Баба ми Райна се премести в дом за възрастни хора. Беше нейно решение, или поне така твърдяха всички. Каза, че ѝ е писнало да седи сама в голямата къща, която вече ѝ тежеше. Но аз знаех истината. Брат ми Димитър, вечният „бизнесмен“ на семейството, я беше убедил. Беше му по-лесно да я настани там, отколкото да се грижи за нея. По-лесно, за да разпродаде всичко.
Денят на „разпределението“ беше грозен. Димитър и сестра ми Ана кръжаха като лешояди из стаите, докато аз стоях до прозореца.
„Аз ще взема картините и среброто“, обяви Димитър, потупвайки една тежка рамка. Гласът му беше плътен, на човек, свикнал да нарежда.
„А на мен баба обеща бижутата и порцелана“, избърза да каже Ана, стиснала в ръка ключовете на лъскавата си кола. Тя винаги искаше това, което блести.
Те се караха за мебели, за килими, за спомени, които дори не разбираха. Аз мълчах. Бях студент, вечно без пари, затънал в студентски кредит и на ръба да изгубя малката гарсониера, която бях взел с ипотека и едва изплащах. За тях аз бях нула. Неудачникът.
Баба Райна седеше в старото си плетено кресло. Изглеждаше крехка, но очите ѝ бяха живи. Когато приключиха, тя ме повика.
„Мартине, ела тук.“
Отидох при нея. Димитър и Ана спряха да описват вещи и ни погледнаха с досада.
Баба ми подаде една стара, очукана дървена кутия. Миришеше на канела и нафталин.
„Това е за теб“, прошепна тя. „Настоявам да я вземеш. Пази я.“
Отворих я. Вътре имаше стотици пожълтели листчета, изписани с избелелия ѝ почерк. Рецепти. „Кексът на мама“, „Лютеницата на леля“, „Пълнени чушки“. Само рецепти.
„Това ли е?“, попитах, а гласът ми трепереше от обида.
Димитър избухна в смях. Беше онзи негов гърлен, надменен смях.
„Рецепти! Е, Мартине, поне няма да умреш от глад, докато си учиш глупостите в университета! Ще станеш готвач!“
Ана се присъедини към него, кикотейки се. „Пълна глупост! Бабо, сериозно ли? Ние взимаме ценностите, а той – готварска книга?“
„Настоявам да я вземеш, Мартине“, повтори баба ми, а в гласа ѝ имаше стомана.
Усетих как кръвта нахлува в лицето ми. Срам. Гняв. Унижение. Те взеха миналото, а на мен оставиха хартийки.
„Добре“, процедих. Грабнах кутията.
Излязох от къщата, без да се сбогувам. Димитър вече говореше по телефона с някакъв купувач за картините. Ана пробваше една перлена огърлица пред огледалото.
Вървях по улицата, без да виждам къде отивам. Стисках тази проклета кутия. „Пълна глупост!“ Думите на Ана ехтяха в ушите ми. Бяха прави. Това беше подигравка.
Стигнах до контейнерите за боклук в края на нашата улица. Гневът ме задави. С всичка сила запратих кутията вътре. Чу се тъп удар, последван от дрънчене на стъкло.
Прибрах се в мизерната си гарсониера. Ипотеката. Изпитите. Самотата. Всичко ме връхлетя. Легнах на дивана, облечен, и се опитах да не мисля.
Тази нощ, някъде след полунощ, сънят ми беше разбит от яростно блъскане по вратата.
Скочих. Някой удряше с юмруци, сякаш къщата гори.
„Мартине! Отвори! Отвори веднага!“
Беше гласът на съседа ми, Кирил. Стар ерген, когото рядко виждах.
Отключих панически. Кирил стоеше на прага, потен, задъхан и стискаше в ръце… очуканата кутия с рецепти. Беше изцапана с нещо лепкаво от боклука.
„Ти луд ли си?“, извика той, без да си поема дъх. Очите му бяха ококорени. „Знаеш ли въобще какво си изхвърлил? Това е…“
Той млъкна, огледа се трескаво по коридора и ме блъсна навътре, затваряйки вратата след себе си.
„Това“, каза той, понижавайки глас до трескав шепот, „това е всичко. Това е истинското наследство.“
Глава 2
Гледах го така, сякаш бе изгубил ума си. Кирил. Човекът, който поздравяваше само с кимане в асансьора. Сега стоеше в хола ми в три сутринта, стиснал изцапана кутия за рецепти, и говореше за наследство.
„Кириле, какво… Какво говориш? Това са рецепти. На баба ми.“
„Рецепти ли?“, той се изсмя нервно. „Видя ли те като я хвърли. Ровех за нещо, изпуснах си ключовете по-рано… и видях това. Мартине, дядо ти Петко и баба ти Райна… те не бяха просто хората, които познаваш.“
Той постави кутията на масата ми, отрупана с учебници по право. Аз учех право, иронията беше жестока. Затънал в дългове, за да уча за закони, които защитаваха хора като Димитър.
„Слушай ме внимателно“, каза Кирил. Той дръпна един стол и седна, без да пита. „Дядо ти Петко… той беше мой ментор. Като баща ми. Много преди ти да се родиш. Преди брат ти да стане… това, което е. Преди системата да се смени. Дядо ти беше брилянтен ум. И много, много предпазлив.“
Той отвори кутията. Пожълтелите листа изглеждаха още по-жалки.
„Това не са рецепти, момче. Това е шифър. Дневник. Летопис. Всеки грам захар, всяка щипка сол… всичко е код.“
„Код? Код за какво?“
„За всичко, което са скрили. За всичко, което са спечелили и което не са искали режимът тогава, а и хората като брат ти сега, да намерят. Мислиш ли, че Димитър взе картините? Взема репродукции. Мислиш, че Ана взе бижутата? Стъкълца. Баба ти Райна е подменила всичко преди години. Истинските неща…“ Той почука с пръст по кутията. „…са тук. Като упътвания.“
Стоях като ударен. Това беше твърде много. Твърде… филмово.
„Защо ми казваш това? Защо ти…“
„Защото дължа всичко на Петко“, прекъсна ме Кирил. Гласът му омекна. „Когато баща ми фалира, дядо ти ми даде работа. Научи ме на занаят. Но най-вече ми каза: ‘Кириле, никога не дръж всичко на едно място. И никога не вярвай на този, който говори най-високо’. Той говореше за хора като Димитър. Знаеше го. Виждаше го в него още като дете.“
Кирил извади едно листче. „Виж. ‘Сладкишът на забравата’. Двеста грама орехи. Триста грама брашно. Една чаша мляко. Петдесет грама масло.“
„И?“, попитах аз.
