Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Беден младеж бива отхвърлен от дъщеря на богаташ. 10 години по-късно той я среща отново, но
  • Новини

Беден младеж бива отхвърлен от дъщеря на богаташ. 10 години по-късно той я среща отново, но

Иван Димитров Пешев януари 9, 2023
bebedzdasndas.png

Какви са качествата, които търсим в един партньор? Всеки от нас има някакви индивидуални изисквания, сподели ги с мен!

В тази история бедно момче се влюбва в дъщерята на богаташ. Момчето решило да бъде открито и да сподели чувствата си, мислите, емоциите и начина, по който момичето го кара да се чувства.

 Момичето го отхвърля подигравателно, като му казва думи които той никога не забравя.

Те гласяли:

Не изпускай тези оферти:

„Твоята месечна заплата е еквивалентна на моите ежедневни разходи. Как очакваш да бъда с някой като теб? Аз никога не бих заобичала човек като теб, забрави за мен. Иди и си намери и се ожени за някоя, която е на твоето ниво!“

Сърцето на момчето било разбито. Той трудно преглътнал тези думи. Животът и за двамата продължил. Докато един ден след 10 години те не се засекли случайно в един търговски център…

Жената веднага познала бедното момче и с усмивка на лице му казала: „Хей, как си? Сега съм омъжена за един много умен човек, неговата заплата е 30 000 лв. на месец! Можеш ли да победиш това?“

Поредните думи, забити като нож в сърцето на влюбеният мъж.  Той не отговорил нищо на тази нападка, само се усмихнал.

В това време до дамата доближава нейният съпруг. Той вижда мъжа до жена си и му казва: „Добър ден господине, виждам, че сте срещнал моята жена!“. А на нея дава обяснение, че това е неговият шеф… Първоначално господинът дори не се сетил за този си свой служител.

Жената останала без думи, изражението й коренно се променило. Усмивката на лицето й замръзнала.

С усмивка на лице, някога бедният и влюбен младеж  – сега истински мъж, поздравява учтиво, пожелава приятен ден и тръгва като остава двойката в размишления.

След това жената, гледайки своя съпруг, му задала въпрос:

„Нима това наистина беше твоят шеф?!“

И получила отговор, какъвто не е очаквала:

„Да, скъпа. Той е много скромен човек, но животът му представлява една тъжна история. Казват, че преди години той се е влюбил в една дама, обичал я е безкористно, а тя го отхвърля, защото е бил беден.

Думите, които му е казала дамата, са се забили в неговото съзнание и той започнал да работи усърдно. Те го мотивирали. Той е интелигентен мъж и заради това става успешен бизнесмен. Сега е мултимилионер, който печели милиони на месец. За съжаление обаче, той не може още да се избави от мъката, която му е причинила дамата и е необвързан.“

Поуката от историята:

Животът е кратък. Освен това, той е като огледалото – можеш да видии само толкова, колкото се отразява.  Ние не трябва да бъдем прекалено арогантни или горди когато разговаряме с хора, които мислим, че са под нас.

Хубаво е да можем да се замислим за чуждите нужди и за ситуациите в които са изпаднали. Човешките емоции и чувства не трябва да са ни чужди. Нека бъдем малко по-добри и милостиви! И нека помним – с времето всичко се променя! Колелото на живота се върти, никога не се знае от коя страна можем да попаднем.

Continue Reading

Previous: Драма в автобус – съобразителен шофьор заподозря, че едно дете е отвлечено. Постъпката му заслужава адмирации
Next: Богат мъж се разболял тежко и разбрал, че идва краят му-Ето какво се случило, когато помолил за помощ

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.