Бившият ми приятел ми подари плюшено мече, което държеше букет в едната лапа и кутия в другата. Знаеше колко не харесвам тези „събирачи на прах“. Казах му, че по-добре да ми беше купил бургери, отколкото този боклук!
Разделихме се, минаха 3 години.
Племенникът ми си играеше с мечето и каза: „Лельо, защо…“
Думите му увиснаха в тишината на следобеда. Мартин, седемгодишен и с дарбата да открива нередности във всичко, беше вдигнал поглед от онова, което държеше. Не беше мечето. Беше малката, кадифена кутийка, която мечето някога бе държало. Самата играчка беше захвърлена в ъгъла на хола ми, с едно липсващо око и букетче отдавна превърнало се в сухи, кафеникави клечки.
„Защо какво, Марти?“ – попитах, без да вдигам поглед от лаптопа си. Имах срок за предаване на проект, а ипотеката по този апартамент нямаше да се плати сама.
„Защо в кутийката има ключе?“
Това привлече вниманието ми. Лаптопът изщрака леко, докато го затварях. Вдигнове поглед. Мартин стоеше на по-малко от метър от мен, протегнал малката си, лепкава от сок ръка. В дланта му, върху смачкана опаковка от бонбон, лежеше мъничко, сребристо ключе. Не беше ключ за врата. Беше по-скоро като ключ за бижутерска кутия или… за нещо друго.
„Откъде го взе това?“ – попитах, а в гърлото ми се надигна странно усещане.
„От кутията на мечето. Имаше двойно дъно. Като при пиратите!“ – усмихна се той гордо.
Преди три години, когато Андрей ми подари онова проклето мече, бях бясна. Беше клише. Беше поредното доказателство, че той изобщо не ме познава. Аз бях практичен човек. Аз исках стабилност, ясна цел, а не плюшени глупости. Кутията? Дори не я бях отворила. Предполагах, че вътре има някаква евтина висулка, която щеше да раздразни кожата ми. Просто бях взела цялата композиция и я бях захвърлила на най-горния рафт в гардероба, в кутията с надпис „Разни“.
Разделихме се седмица по-късно. Скандалът не беше за мечето, не съвсем. Беше за всичко. За неговата „мечтателност“ и моята „студенина“. За неговите неясни планове за бъдещето и моето педантично планиране на всеки ден. Той каза, че съм се превърнала в калкулатор. Аз му казах, че той е безотговорен въздухар. След това той просто… изчезна. Не само от живота ми, но сякаш и от града. Чух слухове, че е заминал, че е затънал в дългове, че се е скрил. Не ме интересуваше. Или поне така си повтарях.
Сега, три години по-късно, племенникът ми, оставен при мен, докато сестра ми Петя беше на поредното интервю за работа, държеше в ръка ключ. Ключ, който Андрей ми беше оставил.
„Дай ми това, Марти,“ – казах по-рязко, отколкото възнамерявах.
Детето се стресна и пусна ключа в ръката ми. Беше студен и учудващо тежък за размера си. Имаше гравиран номер на него. Нищо повече. Само номер.
„Това е боклук. Като цялото мече,“ – измърморих, но пръстите ми се свиха около метала.
Мартин, усетил промяната в настроението ми, се върна при таблета си. Аз останах на дивана, загледана в малкото парче метал. Три години. Три години бях градила живота си наново. Имах работа в разрастваща се маркетингова агенция, имах собствен апартамент (и огромна ипотека към него), имах график. Всичко беше подредено. Нямаше място за мистерии от миналото.
И въпреки това, пръстите ми не пускаха ключа.
Глава 2
Петя пристигна два часа по-късно, изглеждаше по-уморена, отколкото когато тръгна. Лицето ѝ беше бледо, а фините бръчици около очите ѝ, които не трябваше да са там на нейната възраст, изглеждаха по-дълбоки.
„Как мина?“ – попитах, докато ѝ подавах чаша вода.
Тя въздъхна и се свлече на кухненския стол. „Как да е минало, Мира? Както винаги. „Ще ви се обадим“.“ Тя отпи глътка и се намръщи. „Иван пак е правил глупости.“
Това не беше новина. Иван, съпругът на Петя, беше ходеща катастрофа. Вечно с „гениални“ бизнес идеи, които неизменно завършваха с още дългове. Петя работеше на две места на половин работен ден, докато той „разработваше следващия голям проект“.
„Какво е направил този път?“
„Взел е още един бърз кредит. За да „рефинансира“ стария. Само че лихвите… Мира, те са огромни. Говорих с един адвокат, просто за консултация… той каза, че ако не платим до края на месеца, могат да…“ – гласът ѝ пресекна.
„Да какво, Петя?“
„Да ни вземат апартамента. Онзи, на майка.“
Сърцето ми се сви. Апартаментът на майка ни, макар и стар, беше единственото сигурно нещо в живота на сестра ми.
„Колко ви трябва?“ – попитах, макар да знаех, че не мога да си го позволя. Моята вноска по ипотеката беше следващата седмица.
Петя изрече сума, която ме накара да ми прилошее. Беше абсурдна. Беше сума, която не можех да събера, дори да продам колата си.
„Не знам какво да правя, Мира. Наистина не знам.“ – тя зарови лице в ръцете си. Мартин, чул разстроения ѝ глас, дотича от другата стая и я прегърна.
Чувствах се безпомощна. И бясна. Бясна на Иван, задето я докара до това. Бясна на Андрей, задето с онова глупаво ключе беше разровил миналото в най-неподходящия момент. Бясна на себе си, че съм толкова безпомощна.
По-късно същата вечер, след като Петя и Мартин си тръгнаха, аз стоях в хола си. Тишината беше оглушителна. Взех ключа. Разглеждах го под светлината на лампата. Номерът беше ясен. 317Б. Нямаше име на банка, нямаше символ. Само номер.
Какво би могло да има в кутия, заключена с такъв ключ? Бижута? Парите, които Андрей уж беше откраднал, според слуховете? Не, Андрей не беше такъв. Или пък беше? Какво всъщност знаех за него? Бяхме заедно година и половина, но сега, като се връщах назад, осъзнавах, че той винаги е бил някак… потаен. Говореше много за бъдещето, за изкуство, за свобода, но никога за семейството си, никога за миналото си.
