Глава първа
Беше седем вечерта, когато Анна затвори вратата след себе си и остана за миг под козирката, сякаш се боеше да стъпи в снега. Мокрите парцали на облаците висяха ниско, вятърът се мушкаше под яката ѝ и хапеше кожата като дребни игли. Ръката ѝ, превързана набързо с марля от склада, туптеше и просмукваше топло петно, което се разливаше под бинта.
Днес не беше просто тежък ден. Днес беше денят, в който някой реши да я смаже.
Тя вървеше, сгъната в раменете, и не усещаше кога сълзите започват да текат. Не защото не искаше да плаче. А защото вече нямаше сила да спира.
В процедурния кабинет, третия по ред, тя миеше пода, както винаги. Внимателно, без да разлива, без да бърза, с навика на човек, който знае, че грешка се плаща. Тогава вратата се отвори и влезе Ирина. Усмивката ѝ не беше усмивка, а тънка пукнатина, през която се виждаше студ.
След секунди апаратът за ехография се стовари върху плочките. Оглушителен трясък, стъкло на парчета, тишина, която натежа като капак.
Ковальов нахлу с лице, почервеняло от ярост. Ирина заговори преди Анна да успее да си поеме дъх. Думи като удари, обвинения като куршуми. Анна остана вцепенена, а онова, което беше най-жестоко, не беше крясъкът, а фактът, че в кабинета нямаше камери. Нямаше свидетели, които да видят ръката на Ирина, която уж случайно беше бутнала стойката. Нямаше записи, които да покажат, че Анна в този миг държеше мопа неподвижно, далеч от апарата.
И най-страшното беше, че всички предпочетоха удобната лъжа.
Върху заплатата ѝ сложиха удръжка. Четиридесет и осем хиляди. Парите, които пазеше за операцията на Катя, племенницата ѝ, за която Света беше оставила последните си надежди, преди болестта да я отнесе.
Анна стигна до пътя и спря. Тук трябваше да мине автобус, но телефонът ѝ беше изтощен, часовник нямаше, а спирката беше далеч. Вятърът я блъскаше, снегът лепнеше по миглите. Тя се огледа и за пръв път ѝ мина мисълта, че може би тази вечер просто ще седне на бордюра и ще остане там, докато студът не изключи всичко вътре в нея.
Тогава до нея спря тъмносиня кола.
Стъклото се спусна, и мъжки глас, спокоен и нисък, попита:
„Добре ли сте?“
Анна кимна, без да мисли. Беше видяла подобни коли като таксита, които взимаха хора от клиниката, когато се стъмни. Присви очи от снега и каза адреса си. Мъжът не я поправи. Само отвори задната врата.
Тя се качи и чак когато колата потегли, усети мириса на чист салон и тихия звук на отопление. Нещо в тази тишина я разкъса. Думите потекоха сами, като вода през счупен шлюз.
Разказа за апарата. За Ирина. За Ковальов. За удръжката. За Катя и за Света, която си отиде, без да дочака чудо.
Мъжът слушаше. Не задаваше въпроси. Само стискаше волана така, сякаш под него имаше не кожа, а гняв.
Когато спря пред дома ѝ, Анна избърса лицето си с ръкава. Гласът ѝ се беше превърнал в шепот.
„Извинете… не трябваше да ви натоварвам.“
Мъжът не се обърна веднага. Извади телефона, набра номер и каза кратко, отчетливо, сякаш подписваше присъда:
„Всички в кабинета след час. Без изключения.“
Анна пребледня.
„Вие… кой сте?“
Той най-сетне я погледна в огледалото. Погледът му беше ясен, а в него имаше нещо, което не приличаше на любопитство. Приличаше на решение.
„Казвам се Максим.“
И това беше всичко. Една дума, която се заби в тишината като пирон.
Анна слезе, затръшна вратата от студ и шок, и гледа как колата изчезва. Върна се по стълбите, без да усеща краката си. Само ръката ѝ пулсираше, а вътре в нея се разливаше усещането, че нищо не е случайно.
Тази нощ щеше да има цена.
И някой щеше да я плати.
Глава втора
Час по-късно Анна седеше на кухненския стол и стискаше чаша с чай, която беше изстинала, преди да успее да отпие. В стаята беше тихо, но тишината не успокояваше. Тя я притискаше.
На масата лежеше тефтерче с бележки за болницата на Катя, за лекарствата, за датите на прегледи. Анна се беше научила да държи живота в ред, защото ако не го държеше, той се разпадаше.
Изведнъж телефонът, включен в зарядното, примигна. Екранът светна, и непознат номер се появи.
Анна отговори с пресъхнало гърло.
„Ало?“
Отсреща се чу глас на жена. Изострен, нервен.
„Анна, къде сте? Защо не се върнахте?“
Анна позна гласа. Лена, другата санитарка, която от години работеше в клиниката и която, макар да се страхуваше, имаше сърце.
„Вкъщи съм.“
„Тук… тук стана нещо. Ирина тича като обезумяла. Ковальов е в кабинета на управителя. И… дойде Максим.“
Анна замръзна, после се поправи вътрешно, сякаш думата беше забранена, и вместо това усети как тялото ѝ се втвърдява.
„Какъв Максим?“
Лена преглътна шумно.
„Онзи, дето никой не е виждал. За него само се говори. Казват, че е собственикът. Или поне човекът, който държи парите. Влезе без да му искат карта, без да го спират, и всички станаха на крака.“
Анна затвори очи.
Собственикът.
Човекът, който държи парите.
И той беше онзи, който я беше качил в колата си, докато тя го мислеше за таксиметров шофьор.
„Анна…“ Лена сниши глас. „Ирина повтаря, че ти си виновна. Но… Максим не изглежда да вярва. Пита за теб. Каза да те доведат утре сутринта. На разговор. Рано.“
Анна отвори очи. Сърцето ѝ биеше в ушите.
„Утре?“
„Да. И още нещо. В клиниката пристигна един мъж… адвокат. Не от нашите. И има още двама, които преглеждат документи.“
Анна прехапа устна.
Когато истината започва да се движи, лъжата винаги крещи първа.
„Лена… благодаря.“
„Пази се“ прошепна Лена и затвори.
Анна остана да гледа празния екран. После очите ѝ се плъзнаха към тефтерчето на Катя. Към сумите, изписани с треперлив почерк. Към датата на следващия преглед, която наближаваше като нож.
Тя си каза, че утре ще отиде. Ще каже истината. Ще държи глава изправена.
Но въпреки това страхът вече беше там. Не като паника, а като студ под кожата.
Защото Анна знаеше нещо, което богатите хора често не разбират.
Когато си беден, истината рядко е достатъчна.
Глава трета
Сутринта дойде без милост.
Анна влезе в клиниката, преминала през познатите врати, в които винаги миришеше на чистота, скъпи препарати и чужда власт. Днес този мирис я дразнеше. Днес той не беше чистота, а покривало върху гнилото.
По коридора хората се разминаваха с нея и свеждаха очи. Някои се преструваха, че не я виждат. Други я гледаха кратко, сякаш се бояха да не се заразят от бедата ѝ.
Лена я чакаше край стаята за персонала. Лицето ѝ беше напрегнато.
„Тук е“ каза тихо. „В кабинета на управителя. Ирина е вътре. Ковальов също. И онзи адвокат.“
Анна пое въздух и почука.
„Влезте“ прозвуча мъжки глас, който не беше нито на Ковальов, нито на Ирина.
Анна отвори.
Кабинетът беше просторен, с голяма маса и високи шкафове. По стената имаше картини, които изглеждаха скъпи, но без душа. Зад бюрото седеше Максим. Същият мъж. Същите спокойни очи. Само че тук той не беше шофьор, който предлага помощ. Тук той беше човек, който може да счупи съдби, без да повиши тон.
До него стоеше мъж на средна възраст с папка и твърд поглед. Адвокатът. До прозореца, с ръце скръстени, беше Ковальов. Ирина седеше леко встрани, но усмивката ѝ беше като нож.
Максим посочи стол.
„Седнете, Анна.“
Той каза името ѝ така, сякаш го е знаел отдавна. Това я стресна.
Анна седна, стиснала ръцете си, за да не треперят.
Максим се наведе леко напред.
