Баща ми беше чистач в нашето училище. Тази проста истина беше жигосана върху детството ми с нажежено до бяло желязо. Тя отекваше в подигравките, които се лееха подире ми като мръсна помия в училищния двор, просмукваше се в шепота зад гърба ми в класната стая и лепнеше по дрехите ми с острата, натрапчива миризма на дезинфектант, която баща ми носеше у дома всяка вечер.
Казвах се Александър. Бях слабо, мълчаливо момче с очи, които твърде често се свеждаха към излъскания от баща ми под. Всеки ден беше изпитание, низ от малки унижения, които се трупаха в душата ми като тежки, сиви камъни. „Баща ти пак ли е търкал тоалетните?“, „Ей, боклукчията, ела да си изчистиш!“, „Внимавай да не се изцапаш, ще трябва баща ти да те мие с парцала“. Думите бяха като камшици. Те шибаха по-силно от всеки удар, защото оставяха невидими рани, които кървяха навътре.
Баща ми, Георги, беше добър човек. Тих, работлив, с ръце, загрубели от хиляди часове труд. Всяка сутрин го виждах да тръгва преди изгрев, прегърбен под тежестта на една невидима умора, а вечер се прибираше, носейки миризмата на белина и прах за пране. Той никога не се оплакваше. За него работата беше достойнство, начин да сложи хляб на масата и да плати за учебниците ми. Той вярваше в образованието с почти религиозна преданост. „Учи, сине – казваше ми той, докато гладеше с мазолестата си длан косата ми. – Учи, за да не се налага да чистиш мръсотията на другите. Учи, за да бъдеш някой.“
Аз учех. Заравях се в книгите като в спасителна дупка, бягайки от жестоката реалност на училищните коридори. Но знанието не беше щит. То не можеше да ме предпази от групичката на Иво – най-големият побойник в класа, син на местен бизнесмен, който парадираше с богатството си като с бойно знаме. Иво и неговата свита бяха моите постоянни мъчители. Те намираха садистично удоволствие в това да ми напомнят за мястото ми в училищната йерархия.
Един студен есенен следобед нещата ескалираха. Връщах се от библиотеката, притиснал към гърдите си тежка книга по история, когато те ме обградиха до шкафчетата. Коридорът беше почти празен, а слабата светлина на залязващото слънце едва си пробиваше път през мръсните прозорци.
„Вижте го, книжният плъх – изсъска Иво, а в очите му играеха зли пламъчета. – Какво четеш, бедняко? Наръчник как се чисти по-бързо?“
Смехът на останалите отекна в тишината. Опитах се да ги заобиколя, но те блокираха пътя ми.
„Чакай, чакай – Иво протегна ръка и изтръгна книгата от ръцете ми. – Я да видим…“ Той я отвори и започна да къса страниците една по една, бавно, с наслада. Звукът от разкъсаната хартия беше като писък в ушите ми.
„Недей! Моля те, от библиотеката е…“ – гласът ми беше жалък шепот.
Сълзите започнаха да парят в очите ми. Чувствах се безсилен, смачкан. Точно тогава, когато Иво се канеше да откъсне поредната страница, един ясен и твърд глас проряза напрежението.
„Остави го на мира, Иво.“
Всички се обърнахме. На прага на коридора стоеше Ралица. Тя беше ново момиче в нашия клас, преместила се в началото на годината. Беше тиха, но излъчваше спокойна увереност, която я правеше различна. Имаше дълга, кестенява коса и големи, топли очи, които сега гледаха Иво с ледено презрение.
Иво се изсмя. „О, я виж ти, принцесата дойде да спасява просяка. Какво ще направиш, ще се оплачеш на госпожата ли?“
Ралица не трепна. Тя пристъпи напред, застана между мен и тях и вдигна брадичка. „Не. Просто ще кажа на баща ти, че синът му е жалък страхливец, който се заяжда с по-слабите, защото само така се чувства значим. Сигурна съм, че ще се гордее.“
В думите ѝ имаше неочаквана отрова. Иво замръзна. Баща му може и да беше богат, но държеше на репутацията си. Една дума накриво и Иво знаеше, че го чака сериозен разговор. За миг настъпи тишина, нарушавана само от шумоленето на скъсаните страници на пода. Иво хвърли книгата в краката ми, изгледа Ралица с омраза и процеди през зъби: „Това не е свършило.“ След което се обърна и си тръгна, последван от свитата си.
Останахме само двамата в празния коридор. Аз стоях като вцепенен, гледайки съсипаната книга на пода. Сълзите най-накрая потекоха по бузите ми.
Ралица се наведе и започна да събира скъсаните страници. „Не се притеснявай – каза тя тихо. – Ще я залепим. Имам специално лепило у дома. Ще стане като нова.“
Тя ми подаде ръка. Аз се поколебах за миг, след което я поех. Ръката ѝ беше топла и силна. Тя ми помогна да се изправя. В този момент, в прашния, залязващ коридор на едно обикновено училище, Ралица не просто ме спаси от побойниците. Тя ми върна частица от достойнството, което ми бяха отнели. Тя ми показа, че добротата съществува, дори на най-мрачните места.
От този ден нататък тя стана моят единствен приятел. Често седяхме заедно в междучасията, говорехме си за книги, за мечти. Тя никога не спомена баща ми или работата му. За нея аз бях просто Александър. Тя беше моят фар в морето от подигравки.
Но също толкова внезапно, колкото се появи в живота ми, тя изчезна. Една пролетна сутрин в края на учебната година чинът ѝ беше празен. Учителката съобщи лаконично, че семейството ѝ се е преместило и тя повече няма да учи при нас. Просто така. Без сбогом, без адрес, без обяснение. Сякаш никога не я е имало. Празнотата, която остави, беше по-дълбока от всяка рана, която Иво някога ми беше нанесъл.
Годините минаваха. Аз продължих да следвам съвета на баща си. Учих. Учих с яростта на човек, който се опитва да избяга от миналото си. Завърших училище с отличие, после право в университета. Работех на няколко места, за да си плащам таксите, взех студентски кредит, после ипотечен за малък апартамент. Не исках да завися от никого. Думите на баща ми бяха моята мантра, а споменът за добротата на Ралица – моят талисман.
Дванадесет години. Дванадесет дълги години, в които образът ѝ бавно избледняваше, превръщайки се в топъл, но далечен спомен. Превърнах се в друг човек. Слабото, уплашено момче беше погребано под скъпи костюми и фасада на професионална увереност. Станах адвокат. Добър адвокат. Изградих си име в корпоративното право, свят на акули, където слабостта се наказваше със смърт. Моят офис беше на последния етаж на стъклена сграда, с изглед към целия град – град, който някога ме беше накарал да се чувствам толкова малък.
Един вторник следобед секретарката ми, Мария, влезе в кабинета.
„Господин адвокат, следващата ви среща е тук.“
„Кой е?“, попитах разсеяно, без да вдигам поглед от документите на бюрото си.
„Казва се Ралица. Има записан час за консултация.“
При звука на името ѝ пръстите ми замръзнаха върху листа хартия. Сърцето ми подскочи в гърдите, а после започна да бие с бясна скорост. Не, не можеше да бъде. Това име не беше толкова рядко. Беше просто съвпадение. Опитах се да успокоя дишането си.
„Нека влезе“, казах с глас, който едва познах.
Вратата се отвори. И тогава я видях.
Времето може и да беше изваяло чертите ѝ в тези на зряла жена, но очите… очите бяха същите. Големи, топли, но сега в тях имаше нещо друго. Сянка. Дълбока, непозната сянка на страх и отчаяние. Тя беше облечена елегантно, но дрехите сякаш висяха на нея, а ръцете ѝ, стиснали малка чантичка, трепереха едва забележимо.
Тя ме погледна и застина на прага. Видях как в очите ѝ се смениха хиляди емоции – разпознаване, изненада, неверие.
„Александър?“, прошепна тя.
Аз замръзнах. Бях подготвен за всичко – за сложни дела, за корпоративни битки, за безсънни нощи над договори. Но не бях подготвен за това. Момичето, което ме беше спасило, моят забравен ангел-хранител, стоеше в офиса ми като клиент. И изглеждаше така, сякаш целият свят се сриваше върху раменете ѝ.
Тя пристъпи плахо напред, седна на стола срещу бюрото ми и пое дълбоко дъх, сякаш събираше цялата си останала сила. Погледна ме право в очите, а в нейните имаше смесица от срам и молба.
Тя започна да…
Глава 2: Позлатената клетка
Тя започна да говори, а гласът ѝ беше тих, накъсан, сякаш думите бяха стъклени парчета, които режеха гърлото ѝ на излизане.
„Аз… аз съм омъжена, Александър.“
Това беше първото изречение. Просто, фактическо, но в него се криеше началото на лабиринт, от който тя отчаяно търсеше изход. Докато говореше, аз стоях като парализиран, слушах я, но в съзнанието ми се въртяха образи от миналото – скъсаната книга, празният коридор, топлата ѝ ръка. Контрастът между онова смело момиче и тази сломена жена беше потресаващ.
