Баба ми ми подаряваше само една стара пощенска картичка за рождените ми дни. Винаги една и съща ритуална сцена, която се повтаряше от петия ми рожден ден до седемнадесетия. Аз, с нацупено тийнейджърско изражение, приемах тънкия картон с неохота, промърморвах едно „благодаря“ и го захвърлях настрани. Мръщех се и въртях очи. За мен, Явор, това беше върхът на безразличието. Всичките ми приятели получаваха часовници, колела, по-късно телефони и компютърни игри. А аз – избледняла картинка на някакъв планински връх или забравен морски фар.
Тя се казваше Невена. Дребна, тиха жена с очи, които сякаш виждаха през теб, през времето, през преструвките. Живееше скромно, почти аскетично, в стара къща в покрайнините на града, където ароматът на стари книги и билки се беше впил завинаги в стените. Майка ми, Лиляна, често казваше с въздишка: „Майка ми е… особена. Цял живот е такава. Не й се сърди.“ Но аз й се сърдех. Сърдех се за липсата на нормални подаръци, за странната й дистанцираност, за това, че никога не говореше за миналото си, сякаш животът й беше започнал в деня, в който се бях родил аз.
Бях на седемнадесет, когато тя си отиде. Тихо и кротко, точно както беше живяла. На погребението майка ми плака сдържано, а аз усещах повече празнота, отколкото скръб. Една глава от живота ми беше затворена, без да съм я разбрал. Скоро след това влязох да уча архитектура, потънах в студентски живот, заеми, проекти до зори и нови връзки. Мисълта за баба Невена и нейните картички избледня, превърна се в далечен, леко дразнещ спомен от детството.
Годините се изнизаха като пясък между пръстите. Две десетилетия. Станах на тридесет и седем. Вече бях архитект с малко, но стабилно студио, изплащах ипотека за апартамент, който все още не усещах като свой дом, и имах връзка с Анелия – интелигентна и проницателна жена, която работеше като юрисконсулт в голяма компания. Животът ми беше подреден, предсказуем, но лишен от онази искра, за която мечтаех като студент.
Един ден получих обаждане от майка ми. Гласът й беше напрегнат. „Яворе, трябва да разчистим къщата на баба ти. Ще я продаваме. Има твърде много данъци, а и се руши. Няма смисъл да стои така.“
Сърцето ми се сви. Не бях стъпвал там от погребението. Тази къща беше единствената материална връзка с миналото, с онова странно детство. Съгласих се да отида през уикенда.
В събота сутринта паркирах пред старата порта. Боята се лющеше, дворът беше буренясал, но ароматът на зрели смокини и чемшир беше същият. Отключих с ръждивия ключ и влязох. Прах покриваше всичко, но подредбата беше непокътната. Сякаш баба ми просто беше излязла за малко. Всичко си беше на мястото – старите книги, плетената покривка на масата, малките саксии с изсъхнали цветя на перваза.
Прекарах часове в разчистване. Изхвърлях стари вестници, дрехи, буркани със зимнина, чийто срок беше изтекъл преди десетилетие. Беше меланхолична и тежка работа. Следобед, докато разглобявах стария гардероб в нейната спалня, напипах нещо твърдо и кръгло, завито в пожълтял чаршаф най-отзад на най-горния рафт. Развих го внимателно.
Беше голям стъклен буркан, запечатан с восък. Вътре, плътно една до друга, бяха подредени всичките седемнадесет пощенски картички, които ми беше подарявала. Моите картички. За момент се ядосах. Дори не ги е изхвърлила, а ги е пазила като някакво съкровище. Какъв смисъл?
Седнах на прашния под, слънчевите лъчи прорязваха мрака в стаята. Счупих восъчния печат и изсипах съдържанието в скута си. Ето ги – фарът на нос Емине, връх Мусала, старата част на Пловдив… Всичките до една. Повъртях една от тях в ръцете си. Тази от десетия ми рожден ден. На лицевата страна имаше снимка на стар мост над река. На гърба, с нейния ситен, калиграфски почерк, пишеше просто: „Честит рожден ден, мило мое момче! Винаги гледай и от двете страни на моста.“
Махнах с ръка на сантименталността и понечих да ги събера, за да ги изхвърля. Но тогава пръстът ми мина по гърба на картичката и усетих нещо. Не беше гладко. Имаше лека грапавина, почти незабележима. Вгледах се по-внимателно. Под основния надпис, с мастило, което едва се различаваше от цвета на хартията, имаше друг текст. Буквите бяха микроскопични, сякаш изписани с върха на игла.
Присвих очи. Разчитането беше почти невъзможно. Намерих една стара лупа на нощното шкафче. И тогава видях. Не беше пожелание. Беше комбинация от букви и цифри. Приличаше на някакъв код.
С треперещи ръце взех друга картичка. Тази с фара. Посланието беше: „Нека светлината ти винаги намира пътя.“ А под него, отново със същия таен шрифт: „Пристанищна Инфраструктура АД – 7% дял. Сертификат No. 48-11B“.
Обърнах трета, четвърта, пета. Всяка една носеше същото. Различно послание, различна компания, различен процент, различен номер на сертификат. „Върхът Холдинг“, „Тракия Зърно“, „Маритим Кепитал“, „Рила Фарма“. Имена, някои от които ми бяха смътно познати от икономическите новини. Бяха огромни, стабилни компании.
