Докато лежах на леглото си и се преструвах, че заспивам, чух как синът ми говори с жена ми. Почакай още малко с мен, скъпа – каза синът ми, – остава му съвсем малко време. Колко? Две-три години, това е всичко. А след това апартаментът ще бъде наш“. Тези думи ме поразиха до дъното на душата.
Не можех да повярвам, че след цялата любов, усилия и възпитание, които бях вложила в сина си, той говори за мен по този начин. Бях само на седемдесет години, а те искаха да ме убият, защото се нуждаеха от апартамента ми. Синът ми и съпругата му се преместиха при нас скоро след сватбата си и оттогава живеят при нас. Когато любимата ми жена беше още жива, се чувствах като собственик на жилище.
С течение на времето забелязах, че не се вслушват в мнението ми и се отнасят с мен като с наемател, който скоро ще трябва да се изнесе, за да освободи място за младата двойка.
Когато снаха ми се премести в дома ми, се надявах, че нещата ще се променят към по-добро, но те само се влошиха. Затова реших, че това е достатъчно. Нямаше да им позволя да се отнасят с мен като с бреме, което им пречи да живеят в моя
Обадих се на един стар приятел да ми помогне да сменим ключалката на вратата, а после изнесохме всички вещи в коридора. Когато се върнахме от работа, младежите ни бяха вбесени. Опитаха се да отворят вратата, но тя не помръдна.
Синът и снаха ми почукаха на вратата и позвъниха, но аз не ги пуснах да влязат. Знаех, че няма да ме послушат, затова дори не се опитах да говоря с тях. Няколко дни по-късно синът ми се обади да се извини, но не ми беше интересно да слушам извиненията му. Не можех да му простя, че искаше бързата ми смърт, за да получи имота ми.
Имах чест и достойнство и отказвах да приема такова неуважение. Реших да продам апартамента и да се преместя в селото, за да се наслаждавам на новия си живот там. С парите, които получих от продажбата на имота, най-накрая успях да живея за себе си – нещо, за което винаги бях мечтал. Вярвам, че съм постъпил правилно и в поведението ми няма егоизъм.
апартамент.