## Глава първа
Алена току-що беше започнала работа в един от най-луксозните хотели в София, където я бяха наели като камериерка. Тя беше нова. Тиха. Внимателна. С онази естествена красота, която не се натрапва, но кара хората да се обръщат след теб, без да разбират защо.
Колежките ѝ я гледаха с любопитство, а шепотът им се плъзгаше по коридорите като полъх от студен въздух. Дали е избягала от нещо. Дали крие някого. Дали е била нечия любовница. Дали не е дошла да търси богатство.
Алена се правеше, че не чува. Не защото беше горда, а защото беше изморена от чуждите предположения.
Тази вечер ѝ повериха най-престижната задача.
Да почисти апартамента, който всички наричаха президентски, въпреки че никой не произнасяше това име на глас, сякаш се страхуваха думите да не донесат неприятности. Стаята почти не се използваше, но винаги беше подготвена, винаги готова, винаги безупречна.
За един човек.
Лъчезар.
В хотела го наричаха с половин уста, с боязливи паузи, все едно името му можеше да счупи стъкло. Милиардерът, който рядко идваше, но когато идваше, въздухът се променяше. Охраната се удвояваше. Управителят ставаше нервен. Рецепцията се изправяше като по команда. Дори асансьорът сякаш се движеше по-тихо.
Алена работи до късно, без да се щади.
Апартаментът беше като чужд свят. Меки дивани, тежки завеси, огледала, в които можеше да се изгубиш. Чаршафи, гладки като вода. Светлина, приглушена така, че да успокоява. Във въздуха се носеше лек аромат, който караше умората да изглежда като естествена покана.
Тя си каза, че ще си почине за миг.
Само миг.
Седна на края на огромното легло и въздъхна, сякаш издишваше последните остатъци от напрежението. Очите ѝ се затвориха, а тялото ѝ се отпусна, без да я пита.
Мигът се превърна в часове.
Алена заспа, свита на кълбо, още в униформата си, с ръце, които несъзнателно стискаха подгъва на престилката, сякаш се страхуваше някой да не я дръпне от съня.
Точно в полунощ вратата се отвори.
Влезе висок мъж в тъмен костюм. Движеше се без шум, но в походката му имаше власт. Разхлабваше вратовръзката си, остави ключовете на масата, сякаш искаше да остави и деня зад себе си.
Когато видя жената в леглото си, той застина.
Не извика. Не се развика. Не направи нито една от онези сцени, които хората очакваха от човек с пари и навик да получава всичко.
Само стоеше.
И гледаше.
Лицето му беше непроницаемо, но очите му… очите му се присвиха, сякаш правеха сметка.
Капан.
Тази дума се появи в ума му като искра. В неговия свят капаните бяха ежедневие. Усмивките бяха договори. Поздравите бяха примки. А тишината най-често означаваше, че някой планира нещо.
Но тогава той забеляза количката за почистване до вратата. И прилежно оставените обувки. И праха, който не съществуваше.
Тя беше работила.
Той се приближи.
Стъпките му бяха достатъчни, за да разкъсат съня ѝ. Алена се размърда, очите ѝ се отвориха бавно, без да разбира къде е.
После го видя.
И вцепенението ѝ се превърна в паника.
Тя скочи рязко, сякаш леглото беше горещо.
— Извинявайте! — прошепна, гласът ѝ се пречупи. — Нямах такова намерение… Много съм изморена… Помислих, че ще се върнете по-късно…
Трескаво събираше нещата си. Пръстите ѝ трепереха, а страхът ѝ не беше само за работата. Беше от онзи страх, че когато животът ти е на ръба, една грешка е достатъчна да те бутне.
Лъчезар не повиши глас.
Не извика охраната.
Само я гледаше.
— Имате късмет, че не съм от хората, които избухват — каза тихо. — Но никога повече не го правете.
Тонът му беше равен, но в него имаше нещо по-страшно от вик.
Контрол.
Алена кимна бързо, избута количката и почти изтича навън.
Коридорът ѝ се стори безкраен.
Сякаш стените се приближаваха.
Сякаш въздухът беше станал тежък.
И точно когато стигна до служебната врата, чу гласа на една жена зад себе си.
— Ти ли беше?
Алена се обърна рязко.
Мирела, старшата камериерка, стоеше с кръстосани ръце. Погледът ѝ беше твърд като камък.
— Какво правеше там?
— Почиствах… — Алена се опита да диша нормално. — И… заспах. Случайно.
Мирела се приближи, толкова близо, че Алена усети миризмата на парфюма ѝ.
— В този хотел случайно не се случва нищо — прошепна Мирела. — И ако си мислиш, че никой не е видял… грешиш.
Алена усети как сърцето ѝ пада някъде в стомаха.
— Моля ви… — каза тихо. — Не искам проблеми.
Мирела я огледа от глава до пети, като че ли преценяваше дали да я смачка или да я остави.
— Проблемите сами те намират, момиче — каза накрая. — Особено когато влезеш в стая, която не е за теб.
И си тръгна.
Алена остана неподвижна, с ръце върху дръжката на количката.
В този миг тя не знаеше, че Лъчезар не беше ядосан.
Беше заинтригуван.
И че тази нощ беше само началото.
## Глава втора
Алена не спа.
Не защото не можеше, а защото всеки път, когато затвореше очи, виждаше погледа му. Спокоен. Тежък. Поглед на човек, който не пита, а решава.
На сутринта кафето не помогна. Нито студената вода. Нито усмивката, която се опита да сложи като маска.
Вървеше като по тънък лед. Стряскаше се от всеки звън на телефон. От всяка стъпка по коридора. От всеки поглед на колега.
Очакваше повикване.
Очакваше унижение.
Очакваше да ѝ кажат, че е свършено.
Но повикване не дойде.
Вместо това Мирела я спря пред склада и ѝ подаде ключ.
— Днес пак ти — каза сухо. — Същият апартамент.
Алена примигна.
— Как… как така?
Мирела вдигна рамене.
— Заповед.
И се усмихна леко, но в усмивката нямаше топлина. Само предупреждение.
Алена тръгна с количката, а усещането, че стъпва в капан, се засилваше с всяка крачка. Коридорите бяха тихи, но в тишината сякаш имаше ухо.
Пред вратата на апартамента тя спря.
Поеха я две мисли.
Първата: да избяга.
