Баща ми и аз работим в една и съща болница. Той е медицинска сестра, аз съм социален работник. Това само по себе си не е необичайно. Много семейства споделят професионалното си поприще, преплитайки съдбите си в сложната паяжина на общия занаят. За нас болницата беше втори дом – място, пропито с миризма на дезинфектант и тиха човешка болка, но и място на надежда, на малки победи и на онзи особен вид другарство, което се ражда само в окопите на здравеопазването. Аз, Александър, бях свикнал с неговото присъствие. Васил, баща ми, беше стълб не само в нашето семейство, но и в отделението по кардиология. Мъж на средна възраст, с прошарени слепоочия и ръце, които можеха да успокоят и най-разтреперания пациент. Ръце, които бяха сменяли пелените ми, а сега сменяха превръзки и включваха системи с една и съща непоклатима увереност.
Аз се движех в по-различни коридори. Моята работа беше да говоря, да слушам, да намирам решения за хората, чийто живот се беше сгромолясал заедно със здравето им. Помагах на възрастни хора без близки, на млади майки, изправени пред непосилни диагнози, на семейства, разкъсвани от мъка и финансови затруднения. Работата ми беше да бъда мостът между стерилния свят на медицината и хаотичния, объркан свят отвъд болничните врати.
Понякога пътищата ни с баща ми се пресичаха. В обедната почивка, в кафенето на приземния етаж, или просто в някой коридор, забързани в противоположни посоки. Тези срещи бяха кратки, котви в забързаното ежедневие. Кимане, усмивка, бърз въпрос: „Как си?“, „Всичко наред ли е?“. Понякога, когато денят беше особено тежък, намирахме утеха един в друг. Една дума, едно потупване по рамото.
Онзи ден беше точно такъв. Бях прекарал сутринта с родителите на дете с рядко генетично заболяване. Бяха съкрушени, изгубени, а аз трябваше да им говоря за социални помощи и безкрайна бюрокрация. Чувствах се изцеден, безсилен. По пътя към моя кабинет видях баща ми да излиза от манипулационната. Лицето му беше уморено. Един от неговите пациенти, възрастен мъж, когото всички в отделението обичаха, беше починал тази сутрин.
Срещнахме се по средата на коридора. Не казахме нищо. Думите бяха излишни. Просто се спряхме и той ме прегърна. Беше бащинска прегръдка – силна, мълчалива, казваща всичко. Една от онези прегръдки, които ти напомнят, че не си сам в света, че има някой, който носи твоята болка заедно с теб. Продължи може би десет секунди. Десет секунди тишина и споделена тежест в един безкрайно дълъг и шумен ден.
Когато се отдръпнахме, видяхме новата сестра. Десислава. Беше застанала в края на коридора и ни гледаше. Беше тук от по-малко от месец, прехвърлена от друга болница. Млада, амбициозна, с остър поглед, който сякаш винаги преценяваше и анализираше. Погледът ѝ сега беше странен – смесица от любопитство и нещо друго, нещо, което тогава не можах да разчета. Тя бързо сведе очи и се шмугна в една от стаите. Не обърнахме внимание. Какво имаше за обръщане? Един уморен баща прегръща уморения си син. Светът беше пълен с по-големи трагедии и драми.
О, колко съм грешал.
На следващия ден въздухът в болницата беше различен. По-тежък, по-гъст. Усещах го още с влизането. Хората ме поглеждаха и бързо отместваха очи. Когато влизах в стая, разговорите спираха. Първоначално го отдадох на параноя, на умората от предния ден. Но шепотът следваше гърба ми като неотлъчна сянка. Чувах името си, името на баща ми, изречени с приглушен глас, последвани от кикот или възмутено цъкане с език.
Към обяд вече знаех. Една от санитарките, възрастна жена на име Недка, която ме познаваше, откакто съм бил дете и съм тичал из същите тези коридори, ме дръпна настрана в малкото складово помещение. Очите ѝ бяха пълни със съжаление.
„Сашо, момчето ми, лоша работа“, каза тя и избърса ръце в престилката си. „Говорят се едни неща…“
„Какви неща, лельо Недке?“
Тя се поколеба. „За теб и баща ти… Че ви е видяла оная, новата, Десислава… Да се…“ Жената не можеше да го изрече. Лицето ѝ пламна.
Сърцето ми започна да бие тежко и бавно в гърдите ми. Студена вълна заля цялото ми тяло. „Да се какво?“
„…да се целувате. И не само. Че имате връзка. Неприлична връзка.“
Думите отекнаха в малкото помещение, блъскаха се в стените, в рафтовете с препарати, в главата ми. Връзка. Неприлична. Аз и баща ми. Почувствах как гадене се надига от стомаха ми. Беше толкова абсурдно, толкова гротескно, че за момент не можах да го осъзная. После абсурдът отстъпи място на леден гняв.
„Но това е лудост! Прегърнахме се! Просто се прегърнахме!“
„Знам, момчето ми, знам. Аз те знам от пеленаче. Ама думата като тръгне веднъж, спиране няма. Тая новата я разправя наред, на всеки, който иска да слуша. И хората, нали знаеш какви са…“
Клюката. Най-старата и най-унищожителна сила в света. Беше се плъзнала по коридорите като невидим вирус, заразявайки умове, отравяйки възприятия. Една прегръдка, един момент на човешка слабост и утеха, беше изтръгнат от контекста си и превърнат в нещо мръсно, в нещо чудовищно.