Прибрах ключа в портмонето си. Просто от любопитство, казах си. Ще проверя утре. Просто за да затворя тази страница.
Глава 3
На следващия ден си взех половин ден отпуск. Казах на шефа си, че имам зъболекар. Лъжата ми се стори лесна. Чувствах се като шпионин в евтин филм.
Започнах да обикалям банките в центъра. В първите три ме погледнаха с неразбиране. Сейфове? Да, имаме. Ключове? Да, но нашите изглеждат различно.
В четвъртата банка, по-стара, с мраморен под и високи тавани, служителката на гишето, възрастна дама с безупречен кок, погледна ключа и веднага каза:
„Това е от нашите стари сейфове. В сутерена. Но… вие трябва да имате и карта, и да сте вписана в договора.“
Сърцето ми подскочи. „Ами, това е на… на бившия ми приятел. Той ми го даде преди… преди да почине,“ – излъгах, а бузите ми пламнаха.
Жената ме погледна строго над очилата си. „Съжалявам, госпожице. Без договор или съдебно нареждане, не мога да ви допусна. Правила.“
Тъкмо се канех да се откажа, смачкана и засрамена, когато тя добави по-тихо: „Освен ако… името на наемателя не е Андрей Петков?“
Замръзнах. Бях забравила, че им бях казала името му при влизането, просто за да попълня формуляра за посетители. Но защо тя…
„Не,“ – казах бавно. „Името му беше Андрей… Ангелов.“ (Измислих го на момента).
Тя въздъхна. „Жалко. Имаме един сейф, 317Б, на името на господин Петков. Не е плащан наем от три години. Тъкмо се готвехме да го отворим принудително следващата седмица. Процедурата е такава.“
Номер 317Б. Моят ключ.
„Но…“ – започнах аз, а умът ми препускаше. „Ако той… Андрей… ми е дал ключа, това не означава ли…“
„Означава, че имате ключ. Нищо повече.“
Тя се обърна към следващия клиент.
Излязох от банката и седнах на една пейка отвън. Ръцете ми трепереха. Значи, Андрей не се казваше Ангелов. Или поне не в тази банка. Името му беше Петков. И сейфът му щеше да бъде отворен. Какво имаше вътре?
Върнах се в банката. Отидох при същата служителка.
„Аз… аз съм Мира,“ – казах. „Какво е нужно, за да платя наема за този сейф? За да не го отваряте принудително?“
Тя ме изгледа подозрително. „Вие не сте в договора.“
„Но аз искам да платя. В брой. За трите години. И за следващата.“ – извадих портмонето си. Беше лудост. Това бяха парите ми за ипотеката.
„Защо?“ – попита тя тихо, почти по майчински.
„Защото…“ – премълчах. Не можех да ѝ кажа. „Защото той ми дължеше пари. И ми каза, че в този сейф има нещо за мен, ако… ако нещо се случи с него.“
Още лъжи.
Жената ме гледа дълго. После кимна. „Има вратичка. Можете да платите като „заинтересовано лице“, за да предотвратите отваряне. Но пак няма да ви даде достъп. Само ще удължи срока.“
„Колко?“
Тя написа сума на листче и ми го подаде. Беше по-малко, отколкото очаквах, но все пак болезнено. Равностойно на три мои вноски за храна.
Платих. В брой. Тя ми даде разписка.
„Сега сейфът е платен за още една година. Но достъп все още нямате,“ – каза тя официално.
„Разбирам. Благодаря ви.“
Докато излизах, тя ме спря. „Госпожице… името на договора е само Андрей Петков. Но в графата „Лице за контакт при спешни случаи“ имаше име. Мира. И телефонен номер. Номерът вече не е активен, проверихме. Но името е вашето, нали?“
Кимнах, без да мога да говоря.
„Той е идвал тук точно преди три години. Беше много притеснен. Каза ми, че ако дойде жена с такъв ключ, да ѝ кажа…“ – тя се намръщи, опитвайки се да си спомни. „Да ѝ кажа, че „мечето не е боклук“.“
Глава 4
Думите на банковата служителка ме удариха като шамар. „Мечето не е боклук.“ Значи той е знаел. Знаел е какво съм казала. Знаел е, че ще го захвърля.
Прибрах се вкъщи като в мъгла. Какъв беше този човек? Човек, който предвижда реакцията ми, оставя мистериозен ключ, наема сейф под друго име и изчезва?
През следващите няколко дни се опитах да се върна към нормалния си живот. Работата ме затрупа. Проектът за новия клиент беше в криза и се налагаше да работя до късно. Това ми дойде добре. Помагаше ми да не мисля за ключа, за банката, за дълговете на Петя.
Една вечер, докато приключвах презентацията, шефът ми, Димитър, влезе в офиса.
„Още си тук, Мира? Всички се прибраха.“
„Почти приключвам,“ – отвърнах, разтривайки врата си.
„Добра работа с новия клиент, между другото. Впечатлила си ги. Особено господин Павел.“
„Павел?“ – не се сещах.
„Павел Костов. Собственикът на компанията. Онзи високият, с безупречния костюм. Каза, че си „освежаващо прагматична“.“
А, да. Този. Бяхме се срещнали за кратко. Беше на около четиридесет, с проницателни сини очи и аура на човек, който знае точно какво иска и как да го постигне. Той беше пълната противоположност на Андрей. Той беше въплъщение на стабилността, която аз твърдях, че търся.
„Радвам се, че е доволен,“ – казах.
„Толкова е доволен, че покани целия екип, работил по проекта, на вечеря утре вечер. В неговия ресторант. Така че… облечи нещо хубаво. И си почини.“
На следващата вечер се озовах в най-луксозния ресторант, в който бях стъпвала. Всичко беше в тъмно дърво, кожа и приглушена светлина. Павел беше перфектният домакин. Той се движеше между масите, говореше с всеки, знаеше имената на всички.