Обърнах последната, седемнадесетата, тази, която ми беше подарила няколко месеца преди да почине. На нея имаше снимка на сложен лабиринт. Посланието гласеше: „Понякога изходът е там, откъдето си влязъл.“ А отдолу, тайният надпис беше различен. Нямаше име на компания. Пишеше само: „Ключът е в последователността. Довери се само на Симеонов.“
Замръзнах. Въздухът в стаята сякаш се сгъсти. Седях на пода, заобиколен от седемнадесет парчета картон, които изведнъж пренареждаха цялата ми вселена. Осъзнах, че те всъщност бяха… карта. Карта към един напълно непознат, скрит живот на баба ми. И вероятно към немислимо богатство. Скромната, тиха жена, която ми подаряваше само по една картичка, всъщност ми беше завещавала империя. Година след година, парче по парче. А аз, в своето високомерно невежество, просто съм въртял очи.
Глава 2: Първите нишки
Шокът бавно отстъпи място на трескава възбуда, примесена със страх. Цяла нощ не мигнах. Разпръснал картичките на масата в апартамента си, аз се опитвах да осмисля случилото се. Всяка една от тях беше като парче от пъзел, който дори не съм подозирал, че съществува. Баба Невена. Моята тиха, скромна баба, се оказа финансов гений, който е изградил портфолио от акции в едни от най-големите компании в страната. Но защо? Защо го е крила от всички, дори от собствената си дъщеря? Защо го е завещала по този сложен, почти приказен начин?
На сутринта първата ми мисъл беше да споделя с Анелия. Тя пристигна, привлечена от напрегнатия ми глас по телефона, носеща кутия с кроасани и скептична усмивка. Усмивката й бавно изчезна, докато разглеждаше картичките една по една, докато й разказвах историята. Като юрист, тя веднага видя отвъд романтиката на откритието.
„Яворе, това е… невероятно. Но е и изключително сложно“, каза тя, докато внимателно разглеждаше микроскопичния шрифт с лупата. „Това не са самите акции. Това са записи, бележки. Указания. Дори и да са истински, ще трябва да намерим оригиналните документи, сертификатите. Ще ни трябват доказателства за собственост, нотариални актове, какво ли не. А името Симеонов? Познаваш ли такъв човек?“
Поклатих глава. Името не ми говореше абсолютно нищо.
„Това е първата ни стъпка. Трябва да намерим този Симеонов. Той е ключът“, заключи тя.
Другата ми неотложна задача беше да говоря с майка ми. Обадих й се и я попитах директно, без заобикалки, дали знае нещо за инвестиции на баба Невена. Последва дълга, напрегната тишина от другата страна на линията.
„Глупости“, отсече накрая Лиляна с леден глас, който не бях чувал досега. „Майка ми живееше от пенсията си. Цял живот е била бедна като църковна мишка. Откъде накъде такива неща? Изхвърли тези стари боклуци и не се занимавай с фантазии.“
Тонът й беше твърде рязък, твърде отбранителен. Разбрах, че лъже. Или поне крие нещо. Това само засили решимостта ми.
Следващите няколко дни прекарахме с Анелия в трескаво проучване. Тя използваше достъпа си до правни и търговски регистри, за да провери имената на компаниите. Всички съществуваха. И не само това – бяха стълбове в своите сектори. „Пристанищна Инфраструктура“ контролираше един от най-големите търговски портове. „Върхът Холдинг“ беше строителен гигант. „Рила Фарма“ беше водеща фармацевтична компания. Ако процентите, изписани на картичките, бяха реални, ставаше въпрос не за милиони, а за стотици милиони. Богатство, което можеше да промени съдби. Богатство, което можеше да бъде опасно.
Опитите ни да намерим Симеонов удряха на камък. Името беше твърде често срещано. Без инициали, без адрес, без професия, той беше игла в купа сено.
Междувременно, трябваше да се върна в къщата на баба, за да довърша разчистването. Този път обаче не търсех стари вещи, а улики. Прерових всяка книга, всяко чекмедже, всяка кутия. Под дюшемето в килера, скрита под стара проядена от молци черга, открих малка метална кутия. Вътре имаше няколко стари, пожълтели снимки и един-единствен документ.
На снимките беше баба Невена като млада жена, усмихната и сияйна, до красив мъж с мустаци – дядо ми, когото никога не бях познавал. Бил починал млад, при инцидент в някакъв завод, както ми беше казвала майка ми. Имаше и снимка на малко момченце, което не познах.
Документът беше нотариален акт за учредяване на фирма отпреди повече от четиридесет години. Учредители бяха дядо ми и още един мъж на име Петър. Фирмата се казваше „Изгрев“. Не бях чувал за нея.
Точно когато разглеждах документите, чух шум отвън. Погледнах през прашния прозорец и видях черна, луксозна кола, паркирана на улицата. Вътре седеше мъж с тъмни очила и говореше по телефона, гледайки право към къщата. Усетих ледени тръпки да пробягват по гърба ми. Беше ли просто съвпадение? Или някой знаеше, че съм тук? Някой знаеше какво съм намерил?
Прибрах кутията и си тръгнах възможно най-бързо, с чувството, че съм наблюдаван. Вечерта разказах на Анелия. Тя пребледня.
„Яворе, това става сериозно. Не става въпрос просто за пари. Тук има някаква стара история, някаква тайна. И този, който е от другата страна, очевидно знае за нея. Трябва да бъдем много, много внимателни.“
Тя беше права. Играта вече не беше само за разгадаване на загадката на баба ми. Играта беше станала опасна.
Няколко дни по-късно, докато работех до късно в студиото си, получих обаждане. Непознат номер. Вдигнах.
„Господин Явор?“, попита плътен мъжки глас.
„Да, кой се обажда?“
„Името ми няма значение. Искам само да ви предам едно приятелско съобщение. Някои стари неща е по-добре да си останат заровени в миналото. Престанете да ровите. За ваше добро.“
И затвори. Сърцето ми биеше до пръсване. Това вече не беше предупреждение. Беше директна заплаха. Кой беше този човек? И какво толкова страшно имаше в миналото на баба ми, че някой беше готов да стигне до крайности, за да го запази в тайна? Картичките вече не бяха просто ключ към богатство. Те бяха ключ към опасност, която тепърва започвах да осъзнавам.