„Съпругът ми се казва Виктор“, продължи тя и при споменаването на името му несъзнателно потръпна. „Сигурно си чувал за него. Всички са чували.“
Виктор. Разбира се, че бях чувал. Името му беше синоним на власт и богатство в този град. Строителен магнат с пипала във всеки печеливш бизнес, известен с безскрупулния си подход и армия от адвокати, които смазваха всяка конкуренция. Човек, с когото никой не искаше да влиза в конфликт. Преди няколко месеца дори бях водил едно малко дело срещу една от неговите дъщерни фирми и бях усетил от първа ръка мръсните им номера и безкрайните им ресурси.
„Ние сме женени от осем години“, каза Ралица, вперила поглед в ръцете си, които мачкаха дръжката на чантата ѝ. „В началото всичко беше… различно. Или може би аз просто не съм виждала. Бях млада, впечатлена от вниманието му, от света, който ми предлагаше. Родителите ми бяха на седмото небе. Дъщеря им се омъжва за Виктор.“
Тя направи пауза, преглътна тежко.
„Но това не е брак, Александър. Това е позлатена клетка. Той контролира всичко. Къде ходя, с кого говоря, какво обличам. Парите ми са просто джобни, които той ми отпуска. Приятелите ми, които не харесваше, бавно изчезнаха от живота ми. Той е обсебващ, ревнив до лудост. Всяка моя дума се анализира, всяко мое действие се подлага на съмнение.“
Слушах я и в гърдите ми се надигаше леден гняв. Гняв към този невидим звяр, който беше взел момичето със смелите очи и го беше превърнал в уплашена сянка.
„Искам да го напусна“, изрече тя на един дъх, сякаш самата дума беше престъпление. „Но не мога. Преди сватбата ме накара да подпиша предбрачен договор. Негов адвокат ми го представи ден преди церемонията, каза, че е стандартна процедура. Аз бях влюбена, не разбирах нищо. Подписах го, без да го прочета внимателно. Според него, ако аз инициирам развод, си тръгвам без абсолютно нищо. Без стотинка. Без дома, в който живеем. Без нищо.“
„Това е стандартна тактика“, казах аз, като се опитвах гласът ми да звучи професионално и спокойно, въпреки бурята в мен. „Но дори и най-железните договори понякога имат слаби места.“
Тя поклати глава. „Не е само това. Той ме заплаши. Каза ми, че ако някога се опитам да го напусна, ще съсипе живота ми. И не само моя. Ще съсипе семейството ми. Баща ми има малък бизнес, зависи от договори, които Виктор може да прекрати с едно щракване на пръсти. Брат ми, Петър, учи в университета… Виктор намекна, че може да му се случат „неприятности“. Аз му вярвам, Александър. Виждала съм на какво е способен. Той не губи. Никога.“
Страхът в гласа ѝ беше толкова плътен, че почти можех да го докосна. Това не беше просто дело за развод. Това беше битка за оцеляване срещу чудовище.
„Защо дойде при мен, Ралица?“, попитах тихо. „В този град има десетки по-опитни и известни адвокати по бракоразводни дела.“
Тя вдигна поглед към мен и за пръв път от началото на срещата в очите ѝ проблесна искра от онова старо момиче. „Защото си спомних за теб. Спомних си как стоеше срещу онези момчета в коридора, уплашен, но несломен. И си казах… той разбира. Той знае какво е да си сам срещу всички. И защото…“ – тя се поколеба, бузите ѝ леко се изчервиха. – „Защото ти дължа нещо. И защото вярвам, че ти си единственият, който ще се бори за мен, а не за парите на Виктор.“
Думите ѝ ме удариха като юмрук в стомаха. Тя не знаеше колко е права. Аз наистина ѝ дължах. Дължах ѝ всяка капка увереност, която бях изградил през годините, всеки успех, всяка спечелена битка. Всичко това беше построено върху основата на онази една-единствена проява на доброта в училищния коридор.
„Ще ти помогна“, казах аз, без да се замисля. Решението беше взето в мига, в който тя влезе в кабинета ми. „Ще разгледам договора. Ще намерим начин.“
Тя въздъхна с облекчение, което сякаш свали от плещите ѝ години на напрежение. Но тогава лицето ѝ отново се помрачи. Имаше още нещо. Нещо по-лошо.
„Има и друго, Александър. Нещо, което прави всичко много по-сложно.“
Наведох се напред. „Какво е то?“
Тя сведе поглед. Гласът ѝ падна до едва доловим шепот. „Аз… аз не съм му била вярна. Имам връзка с друг мъж.“
Признанието увисна във въздуха между нас, тежко и опасно. Изневяра. В един бракоразводен процес това можеше да бъде куршумът, който я довършва. Особено срещу противник като Виктор.
„Казва се Симеон“, прошепна тя. „Той е… различен. Добър е, грижовен. С него се чувствах жива отново. Не го планирахме, просто се случи. Но Виктор разбра. Не знам как, той винаги всичко разбира. Не ми е казал нищо директно, но го знам. Започна да действа.“
Тя вдигна очи, пълни със сълзи. „Симеон има малка фирма за софтуер. В последния месец изгуби двамата си най-големи клиенти. Банката, с която работи от години, внезапно му отказа нов кредит, от който зависи оцеляването му. Взел е заеми от съмнителни хора, за да се задържи на повърхността. Виктор го унищожава. Систематично, бавно, с наслада. Прави го, за да ме накаже. За да ми покаже какво се случва с тези, които му се противопоставят. И аз се страхувам, Александър. Страхувам се за Симеон. Страхувам се какво ще направи Виктор, ако разбере, че съм тук.“
Картината вече беше пълна. Не ставаше дума само за развод и пари. Ставаше дума за отмъщение, за съсипани животи, за морални дилеми, които правеха случая почти невъзможен. Ралица беше едновременно жертва и прелюбодейка. Симеон беше едновременно неин спасител и нейната най-голяма слабост. А Виктор беше паякът в центъра на мрежата, дърпаше конците и чакаше жертвите му да се изтощят.
Стоях пред най-голямото предизвикателство в кариерата си. Да поема този случай означаваше да обявя война на един от най-влиятелните мъже в страната. Означаваше да рискувам репутацията си, кантората си, може би дори личната си безопасност. Всеки рационален инстинкт в мен крещеше да откажа, да я посъветвам да намери някой друг, да се оттегля, преди да е станало твърде късно.
Но тогава погледнах Ралица. Видях в очите ѝ отражението на едно уплашено момче в коридора. И разбрах, че нямам избор. Някога тя беше застанала между мен и моите мъчители. Сега беше мой ред да застана между нея и нейния.
„Донеси ми копие от предбрачния договор“, казах с твърд глас. „И ми разкажи абсолютно всичко, което знаеш за Виктор. За бизнеса му, за навиците му, за враговете му. Всяка малка подробност е важна.“
Войната беше започнала.
Глава 3: Първи стъпки в мрака
През следващите няколко дни кантората ми се превърна в боен щаб. Спах по четири часа на нощ, поддържан от силно кафе и адреналин. Предбрачният договор на Ралица лежеше на бюрото ми като зловещ паметник на юридическата мисъл, създаден с една-единствена цел – да я окове.
Беше шедьовър на рестриктивните клаузи. Изготвен от най-добрата кантора в града, той предвиждаше всяка възможна ситуация и затваряше всяка вратичка. Изневярата, дори недоказана, но предполагаема, беше изрично посочена като основание за прекратяване на всякакви финансови задължения от страна на Виктор. Дефиницията за „иницииране на развод“ беше толкова широка, че дори подаването на молба за консултация с адвокат можеше да се изтълкува като първа стъпка. Беше брутално. Беше гениално в своята жестокост.
Обадих се на Димитър. Той беше моят ментор от университета, пенсиониран адвокат с остър ум и повече опит в съдебните битки, отколкото аз имах години зад гърба си. Срещнахме се в едно старо кафене, далеч от любопитните очи на юридическите среди.
Разказах му всичко, без да спестявам подробности. Той слушаше мълчаливо, отпивайки от кафето си, а бръчките около очите му се задълбочаваха. Когато свърших, той дълго мълча, гледайки през прозореца.
„Знаеш ли в какво се забъркваш, Александър?“, попита накрая той, без да ме поглежда.
„Мисля, че да.“
„Не, не мислиш. Виктор не е обикновен бизнесмен. Той е хищник. Той не просто побеждава противниците си, той ги изяжда. Ще се опита да те смаже. Ще провери всяка твоя сделка, всеки твой клиент. Ще търси компромати. Ще се опита да те изкара некадърен, корумпиран. Ще настрои медиите срещу теб. Ще те накара да съжаляваш, че си се родил.“
Думите му бяха лишени от емоция, което ги правеше още по-смразяващи.
„Ако имаш някакви тайни, момче, каквито и да са, те ще излязат наяве. Ако си взел заем и си закъснял с вноска, банката ще ти го поиска предсрочно. Ако си паркирал неправилно преди пет години, ще те съдят за това. Такъв е той.“
Спомних си за ипотечния кредит, който все още изплащах. Всяка вноска беше изрядна, но мисълта, че някой може да използва тази моя финансова уязвимост, ме накара да потръпна.
„Какво би направил ти на мое място?“, попитах.