„Това не е рецепта. Това са координати. Или може би номер на банкова касета. Или код за сейф. Двеста… триста… едно… петдесет. Баба ти Райна е единствената, която може да го разчете. Но тя е оставила ключа… някъде тук.“
Той започна да рови из стотиците рецепти. Аз седях, вцепенен. Ако това беше истина… ако имаше дори частица истина…
„Защо аз?“, прошепнах. „Защо не Димитър? Той е бизнесменът.“
„Точно затова“, отвърна Кирил, без да вдига поглед. „Защото Димитър щеше да го продаде. Ана щеше да го носи. А ти… ти си единственият, който щеше да го разбере. Или поне така е мислила Райна. Макар че ти почти провали всичко, като го изхвърли, глупако.“
Той извади едно по-дебело картонче от дъното. Беше по-ново. Почеркът беше треперещ, но ясен. Не беше рецепта.
„На Мартин. Не гледай съставките, момчето ми. Гледай имената. Името е картата. П.П.“
„П.П.“, прочетох на глас. „Петко. Дядо.“
Кирил кимна. „Имената. ‘Кексът на мама’. ‘Лютеницата на леля’. ‘Пълнени чушки на съседа’. Това са места. Хора. Улики.“
Почувствах как ме облива студена пот. Баба ми. Тя не беше просто старица, която оставя рецепти. Тя ми беше дала карта. Карта към… какво?
„Димитър“, казах аз. „Ако той разбере…“
„Той не трябва да разбира“, отсече Кирил. „Той вече смята, че е спечелил. Нека си мисли така. Сега трябва да работим бързо. Преди той да е осребрил фалшификатите и да е почнал да се чуди защо не струват нищо.“
„Нямам пари, Кириле“, признах тихо. „Ипотеката ми… банката ми изпрати последно предупреждение. Утре трябва да внеса вноска, а аз нямам и лев. От университета ще ме изхвърлят, ако не платя семестъра.“
Кирил ме погледна дълго. „Тогава се надявай първата рецепта да е за бързи пари, Мартине. Защото ако Димитър те подуши, той няма да те съди. Той ще те смаже.“
Глава 3
Не спахме. До сутринта с Кирил бяхме разпръснали стотици пожълтели листа из целия ми апартамент. Приличаше на стая на конспиративен теоретик. Сортирахме ги по „имената“, както беше инструктирал дядо.
Имаше група „Роднини“ (на мама, на леля, на вуйчо). Имаше група „Места“ (планински сладкиш, горска манджа). И имаше група „Професии“ (курабийките на шивача, хлябът на ковача).
„Трябва да започнем отнякъде“, каза Кирил, търкайки уморено очи. „Баба ти Райна е жива. Тя е ключът. Но не можем да отидем при нея. Димитър сигурно е поставил хора да я наблюдават. Той контролира посещенията, нали?“
Кимнах. Той беше уредил настаняването в „луксозния“ дом. Това означаваше, че той плащаше и той определяше правилата.
„Тогава трябва да намерим нещо, което да ни даде предимство. Нещо бързо. Ти каза, че ти трябват пари.“
Погледнах към една от купчините. „Група ‘Професии’. Ето тази.“ Подадох му листче. „’Бързите мекици на лихваря’.“
Кирил се намръщи. „Лихвар? Петко не се занимаваше с лихвари.“
„Може би не е буквално“, предположих. Взех листа. Съставките бяха странни. „Един златен. Пет сребърни. Сто зелени. Бързо разбъркване в ‘Старата’.“
„Един златен…“, мърмореше Кирил. „Пет сребърни… Това са монети. Стари пари. Но ‘сто зелени’? По онова време не е имало ‘зелено’, освен ако…“
„Долари?“, попитах.
„Не. ‘Сто зелени’… ‘Старата’… Чакай. ‘Старата къща’. Къщата, в която живееха преди да построят голямата, която Димитър сега разпродава.“
„Но тя е съборена. Там сега има…“
„Не“, прекъсна ме Кирил. „Не е съборена. Стои. Димитър не я продаде, защото е в окаяно състояние и земята е спорна. Никой не я иска. Намира се в покрайнините.“
„’Сто зелени’“, повторих аз. „На какво са викали ‘зелени’?“
„Книги. Старите паспорти бяха зелени. Но също… акции. Облигации. Но сто…“ Кирил се плесна по челото. „Столетникът! Имаше един огромен, стар чинар в двора на старата къща. Дядо ти все казваше: ‘Този столетник е видял всичко’. ‘Сто зелени’ – столетникът. Чинарът!“
„А ‘един златен, пет сребърни’?“
„Клони. Или стъпки. Трябва да отидем.“
Планът беше рискован. Старата къща беше заключена. Но Кирил, като бивш ученик на дядо, знаеше занаята. Взехме автобуса до покрайнините, носейки само фенерче и малка лопатка от инструментите на Кирил.
Къщата беше призрак. Прозорците бяха изпочупени, вратата беше закована с дъски. Кирил се справи с катинара за секунди. Вътре миришеше на мухъл и забрава.
Чинарът беше в задния двор. Огромен, величествен и зловещ на лунната светлина.
„’Един златен, пет сребърни’“, мърмореше Кирил. „Златото е слънцето. Изток. Пет сребърни… луната. Пет стъпки от ствола на изток.“
Отброихме пет крачки. Земята беше твърда, обрасла с коприва. Започнахме да копаем. Лопатката удряше в камъни и корени. Бях на ръба да се откажа, когато удари нещо твърдо. Метал.
Беше малка метална кутия, ръждясала почти до разпад. Кирил я отвори с усилие.
Вътре, увити във восъчна хартия, имаше пачка пари. Не долари. Бяха стари, едри банкноти отпреди години, но все още в обръщение. Имаше и няколко златни монети. Не беше състояние, но…
Преброих ги трескаво. „Кириле… тук има достатъчно. Достатъчно е да платя ипотеката за три месеца напред. И семестъра.“
Това беше първата глътка въздух от месеци.
Кирил кимна, но беше сериозен. „Това е само началото, Мартине. Това е ‘бързата’ рецепта. Баба ти е знаела, че ще си в беда. Но другите… другите ще са по-трудни. И по-опасни.“
Върнахме се в апартамента ми точно преди зазоряване. Платих вноската по ипотеката онлайн. Почувствах се лек. Но лекотата беше примесена със страх. Това вече не беше игра.
Точно тогава телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер.
„Ало?“
„Господин Мартин?“, прозвуча студен, професионален женски глас. „Казвам се Ралица. Аз съм адвокат. Получих обаждане от кантората, представляваща брат ви, господин Димитър.“
Сърцето ми спря. „Димитър?“
„Да. Изглежда, брат ви възнамерява да оспори последното разпределение на вещите на баба ви. По-конкретно, той твърди,…“ чу се шумолене на хартия, „…че вие сте придобили ‘дървена кутия с висока сантиментална стойност’ чрез неправомерно влияние върху възрастен човек в уязвимо състояние. Той иска кутията, Мартине. И е готов да съди.“
Глава 4
Стоях с телефона в ръка, а студеният глас на адвокатката Ралица отекваше в ушите ми. Димитър. Той дори не знаеше какво има в кутията, но фактът, че баба ми я беше дала на мен, беше достатъчен, за да я поиска. Той не можеше да понесе мисълта, че аз имам нещо, което той няма.