„Разкажете ми всичко отначало. Бавно. И без да пропускате детайли.“
Ирина въздъхна демонстративно.
„Няма какво да разказва. Всичко е ясно. Размахваше мопа като в обор, и ето…“
Максим вдигна ръка. Без да повишава глас. Само с жест.
Ирина млъкна, но очите ѝ се стесниха.
Анна започна. Разказа как е мила пода. Как Ирина е влязла. Къде е стоял апаратът. Как е имало шум от отворена врата, като течение. Как стойката е била по-близо до края на плочките, отколкото обикновено. Как Ирина е била нервна още от сутринта.
„Апаратът беше преместен“ каза Анна. „Не знам кой го премести, но не беше на мястото си.“
Ковальов се изсмя сухо.
„Това е абсурд. Апаратът не се мести без разрешение.“
„Вие сте бил на етаж по-горе“ отвърна Анна тихо. „Аз бях там. Видях го.“
В кабинета настъпи тишина.
Адвокатът отвори папката.
„Анна, преди да продължим, ще ви попитам нещо. Вие подписахте ли документ за материална отговорност?“
Анна поклати глава.
„Не. Аз съм санитарка. Подписах само договор за работа.“
Ирина се изправи.
„Това няма значение. Щетата е нанесена в нейна смяна.“
Максим не я погледна. Той погледна адвоката.
„Какво означава това юридически?“
Адвокатът отговори спокойно, сякаш разрязваше въздуха.
„Означава, че удръжката е направена неправомерно, ако няма надлежно установена вина и ако няма подписан документ за материална отговорност. И означава, че клиниката се излага на риск от дело.“
Ковальов стисна челюстта си.
„Ние имаме вътрешен правилник.“
Максим се усмихна едва забележимо. Усмивка, която не носеше топлина.
„Вътрешният правилник не е закон.“
Ирина пребледня.
Анна усети, че сърцето ѝ се удря в ребрата. Не беше свикнала някой да говори така пред хора като Ирина.
Максим се облегна назад.
„Ирина, твърдите, че Анна е бутнала апарата с мопа. Има ли свидетели?“
Ирина сви рамене.
„Нямаше никой вътре.“
„Камери?“
„В този кабинет няма.“
Максим се наведе напред, този път към Ковальов.
„Защо в процедурните кабинети няма камери?“
Ковальов се размърда.
„Защото… лични данни. Пациенти.“
„По време на почистване няма пациенти“ каза Максим. „Има ли камери в коридора пред кабинета?“
Ирина отвори уста, но не каза нищо.
Ковальов отговори:
„Има… но…“
„Но какво?“
„Тази камера… от седмица не работи.“
Максим не мигна.
„Кой отговаря за нея?“
„Техникът“ изсумтя Ирина. „Но той е в отпуск.“
„И е в отпуск точно когато за първи път от години се чупи апарат за над милион“ каза Максим тихо.
Тишината стана тежка.
Анна усети, че напрежението се сгъстява между стените. Че нещо се надига като буря.
Максим сложи телефона си на масата. Екранът светна. Той натисна бутон, после друг.
„Лена“ каза, без да повишава тон. „Влез.“
Вратата се открехна, Лена пристъпи плахо.
„Лена, вчера видя ли нещо необичайно около кабинета?“
Лена се вцепени, погледна Ирина, после Анна. Гласът ѝ трепереше.
„Видях… Ирина носеше ключ. И отвори кабинета преди Анна да започне да чисти.“
Ирина избухна:
„Лъжеш!“
Максим не повиши глас. Само каза:
„Седнете, Ирина.“
Ирина стоеше права. Гърдите ѝ се вдигаха бързо.
Максим се обърна към адвоката.
„Запишете. И още нещо. Искам пълен преглед на застраховките, на техниката, на ремонтите, на отпуските, на протоколите. От шест месеца назад.“
Ковальов рязко изсумтя:
„Това вече е прекалено.“
Максим го погледна за първи път директно.
„Не. Това е началото.“
Анна усети как по гръбнака ѝ полазват тръпки.
Нищо не беше случайно.
И тази истина щеше да разпори клиниката отвътре.
Глава четвърта
Когато Анна излезе от кабинета, коленете ѝ се разтрепериха. Лена я хвана под лакътя.
„Добре ли си?“
Анна кимна, но не беше сигурна. Вътре в нея имаше странна смес от надежда и страх. Надежда, че за пръв път някой я слуша. Страх, че когато богатите започнат да ровят, калта пръска най-силно върху слабите.
Лена я отведе до ниша, където не минаваха хора.
„Анна, Ирина е опасна. Тя има връзки. Не само тук. И… не знам защо, но всички се страхуват от нея.“
Анна преглътна.
„Защо?“
Лена сведе очи.
„Говори се, че държи нещо. Нещо, което може да съсипе клиниката. Някакви документи. Или записи. И затова Ковальов ѝ търпи всичко.“
Анна почувства как стомахът ѝ се сви.
Документи. Записи.
Истината има цена, а лъжата винаги има охрана.
„И още нещо“ прошепна Лена. „Вчера вечерта, след като ти си тръгна, Ирина се опита да влезе пак в кабинета. Но вратата беше заключена. И тогава… тя се обади на някого. Чух само едно име.“
Анна се наведе към нея.
„Кое?“
„Тимур.“
Анна не познаваше такъв човек. Но името прозвуча като парче метал.
„Кой е Тимур?“
Лена поклати глава.
„Не знам. Само знам, че след разговора Ирина се успокои. Все едно някой ѝ обеща, че ще оправи нещата.“
Анна стисна превръзката на ръката си.
Този ден беше започнал с обвинение. Сега се превръщаше в нещо друго. В игра, която не разбираше, но в която вече беше пешка.
Точно тогава телефонът ѝ звънна. Този път номерът беше запазен.
Катя.
Анна отговори веднага, гласът ѝ омекна.
„Катя, как си?“
Отсреща се чу тихо дишане и слаб глас.
„Лельо… докторът пак дойде. Казва, че трябва да сменим лекарството. И че… и че ако не намерим пари скоро…“
Катя спря. Анна усети как въздухът ѝ свършва.
„Не говори така“ прошепна Анна. „Ще намерим. Обещавам.“
„Не искам да ти тежа“ прошепна Катя. „Аз… мога да се откажа от университета…“
Анна затвори очи.
„Не. Ти ще учиш. Ще завършиш. Ще живееш. Чуваш ли ме?“
Катя се разплака тихо.
„Лельо… вчера… ти ми обеща, че всичко ще се оправи. Но аз виждам как се изморяваш.“
Анна отворѝ очи и погледна към коридора, където хората минаваха със скъпи престилки и важни лица. Тя беше никой за тях. Но за Катя беше всичко.
„Катя“ каза Анна твърдо. „Днес срещнах човек. Той каза… че ще събере всички в кабинета след час. И че без изключения.“
„Какво значи това?“
Анна преглътна.
„Не знам още. Но чувствам, че нещо се движи.“
Когато затвори, ръката ѝ трепереше. Не от болка. От решимост.
Тя не можеше да се откаже.
Не и когато истината вече беше пусната на свобода.
Глава пета
До края на деня клиниката приличаше на кошер, в който някой е ударил стената. Хората шепнеха в ъглите. Секретарките спираха да пишат, когато Максим минаваше. Дори охраната се държеше по-тихо.
Анна беше извикана отново. Този път не в кабинета на управителя, а в малка стая за разговори, където обикновено успокояваха недоволни пациенти. На масата имаше диктофон. До него седеше адвокатът. До прозореца стоеше Максим.
„Анна“ каза адвокатът. „Ще ви задам няколко въпроса. Отговорите ви са важни. Това може да стигне до съд.“
Съд.
Думата падна тежко.
Анна кимна.
„Знаете ли нещо за застраховката на апарата?“
„Не“ отвърна Анна. „Аз само чистя.“
„Виждали ли сте някой да влиза в кабинета без причина?“
Анна се замисли.
„Понякога Ирина“ каза тихо. „Понякога сама, понякога с Ковальов. И винаги затваряха вратата.“
Адвокатът записа.
Максим се обърна.
„Ирина често ли е била агресивна към вас?“
Анна усети как преглъща гордостта си.