Димитър най-накрая се обърна към мен. В очите му имаше смесица от загриженост и уважение. „Вероятно същата глупост като теб. Но щях да го направя подготвен. Не можеш да го атакуваш фронтално, Александър. Не и по правилата. Неговият договор е крепост. Трябва да намериш таен вход. Трябва да копаеш. Копай дълбоко в живота му, в бизнеса му. Хора като Виктор винаги оставят следи. Мръсни следи. Трябва ти нещо, което да го изплаши повече, отколкото той плаши теб и клиентката ти. Трябва ти лост за натиск.“
Съветът на Димитър потвърди собствените ми инстинкти. Правната битка по договора беше само за отвличане на вниманието. Истинската война щеше да се води в сенките.
Имах нужда от помощ. Не можех да направя това сам. Тогава се сетих за Петър, по-малкия брат на Ралица. Тя го беше споменала. Студент по право, трети курс. Млад, енергичен, мотивиран. И най-важното – лично ангажиран.
Обадих се на Ралица и я помолих да уреди среща. Срещнахме се тримата в моята кантора късно вечерта. Петър беше пълна противоположност на сестра си. Висок, атлетичен, с поглед, в който горяха огън и решителност. Той стисна ръката ми здраво.
„Сестра ми ми разказа всичко“, каза той без предисловия. „Този изрод тормози семейството ни от години. Родителите ни са заслепени от парите и влиянието му. Те се страхуват от него. Аз не. Искам да помогна. С каквото мога.“
Обясних му плана си. Докато аз се занимавах с официалната част – проучване на договора, подготовка на документи, той щеше да бъде моите очи и уши. Исках от него да направи нещо, което аз, като неин официален адвокат, не можех – да рови. Да говори с бивши служители на Виктор, с отхвърлени бизнес партньори, с всеки, който би могъл да има зъб на магната. Да търси слухове, клюки, несъответствия. Да бъде моя сянка в света на Виктор.
„Това е опасно, Петър“, предупредих го. „Ако те хванат, може да си навлечеш сериозни проблеми. Може да застраши следването ти.“
„Следването ми няма да има значение, ако този човек съсипе сестра ми“, отвърна той твърдо. „Вътре съм.“
В очите му видях същата смелост, която бях видял в очите на Ралица преди дванадесет години. Явно беше семейна черта.
Започнахме работа. Петър се оказа безценен. Той беше умен и изобретателен. Използваше студентския си статут, за да се добере до публични архиви, фирмени регистрации, имотни регистри. Прекарваше часове в библиотеката, ровейки се в стари вестници и бизнес списания, изграждайки карта на империята на Виктор.
Аз, от своя страна, започнах да водя партизанска война. Подадох няколко безобидни на пръв поглед искания до фирмите на Виктор за предоставяне на информация по незначителни казуси, които бях изровил. Целта ми не беше да спечеля тези малки битки, а да го накарам да реагира. Да го принудя да ангажира адвокатите си, да го накарам да харчи време и ресурси, да го раздразня. Като комар, който жужи в ухото на лъв.
Междувременно поддържах връзка с Ралица почти ежедневно. Разговорите ни бяха напрегнати. Тя живееше в постоянен страх, че Виктор ще разкрие действията ѝ. Опитваше се да се държи нормално у дома, но всяко позвъняване, всяка неочаквана промяна в настроението на съпруга ѝ я хвърляше в паника.
Една вечер тя ми се обади, гласът ѝ трепереше.
„Той знае, Александър. Сигурна съм, че знае.“
„Какво те кара да мислиш така?“, попитах, опитвайки се да звуча спокойно.
„Днес адвокатът му се обади. Искат среща. С мен. И с теб. Каза, че съпругът ми искал да обсъдим „бъдещето на брака ни по един цивилизован начин“. Това не е неговият стил. Той никога не е цивилизован. Това е капан.“
Сърцето ми се сви. Толкова скоро. Бяхме раздразнили лъва и сега той ни викаше в клетката си.
„Кога е срещата?“, попитах.
„Утре. В централния му офис. В десет сутринта.“
Затворих телефона и се загледах в тъмния градски пейзаж през прозореца на кабинета си. Първият ход беше направен. И той не беше наш. Бяхме призовани. Играта на котка и мишка приключи. Сега щяхме да се изправим срещу звяра в бърлогата му. И нямах никакво съмнение, че той ни е подготвил нещо. Нещо, с което да ни покаже, че ние сме просто мишки, а той е господарят на тази джунгла.
Глава 4: В бърлогата на звяра
Офисът на Виктор заемаше последните три етажа на най-високия небостъргач в града – сграда, построена от самия него. Беше монумент на егото му, издигнат от стъкло и стомана, който хвърляше сянка върху всичко наоколо. Когато влязохме с Ралица във фоайето, ни посрещна ледена тишина, нарушавана само от тихото бръмчене на климатичната инсталация. Всичко беше в нюанси на сивото и черното – мрамор, полиран метал, тъмно дърво. Въздухът беше студен, сякаш изсмукан от всякаква човешка топлина.
Асансьорът ни изстреля до последния етаж с безшумна скорост. Горе ни очакваше асистентка с безизразно лице и ни поведе по дълъг коридор към заседателна зала. Стените бяха украсени с модерни картини, които изглеждаха по-скоро като инвестиция, отколкото като избор, продиктуван от вкус.
Заседателната зала беше огромна. В центъра ѝ имаше масивна маса от черен гранит, заобиколена от поне двадесет стола. На една от стените имаше огромен прозорец, който разкриваше спираща дъха гледка към града. Градът лежеше в краката на Виктор.
Той вече беше там. Седеше начело на масата, обърнат с гръб към нас, загледан в панорамата. До него стоеше адвокатът му, мъж на средна възраст с хищническа усмивка и очи на невестулка, когото познавах по име – наричаше се Стоимен и имаше репутацията на един от най-безскрупулните юристи в бранша.
Виктор се завъртя бавно със стола си. Беше точно такъв, какъвто си го представях от снимките в списанията – висок, с перфектно сресана коса, която започваше да посивява по слепоочията, и облечен в безупречен, ушит по поръчка костюм. Но снимките не можеха да предадат аурата на студена, контролирана власт, която излъчваше. Очите му бяха сиви и пронизващи, като парченца лед. Те се плъзнаха по мен с пренебрежение и се спряха на Ралица.
„Скъпа“, каза той с глас, който беше едновременно кадифен и заплашителен. „Радвам се, че дойде. И си си довела… помощ.“
Той махна с ръка към стола срещу себе си. Ралица седна колебливо, а аз седнах до нея, поставяйки куфарчето си на масата. Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож.
„Да преминем към същината“, продължи Виктор, сплитайки пръсти пред себе си. „Научих, че бракът ни изпитва известни… затруднения. И че си потърсила правна консултация. Ценя прямотата, Ралице. Винаги съм я ценял.“
Той говореше на нея, но гледаше мен. Беше ясно кой е истинският обект на този монолог.
„Затова реших да бъда също толкова прям“, каза той, а в гласа му се появи стоманена нотка. „Предлагам на съпругата си щедро споразумение. Ще ѝ осигуря прилична издръжка за една година, ще ѝ позволя да задържи бижутата и личните си вещи, и ще се разделим тихо и без скандали. В замяна, тя подписва споразумение за конфиденциалност и се отказва от всякакви бъдещи претенции.“
Стоимен плъзна папка по полираната повърхност на масата към нас.
„Това е всичко, което ще получиш, Ралице. И е много повече, отколкото заслужаваш, предвид обстоятелствата.“
Погледнах към нея. Лицето ѝ беше пребледняло. Това не беше предложение, това беше ултиматум.
„А какви са тези „обстоятелства“?“, попитах аз, нарушавайки мълчанието за пръв път. Гласът ми прозвуча спокойно и отчетливо в стерилната акустика на залата.
Виктор ме изгледа, сякаш бях насекомо, което току-що е проговорило.
„Обстоятелствата са, че съпругата ми е нарушила свещените си брачни обети“, изсъска той. „Че ме е опозорила с долен, недостоен за нея мъж.“
Той отвори друга папка пред себе си и я обърна към нас. Вътре имаше снимки. Десетки снимки. Ралица и Симеон, заснети от разстояние. Да влизат в малък ресторант. Да се разхождат в парк, хванати за ръце. Да се целуват в кола. Бяха заснети професионално, без никакво съмнение. Той я е следил.
Стомахът на Ралица се сви. Тя издаде тих, задавен звук. Аз поставих ръка на нейната под масата, за да ѝ вдъхна кураж.
„Този човек, този Симеон…“, продължи Виктор с ледена усмивка. „Изпитва известни финансови затруднения напоследък. Жалко. Изглеждаше обещаващ млад предприемач. Но пазарът е жестоко място.“ Той ме погледна право в очите. „Точно както и съдебната зала. Не мислите ли, адвокате?“
Заплахата беше явна. Той не просто ни показваше, че знае за изневярата. Той ни показваше, че контролира ситуацията, че може да съсипе не само Ралица, но и всеки, свързан с нея.
„И така“, заключи той, затваряйки папката. „Това е предложението ми. Вземете го. Или го оставете. Но ако го оставите, ви обещавам, че ще използвам тези снимки и всяко друго доказателство, с което разполагам, за да унищожа не само нея, но и любовника ѝ. Ще я изкарам пред цял свят като евтина прелюбодейка, а него – като долен използвач. Когато приключа с тях, няма да могат да си намерят работа дори като чистачи.“
Последната дума проехтя в ушите ми. „Чистачи“. Дали го каза нарочно? Дали беше проучил и мен? Знаеше ли за баща ми? Погледнах го в очите, но те бяха непроницаеми като сив гранит.