„Неправомерно влияние?“, изсъсках аз. „Той е този, който я набута в онзи дом! Аз…“
„Господин Мартин“, прекъсна ме Ралица, гласът ѝ беше спокоен, трениран да потушава емоции. „Не ме интересува семейната ви драма. Аз съм назначена от съда като временен защитник по друг казус, свързан с дома, в който е баба ви, и името ви изскочи. Звъня ви неофициално, като услуга, преди да получите официалната призовка. Адвокатът на брат ви е Асен Андреев.“
Кирил, който чуваше всяка дума, пребледня и поклати глава. Той написа името на един лист хартия и го подчерта три пъти. „Акула“.
„Андреев е звяр“, продължи Ралица. „Той ще ви изяде жив в съда. Вие сте студент, той е старши партньор. Ще твърди, че баба ви е сенилна и вие сте се възползвали.“
„Но тя не е!“, извиках аз.
„Това няма значение. Има значение какво може да докаже Андреев. Брат ви има пари, вие не. Ако бях на вас, щях да му дам проклетата кутия.“
„Не“, казах аз. Беше инстинктивно. Преди два дни щях да му я дам с удоволствие. Но сега… тя беше всичко. „Няма да му я дам.“
Последва мълчание.
„Добре. Тогава ще ви трябва адвокат. И то бързо. Официалната призовка ще пристигне до два дни. Ще имате насрочено изслушване. Не мога да ви представлявам, работата ми е свързана с дома, не с вас. Но…“, тя се поколеба. „…мразя Андреев. Той работи за най-големите мръсници. Намерете си някой млад и гладен. Някой, който има какво да доказва. И не говорете с никого.“
Тя затвори.
„Съд“, каза Кирил тихо. „Той ще го вкара в съда. Значи е разбрал. Разбрал е, че картините са фалшиви.“
„Как?“, попитах панически, прибирайки кутията под дивана.
„Опитал е да ги продаде. Купувачът му се е изсмял. Сега Димитър знае, че е измамен. И си мисли, че истинските неща са… в кутията. Той не мисли за кодове. Той мисли, че вътре има документи за собственост, акции, нещо, което може да се пипне.“
„Трябва да се свържа с Димитър“, казах аз.
„Не. Трябва да изчезнеш. Не, по-добре. Трябва да се подготвим.“ Кирил крачеше из стаята. „Той ще наеме частни детективи. Ще те следят. Ще ровят в миналото ти. Ще проверят ипотеката ти, кредита ти. Ще докажат, че си отчаян за пари. Което си.“
В този момент реших. Нямаше да се крия.
„Трябва ми адвокат. Тази Ралица каза ‘млад и гладен’. Е, аз ще бъда клиентът. Но откъде да намеря такъв?“
„Остави това на мен“, каза Кирил. „Аз познавам хора. Не адвокати, но познавам хора, които познават хора. Ти се съсредоточи върху кутията. Трябва ни следващата улика. Нещо по-голямо от пари за ипотека. Трябва ни оръжие.“
Докато Кирил излизаше, аз се загледах в купчината „Роднини“. ‘Кексът на мама’. ‘Сармите на вуйчо’. И една, която ме притесняваше.
„Тайният пай на Силвия“.
Нямахме роднина на име Силвия.
Междувременно, в стъклен офис на последния етаж на лъскава бизнес сграда, Димитър разбиваше стъклена чаша в стената.
„Фалшификати!“, крещеше той на мъжа в скъп костюм срещу него – Асен Андреев. „Старицата ме е направила на глупак! Всичко! Картините, среброто… боклуци!“
„Успокой се, Димитре“, каза Андреев спокойно, изтупвайки невидима прашинка от ревера си. „Това е лошо, но не е краят на света. Предполагахме, че е възможно.“
„Не е краят на света?“, извика Димитър. Лицето му беше червено. „Хората, на които дължа пари, не приемат ‘спокойно’. Те искат обезпечение! Искат активи! Аз им обещах тези картини! Ти знаеш колко съм затънал!“
„Знам.“ Андреев се изправи. „Това променя нещата. Значи истинските активи са другаде. И ти смяташ, че са у брат ти.“
„У онзи плъх! Онзи студент! Баба му даде една стара кутия. Настояваше. Тя знаеше какво прави. Сигурно вътре са документите. Нотариални актове. Номера на швейцарски сметки! Трябва ми тази кутия, Асене!“
„Ще я получиш. Вече задвижих нещата. Моята служителка Ралица вече се свърза с него, уж добронамерено. Ще го сплашим. Ще го смажем в съда. Ще докажем, че баба ви е недееспособна, а той я е манипулирал. Ще поискаме попечителство над нея и анулиране на ‘подаръка’.“
„А ако не се уплаши?“, попита Димитър.
Андреев се усмихна. Беше усмивка, която не стигаше до очите му. „Тогава ще преминем към план Б. Ти имаш бизнес проблеми, Димитре. Брат ти има ипотека, която едва плаща. В един свят, пълен с дългове, инциденти се случват.“
Димитър преглътна. „Само ми донеси кутията.“
Когато Димитър излезе, Андреев вдигна телефона. „Силвия? Време е. Искам да се приближиш до малкия брат. Да, Мартин. Разбери всичко.“
Глава 5
Ива, съпругата на Димитър, знаеше, че нещо не е наред. Тя живееше в златна клетка – огромна къща в затворен комплекс, дизайнерски дрехи и празна кредитна карта. Но Димитър беше станал… различен. По-студен. По-отчаян.
Той винаги беше амбициозен, но сега амбицията беше заменена от суров, животински страх. Прекарваше нощите заключен в кабинета си, разговорите му бяха приглушени, яростни шепоти.
Тя знаеше за студентския кредит на Мартин. Знаеше за ипотеката му. Димитър обичаше да се хвали колко е успял, за разлика от „некадърния“ си брат. Но Ива знаеше и друго. Знаеше, че бизнесът на Димитър не беше толкова стабилен, колкото изглеждаше.
Тя имаше достъп до банковите им сметки. И виждаше изходящите преводи. Огромни суми, отиващи към неизвестни компании. Но имаше и едни други, по-малки, но редовни плащания. Плащания към една и съща сметка, месец след месец. Сметка на името на „Силвия“.
Ива беше решила, че това е любовница. Класическата история на богатия съпруг. Болеше я, но беше приела да живее с това в името на лукса.
Докато Димитър беше в кантората на Андреев, Ива направи нещо, което никога не беше правила. Тя влезе в кабинета му. Знаеше кода на сейфа – рожденият ден на дъщеря им, която той почти не виждаше.
Вътре нямаше пари. Нямаше бижута. Имаше само папки.
Тя отвори една. „Дългове“. Списъкът беше безкраен. Имаше заеми от банки, но и заеми от… хора. Имена, които звучат опасно. Сумите бяха астрономически. Той беше заложил къщата. Беше заложил колите.