Късния следобед, точно когато се канех да си тръгна и да потърся баща ми, за да говорим, телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше секретарката на отдел „Човешки ресурси“. Гласът ѝ беше официален, студен.
„Господин Александър, Вие и господин Васил сте извикани на среща с госпожа Петрова утре сутрин в девет часа. В кабинета ѝ. Присъствието е задължително.“
Затвори, преди да успея да попитам за какво става въпрос. Но аз вече знаех. Вирусът беше достигнал до най-високите етажи. Бяхме в капан. И най-лошото беше, че не виждах никакъв изход.
Глава 2
Нощта беше безкрайна. Върху малкия ми апартамент, за който бях изтеглил огромен ипотечен кредит и който изплащах с цената на всяко свое усилие, беше легнала тежка, задушаваща тишина. Този апартамент трябваше да бъде моето светилище, моето бягство от чуждите драми, с които се сблъсквах всеки ден. Трябваше да бъде гнездото, което строях за мен и Радост, моята приятелка. Сега стените му сякаш се свиваха около мен, а мислите ми бяха по-шумни от всяка сирена навън.
Говорих с баща ми по телефона. Гласът му беше спокоен, но усещах под повърхността онази стоманена твърдост, която проявяваше само в най-тежките моменти.
„Спокойно, Сашо. Ще отидем и ще им обясним. Това е нелепо недоразумение. Истината ще излезе наяве“, каза той.
Исках да му повярвам. Отчаяно исках. Но бях социален работник. Работата ми се състоеше в това да се ровя в калта на човешките отношения. Знаех колко лесно се лепят етикети и колко трудно, почти невъзможно, е да ги отлепиш. Калта засъхва, превръща се в цимент. Хората не искат истината. Те искат история. Колкото по-пикантна, толкова по-добре. А нашата история, изкривена през призмата на злонамерения слух, беше точно такава.
Радост беше до мен. Тя учеше право, последна година. Умно момиче, с аналитичен ум и сърце, което до този момент вярвах, че ми принадлежи изцяло. Когато ѝ разказах, първоначалната ѝ реакция беше шок, последван от смях. Нервен, невеж смях.
„Това е най-абсурдното нещо, което съм чувала! Кой нормален човек би повярвал на такова нещо? Някаква луда е решила да си прави интриги.“
Думите ѝ трябваше да ме успокоят, но вместо това усетих как между нас се прокрадва студенина. Тя гледаше на това като на юридически казус, на клевета, която може да бъде оборена с факти. Не разбираше дълбочината на отровата. Не разбираше, че в такива ситуации фактите нямат значение. Значение има само усещането, което остава. Мръсотията, която полепва.
„Не е толкова просто, Радост. Това е болница. Затворена общност. Веднъж пуснат, такъв слух заживява свой собствен живот.“
„Ще я съдите! Ще я съдите за клевета и ще спечелите. Аз ще ти помогна с всичко“, каза тя, вече влязла в ролята на бъдещия адвокат.
Оцених го, но не ме успокои. Съдебното дело щеше да отнеме месеци, може би години. А дотогава? Дотогава щяхме да сме прокажени. Баща и син, белязани със срам. Мисълта за това ме караше да повръщам.
На сутринта се срещнахме с баща ми пред кабинета на госпожа Петрова, началник „Човешки ресурси“. Не се прегърнахме. Дори не се докоснахме. Просто се погледнахме и в очите на баща ми видях същата умора и болка, които бяха в моите. За една нощ той сякаш беше остарял с десет години.
Кабинетът на госпожа Петрова беше стерилен и безличен като самата нея. Жена около петдесетте, с прибрана коса, очила с тънки рамки и изражение, което не издаваше нищо. Тя ни посочи двата стола пред масивното ѝ бюро. Седнахме. Във въздуха се усещаше напрежение, толкова плътно, че можеше да се разреже с нож.
„Извиках ви“, започна тя с равен, монотонен глас, „във връзка с постъпил при мен сигнал за изключително притеснително и непрофесионално поведение на територията на болницата.“
Тя направи пауза, оставяйки думите да увиснат във въздуха. Баща ми понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка.
„Моля, първо ще изслушате. Сигналът касае вас двамата. Твърди се, че поддържате връзка, която грубо нарушава етичния кодекс на нашата институция и накърнява добрите нрави.“
Дори подготвен, чувайки обвинението, изречено с този официален тон, усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Това вече не беше клюка от коридора. Беше официално обвинение, записано в папка, лежаща на бюрото пред нас.
„Това е чудовищна лъжа“, каза баща ми, а гласът му трепереше от сдържан гняв. „Аз съм баща на Александър. Вчера той имаше тежък ден, аз също. Прегърнах сина си, за да го утеша. Това е всичко.“
Госпожа Петрова не трепна. „Разбирам вашата позиция. Въпреки това, имаме свидетел, който твърди друго. И предвид сериозността на обвиненията, сме длъжни да проведем пълно разследване.“
В този момент вратата на кабинета се отвори и вътре влезе Десислава. Секретарката я беше въвела. Тя изглеждаше притеснена, почти разплакана. Фалшиво, престорено. Седна на стола до нас, без да ни поглежда.