Глава 3: Сянка от миналото
Заплахата по телефона промени всичко. Първоначалната еуфория от откритието се изпари, заменена от постоянен, гризящ страх. Започнах да се оглеждам през рамо на улицата, да проверявам дали някой не ме следва. Черната кола се появи още няколко пъти – паркирана в далечния край на улицата, на която живеех, или бавно преминаваща покрай офиса ми. Не правеха нищо, просто присъстваха. И това беше по-плашещо от всяка директна атака. Беше психологически тормоз.
Анелия настоя да се преместя при нея за няколко дни. „По-безопасно е. И няма да си сам с мислите си“, каза тя. Нейното присъствие беше единственият ми остров на спокойствие в морето от несигурност. Превърнахме нейната всекидневна в щаб. Картичките бяха подредени на масата, до тях лаптопи, разпечатки от търговския регистър и стари карти на града.
Решихме, че трябва да сменим тактиката. Вместо да търсим Симеонов директно, започнахме да ровим в историята на компания „Изгрев“ от металната кутия. Анелия използва контактите си и успя да изрови стари архивни документи. „Изгрев“ е била малка, но просперираща производствена фирма. Регистрирана е малко след сватбата на баба ми и дядо ми. Две години по-късно е обявена в ликвидация. Причината – „трагичен инцидент“, при който съдружникът, дядо ми, е загинал. Фирмата е била поета изцяло от другия съдружник, Петър.
„Нещо тук не е наред“, каза Анелия, сочейки към документите. „Ликвидацията е станала светкавично бързо. Активите са били разпродадени на безценица на новосъздадена фирма. И знаеш ли кой е бил собственик на новата фирма?“
Погледнах я в очакване.
„Съпругата на Петър. Всичко е останало в семейството. Дядо ти е бил напълно заличен от историята.“
Това беше първата реална следа. Смъртта на дядо ми не е била просто нещастен случай. Била е удобна.
Междувременно, реших да потърся подкрепа от сестра си, Десислава. Тя беше по-малка от мен, работеше като учителка и винаги е имала по-топла връзка с баба Невена. Може би тя знаеше нещо. Отидох до дома й. Десислава живееше скромно с мъжа си и сина си Мартин, който беше първа година студент по история.
Разказах й всичко. За картичките, за тайните надписи, за компаниите, за заплахите. Тя ме слушаше с разширени от почуда очи.
„Баба? Нашата баба?“, не можеше да повярва тя. „Винаги съм я усещала, че има някаква тъга в нея, някаква тайна, но това… това е като от роман. Яворе, сигурен ли си?“
Показах й картичките. Тя ги разгледа, а после се разплака. „Значи затова беше толкова пестелива. Затова все казваше, че трябва да сме силни и да разчитаме на себе си. Тя ни е готвила за това. А ние й се подигравахме.“
Вината ме заля с нова сила. Десислава обаче не знаеше нищо конкретно за фирми или за човек на име Симеонов. Но споменът й отключи нещо друго.
„Спомням си, че веднъж, когато бях малка, я заварих да плаче над една стара снимка. На нея беше с дядо и още едно малко момченце. Попитах я кое е детето, а тя просто каза: „Това е момчето, което загубихме.“ И смени темата. Повече никога не проговори за това.“
Момченцето от снимката в металната кутия. Баба Невена е имала и син. Мой вуйчо. Какво се е случило с него? Майка ми никога не беше споменавала, че има брат. Поредната тайна. Семейството ми се оказа минно поле от скрити истини.
Синът на Десислава, Мартин, който до този момент слушал мълчаливо разговора ни, изведнъж се обади:
„Чичо, името Петър… фамилията му каква е?“
Погледнах в документите. „Петър Стоилов.“
Очите на Мартин светнаха. „Петър Стоилов е основателят на „Титан Груп“. Един от най-големите индустриални конгломерати в момента. Правя курсова работа за икономическото развитие на региона и името му изскача навсякъде. Започнал е от нищото, с малка фирма, която е купил…“
„…наречена „Изгрев“, довърших аз.
Парчетата от пъзела започнаха да се наместват с ужасяваща яснота. Петър е откраднал фирмата на дядо ми след смъртта му и върху нейните основи е изградил своята империя. А баба Невена? Тя е знаела. И през всичките тези години, тихо и методично, е правила нещо по въпроса. Картичките не бяха просто инвестиции. Те бяха оръжие. Всяка една акция беше в компания, която беше или пряк конкурент, или ключов партньор на „Титан Груп“. Тя не просто е трупала богатство. Тя е обграждала империята на Петър от всички страни.
В този момент на осъзнаване, на вратата се позвъни. Беше късно вечерта. Десислава отиде да отвори, а аз и Мартин останахме в стаята. Чухме учтив, но настоятелен мъжки глас.
„Добър вечер, госпожо. Търся господин Явор. Знаем, че е тук.“
Сърцето ми спря. Погледнах през прозореца. Пред блока беше паркирана същата черна кола. Но този път от нея слизаше възрастен, елегантно облечен мъж с бастун и студени, пресметливи очи. Това не беше просто заплаха. Беше конфронтация.
Десислава влезе в стаята, пребледняла като платно. „Яворе, някакъв мъж иска да говори с теб. Казва се Стоян.“
Стоян. Замръзнах. Не познавах никого с това име. Но тогава в съзнанието ми изплуваха думите на баба ми, които Десислава ми беше предала: „Момчето, което загубихме“. Не можеше да бъде.
Влязох във всекидневната. Мъжът седеше на дивана, сякаш беше у дома си. Огледа ме от глава до пети с пронизващ поглед.