„Да. Казваше, че… че такива като мен трябва да са благодарни, че изобщо им дават работа.“
Максим не каза нищо, но в очите му премина нещо като сянка.
Адвокатът затвори папката.
„Последен въпрос. Вчера, след инцидента, някой оказа ли натиск върху вас да подпишете нещо?“
Анна се изправи леко.
„Да. Ирина ми подаде лист и каза да подпиша, че признавам вина. Аз отказах. Тогава Ковальов каза, че ще ме уволни и че ще ми направят така, че никой да не ме вземе никъде.“
В стаята стана тихо.
Максим погледна адвоката.
„Това е достатъчно.“
После се обърна към Анна.
„Не се страхувайте. Засега.“
„Засега?“ повтори Анна.
Максим приближи масата и сложи на нея малък плик.
„Това е аванс. За Катя. За лекарства. Днес.“
Анна се втренчи в плика, сякаш виждаше капан.
„Не мога да го взема.“
„Можете“ каза Максим спокойно. „Не е милостиня. Това е… поправка. На една несправедливост, която допуснах, защото не гледах достатъчно внимателно.“
Анна почувства как очите ѝ се пълнят.
„Аз… не ви познавам. Защо го правите?“
Максим се усмихна много слабо.
„Защото вчера ви оставих да мислите, че съм таксиметров шофьор. А аз не поправям само сметки. Понякога поправям и грешки.“
Той се обърна към вратата, но преди да излезе, се спря.
„И още нещо. Ако някой ви се обади. Ако ви заплашват. Ако ви предложат пари да мълчите. Кажете ми веднага.“
Анна стисна плика, все още колебаеща се.
Максим излезе. Вратата се затвори.
Адвокатът погледна Анна.
„Това няма да е лесно“ каза той. „Те ще се борят. Ще лъжат. Ще се опитат да ви направят виновна по други начини. Готова ли сте?“
Анна вдигна глава.
„Нямам избор.“
Адвокатът кимна.
„Тогава ще ви дам име. Мира. Моя колежка. Ако нещо стане, търсете нея. Тя е безмилостна в съдебната зала. И не понася несправедливост.“
Анна не знаеше дали да се радва или да трепери.
Но вече беше ясно.
Тази история не свършваше с една счупена машина.
Тя тепърва започваше.
Глава шеста
Вечерта Анна се прибра с плика в чантата, сякаш носеше стъкло. Беше ѝ страх да го отвори, да не би вътре да има не пари, а бележка с условия. Но когато го отвори у дома, видя банкноти и кратка бележка с два реда, написани с равен почерк:
„За Катя. Не дължиш благодарност. Дължиш само истина.“
Анна се разплака, този път без шум. Плака дълго, докато болката в гърдите ѝ не се превърна в нещо по-поносимо, като умора след буря.
На следващата сутрин отиде при Катя.
Катя лежеше в стая с бели стени и прозорец, от който се виждаше само небето. До леглото ѝ имаше учебници. Дори с треперещи ръце тя беше подчертала нещо в тетрадка. Анна се усмихна през сълзите си.
„Пак ли учиш?“
Катя се опита да се усмихне.
„Ако спра… ще се уплаша още повече.“
Анна седна и извади плика.
„Имаме за лекарствата. За известно време.“
Катя пребледня.
„Откъде?“
Анна погали косата ѝ.
„От човек, който… реши да не си затваря очите.“
Катя преглътна.
„Лельо… ти пак ли взимаш заем?“
Анна усети как се стяга.
Катя не знаеше всичко. Не знаеше за кредита за жилището, който Анна беше взела преди време, с надежда да се измъкне от мизерията. Не знаеше за лихвите, които я гонеха. Не знаеше колко често Анна си лягаше с мисълта, че утре може да ѝ вземат дома.
Анна се усмихна спокойно.
„Не. Този път не.“
Вратата се отвори и влезе млада лекарка, с уморени очи и добра стойка. Тя се представи.
„Казвам се Дана.“
Анна кимна.
Дана прегледа картона на Катя, после погледна Анна.
„Има промяна. Трябва да действаме по-бързо. Има вариант за операция, но… ще трябва решение. И средства.“
Катя затвори очи.
Анна стисна ръката ѝ.
„Ще ги намеря“ каза тя тихо.
Дана въздъхна.
„Знам, че го казвате от сърце. Но не искам да ви лъжа. Времето не е ваш приятел.“
Когато лекарка излезе, Катя прошепна:
„Лельо… ако не стане…“
Анна я прекъсна.
„Няма да говориш така.“
Катя отвори очи, влажни.
„Страх ме е.“
Анна се наведе и целуна челото ѝ.
„И мен ме е страх. Но виж ме. Аз съм тук. И ще остана. Докато се оправи.“
Катя се усмихна слабо.
„Ти винаги оставаш.“
Анна се изправи и погледна през прозореца. Небето беше сиво.
Но вътре в нея се беше запалила искра.
Истината струва скъпо.
И Анна беше готова да плати с всичко, което имаше, стига Катя да живее.
Глава седма
На третия ден натискът започна.
Анна се връщаше от болницата, когато телефонът ѝ звънна. Номерът беше непознат. Тя отговори, защото в последно време всяко обаждане можеше да е важно.
„Анна“ каза женски глас. Беше Ирина.
Анна спря насред тротоара.
„Как намерихте номера ми?“
Ирина се засмя.
„Ние сме клиника. Имаме досиета. Имаме всичко. Чуй ме внимателно. Това, което се случва, може да стане много неприятно за теб.“
Анна усети как кръвта ѝ изстива.
„Аз казах истината.“
„Истината“ повтори Ирина с презрение. „Ти знаеш ли колко струва истината? Ти имаш заем. Имаш кредит. Имаш болна племенница. Ти си лесна.“
Анна стисна телефона.
„Какво искате?“
„Искам да дойдеш утре и да подпишеш, че си виновна. Ще ти върнем част от удръжката. Ще ти дадем още малко. И всичко приключва.“
Анна затвори очи.
„А ако не?“
Гласът на Ирина стана по-тих.
„Тогава ще разбереш какво значи да нямаш къде да работиш. Ще разбереш какво значи банката да поиска всичко наведнъж. И ще разбереш какво значи една болница да не намери място за болна студентка, когато документите ѝ внезапно изчезнат.“
Анна изтръпна.
„Вие сте чудовище.“
Ирина се засмя.
„Аз съм реалност. И още нещо. Максим не е твой приятел. Той е бизнесмен. И бизнесът не обича шум. Когато му омръзнеш, ще те хвърли.“
Анна усети, че не може да диша.
„Не ме интересува.“
„Ще те интересува“ прошепна Ирина. „Ще те интересува, когато останеш сама.“
Обаждането прекъсна.
Анна остана на място, притиснала телефона към ухото си, сякаш още можеше да чуе гласа. После се разтрепери. Не от студ. От ярост.
Тя набра Мира. Номерът беше в бележката на адвоката.
„Мира? Аз съм Анна. Ирина ми се обади. Заплаши ме.“
Отсреща се чу спокойствие, което звучеше като стомана.
„Къде сте?“
„На улицата. Прибирам се.“
„Веднага вкъщи. Заключете. Не отваряйте на никого. И ми кажете всичко. Подробно.“
Анна разказа, гласът ѝ трепереше.
Мира не прекъсна. Накрая каза:
„Добре. Това е заплаха. Записахте ли разговора?“
Анна замълча.
„Не… не се сетих.“
„Няма значение. Оттук нататък ще се сетите. И още нещо, Анна. Няма да подписвате нищо. Нищо. Дори да ви обещаят живот. Разбрахте ли?“
„Да.“
„И последно. Ирина си мисли, че е защитена. Но всеки човек има слабост. Ще я намерим.“
Анна затвори. Ръцете ѝ се потяха.
Влезе у дома и заключи. Два пъти.
После седна и се загледа в тъмното.
Нищо не беше случайно.
Ирина се страхуваше.
Защото ако истината излезе наяве, някой щеше да загуби повече от пари.
Някой щеше да загуби властта си.
А хората като Ирина убиват не с нож, а с подпис.
Глава осма
Максим я извика на следващата сутрин. Този път беше сам. Кабинетът изглеждаше по-студен без другите.