„Госпожице Десислава“, обърна се към нея госпожа Петрова с една идея по-мек тон. „Бихте ли разказали отново какво точно видяхте вчера в коридора на третия етаж?“
И тя започна. Започна да реди думи, които бяха толкова далеч от истината, че сякаш описваше сцена от друг филм, от друга реалност. Гласът ѝ беше треперещ, но думите – ясни и категорични. Описваше как ни е видяла да се „милваме“, как прегръдката била „страстна“ и „продължителна“, как сме си разменяли „нежни погледи, които не са бащински и синовни“. Всяка нейна дума беше като удар с камшик. Тя не просто лъжеше, тя градеше една алтернативна реалност, тухла по тухла, и ни зазиждаше живи в нея.
„И после… после видях как се целунаха“, изхлипа тя накрая, скривайки лице в ръцете си. „Беше толкова… грешно. Почувствах се длъжна да кажа. За доброто на болницата, на пациентите.“
Не издържах. Скочих на крака. „Лъжеш! Ти си една долна лъжкиня! Как не те е срам?“
„Господин Александър, моля, седнете и запазете тон!“, сряза ме госпожа Петрова. Гледаше ме студено, сякаш моят изблик само потвърждаваше нещо в главата ѝ.
Баща ми ме дръпна за ръката, за да седна. Лицето му беше пребледняло, но в очите му гореше огън. Той се обърна към Десислава и каза с тих, но смразяващ глас:
„Погледни ме в очите, момиче. Погледни ме и повтори тази лъжа. Знаеш ли какво правиш? Знаеш ли, че съсипваш живота на двама души, съсипваш едно семейство?“
Тя не го погледна. Продължаваше да хлипа в шепите си.
Срещата приключи с решението на госпожа Петрова. „До приключване на вътрешното разследване, и двамата сте временно отстранени от работа. Моля, предайте баджовете и пропуските си. Ще бъдете уведомени за следващите стъпки.“
Излязохме от кабинета като в мъгла. Отстранени. Унизени. Оклеветени. В коридора Десислава мина покрай нас, ескортирана от секретарката. За миг погледите ни се срещнаха. В нейните очи нямаше сълзи. Имаше само триумф. Студен, пресметлив триумф.
В този момент разбрах. Това не беше просто недоразумение. Не беше просто злонамерена клюка. Това беше атака. Целенасочена, планирана и безпощадно изпълнена. И ние бяхме просто жертвите. Но защо? Каква беше причината за тази чудовищна жестокост? Въпросът увисна във вакуума на нашия общ кошмар, без отговор и без надежда.
Глава 3
Отстраняването ни от работа беше като ампутация. Болницата не беше просто наше работно място, тя беше част от нашата идентичност. Без сутрешния ритуал, без забързания ритъм на деня, без колегите и пациентите, ние бяхме изгубени. Дните се разтеглиха в безкрайна поредица от часове, изпълнени с тишина и нарастваща паника.
Финансовият натиск дойде почти веднага. Моят ипотечен кредит не се интересуваше от вътрешни разследвания. Вноската наближаваше и аз за първи път от години се почувствах несигурен. Спестяванията ми бяха оскъдни, вложени в обзавеждането на апартамента, в мечти за бъдещето с Радост. Бъдеще, което сега изглеждаше като далечен, недостижим мираж.
Но финансовият удар беше нищо в сравнение с емоционалния срив. Връзката ми с Радост започна да се пропуква. Тя се опитваше да бъде подкрепяща, повтаряше ми, че трябва да се борим, да наемем адвокат, да заведем дело. Но под повърхността на нейните окуражителни думи усещах надигащото се съмнение. Не съмнение в истината, а съмнение в бъдещето.
Една вечер, докато седяхме в почти пълно мълчание, тя каза:
„Родителите ми ми се обадиха днес. Били са на гости на леля ми и тя им е разказала. Леля работи в същата болница, в администрацията. Явно слухът се е разпространил из целия град.“
Гласът ѝ беше равен, но аз долових нотката на срам. Срам, който не беше неин, но ѝ беше натрапен.
„И?“, попитах аз, вече знаейки отговора.
„И… притеснени са, Сашо. За мен. За моята репутация. Баща ми е уважаван човек, знаеш. Притеснява се как това ще се отрази на името му. Казаха, че може би е добре да си взема малко почивка от… от нас. Докато нещата се изяснят.“
„Да си вземеш почивка?“, повторих аз, а думите заседнаха в гърлото ми като буца пръст. „Радост, ти чуваш ли се? В най-тежкия момент от живота ми ти ми предлагаш да си вземеш почивка?“
„Не го разбирай погрешно! Аз ти вярвам! Но трябва да ме разбереш и мен. Цял живот се боря да изградя нещо, да стана добър юрист. Скандалът може да ми навреди, още преди да съм започнала. Не е честно, но е така.“
Тя плачеше, но сълзите ѝ не ме трогваха. В тях виждах егоизъм и страх. Виждах как нашата връзка, нашето бъдеще, се претегля на везните на общественото мнение и кариерните перспективи. И губеше.
В същото време, в бащиния ми дом, се разиграваше друга, още по-страшна драма. Майка ми, Мария, беше крехка жена, с душа на артист и сърце, пълно с тревоги. Новината я съсипа. Тя не се съмняваше в съпруга и сина си, но отровата на слуха проникна в старите ѝ рани. Техният брак с баща ми невинаги е бил спокоен. Преди много години, когато аз бях още дете, имаше криза. Криза, свързана с друга жена. Преодоляха я, или поне така си мислех. Останаха заедно, изградиха отново доверието си, но пукнатината беше останала. Сега, този грозен, неестествен слух, сякаш отвори тази стара пукнатина и я превърна в пропаст.