Когато стигна до мен, той се усмихна. „Мира, нали? Вашият анализ на пазарните нагласи беше… брутално точен. Рядко срещам такава липса на сантименталност в този бранш.“
„Просто казвам нещата, каквито са, господин Костов.“
„Павел, моля те. И да, забелязах. Харесва ми.“ Той седна на стола до мен, а останалите от масата сякаш инстинктивно притихнаха. „Чух, че сама си си купила жилище. Ипотека?“
Кимнах, леко изненадана от прямотата му.
„Впечатляващо. В днешно време младите хора чакат. Чакат наследство, чакат късмет. Ти не чакаш. Ти действаш. Също като мен.“ Той вдигна чашата си. „За действените хора.“
Пихме. Разговорът с него беше лесен. Той не говореше за чувства или мечти. Говореше за инвестиции, за пазари, за стратегии. Говореше на моя език. Или поне на езика, който бях приела за свой.
По-късно, когато вечерята приключваше, той ми подаде визитката си. „Това е личният ми номер. Не служебният. Обади ми се, ако искаш някой ден да обсъдим нещо… извън работа. Например, как да изплатиш тази ипотека по-бързо.“
Той ми намигна и се отдалечи.
Прибрах се вкъщи, държейки тежката картонена визитка. Усещах се замаяна. Дали от скъпото вино, или от вниманието на толкова… успял мъж? Това беше. Това беше животът, който исках. Подреден, предвидим, успешен.
Отворих чекмеджето, където бях скрила ключа от сейфа. Изглеждаше жалък. Остатък от един хаотичен, незрял живот.
И тогава телефонът ми извибрира. Беше Петя.
„Мира, в ареста съм. Иван… той… той се опита да заложи колата ти. С фалшиви документи. Моля те, ела.“
Глава 5
Светът ми се срина. Павел, ресторантът, ипотеката – всичко изчезна. Остана само студеният, остър глас на реалността.
Прекарах нощта в районното. Иван беше задържан. Оказа се, че „бързият кредит“ не е бил от банка. Бил е от лихвар. Човек, на когото не му пукаше за апартамента на майка ми; той искаше парите си, и то веднага. Иван, в паниката си, беше решил да фалшифицира документите на моята кола и да я продаде. Разбира се, хванали са го на секундата.
Петя беше в истерия. Аз бях вцепенена. Трябваше да наемем адвокат. Веднага.
Адвокатът, препоръчан от колега, беше скъп, но изглеждаше компетентен. Казваше се Марков. Възрастен мъж, с уморени, но проницателни очи.
„Ситуацията не е добра,“ – каза той, след като се срещна с Иван. „Фалшифициране на документи, опит за измама… а и тези хора, на които дължи пари… те не са шега работа.“
„Какво можем да направим?“ – попитах.
„Първо, трябва да платите гаранцията, за да излезе. Второ, трябва да платите на лихваря. Незабавно. Преди да е станало по-лошо. Тези хора не се обръщат към съда.“
Сумата беше дори по-голяма, отколкото Петя ми беше казала. Иван беше затънал до уши.
Продадох колата си. На следващия ден. Продадох я на половин цена, само за да взема парите веднага. Сумата покри гаранцията и около две трети от дълга към лихваря.
Останах без кола, без спестявания и с огромна дупка в бюджета, точно преди вноската по ипотеката.
Петя беше съсипана. „Мира, не знам как ще ти се изплатя…“
„Не мисли за това сега. Просто се приберете и гледай да не направи нова глупост.“ – думите ми бяха остри, но нямах сили за съчувствие.
Прибрах се в апартамента си пеша. Чувствах се изцедена. Беше ми писнало да бъда „прагматичната“. Беше ми писнало да бъда „действената“. Бях уморена да нося на гърба си не само моите, но и чуждите проблеми.
Седнах на дивана и за първи път от години се разплаках. Плаках за колата си, плаках за парите, плаках за сестра си, плаках за глупака Иван, плаках за пропиляния си живот.
Когато сълзите свършиха, погледът ми попадна на визитката на Павел. Лежеше на масата, лъскава и обещаваща. „Обади ми се, ако искаш… да обсъдим как да изплатиш тази ипотека по-бързо.“
Извадих и ключа от сейфа. Две парчета метал. Едното обещаваше лесен изход, блясък, успех. Другото… другото беше загадка.
Взех телефона. Но не се обадих на Павел.
Обадих се на адвокат Марков.
„Господин Марков,“ – казах, опитвайки се гласът ми да звучи твърдо. „Имам един правен въпрос. Не е свързан с брат ми. Лично е. Касае банков сейф, нает от покойник, за който аз имам ключ, но не съм в договора.“
Последва дълга пауза. „Това е… специфично,“ – каза той накрая. „Елате в офиса ми утре. И донесете всички документи, които имате.“
Глава 6
Офисът на адвокат Марков беше в стара сграда, пълна с книги. Миришеше на хартия, прах и слаб тютюн. Той ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва, докато му разказвах историята. За Андрей (макар да премълчах името му), за мечето, за ключа, за разговора с банковата служителка, за името „Петков“ и за неплатения наем.
Той кимаше бавно. „Значи, вие имате ключ, платили сте наема, но нямате достъп. А в сейфа може да има… какво?“
„Не знам. Може би нищо. Може би писма. Може би…“
„Пари?“ – довърши той.
„Не мисля. Той не беше такъв.“ – казах го и осъзнах, че още вярвам в това.
„Хората се променят, госпожице Мира. Особено когато са притеснени.“ Той се замисли. „Има една процедура. Нарича се „опис на наследство при отсъстващо лице“. Ако Андрей, или по-скоро този господин Петков, е обявен за издирване или за починал, и ако докажете, че сте… хм… кредитор или заинтересовано лице, съдът може да назначи съдия-изпълнител да отвори сейфа. Но това е бавно. Много бавно. И скъпо.“
„Няма ли друг начин?“
„Има. Но не е съвсем… законен.“ Той ме погледна изпитателно.
