Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • А аз, голям мъж на 47 години, стоях и гледах дядото с буца в гърлото…
  • Без категория

А аз, голям мъж на 47 години, стоях и гледах дядото с буца в гърлото…<

Иван Димитров Пешев декември 9, 2024
Screenshot_21

Работя като таксиметров шофьор. Наскоро в таксито ми се качи един дядо, когото едва ли някога ще забравя…

Беше студена зимна вечер, вече се бе стъмнило и прехвърчаше сняг. Бях спрял на стоянка след автобусната спирка.

Изведнъж един немощен дядо, но със сако и вратовръзка, стана от пейката и, влачейки тежко крака, се приближи до прозореца ми. Той леко почука по прозореца, дори не почука, а по-скоро скромно потропа.

Спуснах прозореца, дядото тихо попита: „Сине, ще ме закараш ли?“

„Да, дядо, къде искаш да отидеш?“

Каза ми улицата и добави:

— Не е далеко, 3-4 км.

— Сядай, ще те закарам.

Седна на предната седалка. Тръгнахме. Той дишаше тежко, просто защото беше много стар. Разказа ми, че всеки ден ходи до клиниката с автобус. Но днес го задържали повече в клиниката и закъснял за автобуса, а чакането на следващия е твърде дълго, за да стои в този студ. Пеш пък е невъзможно да стигне.

Разказа ми как навремето е бил бригадир, как е участвал в изграждането на пътната мрежа на града, как е градил жп линии…

Седях и го слушах, много мисли се въртяха в главата ми и не знаех какво да кажа на този повехнал старец, но елегантен, спретнат, със сако и прилежно изгладени панталони.

Просто го питах за посоката, не казах нищо друго. Дори не казах: „Съжалявам, че не ти се отплатихме с достойни старини“, просот глупаво карах и мълчах.

Той живееше в самия край на улицата и малката му къща с разкривен покрив почти не се виждаше от модерните здания…

„Е, синко, пристигнахме, спри тук“, каза дядото и бръкна да вади портфейла си.

„Не, дядо, няма да взема пари от теб, не мога да ги взема, ти вече си платил много пътувания с направеното от теб.“

Очите на стареца бликнаха със сълзи, той излезе от колата и каза С ПОКЛОН: „Благодаря ти, синко.”

И се запъти към старата си къща, като бършеше сълзите си с ръка.

А аз, здрав мъж на 47 години, седях и го гледах с буца в гърлото. И ми стана мъчно за старите хора, които са дали младостта и здравето си, за да изградят тази държава. И разбрах, че сега аз трябва да му се поклоня. И ме беше срам от родината ни. Много срам…

Разказвам ви това не с цел да се оплаквам. А да ви призова да помагате на нашите баби и дядовци с каквото можете – с някой лев, на опашката в поликлиниката им отстъпете мястото си, закарайте ги до дома им, помогнете им да пресекат пешеходната пътека…

Те са дали много. Да им се отблагодарим както можем.

Continue Reading

Previous: Часове преди сватбата ми странна възрастна жена се приближи до мен и ме помоли да прочете дланта ми
Next: Ново 20! Решиха съдбата на горките животни във Велинград

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.