„Защо те мразят толкова, Василе?“, плачеше тя всяка вечер. „Какво си направил, за да предизвикаш такава злоба? Защо винаги около теб има някакви тайни, някакви недоизказани неща?“
Тя не го обвиняваше в това, в което го обвиняваха другите. Обвиняваше го в нещо по-дълбоко – че е уязвим, че е привлякъл нещастието към дома им. Старият страх от предателството се беше събудил и сега носеше нова, гротескна маска.
Баща ми се затвори в себе си. Той, който винаги беше скалата, сега се ронеше пред очите ни. Чувството за вина, макар и ирационално, го разяждаше отвътре. Вина, че ме е въвлякъл в това, вина, че е прегърнал сина си, вина, че не може да ни защити.
Един ден, докато ровех из старите си документи, търсейки нещо, което да ми отвлече мислите, намерих стара папка с финансови документи на баща ми. Бях му помагал преди няколко години да подреди някакви неща. От чисто любопитство я отворих. Вътре, сред старите данъчни декларации, имаше договор за заем. Голям заем. Сумата беше стряскаща. Договорът не беше с банка. Беше с частно лице. Името на кредитора ме накара да настръхна: господин Вълчев.
Знаех това име. Вълчев беше един от онези „бизнесмени“ с мрачна репутация, които се движеха по ръба на закона. Занимаваше се с имоти, със строителство, но основният му бизнес бяха бързите кредити с лихви, които можеха да те съсипят. Той беше хищник, лешояд, който кръжеше над града и чакаше някой да падне.
Какво, по дяволите, е правил баща ми с този човек?
Отидох при него с договора в ръка. Той седеше на дивана и гледаше в една точка. Когато видя папката, лицето му пребледня още повече.
„Какво е това, татко?“, попитах аз, а гласът ми беше по-остър, отколкото възнамерявах.
Той въздъхна тежко. „Стара история, Сашо. Не е твоя работа.“
„Не е моя работа? Всичко е наша обща работа в момента! Дължиш ли още пари на този човек?“
Баща ми мълчеше. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание.
„Защо?“, настоях аз. „Защо си взел пари от такъв човек?“
И тогава той ми разказа. Разказа ми за онази криза преди години. Не било просто друга жена. Било е много по-лошо. Баща ми, в момент на слабост и отчаяние, се бил забъркал в хазарт. Загубил огромна сума пари, пари, които не са имали. За да покрие дълговете си, преди майка ми да разбере, той се обърнал към единствения човек, който давал пари бързо и без въпроси – Вълчев. Успял да се измъкне от хазарта, но примката на Вълчев останала на врата му. Години наред той плащал огромни лихви, работел допълнителни смени, лишавал се от всичко, за да изплати този таен дълг.
„Почти го изплатих“, прошепна той, а в гласа му се четеше безкрайна умора. „Оставаха само няколко вноски. Но сега… сега, като съм без работа, няма как да платя.“
В този момент на вратата се позвъни. Сърцето ми подскочи. Баща ми отиде да отвори. На прага стоеше той. Господин Вълчев. Висок, елегантен, със сребърна коса и очи на акула. Усмихваше се, но усмивката не достигаше до очите му.
„Василе, приятелю“, каза той с мазен, покровителствен тон. „Чух, че имаш известни затруднения. Реших да мина да видя как си. И да си поговорим за нашите дела.“
Той влезе вътре, без да чака покана. Разнесе се тежък мирис на скъп парфюм и скрита заплаха. Вълчев не беше дошъл случайно. Той знаеше. Знаеше всичко. И беше дошъл да си събере дълга, но не само в пари. Беше дошъл да се възползва от нашата слабост, от нашето унижение. Беше дошъл да затегне примката.
Глава 4
Присъствието на Вълчев изпълни малкия хол с тежка, лепкава енергия. Той седна на фотьойла на баща ми, разполагайки се в него сякаш му принадлежи. Огледа стаята с бавен, оценяващ поглед, който караше всичко да изглежда евтино и вехто. Майка ми стоеше до вратата на кухнята, пребледняла и уплашена, сякаш в дома ѝ беше влязъл не човек, а въплъщение на всичките ѝ страхове.
„Такааа“, проточи Вълчев, като сплете пръсти върху корема си. „Чувам неприятни неща, Василе. Много неприятни. Скандали, разследвания… Не е добре за репутацията. А знаеш, в нашия бизнес репутацията е всичко.“
„Какво искаш, Вълчев?“, попита баща ми с дрезгав глас.
„Какво искам ли? Искам си моето, разбира се. Договорът ни е ясен. Вноската ти закъснява. А при такива обстоятелства, знаеш, лихвите стават… творчески.“ Той се усмихна отново с онази студена усмивка.
„Нямам ги в момента. Отстранен съм от работа. Веднага щом се върна…“
Вълчев избухна в къс, неприятен смях. „Щом се върнеш? Момчето ми, ти май не разбираш ситуацията. Ти няма да се върнеш. Поне не и скоро. Кал като тази не се чисти лесно. Кой ще иска да го лекува медицинска сестра с такава… слава?“
Думите му бяха като сол в рана. Той знаеше точно къде да удари.
„Но аз съм дошъл с предложение“, продължи той, навеждайки се напред. „Аз съм разумен човек. Знам, че си в затруднение. Мога да бъда търпелив. Дори мога да забравя за дълга. Напълно.“
Погледнахме го с недоверие. Вълчев не правеше нищо безплатно.