Втората: че няма къде да избяга.
Тя отключи.
Вътре всичко беше подредено, сякаш никой не беше спал тук. Само една чаша на масата подсказваше, че Лъчезар е бил реален, а не сън.
И тогава го видя.
На креслото до прозореца.
Седеше спокойно, с риза без сако, ръкава леко навит, и гледаше в телефона си, сякаш я очакваше от часове.
Алена застина на прага.
Той вдигна очи.
— Влезте — каза просто.
Гласът му не беше заповед, но беше невъзможно да не го чуеш като такава.
— Дойдох да… да почистя — прошепна тя.
— Знам.
Той остави телефона.
— Седнете.
Алена се вцепени.
— Не мога. Аз съм на работа.
— Аз казах да седнете.
Тези думи бяха казани тихо, но сякаш натиснаха бутон в тялото ѝ. Тя пристъпи вътре, остави количката и се настани на ръба на дивана, както човек сяда пред лекар, който ще му каже лоша новина.
Лъчезар я гледаше.
Дълго.
— Как се казвате? — попита.
— Алена.
— От колко време работите тук?
— Отскоро. Няколко дни.
— И в първата си седмица заспахте в стаята на човек, който плаща, за да не бъде обезпокояван.
Алена пребледня.
— Не исках…
— Знам, че не сте искали.
Той се облегна назад.
— И точно това е странното.
Тя не разбра.
— Повечето хора искат нещо. Винаги. Пари. Възможност. Връзка. Скандал. Услуга.
Той направи кратка пауза.
— Вие какво искате, Алена?
Този въпрос беше като нож.
Защото тя искаше много неща.
Да си плати кредита. Да не я изгонят от жилището. Да завърши университета, който беше замразила. Да не се срамува, че брои стотинките. Да спре да се страхува от писмата на банката.
Но не можеше да каже нищо от това.
— Искам да работя — каза накрая.
Лъчезар се усмихна леко, сякаш беше чул очакван отговор.
— Добре.
Той стана, приближи се до нея, но спря на достатъчно разстояние, за да не изглежда заплашително. И въпреки това беше.
— Вие вчера се изплашихте повече, отколкото трябваше — каза. — Не само от това, че сте нарушили правилата. Изплашихте се… сякаш животът ви зависи от тази работа.
Алена не отговори.
Очите ѝ се насълзиха, но тя ги преглътна.
— Имам дългове — прошепна. — И… не мога да си позволя да остана без работа.
— Дългове.
Той произнесе думата бавно.
— Колко?
Алена поклати глава.
— Не мога…
— Можете.
Тя се вкопчи в пръстите си.
— Кредит за жилище. И още… един заем, за да покрия вноските, когато останах без предишната работа.
Тя не каза защо е останала без работа.
Не каза за онзи ден, когато отказа на шефа си да „бъде по-мила“, и на следващата сутрин се оказа, че документите ѝ са „непълни“.
Лъчезар я гледаше, без да мигне.
— Учите ли? — попита изведнъж.
Алена се стресна.
— Да. В университет. Но… замразих.
— Защо?
Тя се усмихна горчиво.
— Защото учебниците не се плащат с обещания.
Лъчезар кимна, сякаш отбелязваше нещо в ума си.
— Добре — каза. — Днес ще си свършите работата и ще си тръгнете. Никой няма да ви закача за вчера.
Алена повдигна поглед.
— Защо?
Лъчезар се усмихна пак, но този път по-студено.
— Защото ако някой реши да ви използва за интриги, ще започне от страха ви. А аз не обичам, когато хората ми подреждат сцената без разрешение.
Тя не разбра напълно, но усети заплахата.
Не към нея.
Към всички останали.
— И още нещо — добави той, преди да се обърне. — Ако отново заспите тук, следващия път няма да ви будя с думи.
Алена замръзна.
— Как… какво означава това?
Той се спря на прага и я погледна през рамо.
— Означава, че ще ви донеса одеяло.
И излезе, оставяйки я със сърце, което не знаеше дали да се страхува или да се надява.
## Глава трета
До края на деня слухът вече беше тръгнал.
Не като истина, а като нещо по-опасно.
Като предположение.
Мирела я гледаше прекалено дълго. Дара, една от камериерките, ѝ прошепна в стаята за почивка:
— Ти пак ли беше горе? При него?
Алена се задави с вода.
— Не говори глупости.
— Не са глупости. Видях те да влизаш.
— По работа.
— Разбира се… — Дара се усмихна криво. — Всички сме по работа. Само че не всички ни викат втори път.
Алена стана и излезе, преди да каже нещо, което ще ѝ струва мястото.
Но докато вървеше по коридора, усети как думите на Мирела се връщат.
В този хотел случайно не се случва нищо.
И тогава се появи първата пукнатина.
В шкафчето ѝ имаше бележка.
Не подписана.
Само една линия.
„Знам какво направи. Пази си устата, ако искаш да останеш.“
Алена усети как кръвта ѝ се дръпва назад, сякаш някой я беше хванал за гърлото.
Кой?
Какво знае?
И какво „направи“?
Тя смачка бележката и я пъхна в джоба си, но знаеше, че това не я прави по-малко истинска.
След смяната си тръгна пеша, без да мисли. Вървеше, докато краката ѝ не натежаха.
Жилището ѝ беше малко. Студено. Със стени, които не пазеха топлина, и с тишина, която звучеше като укор.
На масата я чакаше писмо.
От банката.
Този път не беше напомняне. Беше предупреждение.
„При неизпълнение…“
Думите се размазаха пред очите ѝ.
Алена седна и затвори лице в длани.
Тогава телефонът ѝ иззвъня.
Непознат номер.
Тя не искаше да вдига.
Но вдигна.
— Алена? — гласът беше женски, делови.
— Да.
— Казвам се Моника. Адвокат съм. Искам да поговорим.
Алена се изправи рязко.
— Аз… аз нямам пари за адвокат.
— Никой не ви пита за пари — каза Моника. — Въпросът е дали искате да се защитите.
Алена усети как страхът ѝ се превръща в лед.
— От какво да се защитя?
От другата страна настъпи кратка пауза.
— Утре сутринта в хотела ще има проверка. И някой вече е подал сигнал за кражба. И, Алена… името ви фигурира в него.
Тишината в стаята стана оглушителна.