В мен се надигна вълна от чиста, неподправена ярост. Този човек се наслаждаваше на болката, която причиняваше. Той се хранеше от страха на другите.
„Моят клиент ще обмисли предложението ви“, казах аз с равен тон, изправяйки се. „Ще се свържем с вас.“
Виктор се усмихна. Беше усмивка на победител. „Нямате много време за мислене. Давам ви двадесет и четири часа. След това тези снимки намират пътя си до няколко много любопитни журналисти. Приятен ден.“
Излязохме от залата и от сградата в пълно мълчание. Ралица трепереше неудържимо. Когато се качихме в колата ми, тя се срина и започна да ридае.
„Той е чудовище, Александър. Чудовище.“
„Да, той е“, казах аз, а ръцете ми стискаха волана толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. „Но всяко чудовище има слабо място. И ние ще го намерим.“
Срещата беше катастрофа, но ми даде едно безценно нещо – потвърждение. Потвърждение за това колко далеч е готов да стигне Виктор. И потвърждение, че единственият начин да го победим, не е като се защитаваме, а като атакуваме. Трябваше да намерим нещо толкова голямо, толкова мръсно, че да го накараме да забрави за нещастните снимки на една изневяра. Трябваше да заплашим самата основа на империята му.
Оставих Ралица пред дома на нейни родители, където тя беше казала, че ще отиде. Уверих я, че не всичко е загубено, макар че в този момент и аз самият не бях сигурен в това.
Когато се прибрах в кантората, Петър ме чакаше. Лицето му беше сериозно.
„Намерих нещо“, каза той. „Не знам дали е важно, но е странно.“
Той разтвори лаптопа си.
„Проверявах старите фирмени регистрации на Виктор. Първата му фирма, основана преди повече от двадесет години. „Стройинвест“. В началото е имал съдружник. Човек на име Красимир. Притежавал е петдесет процента от компанията. Две години по-късно, точно когато фирмата печели първия си голям държавен търг, Красимир изчезва от картинката. Продава дяловете си на Виктор за смешна сума. След това… просто изчезва. Няма информация за него. Никакъв друг бизнес, никакви имотни сделки. Сякаш се е изпарил.“
Погледнах екрана. Красимир. Едно име от миналото. Една загадка.
„Продължавай да копаеш“, казах на Петър. „Намери този човек. Или намери какво се е случило с него.“
Може би беше просто случайност. Може би беше задънена улица. Но в този момент, след унижението в офиса на Виктор, тази малка нишка беше единствената надежда, за която можех да се хвана. Надеждата, че в основите на стъкления замък на Виктор има погребана тайна. И че ако я намерим, целият му свят ще се срути.
Глава 5: Нишка от миналото
Следващата седмица беше спускане в заешката дупка. Докато аз протаках отговора си към Стоимен с различни юридически хватки, печелейки ценно време, Петър се беше посветил изцяло на издирването на Красимир. Превърна се в истински детектив. Ровеше се в дигитални архиви, социални мрежи, стари адресни регистрации.
Задачата беше почти невъзможна. Човекът сякаш беше изтрит от лицето на земята. Нямаше профили, нямаше настоящ адрес, нямаше телефонен номер. Беше призрак.
Междувременно напрежението около Ралица ескалираше. Виктор беше спрял всякакъв достъп до общите им сметки, оставяйки я практически без никакви средства. Родителите ѝ, уплашени от перспективата да си навлекат гнева на могъщия си зет, започнаха да я притискат да приеме „щедрото“ му предложение.
„Ти не разбираш какъв човек е той!“, крещеше баща ѝ по телефона, разговор, който Ралица ми преразказа с треперещ глас. „Ще съсипе и нас! Имаш ли представа, че основният ни доставчик днес намекна, че може да прекрати договора си с нас? Това не е случайно, Ралице! Трябва да спреш тази лудост, преди да е станало твърде късно!“
Семейният конфликт я разкъсваше. Тя беше сама, изолирана, притисната от всички страни. Единствената ѝ опора бяхме аз и брат ѝ.
Една късна вечер, докато преглеждах за пореден път безнадеждния предбрачен договор, телефонът ми иззвъня. Беше Петър. Гласът му беше възбуден.
„Мисля, че го намерих, Алекс! Или по-скоро намерих следа. Сестра му.“
„Сестрата на Красимир?“, попитах, а сърцето ми подскочи.
„Да. Казва се Магдалена. Живее в малък апартамент в един от крайните квартали. Пенсионерка. Открих я през стар църковен регистър за дарения. Името ѝ съвпадна.“
Това беше първият ни пробив. Малък, несигурен, но пробив.
„Отивам там“, казах аз. „Веднага.“
Кварталът беше от онези, които времето беше забравило. Сиви, олющени панелни блокове, накацали един до друг. Намерих адреса. Входът миришеше на влага и старост. Магдалена живееше на осмия етаж. Вратата на апартамента ѝ беше стара, дървена, с олющена боя. Поколебах се за миг, след което натиснах звънеца.
След известно време вратата се открехна и в пролуката се показа лице на възрастна жена. Имаше уморени, но интелигентни очи и коса, бяла като сняг.
„Какво обичате?“, попита тя с подозрение.
„Казвам се Александър, адвокат съм. Търся информация за брат ви, Красимир.“
При споменаването на името му тялото ѝ се напрегна. „Нямам брат с такова име“, каза тя твърде бързо и понечи да затвори вратата.
Пъхнах крак в пролуката. „Моля ви. Не съм от полицията, нито от данъчните. Става дума за Виктор. Неговият бивш съдружник.“
Името на Виктор я накара да замръзне. Тя ме погледна дълго, преценяващо. В очите ѝ видях борба между страха и нещо друго, нещо по-старо. Накрая тя въздъхна и отвори вратата. „Влезте.“
Апартаментът беше малък, скромен, но изключително чист и подреден. Миришеше на билки и стари книги. Покани ме да седна на малка маса в кухнята и ми наля чаша студен чай.
„От двадесет години никой не е питал за Красимир“, каза тя тихо, без да ме гледа. „Мислех, че всички са го забравили.“
„Какво се случи с него, госпожо?“, попитах внимателно.
Тя вдигна поглед. В очите ѝ имаше океан от болка. „Виктор се случи. Това се случи.“
Започна да разказва. Историята се лееше от нея като отприщен язовир. Красимир и Виктор били приятели от деца. Заедно основали фирмата, работели ден и нощ. Красимир бил мозъкът, техническият гений, който разбирал от строителство. Виктор бил лицето, чаровникът, който намирал контакти и сключвал сделки.
„Бяха като братя“, шепнеше Магдалена. „Докато не се появиха големите пари. Първият голям търг. Тогава всичко се промени. Виктор стана друг човек. Алчен, подозрителен, безскрупулен.“
Една вечер Красимир се прибрал у дома съсипан. Виктор му поставил ултиматум – или да му продаде дяловете си за символична сума, или щял да го унищожи. Обвинил го в кражба, в източване на фирмата. Имал фалшиви документи, подготвени свидетели. Заплашил го, че ще го вкара в затвора и ще съсипе името му завинаги.
„Брат ми беше честен човек. Той не разбираше от такива мръсни игри. Уплаши се. Имаше малка дъщеря, жена… Не искаше да ги въвлича в това. Подписа всичко, което Виктор му даде. Взе нищожните пари и се надяваше, че всичко ще приключи.“
Тя спря, за да си поеме дъх. Сълзи се стичаха по бръчките на лицето ѝ.
„Но не приключи. Няколко седмици по-късно, докато се прибирал късно вечерта, двама непознати го пребили жестоко. В болницата лекарите казаха, че е цяло чудо, че е оцелял. Но…“ – гласът ѝ се прекърши. – „…но никога повече не можа да ходи. Остана инвалид за цял живот. Казаха, че е било случаен грабеж. Но ние знаехме. И двамата знаехме кой стои зад това.“
Слушах и не можех да повярвам. Това беше чудовищно. Беше отвъд всичко, което си представях.
„Къде е той сега?“, попитах тихо.
„Почина преди пет години. От усложнения. Сърцето му не издържа. Така и не се възстанови от случилото се. Не физически, а психически. Виктор му отне не само бизнеса, отне му живота.“
Настъпи тежко мълчание. В малката кухня се чуваше само тиктакането на стар стенен часовник.
„Имате ли някакви доказателства? Документи? Писма?“, попитах аз, макар да знаех, че е почти безнадеждно.
Тя поклати глава. „Виктор беше предвидил всичко. Принуди го да подпише декларация, че няма никакви претенции. Всичко беше юридически изрядно. Единственото, което ми остана, е това…“
Тя отиде до стара секция и извади малка, изтъркана кутия. Отвори я и ми подаде една стара, пожълтяла снимка. На нея бяха двама млади мъже, прегърнати през рамо, усмихнати пред строежа на първата си сграда. Единият беше Красимир. Другият беше млад, гладен за успех Виктор.