„Седнете“ каза той.
Анна седна и опита да не показва страх.
Максим я погледна внимателно.
„Обади ли ви се някой?“
Анна се поколеба само миг.
„Ирина. Заплаши ме.“
Максим не промени изражението си, но в очите му се появи нещо твърдо.
„Какво каза?“
Анна повтори думите. За кредита. За банката. За Катя.
Когато свърши, Максим стана и отиде до прозореца. Погледна навън, сякаш там беше отговорът.
„Знаете ли какво мразя?“ каза тихо.
Анна мълча.
„Мразя, когато някой използва болестта на дете като нож. И мразя, когато някой си мисли, че страхът е валута.“
Той се обърна.
„Анна, аз не съм светец. Правил съм сделки, от които не се гордея. Но имам правило. Не се играе с живота на хората.“
Анна почувства как гърлото ѝ се стяга.
„Защо се намесихте?“ попита тихо. „Можехте да си кажете, че това не ви засяга.“
Максим се усмихна криво.
„Вчера в колата… видях как човек може да се срути без да вика. Това ме удари.“
Той замълча, после добави:
„И защото клиниката не е само бизнес за мен.“
Анна се намръщи.
„Какво е тогава?“
Максим се върна до бюрото, отвори чекмедже и извади снимка. Постави я пред Анна.
На снимката имаше млада жена. Усмихната. С тъмни очи, които гледаха право в камерата.
Анна почувства как сърцето ѝ прескача.
Тази усмивка…
„Света“ прошепна Анна.
Максим кимна.
„Познавала сте я.“
Анна едва дишаше.
„Тя беше сестра ми.“
Максим затвори очи за миг, сякаш болката му беше стара, но още жива.
„Знам.“
Анна се вцепени.
„Как…“
Максим отвори очи.
„Света работеше тук преди години. Не като санитарка. Като счетоводител. Тя видя нещо, което не трябваше да вижда. Дойде при мен. Каза ми, че в клиниката има схема. Че се източват средства. Че апаратура се застрахова, после се уврежда, после се взимат пари. Че протоколи се подменят. И че Ирина и Ковальов не са сами.“
Анна усети, че светът се накланя.
„Тя… не ми каза.“
„Не е искала да ви въвлича“ каза Максим. „Тогава обещах, че ще го спра. Но… не го спрях. Не докрай. Някои нишки се скъсаха. Други останаха. А после Света се разболя. И изчезна оттук.“
Анна почувства как сълзите ѝ избликват.
„Тя умря“ прошепна. „И аз… останах с Катя.“
Максим кимна бавно.
„Знам. И затова няма да ви оставя сама.“
Анна потрепери.
„Тогава това с апарата…“
„Не беше случайност“ каза Максим. „Беше опит да се повтори схемата. Но този път избраха грешния човек за жертва. Избраха вас. И това ги издаде.“
Анна стисна снимката на Света.
„Какво ще направите?“
Максим погледна към телефона си.
„Ще довърша това, което обещах на сестра ви.“
Той натисна бутон.
„Всички в кабинета. След час. Без изключения.“
Анна усети как кожата ѝ настръхва.
Света беше оставила следа.
И тази следа водеше право към хора, които никога не бяха плащали за нищо.
До днес.
Глава девета
Събранието беше като съд.
В голямата зала, където обикновено се правеха обучения и празнични речи, днес стояха хора със сведени погледи. Персоналът беше там. Ирина беше там. Ковальов беше там. Делова жена от счетоводството, която всички наричаха само Лора, стоеше като статуя. Техникът, който уж беше в отпуск, беше доведен и изглеждаше като човек, хванат на местопрестъплението.
До Максим седеше Мира, с папки, които изглеждаха като оръжия.
Анна седеше в края, до Лена. Чувстваше се малка, но не сама.
Максим стана.
„Първо“ каза той. „Ще кажа едно. Тази клиника е построена, за да лекува. Ако някой я използва за да краде, ще бъде изхвърлен. Ако някой я използва за да унижава хора, ще бъде унищожен. С документи. С дела. С истина.“
Ирина се изсмя.
„Патетично.“
Максим не я погледна. Погледна техникът.
„Камерата пред процедурния кабинет. Защо не работеше?“
Техникът преглътна.
„Имаше повреда.“
Мира отвори папка.
„Интересно“ каза спокойно. „Защото според записите за поддръжка, вие сте подписали, че камерата е оправена преди седем дни. И сте взели пари за това.“
Техникът пребледня.
Максим добави:
„И вчера, в деня на инцидента, сте били в клиниката. Не в отпуск.“
Техникът започна да трепери.
Ирина изсумтя.
„Това не доказва нищо.“
Мира се усмихна тънко.
„Доказва, че сте се опитали да скриете входа към истината.“
Тя обърна страница.
„Второ. Апаратът за ехография е застрахован за сума, която е по-висока от реалната му стойност. Това е странно, нали?“
Лора от счетоводството се размърда.
„Така е било решено.“
„От кого?“ попита Мира.
Лора погледна към Ковальов.
Ковальов стисна челюст.
„От управлението.“
Максим се усмихна.
„От управлението? Тоест от вас и Ирина?“
В залата се чу шепот.
Ирина се изправи рязко.
„Вие се опитвате да ни направите престъпници заради една счупена машина!“
Мира вдигна ръка.
„Не заради една машина. Заради модел.“
Тя извади снимки. Протоколи. Печатани листове.
„Ето списък с апаратура, която е претърпяла повреди през последната година. Всички повреди са били „случайни“. Всички са се случили в смени, когато в стаите няма камери. Всички са завършвали с изплащане на застраховка. И всички са имали едно и също име в протокола за отговорен човек.“
Мира вдигна лист.
„Ирина.“
В залата се чу шум.
Ирина пребледня, после лицето ѝ се изкриви.
„Лъжи!“
Максим пристъпи напред.
„Ирина, преди да крещите, ще ви кажа още нещо. Вчера, когато апаратът падна, в стаята нямаше камери. Но апаратът има вграден дневник. Записва движение, наклон, удар. Време. Ъгъл.“
Ирина застина.
Максим продължи:
„Този удар не е причинен от моп. Причинен е от натиск. От човешка ръка. От бутане.“
Ирина се огледа, сякаш търсеше спасение.
Ковальов направи крачка назад.
Максим вдигна телефона си.
„И още нещо. Имаме запис от друга камера. Не пред кабинета. А от края на коридора. Камерата на аварийния изход. Тя работи.“
Мира натисна бутон на лаптоп.
На екрана се появи картина. Неясна, но достатъчна.
Ирина, която отваря кабинета с ключ. Ирина, която влиза. После излиза. После Анна идва с количката за почистване. После Ирина влиза отново. И в този момент кадърът прекъсва, но след секунди се вижда как Ирина изскача навън, а след нея Ковальов тича.
В залата настъпи тишина, която беше по-силна от крясък.
Анна усети как дланите ѝ изстиват.
Ирина гледаше екрана, а после се засмя. Смях, който звучеше като отчаяние.
„Добре“ каза тя. „Добре. Искате истина? Ще получите истина.“
Тя се обърна към всички.
„Да, аз бутнах апарата. И знаете ли защо? Защото трябваше да го бутна. Защото някой ми каза, че ако не го направя, ще ме смачка. Тимур. Човекът, който дава заеми на клиниката. Човекът, който държи Ковальов за гърлото. И човекът, който…“
Тя се обърна към Максим, очите ѝ блестяха.
„Човекът, който знае и за теб.“
Залата изстина.
Максим не помръдна.
Само каза тихо:
„Кажете всичко.“
Ирина облиза устни.
„Ще кажа. Но първо… искам гаранции.“
Мира се засмя.
„Тук не се пазарим. Тук се говори.“
Ирина гледаше като в капан.
„Ако говоря, ще ме убият.“
Анна усети как стомахът ѝ се сви.
Защото това вече не беше само клиника.
Това беше мрежа.
И в нея имаше хора, които не се страхуват от закон.
Само от истината.
Глава десета
След събранието клиниката се разпадна на лагери. Едни шепнеха, други плачеха, трети се правеха на нищо не виждали. Ковальов беше отстранен временно. Ирина беше задържана в стая, докато Мира подготвяше документи.
