Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Бездомен мъж помага на стара дама да занесе хранителните стоки вкъщи, на следващия ден научава, че собственикът на магазина го търси
  • Новини

Бездомен мъж помага на стара дама да занесе хранителните стоки вкъщи, на следващия ден научава, че собственикът на магазина го търси

Иван Димитров Пешев април 7, 2023
homelsdaskduajsdiasdas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Гладен бездомен мъж видя възрастна жена да се мъчи да носи тежките си чанти с хранителни стоки. Той й помогна да излезе и ги занесе до дома й. На следващия ден хората на собственика на бакалията го хванаха за ризата и го заведоха в магазина, след като жената намери нещо, което никога не е пазарувала в чантата си.

Казват, че има светлина в края на тунела, но за някои хора е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Историята на базирания в Тексас дърводелец Алфред Тайлър е такава. Когато ураганът Харви удари Тексас през 2017 г., той съсипа не само дома му.

Алфред загуби къщата си от катастрофалното наводнение. И единственият човек, когото наричаше семейство, любимата му съпруга София, беше една от стотиците, които загубиха живота си.

Оттогава Алфред живееше на улицата, бездомен и вдовец. Не виждаше надежда да живее и не можеше да си намери работа. Той спря да ходи на църква и често спореше с Бог, че е направил живота му толкова нещастен. Но един ден Бог отговори на всичките му въпроси по най-немислимия начин…

В един горещ следобед през юни 2021 г. Алфред се луташе по улицата в търсене на сянка. Беше жаден и гладен. Той бръкна в джобовете на дрипавите си панталони и чу как издрънчаха няколко стотинки. Решил да ги спести, за да си купи кифла или хляб за вечеря.

„Да, той е! Това е човекът! Да го намерим!“ – каза по-възрастната жена, след като видя бездомника на записите от камерите за видеонаблюдение на магазина.

Изтощен и потен, Алфред пристигна на паркинга на супермаркет. Беше пълно с много превозни средства, така че си помисли, че никой няма да го намери да чака следобед там.

Винаги, когато Алфред виждаше купувачи да излизат, той вървеше към тях, протягайки ръка за милостиня. Докато някои хвърляха стотинка или две, други предимно го игнорираха, сякаш беше нищо.

Алфред беше наранен, но какво можеше да направи? Винаги, когато нещо подобно се случеше, той или се ухилваше, или обвиняваше Бог за положението си.

Уморен и гладен, Алфред реши да подремне на празното място, където бе намерил убежище за следобед. Почти беше задрямал, когато чу нещо да стърже по пода малко по-далеч от него.

„Какъв е този шум?“ измърмори той и вдигна глава, за да види.

Възрастна жена току-що беше излязла от супермаркета с пазарска количка, опитвайки се да разтовари тежките си чанти и да ги пренесе. Алфред не можеше просто да чака и да гледа. Той стана, без значение че усещаше миризмата на собствената си пот, и се приближи до богатата жена, за да помогне.

„Хей, имаш ли нужда от помощ? Моля, дай ми я. Аз ще ти помогна“, каза той, грабвайки пазарската количка. Алфред започна да разтоварва торбите от него и отново я погледна.

— Ще ти ги занеса до дома ти, ако нямаш нищо против — каза той срамежливо.

По-възрастната жена била стъписана от желанието на непознатия да й помогне, защото никой досега не й бил правил това. Тя често пазаруваше от там, като през повечето време сама носеше чантите си и ги товареше в колата си. Но този ден тя не взе колата си и трябваше да се прибере пеша, носейки тежкия багаж.

След кратък размисъл тя попита Алфред дали е сигурен и му каза, че няма пари. „Не мога да ти платя, млади човече. Току-що похарчих последната си стотинка за пазаруване.“

Тя огледа бездомния непознат от глава до пети, предполагайки, че той просто ще си тръгне ухилен или ще я ругае, че си губи времето. Но отговорът на Алфред я накара да разбере, че не всички бедни хора търсят пари.

„Приличаш на майка ми и аз не бих таксувал майка си за моята помощ“, каза Алфред. „Моля, позволете ми да нося тези чанти вместо вас“, настоя той, вдигайки тежките чанти.

Около 15 минути Алфред последва по-възрастната жена до къщата й с чантите й. Когато пристигнали, тя го поканила на чаша чай, но той отказал.

Добротата на непознатия докосна сърцето на жената, докато гледаше как Алфред маха и изчезва на улицата. След това провери чантата си и се стресна, когато откри нещо, което не помнеше да е купувала. Тя прегледала предмета и решила веднага да издири бездомника.

Жената отново посети супермаркета на следващия ден и се огледа за Алфред. Но него го нямаше. Тя влязла в магазина и се срещнала със собственика, като го помолила да намери бездомника.