— Каква кражба? — прошепна тя.
— Скъпи вещи. Бижута. И най-лошото… документ.
Алена се почувства, сякаш подът се отдръпва.
— Аз не съм…
— Знам — прекъсна я Моника. — Но някой много държи да изглежда така.
Алена не можеше да диша.
— Кой ви прати?
— Нека кажем, че имам клиент, който не обича несправедливостта.
Алена разбра.
Лъчезар.
И точно тогава осъзна нещо, което я уплаши повече от обвинението.
Той е гледал.
Той е знаел.
И той е решил да се намеси.
А когато милиардер реши да се намеси, това никога не е просто услуга.
Това е война.
## Глава четвърта
На следващата сутрин хотелът беше напрегнат.
Не шумно, а точно обратното.
Прекалено тих.
Служителите се движеха с изправени гърбове. Рецепцията беше като сцена. Управителят Стефан, висок мъж с усмивка, която винаги изглеждаше заучена, стоеше до входа и говореше с двама мъже в костюми.
Проверка.
Алена влезе през служебния вход и усети как погледите се лепят по нея като мокра дреха.
Мирела я спря.
— В кабинета на управителя. Сега.
Алена се качи като в сън.
В кабинета Стефан седеше зад бюро, а до него стоеше един от мъжете в костюм. Другият държеше папка.
Стефан се усмихна.
— Алена, седни.
Тя не седна.
— Какво става? — попита, въпреки че вече знаеше.
Мъжът с папката отвори и извади лист.
— Подаден е сигнал — каза. — Липсват ценни вещи от апартамента на гост.
Алена се усмихна нервно.
— Аз не…
Стефан вдигна ръка.
— Нека чуем.
Мъжът погледна листа.
— Сигналът твърди, че сте имали достъп. И че сте била видяна да излизате от апартамента извън работно време.
Алена усети как коленете ѝ омекват.
— Това е… това е лъжа.
Стефан въздъхна театрално.
— Алена, не искам да правя от това скандал. Но ако не съдействаш, ще се наложи да извикаме полиция.
Тази дума удари като шамар.
Полиция.
Тя си представи белезници. Унижение. Майка ѝ, която ще научи. Банката, която ще използва това като повод да я смаже.
И тогава вратата се отвори.
Без почукване.
Лъчезар влезе спокойно, сякаш кабинетът беше негов.
Стефан се изправи рязко.
— Господин…
Лъчезар не му даде да довърши.
— Кой сте вие? — попита, гледайки мъжа с папката.
— Частен разследващ, нает от хотела — каза мъжът.
Лъчезар се усмихна.
— От хотела? Или от някого, който дърпа конците на хотела?
Стефан пребледня.
— Какво означава това?
Лъчезар пристъпи напред и остави на бюрото една папка.
— Означава, че ако ще правите проверка, ще я правим правилно. И че ако ще обвинявате служител, ще имате доказателства, не слухове.
Стефан преглътна.
— Това е вътрешен въпрос на хотела.
— Не е — каза Лъчезар. — Апартаментът е мой. И аз решавам кой влиза и кой излиза. Алена беше там по моя заповед.
Очите на Алена се разшириха.
По негова заповед?
Лъже.
За да я спаси.
Но това означаваше, че сега и той е въвлечен.
— Освен това — продължи Лъчезар — имам запис от коридора. От камерата пред апартамента. В момента, в който въпросните вещи са изчезнали, Алена не е била там.
Стефан пребледня още повече.
— Камерата… беше в ремонт.
— Не беше — каза Лъчезар. — Просто някой е изтрил записа.
Настъпи тишина.
Тежка.
Стефан отвори уста, но не излезе звук.
Лъчезар се обърна към Алена.
— Иди на работа — каза спокойно. — И ако някой те спре, кажи, че ще говори с моя адвокат.
Той произнесе тези думи така, сякаш вече беше решил всичко.
Алена излезе от кабинета с треперещи ръце.
В коридора я чакаше Моника.
Ниска, уверена, с поглед, който не се усмихваше.
— Вече започна — каза Моника.
— Какво започна?
Моника се приближи.
— Войната. И не е заради бижута.
Алена преглътна.
— Тогава заради какво?
Моника я погледна в очите.
— Заради документ. Такъв, който може да свали хора. И да вдигне други. И някой е решил да те използва като пешка.
Алена усети как стомахът ѝ се свива.
— Кой?
— Ще разбереш — каза Моника. — Но първо трябва да оцелееш.
И точно тогава Алена чу шепот зад гърба си.
— Ето я.
Обърна се.
Дара стоеше с още две камериерки и я гледаха, сякаш вече са я осъдили.
Алена усети как самотата ѝ се затваря около нея като примка.
И тогава разбра.
Дори да докаже, че е невинна, петното вече е сложено.
А петната в този хотел се чистят по-трудно от всякакъв прах.
## Глава пета
Същата вечер Лъчезар я извика.
Не с думи.
С бележка, оставена от охраната: „В осем. В малкия салон до ресторанта.“
Алена стоя пред огледалото в съблекалнята и гледаше униформата си.
Същата, в която беше заспала в леглото му.
Същата, която сега изглеждаше като знак.
Тя се поколеба.
Да отиде означаваше да влезе още по-дълбоко.
Да не отиде означаваше да го обиди. И да остане сама срещу интригата.
В осем беше там.
Салонът беше тих, почти празен. Светлината беше приглушена. Лъчезар седеше на маса в ъгъла, без охрана до него, но Алена знаеше, че охраната е там, просто невидима.
Той не се изправи.
Само ѝ посочи стола срещу себе си.
Алена седна.
— Искам да знам истината — каза той.
— За какво?
— За теб.
Алена се напрегна.
— Аз съм камериерка.
— Не — каза той. — Ти си човек, който учи в университет, но е замразил. Човек, който има кредит за жилище, но работи работа, която едва покрива вноската. Човек, който не се оплаква, не проси, не играе роли.
Той се наведе леко.
— Защо?
Този път Алена не успя да се скрие зад маска.
— Защото ако падна, никой няма да ме вдигне — каза тихо.
Лъчезар я гледаше.
— Имаш ли семейство?
Алена се усмихна горчиво.
— Имам майка. Но тя… тя не знае много. Мисли, че всичко ми е наред.
— И не искаш да я тревожиш.
— Не искам да я смачкам.
