Бивш шеф на млекокомбинат: Изнасяхме над 500 тона мляко годишно за Запада, стандартът се спазваше

Всеки на възраст над 45 години си спомня с въздишка за качествените млека, сирена и кашкавал от миналото. Хубавото е, че все още има живи свидетели да разказват как са се правили истински млечни продукти, за да не излезе, че хвалим нещо само по спомени.

Един от тях е 91-годишният Петко Иванов Дончев от с. Димча, последният дългогодишен директор на великотърновския млекокомбинат – от 1984 г. до 1995 г. Всъщност след него за кратко директор на предприятието, което тогава се наричаше Държавно обединение „Млечна промишленост”, става един от основателите му – Пеньо Петков. Скоро се случва приватизацията и на старото, добре познато производство е сложен край.
Бившият директор на „Млякото” Петко Дончев

През 11-те години, в които Петко Дончев е бил начело на „Млякото”, както разговорно беше известен млекокомбинатът, става най-голямото му разширение и модернизация. Бил назначен, след като предишният директор се пенсионирал, а за избора му натежало това, че има подходяща специалност, пък и по време на следването учил и предмета „Млекарство”. Разбира се, станал ръководител с благословията на БКП, нали все пак е от номенклатурата, подмята той с усмивка. „Комбинатът обхващаше като производствена мощност целия окръг. Имахме млекоцентрали в Павликени, Полски Тръмбеш, Свищов. Отделно имахме мандри в няколко населени места.

Производствените мощности бяха много големи. На ден приемахме 1 500 000 литра мляко. Много суровина имаше тогава, даже в някои периоди мощностите при нас не достигаха и сме карали до съседни окръзи, стигали сме чак до Варна, Стара Загора, Плевен и Русе”, започва разказа си бившият директор. След реконструкция и модернизация обаче мощностите са увеличени. В Павликени е внедрено ново производство, едно по-специално сирене с марка „Чедър”, като за него е закупена холандска производствена линия. Разширява се и млекозаводът в Търново. Нови мощности са създадени и в Свищов, така насмогнали с преработката на млякото. Там се произвеждало най-вече сирене – овче и краве.

Така било и в Павликени, Велико Търново и Полски Тръмбеш. Кашкавалът бил приоритет на Елена. А във Велико Търново освен сирене правели масло, прясно и кисело мляко. Карали продукцията за цялата страна, но най-вече за Северна България и София. Основното производство отивало за износ, около 500-600 тона годишно. По първо направление – за социалистическите страни, и второ направление – за Щатите, Близкия изток и ГФР.

А ПРОДУКЦИЯТА НАИСТИНА БИЛА ЧИСТА. „АБСОЛЮТНО НЕВЪЗМОЖНО БЕШЕ ПРИ ТЕЗИ МЛЕКА ДА СЕ СЛАГА НЕЩО ДОПЪЛНИТЕЛНО. Спазваше се стандартът. Освен вътрешния контрол такъв имаше и от ДВСК. Проверяваше се всяко производство и всяка партида, а отделно контролирахме чистотата на млякото от фермата до млекозавода. Още на приемната. Млякото беше много, при тази качествена суровина и хубава фабрика редовно преизпълнявахме плана без никакви проблеми. Животновъдството също беше развито, фермите бяха с елитни животни. Машините – западно производство, само хладилната техника – наше.

Технологията беше такава, че до два, най-много три часа млякото трябваше да се докара от фермата и да се вложи в производство. Иначе започва да се вкисва. Когато се случи да има негодна продукция, не отиваше на вятъра, преработваше се в извара. Много евтино беше. Киселото мляко излизаше от завода на 4 стотинки, бурканчето струваше 6 стотинки. Кашкавалът вървеше около 2,50 лв. производствена цена, сиренето – под 2 лв., а прясното мляко – стотинки”, спомня си Петко Дончев.

СИРЕНЕТО – БЯЛО САЛАМУРЕНО КРАВЕ И ОВЧЕ, ЗРЕЕЛО МИНИМУМ 35-40 ДЕНА, а когато се предлагало за продажба, се изцеждало от суроватката, теглело се и чак тогава се давало на изкупвателната организация. Освен от фермите мляко се изкупувало и от частни лица, 61-вото министерско постановление за развитие на млечното животновъдство позволявало това. „Сключвахме договори чрез селкопите и на тази основа изкупувахме мляко от ТКЗС-та”, обяснява бившият директор. До приватизацията около 600-700 души общо работили в базите в окръга, а в завода във Велико Търново – над 100.

Освен че разказва интересни факти за млекопроизводството преди повече от 30 години, не по-малко интригуваща е и биографията на Петко Дончев.

Роден е в павликенското село Димча на 20 юли 1932 г. Основно образование завършил там, после учил в гимназията в Павликени, а висшето – в Селскостопанския институт, специалност „Зооинженерство”. Преди института обаче имал и военна кариера, завършил ВНВУ „Васил Левски” във Велико Търново и бил изпратен за 7 години офицер на границата – в Звездец, Бояново, Мичурин.

Там му се родили децата, по границата. Има син и дъщеря, които сега са съответно на 68 и на 70 години. Оженил се на 20 години, през април 1952 г., веднага след като завършил Военното училище. Съпругата му Йорданка Димитрова е от неговото село, живеели на 500 метра един от друг и се знаели от малки. Преди да се оженят, имали дружба 4 години. „Като завърших Военното училище и трябваше да вървя на границата, я прибрах при мене. Иначе щеше да е скучно”, спомня си младините възрастният мъж.

Преди да стане директор, вече като цивилен, започнал работа във Войнишкия комитет на Комсомола, а след това станал секретар на Окръжния комитет на тази младежка организация. Тогава се мести със семейството си да живее във Велико Търново, било 1959 г. Завършил задочно Селскостопанския институт и станал зам.-началник направление „Земеделие” в Окръжния народен съвет. Там изкарал до 1967 г. После станал председател два мандата, на Обединеното стопанство в с. Върбовка и с. Димча, а като окрупнили стопанствата, бил назначен за главен зоотехник на АПК Павликени. След като напуснал млекозавода, трудовата му биография продължава като зам.-директор в Селекционния център по животновъдство – Велико Търново, през 2000 година. След пенсионирането си Петко Дончев се връща в Димча, но не за да си почива, а да работи в селската кооперация, докато здравето и силите му позволили.

Най-хубавото в живота на бившия директор на млекокомбината е семейството му, а с булката са заедно от 71-ва година. През 2022 г. те отбелязаха благодатната си сватба и Петко смята да се водят с Йорданка, докато смъртта ги раздели. И се шегува, че ако жена му реши днес-утре да го изостави, пак ще се ожени за нея.

Ана РАЙКОВСКА