Артьом, ти не си ли наред с ума си? Ти си на 22 години, каква сватба? Владимир Тимофеевич обикаляше от страна на страна из стаята, като се хващаше за главата и от време на време се провикваше.
Синът му Артьом стоеше до стената. Младият мъж току-що беше съобщил на баща си за плановете си и стоеше твърдо на своето, без да се поддава на убежденията му. Захвърли я, забрави, тя е от селото, ще ти намерим нормална булка, момиче от твоя кръг.
И изобщо, защо да се жениш сега, изчакай поне до трийсетте, целият ти живот е пред теб, току-що си завършил университет, трябва да мислиш за кариерата си. Татко, но Анджела е бременна – поспори с него синът ми. Владимир Тимофеевич се спря и погледна внимателно сина си.
Той беше просто момче, слаб като тийнейджър, с ленена коса и едва прошарени мустаци. И той се осмелява да спори с баща си? И какво от това, дай й пари и я остави да прави каквото си иска. Дори ако парите не са й необходими, нека се справи със собствените си проблеми.
А ние разполагаме с достатъчно пари и връзки, за да я предпазим от неприятности. Но тя ще има тризнаци – настояваше Артьом. Три деца наведнъж, как ще се справи с тях сама, и то в селото? Гръмките възклицания на Владимир Тимофеевич почти разтърсиха прозорците, а гласът му отекваше от високите тавани на стаята.
Това не е наша работа, не ми трябват внуци от колхозника. Погледни се, млад си, умен, красив, целият живот ти предстои. Ще имаш още стотици като нея и те ще се обесят върху теб…
В моята фирма има готов стол за теб, трябва само да го заемеш и да се радваш на парите. Имаш толкова много да очакваш, а искаш да се откажеш от бъдещето си и да се захванеш с някоя дойка. „Анджела не е дойка – отвърна синът, – тя беше в същия клас като мен“.
Татко, ти не знаеш за какво говориш, не си я виждал дори веднъж. Тя щеше да ти хареса. Какво от това, че е от провинцията? Знам, че си имал връзка с едно момиче от провинцията, когато си бил млад.
Така че защо ти можеш, а аз не мога? Не съм я виждал и не искам да я виждам.“ Баща ми започна да се придвижва към храма. Няма да си губя времето с нея, времето ми е пари. Можеш да се срещаш с когото си искаш, но ако се ожениш, трябва да се ожениш за правилното момиче.
За глупаците подходящото момиче е това с пари и връзки и добро семейство. Захвърли глупостите си и се заеми с ом. Що се отнася до живота ми, не съм достатъчно стар, за да се обсъжда.
Първо трябва да пораснеш ти. „Но аз обичам Анджела и няма да я напусна – изложи последния си аргумент Артьом. „О, така е!“ – изкрещя баща му.
Лицето му вече беше придобило кестеняв цвят, очите му се бяха изсипали като на бик в коридора и той размахваше тънките си ръце, прикрепени към дебелото му туловище, като огромен бръмбар. „Тогава можеш да забравиш за работата си и за наследството си!“ – „Няма да получиш нищо от мен, ще похарча всичко през живота си!“ – „И всъщност, ако избереш нея, не искам да те познавам повече!“ – „Повече няма да ползваш парите ми и няма да живееш в къщата ми!“ – „Отиди в нейното село и живей там! Отглеждай крави или каквото и да е друго, с което тя се занимава!“ Артьом отговори твърдо. – „Ако поставяш такива условия, няма проблем, ще отида при нея.
Мислиш ли, че ще се откажа от трите си деца заради някаква длъжност?“ – „Ние се обичаме и искаме тези деца! Искаме семейство и ще бъдем заедно, независимо как се чувстваш по този въпрос!“ – „Добре, давайте! Ти вече не си мой син! Ще те видя след няколко години, когато ще си на колене и ще ме молиш да те взема обратно!“ – „Не можеш да направиш нищо без мен!“ – „С твоето отношение никога няма да постигнеш нищо в живота!“ – „Иди да си отгледаш потомството!“ – „Добре, че майка ти не е доживяла да види в какъв неудачник си се превърнал!“ Артьом се обърна и излезе, затръшвайки вратата, оставяйки баща си сам с всички думи, които тепърва трябваше да изрече. През следващите три години Владимир Тимофеевич живееше в триетажното си градско имение в горда самота. Разбира се, той не беше нито самотен, нито отегчен.
След като преди няколко години беше овдовял, той усещаше свободата без строга съпруга и се впускаше във всякакви пакости, посвещавайки се на развлечения. Партитата, алкохолът, жените, хазартът се превърнаха в негово любимо занимание. Единствено присъствието на сина му го караше да се държи в рамките на приличието поне у дома.
Сега той нямаше син. Фирмата му, чийто ръководител беше той, отдавна работеше без негово участие и носеше стабилни доходи. Налагаше се да се появява в офиса само няколко пъти в месеца, за да полага подписи в документи, където ръката на секретарката грижливо отбелязваше, за да не се налага той самият да търси подходящото място.
