Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Братът на Константин разплака България с личната си драма
  • Новини

Братът на Константин разплака България с личната си драма

Иван Димитров Пешев март 16, 2023
brastashasyasdasdas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Кадри: БТВ

Един от най-емоционалните епизоди на седми сезон на „Сървайвър“ бе излъчен снощи. В него племето „Войни“ успя да спечели битката срещу „Известни“ и така получи отдавна жадувана награда.

 

Водещият Ваня Джаферович им даде снимки, пратени им от най-близките, на които са написани послания. Последваха много рев и сълзи от изстрадалите съплеменници, които са на 9000 километра от родината си вече повече от месец. Преди десетина дни те изпуснаха успеха в друга игра, при която наградата бе подобна – тогава „Известни“ бяха зарадвани с писма от своите най-близки хора.

Още с постигането на победата при „Войни“ започнаха да се ронят сълзи, тъй като участниците предчувстваха какви силни емоции ги очакват. Всеки четеше редовете, написани му от любимите хора, гледаше снимките и ревеше.

 

Най-сериозно самообладание запази най-възрастният участник – 49-годишният Светослав Славчев, който е брат на популярния поп-фолк изпълнител Константин. Личеше си, че Светльо е много развълнуван, очите му много се навлажниха, когато четеше посланието от своя брат, но все пак се опитваше да се владее. Коцето му бе пратил черно-бяла снимка от периода, в който са малки деца.

 

„Тук съм с моя брат, с който имаме около три години разлика. Това е моето малко братче Коцето, така известния певец Константин, който безкрайно много обичам“, каза Светльо, след което прочете посланието от изпълнителя на „Черна роза“ и „Палатка“: „Брат ми, винаги си бил моето вдъхновение. Бъди с твърдостта и блясъка на камъните, които познаваш. Липсваш ни много и ще те чакаме с последния полет“.

„Благодаря ти, Коцко, обичам те. Поздрави на всички мои близки. Обичам ви безкрайно много“, каза Светльо, който работи като гемолог.

 

След това Светослав разказа за най-голямата болка в живота си.

„Имам две деца – син на 27 години и дъщеря на 4. В момента съм сам – нямам съпруга, нямам жена, нямам гадже. В момента медитирам сам. Като се върна от „Сървайвър“ много ще се радвам да си видя дъщерята и да я прегърна, защото в последната година не съм я виждал много. Представям си, че ме гледа и че се радва. Баща й трябва да не я разочарова. Искам да е горда с играта на баща си“, каза Светослав.

 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Разбра се кой пенсионер печели 100 000 лева от Стани богат, името му е
Next: Световна компания, собственост на българин милиардер, иска да открие завод край Пловдив

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.