Настъпи пауза.
Лъчезар се облегна.
— Този сигнал за кражбата не беше случаен.
— Знам.
— Стефан работи за някого — каза той. — И този някой иска да ме удари там, където не очаквам.
Алена преглътна.
— Защо аз?
Лъчезар се усмихна едва забележимо.
— Защото си чиста. И защото хората обичат да цапат чистото. По-лесно е да повярват, че чистото е било лъжа, отколкото да признаят, че има невинност.
Алена почувства как в гърдите ѝ се надига гняв.
— Аз не съм пешка — каза.
Лъчезар кимна.
— Знам. Затова седиш тук.
Той извади от вътрешния си джоб документ.
Плъзна го към нея.
Алена го погледна, но не го докосна.
— Какво е това?
— Договор — каза Лъчезар. — За стипендия. И за покриване на твоите вноски към банката за шест месеца.
Алена пребледня.
— Това… това е подкуп.
— Това е помощ.
— Не. Това е зависимост.
Лъчезар не се обиди.
— Зависимост е, ако искам нещо в замяна. Аз искам само едно.
Алена вдигна поглед.
— Какво?
— Да не се пречупиш.
Думите му бяха тихи, но удариха право в мястото, което тя пазеше най-дълбоко.
Алена отмести документа.
— Не мога.
— Можеш.
— Не. — Гласът ѝ трепереше. — Ако приема, после какво? Ще кажат, че съм… че съм…
— Че си купена? — довърши Лъчезар. — Те ще кажат това и без да приемеш. Те вече го казват.
Той направи пауза.
— Разликата е, че ако приемеш, ще имаш сили да се защитиш.
Алена затвори очи.
В този момент тя искаше да извика.
Да удари масата.
Да изчезне.
Но вместо това прошепна:
— Защо го правите?
Лъчезар се замисли.
— Защото преди време някой ме спаси, когато бях на твое място.
Алена го погледна остро.
— Вие? На мое място?
Лъчезар се усмихна без радост.
— Парите не винаги са били тук. Но гордостта… гордостта винаги е била.
Той се наведе.
— Помисли. Не казвам да подпишеш сега. Но знай: хората, които те нападат, няма да спрат.
Алена излезе от салона със свит стомах и документ, който не беше взела, но който се беше запечатал в ума ѝ като изкушение.
И когато се прибра, намери второ писмо на масата.
Не от банката.
Без печат.
Само една дума, написана с черен маркер.
„ВНИМАВАЙ.“
Под нея имаше нещо, което я накара да седне рязко.
Снимка.
От онази нощ.
Тя. В леглото.
И силуетът му до нея.
Алена усети как светът ѝ се накланя.
Някой беше там.
Някой беше снимал.
И някой държеше тази снимка като нож, готов да я забие.
## Глава шеста
На следващия ден Алена не отиде направо на работа.
Отиде при Моника.
Моника я прие в малък офис, който миришеше на кафе и хартия, и в който нямаше нищо излишно. Само папки, подредени като оръжия.
Алена сложи снимката на бюрото.
— Това е — каза.
Моника я погледна, без да показва изненада.
— Очаквах.
— Кой го прави?
Моника се облегна назад.
— Има човек, който иска да разклати Лъчезар. И има човек, който има достъп до хотела. И има човек, който е готов да използва теб, за да направи от това скандал.
— Кой?
Моника въздъхна.
— Виктор.
Името падна като камък.
— Кой е Виктор? — попита Алена.
— Бивш партньор. Конкурент. Враг. Както искаш го наречи. Двамата са били близки, докато не се появи една сделка, която разделя хората на хищници и жертви.
— И аз съм…?
— Примамка — каза Моника.
Алена стисна ръце.
— Какво иска Виктор?
Моника се наведе напред.
— Иска съдебна победа. Иска собственост. Иска да докаже, че Лъчезар е уязвим. И най-вече… иска да го накара да греши.
Алена преглътна.
— Какъв съд?
Моника извади папка и я отвори.
— Дело за контрол над една компания. Големи пари. Големи договори. Големи тайни. И един документ, който доказва, че Виктор е направил неща, за които може да плати скъпо.
Алена си спомни думите: „Не е заради бижута.“
— Документът изчезна от апартамента? — попита тя.
Моника кимна.
— И някой иска да каже, че ти си го взела.
Алена почувства как гневът ѝ кипва.
— Но защо да го взема? Аз дори не знам какво е!
— Точно затова — каза Моника. — Защото си лесна за обвинение. Не защото си виновна, а защото нямаш армия зад себе си.
Алена замълча.
После прошепна:
— А ако подпиша онзи договор за помощ…?
Моника я погледна пронизващо.
— Тогава ще имаш броня. Но ще имаш и цел на гърба.
Алена се усмихна без радост.
— И сега нямам ли?
Моника затвори папката.
— Имаш. Въпросът е дали ще я носиш сама.
Алена излезе от офиса и тръгна към хотела, но вече не беше същата. Страхът ѝ се беше превърнал в решимост.
И когато влезе в служебния коридор, видя Ноа.
Млад мъж, с раница и уморени очи, които сякаш винаги гледаха за нещо скрито.
Той държеше документ и говореше със Стефан.
Стефан се усмихваше широко, твърде широко.
Ноа се обърна и погледът му се срещна с този на Алена.
В очите му проблесна нещо, което не беше любопитство.
Беше предупреждение.
И тогава Ноа се приближи до нея, сякаш случайно.
— Вие сте Алена, нали? — прошепна.
Алена се напрегна.
— Да.
— Казвам се Ноа. Стажант съм. Уча в университет. — Той се усмихна бързо, после лицето му стана сериозно. — Не говорете с никого за камерите.
Алена усети как сърцето ѝ прескача.
— Какво за камерите?
Ноа се приближи още малко.
— Някой ги манипулира. И не е за първи път. А ако се направите, че не знаете, може би ще оцелеете.
Алена го хвана за ръкава.
— Кой си ти всъщност?
Ноа преглътна.
— Някой, който вече е сгрешил веднъж и е платил. И който не иска да гледа как вие плащате за чуждите грехове.
И се отдръпна, преди тя да успее да зададе още въпроси.
Алена остана в коридора, усещайки, че около нея се затваря мрежа от тайни.
И че във всяка нишка има чужда ръка.