„Явор. Приятно ми е да се запознаем най-накрая“, каза той с глас, който беше едновременно мазен и заплашителен. „Аз съм Стоян. Синът на Невена. Твоят вуйчо.“
Глава 4: Кодът на Невена
Думите му увиснаха във въздуха, тежки и невъзможни. Вуйчо. Момчето от снимката. Синът, за когото никой никога не беше говорил. Стоях като вцепенен, опитвайки се да намеря някаква семейна прилика в суровите черти на този непознат. Не намирах. Пред мен стоеше студен, властен мъж, който излъчваше опасност.
„Не разбирам“, успях да промълвя. „Майка ми никога не е споменавала, че има брат.“
Стоян се изсмя сухо, без капчица веселие. „О, Лиляна има талант да забравя неудобните истини. Точно като майка си. Невена ме изхвърли от живота си, когато бях на осемнадесет. За нея аз бях мъртъв. Но както виждаш, жив съм. И съм тук, за да си взема това, което ми принадлежи по право.“
Погледът му се стрелна към масата, където все още стояха няколко от картичките. Значи знаеше. Знаеше всичко. Той беше човекът зад черната кола, зад заплахите.
„Какво искаш?“, попитах, като се опитвах гласът ми да звучи по-твърдо, отколкото се чувствах.
„Искам това, което майка ми е откраднала от баща ми и след това е скрила от мен“, отвърна той. „Искам контрола върху активите. Тези хартийки са просто ключ. Аз знам къде са бравите. Ти не. Дай ми ги, Яворе. Спести си много проблеми. Ще ти дам достатъчно, за да живееш комфортно до края на дните си. Един малък процент. Заради кръвната връзка.“
Предложението му беше колкото обидно, толкова и разкриващо. Той не беше сигурен. Той също търсеше нещо. Той нямаше целия пъзел.
„Не знам за какво говориш“, излъгах аз. „Това са просто стари пощенски картички.“
Стоян се изправи. Пристъпи към мен, лицето му беше на сантиметри от моето. „Не ме прави на глупак, момче. Знам за тези картички от години. Чаках старата вещица да умре, за да ги намеря. Мислех, че са в къщата. Търсих ги. Но тя те е надценила. Оставила ги е на теб. Голяма грешка. Давам ти двадесет и четири часа да помислиш. След това търпението ми свършва. И повярвай ми, не искаш да видиш какво се случва, когато търпението ми свърши.“
С тези думи той се обърна и си тръгна. Остави след себе си леден въздух и тежкото усещане за надвиснала катастрофа.
След като си тръгна, с Анелия, Десислава и Мартин останахме дълго време в мълчание. Заплахата беше станала реална и имаше лице.
„Той не знае всичко“, каза накрая Анелия. „Ако знаеше, щеше просто да ти ги вземе. Той също има нужда от информация. Това ни дава предимство.“
„Но какво предимство?“, възрази Десислава. „Той е опасен. Видяхте ли го? Трябва да се откажем, Яворе.“
„Не“, отвърнах твърдо аз. „Не и сега. Баба ми не е правила всичко това, за да попадне в ръцете на такъв човек. Има нещо повече. Трябва да разберем цялата история.“
През следващите няколко дни работихме под огромно напрежение. Знаехме, че Стоян ни наблюдава. Сменихме телефоните си, общувахме през криптирани приложения. Анелия нае частен детектив, за да проучи Стоян. Информацията, която получихме, беше смразяваща. Официално той беше уважаван бизнесмен, собственик на консултантска фирма. Неофициално – човек, замесен в съмнителни сделки, изнудвания и враждебни придобивания. Беше изградил своето малко състояние върху руините на чужди бизнеси. Беше хищник.
Върнахме се към картичките. Трябваше да има още нещо, нещо, което пропускаме. „Ключът е в последователността“, пишеше на последната. Но каква последователност? Опитахме всичко – по хронологичен ред на получаване, по азбучен ред на компаниите, по географски принцип на картинките. Нищо не работеше.
Пробивът дойде от Мартин. Като студент по история, той имаше по-различен поглед.
„Чичо, ами ако не е логическа последователност? Ами ако е лична?“, каза той една вечер. „Какво се е случвало в живота на баба, когато ти е подарявала всяка една от тези картички?“
Това беше гениално. С помощта на майка ми, която въпреки неохотата си отговаряше на въпросите ми, и на Десислава, започнахме да възстановяваме хронологията.
Картичката с моста над реката, получена за десетия ми рожден ден, съвпадаше с годината, в която „Титан Груп“ на Петър беше придобил голяма логистична компания. Посланието „Винаги гледай и от двете страни на моста“ придоби нов смисъл. Акциите, посочени на гърба, бяха в основния конкурент на тази логистична компания.
Картичката с фара, получена на дванадесетия ми рожден ден, съвпадаше с опита на „Титан Груп“ да влезе в морския бизнес. А баба ми беше купила дял в „Пристанищна Инфраструктура“ – компанията, която контролираше достъпа до пристанището.
Картичка по картичка, историята се разкриваше. Всяка една от инвестициите на Невена беше прецизен, хирургически удар срещу бизнес интересите на Петър. Тя не просто е инвестирала. Тя е водила четиридесетгодишна, тиха икономическа война. Използвала е пазара като свое бойно поле. Всеки път, когато империята на Петър се е опитвала да се разшири, тя вече е била там, притежавайки стратегическа позиция в конкурентна или ключова фирма, блокирайки го или оскъпявайки ходовете му.
Това обясняваше и появата на Стоян. Вероятно той е знаел за войната на майка си. Може би дори се е опитвал да се включи, но тя не му е позволила. Не му е имала доверие. И сега той искаше да поеме контрола.
