма, регистрирана на някакъв остров. Фирма, която на хартия нямаше нищо общо с Виктор. Но аз знаех. Веднъж го чух да говори по телефона. Разбрах, че фирмата е негова.“
„Можете ли да свидетелствате за това?“
Жената се сви от страх. „Не мога, момче. Той е силен. Ще съсипе мен, децата ми. Когато ме уволни, той ми каза: „Ако кажеш и една дума на някого за това, което си видяла, ще се погрижа никога повече да не си намериш работа. И ще те съдя за клевета, докато не ти взема и въздуха, който дишаш.“ Повярвах му.“
Александър усети как надеждата му угасва. „Нямате ли някакви документи? Нещо, което сте запазили?“
Лиляна се поколеба. После стана, отиде до стара ракла и извади отвътре овехтяла папка. „Не трябваше да го правя. Опасно е. Но не можех просто да унищожа всичко. Запазих копия от няколко фактури и един от договорите за заем. За всеки случай.“
Тя подаде папката на Александър. Ръцете му трепереха, докато я поемаше. Това беше. Това беше ключът.
„Благодаря ви“, каза той, а в гласа му се четеше безкрайна благодарност. „Обещавам ви, името ви няма да бъде замесено. Ще ви защитим.“
С документите в ръка, той се върна при Анелия. Когато тя ги видя, на лицето ѝ за първи път се появи нещо като усмивка.
„Това променя всичко“, каза тя. „Това е пряко доказателство за измама. Фирмата, издала фактурите, вече не съществува, но с тези документи можем да поискаме от прокуратурата да започне разследване и да изиска пълна финансова ревизия на дейността на Виктор от онзи период. Ще отворим кутията на Пандора.“
„Направете го“, каза Александър.
В този момент той не мислеше за последствията. Мислеше само за записа в бележника на баща си.
Дългът е чест. И ще бъде платен. Не с лихва. А със справедливост.
Справедливостта най-накрая беше напът. Но Александър не подозираше, че като е предизвикал Виктор, е събудил звяр, който нямаше да се спре пред нищо, за да защити империята си. Войната вече не беше невидима. И щеше да има жертви.
Глава 7
Подаването на сигнала в прокуратурата беше като хвърляне на камък в спокойно блато. В началото на повърхността не се случи нищо. Но отдолу, в мътните дълбини на властта и парите, започнаха да се надигат вълни.
Първият знак, че са уцелили нервен център, дойде под формата на обаждане до Анелия от неин бивш колега, който сега работеше в кантората, обслужваща Виктор. Обаждането беше „приятелско“.
„Анелия, чувам, че си поела интересен случай“, казал гласът от другата страна. „Само да те предупредя, ровиш на грешното място. Клиентът ми е влиятелен човек. Не би искал да си създаваш врагове толкова рано в кариерата си.“
Анелия му благодарила за „загрижеността“ и затворила телефона. Веднага се обади на Александър. „Задействаха се. Това е добре. Значи се страхуват.“
Но скоро заплахите станаха по-директни. Една сутрин Александър намери гумите на колата си нарязани. Няколко дни по-късно, в пощенската си кутия откри плик без марка. Вътре имаше снимка на сестра му, Михаела, която влиза в ателието си. Снимка, направена от разстояние. Нямаше бележка. Нямаше и нужда. Посланието беше ясно: „Знаем кои сте. Можем да стигнем до близките ви.“
Обзе го леден страх. Това вече не беше игра. Не беше просто юридическа битка. Засягаше семейството му. Той веднага отиде при Михаела и ѝ разказа всичко. Очакваше тя да се уплаши, да го помоли да спре. Но тя го изслуша спокойно, с присъщата ѝ твърдост.