## Глава седма
Същата вечер в хотела се появи жена, която не приличаше на гостенка.
Беше прекалено уверена. Прекалено красива по начин, който изглеждаше изчислен. Косата ѝ беше прибрана строго, а усмивката ѝ беше като визитка.
Тя се представи на рецепцията само с едно име.
Ива.
Стефан лично я придружи до асансьора.
Алена я видя отдалеч и не знаеше защо, но усети студ в стомаха си.
По-късно Мирела я дръпна настрани.
— Това е жената, за която говорят — прошепна.
— Каква жена?
Мирела се усмихна без радост.
— Жената на Лъчезар. Или почти.
Алена почувства как гърлото ѝ се стяга.
— Той… има жена?
— Има живот, който не е за нас — каза Мирела. — И ако си умна, ще си държиш главата надолу.
Алена искаше да се засмее, но не можа.
Точно когато си мислеше, че между нея и Лъчезар има нещо като странно доверие, се появи тази дума.
Жена.
И точно тогава, сякаш за да докаже, че съдбата обича да се подиграва, Алена получи съобщение.
Непознат номер.
„Снимката е само началото. Ако искаш да не излезе всичко наяве, донеси това, което взеха от стаята. До утре. Иначе ще останеш без работа и без дом.“
Алена прочете съобщението три пъти.
Тя не знаеше какво да донесе.
Не беше взела нищо.
Но някой очакваше да донесе документ, който дори не беше виждала.
Тя усети как паниката се опитва да я погълне.
И точно тогава Лъчезар се появи в коридора.
Неочаквано.
Сякаш усещаше.
Той я погледна, видя лицето ѝ, и очите му се присвиха.
— Какво има? — попита тихо.
Алена се колеба.
Да му каже означаваше да признае, че е уязвима.
Да не му каже означаваше да остане сама.
Тя му подаде телефона.
Лъчезар прочете съобщението, без да промени изражението си.
Но в очите му се появи нещо тъмно.
— Той е по-бърз, отколкото очаквах — каза.
— Кой?
— Виктор.
Лъчезар върна телефона.
— От днес нататък няма да се движиш сама — каза.
— Не съм дете.
— Не — каза той. — Ти си цел.
Алена се ядоса.
— Аз не съм ваша собственост.
Лъчезар я погледна остро.
— И точно затова не искам да те загубя.
Думите му я удариха като ток.
Тя отвори уста, но не излезе звук.
И точно в този момент от другия край на коридора се чу женски глас.
— Лъчезар?
Ива стоеше там.
Гледаше към него.
После погледът ѝ се плъзна към Алена.
Усмивката ѝ беше спокойна, но очите ѝ бяха като лед.
— Виждам, че си зает — каза Ива.
Лъчезар не се усмихна.
— Не съм.
Ива се приближи.
— Винаги си бил добър в това да казваш „не съм“, когато всички виждат обратното.
Тя погледна Алена.
— Тази ли е новата?
Алена пребледня.
Лъчезар направи крачка напред.
— Не говори така.
Ива се засмя леко.
— О, извинявай. Забравих, че ти си човекът, който не допуска хаос. Само че хаосът винаги те намира, нали?
Тя се наведе към него, сякаш да прошепне, но каза достатъчно високо, за да чуе Алена:
— Виктор е тук. И този път няма да си тръгне с празни ръце.
Алена усети как кръвта ѝ изстива.
Виктор е тук.
В хотела.
В същия въздух.
И някъде, в същите коридори, има човек, който държи снимката ѝ и съдбата ѝ като залог.
## Глава осма
Виктор не се появи като злодей.
Появи се като усмивка.
Като учтивост.
Като мъж, който знае как да накара хората да го харесват, преди да ги нарани.
Алена го видя в ресторанта на хотела, седнал с чаша в ръка, заобиколен от двама мъже, които приличаха на охрана, но се държаха като приятели.
Той говореше тихо, а хората около него се смееха малко по-силно, отколкото беше нужно.
Когато погледът му срещна този на Алена, той се усмихна.
И ѝ кимна.
Сякаш се познаваха.
Алена усети как краката ѝ натежават.
По-късно, докато чистеше коридора, чу стъпки зад себе си.
Обърна се.
Виктор стоеше там.
Сам.
Без охрана.
С усмивка, която не стигаше до очите.
— Алена — каза, сякаш произнасяше нещо приятно.
Алена се опита да запази спокойствие.
— Вие… грешите.
— Не — каза Виктор. — Не греша. Ти си момичето, което заспа в стаята, в която не трябва да заспива.
Той пристъпи напред.
— И момичето, което може да промени много неща, без да разбира.
Алена стисна дръжката на количката.
— Оставете ме.
Виктор се засмя тихо.
— Ти си смела. Това ми харесва.
Той се наведе леко.
— Искам само документ. Един лист. Нищо повече. Донеси ми го и ще изчезна от живота ти.
— Не знам за какво говорите.
Виктор въздъхна, сякаш е разочарован.
— Знаеш ли, проблемът с хората като теб е, че вярват, че истината ги спасява. Но истината няма значение, когато другите вече са решили историята.
Той извади телефона си и показа екран.
Снимката.
Същата.
Алена почувства как стомахът ѝ се свива.
— Виждаш ли? — прошепна Виктор. — Една снимка и ти си готова.
Той прибра телефона.
— Имаш време до утре. След това снимката отива при управителя. После при медиите. После при банката ти. А банките… — усмихна се — банките не обичат рискови клиенти.
Алена преглътна.
— Защо го правите?
Виктор се приближи още.
— Защото Лъчезар мисли, че е по-силен от мен. И защото ти си най-лесният начин да му покажа, че греши.
Алена усети как в гърдите ѝ се надига гняв.
— Аз не съм инструмент.
Виктор я погледна.
— Всички сме инструменти, Алена. Въпросът е кой ни държи.
И си тръгна, оставяйки след себе си миризма на скъп парфюм и страх.
Алена стоя и се тресеше.
Тогава Ноа се появи от страничния коридор.
— Видях — прошепна.
— Какво да правя? — гласът ѝ беше почти без звук.
Ноа погледна наоколо, после се наведе.
— Има начин — каза. — Но е опасен.
— Кажи.
Ноа преглътна.