Оставаше последният въпрос. Симеонов. Кой беше той? Последната картичка беше ключът към него. „Понякога изходът е там, откъдето си влязъл.“ Лабиринтът.
Върнахме се към самото начало – фирма „Изгрев“. Анелия отново прегледа документите по учредяването. И тогава го видя. Като свидетел на сделката и юридически консултант беше вписан млад адвокат. Името му беше Димитър Симеонов.
Намерихме го. Беше възрастен, над осемдесет години, отдавна пенсиониран. Живееше в малък апартамент в същия квартал, в който беше къщата на баба ми. Уговорихме си среща.
Посрещна ни дребен, прегърбен старец с бистри и проницателни очи. Когато му показахме картичката с лабиринта, той се усмихна тъжно.
„Чаках това обаждане почти двадесет години“, каза той. „Невена беше най-забележителната жена, която съм познавал. И най-търпеливата. Значи вие сте Явор. Тя много говореше за вас. Казваше, че сте нейната последна надежда.“
Той ни покани да седнем. „Историята е дълга и не е красива“, започна той. „И преди да ви я разкажа, трябва да знаете, че след този разговор за вас няма да има връщане назад.“
Глава 5: Войната на Невена
Господин Симеонов ни наля чай в стари порцеланови чаши. Ръцете му трепереха леко, но гласът му беше ясен и силен, глас на човек, свикнал да бъде слушан.
„Познавах Невена и дядо ви още преди да се оженят. Бяхме приятели. Дядо ви беше инженер, пълен с идеи, истински визионер. Петър Стоилов беше негов колега – амбициозен, безскрупулен, но чаровен. Убеди дядо ви да основат заедно фирма „Изгрев“. Аз бях техният адвокат. Фирмата потръгна невероятно добре. Имаха иновативен продукт, пазарът беше гладен. Но Петър искаше повече. Искаше всичко.“
Старецът замълча за момент, събирайки мислите си. „Една вечер дядо ви ми се обади. Беше разтревожен. Беше открил, че Петър е създал паралелна фирма, през която е източвал печалбите на „Изгрев“. Уредили си бяха среща в завода на следващия ден, за да се разберат. Дядо ви щеше да го конфронтира. Това беше последният път, в който говорих с него.“
Официалната версия беше инцидент. Изтичане на газ, последвано от искра. Експлозия. Дядо ми е бил на грешното място в грешното време. Петър, по „щастливо“ стечение на обстоятелствата, е закъснял за срещата.
„Нямаше никакви доказателства за умишлено действие“, продължи Симеонов. „Но и аз, и Невена знаехме истината. Петър беше убил партньора си, за да открадне бизнеса му. Невена беше съсипана. Но не за дълго. Под скръбта й се криеше стоманена воля. Няколко седмици след погребението тя дойде в кантората ми. Каза ми: „Той ми отне всичко. Аз ще му отнема бъдещето. Ще го унищожа, Димитър. Но не с насилие, а с неговите собствени оръжия – пари и търпение.“
Това беше началото на нейната война. С парите от застраховката живот на дядо ми и с малко наследство, тя направи първата си инвестиция. Аз й помагах с юридическите аспекти. Беше гений. Имаше интуитивен усет за пазара. Проучваше всяка стъпка на Петър, всяко негово намерение за разширяване. И нанасяше своя удар преди него. Купуваше малки дялове в ключови компании, създаваше зависимости, изграждаше мрежа от влияние. Всичко това – под прикритието на скромен живот, за да не привлече внимание.
„Но тогава се появи проблем“, въздъхна Симеонов. „Синът й, Стоян. Той беше копие на Петър – алчен, нетърпелив, привлечен от бързите пари. Когато стана тийнейджър, някак разбра, че майка му управлява сериозни средства. Започна да я изнудва, да иска пари. Искаше да се включи в „играта“, както той я наричаше. Невена видя в него същата онази безскрупулност, която беше убила съпруга й. Опита се да го вразуми, но не успя. Той ставаше все по-агресивен. Накрая, за да предпази мисията на живота си и за да го предпази от самия него, тя взе най-трудното решение. Скъса всякакви връзки с него. Лиши го от наследство, промени завещанието си и го прокуди. За нея той престана да съществува.“
Това обясняваше всичко. Горчивината на Стоян. Яростта му. Той не просто е искал парите. Искал е отмъщение срещу майка си, която го е отхвърлила.
„А майка ми?“, попитах аз. „Тя знаеше ли?“
„Лиляна знаеше част от истината“, отвърна Симеонов. „Невена й беше споделила за предателството на Петър, но не и за мащаба на своето отмъщение. Беше я заклела да мълчи, за да я предпази. Лиляна израсна в сянката на тази тайна и това я направи подозрителна и страхлива. Тя се страхуваше от Стоян и от това, което той може да направи.“
И така, стигнахме до картичките. Те бяха гениалният ход на Невена. Начин да предаде наследството си, без да оставя писмени следи, които Стоян или Петър биха могли да намерят. Документите за собственост не бяха на нейно име. Те бяха разпределени в сложна мрежа от попечителски фондове и офшорни сметки, управлявани от Симеонов. Картичките бяха просто моралният ключ. Доказателството, че наследникът е разгадал пъзела и е достоен.
„Последната картичка е различна“, каза Симеонов. „Тя не води към актив, а към действие. Невена е знаела, че един ден ще се стигне дотук. До финалната битка. Тя е подготвила оръжието. Сега от вас зависи дали ще го използвате.“
Той ни подаде стар кожен куфар. „Тук вътре е всичко. Оригиналните документи от фирма „Изгрев“. Свидетелски показания, които събирах през годините. Финансови анализи, доказващи как империята на Петър е изградена върху откраднати основи. И едно последно, решаващо доказателство. Невена е успяла да се сдобие с него малко преди да почине. Това е запис. Запис на разговор между Петър и един от бившите му служители, в който той индиректно признава какво е направил в онази нощ в завода.“
Гледахме куфара като кутията на Пандора. В него се криеше силата да унищожим един от най-влиятелните хора в държавата. Но и силата да отприщим война с неясен край.