„Можете ли да го намерите, моля? Трябва да е идвал тук“, каза тя.

— Записите от камерите за видеонаблюдение трябва да помогнат. Кога го видяхте тук вчера? – попита собственикът на магазина.

„Мисля, че около 14 часа беше на паркинга.“

„Пауза… пауза“, каза собственикът на магазина на техника. — Това той ли е? — попита той жената, като посочи Алфред на екрана на компютъра.

„Да, той е! Това е човекът! Да го намерим!“ – каза по-възрастната жена, след като видя бездомника на записите от камерите за видеонаблюдение на магазина.

Собственикът на супермаркет изпрати охраната си да търси Алфред. Той предположи, че мъжът живее на същата улица или в същия град. След часове претърсване на платформи, автобусни спирки и паркинги, мъжете се върнаха с Алфред, като го хванаха за ризата.

Когато по-възрастната жена видяла как държат горкия мъж, побесняла. „Оставете го! Казаха ви да го доведете, а не да го мъкнете!“ Алфред беше уплашен и нямаше представа какво се случва.

„К-какво става. Нищо не съм направил“, каза той с очи, пълни със сълзи и страх. „Тези мъже ме намериха на автобусната спирка и ме попитаха дали съм бил тук вчера. Когато им казах, че съм, те ме хванаха за ризата и ме доведоха тук. Нищо не съм направил! Нищо не съм откраднал!“

Алфред продължаваше да ги моли да го пуснат. Тогава по-възрастната жена се приближи и го прегърна, докато другите го гледаха учудено.

„Мамо?! Какво правиш?“ – попита я собственикът на магазина. Както се оказа, тя беше майката на собственика на супермаркета и искаше да се срещне с Алфред, за да върне верижката, която случайно се беше плъзнала в чантата й.

„Видях тази верижка и когато отворих медальона, видях тази снимка. Тя жена ви ли е?“ — попита тя Алфред.

Мъжът избухна в сълзи и й каза, че смята, че е загубил единствения спомен, който имаше за покойната си съпруга. „Мислех, че никога повече няма да го видя“, изплака Алфред. „Търсих го вчера, но не можах да го намеря.“

По-възрастната жена разказала на сина си Джейкъб за доброто дело на Алфред предишния ден. Тя го отведе настрана, а минути по-късно майката и синът се приближиха до бездомника с добра новина, която го развълнува до сълзи.

— Е, как каза, че се казваш? — попита го Джейкъб.

„Алфред Тайлър.“

„Г-н Тайлър, радвам се да се запознаем с вас. Аз съм Джейкъб Джонсън. Търсихме да наемем някой, който да помага на нашите възрастни клиенти да носят чантите си. Мисля, че ще бъдете подходящ. Какво мислите?“

Алфред не можеше да повярва на ушите си. Сълзи бликнаха от очите му, когато скръсти ръце в знак на благодарност и кимна с глава. Той беше много възхитен и за първи път след трагедията благодари на Бог, че му е помогнал.

Джейкъб му даде комплект униформи и го помоли да започне на следващия ден. Алфред се зарадва и преди да си тръгне, погледна по-възрастната жена, за да й благодари. „Много ти благодаря. Ти не си по-различна от майка ми“, каза през сълзи той.

— И ти не си по-различен от моя син! — каза тя, потупвайки Алфред по рамото му. Преди да тръгне, той спря да я попита за името.

„Мери… Казвам се Мери Джонсън“, каза тя, разплаквайки отново Алфред. Покойната му майка също се казваше Мери.

От този ден нататък Алфред, някогашен бездомник, пожъна сладките плодове на своето състрадание. Намери си добра работа и започна да ходи на църква всяка неделя. Нещо повече, той никога повече не се оплакваше от нищо или не обвиняваше Бог!

какво можем да научим от тази история?

Помагайте на другите, без да очаквате нищо в замяна. Определено ще бъдете възнаградени. Когато Алфред видя по-възрастната жена да се мъчи да носи чантите си, той й помогна, без да очаква пари. На следващия ден той беше възнаграден с нов живот чрез хубава работа в супермаркета.

Ако Бог затвори една врата, Той винаги отваря друга за вас. След като загуби дома и съпругата си от катастрофалния ураган, Алфред овдовя и остана без дом. Той непрекъснато обвиняваше Бог за своята безпомощност. Той обаче промени отношението си и благодари на Бог, че накрая му помогна.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бездомно момче е трябвало да спи на пода в гаража, започва да плаче, когато разбира, че отново има дом
Next: Отчаяна жена купува счупен скрин на битпазара и стар плик със снимка вътре пада от него

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.