— Камерите. Някой ги изтри, но не всичко се изтрива напълно. Понякога остава следа. Аз… аз мога да я намеря. Уча точно това. Имам достъп до системата като стажант. Но ако ме хванат…
— Ще те унищожат — прошепна Алена.
— Да — каза Ноа. — Затова ми трябва причина.
Алена го погледна.
— Това ли е причината?
Ноа се усмихна тъжно.
— Ти.
И точно тогава Алена разбра, че вече не е сама в тази история.
И че всеки, който се приближи до нея, рискува да бъде повлечен.
Но тя нямаше избор.
Защото утре беше срокът.
И ако не намерят истината, лъжата щеше да я погребе.
## Глава девета
Нощта в хотела беше друг свят.
Коридорите бяха празни, но не спокойни. Тишината беше като дебел плат, който задушава звуците. Светлината на лампите хвърляше сенки, които изглеждаха като хора.
Алена и Ноа се срещнаха в служебното помещение, където се намираха мониторите за наблюдение.
Ноа отключи с карта, която трепереше в ръката му.
— Ако някой ни види… — прошепна.
— Няма да ни види — каза Алена, макар да не вярваше напълно.
Ноа седна пред компютъра, пръстите му полетяха по клавиатурата. На екрана се появиха списъци, дати, часове.
— Тук — каза той. — Нощта на кражбата.
Картината се появи, после изчезна.
— Виждаш ли? — прошепна Ноа. — Отрязано. Някой е изтрил.
— Значи е безсмислено.
Ноа поклати глава.
— Не. Не е безсмислено. Винаги остава нещо.
Той работи още. Очите му бяха напрегнати, челото му се изпоти.
И тогава на екрана проблесна кадър.
Неясен.
Но достатъчен.
В коридора пред апартамента се виждаше силует.
Мъж.
Не беше Алена.
Беше по-едър.
И носеше шапка.
— Кой е това? — прошепна Алена.
Ноа увеличи.
Лицето беше в сянка.
Но на ръката му се виждаше нещо.
Пръстен.
Особен пръстен, който хващаше светлината.
— Виждал съм този пръстен — прошепна Ноа.
— Къде?
Ноа преглътна.
— На Стефан.
Алена се почувства, сякаш някой я удари.
— Управителят?
Ноа кимна.
— Това означава, че той е вътре.
Алена стисна ръце.
— Трябва да кажем на Лъчезар.
Ноа се стресна.
— Не сега. Ако кажем и Стефан разбере, ще унищожи всичко. Трябва да извадим доказателството. Да го запазим извън системата.
— Можеш ли?
Ноа кимна, но лицето му беше бледо.
— Мога. Но ще оставя следа, че съм влизал.
Алена го погледна.
— Тогава аз ще поема удара.
— Не — прошепна Ноа. — Ти вече поемаш достатъчно.
Точно в този момент в коридора се чу стъпка.
После още една.
И още.
Ноа замръзна.
Алена се обърна към вратата.
Дръжката помръдна.
Някой се опита да отвори.
Ноа изключи монитора в последната секунда.
Вратата се отвори.
Стефан влезе.
Усмихнат.
Но в усмивката му имаше нещо остро.
— Какво правите тук? — попита спокойно.
Алена усети как гърлото ѝ пресъхва.
Ноа се изправи бързо.
— Аз… проверявах системата. Има забавяне.
Стефан го погледна.
— Стажантът ли ще ми проверява системата?
После погледът му падна върху Алена.
— А ти?
Алена се усмихна нервно.
— Изпратиха ме да донеса… препарати.
Стефан се приближи, бавно, сякаш се наслаждаваше на напрежението.
— Забавно — каза. — Защото препаратите не се държат тук.
Алена почувства как страхът ѝ се опитва да я парализира, но тя се насили да остане права.
Стефан се наведе към Ноа.
— Ти си умно момче. Не се забърквай.
После към Алена.
— А ти, Алена… — усмихна се — ти си красива грешка. И грешките се поправят.
Той излезе, оставяйки след себе си тишина, която бодеше.
Ноа издиша.
— Той знае — прошепна.
Алена затвори очи.
— Тогава нямаме време.
Ноа бързо копира файла на носител и го подаде на Алена.
— Вземи го. Скрий го.
Алена го стисна, сякаш държеше собственото си спасение.
И точно когато излязоха от помещението, телефонът ѝ иззвъня.
Непознат номер.
Тя вдигна.
Гласът на Виктор прозвуча меко.
— Добро утро, Алена. Надявам се, че си готова. Днес е денят.
Алена стисна носителя в джоба си.
— Да — каза тихо.
— Чудесно — усмихна се Виктор през телефона. — Защото аз вече съм подготвил всичко. Ако не дойдеш, ще останеш без нищо.
Алена затвори.
Погледна Ноа.
— Отивам при Лъчезар.
Ноа хвана ръката ѝ.
— Внимавай. Тези хора не губят.
Алена се усмихна горчиво.
— Тогава и аз няма да губя.
И тръгна, усещайки как всяка стъпка може да е последната ѝ като свободен човек.
## Глава десета
Лъчезар беше в апартамента си.
Когато Алена влезе, той беше сам. Стоеше до прозореца и говореше по телефона, но когато я видя, затвори без да пита.
— Стана ли нещо? — попита.
Алена извади носителя.
— Имаме доказателство — каза. — И Стефан е замесен.
Лъчезар не се изненада.
Само очите му потъмняха.
— Дай ми го.
Тя му го подаде.
Лъчезар го погледна, сякаш гледа куршум.
— Виктор те притиска — каза. Не беше въпрос.
Алена кимна.
— Заплашва ме със снимката. И с банката.
Лъчезар затвори очи за миг.
— Къде е снимката?
— В него.
Лъчезар се усмихна хладно.
— Тогава ще я вземем.
Алена го погледна.
— Как?
— Ще се срещнеш с него — каза Лъчезар. — Ще му кажеш, че имаш документа. Ще го накараш да се появи сам. А ние ще запишем всичко.
Алена пребледня.
— Това е опасно.
— Да.
— И ако не стане?
Лъчезар я погледна.
— Тогава ще стане по друг начин.
Тя усети тежестта в думите му.
— Аз не искам да… — започна.
— Знам какво не искаш — прекъсна я Лъчезар. — Но понякога, ако не се изцапаш малко, те погребват чиста.
Алена преглътна.
— А Ива? — изпусна тя, без да иска.