Много се ядосваше, когато трябваше да прави това. Цялата работа се вършеше от заместниците, а той, директорът, само веднъж месечно изслушваше докладите им и изискваше приходите за следващия месец да са по-големи. Някога той сам вършеше цялата работа, но това беше толкова отдавна, че не си спомня как е управлявал всичко.
Сега, след много години, може да си позволи да се отпусне и да се наслаждава на живота. Когато Владимир Тимофеевич обещал да похарчи всички пари през живота си, той не се шегувал и веднага започнал да изпълнява обещанието си. Въпреки това запасът му от пари не бил безкраен.
За да го попълни, той трябваше да прибегне до не съвсем законни начини за изтегляне на средства от бюджета на компанията. Имаше замесени и подставени фирми, и фалшиви договори, и всичко, на което само въображението беше достатъчно. Три години по-късно Владимир Тимофеевич получи обаждане от своя добър приятел от данъчната служба.
Той му съобщил, че се интересуват от машинациите му и предстои да извършат мащабна проверка. Щяха да проверят не само фирмата, но и лично директора, т.е. Владимир Тимофеевич. Бизнесменът се почеса замислено по оплешивяващата си глава.
Какво да прави, помисли си той. Тъкмо се канех да купя някакъв недвижим имот. И разглеждах едно чисто ново Мазерати.
Бих искал да подобря и яхтата си. Ако я купя на свое име, може да възникнат някои въпроси. Търсейки идеи как да обезпечи имота, Владимир изведнъж си спомни за съществуването на сина си.
Нямаше други роднини. А той беше единственият, на когото можеше да се препишат обектите. „Чудя се как ли се справя онзи убавец?“ – усмихна се бащата.
„Сигурно седи в колибата си и не знае как да се измъкне от тази дупка. Наоколо тичат три деца, които крещят, а жена му капе на мозъка, откъде да вземе пари. И откъде ще ги вземе в селото? Кому е нужен там с неговата диплома по финанси? Най-много да си намери работа като сече дърва.
Сигурно десет пъти е съжалявал, че не ме е послушал, и иска да избяга. Време е да спасим този глупак и да го заведем у дома от плен. Аз ще отида да се помиря с него и да му се присмея.
Сега той ще престане да проявява темперамента си и няма да прави глупости. Той отвори писмото, което Артем му беше изпратил първата година след заминаването си и оттогава не беше разпечатвано. Когато прочете името на селото – Хомякова, той отново се усмихна.
„Уау, какво глупаво име. Само това говори много. Никога не съм чувал нещо по-глупаво, макар че то сякаш ми е познато“.
Владимир Тимофеевич предупреди сина си за пристигането си. Той се качи в автомобила и потегли. Селото се намираше на час път от града.
Магистралата минаваше през борова гора. През целия път Владимир Тимофеевич и не се отърва от мисълта, че тези места са му познати. Че някога, много отдавна, е бил тук…
И името на селото не му даваше мира. Премина през паметта на всички свои познати, които можеха да имат летни резиденции в тази посока и на които можеше да отиде на гости. Без да си спомня нищо, реши, че е чувал името в новините, а пътят му се стори познат, защото всички гори бяха едни и същи.
Поне за него. И когато наближи село Хомяков, се убеди, че това е така. Видя голяма оградена територия, на която имаше почивна станция.
Владимир Тимофеевич реши, че ако е бил тук и преди, няма как да не запомни това място. Следователно сега той беше тук за първи път. Той се успокои и започна да мисли за предстоящата среща със сина си.
Представяше си в цветове неговия триумф и разкаянието му. Когато колата на Владимир Тимофеевич спря край къщата, в която живееше Артьом, той се изненада. В съзнанието му селската къща задължително представляваше полуразрушена дървена барака, наполовина вкопана в земята.
Но пред него имаше хубава тухлена къща, голяма по площ, със стая на тавана, с пристроен гараж за няколко коли. Зад къщата имало овощна градина с ябълкови и сливови дървета, зеленчукова градина с оранжерия и детска площадка. Навсякъде имало добре поддържани цветни лехи и пътеки с каменни плочи.
Собствениците чули, че някой е пристигнал, и излезли да посрещнат госта. Първи от къщата, за да посрещнат дядо си, избягаха три нахални момиченца в еднакви розови панички и слънчеви очила. Трите момичета бяха абсолютно еднакви.
Пухкави бузки, нацупени носове, изтрити зъби и три еднакви руси бретона, които стърчаха изпод панаметата. Артьом излезе след тях, пораснал, съзрял през годините. Той вече не беше кльощавото, посивяло момче, което някога беше напуснало баща си.
Беше се превърнал в широкоплещест богатир, пораснал и мъжествен. Изглеждаше доста солиден, дори по риза и дънки. През ума на Владимир Тимофеевич премина мисълта, че може би синът му не страда толкова много тук.
Скоро се появи и съпругата му. Тя беше стройна, симпатична блондинка с най-обикновена външност, със закръглено лице, с прав бретон, облечена в пъстра рокля и джапанки. За секунда Владимир Тимофеевич се уплаши.
Струваше му се, че Анджела много прилича на някого, познат му от далечното минало. При всеки удобен случай той скришом поглеждаше към снаха си, опитвайки се да отгатне познати черти у нея. Последният, който се появи, беше тъстът.