„И каква е цената?“, попитах аз.
Погледът на Вълчев се плъзна към мен за първи път. Беше пронизващ, изучаващ. „Младият лъв. И ти си в кюпа, а? Жалко. Имаш бъдеще пред себе си.“ Той се обърна отново към баща ми. „Цената е малка услуга. Ти, Василе, имаш достъп. Досиета, информация, графици. В болницата има един човек, който много ме интересува. Пациент в твоето отделение. Трябва ми информация за него. Нищо сложно. Просто копие от историята на заболяването му. Кога ще го изписват, какви лекарства взима. Дребни неща.“
Баща ми го гледаше втрещено. „Ти искаш от мен да наруша лекарската тайна? Да предам пациент? Ти луд ли си?“
„Не съм луд, Василе. Прагматичен съм. Ти си до стената. Аз ти предлагам изход. Или ми даваш това, което искам, и дългът ти изчезва, или утре сутринта целият ти дълг, с всичките наказателни лихви, става публично достояние. И твоят син“, той кимна към мен, „ще разбере, че банката, към която има ипотека, е всъщност моя. Едно телефонно обаждане, и младият човек остава на улицата заедно с бъдещата си булка. Изборът е твой.“
Заплахата увисна във въздуха. Беше пълна, тотална. Той ни държеше. Държеше миналото на баща ми, настоящето ни и моето бъдеще. Беше ни оплел в мрежата си и сега бавно я затягаше.
След като Вълчев си тръгна, в апартамента настана гробна тишина. Майка ми се разплака беззвучно. Баща ми стоеше до прозореца, загледан в нищото, а раменете му бяха превити под тежестта на невъзможния избор. Да предаде професионалната си етика, всичко, в което е вярвал, или да гледа как синът му губи дома си, а семейството им е окончателно смазано.
Това беше дъното. Мислех си, че срещата в „Човешки ресурси“ е била дъното, но грешах. Дъното беше тук, в този момент на безпомощност, когато злото не беше просто слух, а стоеше в хола ти, пиеше въздуха ти и ти предлагаше сделка с дявола.
През следващите дни се отчуждихме напълно. Всеки се беше свил в собствената си черупка от болка и страх. Аз бях разкъсван между гнева към баща ми за тайната, която беше пазил, и отчаянието от ситуацията, в която се намирахме. Връзката ми с Радост беше в клинична смърт. Тя ми се обаждаше все по-рядко. Разговорите ни бяха кратки, неловки. Тя беше продължила напред. Беше се спасила от потъващия ни кораб. Не я винях. Или поне се опитвах да не я виня.
Започнах да търся отговори. Не можех да повярвам, че всичко това е случайно. Злобата на Десислава, появата на Вълчев… Имаше нещо гнило, нещо свързано. Но какво?
Една вечер, докато се ровех безцелно в интернет, попаднах на статия в местен бизнес вестник. Ставаше дума за голям търг за доставка на медицински консумативи за няколко болници в региона. Търг за милиони. Една от фирмите кандидати беше собственост на… господин Вълчев. А търгът трябваше да се проведе съвсем скоро.
Сърцето ми заби учестено. Ами ако пациентът, за когото Вълчев искаше информация, беше свързан с този търг? Може би беше член на комисията? Или конкурент?
Започнах да се ровя по-надълбоко. Използвах всичките си умения на социален работник, за да намирам информация. Свързах се с бивши колеги, които ми имаха доверие, задавах завоалирани въпроси. Отне ми няколко дни, но накрая сглобих пъзела.
Пациентът беше възрастен мъж на име Димитър. Беше приет с инфаркт преди няколко седмици. И беше баща на собственика на най-голямата конкурентна фирма на Вълчев в търга.
Всичко си дойде на мястото. Вълчев е искал информация за състоянието на Димитър. Може би, за да я използва като лост за натиск срещу сина му. Да го принуди да се откаже от търга. Или още по-лошо – да използва медицинска информация, за да му навреди. Да предизвика усложнение. Възможностите бяха безкрайни и всяка една по-ужасяваща от предишната.
Но оставаше въпросът – каква беше ролята на Десислава в цялата тази схема? Беше ли просто злобна клюкарка, от чиято постъпка Вълчев се беше възползвал? Или беше нещо повече?
Трябваше да разбера. Трябваше да говоря с нея. Да я накарам да си признае. Но как? Тя беше защитена, тя беше „жертвата“ в цялата история. Аз бях обвиняемият.
Тогава се сетих за Недка, старата санитарка. Тя познаваше всички. Чуваше всичко. Може би тя знаеше нещо за Десислава. Нещо от миналото ѝ, някаква слабост, нещо, което можех да използвам. Чувствах се мръсен, че изобщо си го помислих, но вече бях преминал границата. Когато се бориш с чудовища, понякога трябва сам да станеш такъв.
Глава 5
Срещнах се с леля Недка в едно малко кафене далеч от болницата. Мястото беше почти празно, миришеше на стара мозайка и евтино кафе. Тя дойде притеснена, оглеждаше се постоянно, сякаш се страхуваше, че някой ще я види с мен.
„Сашо, момчето ми, защо ме викаш? Опасно е. Ако някой разбере, ще ме уволнят на момента“, прошепна тя, сядайки срещу мен.
