Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ало, измамите са измислени през соца: Пионерът Горо Виетнамеца обаче имал железен принцип – закачал само партийни велможи
  • Новини

Ало, измамите са измислени през соца: Пионерът Горо Виетнамеца обаче имал железен принцип – закачал само партийни велможи

Иван Димитров Пешев януари 15, 2023
hashasdash.png

Тайфунът на телефонните измами през последните години удря жестоко градове и села и отнася спестените с труд и мъка левчета на баби и дядовци.

Измамите по телефона обаче не са от днес или вчера.
Сигурно още в първите дни, когато апаратът със слушалка свързал хората на километри един от друг, на някого му е хрумнало, скрит зад анонимността на новата техника, да припечели нещо от несвършващите никога наивници. Първият телефонен измамник в България не е някой изпечен апаш, а весел и артистичен ром от Лом, известен като Горо Виетнамеца.
Спомени от соца: На морето предпочитах да си спя в колата за по-евтино

Преди повече от 50 години само със слушалка в ръка той направил за смях и срам цялата партийна и държавна върхушка в крайдунавския район. От уважение към истината обаче трябва да се знае, че Горо никога не е крал пари от бедняци. Пързалял е държавата и важни началници. За което в онези години се изисквало доста смелост. Или може би – безпределна наивност.
Преди да стане Виетнамеца, Горо се водел по паспорт Салко Алков Чирков. Роден е през 1932 г. в махалата „Стадиона” в Лом. Работел в предприятието „Пренос-превоз” и прекарвал с каруца дърва и въглища по домовете на хората. Волната циганска душа обаче изнемогвала от скуката и монотонния тропот на конските копита. Салко мечтаел за подвизи, за снимката си във вестниците и за девойки, които се хвърлят на врата му.

Къде обаче да прояви такава смелост сред планините от кюмюр в предприятието и калта в махалата? Нямало как. Битките с фашизма отдавна били в миналото. Даже през службата му като войник на границата един диверсант не хванал, та да се прибере в махалата с орден. Войната, която гърмяла в ония години от радиото и вестниците, пък била твърде далеч – чак във Виетнам.
От интерес каруцарят всеки ден четял във вестниците за битките на виетнамските партизани с поддържаните от американците войници на генерал Нго Дием. Научил как преди войната виетнамците извоювали независимостта си от французите, как пресушавали блата и строели заводи и фабрики. И как български инженери и доктори заминавали за Виетнам да помагат на новата държава. Салко мечтаел и той да замине с доброволците към Меконг. Но след като бляновете му не се сбъдвали, решил сам да вземе нещата в ръцете си. В един августовски ден на 1957 г. мъж се обадил в предприятието „Пренос-превоз”, представил се за главния лекар на ломската болница и наредил веднага да освободят от работа каруцаря Салко.

Не изпускай тези оферти:

„Другарят Алков е избран да завърши медицински курс и да замине за Виетнам да помага в борбата с империализма!”, заявил гласът от телефона. С небивало страхопочитание шефът викнал издигналото се внезапно циганче и му съобщил голямата новина. Салко възпитано благодарил, връчил камшика на колегите и закрачил към болницата. А там главният доктор изпъвал гръб като новобранец пред телефона и редял в слушалката.

„Тъй вярно, другарю генерал!” От другия край на жицата басов глас, представил се за генерал-лейтенант Захариев, наредил: „Веднага обличате Салко Алков в униформа, правите му двадесетдневен медицински курс и го изпращате във Виетнам! Той е наше момче, храбро циганче и ще помага на бойците в джунглите!”.

За няколко дни бившият каруцар бил обръснат, лъснат и стегнат във военни дрехи. Наметнал бяла престилка, Салко обикалял из болницата и докторите го учели как да превързва рани от куршуми и мини. Местните партийни и общински величия се надпреварвали да викат Салко на чай и да обсъждат с него международната обстановка и други важни проблеми.

След 20 дни целият Лом се стекъл да изпрати доброволеца за Виетнам. На жп гарата гърмяла духова музика. Ученички стискали букети и гледали отнесено храбрия младеж. Общинските шефове се пъчели в костюми на трибуната. Изтупан в нова униформа, с блеснали лейтенантски пагони, пред микрофона застанал и самият Салко и дръпнал реч за свободата на Виетнам, дружбата между народите и готовността на всички честни хора и конкретно на него – Салко Алков, да умре в битка с враговете.

Ученичките се разплакали, народът викнал „Ура!”, музиката гръмнала и влакът понесъл Салко към Виетнам. Четири дни по-късно телефонът на първия секретар на комунистическата партия в Лом иззвънял и басов глас оповестил: „Аз съм генерал Захариев. Вашият съгражданин Салко Алков се връща от Виетнам ранен в бой с американските марионетки. За подвига му го произведохме в чин старши лейтенант. Посрещнете го като герой!”.

Секретарят обаче този път не се зарадвал. Съмнение като червейче загризало ума му. Как за по-малко от седмица Салко успял да иде до Виетнам, да се бие и да се върне, чудел се секретарят. И за всеки случай врътнал един телефон на милицията. Когато два-три часа по-късно Салко Алков слязъл от влака на ломската гара с превързана ръка и гордо вдигната глава, на перона нямало нито оркестър, нито посрещачи. Само група милиционери скочили върху него и без да слушат протестите му, го закопчали с белезници. Още същия ден в кабинета на следователя циганинът си признал чистосърдечно, че сам измислил и изиграл комедията с интернационалната мисия.

Признал и как от Лом вместо за Виетнам заминал за граничната застава в Берковица, където служел преди години. Там се представил за завърнал се от Виетнам доброволец и три дни ял и пил на аванта и разказвал измислени истории за сражения в джунглите. Накрая задигнал от граничарите един медал, часовник и лула и поел обратно към Лом.

„Не съм крал, началник, взел съм ордена да съм като от фронта. А лула обещах за подарък на първия секретар! Как да обидя човека?”, обяснявал циганинът, цитиран впоследствие от медиите.
В проведен набързо и при закрити врати процес ломският съд осъдил на четири години затвор измамника, който направил за смях цялата държавна машина край Дунава. След като излежал наказанието си, Салко пак хванал камшика в „Пренос-превоз”, но вече бил станал Горо Виетнамеца.

Зевзекът не влязъл повече в затвора, но не спирал да прави номера на близки и познати до края на живота си. Когато издъхнал на 60 години от рак, мнозина не повярвали, че е мъртъв. Смятали, че Виетнамеца е скроил поредния си майтап и насред погребението ще изскочи отнякъде и ще се засмее пред всички.
Източник: retro.bg

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Знаете ли, защо във Великобритания използват две отделни кранчета за вода: Причината е интересна
Next: Пенсионерка взела 38 години по-младо момче, но вижте в какво се превърна животът й

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.