Бащата на Анджела, Михаил Иванович. Той беше обикновен, невзрачен, добродушен мъж с дребен ръст, с коремче и рошави мустаци. Беше собственик на къщата, в която живееше младо семейство с много деца.
Всички се поздравяваха. Баща и син си стиснаха ръцете. И двамата бяха щастливи да се срещнат, но все пак между тях имаше известна студенина.
Артьом не можеше да забрави думите, които баща му беше казал по време на кавгата им, и чувстваше, че той изобщо не е променил мнението си. И това беше вярно. Владимир Тимофеевич все още осъждаше сина си за неправилния му живот и глупавите му решения.
„Запознайте се с Ксюша, Вика и Полина – представи Артьом дъщерите си. Сякаш в очите на триото как да ги различиш само тях. Изненада се новоизлюпеният дядо.
Гостът беше въведен в къщата и настанен на откритата веранда, където голямата дървена маса беше пълна с лакомства. Владимир Тимофеевич извърна глава и се огледа наоколо. И при вида на вкусните лакомства очите му светнаха.
Той обичаше да яде. На масата имаше салати, кебапчета и всякакви разфасовки, туршии собствено производство. Когато донесоха тинктурата, на госта му се изсипаха слюнки.
Всички насядаха на масата и започнаха да се угощават, като разговаряха за времето и последните новини. Анджела се оказа мило и скромно момиче. Тя се смущаваше от начина, по който свекърът ѝ от време на време я поглеждаше, и се чувстваше неудобно.
Владимир Тимофеевич не се интересуваше от чувствата ѝ. Гледайки я, той не можеше да се успокои, а в паметта му изникваха всички картини от миналото, които почти беше успял да забрави. Близнаците хапнаха малко и на гъза отидоха да играят в пясъчника, който се намираше точно пред къщата.
Владимир Тимофеевич не изпитваше никакви чувства към внучките си. Децата са си като децата. Какви са, какви са, какви не са, му е безразлично.
Никога не се е смятал за примерен родител и със сигурност нямаше да стане примерен дядо. „Е, кажете ми как живеете тук?“ – Владимир Тимофеевич попита. „Както виждаш, не е зле“, отговори Артьом.
„Когато се преместих тук, нямахме никакви пари и родителите на Анджела много ни помогнаха, за което са им много благодарни. За първи път се огледах тук. Местата са красиви, гората, езерото, много рибаһттр://….
Селото е голямо, но почти няма работа и хората напускат. Замислих се и реших да отворя собствена почивна станция тук. Събрах всичките си спестявания, взех заем, купих няколко къщи, подредих ги.
След това почистих плажа, наех местен персонал, инвестирах в реклама. Най-трудното беше да получа всички необходими лицензи и разрешителни. Но един приятел от университета ми помогна.
Постепенно хората започнаха да научават за нас и нещата потръгнаха. Сега нашият център за отдих „Хомяков“ е известен далеч извън квартала. Хората от града идват да ловят риба, да плуват, да се къпят, да се разхождат в гората.
Недалеч от него имаше кафене, което се казваше „Марина“. Там имаше някои хубави сладкиши, но като цяло това беше обикновена закусвалня. Уговорих се със собственика и го превърнахме в приличен ресторант с местна кухня.
И сега почиващите се хранят там. Продаваме и фермерски продукти. Вероятно сте чували за новата ни марка „Хомяков“.
Или скоро ще чуете. Това е сътрудничество с местните фермери. Тя е голям хит, като хората идват от всички съседни градове, за да купуват от нас.
Служителите в базата работят усилено, защото се страхуват да не загубят работата си. В радиус от 100 километра няма друга работа. Поне не и с такава добра заплата.
Заемите се изплащат, печалбите идват. Ремонтирах къщата. Всичко е предназначено за децата.
Те ще растат тук дълго време. Анджела си купи кола, помага ми в работата, откакто децата започнаха детска градина. Планирам да спестя малко пари и да разширя бизнеса.
Ще построя още къщички, ще отворя голям магазин до базата и ще организирам ски писта тук, за да идват повече хора през зимата. Бих могъл да организирам и къмпинги. Имам човек, който може да ми помогне с това.
Но засега това е всичко в плановете. А ти как се справяш, татко? Владимир Тимофеевич едва не се задави с кебапчето, което ядеше в този момент. Всъщност той не искаше да говори за своите афери.
На фона на успехите със сина му делата му изглеждаха грозни. Всичко си остана същото, малко по малко. Той отговори уклончиво и смени темата.
А как се справяте с децата? Анджела се включи в разговора. В началото беше много трудно. И трите бяха толкова неспокойни.
Колики, никнене на зъби. Успокояваше едното, другото плачеше и така нататък, и така нататък. Вероятно не съм спала в продължение на една година.
Добре, че Артьом беше до мен. Баща ми също ни помага много. Той винаги е готов да помогне и има сърце за момичетата.
С часове ги караше в количка из селото, за да мога да си почивам през деня, а вечер ставаше и помагаше да ги люлеем. А също и съседката леля Валя понякога можеше да ги гледа за час-два. Артем й построи плевня и й подари коза.