Максим извика Анна и Лена в кабинета си.
„Вие двете“ каза той. „Ще бъдете под защита. Поне докато не изясним всичко.“
Анна се дръпна.
„Под защита?“
Максим кимна.
„Ирина спомена човек, който дава заеми. Това е опасно. Такива хора не обичат светлина.“
Лена пребледня.
„Аз имам деца…“
„Ще се погрижим“ каза Максим спокойно. „Мира ще уреди необходимото.“
Мира кимна.
„Анна, от днес нататък не ходите сама никъде. Ако някой ви чака пред дома, ако видите непозната кола, ако получите странно обаждане, звъните веднага. И още нещо. Пазите всички бележки, всички съобщения, всичко.“
Анна преглътна.
„Добре.“
Максим се облегна назад.
„Има още един проблем“ каза той. „Катя.“
Анна усети как сърцето ѝ прескача.
„Какво за Катя?“
Максим я погледна.
„Трябва да уредим операцията. Не утре. Не другата седмица. Колкото се може по-скоро.“
Анна се вцепени.
„Но… средствата…“
Максим вдигна ръка.
„Средствата ще ги намеря. Но има условие. Трябва да ми кажете нещо, което ме измъчва откакто ви видях.“
Анна почувства лед.
„Какво?“
Максим извади от чекмедже стар плик. В него имаше документ, пожълтял по краищата.
„Това е акт за раждане“ каза той тихо. „Света го е оставила при мен. С печат. С подпис. И с едно име.“
Анна погледна документа и усети как светът се разлюлява.
„Катя“ прошепна.
Максим кимна.
„Света не е майката. Тя е… настойник.“
Анна пребледня.
„Какво говорите?“
Максим я гледаше внимателно, сякаш се боеше да не я счупи.
„Анна… Катя е ваша.“
Тишината падна като камък.
Лена ахна.
Анна не можа да диша.
„Не“ прошепна. „Не…“
Максим не отстъпи.
„Света я е записала като своя, за да я предпази. Това е направено преди години. Тя е криеха. Пазела е тайна. И я е оставила на мен, защото е знаела, че ако умре, истината трябва да излезе, когато е безопасно.“
Анна се хвана за ръба на стола.
„Аз… аз я отгледах като племенница… защото Света каза, че…“
Гласът ѝ се разпадна.
Спомени нахлуха. Нощи, в които Света плачеше и не казваше защо. Писма, които Анна не беше чела. Рязкото решение да „вземат“ бебето и да го нарекат племенница, за да не пита никой.
Анна прошепна:
„Аз бях млада. Бях глупава. Влюбих се. Той… ме остави. Света каза, че ако кажем истината, ще ме унищожат. Родителите ни…“
Тя не довърши.
Максим гледаше мълчаливо.
„Значи е вярно.“
Анна избухна в плач. Лена се приближи и я прегърна.
Анна трепереше.
„Катя… не знае.“
„Не“ каза Максим. „Не знае. И не трябва да научава от чужди уста. Но трябва да знаете, Анна. Защото когато започнем дела, когато започнат да ровят в документи, тази истина може да излезе. И тогава ще е по-страшно.“
Анна изтри сълзите си.
„Защо Света го направи?“
Максим отговори тихо:
„За да ви спаси. И да спаси Катя.“
Анна почувства вина като тежест.
„Аз… мислех, че я спасявам, като мълча.“
„Понякога мълчанието не спасява“ каза Мира. „Понякога то храни чудовища.“
Анна затвори очи. Сърцето ѝ гореше.
Катя. Нейната Катя. Нейната дъщеря.
И сега, когато истината беше на прага, Анна трябваше да направи най-трудното.
Да избере кога и как да я произнесе.
Но първо трябваше да я запази жива.
На всяка цена.
Глава единадесета
Същата вечер, когато Анна излезе от клиниката, тя видя кола, спряла на отсрещната страна. Не беше там преди. Не познаваше номера. Стъклата бяха тъмни.
Анна усети как кожата ѝ настръхва.
Тя се обърна и тръгна в обратната посока, като се преструваше, че е забравила нещо. Влезе обратно в сградата и отиде при охраната.
„Има кола отвън“ прошепна. „Стои и чака.“
Охранителят погледна през прозореца, после се намръщи.
„Не е от нашите.“
Анна набра Мира, пръстите ѝ трепереха.
„Мира… има кола. Чака.“
„Останете вътре“ каза Мира. „И не излизайте.“
След десет минути колата потегли. Бавно. Сякаш демонстрираше, че може да се върне.
Анна се прибра по-късно, с кола на клиниката. Максим беше уредил това. Не я беше питал дали иска. Просто беше решил. Това я смути, но и я облекчи.
В дома си Анна седна и отвори стар шкаф. Извади кутия с документи. Там беше договорът за кредита за жилище. Там бяха писмата от банката. Там беше и едно писмо от Света, което Анна беше пазила, без да чете, защото беше страх.
Тя отвори писмото.
Света беше писала с почерк, който беше и красив, и отчаян.
„Анна, ако четеш това, значи аз вече не мога да ти кажа сама. Прости ми. Прости ми за тайните. Прости ми, че те накарах да живееш в лъжа. Но го направих, защото те обичам. Защото знаех как ще те гледат. Как ще те разкъсат. И защото знаех, че Катя има нужда от майка, която няма да я изостави.
Ти си тази майка.
Ако някой ден се появи човек на име Максим, не се плаши. Той не е ангел, но има съвест. И обеща да пази това, което ние не можем.
И помни: когато дойде моментът, кажи истината сама. Не позволявай на лъжата да я каже вместо теб.“
Анна притисна писмото към гърдите си.
Света беше предвидила всичко.
Само че животът винаги е по-жесток от плановете.
Тя затвори очи и прошепна:
„Ще я кажа. Когато Катя стане по-силна. Когато има шанс.“
Телефонът ѝ звънна отново. Непознат номер.
Анна не отговори.
След минута дойде съобщение.
„Знам какво криеш. Ако не се откажеш, Катя ще плати.“
Анна почувства как дъхът ѝ спира.
Това вече не беше Ирина.
Това беше някой друг.
Някой, който знаеше.
Анна набра Максим.
„Максим… получих съобщение. За Катя.“
Гласът му беше твърд.
„Изпратете ми го. Сега.“
Анна изпрати.
Максим не каза много. Само:
„От тази минута никой няма да се приближи до вас. Обещавам. И Анна… няма да отстъпваме.“
Анна затвори. Коленете ѝ омекнаха.
Истината беше излязла от стаята.
И беше привлякла хищници.
Но Анна вече не беше сама.
И този път нямаше да мълчи.
Глава дванадесета
В следващите дни Мира започна делото. Не само за неправомерната удръжка. А за заплахи. За злоупотреби. За измами със застраховки. За всичко, което беше гнило зад белите стени.
Ковальов изчезна. Не идваше на работа. Говореше се, че е „болен“, но никой не вярваше. Ирина беше освободена временно, но под условие. Тя не излизаше много. Все едно и тя се страхуваше.
Една сутрин Анна беше извикана в съдебна зала за предварително заседание. Мира беше до нея, спокойна и стегната.
„Ще се опитат да те смачкат“ каза Мира тихо. „Ще те изкарат лъжкиня. Ще кажат, че си отмъстителна. Че искаш пари. Че си нестабилна. Не се поддавай.“
Анна кимна.
В залата Ковальов се появи с друг адвокат. Лъскав, самоуверен, с усмивка като реклама.
Той погледна Анна и каза:
„Съжалявам, че трябва да се срещаме така. Но тази жена…“ посочи Анна „…е опасна. Тя е озлобена. Тя иска да унищожи клиниката.“
Анна усети как кръвта ѝ кипва, но Мира сложи ръка върху нейната и прошепна:
„Точно това искат. Да избухнеш. Не го прави.“
Съдията слушаше. Прокурорът задаваше въпроси. Мира вадеше документи. И всеки път, когато Ковальов се опитваше да извърти, Мира го смачкваше с факт.
„Камерата не работи, но подписът ви е тук“ казваше тя. „Застраховката е завишена, а вашето решение е тук. Удръжката е незаконна, а заповедта ви е тук.“
Анна гледаше, и за пръв път в живота си усещаше как законът може да бъде не нож срещу бедния, а щит.
