Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Бургаски тираджия влезе в болница в Италия със счупен пръст и плати само 20 евро
  • Новини

Бургаски тираджия влезе в болница в Италия със счупен пръст и плати само 20 евро

Иван Димитров Пешев март 5, 2023
astasitaskiasraslrkas.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Бургаски тираджия пострада в Италия и му се наложи да ползва тамошното здравеопазване.

При дърпане на колан, за да закрепи товара си, първата свивка на безименния пръст откъм нокътя се обърнала нагоре и той се счупил. Валентин Валяров потърсил болница в Новара. И оттук нататък започват сравненията…

Ето какво разказа тираджията в социалните мрежи:

 

„Пратиха ме в Pronto Soccorso – спешна помощ. Регистрация, преглед от лекар, рентген, шиниране. На другия ден – преглед от специалист, слагане на пръста в пластмасов пръст, лепенки. Всичко 20.70 евро!

Мислех, че ще ми вземат 200. В България колко ли щеше да струва? Ние, които работим в Европа, знаем, че 20 евро в Бг е 20 лв. Пиша това, ако на някой му се наложи (не дай си Боже), да знае – Pronto Soccorso! Междувпрочем съм се застраховал за 30 000 евро на година.“

 

Разказът на бургазлията предизвика множество коментари сред негови колеги, на които по някаква причина се е налагало да влизат в болница в чужбина. В огромната си част те преповтарят историята, а от думите все се прокрадва въпросът: А в България?

 

„Бил съм във Верона, болница Борго Рома, 2 пъти не ми взеха пари. В Германия за една инжекция ми взеха 10 евро, и в Англия съм бил – не взимат“

„Два пъти съм лежал в Германия, нито лев. Викаш бърза помощ и това е.“

 

„В Памплона по спешност ме взе линейка с бъбречни кризи. Пикаех кръв. Пълни изследвания. Системи. Ден и половина всичко от а до я.“

„Същата работа на Монфалконе.

 

Дойде линейка, полиция и кола на 112 и трите коли с мен до болницата и след каго доктора им каза, че няма проблем, явно, че нямам следи от насилие, полицаите си тръгнаха. Изследвания, системи цяла нощ, само лична карта чукнаха в компютъра и това е.“

Изводите оставяме за вас…

 

 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Видях я пo тeлeвизиятa и вeднaгa я пpoбвaх. Стaнa любимa нa дeцaтa и мъжa ми, a гocтитe aхвaт кaтo им я cepвиpaм
Next: Спомени от соца: Учителите бяха от друго тесто, подготвяха ни за живота

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.