Момичетата пораснаха и си играят една с друга и с други деца. На парцела им е добре. Има къде да тичат, да се катерят.
Тичат наоколо и се уморяват. А после си седят тихо вкъщи. Така че сега не ни е трудно и с трите.
Всички се заместват един друг и всеки има време да си почине. И най-важното е, че децата са щастливи. Когато тя приключи да говори, Владимир Тимофеевич вече се прозяваше.
Той искаше само да смени темата и изобщо не го интересуваха проблемите, с които се сблъскваше снаха му, родила три близнака. Той дори не кърмеше собствения си син. Ако жена му не можеше да се справи, викаше бавачка.
Всъщност защо сериозен бизнесмен като него би се занимавал с дете? В първите години от живота си той не виждаше сина си всеки ден. В голямото му имение имало толкова много място, че никога не се сблъсквали. Защо едно дете, да речем, на по-малко от три години, би имало нужда от баща? Нека майка му го забавлява.
Когато порасне, тогава аз ще го отгледам, мислеше си той. После възрастта се премести на пет, после на десет. И когато най-сетне се заинтересува от петнайсетгодишния Артьом, установи, че той е напълно непознат за него.
Някак си нямаше нищо, което да ги свързва, освен еднаквата кръвна група и родилния белег на гърба му. Синът не споделяше интересите и ценностите на баща си. Майката го беше възпитала погрешно, нямаше друг начин.
Но сега нямаше какво да се направи и бащата нямаше друг избор, освен да си измие ръцете и да приеме това, което беше. И сега той гледаше сина си и не се разпознаваше в него. Той не приличаше на него.
С изключение на това, че беше проумял предприемаческия дух. За краткия си живот вече бе успял да се сдобие с връзки и умееше компетентно да се разпорежда с малкото пари, с които разполагаше. Но ако Владимир Тимофеевич беше на негово място, със сигурност щеше да постъпи по друг начин.
Осъзнава, че би било много по-лесно и по-изгодно да продаде тази огромна гора, която е имал време да разгледа, докато шофира. За тази цел би могло да се построи дъскорезница. Местните жители са готови да работят за жълти стотинки.
Защо да им плащаме толкова много? Ако искат повече пари, нека вземат повече смени. Те са селяни, какво друго очакват? Според Владимир Тимофеевич синът му е пропуснал много ползи. Въпреки това той беше обезкуражен от това, което видяһттр://….
Това по никакъв начин не съответстваше на очакванията му за успеха на Артьом и живота му в селото. Децата играеха шумно на двора, тъстът седеше скромно на масата в самия край. От време на време Анджела тичаше до кухнята и носеше хляб, напитки и чисти съдове.
Понякога Артьом отиваше с нея да помага. В такива моменти на масата цареше неловко мълчание. В един от тези моменти Владимир Тимофеевич се замисли интензивно за всичко, което се случваше.
Всичко наоколо му се струваше странно и се появи някакво лошо, недобро предчувствие. „Здравей, здравей! Кой е дошъл да те види?“ Женски глас откъм оградата прекъсна размислите му. Той се огледа и видя на пътя да стои възрастна жена в кърпа.
Михаил Иванович ѝ отговори. „Здравейте и вие, Нина Кузминична. Тя е тук с ВАД, който е дошъл да се запознае с мен“.
„Това не може да бъде – учуди се жената. „Защо, нали Людмила знае?“ „Не, тя не знае. Ако знаеше, вече щеше да е тук.“
„Не й казвай.“ „Ами аз? Не ме интересува. Защо да й казвам?“ Когато тя си тръгна, Михаил Иванович се обърна и каза.
„Давам ти зъб, тя си отиде, за да ѝ кажеш.“ Но Владимир Тимофеевич вече не го слушаше. Целият пъзел се сглоби в съзнанието му, щом чу това име.
„Людмила.“ Тогава сякаш го удари мълния. Той осъзна на кого толкова много му напомняше Анджела.
Ясно беше, че тя е някой, когото не можеше да познава преди, беше твърде млада. Вероятно просто приличаше на някого и най-вероятно на майка си, която по възраст би трябвало да е на неговата, на Владимир Тимофеевич, възраст или приблизително толкова. И сега той си я спомни.
И ужасът го прониза до самите кости. Спомняйки си характера на тази жена, той можеше да очаква от нея всичко. Но къде беше тя? Защо не знаеше, че той идва? Беше неудобно да пита хората около себе си и Владимир Тимофеевич трескаво разсъждаваше за всичко в главата си.
В разказа се споменаваше тъщата на Артьом, но Анджела не каза нито дума за нея, а това беше странно. Защо тя не живееше с бащата на Анджела? Той нямаше отговори на тези въпроси, а и, честно казано, не искаше да знае. Единственото, което искаше, беше да се предпази от това да я вижда.
Мисля, че трябва да отида. Той каза, че става от мястото си и се оглежда наоколо. Останах тук, това е достатъчно.
Татко, но ти току-що си дошъл тук, къде отиваш? Артьом се изненада от бързината на баща си. Владимир Тимофеевич вече беше слязъл по стълбите и се беше запътил към колата си. Каква е драгата? Каза той, докато вървеше.