„Значи войната е започнала“, каза тя. „Трябва да кажем на нашите. Не можем повече да ги държим настрана.“
Тази вечер семейството се събра в хола. Беше най-тежката вечер в живота на Александър. Той извади бележника на баща си и го сложи на масата. И започна да разказва. Разказа за откритието си, за срещите с Кирил, Георги и Стефан, за разкритията на счетоводителката, за адвокатката, за заплахите.
Докато говореше, той наблюдаваше баща си. Димитър седеше неподвижно, забил поглед в изтъркания бележник. Лицето му беше непроницаемо, но в очите му се четеше буря от емоции. Райна плачеше тихичко до него, стискайки ръката му.
Когато Александър свърши, настъпи мълчание.
„Трябваше да ме оставиш“, проговори накрая Димитър. Гласът му беше дрезгав. „Това е моя битка. Не твоя.“
„Вече е и моя!“, отвърна Александър. „Той заплашва Михаела! Той заплашва всички ни! Ти си се опитвал да ни предпазиш с мълчание, но мълчанието вече не е щит. То е слабост. Време е да се бием.“
„Не разбираш с кого си имаш работа“, каза Димитър. „Виктор не играе по правилата. За него няма граници. Той ще унищожи всичко, което обичаш, само за да спечели.“
„Тогава защо си пазил този бележник?“, попита Александър, посочвайки към масата. „Защо си записвал всичко, ако не си се надявал, че един ден справедливостта ще възтържествува?“
Димитър не отговори. Но Александър видя как ръката му, поставена върху бележника, се свива в юмрук.
В този момент се случи нещо неочаквано. Райна, тихата и спокойна Райна, спря да плаче. Тя се изправи, избърса сълзите си и погледна първо съпруга си, а после и сина си.
„Стига толкова“, каза тя с твърд глас, който никой не беше чувал от нея. „Двадесет години живях в страх. Страх, че миналото ще се върне. Страх, че този човек ще ни намери и ще довърши това, което е започнал. Гледах те, Димитър, как се затваряш в себе си, как носиш тази тежест сам. И теб, Александър, те гледах как се отдалечаваш от баща си, без да разбираш защо. Край. Няма повече тайни. Няма повече страх. Щом е започнала война, ще се бием. Като семейство.“
Думите ѝ имаха ефекта на електрически шок. Тя беше лепилото, което ги държеше заедно, и сега нейната решителност им вдъхна нова сила.
На следващия ден Димитър за първи път прекрачи прага на кантората на Анелия. Той носеше стара картонена кутия.
„Мислех, че съм ги унищожил“, каза той и сложи кутията на бюрото. „Но съм ги запазил. Всичко. Оригиналните договори, моите собствени бележки от онова време, дори писмата със заплахи, които получавах, след като напуснах.“
Анелия отвори кутията и очите ѝ светнаха. Това беше златна мина. С тези документи и показанията на Димитър, делото им вече не беше просто възможно. То беше печелившо.
Но Виктор също не спеше. Няколко дни по-късно, медиите, които той контролираше, започнаха атака. Появиха се статии, описващи Димитър като „некадърен и озлобен бивш партньор“, който се опитва да изнудва „уважаван бизнесмен“ от завист. Александър беше представен като „разглезено хлапе, което си търси внимание“. Започнаха да разравят живота на цялото семейство, търсейки мръсни тайни.
Натискът беше огромен. Приятели започнаха да ги избягват. Банката, от която Александър беше взел ипотечния си кредит, внезапно започна да му създава проблеми, искайки предсрочно погасяване заради „промяна в рисковия му профил“.
Това беше тактиката на Виктор – да ги изолира, да ги смаже финансово и психически, преди делото изобщо да стигне до съд.
Една вечер, докато се прибираше към квартирата си, Александър усети, че го следят. Две тъмни фигури излязоха от една пресечка и му препречиха пътя.
„Много знаеш, момче“, каза единият. „Шефът ти праща поздрави. И съвет. Откажи се, докато още можеш.“
Преди Александър да успее да реагира, другият го удари в корема. Той се свлече на земята, задъхан от болка. Получи още няколко ритника, преди нападателите да изчезнат в тъмнината.