Той не беше богат. Той беше банкрутирал.
Тя осъзна, че наследството от баба Райна не е било прищявка за него. Било е спасителен пояс. И той се беше скъсал.
Тогава тя намери друга папка. Жълта. На нея пишеше само „Силвия“.
Отвори я. Вътре нямаше любовни писма. Имаше разпечатки от имейли. Заплахи.
„Ако не платиш до пето число, Ива ще научи не само за нас, Димитре. Тя ще научи и за онзи пожар в склада преди две години. Знам какво направи.“
„Още 50 000, или партньорите ти ще разберат, че си отклонявал средства.“
Това не беше любовница. Това беше изнудване.
Ива усети как подът се люлее под краката ѝ. Съпругът ѝ не беше просто неверен. Той беше престъпник. И беше изнудван. А сега… сега той преследваше собствения си, беден брат за някаква кутия.
Защото беше отчаян. А отчаян човек е способен на всичко.
Ива затвори сейфа. Ръцете ѝ трепереха. Тя взе телефона си. Не знаеше на кого да се обади. Полиция? Не, това щеше да съсипе и нея.
Тя се сети за Ана. Сестрата на Димитър. Ана беше повърхностна и глуповата, но мразеше Димитър почти колкото обичаше парите. Може би… може би Ана можеше да помогне.
Ана, от своя страна, също беше в криза. Съпругът ѝ Симеон беше взел бижутата, които тя получи от баба Райна. „Да ги пазя в моя сейф, скъпа. Ти си толкова разсеяна.“
Тя знаеше, че никога повече няма да ги види. Симеон беше стиснат. Той контролираше всеки неин разход. Тя се беше омъжила за пари, но беше получила клетка, също като Ива.
Тя ненавиждаше Димитър, защото беше успешен (или така си мислеше). И презираше Мартин, защото беше свободен (или така си мислеше).
Телефонът ѝ иззвъня. Беше Ива.
„Ана? Трябва да се видим. Спешно е. Засяга Димитър. И мисля… мисля, че всички сме в голяма опасност.“
Глава 6
Кирил се върна следобед. Изглеждаше изтощен, но в очите му имаше пламъче.
„Намерих я. Адвокатката ти.“
„Ралица?“, попитах аз.
„Не. Казах ти, тя е заета. Намерих ти някой по-добър. Някой, който мрази Андреев не по работа, а лично. Казва се Михаела. Млада, брилянтна и Андреев е съсипал кариерата на баща ѝ преди десет години. Тя чака този момент оттогава. Ще работи про боно, само заради шанса да го унижи.“
Почувствах облекчение. Поне имахме шанс.
„Добре. Докато те нямаше, аз разглеждах…“, посочих към листа. „’Тайният пай на Силвия’.“
Кирил се намръщи. „Силвия. Това име… звучи ми познато, но не мога да се сетя…“
„Съставките са: ‘Една лъжа, обвита в две истини. Пече се бавно в ‘Сребърния дом’. Да се сервира студено.’“
„’Сребърният дом’?“, повтори Кирил. „Това беше името на… О, не. Това беше бижутерският магазин на дядо ти. Първият му бизнес. Преди да стане… това, което беше. Отдавна е затворен. На негово място сега има банка.“
„А ‘една лъжа, обвита в две истини’?“
„Това е код за сейф. Комбинация. Едно число, после две. Например… 1-22. Или 10-3-4. Трябва да е нещо лично за тази Силвия.“
„Но коя е тя?“
Телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Същият като на Ралица.
„Ало?“
„Мартин? Здравей, аз съм Ралица.“
„Мислех, че…“
„Знам какво си мислиш. Слушай, официално, аз не съм ти се обаждала. Но Андреев прави ходове. Иска пълно запрещение за баба ти. Ако успее, тя губи всички права и той, чрез Димитър, получава всичко. Включително кутията ти. Ще твърди, че тя е луда.“
„Тя не е!“, извиках аз.
„Знам! Но я тъпчат с успокоителни в онзи дом. Ходих да я видя по моя случай. Тя е… замаяна. Едва говори. Димитър плаща на персонала да я ‘успокоява’. Трябва да я измъкнеш оттам, Мартине. Но не можеш да го направиш законно, докато Димитър плаща.“
„Какво да правя?“
„Трябва ти нещо срещу Димитър. Нещо голямо. Нещо, което да го накара да се откаже от делото. Имам чувството, че Андреев не работи само за пари в този случай. Има нещо по-дълбоко. Някаква стара вражда.“
Тя затвори.
Погледнах Кирил. „Трябва да влезем в ‘Сребърния дом’. В тази банка.“
„Това е лудост. Това е банков трезор.“
„В рецептата пише ‘пече се бавно’. Не е в трезора. Дядо ти е бил умен. Трябва да е в самата сграда. В мазето. В основите. Той е притежавал сградата, преди да я продаде на банката. Сигурно е запазил нещо.“
„Силвия…“, промълви Кирил. „Спомних си. Преди много години, когато бях чирак при Петко. Имаше една млада жена. Красива, но… тъжна. Идваше от време на време. Казваше се Силвия. Дядо ти ѝ даваше пари. Тайно от Райна. Мислех, че му е… знаеш. Но той ми каза: ‘Това е дълг, Кириле. Дълг на съвестта’.“
„Дълг? Какъв дълг?“
„Не знам. Тя изчезна. Но ако това е тя… ‘Една лъжа, обвита в две истини’.“
„Какво стана с нея?“, попитах аз.
„Чух, че е починала млада. Но имала дете. Момиче.“
„Силвия…“, повторих аз. Погледнах към телефона си. Спомних си за имейлите, които Ива беше намерила. Изнудвачката на Димитър. Съвпадение?
„Кириле, мисля, че Димитър има проблем. И името му е Силвия.“
Трябваше да влезем в онази банка.
Глава 7
Да проникнеш в банка не е като да влезеш в стара, изоставена къща. Но Кирил беше от старата школа. Той беше работил като ключар, техник и какво ли още не.
„Няма да влизаме през трезора“, каза той, докато оглеждаше сградата от отсрещното кафене. „Ще влезем през мазето. Банките винаги имат стари служебни входове, които не се ползват. Особено в стари сгради като тази.“
Прекарахме деня в планиране. Аз бях притеснен за срещата с новия си адвокат, Михаела.
Тя се оказа пълна противоположност на студената Ралица. Беше ниска, с буйна червена коса и огън в очите. Срещнахме се в евтино заведение.
„Значи ти си момчето, което ще съсипе Асен Андреев“, каза тя вместо поздрав, стискайки ръката ми здраво. „Харесва ми. Ето как стоят нещата. Андреев е поискал спешно изслушване за назначаване на временно попечителство над Райна. Това е утре. Трябва да го спрем.“
„Как?“
„Като докажем, че тя е с ума си. Но не можем. Тя е дрогирана. Затова ще атакуваме ищеца. Брат ти, Димитър. Ще твърдим, че той има скрит мотив. Че е в дългове. Че иска парите ѝ, за да се спаси.“
„Но как ще го докажем?“, попитах.