Виждам, че живееш добре, радвам се за теб, беше ми приятно да се запознаем, но трябва да тръгвам. Всички се спогледаха с недоумение, без да разбират какво се е случило. Дори децата в пясъчника притихнаха и гледаха, а минаващите покрай тях хора се спираха и се вслушваха в разговора с надеждата да научат нещо интересно, което да се превърне в новината на деня.
Владимир Тимофеевич дори нямаше време да отвори вратата на колата си. Отзад чу глас, който го прониза през цялото време. А, ето го и него.
Мошеник! Ти все пак се осмели да дойдеш тук? Той погледна назад и умря. На пътя стоеше набита жена на около петдесет години с яркожълта коса, облечена в шарена блуза и спортни панталони. В ръката си държеше мотика.
Явно новината за пристигането на Владимир Тимофеевич я беше застигнала точно в зеленчуковата градина. Тя изглеждаше изключително бдителна. Минувачите ставаха все повече и повече.
Очевидно те нарочно бяха дошли тук, за да я проследят. Владимир Тимофеевич се вмъкна в колата си, замаян, без да смее да помръдне и да отвори вратата. Анджела избяга и й препречи пътя.
‘Мамо, хайде, не го докосвай. Нека всички просто поговорим. Махай се! Изкрещя майката силно и кратко.
Аз ще го взема. О, колко дълго съм чакала това. Повече от двадесет години си представях нашата среща и сега, най-сетне, денят беше дошъл.
Владимир Тимофеевич най-сетне излезе от ступора си и отвори вратата на колата. Това е всичко, тръгвам си. Всички се разотиват.
Секунда и мотиката полетя в неговата посока. На половин метър от главата му тя се приземява върху предното стъкло, което се разбива с трясък. Още не си разбрал, че с мен не бива да се шегуваш – попита Людмила.
Тогава успяхте да се измъкнете, но сега ми съсипахте живота и трябва да отговаряте за това. Съседите се спогледаха, без да разбират нищо. Людмила, ти ни разкажи какво се случи – помоли един от хората.
Жената хвърли студен поглед към всички наоколо. И аз ще ви кажа, че нямам какво да крия, всички знаят всичко за мен. А вие… Тя посочи с пръст Владимир Тимофеевич, който стоеше така и се приближаваше към вратата на колата на разтреперани крака…
Сигурно си успял да изтръгнеш тези срамни страници от живота си и да скриеш ужасната си постъпка. Нека хората да чуят кой си в действителност. Всички минувачи се настаниха удобно, готови да слушат.
Някои се облегнаха на оградата, други седнаха на тревата и извадиха семена от джобовете си. Само Анджела все още се опитваше да вземе майка си вътре, но тя я отблъсна и започна разказа си. Родена съм и съм израснала в това село.
Семейството ни живее тук от незапомнени времена. След като завърших училище, напуснах селото и отидох в града. Там си намерих работа като продавачка в магазин за елитни мъжки часовници.
Това беше голям късмет, защото там можеш да срещнеш богат мъж. Всички клиенти са бизнесмени и официални лица. Кой не мечтае да се ожени за богат мъж? Аз бях първата красавица в селото.
Големи очи, плътни червени устни и фигура като никоя друга. Имах всички шансове да си намеря такъв съпруг. Ще ви кажа, че затова дойдох в града. Покажете ми момиче, което на мое място би отхвърлило такава възможност.
Много бързо се запознах с един млад купувач. Той беше висок, красив, скъпо облечен. Сякаш беше аристократ.
Нямаше пръстен на пръста си. Спрях модела на часовника, за който беше дошъл, и му казах, че не е в наличност, но ще му се обадя, когато бъде доставен по поръчка. Така се сдобих с телефона му.
След това му се обадих, започнахме да общуваме и скоро имахме връзка. Володя беше бизнесмен и много богат. Той ме заведе в скъпия си четиристаен апартамент в самия център на града и започнахме да живеем заедно там.
Разбира се, той изчезваше много по работа, бизнес и всичко останало. Но когато оставах сама, той ми оставяше банковата си карта, за да не ми е скучно и да мога да си намеря някакво развлечение. В дните, когато си беше вкъщи, ходехме в най-скъпите ресторанти, на изложби и на театър.
Той ми носеше различни подаръци от служебните си пътувания. А веднъж дори намери време да се освободи от работа и да ме заведе в Египет за девет дни и десет нощи. Така мина цяла година.
Все чаках да ми предложи. Предполагам, че никога не се е замислял за това. И тогава започнах да правя едва доловими намеци.
Че филмът ще включи темата за сватбата, после ще разкаже за приятелката, която е направила предложението, а след това открито ще попита за състоянието на връзката ни. Дори се наложи да организирам малък скандал, за да разбере, че съм достойно момиче и имам нужда от официален брак. Иначе, добре, той се уреди добре.
Живеем заедно и в случай на раздяла ще си тръгна с нищо. И така, дойде този дългоочакван ден. Владимир ме покани на поредната среща.
Оказа се, че това е полет с балон над града. И тук, в лъчите на залеза, на височина сто метра, той ми направи предложение, като ми подари пръстен с диамант. Семейна реликва от баба ми.