„Какъв?“
„Банковата служителка ви е казала, че ще го отворят принудително. Но вие сте платили. Ако спрете да плащате, те ще инициират процедурата отново. Този път, обаче, вие ще сте там. Като „заинтересовано лице“, което е плащало. И ще настоявате да присъствате на отварянето, за да защитите евентуалните си „вземания“.“
„Това ще отнеме година.“
„Да. Освен ако…“ Той се наведе напред. „Освен ако не убедим банката, че има спешна нужда. Например, че вътре има документи, жизненоважни за текущо разследване.“
„Но няма разследване!“
„Още не.“ Той се усмихна леко. „Но вашият зет, господин Иван, дължи пари на едни хора. Едни и същи хора, доколкото знам, имат интереси в много бизнеси. Включително и в стари, забравени дългове.“
Нищо не разбирах. „Какво общо има Иван?“
„Може би нищо. А може би всичко. Разбрах, че Андрей… вашият приятел… е имал партньорство, преди да изчезне. Започнали са някакъв бизнес. Партньорството се е разпаднало зле. Имало е обвинения за липсващи пари.“
Сърцето ми започна да бие по-бързо. „Какво знаете?“
„Малко. Но чух име. Павел. Павел Костов.“
Светът под краката ми се олюля. Визитката на Павел сякаш натежа в чантата ми.
„Познавате ли го?“ – попита Марков, без да сваля очи от мен.
„Той… той е клиент на фирмата, в която работя,“ – успях да изрека.
„Интересно,“ – каза Марков. „Много интересно. Вижте, Мира, аз съм адвокат. Вярвам в закона, макар и да знам, че е бавен. Но също така вярвам в инстинкта си. А той ми казва, че този ключ е по-важен, отколкото си мислите. Нека аз да поема нещата. Ще направя няколко обаждания. Ще проверя този „Андрей Петков“. Ще видя дали можем да ускорим нещата със сейфа. А вие… вие бъдете много, много внимателна с господин Павел Костов.“
Излязох от кантората му с още повече въпроси. Павел? Партньор на Андрей? Това беше абсурдно. Павел беше всичко, което Андрей не беше.
Но пък… Павел беше казал, че познавал Андрей. Когато го попитах в ресторанта (сега си спомних), той се беше намръщил и беше сменил темата.
Върнах се в офиса. Всички ме гледаха. Новината, че съм продала колата си, явно се беше разчула. Обясних, че е „заради сестра ми“.
В обедната почивка отидох в архива на фирмата. Намерих досието на компанията на Павел. В графата „Предишни партньори“ имаше няколко имена. Нито едно от тях не беше Андрей Петков.
Но имаше нещо друго. В екипа на Павел, като негов личен асистент, беше вписана млада жена. Стела. Бях я виждала в офиса им. Младо момиче, на не повече от двадесет и две, вечно забързано и леко уплашено. Спомних си, че някой беше споменал, че тя е студентка. Учи право, вечерно. И че е взела огромен студентски кредит, за да плаща таксите си.
Нямаше логика. Всичко беше бъркотия. Дългове, лихвари, фалшишиви партньорства, студентски кредити…
И тогава телефонът ми иззвъня. Беше Павел.
„Мира. Чух какво се е случило със сестра ти. И с колата ти. Ужасно съжалявам.“ Гласът му беше топъл и съчувствен. „Не може да ходиш пеша. Ще изпратя кола да те вземе. Искам да те поканя на вечеря. Само двамата. Трябва да поговорим.“
Глава 7
Колата, която Павел изпрати, не беше такси. Беше черен, лъскав седан с личен шофьор. Чувствах се неудобно в старите си дънки, докато се качвах на меката кожена седалка.
Ресторантът този път беше различен. Малък, дискретен, с не повече от пет маси. Храната беше изящна, виното – още по-добро. Но аз бях нащрек.
„Разкажи ми какво се случва, Мира,“ – каза Павел, след като сервитьорът се оттегли. „И не ми спестявай нищо.“
И аз му разказах. За Иван. За дълговете. За лихварите. За продажбата на колата. За отчаянието на Петя. Разказах му всичко.
Освен едно. Не споменах нито дума за Андрей, за мечето или за ключа от сейфа.
Той слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Лицето му беше сериозно, съпричастно.
„Това е ужасно,“ – каза той, когато свърших. „Сестра ти е попаднала в кошмар заради този… човек.“ Той поклати глава. „Знам тези лихвари. Те са безскрупулни. И са част от по-голяма мрежа.“
„Какво да правя? Дори след продажбата на колата, остана още дълг.“
Павел се замисли за момент. После бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади дебел плик. Плъзна го по масата към мен.
„Какво е това?“ – попитах, макар да се досещах.
„Това е решението на проблема ти. Или по-скоро, на проблема на сестра ти.“
Отворих плика. Вътре имаше пачка. Бяха много пари. Достатъчно, за да покрия остатъка от дълга на Иван и вероятно моята следваща вноска по ипотеката.
„Не мога. Павел, не мога да приема това.“
„Не го приемай като подарък. Приеми го като… инвестиция. В теб.“ Той се усмихна. „Виждам потенциала ти, Мира. Ти си умна, лоялна, прагматична. Но си забита. Забита от лошия късмет на семейството ти. Аз мога да ти помогна. Не само с това.“ Той кимна към плика.
„Какво искаш в замяна?“ – попитах, а гласът ми беше станал леден.
„Нищо, което да не искаш да ми дадеш,“ – каза той меко. „Искам да те видя как се развиваш. Може би… може би можеш да напуснеш тази агенция. Те те изцеждат за жълти стотинки. Мога да ти предложа работа при мен. Ще ръководиш новия ни маркетингов отдел. Ще имаш двойна заплата. Ще имаш служебна кола. Ще имаш… бъдеще.“
Предложението беше зашеметяващо. То решаваше всичките ми проблеми с един замах. Ипотеката, дълговете, унижението да ходя пеша.