След заседанието, пред сградата, към Анна се приближи младеж с раница и леко прегърбени рамене. Очите му бяха умни и уморени.
„Извинете… Анна?“
Анна се стресна.
„Да?“
„Казвам се Никита“ каза той тихо. „Аз съм… приятел на Катя. От университета.“
Анна пребледня.
„Катя… как е?“
Никита сведе очи.
„Тя не ви казва всичко. Тя се прави силна, но…“
Анна стисна ръцете си.
„Защо си тук?“
Никита извади плик.
„Това са пари. Събрахме ги. От групата. От преподаватели. Аз… работя вечер, и…“
Анна го прекъсна:
„Не мога да го взема.“
Никита поклати глава.
„Моля ви. Не е милост. Катя винаги помага на всички. Сега е наш ред. И…“ той се поколеба „…аз съм взел кредит за жилище. Знам какво значи да те стискат. Знам какво значи да броиш стотинки и да се преструваш, че си добре.“
Анна го погледна. В този младеж имаше нещо истинско.
„Ти си взел кредит? На твоята възраст?“
Никита се усмихна горчиво.
„Да. С баща ми. Той е… богат. Но богатството понякога е клетка. Аз взех кредита, за да имам свое място. Да не бъда зависим. А сега… плащам цена.“
Анна взе плика, но не го отвори.
„Благодаря“ прошепна. „Но… не знам дали Катя ще приеме.“
Никита погледна настрани.
„Тя ще приеме, ако знаете как да ѝ го кажете.“
Анна усети как в гърдите ѝ се надига друга болка.
Защото имаше толкова много неща, които трябваше да каже на Катя.
И всяко едно изглеждаше като стена.
Глава тринадесета
Когато Анна отиде при Катя, тя я намери с учебник отворен, но очите ѝ бяха празни.
„Катя“ каза Анна нежно.
Катя вдигна поглед и се усмихна.
„Как мина?“
Анна седна и хвана ръката ѝ.
„Има развитие. Мира е силна. Максим помага. И… Никита беше там.“
Катя пребледня.
„Никита? Защо?“
Анна се поколеба. После извади плика.
„Събрали са пари. За теб.“
Катя се изправи рязко, колкото ѝ позволяваше тялото.
„Не! Не искам!“
Анна стисна ръката ѝ.
„Катя…“
„Не искам да съм тежест!“ гласът на Катя се пречупи. „Всички да ми дават, а аз… аз само да лежа.“
Анна се наведе.
„Ти не си тежест. Ти си човек, който има право да живее. И ако някой ти дава, това не е защото си слаба. А защото си значима.“
Катя се разплака.
„А ти? Ти все даваш. Ти… винаги си сама.“
Анна усети как думите я режат.
„Не съм сама“ прошепна тя, но не беше сигурна.
Катя се успокои малко, после прошепна:
„Лельо… защо Максим толкова се интересува?“
Анна замълча. Сърцето ѝ заби силно.
Това беше въпросът, който щеше да отвори вратата към истината. Но Анна не беше готова. Не още.
„Той познаваше Света“ каза тя внимателно.
Катя се намръщи.
„Как?“
Анна погали ръката ѝ.
„Света му е помогнала някога. И сега… той връща.“
Катя кимна, но в очите ѝ имаше подозрение.
Анна усети, че Катя вече не е дете. Че тя усеща когато нещо е скрито. Че лъжата може да я рани повече от истината.
В този момент в стаята влезе Дана.
„Имаме дата“ каза тя тихо. „Операцията може да се направи скоро. Ако уредим всичко.“
Анна стисна ръката на Катя.
„Ще го уредим“ каза твърдо.
Катя гледаше Анна, сякаш я виждаше за пръв път.
„Лельо… ти ми обещаваш, а аз… аз се страхувам да ти вярвам, защото не искам да падна.“
Анна преглътна сълзи.
„Тогава ми вярвай само за едно. Че няма да те оставя.“
Катя се усмихна през сълзите.
„Добре.“
Анна излезе в коридора. Ръцете ѝ трепереха. Не от страх.
От напрежението на тайна, която се е надула като буря в гърдите ѝ.
Истината се приближаваше.
И Анна трябваше да реши дали ще я каже с любов…
Или ще позволи на враговете ѝ да я изкрещят като обвинение.
Глава четиринадесета
Два дни преди операцията Ирина изчезна.
Мира беше първата, която се обади.
„Анна, Ирина не се явява на разпит. Телефонът ѝ е изключен. И това не е случайно.“
Анна усети как стомахът ѝ се сви.
„Къде може да е?“
„При Тимур“ отвърна Мира. „Или при някой, който ѝ обещава да я скрие. Но това означава, че той се активира.“
„Тимур…“ прошепна Анна.
„Да. И още нещо. Получихме информация, че клиниката има голям заем. Не от банка. От частен източник. При условия, които са… хищнически. Ако започнем да ровим, ще излезе още кал. И Тимур няма да стои и да гледа.“
Анна преглътна.
„Какво да правя?“
„Да живееш внимателно“ каза Мира. „И да не се огъваш.“
Същата вечер Анна се прибираше от болницата, когато усети, че някой върви след нея. Стъпки, които спират, когато тя спира. Стъпки, които тръгват, когато тя тръгва.
Анна не се обърна веднага. Вместо това зави към оживено място. Към вход, където имаше светлина. После набра Максим.
„Максим… мисля, че ме следят.“
Гласът му беше моментално твърд.
„Къде сте?“
Анна му каза. След минути кола спря. Максим беше зад волана.
„Качвай се“ каза тихо.
Анна се качи, сърцето ѝ биеше.
Максим тръгна бавно и погледна огледалата.
„Виждаш ли някого?“
Анна присви очи.
„Там… мъж с тъмно яке. Стои.“
Максим кимна.
„Добре.“
Той зави рязко, после още веднъж, и спря в светло място. После слезе. Анна го видя през стъклото как стои изправен, спокоен, сякаш не се страхува от нищо.
Мъжът с тъмното яке не приближи. Само гледаше.
Максим се върна в колата.
„Това е предупреждение“ каза той. „Иска да те уплаши. Да те накара да се откажеш.“
Анна преглътна.
„Ако не се откажа?“
Максим се наведе леко към нея.
„Тогава ще разбере, че и аз не се отказвам.“
Анна го погледна. В този мъж имаше сила, но и тежест. Сякаш носеше грешки, които никой не вижда.
„Ти си бизнесмен“ каза Анна тихо. „Ирина беше права в едно. Бизнесът не обича шум. Защо продължаваш?“
Максим не се усмихна.
„Защото този шум е моя вина. Ако бях спрял схемата навреме, Света нямаше да умре с чувство за провал. А ти нямаше да се бориш сама.“
Анна усети как думите му я удрят.
„Не говори така…“
„Истината боли“ каза Максим. „Но лекува.“
Той тръгна отново.
„Анна, след операцията на Катя ще уредим още нещо. Банката. Кредитът ти. Ще го преструктурираме. Но не защото искам да те купя. А защото не искам да те държат на каишка, докато се бориш за правото да дишаш.“
Анна усети как сълзите ѝ идват.
„Не искам да съм зависима.“
„Няма да си“ каза Максим. „Ще подпишем договор. Чист. Ясен. Без капани. Мира ще го види. И ако някога решиш да си тръгнеш от живота ми, ще можеш. Свободно.“
Анна го погледна дълго. После кимна.
Тя не беше свикнала някой да мисли така.
Но точно това беше напрежението.
Когато започнеш да вярваш, ставаш най-уязвим.
И Анна усещаше, че точно сега някой ще се опита да я удари най-болезнено.
Не с юмрук.
А с истина, изкривена в оръжие.
Глава петнадесета
Денят на операцията дойде.
Катя беше бледа, но очите ѝ блестяха. Никита стоеше в коридора, стиснал раницата си, сякаш тя беше броня. Дана говореше с екипа, уверена, но уморена.
Анна седеше до леглото и държеше Катя за ръка.
„Страх ме е“ прошепна Катя.
Анна се наведе.
„И мен ме е страх“ каза тя. „Но ще мине. И после ще се смеем на това.“
Катя се усмихна с усилие.
