Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Баба на 76 години всеки ден изминава по 24 километра, за да може внучето ѝ инвалид да посещава училище
  • Новини

Баба на 76 години всеки ден изминава по 24 километра, за да може внучето ѝ инвалид да посещава училище

Иван Димитров Пешев септември 7, 2023
fsdgfdhhtrhrhtr.png

Истинските чувства като обич, нежност, състрадателност могат да постигнат много, те движат нашия свят, те ни дават сили, те ни правят щастливи.

Волята в такива ситуации също е много силна, особено когато става въпрос за деца.. за нашите деца. Нека се преклоним пред волята на една 76 годишна баба, която полага с всички сили грижи за своя обичан внук.

Днешната история е трогателна. Запознайте се със 76 годишната Ши Юйинг, която е от провинция Гуанси в Китай. В продължение на вече четири години, тя води своето внуче Цзян Хаовен на училище.
Заедно те преминават през планинска пътека. За съжаление детето е с увреждания и не може да се справи само. То е диагностицирано с детска церебрална парализа, открити са му и редица мозъчни заболявания, които правят пряко са засегнали координацията и движението му.

Баба и внуче заедно изминават 24 километра – отивайки и връщайки се от училището на детето, тъй като детето има нужда от постоянни грижи.

Родителите на момченцето, направили всичко по силите си, за да му подсигурят лечение, но за съжаление безрезултатно. Те натрупали и огромни дългове. Диагнозата Цзян получава на 9 годишна възраст.

Неговият баща се е принудил да работи в друг град, за да може да осигурява нормална прехрана, а майката напуска семейството. Тя се омъжва за друг.

Именно затова детето е оставено на грижите на своята баба, която първоначално е карала внука си с помощта на колело до училище. През 2017 година властите научават за историята и решават да дарят инвалидна количка на семейството, с която детето да се придвижва по-лесно.

Независимо от времето навън – слънце, дъждове, жената води своя внук до училище и после го прибира. Споделя, че детето ѝ дава сили и въпреки своите заболявания, то е много умно момче и тя вярва, че той ще успее и ще се справи.

Паметта на детето удивлява учителите, той е особено добър по математика.

Възрастната жена е категорична, че докато има сили, ще го бута напред и ще му помага, не е готова все още да се предаде.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Шокиращ обрат с издирваните мъж и жена в Стара планина
Next: Студен душ за учениците, не са очаквали това. Решено е!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.