„Тук става интересно.“ Тя се наведе напред. „Ти си студент по право, нали? Помниш ли какво е ‘разкриване на доказателства’? Ще поискам пълна финансова ревизия на Димитър. Андреев ще блокира това, разбира се. Но самото искане ще го изнерви. Ще им покаже, че знаем.“
„Той знае, че нямам пари. Няма да се уплаши.“
„О, ще се. Защото аз ще кажа в съда, че разполагам със свидетел, който е готов да даде показания за финансовите му злоупотреби.“
„Но ние нямаме такъв свидетел!“, възразих аз.
Михаела се усмихна хитро. „Още не. Но те не знаят това. Блъфираме, Мартине. Блъфираме, докато не намериш нещо в тази твоя кутия, което да превърне блъфа в истина.“
Тази нощ беше нашият ход. Аз и Кирил, облечени в тъмни дрехи, се промъкнахме в задната алея на банката. Кирил се зае със старата метална врата на мазето. Тя изскърца оглушително, но се отвори.
Мазето беше огромно. Тръби, прах и стари стелажи.
„’Сребърният дом’“, каза Кирил, светкайки с фенерчето. „Дядо ти беше умен. Когато е продал, е запазил мазето. Или по-скоро, банката не е знаела, че съществува. Виж.“
Той посочи към една стена, която изглеждаше по-нова от останалите. Беше зазидана. Но в долния край имаше малък метален капак, скрит зад тръба.
„Сервизен отвор.“
Кирил го отвори. Вътре беше тясно и тъмно. Пропълзяхме в нещо, което приличаше на старо хранилище. И в средата, покрит с прах, стоеше малък, стар сейф.
„Това е“, прошепна Кирил. „’Тайният пай на Силвия’.“
„’Една лъжа, обвита в две истини’.“, казах аз. „Коя е Силвия? Дъщерята на онази жена, на която дядо е помагал?“
„Трябва да е. Но какви са лъжата и истините?“
Замислих се. „Силвия. Изнудвачката на Димитър. Ами ако… ако тя е същата? Ако тя изнудва Димитър заради нещо, което дядо е направил?“
„Петко не беше престъпник“, поклати глава Кирил.
„Може би не престъпление. А дълг. Ти каза. Дълг на съвестта.“ Загледах се в сейфа. Имаше класическа комбинация с три числа. „Една лъжа. Две истини. Може би дати?“
Опитахме рождени дни. Години. Нищо.
„Мартине, чуй.“ Кирил замръзна. „Стъпки. Горе. Охраната.“
Сърцето ми подскочи.
„Бързо. ‘Една лъжа’. Какво е лъжало момичето? Може би името си? Ами ако Силвия не е Силвия?“
„Чакай“, каза Кирил. „Онази жена… онази, на която Петко помагаше. Тя не се казваше Силвия. Казваше се… Лиляна. Но Петко я наричаше Силвия. ‘Горската’. Силвия идва от ‘силва’, гора. Това беше тяхната тайна.“
„А лъжата?“, попитах аз, докато стъпките горе спираха точно над нас.
„Лъжата е, че е мъртва. Петко ми каза, че е починала. Но какво ако не е? Какво ако е избягала, а той е прикрил следите ѝ? ‘Две истини’… може би две деца? Не едно?“
„Това не са числа!“, изсъсках аз. „Това е история!“
Погледнах отново рецептата, която бях взел със себе си. „’Да се сервира студено’.“
„Отмъщение“, прошепна Кирил. „Това е кутията на Пандора, Мартине. Това не са пари. Това е… отмъщение.“
Стъпките горе се раздвижиха. Някой дръпна дръжката на вратата на мазето.
„Трябва да се махаме.“
„Не и без това!“, казах аз. В отчаянието си завъртях комбинацията. Едно. Две. Две. (Една лъжа, две истини).
Не стана.
„Едно. Две. Три?“, опитах пак.
„Едно число!“, каза Кирил. „Една лъжа. Обвита в две истини. Може би… 2-1-2? Двете истини пазят лъжата?“
Завъртях. 2… 1… 2…
Чу се щракване.
Отворих тежката врата. Вътре нямаше злато. Имаше само една папка. И касетка. Стара аудиокасета.
Грабнах ги.
„Сега“, каза Кирил. „Бягай!“
Излязохме през отвора секунди преди вратата на мазето да се отвори с трясък и лъч от фенер да освети помещението.
Глава 8
Бяхме в апартамента ми, задъхани. Кирил заключи вратата и сложи стол под дръжката.
„Това беше прекалено близо. Банката ще съобщи. Полицията ще започне да разследва. Андреев ще свърже нещата. Нямаме много време.“
Поставих папката и касетата на масата. Ръцете ми трепереха.
Отворих папката. Беше пълна с документи. Писма. Нотариални актове.
„Кириле… виж това.“
Беше документ за партньорство. Между дядо ми Петко и… мъж на име Асен.
„Асен?“, попитах аз.
„Не…“, прошепна Кирил. „Асен… Андреев. Това е бащата на адвоката на Димитър. Асен Андреев… старши.“
Документът описваше създаването на компания. Компания, която днес беше огромен конгломерат, управляван от Асен Андреев-младши. Според документите, дядо ми е бил съосновател. Той е осигурил първоначалния капитал.
„Дядо ми… е бил партньор на Андреев-старши?“
„Не“, каза Кирил, сочейки друг документ. „Той е бил измамен от Андреев-старши. Виж. Това е писмо, с което Андреев изхвърля Петко от фирмата, използвайки някаква правна вратичка. Той му е откраднал всичко.“
„Значи… Андреев-младши, адвокатът на Димитър… той ни мрази. Той защитава кражбата на баща си.“
„Точно така“, каза Кирил. „Димитър е просто пионка. Андреев иска тази кутия, защото се страхува, че вътре има доказателства за първоначалното партньорство. Той иска да унищожи наследството на дядо ти, точно както баща му е унищожил бизнеса му.“
„Има още.“ Посочих към серия от банкови извлечения. „Плащания. Редовни. Към Лиляна. Жената, която дядо е наричал Силвия. Той я е издържал. Години наред.“
„Защо? Какъв е бил този ‘дълг на съвестта’?“
Погледнах към касетата. „Може би отговорът е тук.“
Нямах касетофон. Кирил изтича до апартамента си и се върна със стар, прашен уокмен. Сложих касетата. Натиснах ‘play’.
Чу се пращене, а после… глас. Дълбок, спокоен. Гласът на дядо ми Петко. Никога не го бях чувал. Беше починал, когато бях бебе.
„Запис едно. Ако слушаш това, Мартине… надявам се да е Мартин… значи нещата са се объркали. Значи Райна ти е дала кутията. И значи аз съм се провалил.“
Сърцето ми се сви.
