Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ани Стоянова: Бялата мафия уби детето ми
  • Новини

Ани Стоянова: Бялата мафия уби детето ми

Иван Димитров Пешев септември 16, 2023
bqlastasmfasisdk.png

Майката на 15-годишната Даная призова за оставките на директора на „Пирогов“ и на министъра на здравеопазването

Майката на покойната 15-годишна Даная Ани Стоянова призова за оставка на директора на УМБАЛСМ „Пирогов“ Валентин Димитров заради неадекватната организация на работата в болницата и пропуските по време на лечението на детето ѝ в спешната болница.

Стоянова настоява и за оставката на здравния министър проф. Христо Хинков, когото тя обвинява за това, че „легитимира най-тежките корупционни модели в здравеопазването“.

Публикуваме постът на г-жа Стоянова без редакторска намеса:

Ще бъде малко дълго, но искам да обясня по-подробно, за да не стават недоразумения.

Жалба към ИСУЛ и детска хематология не сме подавали и няма да подадем.

Те си свършиха работата, дори и тази, която не е тяхна.

Д-р Стоянова беше на линия през цялото време, опитваше се да помогне, но разбирате, че това са отделни структури и комуникацията е трудна, понякога и невъзможна.

Нямам и никакви претенции към клиниката по “детска реанимация”, тези хора направиха всичко по силите си и също бяха изненадани от липсата на реакция от клиниката по неврохирургия.

Доц. Младенов- началник клиника, беше единствения, който говори с мен нормално, прояви разбиране и емпатия.

За жалост “Пирогов” е една болница със различни структури, комуникацията между тях е нарушена.

И не, нямам против специализантите, дълбоко уважавам избора им на професия, но имам против това, че за толкова време болницата не е обезпечена от специалист, който да поеме спешни случаи и да простъпи към хирургия при нужда.

Знаете ли колко всъщност ме боли, че в този случай един или двама специализанти ще трябва да понесат лична отговорност за това, че са били оставени от ръководството им да отговарят за случаи, за които все още нямат нужната квалификация! Боли ме, защото знам, че те не са могли да откажат, да се противопоставят на безумни управленски решения, които ги пращат за пушечно месо! И тях и децата ни.

Не са виновни и единиците висококвалифицирани специалисти, които имат своята нужда от физическа почивка! Хора, които са на ръба на силите си, защото вече са единици в тази страна.

Истински виновните са тези, които ръководят това – директора на болницата, министъра на здравеопазването, който за четири месеца не направи нищо освен да легитимира най-тежките корупционни модели в здравеопазването. Случаят с Майчин дом го показа толкова ясно, случаят с директора на Шейново, случая Емин.

И докато някой си играе на къща от карти за пореден път, аз не мога да прегърна детето си, моята Даная, моето бебче, моето слънчево момиче. И никога повече няма да мога.

Но това, което мога е да се боря и заради нея, заради всички деца като нея и няма сила в тази държава, която да ме спре!

Бялата мафия, да така ще я нарека, уби детето ми и ще обърнем света, ако трябва, за да спрем това! Моля всички достойни медици, хората да не се страхуват повече от истината и да застанем на страната на живота и почтеността, на страната на бъдещето за нас и децата ни.

Вярвам, че животът на детето ми не си е отишъл напразно и е време разделно.

Разделно не между пациентите и медиците, както се опитват да го изиграят, а време, в което всички ние да сме заедно и да изринем истинските виновни за погрома на здравната ни система!

Имам против липсата на мултидисциплинарен подход.

Имам против вменяването на вина в родителите.

Имам против агресията и лошото отношение.

Имам против липсата на детска болница и създаденият така наречен “обществен съвет”, който за два месеца не може да приеме един ред за функционирането си, а натиска да имаме “единна” комуникация по темата не спира!

Поради всичко това смятам за редно и въпрос на достойнство и морал проф. Хинков и директора на “Пирогов” д-р Валентин Димитров незабавно да подадат своите оставки.

През всичко това нямаше да мога да премина без подкрепата на едни от най-смелите жени, които познавам – екипът на Фондация Даная.

Благодаря на екипа на БТВ, на безстрашната Мария Цънцарова, Антон хекимян, на екипът на Лице в лице, 120 минути!

И не, няма да ни уплашат нито заплахите ви, нито опитите ви да ни дискредитирате, чрез силата на институциите, които представлявате!

ЗА ТЕБ, МАМИ!“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Пенсионерите ликуват след тази новина, какво се случва с парите им
Next: Първа информация за операцията на Мира Добрева

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.