Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ало, измамите са измислени през соца: Пионерът Горо Виетнамеца обаче имал железен принцип – закачал само партийни велможи
  • Новини

Ало, измамите са измислени през соца: Пионерът Горо Виетнамеца обаче имал железен принцип – закачал само партийни велможи

Иван Димитров Пешев януари 15, 2023
hashasdash.png

Тайфунът на телефонните измами през последните години удря жестоко градове и села и отнася спестените с труд и мъка левчета на баби и дядовци.

Измамите по телефона обаче не са от днес или вчера.
Сигурно още в първите дни, когато апаратът със слушалка свързал хората на километри един от друг, на някого му е хрумнало, скрит зад анонимността на новата техника, да припечели нещо от несвършващите никога наивници. Първият телефонен измамник в България не е някой изпечен апаш, а весел и артистичен ром от Лом, известен като Горо Виетнамеца.
Спомени от соца: На морето предпочитах да си спя в колата за по-евтино

Преди повече от 50 години само със слушалка в ръка той направил за смях и срам цялата партийна и държавна върхушка в крайдунавския район. От уважение към истината обаче трябва да се знае, че Горо никога не е крал пари от бедняци. Пързалял е държавата и важни началници. За което в онези години се изисквало доста смелост. Или може би – безпределна наивност.
Преди да стане Виетнамеца, Горо се водел по паспорт Салко Алков Чирков. Роден е през 1932 г. в махалата „Стадиона” в Лом. Работел в предприятието „Пренос-превоз” и прекарвал с каруца дърва и въглища по домовете на хората. Волната циганска душа обаче изнемогвала от скуката и монотонния тропот на конските копита. Салко мечтаел за подвизи, за снимката си във вестниците и за девойки, които се хвърлят на врата му.

Къде обаче да прояви такава смелост сред планините от кюмюр в предприятието и калта в махалата? Нямало как. Битките с фашизма отдавна били в миналото. Даже през службата му като войник на границата един диверсант не хванал, та да се прибере в махалата с орден. Войната, която гърмяла в ония години от радиото и вестниците, пък била твърде далеч – чак във Виетнам.
От интерес каруцарят всеки ден четял във вестниците за битките на виетнамските партизани с поддържаните от американците войници на генерал Нго Дием. Научил как преди войната виетнамците извоювали независимостта си от французите, как пресушавали блата и строели заводи и фабрики. И как български инженери и доктори заминавали за Виетнам да помагат на новата държава. Салко мечтаел и той да замине с доброволците към Меконг. Но след като бляновете му не се сбъдвали, решил сам да вземе нещата в ръцете си. В един августовски ден на 1957 г. мъж се обадил в предприятието „Пренос-превоз”, представил се за главния лекар на ломската болница и наредил веднага да освободят от работа каруцаря Салко.

Не изпускай тези оферти:

„Другарят Алков е избран да завърши медицински курс и да замине за Виетнам да помага в борбата с империализма!”, заявил гласът от телефона. С небивало страхопочитание шефът викнал издигналото се внезапно циганче и му съобщил голямата новина. Салко възпитано благодарил, връчил камшика на колегите и закрачил към болницата. А там главният доктор изпъвал гръб като новобранец пред телефона и редял в слушалката.

„Тъй вярно, другарю генерал!” От другия край на жицата басов глас, представил се за генерал-лейтенант Захариев, наредил: „Веднага обличате Салко Алков в униформа, правите му двадесетдневен медицински курс и го изпращате във Виетнам! Той е наше момче, храбро циганче и ще помага на бойците в джунглите!”.

За няколко дни бившият каруцар бил обръснат, лъснат и стегнат във военни дрехи. Наметнал бяла престилка, Салко обикалял из болницата и докторите го учели как да превързва рани от куршуми и мини. Местните партийни и общински величия се надпреварвали да викат Салко на чай и да обсъждат с него международната обстановка и други важни проблеми.