„Трябва ми помощ, лельо Недке. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя. Трябва ми всичко, което знаеш за Десислава. Откъде дойде, с кого говори, има ли приятели, врагове… Всичко.“
Тя въздъхна, разбърквайки захарта в кафето си дълго след като се беше разтопила.
„Лоша стока е това момиче. Много лоша“, каза тя накрая. „Дойде от областната болница. Говори се, че и оттам са я изгонили, ама са го замазали като преместване. Амбициозна е, дошла е тук с цел да стане бързо старша сестра. Затова се заяде с баща ти. Той е най-уважаваният в отделението. Ако го няма него, пътят ѝ е чист. Но има и друго…“
Тя млъкна и се наведе над масата. „Виждала съм я няколко пъти да говори с един човек. Отвън, след работа. Скъпа кола, лъскави дрехи. Не е от нашите. Изглеждаше… опасен. Веднъж ги чух да се карат. Тя му казваше, че е направила каквото е поискал, и сега си чака обещаното.“
Сърцето ми спря за момент. „Как изглеждаше този човек, лельо Недке? Висок, с прошарена коса?“
Тя ме погледна учудено. „Да, точно така. Ти да не го познаваш?“
„Познавам го“, отвърнах аз. Картината вече беше пълна. Не беше съвпадение. Десислава не беше просто злонамерена. Тя беше пионка. Пионка на Вълчев. Той я е използвал, за да създаде скандала, да отстрани баща ми и да го направи уязвим за изнудване. Всичко е било един добре скроен план. Жестокостта на този план ме потресе. Да съсипеш живота на двама души, само за да получиш достъп до едно медицинско досие.
Благодарих на Недка, като я заклех да не казва на никого за нашия разговор. Сега знаех истината. Но знаенето и доказването бяха две напълно различни неща. Имах нужда от адвокат. И то не какъв да е. Имах нужда от най-добрия.
С последните си спестявания наех адвокат Симеонов. Беше по-възрастен мъж, с репутация на булдог, който не се страхува да поема мръсни и сложни дела. Изслуша ме внимателно в прашния си, затрупан с папки кабинет, без да ме прекъсва. Когато свърших, той дълго мълча, потропвайки с пръсти по бюрото.
„Тежка ситуация, млади човече“, каза той накрая. „Имаме клевета, имаме изнудване, имаме и конспирация. Но всичко това са само твои думи и догадки. Нямаме нито едно доказателство. Думата ти срещу думата на медицинска сестра и уважаван бизнесмен.“
„Но аз знам, че е истина!“, почти извиках аз.
„Знанието в съда не струва нищо. Трябват факти. Документи. Свидетели. А ти нямаш нищо от това. Свидетелката ти е възрастна санитарка, която ще се уплаши и ще се откаже от думите си при първия натиск. Нямаме нищо.“
Думите му бяха като студен душ. Почувствах се напълно безсилен.
„Значи се предаваме?“, попитах аз с глас, пълен с отчаяние.
Адвокат Симеонов се усмихна за първи път. Беше хищна усмивка. „Аз никога не се предавам. Казах, че нямаме нищо. Не казах, че не можем да намерим. Тези хора, Вълчев, Десислава, те са арогантни. Мислят си, че са недосегаеми. А арогантните хора правят грешки. Просто трябва да ги притиснем достатъчно силно, за да ги направят. Имам идея.“
Планът му беше рискован, дори безразсъден. Но беше единственият ни шанс. Трябваше да провокирам Десислава. Да я накарам да се свърже с Вълчев, да се срещнат. И да запишем разговора им.
За целта трябваше да използвам примамка. Адвокат Симеонов подготви фалшив документ – уж извлечение от банкова сметка на баща ми, показващо голям превод от анонимен източник, направен точно преди скандала. Идеята беше да подхвърлим слух, че баща ми е получил пари, за да мълчи за нещо, което е видял в болницата, а Десислава е била само изкупителна жертва, за да го дискредитират. Пълна измислица, но достатъчно правдоподобна, за да я уплаши. Да я накара да си помисли, че са я изиграли и ще я оставят да опере пешкира сама.
Пуснахме слуха през няколко доверени бивши колеги, които знаеха, че няма да издадат източника. Знаех, че клюката в болницата се разпространява по-бързо от вирус. Оставаше само да чакаме.
Чакането беше мъчително. Всеки ден беше борба с демоните на съмнението. Ами ако не се хване? Ами ако Вълчев е по-умен? Междувременно, получих официално писмо от банката. Поради просрочените вноски, те стартираха процедура по отнемане на имота. Примката се затягаше.
На третия ден получих обаждане от Симеонов.
„Хвана се. Имаме я.“
Един от неговите хора, частен детектив, беше проследил Десислава. След като е чула слуха, тя изпаднала в паника. Веднага се е опитала да се свърже с Вълчев. Той първоначално отказал да се срещне с нея, но след като тя станала настоятелна, се съгласил. Срещата беше уречена за следващата вечер, в уединено заведение извън града.
„Сега идва трудната част“, каза Симеонов. „Трябва да се доближим достатъчно, за да запишем разговора им. Моят човек ще бъде там, но ще му трябва помощ. Ти познаваш гласовете им. Ще трябва и ти да дойдеш.“
Планът беше да седнем на съседна маса, преструвайки се на обикновени клиенти. Детективът щеше да има скрита апаратура. Рискът беше огромен. Ако ни разпознаят, всичко отиваше по дяволите. Но нямахме друг избор.