Докато лежеше на студения тротоар, с вкус на кръв в устата, Александър не почувства страх. Почувства гняв. Чист, изгарящ гняв. Те бяха прекрачили границата. Бяха го докоснали.
Това вече не беше битка за справедливост. Беше лична. И той щеше да я спечели. На всяка цена.
Глава 8
Физическото нападение беше повратната точка за Александър. Болката от синините беше нищо в сравнение с унижението и гнева, които изпитваше. Той осъзна, че правилата, в които вярваше – правилата на закона, на цивилизования дебат – не важат в тази война. Виктор беше уличен боец, облечен в скъп костюм, и за да го победиш, трябваше да си готов да слезеш в калта с него.
На следващата сутрин, пренебрегвайки болките, той отиде не в кантората на Анелия, а на едно друго място. Обърна се към Стефан.
Намери го в луксозния му офис, но този път не влезе като клиент или като син на стар благодетел. Влезе като съюзник, търсещ помощ.
„Виктор ме нападна“, каза той без предисловия и показа на Стефан насиненото си лице. „Заплашват семейството ми. Медиите му ни съсипват. Банките ни притискат. Той се опитва да ни унищожи, преди да стигнем до съда.“
Лицето на Стефан стана мрачно. Той знаеше много добре на какво е способен Виктор. В техните среди репутацията му на безмилостен играч беше легендарна.
„И какво искаш от мен?“, попита Стефан.
„Искам помощ. Не пари. Искам информация. Ти си в тези среди. Познаваш хора, чуваш неща. Виктор трябва да има слаби места. Други врагове. Други мръсни тайни, които не са свързани с баща ми. Искам да използвам неговите собствени оръжия срещу него.“
Стефан се замисли. Да помогне на Александър означаваше да обяви открита война на Виктор. Това носеше огромни рискове за неговия собствен бизнес. Виктор можеше да се опита да съсипе и него.
„Това, което искаш, е опасно“, каза той бавно. „Но баща ти ми даде живот. Нямам право да стоя безучастно, докато някой се опитва да унищожи него и семейството му.“ Той взе решение. „Добре. Ще ти помогна. Но трябва да действаме много внимателно. Виктор има уши и очи навсякъде.“
През следващите седмици Стефан използва цялата си мрежа от контакти. Той организира дискретни срещи с други бизнесмени, които са били „изгорени“ от Виктор, с политици, които са били в неговия джоб, но вече не са на власт, с журналисти, които са били уволнени, защото са се опитали да пишат истината за него.
Александър присъстваше на тези срещи. Слушаше истории, много по-страшни от тази на баща му. Истории за съсипани фирми, разбити съдби, корупционни схеми, политически чадъри. Бавно, парче по парче, те сглобяваха истинския образ на Виктор – не просто на измамник, а на хищник, изградил империята си върху руините на чуждото нещастие.
Ключовата информация дойде от най-неочакваното място. Бивша любовница на Виктор, изоставена и жадна за отмъщение, се свърза със Стефан. Тя им разказа за слабото място на Виктор – неговата мания за контрол и параноя. Той не вярваше на никого. Всички най-важни документи, всички компромати, които пазеше срещу политици и конкуренти, цялата информация за незаконните му дейности, не се съхраняваше в офиса или в банка, а на едно-единствено място – криптиран твърд диск, който той държеше в сейф в личното си имение извън града.
„Това е неговата ахилесова пета“, каза жената. „Ако този диск изчезне, цялата му империя ще се срине, защото властта му се крепи на страха, който всява с информацията, която притежава.“
Тази информация промени стратегията им. Вече не ставаше въпрос само за спечелване на делото за фабриката. Ставаше въпрос за пълното унищожение на Виктор.