След 20 дни целият Лом се стекъл да изпрати доброволеца за Виетнам. На жп гарата гърмяла духова музика. Ученички стискали букети и гледали отнесено храбрия младеж. Общинските шефове се пъчели в костюми на трибуната. Изтупан в нова униформа, с блеснали лейтенантски пагони, пред микрофона застанал и самият Салко и дръпнал реч за свободата на Виетнам, дружбата между народите и готовността на всички честни хора и конкретно на него – Салко Алков, да умре в битка с враговете.

Ученичките се разплакали, народът викнал „Ура!”, музиката гръмнала и влакът понесъл Салко към Виетнам. Четири дни по-късно телефонът на първия секретар на комунистическата партия в Лом иззвънял и басов глас оповестил: „Аз съм генерал Захариев. Вашият съгражданин Салко Алков се връща от Виетнам ранен в бой с американските марионетки. За подвига му го произведохме в чин старши лейтенант. Посрещнете го като герой!”.

Секретарят обаче този път не се зарадвал. Съмнение като червейче загризало ума му. Как за по-малко от седмица Салко успял да иде до Виетнам, да се бие и да се върне, чудел се секретарят. И за всеки случай врътнал един телефон на милицията. Когато два-три часа по-късно Салко Алков слязъл от влака на ломската гара с превързана ръка и гордо вдигната глава, на перона нямало нито оркестър, нито посрещачи. Само група милиционери скочили върху него и без да слушат протестите му, го закопчали с белезници. Още същия ден в кабинета на следователя циганинът си признал чистосърдечно, че сам измислил и изиграл комедията с интернационалната мисия.

Признал и как от Лом вместо за Виетнам заминал за граничната застава в Берковица, където служел преди години. Там се представил за завърнал се от Виетнам доброволец и три дни ял и пил на аванта и разказвал измислени истории за сражения в джунглите. Накрая задигнал от граничарите един медал, часовник и лула и поел обратно към Лом.

„Не съм крал, началник, взел съм ордена да съм като от фронта. А лула обещах за подарък на първия секретар! Как да обидя човека?”, обяснявал циганинът, цитиран впоследствие от медиите.
В проведен набързо и при закрити врати процес ломският съд осъдил на четири години затвор измамника, който направил за смях цялата държавна машина край Дунава. След като излежал наказанието си, Салко пак хванал камшика в „Пренос-превоз”, но вече бил станал Горо Виетнамеца.

Зевзекът не влязъл повече в затвора, но не спирал да прави номера на близки и познати до края на живота си. Когато издъхнал на 60 години от рак, мнозина не повярвали, че е мъртъв. Смятали, че Виетнамеца е скроил поредния си майтап и насред погребението ще изскочи отнякъде и ще се засмее пред всички.
Източник: retro.bg

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Знаете ли, защо във Великобритания използват две отделни кранчета за вода: Причината е интересна
Next: Пенсионерка взела 38 години по-младо момче, но вижте в какво се превърна животът й

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
  • Бях в самолет, седнала до прозореца, когато машината попадна в турбуленция. Не леко поклащане, а такова, което те кара да преосмислиш всичките си житейски избори. Корпусът на самолета изстена като ранен звяр
  • Всяка година семейството ми планира пътуване. Откакто се помня, това е ритуал – седмица, в която трябва да сме заедно, да се преструваме на идеалното семейство от реклама за зърнена закуска. И всяка година
  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
  • Ден преди сватбата на племенницата ми Ани тя ми се обади, за да ми каже, че вече не съм поканена. „Има проблем с кетъринга и трябва да съкратим списъка с гости“, каза тя. Гласът ѝ беше тънък, почти писклив, опънат до скъсване. Звучеше като човек, който повтаря заучена реплика под заплаха.
  • Татко се ожени повторно — жена с четири деца.
  • Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
  • Работех в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Мястото беше моят спасителен остров в океана от лекции, студентски заеми и растящите сметки. Ароматът на прясно смляно кафе и тихият джаз бяха единственото, което ме държеше будна по време на уморителните смени, които поемах, за да покрия таксата си в университета.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.