Лъчезар замръзна.
— Какво за Ива?
— Казват, че е… че е ваша жена.
Лъчезар се засмя тихо, но смехът му беше сух.
— Казват много неща.
Той се приближи.
— Ива е част от сделка. Не от любов.
Алена го погледна, без да мига.
— Значи сте свободен?
Лъчезар се наведе леко.
— Никой като мен не е свободен, Алена. Свободата е лукс, който си купуваш с честността, а честността струва скъпо.
Той направи пауза.
— Но ако питаш дали имам право да гледам друга жена… да.
Сърцето на Алена удари силно.
Тя се отдръпна, сякаш думите му са горещи.
— Не ме гледайте така — прошепна тя. — Аз съм… аз съм никоя.
Лъчезар се приближи още.
— Ти си единствената, която не се продава.
Тишината между тях се опъна като въже.
И точно тогава телефонът на Лъчезар иззвъня.
Той погледна екрана.
— Виктор — каза.
Отговори и включи високоговорителя.
— Лъчезар — прозвуча гласът на Виктор, весел. — Чух, че камериерката ти е станала много активна.
Алена пребледня.
Лъчезар не промени тона си.
— Какво искаш?
— Искам това, което е мое.
— Нямаш нищо, което е твое — каза Лъчезар.
Виктор се засмя.
— Ще видим. До час ще имаш избор. Или ми даваш документа, или аз давам снимката. И знаеш ли кое е най-хубавото? — гласът му стана сладък — Хората обичат скандали повече от истини.
Лъчезар се усмихна студено.
— До час — каза.
И затвори.
Алена стоеше, трепереща.
— Аз ще отида — каза.
Лъчезар я хвана за ръката.
— Няма да си сама.
— Но той иска да съм сама.
— Тогава ще мисли, че си сама — каза Лъчезар.
Очите му бяха спокойни, но зад спокойствието се усещаше буря.
— И още нещо — добави той. — Ако се уплашиш, не бягай. Погледни го и говори ясно. Хора като Виктор се хранят от чуждия страх.
Алена кимна.
В този момент тя не беше просто камериерка.
Беше човек, който трябва да се изправи срещу хищник.
И ако падне, няма да падне сама.
## Глава единадесета
Срещата беше в един от салоните, далеч от очите на гостите.
Виктор беше там, с усмивка и чаша в ръка, сякаш това е вечеря, не капан.
— Алена — каза, когато я видя. — Само ти. Браво.
Алена усети как гърбът ѝ настръхва, но се насили да изглежда спокойна.
— Имам това, което искаш — каза.
Виктор се усмихна.
— Виждаш ли? Разбра се.
— Но имам условие.
Виктор повдигна вежда.
— Ти? Условия?
Алена извади телефона си и го насочи към него.
— Първо изтриваш снимката. Пред мен. И ми даваш гаранция, че няма копия.
Виктор се засмя.
— Ти си наивна.
Алена стисна зъби.
— Не. Аз съм отчаяна. А отчаяните хора правят глупости.
Виктор я погледна, сякаш преценяваше.
— Добре — каза накрая. — Да видим.
Той извади телефона си, отвори галерията и показа снимката.
— Ето — каза. — Красив момент.
Алена преглътна, но не отмести поглед.
— Изтрий.
Виктор натисна.
Снимката изчезна.
— Доволна ли си? — попита.
Алена не се отпусна.
— Копия?
Виктор се усмихна.
— Копия винаги има. Но понякога човек решава да бъде мил.
Той се приближи.
— Дай документа.
Алена го погледна.
— Първо ми кажи нещо.
Виктор въздъхна.
— Какво?
— Стефан работи за теб, нали?
Очите на Виктор проблеснаха.
— Виж ти.
Той се усмихна.
— Да. Работи.
Алена усети как сърцето ѝ бие, но продължи.
— И ти изтри записите.
— Не аз. Моите хора. — Виктор се наклони. — Но ти, Алена, ти си много по-умна, отколкото изглеждаш.
Той се приближи още.
— И точно затова трябва да внимаваш. Умните хора страдат повече.
Алена се опита да остане спокойна.
— Ти няма да спечелиш — каза.
Виктор се засмя.
— Аз вече печеля. Защото ти си тук, а Лъчезар е там, където винаги е… зад стените си. Сам. Студен. Горд.
Алена стисна юмруци.
— Той не е сам.
Виктор я погледна.
— Значи е истина — прошепна. — Ти му значиш.
Той се усмихна широко.
— Чудесно. Това прави нещата по-интересни.
И точно тогава той направи нещо неочаквано.
Хвана я за китката.
Не грубо.
Достатъчно, за да я задържи.
— Дай ми документа — повтори.
Алена се дръпна.
— Пусни ме.
— Не, докато не получа това, което искам.
Алена усети как паниката се надига.
И тогава чу глас зад себе си.
— Пусни я.
Лъчезар влезе.
Не сам.
Зад него беше Моника. И двама охранители.
Виктор пусна китката на Алена и се усмихна като човек, който е очаквал това.
— Лъчезар — каза. — Точно навреме.
Лъчезар пристъпи напред.
— Играта свърши, Виктор.
Виктор се засмя.
— Играта никога не свършва. Само сменя правилата.
Моника вдигна телефон.
— Всичко е записано — каза спокойно. — Признанието ти за Стефан. За изтриването. За изнудването.
Виктор я погледна, после погледна Лъчезар.
— Толкова ли си отчаян, че да се криеш зад жена и адвокат?
Лъчезар не мигна.
— Не. Толкова съм решен.
Той се обърна към охранителите.
— Повикайте полиция.
Виктор се усмихна, но този път усмивката му беше напрегната.
— Полицията? — каза. — Ще дойде. Но знаеш ли какво ще стане след това?
Лъчезар го погледна.
— Ще се разровят. И ще намерят неща. И при теб. И при мен.
— Нека намерят — каза Лъчезар. — Аз нямам какво да крия.
Виктор се засмя.
— Всички имате какво да криете. Дори тя.
Той посочи Алена.
Алена пребледня.
— Какво означава това? — попита Лъчезар, гласът му стана по-нисък.
Виктор се наведе към него.
— Тя не ти е казала всичко.
Алена усети как земята се отдръпва.
Това беше моментът, от който се страхуваше.
Защото да, тя криеше нещо.