И аз бях на седмото небе от щастие. Започнахме да планираме сватбата. Това щеше да бъде огромно събитие.
Планирах да поканя цялото си село, за да видят какъв успех съм имала. Да натрие носа на всички, които казваха, че ще се върна с нищо. Володя подкрепи идеята ми.
Отне ми време да планирам всичко внимателно и определихме датата на сватбата за следващата година. Докато шиех рокля по поръчка, докато резервирах най-голямата банкетна зала в града, одобрих менюто и дизайна на сватбената торта, 11 месеца минаха неусетно. Володя беше много зает през този период и се появяваше вкъщи само няколко дни в седмицата.
Той работеше много усърдно и обясняваше, че иска да направи най-добрата сватба за нас. Аз планирах всичко сама, а той само ме попита колко пари ми трябват и ми ги даде без въпроси. Но няколко дни преди сватбата го сполетя скръб.
Любимата му баба, която беше единствената му роднина и живееше на половин страна от нас, почина. Погребението беше само девет дни преди сватбата. Видях как Володя страдаше, когато се върна от погребениетоһттр://…..
Вървеше като сянка и не можеше да мисли за нищо друго освен за загубата си. Сватбата трябваше да се отложи. Загубихме много пари, но това нямаше значение, защото този ден вече не можеше да бъде нашият съвършен ден.
Това ми каза Владимир. Отложихме датата с още една година и започнахме да се подготвяме за нея отново. Владимир ми обеща още по-пищно събитие, на което можех да поканя не само всички свои, но и цялото съседно село, където всички ме познаваха.
Той дори обеща да покани попзвезди. Всичко това в името на това да не му се сърдя, че отлага сватбата. Не можех да откажа и се съгласих да изчакам още една година.
Всички вие, разбира се, се досетихте, че след една година също не се оженихме. И какъв е този мошеник пред вас сега? Да, да, бившият ми годеник, бащата на съпруга на дъщеря ми. Всички погледи бяха вперени във Владимир Тимофеевич, който стоеше червен като домат и мечтаеше да се скрие от всички.
От време на време поглеждаше към мобилния си телефон с надеждата, че някой ще се обади и той ще има повод да се оттегли. Но той предателски мълчеше. А със счупено предно стъкло не можеше да си тръгне и беше в отчаяно положение.
Владимир Тимофеевич си спомняше всичко. И името на селото, Хомяково, наистина му беше познато. Беше дошъл тук, за да се срещне с родителите на годеницата си.
Защо си го беше спомнил едва сега, а не по-рано? Никога не би дошъл тук тогава. От друга страна, когато беше млад, той беше такъв женкар и беше разбил много сърца. Как може да си ги спомни всички след толкова години? Людмила продължи разказа си.
Научих истината една седмица преди сватбата на моето моминско парти. Там бяха всичките ми приятелки и няколко познати от страната на младоженеца. Той не ме беше инструктирал да ги поканя, но аз много исках някои от тези богати дами да присъстват на моето парти.
Беше резервиран ресторант, скъпи лакомства, шоу. Аз се забавлявах и не подозирах нищо. Изведнъж, по средата на вечерта, като гръм от ясно небе, един от гостите ме отведе настрани и ми каза такива думи, които не можех да очаквам.
„Лудочка, съжалявам, но не мога да лъжа повече“ – започна тя. „Много ми е жал за теб, искам да знаеш истината. Владимир никога няма да се ожени за теб.
Той те е мамил през цялото това време. През цялото това време той е бил женен. Съпругата му е дъщеря на губернатора.
Млада, красива, с добри връзки, той няма да я остави. Той е съвсем щастлив, женен за нея. А наскоро им се роди син, Артьом.
Да, той живее на две семейства. Половината време е с вас, а другата половина – със семейството си. А командировките са приказки и за теб, и за съпругата ти.
Той има нужда от теб, защото с жена си не може да се отпусне и се страхува да каже и дума срещу нея, защото в случай на развод ще загуби твърде много. А ти си прост и можеш да бъдеш себе си. Той разказва на приятелите си за вас и всички се смеят колко ловко ви води.
Той ви лъже за всичко от самото начало. А аз всъщност не съм съпруга на бизнес партньора му, а само негова секретарка. А всички гости тук са негови подчинени, на които е обещал бонус, за да го прикриват и да играят заедно.
И той отменя сватбата. Преди година той си измисли баба, която никога не е съществувала. Всъщност той не е сирак.
Родителите му са живи и здрави, но, разбира се, той нямаше да те запознае с тях. А този път иска да се престори пред теб, че си е счупил крака в деня преди сватбата, докато е репетирал сватбения ви танц. Толкова лошо, че ще му трябва още една година, за да се излекува.
Можеш да се досетиш какво ще се случи по-нататък. Той ще отлага и отлага сватбата, докато ти омръзне и го изоставиш. Така че не си губете времето с това копеле.
Отиди си. Да кажа, че бях изненадана, е меко казано. Разбира се, отначало не вярвах на тази жена.
Сигурно си хвърлила око на годеника ми, та хвърляш кал по него. Познаваме този тип. Отговорих ѝ.