„Стоян не знае за този куфар“, каза Симеонов. „Той знае само за акциите. Мисли, че битката е за пари. Но тя е за справедливост. Петър Стоилов вече е стар и болен. В момента подготвя предаването на „Титан Груп“ на сина си. Ако тази информация излезе наяве сега, тя ще срине не само него, но и цялото му наследство. Това е била целта на Невена. Не да вземе парите му, а да унищожи името му. Да разкрие истината.“
Срокът, който Стоян ми беше дал, изтичаше. Трябваше да вземем решение. Да се опитаме ли да се споразумеем с него? Да му дадем част от парите, за да ни остави на мира? Или да изпълним плана на баба си докрай и да започнем война на два фронта – срещу вуйчо си и срещу един от най-могъщите мъже в страната?
Излязохме от дома на Симеонов с куфара в ръце. Вече не бях просто наследник на скрито богатство. Бях наследник на една четиридесетгодишна жажда за възмездие. И тежестта на това наследство беше по-голяма от всички милиони, скрити зад пощенските картички.
Глава 6: Първият удар
Решението беше взето. Нямаше да преговаряме със Стоян. Нямаше да се крием. Щяхме да довършим започнатото от баба Невена. Планът ни беше дързък и изключително рискован. Анелия, със своя остър юридически ум, пое координацията.
„Няма да ги атакуваме фронтално“, каза тя, докато разглеждахме документите от куфара. „Това ще ги консолидира. Трябва да ги разделим. Ще ударим първо Стоян. Той е по-слабото звено. По-импулсивен е, по-алчен. Ще използваме неговата алчност срещу самия него.“
Първата ни стъпка беше да си осигурим правна защита. Анелия се свърза с една от най-добрите адвокатски кантори в страната, специализирана в корпоративни дела. Убеди ги да ни представляват про боно, поне в началото, като им представи само малка част от доказателствата – достатъчно, за да разберат, че случаят е печеливш и може да им донесе огромна репутация.
След това, използвайки информацията от Симеонов и активите от картичките, започнахме нашата офанзива. Първият ход беше насочен към една от по-малките компании, които Стоян се опитваше да придобие враждебно. Използвайки един от фондовете, контролирани от баба ми, ние изкупихме голям пакет акции от същата компания през борсата, вдигайки цената до небесата. Ходът на Стоян беше блокиран. Той беше бесен.
Получих обаждане от него още същата вечер. Гласът му беше дрезгав от ярост.
„Значи си избрал война. Добре. Ще съжаляваш за това. Ще те смачкам, Яворе. Теб и всички около теб.“
Заплахите му вече не ме плашеха. Адреналинът от битката беше по-силен.
Вторият ни удар беше по-личен. Детективът, нает от Анелия, беше открил, че Стоян има огромни заеми към една конкретна банка. Банка, в която, по ирония на съдбата, един от фондовете на Невена притежаваше значителен дял и имаше свой представител в управителния съвет. С помощта на нашите адвокати, инициирахме одит на кредитната линия на Стоян. Излязоха наяве нередности, пропуснати срокове, необезпечени рискове. Банката замрази кредитирането му. Финансовият му свят започна да се пропуква.
Стоян отвърна на удара. Пусна слухове в бизнес средите, че съм измамник, че фалшифицирам документи за наследство. Опита се да атакува архитектурното ми студио, като накара няколко мои големи клиенти да се оттеглят. Беше мръсна игра, но ние бяхме подготвени.
Междувременно, майка ми и сестра ми бяха в безопасност. Убедихме ги да заминат за няколко седмици в чужбина, докато бурята не отмине. Десислава се съгласи, но майка ми отказа.
„Не“, каза тя с твърдост, която не бях виждал у нея. „Цял живот съм се страхувала. Крила съм се. Вече не. Това е и моя битка.“
Решението й ме изненада и трогна. За първи път от години я видях не като страхлива и сломена жена, а като дъщерята на Невена.
И тогава дойде моментът за атаката срещу Петър Стоилов. Решихме да не използваме записа веднага. Той беше нашият коз. Вместо това, Анелия подготви съдебен иск. Иск от името на наследниците на дядо ми за ревизия на ликвидацията на фирма „Изгрев“ и за обезщетение за пропуснати ползи за последните четиридесет години. Сумата, която поискахме, беше астрономическа – достатъчна, за да фалира „Титан Груп“ няколко пъти.
Искът беше медийна бомба. Всички икономически издания го отразиха. Името на Петър Стоилов, досега смятан за стълб на обществото и филантроп, беше опетнено. Акциите на „Титан Груп“ се сринаха.
Получихме отговор не от Петър, а от сина му – млад, арогантен мъж на име Даниел, който наскоро беше поел оперативното управление на компанията. Той поиска среща.
Срещнахме се в неутрална територия – в заседателната зала на адвокатската ни кантора. Даниел дойде сам. Беше облечен в безупречен костюм, но напрежението личеше в очите му.
„Какво искате?“, попита той директно. „Пари ли? Колко? Кажете сума и да приключваме този цирк.“
„Не става въпрос за пари“, отвърна Анелия спокойно. „Става въпрос за истината.“
„Истината?“, изсмя се Даниел. „Вие живеете в някакъв филм. Баща ми е изградил тази компания с кръв и пот. А вие се появявате от нищото с някакви измислени истории отпреди половин век, за да изнудвате.“
„Не са измислени“, казах аз и поставих на масата копие от учредителния акт на „Изгрев“. „Вашата империя е построена върху гроб. Гробът на моя дядо.“
Даниел пребледня. Виждаше се, че не знае цялата история. Баща му го беше държал в неведение.