Не престъпление.
Но срам.
Истина, която може да я унищожи.
Лъчезар погледна Алена.
— Какво криеш? — попита тихо.
Алена се задъха.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Аз… — прошепна. — Аз взех онзи втори заем… не само за жилището. Взех го, за да покрия чужд дълг. На човек, който обеща да ми върне. И не върна.
Лъчезар замълча.
Виктор се усмихна победоносно.
— Ето. И тя е като всички.
Алена се разплака.
— Направих го, защото мислех, че ако помогна, ще бъда обичана — прошепна. — Но ме използваха. И после останах сама.
Лъчезар я гледаше.
Дълго.
После каза тихо:
— Това не е грях.
Виктор изсумтя.
— О, колко благородно.
В този момент се чу шум в коридора.
Полицията пристигна.
И всичко се завъртя като вихър.
Виктор беше отведен, но докато минаваше покрай Алена, се наведе и прошепна:
— Това не е краят. Само началото.
Алена остана на място, трепереща.
Лъчезар я хвана за раменете.
— Дишай — каза. — Свърши.
Алена поклати глава.
— Не. Той каза…
Лъчезар я прекъсна:
— Той говори, за да плаши. А аз ще се погрижа да няма повече какво да каже.
Алена го погледна.
— Защо? Защо го правите?
Лъчезар се наведе към нея, така че само тя да чуе.
— Защото ти не си като всички.
И за първи път от много време Алена усети, че може да повярва.
## Глава дванадесета
Следващите седмици бяха като буря, която не се вижда, но руши всичко.
Делото срещу Виктор започна.
Стефан беше отстранен. Хотелът се опита да замете скандала, но вече беше късно. Истината излизаше на пластове, а зад всеки пласт имаше още мръсотия.
Моника работеше без почивка.
Ноа беше разпитван.
Алена се яви като свидетел.
Стоеше в съдебната зала с треперещи ръце, но говори ясно, както Лъчезар ѝ беше казал.
И когато адвокатите на Виктор се опитаха да я унижат, да я изкарат лъжкиня, да я превърнат в „красивата камериерка“, която търси богат мъж, Алена вдигна брадичка.
— Аз не търся богатство — каза. — Аз търся шанс да живея без страх.
Тишината в залата беше тежка.
Лъчезар седеше на първия ред. Не я гледаше като човек, който притежава. Гледаше я като човек, който уважава.
И това ѝ даде сила.
Делото се разви.
Доказателствата за изнудване, манипулиране на записи, злоупотреби излязоха наяве. Виктор загуби.
Не само съдебно.
Загуби влиянието си.
Загуби лицето си.
И когато всичко приключи, Моника се усмихна за първи път истински.
— Свърши — каза.
Но Алена не се почувства победителка.
Чувстваше се уморена.
Изтощена.
И все пак… жива.
В една от последните вечери, когато хотелът вече не беше бойно поле, Лъчезар я покани отново в салона.
Този път нямаше документи на масата.
Нямаше заплахи.
Само две чаши чай.
Алена седна срещу него.
— Как е майка ти? — попита Лъчезар.
Алена се усмихна тихо.
— Добре. Казах ѝ малко. Не всичко. Но… достатъчно, за да не се чувствам сама.
Лъчезар кимна.
— А университетът?
Алена въздъхна.
— Върнах се. Записах семестъра. Трудно е, но… не се отказвам.
Лъчезар я гледаше внимателно.
— Гордея се с теб — каза тихо.
Алена се стресна.
— Не казвайте така.
— Защо?
— Защото… — тя преглътна — ако го кажете, ще започна да вярвам, че заслужавам добри думи.
Лъчезар се усмихна леко.
— Ти ги заслужаваш отдавна.
Алена замълча.
После каза:
— А кредитът?
Лъчезар не се изненада.
— Разбрах, че банката е смекчила тона.
Алена го погледна остро.
— Вие ли?
Лъчезар не отрече.
— Нямаше да им позволя да те съсипят, след като ти устоя на Виктор.
Алена сведе поглед.
— Но аз не исках да ми купувате живота.
Лъчезар се наведе.
— Не ти купувам живота. Връщам ти въздуха.
Алена усети как очите ѝ се пълнят.
— А Ива? — попита тихо.
Лъчезар въздъхна.
— Ива си тръгна.
— Защо?
— Защото разбра, че сделката вече не ми е нужна.
Той направи пауза.
— И защото ѝ казах истината.
Алена вдигна поглед.
— Каква истина?
Лъчезар я гледаше спокойно.
— Че съм се уморил да живея като човек, който постоянно се пази. И че искам нещо истинско.
Тишината между тях беше мека.
Алена прошепна:
— А ако истинското ви струва твърде скъпо?
Лъчезар се усмихна.
— Истинското винаги струва скъпо. Но за първи път отдавна съм готов да платя.
Алена се разсмя през сълзи.
— Вие говорите като човек, който винаги купува решенията си.
Лъчезар се наведе още.
— А ти говориш като човек, който винаги плаща за чуждите грешки.
Той протегна ръка към нея, но не я докосна.
— Нека този път не плащаш сама.
Алена затвори очи.
И за първи път от много време не усети страх.
Усети спокойствие.
Нещо тихо и светло.
И когато отвори очи, видя, че Лъчезар я гледа не като милиардер, а като мъж, който се учи да бъде човек.
— Ще останеш ли? — попита той.
Алена пое дълбоко въздух.
— Ще остана — каза. — Но не като камериерка, която се страхува.
— Как тогава?
Алена се усмихна.
— Като Алена. Която учи. Която работи. Която ще си плати дълговете, без да продава душата си. И която… — тя преглътна — която може би ще се научи да обича, без да се моли.
Лъчезар кимна.
— Това е всичко, което искам.
И тогава, без да бърза, без да взема, без да присвоява, Лъчезар протегна ръка и докосна пръстите ѝ.
Нежно.
Сякаш докосваше нещо крехко и свято.
Алена не се отдръпна.
Навън светлините на хотела сияеха както винаги.
Но вътре, в тази тиха стая, една история, започнала със случайна дрямка, завърши с нещо, което не беше случайно.
С избор.
С истина.
С ново начало.
И най-важното… с красив край, в който Алена вече не беше пешка в чужда игра, а човек, който си върна живота и намери любовта там, където никой не я очакваше.