Тя само сви рамене и си тръгна. А ние, останалите, продължихме да се забавляваме. А шест дни по-късно, в деня преди сватбата, телефонът ми иззвъня.
„Любима – прозвуча гласът на Владимир в слушалката, – нямаш представа какво се случи. Реших да репетирам танца ни утре още веднъж. Знаеш, че танцувам така, сякаш мечка е стъпкала всичките ми крака.
И така, отидох при треньора, потанцувахме и… Не знам как стана това. Сигурно ще се засмеете. Както и да е, паднах и си счупих кракаһттр://….
Сега съм в болница. Направиха рентгенова снимка и се оказа, че има сложна фрактура. Ще трябва да ме оперират.
Ще сглобят костта и ще поставят пластина. Ще трябва да се грижиш за мен известно време. Разбира се, ще трябва да отложим сватбата, какво можем да направим?
Не можеш да ме заведеш на тържеството на носилка. Трябва да се отложи поне с една година, а по-добре, разбира се, с две, така че дотогава да ходя добре и да не куцам. Съжалявам, но не искам да бъда на сватбата с бастун.
Искам да кажа, че всичко трябва да е перфектно. Сватбата е нещо, което се случва веднъж в живота.“ Той продължи и продължи, а аз го слушах и с ужас осъзнах, че жената от партито казваше истината.
„Аз знам всичко.“ Прекъснах потока на речта му. „Ти, грубияне, ти, измамник, ти, лъжец! Ти си женен, нали?
Защо ми бъркаш в главата?“ Той веднага закачи слушалката и ме блокира навсякъде, където можеше. Час по-късно дойде охраната и поиска да напусна апартамента ни, като заплаши, че ще извика полиция. Трябваше да си събера нещата пред тях и те внимаваха да не вземат нищо ценно.
Същата вечер получих адреса на имението му и се появих в дома му. Минах през охраната, влязох вътре и намерих Владимир и съпругата му да вечерят спокойно на масата. Разбира се, никой не беше счупил крак.
Как изпъкнаха очите му, когато ме видя. Как убедително крещеше, че ме вижда за първи път и че съм луда, която е нахлула в дома им с неизвестна цел. Но преди охранителят да ме измъкне през вратата, успях да разкажа всичко на жена му.
За сватбата, която отне милиони от семейния бюджет, за тайния му апартамент с четири спални и за трите години на нашата връзка. Знам, че са имали голям скандал, но не е имало развод, той й е казал нещо и тя му е простила. Опитах се да си отмъстя на Володя по най-добрия начин.
Разгласих тази история и дори исках да го съдя за измама, но ми обясниха, че за съдилищата с него трябват такива пари, които ще спестявам цял живот. В отчаянието си надрасках и се опитах да подпаля любимата му кола, за да го нараня по някакъв начин. Отведоха ме в полицията и ми дадоха да разбера, че ако ще тровя живота на такъв влиятелен човек, това няма да свърши добре за него, а за мен.
Трябваше да се върна в родното си село от срам и да обясня на всички защо сватбата няма да се състои. В края на краищата поканите отдавна бяха разпратени и хората очакваха с нетърпение обещаното тържество. Всички ми се смееха, сочеха с пръст по улицата, преразказваха историята ми по свой начин.
С мъка се ожених за съседката Мишка, неудачница, от която никой друг не се интересуваше. Всички нормални момчета на моята възраст отдавна бяха изчезнали. Надявах се, че това ще ми помогне да компенсирам по-бързо тази история, но не се случи.
Все още се шегуваха с мен и все повече мразех бившето си гадже. А когато две години по-късно родих дъщеря си, имах план. Ако не можех сама да отмъстя на това семейство, щях да посветя живота на дъщеря си на това.
Възпитах Анджела да мрази този мъж и я подготвих да изпълни най-важната мисия в живота си. Трябваше да се омъжи за сина на Владимир с всички средства, а след това да съсипе, да стъпче, да унищожи семейството им в кълба от прах и пепел, да остави без последни гащи съпруга си и най-вече свекъра си. Така че след развода да се наложи да просят на улицата.
Така че да паднат от самия връх до самото дъно. Толкова много мразех този човек. Всъщност го мразя и сега.
На 18 години изпратих Анджела в града, като ѝ казах да не се връща, докато не се омъжи за Артьом. Този път бях подготвена, направих справки и знаех със сигурност, че той все още не е женен. Анджела ходеше в същия университет като него.
Тя е красавица, също като мен, и успя да го привлече. Правеше му погледи, показваше му бедрата си. Той тичаше след нея като кученце.
Толкова се гордеех с нея. Мислех си, че е само въпрос на време да видя справедливост. И тогава се случи адът.
Не го осъзнах веднага, но тази глупачка се влюби в Артьом и премина на негова страна. Когато тя забременя, още не знаех за това и отначало бях щастлива. Помислих си, браво, дъще, добре си го измислила, коремчето в службата по вписванията ще го бутне.
Когато разбрах, че ще има и тризнаци, отначало не се разстроих. С три деца предпочитаме да ги съсипем и да ги пуснем на бял свят. Така си мислех и аз. Но когато доведе мъжагата в дома ни и каза, че няма да си тръгнат, разбрах, че нещо не е наред.