„Това са глупости. Нищо не можете да докажете.“
„Сигурен ли сте?“, попита Анелия и плъзна към него папка. Вътре бяха само част от доказателствата ни – финансовите анализи, свидетелските показания. Умишлено не бяхме сложили записа.
Той прелистваше страниците с треперещи ръце. Увереността му се топеше.
„Това… това не може да е истина.“
„Предлагаме ви споразумение“, каза Анелия. „Публично признание за случилото се. Прехвърляне на 50% от акциите на „Титан Груп“ на фондация на името на дядо ми, която ще финансира млади предприемачи. И пълно оттегляне на семейство Стоилови от управлението.“
Даниел скочи на крака. „Вие сте луди! Никога!“
„Помислете добре“, казах аз. „Защото ако откажете, следващото нещо, което ще чуете, няма да е гласът на адвокатите ни, а гласът на баща ви, който си признава всичко. И тогава няма да загубите само половината компания. Ще загубите всичко.“
Оставихме го сам в стаята, за да мисли. Войната беше влязла в своята решаваща фаза. Бяхме заложили всичко на една карта. Чакахме да видим дали противникът ни ще блъфира, или ще се предаде. Но знаехме, че има и трети играч – Стоян. И той със сигурност нямаше да стои безучастно.
Глава 7: Истината на дъното на буркана
Докато чакахме отговора на семейство Стоилови, Стоян направи своя ход. И той беше много по-директен и брутален, отколкото очаквахме. Една вечер, докато се прибирах към апартамента на Анелия, двама мъже ме причакаха в подземния паркинг. Не казаха нищо. Просто ме нанесоха няколко бързи, професионални удара в корема и ребрата. Паднах на земята, задъхан от болка. Единият от тях се наведе над мен и прошепна: „Това е последно предупреждение от господин Стоян. Оттегли иска. Върни картичките.“
Анелия ме намери няколко минути по-късно. Обади се на полиция, но знаехме, че е безсмислено. Нямаше как да докажем кой стои зад нападението. Това обаче беше повратна точка. Страхът се превърна в гняв. Стоян беше преминал границата.
На следващия ден, все още изпитващ болки, отидох заедно с Анелия в кантората. Даниел Стоилов отново беше там. Този път с него беше и баща му, Петър. За първи път видях убиеца на дядо си лице в лице. Беше съсухрен старец в инвалидна количка, с празен поглед и кислородна тръбичка в носа. Но в очите му все още проблясваше онази студена, безмилостна искра.
„Значи това е внукът“, изхриптя той. „Приличаш на него. Същият наивен поглед.“
„Дойдохме да чуем отговора ви“, каза Анелия, игнорирайки провокацията.
„Няма да получите нищо“, отсече Даниел. „Консултирахме се с адвокатите си. Вашите доказателства са косвени. Делото ще се точи с години. Ще ви разорим.“
„Записът не е косвено доказателство“, отвърнах аз.
Петър Стоилов се размърда в количката си. Погледна сина си, после мен. „Какъв запис?“
Даниел очевидно не му беше казал за най-силния ни коз.
В този момент вратата на заседателната зала се отвори с трясък. Влезе Стоян. Беше бесен, лицето му беше червено от ярост.
„Какво става тук? Преговаряте зад гърба ми?“, изкрещя той. После погледът му се спря на Петър. „А, и убиецът е тук. Цялата компания се е събрала.“
Даниел скочи. „Какво правиш тук? Вън!“
„Няма да ходя никъде!“, изрева Стоян. „Половината от това, за което се карате, е мое по право! Аз трябваше да съм на мястото на Явор!“
Настъпи хаос. Всички говореха едновременно. Обвинения летяха из стаята. В този момент осъзнах гениалността на плана на баба ми. Тя не просто беше подготвила война. Тя беше предвидила този момент. Моментът, в който алчността и омразата на враговете й ще ги накарат да се унищожат сами.
„ТИШИНА!“, извиках аз с цяло гърло.
Всички млъкнаха и ме погледнаха.
„Има само един начин да се реши това. И той няма да е в съда.“
Извадих малък диктофон от джоба си. Копие на записа, който Симеонов ни беше дал. Натиснах бутона за възпроизвеждане.
От малкото устройство се разнесе гласът на Петър Стоилов, по-млад, по-силен. Разказваше на свой приближен как „се е погрижил“ за партньора си. Как е „уредил“ изтичането на газ. Как е „имал късмет“, че се е забавил за срещата.
В залата настъпи мъртва тишина. Даниел гледаше баща си с ужас и отвращение. Лицето на стария Петър беше пепелявосиво. Стоян се усмихваше триумфално.
„Знаех си!“, каза той. „Сега ще платиш за всичко, старче.“
Но аз не бях свършил. Погледнах вуйчо си. „А ти? Ти си същият като него, нали? Готов на всичко за пари. Дори да пребиеш собствения си племенник.“
Усмивката на Стоян изчезна.
Включих второ записващо устройство. Беше запис на телефонния ми разговор, в който Стоян ме заплашваше. Последван от показанията ми за нападението в паркинга.
„Имам и свидетел“, продължих аз. „Един от твоите хора, който е решил, че не му плащаш достатъчно, за да лежи в затвора за теб.“
Това беше блъф. Нямах такъв свидетел. Но Стоян не знаеше това. Паниката в очите му ми каза всичко.
За няколко минути бях унищожил и двамата си врагове. Бях ги изправил един срещу друг и срещу собствените им престъпления.