Анелия беше ужасена от идеята. „Това е лудост! Да се опитате да проникнете в дома му? Това е престъпление! Ако ви хванат, ще влезете в затвора за години. И ще загубим всичко, което сме постигнали досега.“
„А какъв избор имаме?“, контрира я Александър. „Да чакаме той да ни унищожи пръв? Да нападне сестра ми? Да съсипе баща ми за втори път? Не. Ще нанесем удар там, където най-много ще го заболи.“
Планът беше дързък и изключително рискован. Стефан, като архитект, успя да се сдобие с плановете на имението под претекст, че работи по съседен имот. Бившата любовница им даде информация за охранителната система, за навиците на Виктор, за местоположението на сейфа.
Избраха нощ, в която знаеха,то, че Виктор ще бъде на голямо публично събитие – годишни бизнес награди, където, по ирония на съдбата, трябваше да получи награда за „бизнесмен на годината“.
Александър настоя той да влезе вътре. Чувстваше, че това е негов дълг. Това беше неговият начин да изплати на баща си всички години на неразбиране. Стефан трябваше да го чака в колата и да следи комуникациите.
В уречения час, облечен в тъмни дрехи, с пулсиращо сърце, Александър прескочи оградата на имението. Беше най-страшният момент в живота му. Всяка сянка му се струваше като пазач, всеки шум – като аларма.
Следвайки инструкциите, той успя да деактивира част от сензорите за движение и да стигне до кабинета на Виктор. Сейфът беше скрит зад голяма картина, точно както беше казала жената. Тя им беше дала и комбинацията.
Ръцете му трепереха, докато въртеше колелото. Сейфът се отвори с тихо щракване. Вътре, до пачки с пари и бижута, лежеше малък, черен твърд диск.
Той го грабна, пъхна го в джоба си и тръгна да излиза. Но точно в този момент чу шум. Гласове от коридора.
Виктор се беше прибрал по-рано.
Сърцето на Александър спря. Беше в капан. Нямаше къде да се скрие. Вратата на кабинета се отвори и на прага застана Виктор, а до него двама от охранителите му.
За части от секундата погледите им се срещнаха. В очите на Виктор имаше първоначално изненада, а после – ледена ярост. В очите на Александър – предизвикателство.
„Ти“, процеди Виктор. „Синът на дърводелеца. Знаех си, че си по-тъп, отколкото изглеждаш.“
„Дойдох да си взема това, което си откраднал“, каза Александър, стискайки диска в джоба си.
„Хванете го“, нареди Виктор на охраната си.
Но преди те да успеят да реагират, отвън се чуха сирени. Много сирени, които наближаваха бързо. Стефан, осъзнавайки, че нещо се е объркало, беше задействал план „Б“ – анонимен сигнал до полицията за въоръжено нападение в имението.
Виктор разбра какво става. Погледна към отворения сейф, после към Александър. На лицето му се изписа чиста омраза. Той извади пистолет от сакото си.
„Ако аз падна, ти идваш с мен“, изсъска той и насочи оръжието към Александър.
В този момент един от охранителите, може би уплашен от идващата полиция или просто нежелаещ да стане съучастник в убийство, се хвърли към Виктор в опит да му отнеме пистолета.
Чу се изстрел.
Глава 9
Изстрелът отекна в луксозния кабинет като гръм. За миг времето спря. Александър видя как охранителят, който се беше хвърлил към Виктор, се свлича на пода, стискайки рамото си. Виктор, изненадан от намесата, залитна назад, а пистолетът падна на скъпия персийски килим.
Това беше шансът на Александър. Без да мисли, той се хвърли към оръжието, сграбчи го и го насочи към Виктор. Вторият охранител, виждайки насочения пистолет и чувайки воя на сирените, който вече беше оглушителен, вдигна ръце и се отдръпна към стената.
„Не мърдай!“, извика Александър, а гласът му трепереше от адреналина.
Виктор го гледаше с невярващи очи, в които яростта се бореше с паниката. Човекът, който винаги беше контролирал всичко, изведнъж беше изгубил контрол. Синът на неговата стара, забравена жертва, държеше в ръцете си съдбата му.