„Ще ми обещаеш ли… че каквото и да стане, ще ми кажеш истината. Не като дете. Като човек.“
Анна усети как гърлото ѝ се стяга.
„Обещавам“ прошепна. И в този миг знаеше, че повече не може да бяга.
Когато Катя я откараха, Анна остана в коридора, сякаш някой беше откъснал част от нея. Седна на стол и впи нокти в дланите си.
Максим се появи без шум. Седна до нея.
„Всичко ще бъде наред“ каза той.
Анна не отговори.
Мира също дойде. В ръката си държеше телефон.
„Имаме новина“ каза тя. „Ирина е намерена.“
Анна се вцепени.
„Къде?“
Мира погледна Максим.
„В една квартира. С мъж, който се представя като Тимур. Не е истинското му име. Това е псевдоним. Има хора с него. Опитаха да унищожат документи. Но ние вече взехме копия.“
Максим стисна челюстта си.
„Значи се е уплашил.“
Мира кимна.
„И още нещо. Тимур е свързан с хора, които финансират клиниката през заеми. Ако разкрием всичко, клиниката може да фалира.“
Анна се стресна.
„Но… какво ще стане с пациентите? С персонала?“
Максим я погледна.
„Това е моралната дилема“ каза тихо. „Ако извадим истината, може да спасим бъдещето, но да разрушим настоящето. Ако мълчим, ще запазим фасадата, но ще оставим гнилото да расте.“
Анна преглътна.
„И какво ще направиш?“
Максим се облегна назад.
„Ще направя трето. Ще извадим истината. И ще спасим клиниката, като махнем паразитите.“
Анна го погледна с недоверие.
„Как?“
„Аз ще поема финансовия удар“ каза Максим. „Ще покрия част от заемите, ще вкарам чисти средства, но само при условие, че всички виновни бъдат предадени на закона и че структурата се промени. Нов управител. Нов контрол. Камери където трябва. Прозрачност.“
Мира кимна.
„И това може да мине. Но ще има битка.“
Анна погледна към вратата на операционната, зад която беше Катя.
„Тогава се бийте“ прошепна. „Защото аз… аз вече се бия от години. Сама. И не искам никой да минава през това.“
Максим кимна.
„Няма да мине.“
Часовете се влачеха. Анна се молеше без думи. Никита стоеше като сянка. Дана излезе накрая, лицето ѝ беше потно, но очите ѝ сияеха.
„Успя“ каза тя. „Операцията мина добре.“
Анна издаде звук, който беше и плач, и смях. Коленете ѝ омекнаха. Максим я хвана за рамото.
„Тя ще се възстанови“ добави Дана. „Ще има трудни дни, но шансът е голям.“
Анна се разплака открито.
Максим се наведе към нея.
„Сега идва следващото“ прошепна. „Сега идва истината.“
Анна кимна през сълзи.
„Да“ прошепна. „Сега.“
Защото вече нямаше нищо по-страшно от това да загубиш.
А тя току-що беше спечелила най-важната битка.
Катя беше жива.
И Анна щеше да бъде смела.
Глава шестнадесета
Когато Катя се събуди, беше слаба, но жива. Очите ѝ търсеха Анна, и Анна беше там. Седеше до леглото, държеше я за ръка, сякаш с това можеше да я задържи на този свят.
„Лельо“ прошепна Катя.
Анна се усмихна през сълзите си.
„Тук съм.“
Катя преглътна.
„Обеща ми.“
Анна усети как сърцето ѝ се свива.
„Да“ прошепна. „Обещах.“
Катя я гледаше сериозно.
„Кажи ми.“
Анна пое въздух. В стаята беше тихо. Само апаратите бучаха тихо, като далечен океан.
Анна хвана ръката на Катя по-здраво.
„Катя… Света беше… невероятна. Тя те обичаше повече от себе си. Но има нещо, което тя скри, за да ни пази.“
Катя не мигна.
„Какво?“
Анна усети как гласът ѝ трепери.
„Аз… аз съм твоята майка.“
Тишината се разля като вода.
Катя примигна, сякаш не разбира.
„Какво…“
Анна преглътна.
„Когато беше бебе, аз бях уплашена. Бях сама. Света ме спаси. Тя те записа като своя, за да не ме унищожат. За да не ни отнемат. За да не те нарекат грешка. Но ти никога не беше грешка.“
Катя гледаше Анна, очите ѝ се пълнеха със сълзи.
„Тогава… защо…“
Анна се разплака.
„Защото се страхувах. И защото мислех, че ако мълчим, ще сме в безопасност. Но истината не изчезва. Тя само чака.“
Катя затвори очи, сълзите ѝ потекоха.
„Ти си… майка ми…“
Анна кимна, не можеше да говори.
Катя стисна ръката ѝ, колкото можеше.
„Аз… аз винаги съм усещала…“ прошепна. „Начинът, по който ме гледаш. Начинът, по който се жертваш. Но… бях ядосана, че Света ме лъже.“
Анна се наведе.
„Не те лъже от лошо. Тя те пазеше. И мен пазеше. Прости ни.“
Катя отвори очи.
„Не знам дали мога да простя веднага“ прошепна. „Но… знам едно.“
Анна затаи дъх.
Катя докосна лицето ѝ с пръсти, слабо.
„Ти беше до мен. Винаги. Майка или леля… ти беше моята опора.“
Анна се разплака още повече.
„Обичам те“ прошепна.
Катя преглътна.
„И аз те обичам.“
В този миг Анна усети как нещо тежко пада от гърдите ѝ. Не изчезна напълно. Но се разхлаби. Като възел, който най-сетне се развързва.
Максим стоеше на вратата, без да пречи. Погледът му беше мек, но и тъжен. Сякаш и той имаше тайни, които не е казал.
Анна го погледна.
Той кимна леко, сякаш казваше:
„Добре се справи.“
Анна изтри сълзите си.
Тя беше казала истината.
И светът не се беше сринал.
Напротив.
Светът беше станал по-истински.
Глава седемнадесета
След това всичко се ускори.
Ирина беше разпитана. Тимур беше задържан. Оказа се, че зад псевдонима стои човек, който държи мрежа от „приятелски“ заеми, които превръщат клиники, фирми и хора в роби. Ковальов се опита да се измъкне, но документите го стегнаха като примка.
В съда Мира беше като буря. Не крещеше. Просто показваше факти. И когато защитата се опитваше да удари Анна, като я нарече „озлобена“, Мира вадеше съобщенията със заплахите. Когато се опитаха да кажат, че Анна е „необразована“, Мира напомни, че достойният труд не се измерва с диплома. Когато се опитаха да внушат, че Анна „си измисля“, Мира извади дневника на апарата и показанията на техник, който накрая се пречупи и призна.
Ковальов се опита да хвърли вината върху Ирина. Ирина се опита да хвърли вината върху Тимур. Тимур се усмихваше, сякаш всичко е игра. Но в един момент усмивката му започна да се рони, когато разбра, че този път срещу него има не само страхливи хора, а доказателства.
Максим междувременно направи това, което обеща. Покри част от заемите. Уреди ново управление. Вкара контрол, който не можеше да се купи с плик.
Много хора го мразеха за това. Защото, когато изчистиш гнилото, миризмата се вдига най-силно. Но много хора и го уважиха. Защото за първи път от години клиниката започна да прилича на място, където се лекува, а не на касичка за алчни.
Анна получи обратно удържаните пари. Получи и обезщетение. Но това, което беше най-важно, не беше сумата.
Беше фактът, че никой вече не я гледаше като мишена.
Един ден Лена я прегърна в коридора.
„Ти го направи“ прошепна тя.
Анна се усмихна.
„Не сама.“
Лена кимна.
„Но ти започна. Ти имаше смелостта да кажеш истината.“
Анна погледна ръцете си. Ръце, които миеха подове, но и държаха света ѝ изправен.
Същата вечер Никита дойде при Катя и ѝ донесе тетрадки.
„Ще наваксаш“ каза той, усмихнат.
Катя се засмя слабо.
„Сега вече имам причина.“
Никита се зачерви.
Анна ги гледаше от вратата и усети странна топлина. Тя не беше свикнала да вижда Катя така. Жива. Усмихната. С надежда.
Максим стоеше до Анна.