Глава 6
Заведението беше точно такова, каквото го описваше Симеонов – полутъмно, с тежки плюшени завеси и сепарета, които осигуряваха илюзия за уединение. Миришеше на стар тютюн и евтин алкохол. Идеалното място за мръсни сделки. С детективът, мъж на средна възраст с незабележимо лице на име Петков, седнахме в едно от ъгловите сепарета, което имаше изглед към масата, резервирана от Вълчев. Поръчахме си по бира и зачакахме. Ръцете ми трепереха и се потяха. Всяка отворена врата ме караше да подскачам.
Вълчев дойде пръв. Беше облечен в безупречен костюм, но изглеждаше напрегнат. Огледа заведението с бърз, подозрителен поглед, преди да седне. Десислава пристигна десет минути по-късно. Беше без грим, косата ѝ беше прибрана небрежно. Изглеждаше уплашена. Сянка на онази триумфираща жена, която видях в кабинета на госпожа Петрова.
Петков натисна незабележимо копче на часовника си. Записът започна.
„Какво, по дяволите, искаш?“, беше първото, което Вълчев каза, без дори да я поздрави. Гласът му беше тих, но остър като бръснач. „Казах ти да не ме търсиш повече.“
„Измами ме!“, изсъска Десислава, а гласът ѝ трепереше от гняв и страх. „Ти ми каза, че това е просто начин да разчистя конкуренцията, да стана старша сестра. Каза, че ще ме подкрепиш. А сега какво чувам? Че старият е получил пари, за да мълчи за нещо! Ще ме оставят мен да го отнеса, нали? Ще кажат, че аз съм го наклеветила от лични подбуди!“
Вълчев се изсмя. „Ти наистина ли си толкова наивна? Разбира се, че ще те оставят теб. Ти си никой. Еднократна употреба. Направи това, за което ти платих, и сега изчезни. Парите си ги получи.“
„Не ставаше дума само за парите! Ставаше дума за позицията! Ти ми обеща!“, гласът ѝ се повиши.
„Тихо!“, сряза я той. „Искаш ли всички да ни чуят? Каква позиция, какво се самозалъгваш? Ти беше просто инструмент. И свърши работа. Сега се махай от живота ми и се моли да не те намеря аз пръв, ако решиш да говориш.“
„Аз съсипах живота на двама души!“, изхлипа тя. „Заради теб! Заради празните ти обещания!“
„Животът им беше съсипан много преди ти да се появиш. Аз просто забързах процеса“, отвърна той студено. „Сега млъкни и ме слушай внимателно. Забравяш за този разговор. Забравяш за мен. Ако някой те пита, действала си сама от завист, от амбиция, каквото си избереш. Ясно ли е? Защото ако не е, мога да ти го обясня по начин, който няма да ти хареса. Имам много приятели, които обичат да обясняват нещата.“
Заплахата беше явна. Десислава замръзна. Цялата ѝ борбеност се изпари, заменена от чист, животински страх. Тя кимна бавно, без да каже и дума повече. Стана и си тръгна от заведението като призрак. Вълчев остана още малко, изпи уискито си на един дъх и също си тръгна.
Седяхме с Петков още няколко минути в пълно мълчание. Той спря записа.
„Имаме ги“, каза той спокойно, сякаш току-що бяхме обсъждали времето. „Имаме всичко. Признание, заплаха, изнудване. Този запис е златен.“
Почувствах как огромна тежест се смъква от раменете ми. За първи път от седмици можех да дишам свободно. Имахме го. Имахме доказателството, което щеше да изчисти името ни и да погребе тях.
Глава 7
На следващата сутрин бяхме в кабинета на адвокат Симеонов. Той прослуша записа няколко пъти, като лицето му ставаше все по-мрачно и сериозно.
„Това е повече от достатъчно“, каза той накрая. „Имаме две възможности. Първата е да отидем директно в полицията и прокуратурата. Ще започне разследване, което ще се точи с години. Вълчев има пари и влияние, ще наеме най-добрите адвокати и ще се опита да оспори записа. Втората възможност е по-бърза и по-ефективна. Ще използваме този запис като оръжие. Но не в съда. Все още не.“
Планът му беше прост и гениален. Щеше да уреди среща с адвоката на болницата и госпожа Петрова. Без да им казва за какво става въпрос. На срещата щяхме да им пуснем записа.
„Болницата се страхува от едно нещо повече от всичко друго – публичен скандал“, обясни Симеонов. „Този запис доказва не само, че вие сте невинни, но и че болницата е станала сцена на престъпна конспирация за достъп до лични данни на пациент с цел изнудване. Ако това излезе в медиите, ще е катастрофа за тях. Ще бъдат съдени от вас, от пациента, чиято информация е била цел. Ще загубят репутация и милиони. Те не могат да си го позволят. Затова ще направят всичко, за да потулят случая. А единственият начин да го потулят е да изпълнят нашите искания.“
Срещата се състоя два дни по-късно, в същия онзи стерилен кабинет на госпожа Петрова. Атмосферата беше ледена. Адвокатът на болницата, надут и самодоволен мъж, ни гледаше отвисоко.
„Надявам се да сте кратки. Имаме много работа“, каза той.
„Ще бъдем“, отвърна Симеонов и постави малък диктофон на масата. „Преди да започнем, бих искал да чуете нещо. Мисля, че ще ви бъде интересно.“
И той натисна копчето.