Петър Стоилов получи сърдечен удар там, в залата. Линейката го откара, но той почина няколко часа по-късно. Даниел, сломен и изправен пред пълния срив на всичко, в което е вярвал, се съгласи на всички наши условия. Искът беше уреден извънсъдебно.
Стоян беше арестуван още същия ден по обвинения в изнудване и нанасяне на телесна повреда. С доказателствата, които имахме, и със срива на финансовото му състояние, той беше обречен.
Войната беше свършила. Справедливостта, макар и закъсняла с четиридесет години, беше възтържествувала.
Няколко седмици по-късно, в кантората на господин Симеонов, подписвахме последните документи за учредяването на „Фондация Изгрев“. Всички активи, натрупани от Невена, бяха прехвърлени към нея. Аз бях в управителния й съвет, заедно с Анелия, Десислава и Симеонов.
След подписването, старият адвокат ми подаде един последен плик. „Това е от Невена. Каза да ти го дам, когато всичко свърши.“
Отворих го. Вътре имаше само една снимка. Беше същата онази снимка от металната кутия – младите Невена и дядо ми, усмихнати, прегърнали малкото си момченце, Стоян. На гърба, с познатия ми почерк, пишеше:
„Най-голямото богатство не са парите, Яворе. А хората, които обичаш. И най-голямата загуба е, когато един от тях се изгуби по пътя. Простих му. Надявам се и ти да можеш. Сега е твой ред да строиш, не да рушиш. Обичам те. Баба.“
Тогава, на дъното на този символичен буркан със спомени, аз не намерих богатство или възмездие. Намерих истината за моята баба. Тя не беше воин, воден от омраза. Тя беше майка и съпруга, водена от любов и справедливост. А целият й сложен план не беше просто отмъщение. Беше урок. Урок за мен.
И аз го бях научил.
Глава 8: Наследството
Животът след войната беше странно тих. Шумът от битките, адвокатските срещи и заплахите беше заменен от спокойната, методична работа по изграждането на фондацията. Продадох малкото си архитектурно студио. Предишните ми амбиции – да проектирам лъскави сгради и да печеля награди – сега ми се струваха плитки и незначителни. Истинската архитектура, осъзнах аз, беше в изграждането на бъдеще.
„Фондация Изгрев“ се превърна в наша обща мисия. Анелия напусна престижната си работа, за да стане неин главен юрисконсулт и изпълнителен директор. Нейната енергия и прагматизъм бяха движещата сила зад всичко. Десислава, със своя педагогически опит, разработи менторски програми за младите предприемачи, които финансирахме. Дори майка ми, Лиляна, намери своето място. Тя пое грижата за архива на фондацията, като методично събираше и подреждаше историята на дядо ми, на баба ми, на фирма „Изгрев“. Това беше нейният начин да се помири с миналото, да изкупи годините, прекарани в страх и мълчание.
Първите проекти, които финансирахме, бяха малки, но пълни с потенциал. Младо момиче, разработило иновативна система за пречистване на вода. Двама студенти, създали образователна платформа за деца в неравностойно положение. Семейство, което възраждаше стара забравена земеделска култура. Във всеки един от тях виждах искрата, която някога е горяла в дядо ми. Виждах визията, която баба ми се беше борила да защити.
Един ден получих писмо от затвора. Беше от Стоян. Очаквах поредните заплахи или молби за пари. Но съдържанието ме изненада. С няколко тромави, разкривени изречения, той се извиняваше. Пишеше, че времето в килията му е дало възможност да помисли. Че осъзнава грешките си. Че съжалява. Не знаех дали е искрен, или това е просто поредният му опит за манипулация. Но си спомних думите на баба ми: „Простих му. Надявам се и ти да можеш.“
Не му отговорих. Може би някой ден щях да съм готов. Но все още не.
Даниел Стоилов напусна страната. Империята „Титан Груп“, вече пречистена от тъмното си минало и с ново, прозрачно управление, стана партньор на нашата фондация. Половината от печалбите й отиваха за финансиране на проекти, които щяха да направят света по-добро място. Иронията беше пълна. Парите, родени от едно убийство, сега даваха живот на десетки мечти.
Една слънчева есенна утрин се върнах в къщата на баба ми. Не я продадохме. Превърнахме я в музей на фондацията, място за срещи и вдъхновение. Всичко беше реставрирано, но запазихме духа й. Ароматът на книги и билки все още се носеше във въздуха.
Качих се на тавана. Там, в един сандък, пазех стъкления буркан. Вече беше празен. Картичките бяха рамкирани и подредени в кабинета ми във фондацията. Всяка една от тях беше напомняне. Не за парите, не за битките. А за търпението, мъдростта и любовта на една необикновена жена.
Взех празния буркан и слязох в градината. Под старата смокиня, където като дете си играех, изкопах малка дупка. Поставих буркана вътре. Той беше изпълнил своята мисия. Беше съхранил тайната, докато дойде правилното време. Сега беше време да го върна на земята.
Докато заривах дупката, Анелия дойде при мен и ме прегърна.
„За какво мислиш?“, попита ме тя.
„За наследството“, отвърнах аз. „И как понякога най-ценните неща не са тези, които получаваш, а тези, които създаваш.“
Погледнах към къщата, към градината, към синьото небе. Двадесет години по-рано, на това място, аз бях един гневен тийнейджър, който върти очи на поредната безполезна пощенска картичка. Днес бях мъж, който най-накрая беше разбрал посланието.
Баба ми не ми беше завещала богатство. Беше ми завещала отговорност. Беше ми завещала цел. И това беше най-големият подарък от всички. Подарък, който не можеше да се побере в нито един плик, нито да се оцени в пари. Подарък, който беше просто началото на една нова история. Моята история.