„Има неща, които трябва да знаеш. За Асен Андреев. За Лиляна. Аз не бях добър човек, Мартине. Исках да бъда, но… в началото. Асен и аз бяхме партньори. Но той беше алчен. Искаше всичко. За да ме изхвърли, той… той предизвика инцидент. Пожар в нашия първи склад. Но в склада не бях аз. Беше бащата на Лиляна. Той работеше за нас. Изгоря жив.“
Кирил ахна и седна тежко.
„Асен го изкара нещастен случай. Обвини го, че е пиян. Но аз знаех истината. Той го беше заключил вътре. Убийство. А аз… аз мълчах. Бях уплашен. Асен ми даде малка сума и ми каза да изчезна. Аз я взех. Взех парите и мълчах за убийството.“
Гласът на дядо ми се пречупи. „Лиляна остана сираче. Бях се заклел да се грижа за нея. Това беше моят ‘дълг на съвестта’. Това бяха парите, които ѝ давах. Пари за мълчанието ми. Тя никога не научи истината за баща си. Мислеше, че съм просто… мил.“
„Боже мой“, прошепнах аз.
„Но сега… Лиляна има дъщеря. И тя се казва Силвия. И тя знае. Не знам как, но е научила. И тя изнудва… не мен. Тя изнудва Димитър. Мисли, че Димитър е наследил кървавите пари. Тя иска отмъщение. Силвия… тя е опасна. Тя работи с Андреев-младши. Те имат обща цел – да унищожат семейството ни. Андреев иска да запази откраднатото, а Силвия иска възмездие.“
„В сейфа в ‘Сребърния дом’ аз оставих доказателството. Не за моето партньорство. Оставих… признанието на Асен. Една нощ, пиян, той се похвали. Аз го записах. На тази касета.“
Той млъкна. И тогава се чу друг глас. По-млад, арогантен.
„…и глупакът изгоря като факла! Бащата на Лиляна. А Петко… той избяга като страхливец. Тази фирма е моя, построена върху пепелта на един идиот и страха на друг!“
Беше гласът на Асен Андреев-старши.
Кирил ме погледна, очите му бяха огромни. „Мартине… това… това променя всичко. Това е оръжие. Това може да унищожи Андреев-младши. Може да срине цялата му империя.“
„И това е, което Силвия иска“, казах аз. „Тя изнудва Димитър за пари, но това е само игра. Тя работи с Андреев-младши, за да ни съсипе… чакай. Не. Това няма смисъл. Защо ще работи с човека, чийто баща е убил дядо ѝ?“
„Освен ако…“, каза Кирил. „Освен ако Андреев-младши не знае за този запис. Може би той си мисли, че Силвия му помага да си върне някакви документи. А тя играе и двете страни.“
Телефонът ми иззвъня. Беше Ива. Съпругата на Димитър.
„Мартин?“, гласът ѝ трепереше. „Не ме познаваш добре, но… трябва да ти кажа нещо. Димитър е луд. Той… той говори с адвоката си. Те не се интересуват от съда утре. Казаха, че ‘проблемът ще бъде решен’ тази вечер. Мисля… мисля, че ще те наранят. Моля те, бягай.“
Глава 9
„Къде да отидем?“, попитах панически, грабвайки кутията и папката. „Ще дойдат тук!“
„Няма“, каза Кирил. „Те не знаят, че знаеш. Ще те изчакат да излезеш. Ще го направят да изглежда като уличен грабеж. Ипотеката ти, дълговете ти… ще кажат, че си се замесил с лихвари.“
„Ива… тя ни предупреди.“
„Тя е нашият коз срещу Димитър. Но Андреев… той е звярът. Трябва да използваме тази касета.“
„Утре е делото за попечителство“, казах аз. „Михаела ще блъфира. Но сега… ние имаме истината.“
„Не можем да я използваме директно“, поклати глава Кирил. „Това е незаконно придобит запис. Андреев ще го оспори. Ще ни обвини във фалшификация. Трябва да ги накараме те да признаят.“
„Силвия“, казах аз. „Трябва да намерим Силвия.“
„Как? Не знаем коя е, къде е…“
„Знам. Ива. Ива знае. Тя е проследила плащанията. Тя има номер на сметка. Трябва да се срещна с Ива.“
Рискът беше огромен. Ако Димитър разбереше, че жена му ми помага, щеше да я унищожи.
Обадих се на Ива. Тя вдигна веднага.
„Мартине, още ли си в апартамента?“
„Да. Ива, трябва ми помощ. Не мога да обясня по телефона. Знам, че Димитър е изнудван от жена на име Силвия. Трябва ми всичко, което имаш за нея.“
Последва дълго мълчание.
„Защо да ти помагам?“, попита тя, но гласът ѝ беше слаб. „Ти си негов брат.“
„Защото той ще завлече и теб, Ива. Когато дълговете му излязат наяве, ти ще загубиш всичко. Къщата, парите. Всичко. Аз не искам парите му. Искам само да спрат. Искам да спася баба си.“
„Срещни ме след час. В малкия парк до галерията. Ела сам.“
Кирил поклати глава. „Клопка е.“
„Не мисля. Тя е уплашена. Уплашена е повече от Димитър, отколкото от мен.“
„Отивам с теб. Ще те пазя отдалеч. Вземи това.“ Той ми подаде стар, тежък мобилен телефон. „Само за спешни случаи. Натисни ‘1’ и ще ме повикаш. И вземи касетата. Не, по-добре. Направи копие.“
Прекарахме трескави тридесет минути, прехвърляйки аудиото от касетата на лаптопа ми и оттам на флашка. Дадох флашката на Кирил. Аз взех касетата.
„Ако нещо се случи с мен, Кириле… дай записа на Михаела. И измъкни баба.“
„Нищо няма да се случи. Внимавай.“
Паркът беше тъмен. Ива седеше на една пейка под улична лампа, стиснала чантата си. Изглеждаше състарена с десет години.
„Дойде“, каза тя, без да ме поглежда.
„Ива, благодаря ти, че…“
„Не ми благодари. Правя го заради себе си.“ Тя ми подаде плик. „Това е всичко. Номер на сметка, разпечатки от имейли. И адрес. Мисля, че това е адресът, на който живее.“
„Тя… ти знаеш ли коя е?“
„Не. Но тя знае всичко за Димитър. За пожара в склада, за отклонените пари. Тя го държи в ръцете си.“
„Тя работи с Андреев“, казах аз.
Ива вдигна рязко глава. „Какво? Не. Тя мрази Андреев. В един от имейлите тя пише: ‘Ще платиш ти, а след това ще плати и онзи крадец Андреев’.“
Значи Кирил беше прав. Силвия играеше двойна игра. Тя изнудваше Димитър, докато се преструваше, че помага на Андреев, а истинската ѝ цел беше да ги унищожи и двамата.
В този момент от сенките излязоха двама мъже. Бяха едри, облечени в тъмни якета.
„Мартин“, каза Ива, ахвайки. „Това… това е колата на Димитър.“
Бяха ни проследили. Или по-лошо – Ива ме беше предала.