След това ми подаде смачкан лист хартия. Беше страница от тефтер. На нея с треперещ почерк бяха написани няколко изречения.
„Това е от брат ми. Написа го няколко месеца преди да умре. Понякога умът му не беше наред, бълнуваше…“
Прочетох написаното. Беше хаотично. „Той не трябваше да знае… за сметката… в Швейцария… парите от търга… моят дял… скри ги… винаги е бил там… кодът е рожденият ден на майка му…“
Погледнах Магдалена. „Какво означава това?“
„Не знам. Той често говореше за някаква сметка, за откраднати пари. Казваше, че Виктор го е измамил, че е скрил истинската печалба от търга в чужбина. Но никой не му вярваше. Мислеха, че си измисля.“
Сметка в Швейцария. Код. Рожденият ден на майка му.
Това беше. Това беше нишката. Тънка, почти скъсана, но беше нещо. Беше първата реална пукнатина в бронята на Виктор. Ако това беше истина, ако можехме да го докажем, това не беше просто бизнес измама. Това беше пране на пари, укриване на данъци. Престъпление, което можеше да срути цялата му империя.
Сърцето ми заби лудо. Благодарих на Магдалена и ѝ обещах, че ще направя всичко възможно справедливостта да възтържествува, макар и със закъснение. Тя не изглеждаше обнадеждена. Беше живяла твърде дълго в сянката на страха.
Когато излязох от блока, вече беше тъмно. Държах смачкания лист хартия в ръката си. Той тежеше като злато. Сега задачата беше ясна. Трябваше да намерим тази сметка. Но как се намира тайна швейцарска сметка на един от най-влиятелните мъже в страната? Това беше задача за специалисти. И аз знаех точно към кого да се обърна. Щяхме да влезем в много по-опасни води, но вече нямаше връщане назад. Битката за развода на Ралица току-що се беше превърнала в нещо много, много по-голямо.
Глава 6: Удар в сянка
Знаех, че за да се добера до информация за швейцарска банкова сметка, ми е нужен човек с по-специфични умения. Някой, който работеше в сивата зона на закона, но беше най-добрият в това, което правеше. Свързах се отново с Димитър. Той ме изслуша внимателно, докато му разказвах за Красимир и за бележката.
„Това е динамит, Александър“, каза той, след като приключих. „Ако е истина. Но да се докаже е почти невъзможно без съдействие от швейцарските власти, а те няма да си мръднат пръста без сериозни основания.“
„Затова ти се обаждам. Трябва ми някой, който може да намери тези основания. Финансов следовател, хакер… не знам. Някой, който може да потвърди съществуването на такава сметка.“
Димитър се замисли за момент. „Има един човек. Бивш служител на икономическа полиция, сега работи на свободна практика. Казва се Ивайло. Дискретен е, ефективен и много скъп. Но ако някой може да намери игла в купа сено, това е той. Ще ви свържа. Но бъди внимателен. Ако Виктор разбере, че ровиш толкова дълбоко, ще спре да играе игрички и ще стане наистина опасно.“
Срещнах се с Ивайло в невзрачен бар в покрайнините. Беше мъж на около петдесет, с уморено лице и очи, които бяха видели твърде много. Не говореше много. Дадох му цялата информация, с която разполагах – името на Виктор, името на старата фирма, предполагаемата година на транзакцията и най-важното – бележката с думите „кодът е рожденият ден на майка му“.
Ивайло погледна бележката и се усмихна за пръв път. Беше тънка, цинична усмивка. „Аматьор. Най-големите престъпници винаги правят най-сантименталните грешки.“ Той прибра листа. „Ще отнеме време. И ще струва скъпо.“
„Направи го“, казах аз.
Докато Ивайло работеше в сенките, аз трябваше да продължа да играя театъра на повърхността. Виктор и адвокатът му ставаха все по-настоятелни. Заплахата за публикуване на снимките висеше във въздуха. Ралица беше на ръба на нервен срив.
Един ден Симеон, нейният любовник, я потърсил. Срещнали се тайно. Разказал ѝ, че е напълно съсипан. Кредиторите му го притискали, бил напът да обяви фалит. Виктор му беше изпратил „пратеник“ – мускулест мъжага с лош поглед, който му беше „препоръчал“ да стои далеч от Ралица, ако иска да запази зъбите си цели. Симеон бил уплашен до смърт.
„Той иска да се откажа, Александър“, плачеше Ралица по телефона. „Каза, че ме обича, но не може да издържи на този натиск. Каза, че Виктор ще го унищожи напълно. Иска да замине, да избяга от страната.“
Това беше поредният удар за нея. Мъжът, в когото беше намерила утеха, я изоставяше. Но можех ли да го виня? Той беше обикновен човек, въвлечен в битка с титан.
„Това е тактиката на Виктор“, обясних ѝ. „Изолира те, отнема ти всякаква подкрепа, докато не останеш напълно сама и не се предадеш. Не му позволявай да спечели.“
Но думите ми звучаха кухо дори на мен самия. Времето ни изтичаше.
Една вечер, докато работех до късно в офиса, секретарката ми влезе притеснена.
„Има двама господа, които искат да ви видят. От Икономическа полиция са.“
Сърцето ми спря за миг. Бяха облечени в цивилни дрехи, но излъчваха онази специфична аура на власт. Показаха ми картите си.
„Адвокат Александър? Имаме няколко въпроса относно един ваш клиент, фирма „Технопроект“.“
„Технопроект“ беше малка IT компания, на която помагах с договорите. Нямаше нищо нередно около тях.
„Разследваме сигнал за финансови злоупотреби и укриване на данъци“, продължи по-възрастният от двамата с безизразен глас. „Искаме да ни предоставите цялата документация, свързана с тях.“
Беше ясно като бял ден. Това беше ударът на Виктор. Беше използвал връзките си, за да ме атакува през клиентите ми. Искаше да ме дискредитира, да ме изкара съучастник в престъпление, да ме потопи в разследвания, които да ме отклонят от делото на Ралица.
Прекарах следващите два дни в подготовка на документи и разговори с разследващите. Беше кошмар. Клиентите ми бяха уплашени, репутацията ми беше поставена под въпрос. Това беше предупредителен изстрел. Следващият можеше да е насочен директно към мен.
Връхната точка дойде, когато един следобед се прибирах към дома. Когато спрях на паркинга пред блока си, видях, че една от гумите на колата ми е нарязана. На предното стъкло беше пъхнат лист хартия. На него с печатни букви беше написано само едно изречение:
„СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ НЯМА ДА Е ГУМАТА.“
Леден страх пропълзя по гръбнака ми. Това вече не беше юридическа битка. Беше станало лично. Бяха прекрачили границата. Те знаеха къде живея. Наблюдаваха ме.
В този момент се почувствах отново като онова малко момче в училищния коридор. Сам, уплашен, притиснат в ъгъла. За пръв път се замислих сериозно дали си струва. Дали животът и безопасността ми струват повече от един стар дълг към момиче от миналото.
Прибрах се в апартамента си, заключвайки вратата два пъти. Седнах в тъмното, без да паля лампите. Телефонът иззвъня. Беше Ивайло.
„Имам нещо“, каза той кратко. „Не е потвърждение, но е почти толкова добро. Намерих транзакция. Голяма сума, преведена от офшорна фирма, свързана с подизпълнител на онзи голям търг, към сметка в малка швейцарска банка. Сметката е открита седмица преди транзакцията. Заличена е преди десет години. Но намерих номер. И името на титуляра. Не е Виктор. Името е Емилия. Моминското име на майка му.“
Ето го. Свързващото звено.
„А рожденият ден?“, попитах задъхано.
„Проверих. Денят, в който е закрита сметката, е рожденият ден на майка му. Вероятно тогава е прехвърлил парите другаде. Но следата е тук. Той е използвал името на майка си и нейната рождена дата. Сантименталният глупак.“
Държах телефона и усещах как страхът се оттича от мен и на негово място идва нещо друго. Стоманен, леден гняв. Той беше преминал границата. Беше ме заплашил. Беше заплашил дома ми. Беше подценил яростта на човек, който няма какво повече да губи.
„Изпрати ми всичко, което имаш“, казах на Ивайло. „Всяка подробност.“
Вече не ставаше въпрос само за Ралица. Не ставаше въпрос само за отмъщение за Красимир. Ставаше въпрос за мен. Той беше дошъл в моя свят. Сега аз щях да нахлуя в неговия. И щях да го изгоря до основи.
Глава 7: Предателството
С доказателствата от Ивайло в ръка, аз имах оръжие. Все още не беше димящ пистолет, но беше достатъчно, за да предизвика експлозия, ако се използва правилно. Планът беше да се използва тази информация не в съда, а като лост за натиск в една финална, решителна конфронтация.
Преди това обаче, трябваше да се справя с непосредствената заплаха. Ралица беше в капан, а Симеон беше на ръба да се пречупи. Знаех, че Виктор ще опита да използва слабостта на Симеон срещу нас.
Организирах тайна среща с него. Намерих го в малък, евтин хотел, където очевидно се криеше от кредиторите си. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите, а погледът му беше на подгонено животно.