„Това е началото“ каза той.
Анна го погледна.
„А за нас?“
Максим замълча. После каза:
„Ние… ще видим. Аз не искам да те притискам. Не искам да те купя. Искам да заслужа.“
Анна усети как се усмихва.
„Тогава не говори много. Прави.“
Максим се засмя тихо.
„Добре.“
Анна се облегна на стената, дишайки.
Животът ѝ не беше станал приказка.
Но беше станал възможен.
А това понякога е по-голямо чудо от всяка приказка.
Глава осемнадесета
Последната битка беше вътре в Анна.
Делото вървеше към финал. Ирина се опита да сключи споразумение. Ковальов също. Тимур се бореше, но вече не беше бог. Беше просто човек с белезници и празен поглед.
Анна трябваше да свидетелства още веднъж. В залата беше тихо. Съдията я гледаше внимателно. Прокурорът задаваше въпроси. Мира седеше до нея като камък.
Когато Анна говори, гласът ѝ беше ясен. Без истерия. Без украса.
Тя разказа за апарата, за заплахите, за унижението, за удръжката, за болната Катя. Не драматизира. Просто каза.
И точно това беше най-силното.
Когато свърши, съдията кимна и каза:
„Съдът ще се произнесе.“
Навън Анна излезе и пое въздух. Беше студено, но тя не трепереше.
Максим беше там. Подаде ѝ шал.
„Пак забрави“ каза той тихо.
Анна го погледна.
„Понякога забравям за себе си.“
Максим се приближи.
„От днес нататък няма да забравяш. Не си сама, Анна.“
Анна усети как думите му я докосват. Но тя не искаше да се хвърля. Не искаше да се върже за човек, макар и добър, от страх. Искаше да избере от сила.
„Максим…“ каза тя. „Аз не знам какво ще стане с нас. Но знам какво няма да стане. Няма да се върна към мълчанието. Няма да позволя някой да ме държи с вина.“
Максим кимна.
„Това е всичко, което искам. Да бъдеш свободна.“
Анна се усмихна.
Точно тогава телефонът на Мира звънна. Тя отговори, слуша, после се усмихна. Усмивка, която рядко си позволяваше.
„Имаме решение“ каза тя.
Анна замръзна.
„Какво?“
Мира погледна Анна.
„Съдът призна уволнението за неправомерно. Призна удръжката за незаконна. Призна заплахите. И постанови наказания. За Ковальов. За Ирина. За техника. И за Тимур по отделно дело.“
Анна усети как коленете ѝ омекват.
„Значи…“
„Значи спечелихме“ каза Мира. „И това не се случва често за хора като теб. Но се случи, защото не се огъна.“
Анна затвори очи и се разплака. Не от слабост. От освобождение.
Максим сложи ръка на рамото ѝ.
„Свърши“ прошепна.
Анна отвори очи.
„Не“ каза тя тихо. „Сега започва.“
Защото сега тя имаше нещо, което никога не е имала.
Право да избира.
Глава деветнадесета
Минаха седмици.
Катя започна да се възстановява. Болката не беше изчезнала, но вече не беше пропаст. Тя започна да чете отново, да пише, да се смее. Никита идваше често. Понякога просто седеше и мълчеше с нея. Понякога ѝ разказваше глупости от университета, за преподаватели, които се правят на страшни, а са смешни, за колеги, които се оплакват, че животът е труден, без да знаят какво е трудност.
Анна наблюдаваше и усещаше как животът се връща.
Клиниката се промени. Нов управител, човек тих, но строг. Камери в коридорите. Протоколи, които се подписват пред свидетели. Персонал, който за първи път не се страхува да говори.
Лена получи повишение. Не защото някой ѝ направи милост, а защото беше доказала, че има гръбнак.
Анна също получи предложение. Не за санитарка, а за координатор на хигиената, с по-добра заплата и ясни условия. Тя се замисли дълго.
Една вечер Максим я заведе в малко място, където беше тихо. Нямаше музика, която да прикрива думите.
„Не искам да те дърпам в моя свят“ каза той. „Искам да построим общ, ако решиш.“
Анна го погледна.
„А ако не реша?“
Максим се усмихна.
„Тогава ще продължа да те уважавам. И да помагам, доколкото ми позволиш. Няма условия.“
Анна усети, че този мъж, който има власт, всъщност ѝ предлага не власт, а избор. Това беше ново. И това я плашеше.
„Знаеш ли“ каза тя тихо. „Цял живот съм се борила да не дължа. Да не бъда нечия собственост. Да не ми казват какво да правя.“
Максим кимна.
„И точно затова те уважавам.“
Анна се усмихна. За пръв път усмивката ѝ беше лека.
„Тогава ще ти кажа какво искам.“
Максим я погледна внимателно.
„Искам спокойствие. За Катя. Искам да завърши университета. Искам дом, който няма да ми вземат. Искам работа, в която няма да ме унижават. Искам… да не се страхувам, когато телефонът звъни.“
Максим кимна.
„Ще го имаш.“
Анна поклати глава.
„Не. Ще го имам, защото си го взех. Ти… ти просто ми помогна да не падна.“
Максим се усмихна, сякаш това беше най-хубавото, което може да чуе.
„Добре. Тогава ще бъда човекът, който върви до теб, не пред теб.“
Анна го погледна и за пръв път си позволи да повярва.
Че животът може да бъде не само борба.
А и път.
И че понякога, когато несправедливостта те удари, тя не те унищожава.
Тя те събужда.
Глава двадесета
Последната сцена не беше в съдебната зала. Не беше в клиниката. Не беше в коридорите, където някога Анна беше само сянка.
Беше в стаята на Катя.
Катя седеше на леглото, с лаптоп и тетрадки. Очите ѝ блестяха.
„Майко“ каза тя тихо. Думата прозвуча несигурно, но истински.
Анна застина. После се усмихна през сълзи.
„Да?“
Катя преглътна.
„Искам да те попитам нещо. Ако не беше излъгана… ако не беше обвинена… ако не беше срещнала Максим… мислиш ли, че някога щеше да ми кажеш истината?“
Анна седна до нея.
„Не знам“ каза честно. „Може би щях да се крия още. Може би щях да чакам „подходящ момент“, който никога не идва.“
Катя кимна.
„Значи… онази ужасна вечер…“
Анна въздъхна.
„Онази вечер беше нож. Но и ключ.“
Катя се усмихна.
„Тогава… може би има смисъл. Не в болката. А в това, което направихме с нея.“
Анна погали косата ѝ.
„Ти си толкова силна.“
Катя се засмя.
„Силна съм, защото ти ме научи. Не с думи. С дела.“
Анна почувства как гърдите ѝ се пълнят с топлина.
Отвън се чу леко почукване. Максим надникна.
„Може ли?“ попита тихо.
Катя го погледна и се усмихна.
„Може.“
Максим влезе и остави на масата папка.
„Документите за преструктурирането са готови“ каза той на Анна. „Мира ги прегледа. Няма капани. Само възможност.“
Анна кимна.
„Благодаря.“
Максим се обърна към Катя.
„А ти… как си?“
Катя го погледна сериозно.
„Жива“ каза тя. „И… благодарна. Но не защото ми дадохте пари. А защото помогнахте на майка ми да не се пречупи.“
Максим замълча, после кимна.
„Това е най-важното.“
Анна погледна двамата. И усети как нещо в нея се подрежда.
Семейство. Не идеално. Не гладко. Но истинско.
Болката не беше изчезнала. Спомените за унижението, за заплахите, за нощите, в които броеше пари и плачеше без звук, щяха да останат.
Но сега те бяха част от история, която завършваше не с поражение, а с победа.
Анна се изправи, отиде до прозореца и погледна навън. Небето беше светло. Студът беше същият, но вече не я плашеше.
Тя се обърна към Катя и Максим.
„Знаете ли какво си мисля?“ каза тя тихо.
„Какво?“ попита Катя.
Анна се усмихна.
„Че някога се качих в една кола, мислейки, че е такси. И се оказа, че съм се качила в… шанс.“
Максим се усмихна.
Катя се засмя, този път истински.
Анна пое дълбоко въздух.
И за пръв път от много време почувства, че бъдещето не е враг.
А врата.
Която тя сама отваря.
Край.