„Защо?“ – попитах подозрително. „Защо правиш всичко това за мен? Познаваме се от няколко дни.“
„Защото,“ – каза той, а сините му очи се впиха в моите. „Защото ми напомняш на мен, преди години. Глад за успех, но заклещен от обстоятелствата. А и… защото мисля, че си невероятна жена, Мира. И мразя да те гледам как страдаш заради чужди грешки.“
Той протегна ръка през масата и хвана моята. „Просто си помисли. Не ми отговаряй веднага. Вземи парите. Оправи бъркотията. И ми се обади.“
Взех плика. Чувствах се мръсна. Чувствах се като предател, макар да не знаех кого предавам. Андрей? Себе си?
На следващия ден платих дълга на Иван. Лихварят, едър мъж с белег на лицето, взе парите с мръсна усмивка. „Радвам се, че се разбрахме. Ама кажи на мъжлето на сестра ти да не идва повече. Следващия път няма да съм толкова… разбран.“
Иван беше освободен. Прибра се вкъщи, изглеждаше смачкан и уплашен. Петя плачеше, но този път от облекчение. Аз се чувствах празна.
Не се обадих на Павел. Още не.
Вместо това, отидох в университета. Намерих катедрата по „Право“ и попитах за Стела. Казаха ми, че е на лекции. Чаках я отвън.
Когато излезе, изглеждаше изтощена. Купчини учебници под мишница, косата ѝ вързана набързо.
„Стела? Аз съм Мира. Работя в агенцията, която…“
„Знам коя сте,“ – прекъсна ме тя. Гласът ѝ беше тих, но ясен. „Видях ви с господин Костов онзи ден в ресторанта.“
„Може ли да поговорим за минута?“
Тя се огледа нервно. „Не мисля, че е добра идея. Той не обича да…“
„Само за пет минути. За Андрей Петков.“
При споменаването на името, Стела пребледня. Тя хвана ръката ми и ме дръпна в една празна аудитория.
„Откъде знаете това име?“ – прошепна тя.
„Ти откъде го знаеш?“ – отвърнах.
„Аз… аз съм му асистентка. Подреждах стария му архив. Файлове отпреди три-четири години. Имаше папка. „А.П. – Проект Зенит“. Но беше празна. Когато го попитах, той… той побесня. Каза ми никога повече да не ровя в миналото му и че този човек е бил измамник, който е избягал с парите му.“
„Вярваш ли му?“
Стела се поколеба. „Той ми плаща заплатата. Благодарение на него плащам кредита си. Той е… той ми даде шанс. Но…“
„Но?“
„Но видях едни стари фактури. Преди „Проект Зенит“ да се провали. Изглеждаше, че господин Петков е вкарал много пари. Много повече, отколкото господин Костов. И после… всичко е прехвърлено на офшорна сметка. Сметката на Павел.“
Тя дишаше тежко. „Вижте, не биваше да ви казвам това. Ако той разбере, съм уволнена. И по-лошо. Моля ви…“
„Спокойно, няма да кажа на никого.“ – хванах ръката ѝ. Трепереше. „Но имам нужда от помощ. Мисля, че Андрей е в беда. Или… или му се е случило нещо. А Павел лъже за това.“
„Какво мога да направя? Аз съм просто студентка.“
„Имаш ли още достъп до тези архиви?“
Тя кимна. „Да. Но той инсталира нови камери миналата седмица.“
„Добре. Не прави нищо. Още не. Но ако видиш нещо… каквото и да е, свързано с Андрей или с този проект, моля те, обади ми се.“ Дадох ѝ номера си.
Тя го взе. „Вие сте луда, ако си мислите, че можете да се изправите срещу него. Той е… той е много влиятелен.“
„Знам,“ – казах. „А сега трябва да вървя. Имам да плащам ипотека.“
Глава 8
Животът ми се превърна в сложна игра на двойни стандарти. През деня бях в офиса, работейки по сметките на Павел, опитвайки се да игнорирам факта, че парите в джоба ми бяха негови. Вечер се срещах с адвокат Марков, опитвайки се да намерим начин да отворим сейфа.
Марков беше открил нещо. „Андрей Петков. Няма такова лице в регистрите. Нито родено, нито починало. Името е фалшиво. Или поне не е пълното му име.“
„Какво означава това?“
„Означава, че твоят Андрей е бил много по-умен, отколкото си мислила. Наел е сейф под фалшиво име. Което прави отварянето му по съдебен път… почти невъзможно. Единственият ни шанс е да изчакаме банката да реши да го отвори, а това, след твоето плащане, няма да е скоро.“
„Значи сме в задънена улица.“
„Не съвсем.“ Марков се усмихна. „Открих нещо за „Проект Зенит“. Бил е проект за недвижими имоти. Много амбициозен. Имало е и други инвеститори, освен Андрей и Павел. Малки инвеститори, които са загубили всичко, когато проектът е фалирал. И те са много, много ядосани. Някои от тях са подавали жалби, но Павел ги е смачкал с адвокатите си.“
Междувременно, Павел продължаваше офанзивата си. Канеше ме на вечери. Изпращаше ми цветя в офиса. Предложи ми да ме вземе на бизнес пътуване до крайбрежието. Отказвах учтиво, но той беше настоятелен.
„Мира, ти мислиш прекалено много,“ – каза ми той една вечер по телефона. Бях се извинила с главоболие. „Приеми помощта ми. Ела при мен. Ще се погрижа за всизчко. За ипотеката. За сестра ти. За всичко.“
„Имам нужда от време, Павел.“
„Нямаш време, Мира. Тези лихвари… те може да са получили парите си, но не забравят. Иван е белязан. А ти си му сестра. В опасност сте. При мен ще си в безопасност.“
Заплахата беше едва прикрита, но беше там. Дали ме предупреждаваше, или ме заплашваше?
Започнах да се страхувам. В собствения си дом. Всяка кола, която спираше отвън, ме караше да подскачам. Всеки път, когато телефонът звънеше, сърцето ми спираше.
Петя дойде една вечер, без Иван.