Колкото и пъти да я молех да убеди съпруга си да се помири с баща си и да се върне в града, Анджела беше непреклонна. Дори се опитах да ги изгоня от къщата. Вкъщи Мишка се разбунтува.
Каза, че къщата е моя, аз съм собственикът, нека живеят, колкото искат. И аз не за това толкова се стараех, подготвях се, че вместо да отмъщавам на бившите си внуци да сменям памперси. Не за това мечтаех двайсет години да го тъпча в калта, да виждам сина му всеки ден в къщата си.
Не за това възпитах дъщеря си да ме предаде. Анджела мислеше само за своята Артемка и забравяше за майка си. Тя няма съвест.
Аз я отгледах, не съм спал и миг, а тя не иска да ми се отплати. А баща ми й угажда във всичко. Той не би я накарал да се грижи сама за три деца.
Сигурно щеше да се разплаче и да запее друга песен за нула време. Но тя не го направи. Мишка започна да ѝ помага с децата, да става през нощта.
А той подтикваше и мен, като казваше: „Ела и ме люлей. Ти сънуваш, нямам нужда от това. Накрая се скарахме, аз напуснах дома, а по-късно се разведох с Мишка.
Не стига, че дъщеря ми е предателка. Защо трябва да търпя такъв съпруг? Преместих се при сестра ми в другия край на селото. Когато чух, че Артем ще строи някакъв център за отдих.
Бях ужасена. Колко много туристи ще има тук, шум, шум, коли. Преди това беше тихо село, а сега ще се превърне в заден двор.
Писах жалби и писма до всички власти, за да предотвратя това. Но нищо не помогна. Той все пак успя да премине всички проверки и да отвори собствена база, за бога.
Какво е това семейство. Погледнете това. Баща ми съсипа живота ми, а синът ми съсипа селото ми и ми отне дъщерята.
Когато тя приключи да говори, настъпи тишина. Всички я слушаха с отворени усти. Изглежда, че дори птиците в градината започнаха да пеят по-тихо.
Не говорете лошо за нашата Артемка. Изведнъж се намеси един от съседите, който стоеше зад оградата. Той отвори много добър бизнес тук.
Съпругът ми работи при него като ремонтник, така че поне е спрял да пие и носи пари вкъщи. Преди нямаше работа, затова пиеше, но сега се е поуморил. Ако не беше Артьом, той още щеше да пие.
Много съм му благодарен. Подкрепиха я и други съседи. Да, след пристигането му селото се оживи.
Сега Хомякова е известна в целия квартал. Ако такъв човек не беше дошъл тук, още щяхме да сме изостанали. Децата ни щяха да са напуснали тук.
И щяха да останат само старите хора. Ти, Лудка, помисли, преди да говориш глупости. Виж как е разцъфтяла твоята Анджела за тези три години…
Всеки трябва да изглежда така, когато има малки деца. Значи той е и добър съпруг. Би трябвало да си щастлива, но ти вдигаш шум.
Ако се бяхте сдобрили със зет си, всички щяха да са щастливи. Людмила се огледа наоколо втренчено. Никой не подкрепяше омразата ѝ към зетя.
Изведнъж всички се обърнаха на една страна. Приближи се жълта кола с пулове на покрива. Владимир Тимофеевич се втурна към колата.
Тя идваше за него. Той успя дискретно да извика такси по интернет. Беше ми приятно да те видя.
Артем се радва за теб. Приятно прекарване. С тези думи той изчезна в колата, която веднага потегли, вдигайки облак прах.
Каква кучка. Людмила изсъска през зъби. Нищо, ще стигна до теб.
Мошеник! Мошеник! Анджела отново се приближи до нея. Мамо, моля те, престани. Вече достатъчно си му отмъстила.
Отдавна е време да го оставиш. Признаваш, че не си се омъжила за него по любов, а за пари. И двамата сте достойни един за друг.
Така че защо просто не можем да живеем мирно? И наистина, Людмила Егоровна се присъедини към своя Артем. Колко пъти можеш да внасяш раздор в нашето семейство. Анджела е много разстроена от твоите изцепки, а и всички момичета виждат.
Баща ми те е обидил, но нито аз, нито Анджела не ти желаем нищо лошо. Нека всички се помирим и заживеем като семейство. Не – отвърна свекърва ми.
През всичките двайсет години чаках възможност да му отмъстя, а ти ми попречи. Сега ще отида в града и ще се добера до него. Какво друго мога да направя с живота си? Все пак ти ме изгони от къщата.
Сега вече никой няма нужда от мен. Постепенно хората се разпръснаха и улиците се изпразниха. Цялото село дълго време говореше за скандала.
Людмила наистина отиде в града, а съдбата ѝ беше неизвестна. Едно е ясно, тя престана да трови живота на дъщеря си с нападки срещу съпруга си. А младото семейство стана още по-щастливо.
Продължиха да развиват бизнеса си и да отглеждат децата си в любов и хармония, в мир и тишина. Андрей беше с вас. Благодаря ти, че ме избра.
Вече четири години пишем истории за вас. Очакваме с нетърпение завръщането ви в Ликбез за нови емоции. Всичко най-добро.