В следващия момент вратата се отвори с трясък и в стаята нахлуха полицаи с насочени оръжия.
„Полиция! Хвърлете оръжието! Всички на земята!“
Сцената беше хаотична. За няколко секунди никой не знаеше какво се случва. Полицията виждаше трима мъже, единият от които ранен, и четвърти, който държи пистолет.
„Сложи оръжието на земята! Веднага!“, изкрещя един от полицаите към Александър.
Александър се поколеба за миг. Да пусне пистолета означаваше да се предаде, да бъде арестуван. Но да го задържи означаваше да бъде застрелян. Той бавно се наведе и остави оръжието на пода, след което вдигна ръце.
Веднага го закопчаха. Закопчаха и Виктор, и двамата му охранители. Докато го извеждаха от имението, погледът му срещна този на Виктор. В очите на бизнесмена вече нямаше ярост. Имаше нещо друго. Обещание. Обещание за отмъщение, което надхвърляше всичко досега.
Новината избухна като бомба. „Известният бизнесмен Виктор простреля свой охранител по време на опит за обир в дома му. На мястото е задържан и синът на негов бивш съдружник.“ Медиите на Виктор веднага започнаха да градят своята версия – Александър е влязъл с взлом, за да краде, Виктор се е защитавал, а прострелването на охранителя е нещастен случай.
Александър беше в ареста. Анелия пристигна веднага.
„Това е катастрофа“, каза тя, докато сядаше срещу него в стаята за разпити. „Обвиняват те във въоръжен грабеж, опит за убийство, незаконно притежание на оръжие. Ще те смажат.“
„Имам диска“, каза тихо Александър. Преди да го закопчаят, беше успял да го пъхне незабелязано в чорапа си. Той го извади и ѝ го подаде. „Тук е всичко. Това е нашият единствен коз.“
Анелия пое диска, сякаш държеше свещена реликва. „Трябва да действам бързо, преди неговите адвокати да успеят да издействат заповед за обиск и да го намерят при мен. Ще направя копия и ще ги разпространя на сигурни места. А оригиналът ще го предам на специалния отдел за борба с корупцията. Но това няма да те измъкне веднага. Ще се опитат да те задържат в ареста колкото се може по-дълго.“
Тя беше права. През следващите дни машината на Виктор работеше на пълни обороти. Прокурорът, който беше в джоба му, отказа да освободи Александър под гаранция. Делото се забавяше. Целта беше ясна – да го пречупят психически.
Но докато Александър беше в килията, навън войната навлезе в нова фаза. Анелия, заедно със Стефан, който използваше всичките си връзки и пари, за да ѝ помогне, започнаха контраатака.
Информацията от диска беше шокираща. Той съдържаше доказателства не само за измамите срещу Димитър, но и за пране на пари, за подкупи на длъжностни лица, за незаконно финансиране на политически партии, за рекет над конкуренти. Виктор беше записвал разговори, пазел беше банкови извлечения, договори. Неговата параноя се беше обърнала срещу самия него.
Анелия предаде диска на независим разследващ журналист, когото Стефан познаваше. И стената на мълчанието се пропука. Първо една независима медия, после втора, после трета, започнаха да публикуват разкритията. Скандалът беше огромен. Политици започнаха да се разграничават от Виктор. Бизнес партньори започнаха да се оттеглят. Империята, изградена върху страх, започна да се разпада, защото страхът беше изчезнал.
В един момент общественият натиск стана толкова голям, че прокуратурата беше принудена да действа. Делото срещу Александър беше прекратено. А срещу Виктор бяха повдигнати множество обвинения.
В деня, в който Александър излезе от ареста, пред портала го чакаше цялото му семейство – Димитър, Райна, Михаела. Баща му пристъпи към него и го прегърна. Беше първата им истинска прегръдка от години.