„Мира, трябва да ти кажа нещо,“ – започна тя, избягвайки погледа ми. „Иван… той не е добре. Откакто излезе… той е уплашен. Но не от лихварите.“
„От какво тогава?“
„От Павел Костов.“
Стомахът ми се преобърна. „Какво общо има Павел?“
„Оказва се, че лихварят, на когото Иван дължеше пари… работи за Павел. Или поне е свързан с неговите структури. Павел е… той е купил дълга. Иван му е длъжник сега. На него.“
„Какво?“
„Павел е дошъл при него. Казал му е, че може да забрави за дълга. Ако Иван… ако Иван направи нещо за него.“
„Какво да направи?“ – гласът ми беше шепот.
„Да те държи под око. Да докладва с кого говориш. С кого се срещаш. И… да открие каквото криеш от Андрей.“
Той знаеше. През цялото време е знаел. Парите, вечерите, предложението за работа… всичко е било фарс. Той не се е опитвал да ме спечели. Той се е опитвал да ме контролира, за да стигне до това, което беше в сейфа.
„Мира,“ – Петя хвана ръката ми. Беше ледена. „Иван ми каза, че Павел е обсебен. Говорил е за някакви документи, които Андрей е откраднал. Документи, които могат да го съсипят. Казал е, че знае, че Андрей ти ги е оставил. И че ще направи всичко, за да ги получи.“
Тя извади нещо от джоба си. Беше малък диктофон.
„Иван се страхува. Записал е последния им разговор. Мира, този човек е чудовище.“
Глава 9
Не спах същата нощ. Слушах записа отново и отново. Гласът на Павел. Толкова различен от топлия, съпричастен тон, който ползваше с мен. Този глас беше студен, рязък, безмилостен.
„…тя знае нещо, идиот такъв! Намери го! Няма значение какво е – флашка, тефтер, ключ! Разрови ѝ апартамента, колата… о, да, тя вече няма кола. Толкова по-лесно. Просто го намери, или ще се молиш онези лихвари да те намерят преди мен!“
Иван мънкаше нещо за това, че съм му сестра, че не може.
„Сестра? Ти предаде собствената си жена заради няколко хиляди. Не ми говори за семейство. Имаш 24 часа.“
Щрак. Край на записа.
Бях в капан. Павел беше навсякъде. Той държеше дълга на Иван. Той беше мой клиент. Той беше влиятелен. А аз бях сама.
Не, не бях.
Взех телефона и се обадих на Марков. Беше три сутринта. Той вдигна на второто позвъняване, гласът му беше ясен, сякаш ме е чакал.
„Значи, най-накрая разбра,“ – каза той, след като му пуснах записа.
„Какво да правя? Той ще изпрати Иван да претърси апартамента ми.“
„Не, няма,“ – каза Марков. „Защото ти няма да си там. Събери си багажа. Вземи всичко важно. Компютър, документи. И ключа. Вземи ключа. Идвам да те взема след десет минути. Ще отидем на сигурно място.“
„Къде?“
„При един от другите инвеститори в „Проект Зенит“. Човек, който е изгубил повече от всички. И мрази Павел Костов повече, отколкото можеш да си представиш.“
След по-малко от час бяхме в малък апартамент в покрайнините. Вътре ни чакаше мъж на около шестдесет, с побеляла коса и очи, които бяха видели твърде много. Казваше се Георги.
„Значи, това е момичето с ключа,“ – каза той, подавайки ми ръка. Стиснах я. Ръката му беше груба, на човек, който е работил с ръцете си.
„Георги беше строителен предприемач,“ – обясни Марков. „Имаше малък, но успешен бизнес. Докато не се срещна с Павел Костов. Георги беше главният изпълнител на „Проект Зенит“. Вложи всичките си пари и труда на хората си. Когато проектът се срина, Павел обвини него за „некачествено строителство“ и не само не му плати, но го съди за неустойки. Георги загуби всичко. Къщата си, фирмата си. Жена му го напусна.“
„Този боклук ми отне тридесет години от живота,“ – изръмжа Георги. „А онзи другият, партньорът му… Андрей… той просто изчезна. Страхливец.“
„Не мисля, че е бил страхливец,“ – казах аз тихо. „Мисля, че е опитал да спре Павел. И затова е изчезнал.“
Разказах им всичко. За Стела. За фалшивото име. За сейфа.
„Значи, доказателствата са в онази проклета кутия,“ – каза Георги. „И ние сме тук, а кутията е там.“
„Не можем да я отворим законно,“ – каза Марков. „Но…“
„Но какво?“
„Но аз познавам жената на гишето. Онази с кока. Тя работи в онази банка от четиридесет години. Тя е… старата школа. Мрази хора като Павел. Мрази несправедливостта. И… имам нещо срещу племенника ѝ, който направи една глупост преди години. Може би… може би е време да използвам този коз.“
„Искаш да я изнудваш?“ – попитах.
„Искам да я мотивирам да направи правилното нещо,“ – поправи ме Марков.
Глава 10
Планът беше рискован. Марков щеше да говори със служителката, да я „убеди“. Аз трябваше да се свържа със Стела. А Георги… Георги трябваше да подготви „посрещане“ за Иван, ако той все пак решеше да дойде в апартамента ми.
Обадих се на Стела. Трепереше.
„Той знае! Той знае, че съм говорила с вас!“ – прошепна тя. „Днес ме извика. Попита ме защо съм ровила в архивите. Аз… аз се направих на глупачка. Но той не ми повярва. Взе ми достъпа. Каза ми да си събера нещата. Уволнена съм.“
„Стела, къде си?“
„Вкъщи. Събирам си багажа. Ще се прибера при нашите. Не мога да плащам наема, нито кредита… край, Мира. Той ме съсипа.“
„Не, не е. Слушай ме. Имаш ли още копие от онези фактури, за които ми каза?“
„Да… на личния ми лаптоп.“
„Добре. Изтрий ги веднага оттам. И ела на този адрес.“ Дадох ѝ адреса на Георги. „Незабавно. Не говори с никого.“
Докато чакахме Стела, Марков се върна. Лицето му беше мрачно.
„Не става. Тя е уплашена. Каза, че Павел е станал важен клиент на банката. Прехвърлил е всичките си фирмени сметки там. Ако тя направи нещо, ще я уволнят, а ѝ остават две години до пенсия. Няма да рискува.“
„Значи, пак сме в задънена улица.“ – Георги удари с юмрук по масата.