„Какво искате?“, попита той с враждебен тон. „Да ме довършите ли?“
„Искам да ви помогна“, казах аз. „Искам да помогнем на Ралица. Но трябва да се държите. Трябва да ѝ останете верен.“
Той се изсмя горчиво. „Верен? Лесно е да се говори за вярност, когато не те заплашват да ти счупят краката. Когато не си напът да изгубиш всичко, за което си работил. Аз я обичам, но не мога… не мога да се боря с него.“
Опитах се да го убедя. Казах му, че сме близо до пробив, че имаме нужда от още малко време. Обещах му, че ако остане с нас, ще намерим начин да му помогнем да си стъпи на краката, след като всичко свърши.
Той ме гледаше с недоверие. „Какво имате? Какво толкова сте намерили, че да плаши човек като Виктор?“
Не можех да му разкрия за швейцарската сметка. Информацията беше твърде чувствителна. Всеки, който знаеше за нея, беше потенциална мишена.
„Не мога да ви кажа. Просто ми се доверете. Доверете се на Ралица.“
Той не каза нищо. Просто седеше на ръба на леглото, вперил поглед в изтъркания килим. Когато си тръгнах, имах лошо предчувствие. В очите му не видях борбеност. Видях само страх и желание за самосъхранение.
Предчувствието ми се оказа вярно.
Два дни по-късно, адвокатът на Виктор, Стоимен, ми се обади.
„Моят клиент има ново предложение за вас“, каза той с глас, в който се долавяше триумф. „Мисля, че този път ще го приемете.“
Срещнахме се отново в неговата кантора. Този път Ралица не беше с мен. Нещо ми подсказваше, че не трябва да присъства.
Стоимен ме въведе в кабинета си и ми подаде няколко листа хартия. Беше нотариално заверена декларация. Подписана от Симеон.
Започнах да чета и кръвта замръзна във вените ми.
В декларацията Симеон признаваше, че е имал връзка с Ралица. Но това не беше всичко. Той твърдеше, че тя го е прелъстила. Че му е обещавала пари и влияние след развода с Виктор. Описваше я като пресметлива, манипулативна жена, която го е използвала, за да се опита да измъкне пари от богатия си съпруг. Най-ужасяващата част беше твърдението, че Ралица, заедно с нейния адвокат (тоест мен), са му предложили пари, за да лъжесвидетелства срещу Виктор и да го обвини в тормоз и заплахи.
Беше пълна, долна лъжа. Беше предателство в най-чистата му форма. Виктор беше стигнал до Симеон. Беше го пречупил. Вероятно му беше обещал да изчисти дълговете му, да го остави на мира, в замяна на тази декларация. И Симеон беше приел. Беше продал Ралица, за да спаси себе си.
„Както виждате, адвокате“, каза Стоимен с мазна усмивка, „картината се промени. Сега имаме не просто изневяра, а опит за измама и набеждаване. Ако този случай стигне до съда, вашата клиентка не само няма да получи нищо, но рискува да бъде подведена под наказателна отговорност. А вие… вие рискувате да загубите адвокатските си права за опит за манипулиране на свидетел.“
Той се облегна назад в стола си, наслаждавайки се на момента. Бях в капан. Те държаха всички козове. Тази декларация беше смъртна присъда за нашето дело.
„Последното предложение на господин Виктор е следното“, продължи Стоимен. „Госпожа Ралица подписва документите за развод по взаимно съгласие, като се отказва от абсолютно всичко. В замяна, ние няма да предприемаме съдебни действия срещу нея и няма да подаваме сигнал срещу вас в адвокатската колегия. Тази декларация остава при нас, като застраховка.“
Той ме погледна очаквателно. Знаеше, че ме е притиснал до стената. Всеки разумен адвокат на мое място би приел. Би посъветвал клиента си да се спасява и да забрави.
Но аз гледах листа хартия и не виждах юридически документ. Виждах лицето на Ралица, когато ми разказваше за позлатената си клетка. Виждах лицето на Магдалена, когато говореше за съсипания си брат. Виждах нарязаната гума на колата си.
И гневът надделя над разума.
Бавно сгънах декларацията на четири.
„Предайте на господин Виктор“, казах аз с леден глас, „че може да вземе тази декларация… и да си я завре там, където слънце не огрява.“
Станах и се отправих към вратата.
„Вие сте луд!“, извика Стоимен след мен. „Ще ви унищожа! Ще унищожа и двама ви!“
Не се обърнах.
Излязох на улицата, а сърцето ми биеше до пръсване. Току-що бях направил най-глупавия, най-безразсъдния ход в кариерата си. Бях обявил тотална война, без да имам сигурно оръжие в ръка. Имахме само следата за швейцарската сметка, нищо повече.
Най-трудната част предстоеше. Трябваше да съобщя на Ралица. Трябваше да ѝ кажа, че мъжът, когото е обичала, я е предал по най-жестокия начин.
Намерих я в малкия апартамент на брат ѝ. Петър беше там и се опитваше да я успокои. Разказах ѝ всичко. Когато стигнах до частта с декларацията, тя не заплака. Лицето ѝ стана безизразно, сякаш се беше превърнала в камък. Сякаш повече нямаше сълзи, които да изплаче.
Тя седя дълго в мълчание. Аз и Петър не смеехме да проговорим.
Накрая тя вдигна поглед към мен. Очите ѝ бяха празни, но в тях имаше и нова, непозната твърдост.
„Добре“, каза тя с равен, лишен от емоция глас. „Край на сълзите. Край на страха. Щом той иска война, ще я получи. Кажи ми какво да правя, Александър. Ще направя всичко.“
В този момент видях как сломената жена изчезва и на нейно място се появява онази Ралица, която си спомнях. Момичето, което не се страхуваше да се изправи срещу побойниците в коридора. Предателството на Симеон, вместо да я съсипе, беше изковало волята ѝ в стомана. Сега бяхме трима срещу света. И бяхме готови да изгорим всичко до основи.
Глава 8: Бащината мъдрост
Следващите дни бяха мъчителни. Бяхме в патова ситуация. Виктор държеше компрометиращата декларация, а ние държахме само една нишка информация, която беше изключително трудна за доказване. Бях под огромно напрежение. Адвокатската колегия беше започнала предварителна проверка по анонимен сигнал, подаден от кантората на Стоимен. Чувствах примката около врата ми да се затяга.
Една вечер, неспособен повече да стои в кантората и да гледа стените, които сякаш се свиваха около мен, аз запалих колата и потеглих безцелно. Карах, докато не се озовах в квартала, в който бях израснал. Кварталът на баща ми.
Той живееше в същия малък апартамент, в който бях прекарал детството си. Откакто се беше пенсионирал, водеше спокоен живот. Гледаше новини, решаваше кръстословици и се грижеше за малката си градинка на балкона.
Не му се бях обаждал от седмици. Бях твърде погълнат от случая, а и част от мен се срамуваше. Срамувах се, че бях позволил на някой като Виктор да ме докара до това положение на страх и безсилие.
Качих се по стълбите. Посрещна ме познатата от детството миризма на готвено и стари книги. Баща ми отвори вратата и лицето му светна, когато ме видя.
„Сашо! Каква изненада! Влизай, влизай.“
Седнахме в кухнята, на същата маса, на която някога пишех домашните си. Той ми сипа чаша ракия, въпреки че знаеше, ‘че рядко пия.
„Не изглеждаш добре, момчето ми“, каза той, като ме огледа внимателно. „Уморен си. И притеснен.“
Не знам защо, може би заради ракията, може би заради умората, но аз се сринах. Разказах му всичко. За Ралица, за Виктор, за заплахите, за нарязаната гума, за декларацията, за безизходицата, в която се намирах. Говорих дълго, изливайки целия страх и гняв, които се бяха събрали в мен.
Баща ми слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва. Когато свърших, той не каза нищо за известно време. Стана, отиде до прозореца и се загледа в светлините на града.
„Когато работех в училището“, започна той тихо, „имаше едно момче. Иво. Помниш ли го?“
Разбира се, че го помнех. Как бих могъл да го забравя?
„Той и приятелите му веднъж бяха запушили тоалетните на третия етаж. Нарочно. С цели рула хартия. Наводни се целият коридор. Аз трябваше да чистя всичко. До късно през нощта. Бях на колене в мръсната вода, а ръцете ми бяха изтръпнали от студа. На сутринта директорката ме извика и ми се скара. Каза, че не си върша работата. Обвини мен.“
Той се обърна към мен. В очите му нямаше гняв, само тиха тъга.
„Аз знаех кой го е направил. Бях ги видял. Но ако бях казал, бащата на Иво щеше да се обади на когото трябва и на другия ден аз щях да съм без работа. А ти тогава имаше нужда от нови учебници. Затова си замълчах. Почистих мръсотията и понесох вината.“
Никога не ми беше разказвал тази история.
„Защо ми казваш това?“, попитах.
„Защото има два вида мръсотия на този свят, сине. Едната се чисти с парцал и вода. Колкото и да е гадна, изчезва. Но има и друга мръсотия. Тази в душите на хората. Като този Виктор. Като онзи Иво. Тази мръсотия не се чисти лесно. И ако я оставиш, тя се разпространява и заразява всичко наоколо.“
Той седна отново срещу мен и ме погледна право в очите.