„Дай ни кутията, момче“, каза единият мъж. Гласът му беше дрезгав.
„Не знам за какво говорите.“
„Адвокат Андреев иска кутията. И всичко, което си намерил.“
Ива изпищя и хукна. Мъжете не ѝ обърнаха внимание. Целта бях аз.
„Няма да я получите.“
Единият се засмя и тръгна към мен. Натиснах ‘1’ на телефона, който Кирил ми даде.
Той ме блъсна. Паднах на земята. Касетата излетя от джоба ми и се плъзна по асфалта.
„Това ли е?“, каза вторият мъж, вдигайки я. „Стара касета? Шегуваш ли се?“
„Той има кутията! В апартамента му е!“, извиках аз, опитвайки се да спечеля време.
Първият мъж ме сграбчи. „Ще ни заведеш.“
„Не мисля.“
Кирил се появи от нищото. Той не беше млад, но беше жилав. Той удари единия мъж с метален прът, който носеше. Мъжът изрева от болка.
Вторият, който държеше касетата, се обърна. Аз го ритнах в коляното. Той падна, изпускайки касетата.
„Бягай!“, извика Кирил.
Грабнах касетата и побягнах. Чух викове зад себе си, но не се обърнах. Тичах, докато дробовете ми не се пръснаха.
Глава 10
Стигнах до адреса, който Ива ми беше дала. Беше стара, луксозна кооперация в центъра. Скрих се във входа на отсрещната сграда, треперейки. Кирил. Бях го оставил.
Телефонът извибрира. Кирил.
„Добре ли си?“, изграчих аз.
„Аз да. Те не“, отвърна той. „Не са свикнали някой да отвръща. Избягаха. Къде си?“
„На адреса на Силвия. Чакай… някой излиза.“
От кооперацията излезе жена. Висока, руса, облечена в скъпо палто. Тя се качи в лъскав черен джип.
„Тръгва. Трябва да я проследя.“
„Мартине, не. Това е опасно.“
„Тя е ключът, Кириле. Трябва да знам защо го прави. Имам касетата. Мога да сключа сделка.“
Хванах такси. „След онзи джип.“
Следвахме я през целия град. Докато накрая тя не спря. Не пред офис. Не пред ресторант.
Спря пред дома за възрастни хора. Пред дома на баба ми.
„Какво прави тя тук?“, прошепнах аз.
Платих на таксито и се скрих зад един жив плет. Силвия влезе вътре, поздравявайки охраната свойски.
Тя имаше достъп.
Изчаках десет минути и влязох. Рецепционистката ме погледна.
„Идвам да видя баба си, Райна.“
„Часът за посещения приключи, господине.“
„Спешно е. Семеен проблем.“
„Съжалявам, но господин Димитър остави изрични инструкции…“
„Знам. Но жената, която току-що влезе… русата, с палтото. Тя ми е братовчедка. Силвия. Забравихме нещо в стаята.“
Рецепционистката се поколеба. „Госпожица Силвия? Да, тя е тук. Приятелка на семейството. Добре, но само за пет минути.“
Тръгнах по коридора. Чух гласове от стаята на баба.
„…още малко и всичко ще свърши, Райна. Ще си плати. И Асен, и Димитър. Ще си платят за всичко.“
Беше гласът на Силвия.
Надникнах през открехнатата врата. Баба ми седеше в леглото. Изглеждаше по-будна отвсякога. Не беше дрогирана.
А Силвия седеше до нея и ѝ държеше ръката.
„Ти… ти си я пазила“, прошепнах аз.
Двете жени се обърнаха. Силвия скочи на крака. Баба ми се усмихна.
„Мартине. Знаех си, че ще дойдеш.“
„Бабо? Аз не разбирам…“
„Силвия не е наш враг, детето ми“, каза баба Райна. „Тя е нашето оръжие.“
„Аз съм Силвия“, каза жената. „Дъщерята на Лиляна. Внучката на мъжа, когото Асен Андреев-старши уби. И да, аз изнудвам брат ти. Използвах парите му, за да платя на персонала тук да не дават на баба ти успокоителните, които Димитър им беше наредил. Пазех я.“
„Но… ти работиш и с Андреев-младши“, казах аз, все още объркан.
„Преструвам се“, отвърна Силвия с ледена усмивка. „Той си мисли, че му помагам да намери доказателствата за партньорството на дядо ти, за да ги унищожи. Той не знае, че аз търся доказателство за убийство. Убийството на моя дядо. И ти току-що ми го донесе, нали?“
Тя погледна касетата в ръката ми.
„Ти… ти си знаела за кутията?“, попитах баба си.
„Аз казах на Силвия за нея“, отвърна баба Райна. „Аз ѝ казах да те намери. Но ти ни изпревари. ‘Тайният пай на Силвия’ не беше улика за теб, Мартине. Беше съобщение за нея. Че сейфът е готов.“
„Значи всичко това…“
„Беше план“, довърши Силвия. „План да си върнем това, което ни е отнето. Аз искам справедливост за дядо си. Баба ти иска да защити теб и да накаже Димитър за алчността му.“
„Делото. Утре“, казах аз.
„Утре Андреев ще влезе в съда, мислейки, че ще спечели попечителство“, каза Силвия, вземайки касетата от ръката ми. „А ще излезе с белезници.“
Глава 11
Съдебната зала беше малка, но напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Димитър седеше до Асен Андреев. Изглеждаше самоуверен, дори арогантен. Той ми хвърли един поглед, изпълнен с презрение.
Аз седях до Михаела. Кирил беше на задния ред.
„Всички да станат“, обяви съдебният секретар. Съдията влезе.
Андреев започна пръв. Гласът му беше плътен и авторитетен. Той говореше за „дълбоката загриженост“ на клиента си за здравето на майка му. Говореше за „объркването“ и „сенилността“ на баба Райна.
„…и в това уязвимо състояние, уважаеми съдия, нейният внук, господин Мартин, студент с финансови затруднения, голяма ипотека и значителни студентски заеми, я е манипулирал да му предаде вещи с огромна стойност, оставяйки брат му, основният ѝ грижовник, с… репродукции.“
Той представи документи за дълговете ми. Чувствах се гол.
„Искаме временно попечителство, за да защитим госпожа Райна от по-нататъшна експлоатация.“
Съдията ме погледна. „Госпожице…“, той погледна записките си, „…Михаела?“
Михаела се изправи. Беше спокойна.
„Уважаеми съдия, твърдението на защитата е не само невярно, то е клевета. Моят клиент не е получил нищо освен кутия със стари рецепти. Истинската причина за това дело не е грижа. Тя е отчаяние.“
Димитър се изсмя.
„Искаме да представим доказателства, че господин Димитър е в състояние на фактически фалит. Че той преследва брат си не за ценности, а за да намери пари, с които да покрие огромните си дългове от хазарт и лоши инвестиции.“
„Протестирам!“, извика Андреев. „Това е…“
„Имаме свидетел“, прекъсна го Михаела. „Свидетел, готов да даде показания за финансовото състояние на господин Димитър. Призоваваме госпожа Ива.“
Димитър замръзна. Ива се изправи от задния ред. Лицето ѝ беше бледо, но решително.