В този момент на вратата се почука. Беше Стела. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.
„Той ми взе всичко,“ – каза тя. „Университетът… той се е обадил в ректората. Казал е, че съм извършила „корпоративна измама“. Анулираха ми стипендията. Искат си парите от кредита веднага.“
Това беше повече от жестоко. Беше садистично. Павел не просто унищожаваше враговете си; той ги заличаваше.
„Той няма да спечели, Стела,“ – казах, макар и сама да не си вярвах. „Разкажи ни. Какво точно видя?“
„Беше… беше схема. Андрей е имал земя. Оказа се, че „Проект Зенит“ е трябвало да бъде построен върху негова наследствена земя. Той я е апортирал във фирмата. Павел е трябвало да осигури финансирането. Но вместо това, той е използвал парите на малките инвеститори, като господин Георги, а в същото време е теглил заеми на името на фирмата, които е прехвърлял в личната си офшорна сметка. После е обявил фалит, обвинявайки Андрей и Георги. Андрей е разбрал. Събрал е оригиналните документи – договорите за заем, банковите извлечения от офшорката, всичко. И е изчезнал. А Павел оттогава ги търси.“
„Значи, в сейфа има документи,“ – каза Марков. „Оригинали.“
„И как ще ги вземем?“ – извика Георги. „Като щурмуваме банката?“
И тогава телефонът ми звънна. Беше Петя. Плачеше истерично.
„Иван… той е изчезнал. Оставил е бележка. Пише, че не може повече. Че отива да… да се предаде на Павел. Че ще му каже всичко, само да го остави на мира. Мира, той ще му каже за записа! Ще му каже, че знаеш!“
Времето ни беше изтекло.
Глава 11
„Банката,“ – казах, а гласът ми беше твърд. „Трябва да влезем в банката. Сега.“
„Лудост,“ – каза Марков.
„Имате ли по-добра идея?“ – попитах. „Иван ще каже на Павел, че сме в играта. Павел ще отиде в банката, ще използва влиянието си и ще накара да отворят онзи сейф. Той ще унищожи документите, а ние ще сме следващите.“
„Тя е права,“ – каза Георги. „Трябва да рискуваме.“
„Добре,“ – каза Марков, вадейки телефона си. „Имам един… последен коз. Той не е законен. И е много, много опасен. Но може да ни спечели време.“
Той се обади на някого. Разговорът беше кратък. „Да, аз съм. Дължиш ми. Имам нужда от анонимен сигнал. За бомба. В банката.“
Погледнах го шокиран. „Това е престъпление!“
„Да,“ – отвърна той. „Но също така е и единственият начин да предизвикаме евакуация и пълен хаос. И в този хаос… може би някой може да се промъкне в сутерена.“
„Аз ще отида,“ – казах. „Аз имам ключа.“
„Не,“ – каза Стела. „Вие нямате представа как изглежда хранилището. Аз бях там. Когато господин Костов откриваше сметките си. Той ме мъкнеше навсякъде като кученце. Аз ще отида.“
„Стела, не…“
„Той ми отне университета. Той ми отне бъдещето. Няма да му позволя да ми отнеме и това.“ – в очите ѝ гореше огън.
Планът беше прост и безумен. Марков подаде сигнала. След пет минути щяха да започнат сирени. Евакуация. Стела и аз трябваше да сме наблизо. В суматохата, Стела, която познаваше разположението, трябваше да се опита да влезе, докато аз я чакам отвън.
Пристигнахме пред банката. Всичко беше спокойно.
„Сега,“ – каза Марков.
Точно в този момент, няколко полицейски коли завиха зад ъгъла със сирени. Пожарна. Алармата в банката се включи. Хора започнаха да излизат панически.
„Върви!“ – казах на Стела.
Тя се шмугна в тълпата, движейки се срещу течението. Аз чаках, сърцето ми биеше в гърлото.
Мина минута. Две.
Появи се Павел. Изскочи от черния си седан, блъскайки хората. Лицето му беше маска на ярост. Той знаеше. Иван му беше казал. Той не се интересуваше от бомбата. Той отиваше към хранилището.
„Не!“ – извиках. Трябвало е да предвидя това.
Втурнах се след него. Полицията се опита да ме спре, но аз се изплъзнах. Влязох във фоайето. Павел вече тичаше към стълбите за сутерена.
„Павел! Спри!“ – извиках.
Той се обърна. За миг ме видя. В очите му имаше само студена, убийствена ярост. Той продължи надолу.
Чух вик.
Беше Стела.
Стигнах до стълбите. Долу, пред тежката решетка на хранилището, Павел държеше Стела. Едната му ръка беше на гърлото ѝ, а в другата… в другата държеше малък, сребрист ключ.
Моят ключ.
Трябваше да ѝ е паднал, докато е тичала.
„Колко удобно,“ – изсъска Павел. „Дойде да ми донесеш това, което ми принадлежи.“ Той погледна към ключалката на сейф 317Б. „Три години. Три проклети години търся това.“
„Пусни я, Павел. Всичко свърши. Полицията е тук.“
„Нищо не е свършило!“ – изкрещя той. „Това е просто бомбена заплаха! След час ще съм си в офиса, а вие ще сте…“ Той не довърши.
Той пъхна ключа в ключалката.
И в този момент, от сенките на сутерена излезе фигура.
Беше банковата служителка. Жената с кока. Тя не се беше евакуирала. И държеше в ръка стар, но много солиден пистолет.
„Мисля, че е крайно време да се пенсионирам, господин Костов,“ – каза тя със спокоен глас. „Но не и преди да ви видя в ареста. Мразя насилници. А вие сте най-лошият вид.“
Павел замръзна. Той погледна жената, погледна мен, погледна Стела.
И тогава се засмя. „Една пенсионерка с пистолет? Наистина ли?“
Той блъсна Стела към мен и завъртя ключа.
Глава 12
Вратата на сейфа изщрака.
Павел я отвори. Вътре, върху червено кадифе, лежеше една-единствена кутия. Не по-голяма от тесте карти.