„Гордея се с теб, сине“, прошепна Димитър в ухото му. „Ти направи това, за което аз нямах смелост.“
Александър погледна баща си. Вече не виждаше „старомоден“ човек. Виждаше герой, който беше водил тиха война в продължение на двадесет години, за да защити семейството си. И сега, най-накрая, тази война беше спечелена.
Глава 10
Последствията от срива на Виктор отекваха дълго. Съдебните процеси се проточиха с години, но в крайна сметка справедливостта възтържествува. Той беше осъден по множество обвинения и влезе в затвора. Империята му беше разпродадена на части, за да покрие дълговете и щетите, които беше нанесъл. Фабриката „Прогрес“, вече остаряла и занемарена, беше обявена в ликвидация.
За семейството на Александър животът бавно започна да се връща към нормалността, но нищо вече не беше същото. Преживяното ги беше променило завинаги. Беше ги сближило по начин, който преди беше немислим.
Александър завърши университета, но се отказа от мечтата си за бърза кариера в големите корпорации. Гледката отвътре го беше отвратила. Вместо това, той реши да използва знанията си за нещо друго.
Един ден той влезе в работилницата на баща си. Димитър, вече с посребрени коси, рендосваше парче черешово дърво. Миризмата на дървени стърготини изпълваше въздуха.
„Татко“, каза Александър. „Имам идея.“
Той разгъна на тезгяха голям лист хартия. Беше бизнес план. „Искам да възродим фабриката. Но по нов начин. Не голямо, масово производство. А малка, бутикова работилница. Ще правим мебели по поръчка, с най-качествените материали. Твоите умения и моят усет към пазара. Ще я наречем „Наследство“.“
Димитър погледна плана, после погледна сина си. В очите му се четеше съмнение, но и искра надежда. „Нужни са много пари, Александър. А ние нямаме…“
„Ще намерим“, прекъсна го той. „Ще кандидатстваме за субсидии. Ще говорим със Стефан, сигурен съм, че ще инвестира. Ще започнем отначало. Заедно.“
И те го направиха. С помощта на Стефан, който с радост се включи като партньор, те откупиха част от старата фабрика – само един цех и няколко машини. Ремонтираха го. Димитър обучаваше млади майстори, предавайки им занаята си, а Александър се грижеше за дизайна, маркетинга и финансите.
Работата беше тежка, но носеше удовлетворение. Те не просто правеха мебели. Те създаваха истории от дърво, всяка със свой собствен характер.
Една вечер, докато работеха до късно, Димитър подаде на Александър стария си, изтъркан черен бележник.
„Мисля, че е време това да бъде твое“, каза той.
Александър го взе. Отвори го. На първата страница все още стоеше неговото име. Но сега той разбираше смисъла му. Не беше просто име. Беше завет.
Той прелисти нататък, към списъка с имената.
Кирил – дълг.
Мария – дълг.
Стефан – дълг.
Виктор – дълг.
Георги – дълг.
С химикал в ръка, Александър бавно започна да задрасква имената.
До името на Виктор написа: Платен. Със справедливост.
До името на Стефан написа: Платен. С благодарност.
Спря се на имената на Кирил, Мария и Георги. Техните дългове бяха различни. Те не можеха да бъдат платени или задраскани. Те можеха само да бъдат простени.
До всяко от тях той написа една и съща дума: Простено.
Накрая остана само първата страница. С неговото име. Той се замисли за момент. Какъв беше неговият дълг?
Той взе химикала и под името си написа:
Да помня. И да продължа напред.
Затвори бележника. Войната беше свършила. Дълговете бяха уредени. Пред него стоеше бъдещето. Бъдеще, което щеше да построи със собствените си ръце, рамо до рамо с баща си. Човекът, когото вече никога нямаше да нарече „старомоден“. Защото беше разбрал, че някои от най-старите ценности – чест, достойнство, любов и саможертва – са всъщност вечни.