Отначало двамата ни гледаха с недоумение. Но когато гласовете на Десислава и Вълчев изпълниха стаята, израженията им се промениха. Самодоволството на адвоката се стопи, заменено от шок, а после и от паника. Лицето на госпожа Петрова стана пепелявосиво. Тя гледаше диктофона, сякаш е змия, готова да я ухапе.
Когато записът свърши, в стаята настана мъртва тишина.
Симеонов я наруши пръв. „Както чухте, моите клиенти са станали жертва на престъпен заговор. В момента копие от този запис се намира на сигурно място. Друго копие е готово да бъде изпратено до всички водещи медии в страната, както и до прокуратурата. Но ние, също като вас, предпочитаме да избегнем публичния скандал. Затова сме готови да проявим добра воля. Срещу няколко условия.“
И той изложи нашите условия. Първо: незабавното ни възстановяване на работа и пълно изчистване на имената ни. Писмено извинение от ръководството на болницата. Второ: уволнението на Десислава и стартиране на вътрешно разследване срещу нея за нарушаване на етичния кодекс. Трето: значително финансово обезщетение за причинените морални и материални щети.
Адвокатът на болницата понечи да възрази, да се пазари. Но един поглед от Симеонов го накара да млъкне.
„Няма да се пазарим“, каза Симеонов с леден глас. „Това не е пазар. Това е ултиматум. Имате двадесет и четири часа да приемете. В противен случай, утре сутрин болницата ви ще бъде в централните новини. И повярвайте ми, това няма да е история за вашите медицински успехи.“
Нямаше нужда от двадесет и четири часа. Още същия следобед получихме обаждане. Всичките ни условия бяха приети.
Глава 8
Победата имаше странен вкус. Беше сладка, но и горчива. Върнахме се на работа. Колегите, които доскоро ни избягваха, сега ни поздравяваха с престорено въодушевление. Шепотът зад гърба ни беше заменен с шумно одобрение. Но ние знаехме. Знаехме колко крехко е всичко това. Една лъжа беше достатъчна, за да ни срине. Истината ни върна обратно, но белезите останаха.
Десислава беше уволнена тихомълком. Изчезна така, както се беше появила. Никога повече не я видяхме. Вълчев също потъна вдън земя. Търгът за медицинските консумативи беше спечелен от конкурентната фирма. Нашият запис, макар и неизползван публично, беше свършил своята работа. Симеонов се беше погрижил анонимно копие да стигне до когото трябва. Вълчев беше загубил битката. Знаех, че няма да ни прости, но за момента беше принуден да се оттегли в сенките.
С полученото обезщетение успях да погася голяма част от ипотеката си. Финансовият натиск изчезна. Но дупките, които тази криза беше пробила в живота ни, не можеха да бъдат запълнени с пари.
Семейството ми бавно започна да се събира отново. Майка ми и баща ми проведоха дълги, болезнени разговори. Всички тайни от миналото бяха извадени на светло. Този път нямаше обвинения, нямаше сълзи. Имаше само уморено разбиране и желание да се продължи напред, заедно. Раната от миналото не беше излекувана, но поне беше почистена и превързана.
Най-трудно беше с Радост.
Тя ме потърси няколко дни след като новината за нашето оневиняване се разпространи. Срещнахме се в същото кафене, където тя за пръв път ми беше казала, че родителите ѝ искат да се разделим.
„Съжалявам, Сашо“, каза тя, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Истински сълзи този път. „Бях страхлива. Помислих за себе си, за кариерата си. Не трябваше да те изоставям. Моля те, прости ми.“
Гледах я и не знаех какво да кажа. Една част от мен искаше да я прегърне, да ѝ каже, че всичко е наред, че можем да започнем отначало. Обичах я. Но друга част от мен си спомняше празните нощи в апартамента, студенината в гласа ѝ, лекотата, с която се беше отказала от нас.
„Не знам дали мога, Радост“, казах аз честно. „Ти ме остави, когато бях на дъното. Не защото не ми вярваше, а защото се страхуваше, че калта ще опръска и теб. Как мога да бъда сигурен, че следващия път, когато животът ме удари, няма да направиш същото?“
Тя плачеше. „Ще ти докажа! Ще ти докажа, че съм се променила. Дай ми шанс.“
Не ѝ отговорих. Просто станах и си тръгнах. Не знаех дали това е краят, или просто пауза. Знаех само, че имам нужда от време. Време да излекувам собствените си рани, преди да мога да лекувам тези на връзката ни.
Един следобед, месец по-късно, се засякохме с баща ми в коридора на болницата, точно на същото място. Денят отново беше тежък. И двамата бяхме уморени. Погледнахме се. В очите му видях спомена за онзи ден, за онази прегръдка, която едва не ни унищожи. За миг се поколебах. Страхът, инстинктът да се пазиш, беше все още там.
Но после видях умората в очите му, видях обичта. И разбрах, че не можем да позволим на злото да спечели. Не можем да му позволим да отрови и това.
Пристъпих напред и го прегърнах. Силно. Без думи. Точно както тогава. Беше прегръдка, пълна с болка, но и с победа. Прегръдка, която казваше: „Оцеляхме. Заедно.“
В края на коридора мина един от новите стажанти. Видя ни и се усмихна. И в тази усмивка нямаше нищо друго освен разбиране. Светът не се беше променил. Хората все още бяха способни на злоба и завист. Но ние се бяхме променили. Бяхме станали по-силни. Бяхме се научили, че най-важните битки се печелят не с юмруци, а с мълчалива подкрепа. И че понякога една прегръдка може да бъде най-смелата постъпка на света.