„Това е моята съпруга!“, извика Димитър. „Не можете…“
„Тя е призована, господин Андреев“, каза съдията студено. „Седнете.“
Ива разказа всичко. За дълговете. За заложената къща. За отчаянието. Димитър потъваше в стола си.
„Освен това“, продължи Михаела, „имаме доказателства, че господин Димитър съзнателно е държал майка си под силни успокоителни, за да я направи да изглежда недееспособна. Но имаме и свидетел за това.“
Вратата на залата се отвори.
Силвия влезе, бутайки инвалидна количка.
В количката седеше баба Райна. Изправена, облечена в най-хубавата си рокля, с ясен и остър поглед.
Димитър скочи. „Какво… Какво прави тя тук? Тя не е добре!“
„Напротив, Димитре“, каза баба Райна. Гласът ѝ прокънтя в тишината. „По-добре съм от всякога. Особено след като твоята изнудвачка“, тя кимна към Силвия, „се оказа толкова мила да плаща на сестрите да ми носят чай вместо хапчета.“
Андреев беше пребледнял. Той разбра. Това беше клопка.
„Уважаеми съдия“, каза Андреев, опитвайки се да овладее гласа си. „Това е фарс. Тази жена, Силвия… тя е известна изнудвачка. Тя е манипулирала всички!“
„Вярно е“, каза Силвия, пристъпвайки напред. „Аз изнудвах господин Димитър. И знаете ли с какво? С информация. Информация, която вие, господин Андреев, ми дадохте.“
Андреев я погледна с чиста омраза. „Лъжеш.“
„Така ли? Аз имам записи на разговорите ни. Как ми казахте да съсипя Димитър, за да можете вие да вземете контрол над остатъците от бизнеса му. Как се хвалихте, че семейството ви ‘притежава’ семейството на Райна от поколения.“
„Това е абсурд!“, извика Андреев.
„Но не е само това“, каза Михаела. „Ние сме тук за попечителство. Но открихме нещо по-сериозно. Нещо, свързано със самото основаване на империята ‘Андреев’.“
Тя погледна към Силвия.
„Господин Андреев“, каза Силвия, гласът ѝ беше смразяващ. „Познавате ли името Лиляна? Познавате ли името на нейния баща? Мъжът, който вашият баща, Асен Андреев-старши, е убил при пожар преди четиридесет години?“
Андреев се свлече на стола си.
„Това са нелепи обвинения!“, изсъска той.
„Не са“, каза Михаела. Тя постави малък касетофон на масата. „Имаме самопризнание. От вашия баща. Записано от Петко, дядото на моя клиент.“
Тя натисна ‘play’.
Гласът на Асен Андреев-старши изпълни залата. „…и глупакът изгоря като факла! … Тази фирма е моя, построена върху пепелта на един идиот…“
Настъпи мъртва тишина. Димитър гледаше Андреев с ужас.
Съдията погледна към полицаите в залата. „Господин Андреев. Вие сте задържан по подозрение в съучастие и прикриване на убийство. Господин Димитър, вие сте задържан за опит за неправомерно лишаване от свобода и фалшифициране на медицински документи.“
Димитър се опита да избяга. Полицаите го сграбчиха.
Андреев не се съпротивляваше. Той просто гледаше Силвия. „Ти…“, прошепна той. „Кучка.“
„Това е за дядо ми“, отвърна тя.
Глава 12
Последиците бяха бързи и брутални. Империята на Андреев се срина. Разследването на убийството отпреди десетилетия отвори кутията на Пандора за финансовите им престъпления.
Димитър, изправен пред обвиненията на Ива и доказателствата за финансовите си злоупотреби, както и за опита да дрогира майка си, сключи сделка. Той свидетелства срещу Андреев в замяна на по-лека присъда. Загуби всичко – бизнеса, къщата, семейството си. Ива веднага подаде молба за развод и взе всичко, което не беше запорирано от кредиторите.
Ана, ужасена от разкритията, се изпари. Със Симеон заминаха за чужбина, преди някой да успее да разгледа и неговите дела. Тя никога повече не се свърза с мен.
Силвия получи това, което искаше: справедливост. Името на дядо ѝ беше изчистено. Разследването разкри, че тя е законният наследник на половината от компанията на Андреев, според оригиналния договор за партньорство, който намерихме. Тя стана много, много богата.
„Какво ще правиш сега?“, попитах я аз, седмица след делото. Седяхме в апартамента ми, който вече не беше под заплаха от банката.
„Ще управлявам“, каза тя. „Но ще управлявам честно. Това, което баща ви и дядо ви не успяха да направят. Дължа го на Лиляна.“
„А парите, които взе от Димитър?“
„Дарени. Всичките. На дом за възрастни хора. Истински, не като онзи, в който беше Райна.“ Тя се усмихна. „Ти какво ще правиш, Мартине? Ти си герой.“
„Аз не съм герой. Аз съм просто студент с късмет, който не си е изхвърлил рецептите както трябва.“
„Баба ти не вярва в късмета.“
Ралица, адвокатката, която ми се обади първа, ми изпрати имейл. „Мразех Андреев. Черпя те едно питие, като завършиш право. Дължиш ми.“
Михаела стана звезда. Случаят я изстреля в стратосферата. Тя вече водеше собствена кантора.
Кирил се върна към тихия си живот. „Казах ти, момче“, каза ми той, докато пиехме бира на балкона ми. „Никога не вярвай на този, който говори най-високо.“
„Прав беше. Благодаря ти, Кириле. За всичко.“
Той само кимна. „Дължах го на Петко.“
Няколко дни по-късно, аз бях в голямата къща. Беше празна. Кредиторите на Димитър бяха взели фалшивите картини и мебелите. Но къщата… къщата, според документите от кутията, никога не е била на Димитър. Тя беше приписана на мое име от баба ми, тайно, преди години.
Аз стоях в кухнята. Баба Райна седеше на масата. Тя беше решила да не се връща в дома. Щеше да живее с мен.
На масата беше кутията с рецепти.
„Е“, каза тя, „какво ще готвим?“
Усмихнах се. Отворих кутията. Вътре вече нямаше кодове, нямаше банкови сметки, нямаше признания за убийства.
Бяха просто рецепти.
Извадих едно пожълтяло листче. „’Кексът на мама’.“
„Добра рецепта е“, каза баба ми. „Иска три яйца. Но аз винаги слагам четири. Това е тайната. Не всичко, което е написано, е истина, Мартине. Понякога трябва да добавиш нещо от себе си.“
Започнах да разбивам яйцата. Бях платил ипотеката си. Бях платил студентския си кредит. Предстоеше ми да завърша право. Но за първи път от много време насам не мислех за дългове или за закони.
Мислех само колко брашно да сложа. И бях щастлив.