„Ти стана адвокат не за да носиш скъпи костюми и да имаш хубав офис. Ти го направи, за да не се налага да си на колене в мръсотията. Направи го, за да можеш да се изправиш срещу хора като Иво и Виктор и да им кажеш: „Стига толкова. Няма да ви позволя.“ Да, страшно е. Да, може да загубиш. Но ако се откажеш сега, ако позволиш на този човек да победи, защото те е страх, тогава той печели два пъти. Веднъж срещу това момиче, и веднъж срещу теб. И цял живот ще носиш тази мръсотия в себе си.“
Той протегна загрубялата си, мазолеста ръка и я постави върху моята.
„Не те отгледах, за да се страхуваш. Отгледах те, за да бъдеш честен. Бори се, Сашо. Бори се, дори и да знаеш, че може да загубиш. Защото понякога достойнството е единствената победа, която има значение.“
Думите му бяха прости, лишени от всякаква юридическа сложност или стратегическа мисъл. Но те удариха право в сърцето ми. Той ми напомни защо бях поел по този път. Не заради парите, не заради статуса. А заради онзи спомен за несправедливостта в училищния коридор. Заради баща ми, който чистеше мръсотията на другите, за да мога аз да имам по-добър живот.
Срамът, който изпитвах, се изпари. Страхът не изчезна напълно, но вече не ме парализираше. На негово място дойде една студена, ясна решителност.
Останах още малко, говорихме си за обикновени неща. За градината му, за старите съседи. Когато си тръгнах, се чувствах като нов човек. Сякаш тежестта на света беше свалена от раменете ми.
Върнах се в кантората късно през нощта. В главата ми вече се оформяше нов, дързък план. Щом Виктор искаше да играем мръсно, щяхме да играем мръсно. Щом искаше да използва лъжи и декларации, ние щяхме да използваме истината. Но не в съда. Щяхме да я използваме на място, където той беше най-уязвим – пред очите на обществото.
Обадих се на Петър.
„Имам идея. Луда е, рискована е, но може и да проработи. Трябва ми твоята помощ. И тази на сестра ти. Готови ли сте да рискувате всичко?“
От другата страна на линията се чу кратка пауза.
„Готови сме“, отвърна Петър без колебание.
Планът беше да спрем да се защитаваме и да преминем в тотална офанзива. Щяхме да използваме неговите собствени оръжия срещу него. И щяхме да го ударим там, където най-много боли – репутацията му.
Глава 9: Тайното оръжие
Планът беше прост в своята същност, но изключително рискован в изпълнението. Щяхме да подготвим граждански иск срещу Виктор. Но не от името на Ралица за развод, а от името на Магдалена, сестрата на покойния Красимир. Искът нямаше да е за пари. Щеше да е за нещо много по-силно – за установяване на измама и морални щети, довели до влошаване на здравето и преждевременната смърт на брат ѝ.
Знаех, че юридически погледнато, този иск беше почти невъзможно да бъде спечелен. Липсваха ни преки доказателства, а давността за много от събитията беше изтекла. Но целта ни не беше да спечелим в съда. Целта беше да заведем иска. Защото в момента, в който го заведем, той става публичен документ. А в него щяхме да опишем цялата история – партньорството, заплахите, побоя, швейцарската сметка. Всичко.
Това беше нашето тайно оръжие. Щяхме да превърнем съдебната система в трибуна. И след това щяхме да се погрижим тази история да достигне до правилните уши.
Първата стъпка беше да убедя Магдалена. Не беше лесно. Жената беше живяла в страх в продължение на двадесет години. Идеята да се изправи срещу Виктор я ужасяваше.
„Той ще ме унищожи“, каза ми тя, когато ѝ представих идеята. „Нямам нищо, но и това малкото, което имам, ще ми го вземе.“
Тогава Ралица отиде да говори с нея. Сама. Не знам какво точно са си казали двете жени в малкия апартамент, но когато Ралица се върна, каза само: „Тя е съгласна.“ Може би в лицето на Магдалена, Ралица е видяла своето собствено бъдеще, ако не се бори. А в лицето на Ралица, Магдалена е видяла смелостта, която самата тя не е имала преди години.
Следващите няколко дни работихме денонощно по исковата молба. Аз се погрижих за юридическата част, като формулирах всяко обвинение така, че да бъде максимално взривоопасно, но без да прекрачва границата на клеветата. Петър помагаше с издирването на допълнителни факти, стари статии, всичко, което можеше да подкрепи историята.
Най-важната роля обаче имаше Ралица. Тя трябваше да намери последното парче от пъзела.
„Виктор има врагове, Ралице“, казах ѝ. „Бизнесът му е изграден върху съсипани партньори и унищожени конкуренти. Трябва да намерим един от тях. Някой, който го мрази достатъчно, за да ни помогне.“
Тя се замисли. През годините беше присъствала на безброй вечери и бизнес срещи. Беше слушала разговори, виждала беше погледи, пълни с омраза, отправени към съпруга ѝ, когато той не гледаше.
„Има един човек“, каза тя бавно. „Казва се Стоян. Виктор му отне голям проект преди няколко години, почти го доведе до фалит. Знам, че оттогава не могат да се понасят. Стоян е собственик на малък, но влиятелен новинарски сайт.“
Това беше. Това беше нашият канал.
Ралица се свърза със Стоян. В началото той бил подозрителен, но когато тя му намекнала, че има информация, която може да срине Виктор, се съгласил на среща.
Срещнахме се тримата. Представих на Стоян цялата история, подкрепена с документите и косвените доказателства, които имахме. Показах му и копие от исковата молба, която подготвяхме. Очите му светнаха. Той не беше просто журналист, търсещ сензация. Той беше човек с лична вендета.
„Ако заведете този иск“, каза той, „аз ви обещавам, че ще го превърна в най-големия скандал на годината. Ще го разнищя до кокал. Всеки детайл, всяко име. Ще направя така, че името на Виктор да се превърне в синоним на престъпник.“
Сключихме сделка с дявола, но нямахме друг избор.
В деня, преди да внесем иска в съда, се събрахме в офиса ми – аз, Ралица, Петър и Магдалена. Във въздуха се усещаше смесица от страх и решителност.
„След като направим това, няма връщане назад“, казах аз, гледайки всеки един от тях. „Ще се отприщи ад. Готови ли сте?“
Магдалена, крехката възрастна жена, кимна първа. След нея Петър. Накрая Ралица ме погледна и каза: „По-готова не съм била никога.“
На следващата сутрин внесох исковата молба в деловодството на съда. Веднага след това се обадих на Стоян.
„Започна се“, казах просто.
Експлозията не закъсня.
Още на следващия ден сайтът на Стоян излезе с водещо заглавие: „ТЪМНАТА ТАЙНА НА ИМПЕРИЯТА НА ВИКТОР: СЪДРУЖНИК, ПРЕБИТ И ИЗОСТАВЕН ДА УМРЕ?“
Статията беше брутална. Тя преразказваше цялата искова молба, но с езика на журналистиката, който я правеше още по-ударна. Бяха публикували дори старата снимка на Виктор и Красимир. Историята гръмна. Други медии я подеха. Социалните мрежи завряха. Името на Виктор беше навсякъде, но този път не в бизнес новините, а в криминалните хроники.
Телефонът ми не спря да звъни. Колеги, журналисти, дори непознати. Всички искаха коментар. Аз отказвах, казвайки само: „Всичко, което имаме да кажем, е в исковата молба. Вярваме в българския съд.“
Ефектът върху Виктор беше мигновен. Той беше човек, който градеше имиджа си на недосегаем, успешен бизнесмен. Този скандал беше като киселина, която разяждаше фасадата му. Банките, с които работеше, започнаха да задават въпроси. Бизнес партньорите му станаха предпазливи. Акциите на една от публичните му компании паднаха с няколко пункта.
Знаех, че ответният удар ще е яростен. И той дойде под формата на призовка. Не за мен. За Петър. Обвиняваха го в нерегламентиран достъп до данни и промишлен шпионаж. Бяха проследили някои от търсенията му в публични регистри и ги бяха изтълкували като престъпление. Опитваха се да ни ударят през най-младия, през най-уязвимия от нас. Опитваха се да ни разделят.
Но беше твърде късно. Бяхме отприщили сила, която дори Виктор не можеше да контролира напълно – общественото мнение. Той можеше да купува адвокати и да плаши свидетели, но не можеше да затвори устите на хиляди хора, които споделяха статията и коментираха.
Битката вече не се водеше в заседателни зали и тъмни барове. Тя се водеше пред очите на всички. И нашето тайно оръжие – истината, разказана публично – се оказа по-силно от всичките му пари и заплахи. Предстоеше финалната конфронтация. И този път знаех, че ние диктуваме правилата.
Глава 10: Конфронтацията
Скандалът бушуваше с пълна сила в продължение на седмица. Всеки ден излизаха нови подробности, Стоян поддържаше огъня с нови разкрития, интервюта с бивши служители (повечето анонимни), които потвърждаваха авторитарния стил на управление на Виктор. Делото срещу Петър беше слаб, отчаян ход, който само наливаше масло в огъня и правеше Виктор да изглежда още по-отмъстителен.
Накрая телефонът ми звънна. Беше номер, който не познавах.