Той посегна към нея.
„Не мърдай!“ – извика възрастната служителка. Гласът ѝ трепереше, но ръката ѝ с пистолета – не.
В този момент долу нахлуха полицаи с насочени оръжия. „Ръцете на тила! Всички на земята!“
Павел вдигна ръце, но с едната стискаше кутията.
„Тя е моя!“ – извика той. „Това са мои лични вещи!“
„Ще видим това в районното,“ – каза един от полицаите, докато му слагаше белезници.
Аз се втурнах към Стела. Тя плачеше, държеше се за гърлото, но беше добре.
Марков и Георги слязоха след полицаите. Марков кимна на банковата служителка. „Благодаря ти, Ана.“
Тя прибра пистолета. „Някой трябваше да спре този цирк. Сега, ако ме извините, имам да попълвам протокол за инцидент.“
В районното настана хаос. Павел крещеше за адвокатите си. Иван беше там, в друга стая, плачеше и даваше показания, признавайки всичко. Бяха го хванали, докато е тичал към офиса на Павел.
Кутията от сейфа беше на масата в стаята за разпити. Отвориха я в мое присъствие и в присъствието на Марков.
Вътре нямаше документи.
Вътре имаше USB флашка. И едно малко, плюшено мечешко ухо.
Погледнах Марков. Той погледна мен.
„Това ли е?“ – попита следователят. „Това ли е, заради което вдигнахте града на крак?“
„Включете я,“ – каза Марков.
Следователят пъхна флашката в лаптопа си.
Тя не беше криптирана. На екрана се появи един-единствен видеофайл.
Натисна „старт“.
Появи се лицето на Андрей. Изглеждаше уморен. Имаше тъмни кръгове под очите. Зад него се виждаше безлична хотелска стая.
„Здравей, Мира,“ – каза той. Гласът му беше тих. „Ако гледаш това, значи нещата са се объркали ужасно. Значи не съм успял да те убедя. И значи съм… вероятно мъртъв.“
Той въздъхна. „Знам, че мразиш мечето. Знам, че мислиш, че е боклук. Но то беше единственото, за което се сетих. В него… в другото ухо… имаше чип. С оригиналите. С всичко. Но знаех, че Павел ще те търси. Знаех, че ще преобърне всичко. Затова ти оставих това. Като застраховка.“
Той се наведе към камерата. „Павел не е просто измамник, Мира. Той е убиец. Когато му казах, че ще го изоблича, той… той се опита да ме убие. Бутна ме от строежа на „Зенит“. Оцелях. Но разбрах, че нямам избор. Трябваше да изчезна. Фалшивото име, сейфът… всичко беше за теб. За да имаш това, ако той някога те доближи.“
Видеото продължи. Андрей, методично и ясно, с номера на сметки, дати и имена, обясни цялата схема. Обясни как Павел е отровил един от по-малките инвеститори, който е започнал да задава твърде много въпроси. Обясни как е подкупил инспектори и банкери.
Когато видеото свърши, в стаята цареше мъртва тишина.
„Къде е това мече?“ – попита следователят.
„В дома ми,“ – казах. „В ъгъла на хола.“
Глава 13
Двама полицаи ме придружиха до апартамента ми. Всичко беше разхвърляно. Иван беше изпълнил заплахата си, преди да избяга. Или може би хората на Павел. Диванът беше разрязан, книгите – разпилени.
Но в ъгъла, под купчина списания, беше мечето. Едното му око липсваше, а ухото… ухото, което Андрей беше споменал, беше леко разшито.
Техникът отвори ухото внимателно. Вътре, увит в парче плат, имаше малък чип с памет.
Това беше краят за Павел Костов.
Делото беше шумно. Медиите го нарекоха „Процесът Зенит“. Всеки ден излизаха нови и нови разкрития. Показанията на Стела, подкрепени от документите от чипа, бяха унищожителни. Показанията на Георги и на другите измамени инвеститори нарисуваха картината на хищник, който е рушил животи без капка съвест.
Павел беше осъден. За измама, за пране на пари, за подбудителство към убийство, за фалшифициране на документи. Получи дълга присъда. Империята му се срина.
Иван също беше осъден. За съучастие, за влизане с взлом, за фалшификация. Получи условна присъда, благодарение на показанията си срещу Павел. Петя се разведе с него. Премести се с Мартин в друг квартал. Виждахме се рядко. Раната от предателството беше твърде дълбока.
Стела беше герой. Университетът не само ѝ върна стипендията, но ѝ предложи пълна такава, заедно с публично извинение. Адвокат Марков ѝ предложи работа в кантората си. Тя прие.
Банковата служителка Ана се пенсионира. На изпращането ѝ цялата банка беше там. Подарих ѝ скъп комплект химикалки. Тя ми намигна и каза: „Никога не подценявай жена, на която ѝ остават две години до пенсия.“
Аз? Аз си намерих нова работа. Ипотеката все още беше там, но вече не тежеше толкова. Запазих апартамента си.
Една вечер, месеци след края на делото, седях на дивана си. Държах в ръка онова, което беше останало от плюшеното мече. Беше просто парцалена кукла.
На вратата се позвъни.
Отворих. Беше той.
Андрей.
Изглеждаше различен. По-възрастен. Имаше малък белег на челото, който преди го нямаше. Но очите бяха същите.
„Здравей, Мира.“
„Здравей, Андрей. Или… Петков?“
„Ангелов. Винаги е било Ангелов. Петков беше името на дядо ми.“
Стояхме в тишина.
„Получих писмото ти,“ – казах. (Марков беше успял да го открие чрез програма за защита на свидетели). „Защо си тук?“
„Исках да… да се извиня. За мечето. И за всичко останало. Бях глупак. Трябваше да ти кажа истината от самото начало. Но се страхувах. Исках да те предпазя.“
„Като ми подари плюшена играчка с доказателства за убийство в нея?“ – усмихнах се леко. „Много прагматично.“
Той също се усмихна. „Винаги си била по-умната от двама ни.“
„Влез,“ – казах и отстъпих от вратата. „Гладен ли си? Мислех да си поръчам бургери.“