„Адвокате“, чух от другата страна ледения, кадифен глас на Виктор. Нямаше и следа от предишната му арогантност. Звучеше уморено. И ядосано. „Искам среща. Само вие и аз. Без адвокати. Тази вечер. В моя офис.“
„Правилата се промениха, господин Виктор“, отговорих аз спокойно. „Срещата ще бъде на моя територия. В моята кантора. Утре сутринта. И ще доведете жена си. Време е да говорите с нея.“
От другата страна настъпи дълга пауза. Чувах как диша тежко. Той губеше контрол и го знаеше.
„Добре“, процеди накрая той и затвори.
На следващата сутрин Ралица дойде в кантората половин час по-рано. Беше облечена семпло, но изправена, с високо вдигната глава. В очите ѝ нямаше и следа от страх. Само студена решителност.
„Готова ли си?“, попитах я.
Тя кимна. „Той ми отне осем години от живота. Няма да му позволя да ми отнеме и ден повече.“
Точно в десет часа Виктор влезе в приемната. Без адвокат, без асистентка. Сам. Изглеждаше така, сякаш не беше спал от дни. Безупречният му костюм не можеше да скрие напрежението в стойката му и тъмните сенки под очите му.
Въведох го в заседателната си зала. Тя беше много по-малка и по-скромна от неговата, но беше моята територия. Ралица вече седеше на масата. Когато Виктор я видя, в очите му проблесна гняв, но и нещо друго – може би изненада от нейната промяна.
Той седна срещу нея. Аз останах прав, в края на масата.
„Какво искате?“, попита той с дрезгав глас, гледайки мен. „Пари ли? Колко?“
„Не става въпрос за пари, Виктор“, отговори Ралица, преди аз да успея да кажа каквото и да е. Гласът ѝ беше спокоен и твърд. „Става въпрос за свободата ми.“
Той се изсмя горчиво. „Свобода? Ти си тази, която ме предаде! Ти си тази, която ме унижи!“
„Ти ме превърна в затворник!“, отвърна тя, повишавайки тон за пръв път. „Ти ме контролираше, заплашваше, изолираше! Опитах се да намеря щастие, защото ти ми отне всяка възможност за такова. Да, сгреших със Симеон. Беше слабост. Но ти… ти си зло. Ти унищожаваш хора за удоволствие. Унищожи Красимир, унищожи Симеон, опита се да унищожиш мен и моя адвокат. Кога ще спреш, Виктор?“
Той я гледаше смаяно, сякаш виждаше тази жена за пръв път.
„Стига театър“, намесих се аз. „Да поговорим по същество. Имате два избора. Първият е да продължим по този път. Искът на госпожа Магдалена ще се гледа в съда. Медиите ще продължат да ровят. Аз ще предам информацията, с която разполагам за една определена швейцарска сметка, на прокуратурата и на данъчните власти. Може би няма да успеят да докажат нищо. Но разследването ще отнеме години. През това време бизнесът ви ще се срине, партньорите ви ще ви изоставят, а името ви ще бъде кал.“
Лицето му пребледня при споменаването на швейцарската сметка. Той разбра, че не блъфирам.
„Вторият избор“, продължих аз, „е да прекратим всичко. Още днес.“
Извадих папка с документи и я плъзнах по масата към него.
„Това е споразумение за развод. В него пише следното: анулирате предбрачния договор. Прехвърляте на госпожа Ралица собствеността върху апартамента, в който живеехте, и ѝ осигурявате достатъчна издръжка, която да ѝ позволи да живее нормално. Всички дела, които сте започнали или възнамерявате да започнете – срещу нея, срещу мен, срещу брат ѝ – се прекратяват незабавно. Декларацията, която изтръгнахте от Симеон, се унищожава пред нас.“
Той гледаше документите, без да ги докосва.
„А в замяна?“, попита той глухо.
„В замяна госпожа Магдалена оттегля иска си. Госпожа Ралица подписва споразумение за конфиденциалност относно личния ви живот по време на брака. А аз забравям всичко, което знам за вашите бизнес дела отпреди двадесет години. Скандалът утихва. Вие получавате шанс да спасите каквото е останало от империята си.“
Това беше ултиматум. Пълен и безкомпромисен.
Той седя дълго в мълчание, вперил поглед в полираната повърхност на масата. Виждах как в главата му се въртят хиляди мисли. Виждах как егото му се бори с инстинкта му за самосъхранение. Той беше цар, свикнал всички да се подчиняват. А сега стоеше притиснат в ъгъла от жената, която смяташе за своя собственост, и от адвокат, чийто баща беше чистач.
Най-накрая той вдигна поглед. Не към мен, а към Ралица. В очите му имаше само чиста, неподправена омраза.
„Ти ще съжаляваш за това“, изсъска той.
„Аз вече съжалявам, Виктор“, отговори тя тихо. „Съжалявам за осемте години, които изгубих с теб.“
Той грабна химикалката и подписа документите. С яростни, разкривени движения. Подписа всичко. Без да чете, без да спори. Просто искаше всичко да приключи.
Когато свърши, той хвърли химикалката на масата, стана и без да каже и дума повече, излезе от кабинета и от живота на Ралица завинаги.
Останахме сами в тишината на заседателната зала. Ралица седеше неподвижно, гледайки подписа му върху документите. След това бавно вдигна поглед към мен. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Но този път не бяха сълзи на тъга или страх. Бяха сълзи на облекчение.
„Свърши“, прошепна тя. „Наистина свърши.“
„Да“, казах аз. „Свърши.“
Бяхме спечелили. Не просто делото. Бяхме спечелили битката срещу един тиранин. Бяхме отмъстили за един забравен човек и бяхме дали свобода на една смела жена. Бяхме почистили една мръсотия, която не се чисти с парцал и вода.
Глава 11: Развръзката
Последвалите седмици бяха като излизане от дълга, тъмна буря. Всичко се случи точно както бяхме предвидили. Виктор спази своята част от сделката. Адвокатът му се свърза с мен и уредихме формалностите. Искът на Магдалена беше оттеглен. Делото срещу Петър беше прекратено поради „липса на доказателства“. Декларацията на Симеон беше унищожена.
Медийният шум бавно затихна. Историята беше заменена от следващия голям скандал. Името на Виктор остана опетнено, но той успя да задържи империята си на повърхността, макар и с цената на огромни финансови и репутационни щети. За света той щеше да си остане просто още един безскрупулен бизнесмен.
Ралица получи апартамента и финансовата си независимост. Тя продаде скъпия мезонет и си купи по-малко, уютно жилище в спокоен квартал. Прекъсна всякакви връзки с предишния си живот. Родителите ѝ, след като видяха развоя на събитията, се опитаха да се сдобрят с нея, осъзнали най-накрая в какъв ад е живяла дъщеря им. Тя им прости, но запази известна дистанция. Семейният конфликт беше оставил дълбоки белези.
Един ден тя дойде в офиса ми. Не като клиент, а като приятел. Носеше малка саксия с орхидея.
„Това е за теб“, каза тя с усмивка. „За новия ти офис.“
Моята кантора беше станала известна. След случая с Виктор, към мен започнаха да се обръщат хора с безнадеждни каузи, хора, които търсеха не просто адвокат, а боец. Бях намерил своето призвание.
„Как си?“, попитах я.
„Добре съм. Наистина. Записах се на курс по интериорен дизайн. Нещо, което винаги съм искала да правя. Петър е добре, радва се на студентския живот. Дори Магдалена изглежда по-спокойна. Мисля, че за пръв път от двадесет години намери някакво усещане за справедливост.“
Седяхме и си говорихме. Не за миналото, а за бъдещето. Тя ми разказа за плановете си да отвори малко студио. Аз ѝ споделих за новите дела, по които работех. Беше леко, спокойно, като разговор между стари приятели.
„Никога не ти благодарих истински, Александър“, каза тя накрая, ставайки да си тръгва.
„Няма защо. Аз трябва да ти благодаря. Ти го направи преди много години.“
Тя се усмихна. „Знаеш ли, понякога се чудех какво е станало с теб. С онова тихо момче, което четеше книги в междучасията.“
„Той все още е тук някъде“, отговорих аз. „Просто носи по-скъпи костюми.“
Тя се засмя. Смехът ѝ беше чист и звънлив, смехът на свободен човек.
Изпратих я до вратата. Преди да излезе, тя се обърна.
„Александър… Благодаря ти, че ми повярва.“
„Благодаря ти, че ме спаси.“
Тя си тръгна, оставяйки след себе си лек аромат на парфюм и усещане за завършеност. Цикълът беше приключил. Момчето, спасено от момичето, беше пораснало, за да спаси жената, в която се беше превърнала тя.
Погледнах през прозореца на кабинета си. Градът се простираше пред мен, вече не като заплашителна джунгла, а като място на възможности. Знаех, че винаги ще има хора като Виктор. Винаги ще има несправедливост и болка. Но знаех също, че винаги ще има и хора като Ралица. Хора, чиято доброта може да промени нечий живот. И хора като мен, които са готови да се борят, за да защитят тази доброта.
Отидох до бюрото си и докоснах листата на орхидеята. Баща ми беше прав. Имаше мръсотия, която се чисти. А най-голямото удовлетворение идваше не от спечелените пари или славата, а от чистото усещане, че си помогнал да направиш света поне малко по-чисто място. И с тази мисъл се върнах към работата си, готов за следващата битка.