„Днес в в град Харков, една жена – обикновена, позитивна, говореща само руски, и която работеше като хигиенист в един от офисите на организацията, в която работех – та тази жена днес е излязла от бомбоубежището да купи лекарства за болния си брат. Така и не се е върнала“, разказва Георги Димитров
Българинът Георги Димитров, години наред работил за OSCE – The Organization for Security and Co-operation in Europe и EULEX Kosovo (Official) с разказ за това какво е преживял в Украйна докато е пребивавал там
Публикуваме поста му във фейсбук без редакторска намеса:
„Достатъчно търпях.
Преди 6 години отидох да работя в Украйна. Там прекарах 4 години и 8 месеца. Живях в Донбасс – региона, по който много хора днес се изказват без да са го виждали. Аз го видях, чувах, помирисах го – като наблюдател на международна организация. На самата контактна линия, което си беше фронт – 400 км. Какво съм видял – ако някой се интересува да ме пита лично. Мога да ви кажа какво не съм видял. Не видях нацисти, не видях НАТО, не видях никакво друго освен съветско въоръжение. Видях цивилни да страдат – от двете страни. Фиксирах поражения на цивилна инфраструктура – също от двете страни. Видях война. Не ми хареса. Каквото съм могъл, съм помогнал – явно не е било достатъчно.
Работата ми беше такава, че имах контакти с военни и от двете страни. През цялото време съм използвал руски език – украински не знам. В региона се ползваше само руски. Посетих много градове – областни и по-малки, които в момента ги разрушават и обезлюдяват. Хората са добри, възпитани. През 2016 г. посетих за първи път красивия град Харков – този дето му взривиха центъра днес. Там спах в хотел „Чичиков“. За путинофилите може би не е ясно кой или какво е Чичиков. Там като клиент ми подариха книгата на Гогол „Мъртви души“ – на руски език.
Винаги се въздържах да взимам лично отношение по конфликта там – работата ми изискваше безпристрастност. Вече не мога да бъда безпристрастен и равнодушен. Как и да бъда, като гледам как един народ е подложен на геноцид, как една призната суверенна държава се унищожава. Вероломно и зверски.
Не ми казвайте какво знаме да си слагам. Не ми казвайте, че роня крокодилски сълзи. Явно не осъзнавате, че днес са те, а утре – не знаем кои. И ако си мислите, че някой ще ви пощади както сте снишени – лъжете се.
Днес в съшия този град Харков, една жена – обикновена, позитивна, говореща само руски, и която работеше като хигиенист в един от офисите на организацията, в която работех – та тази жена днес е излязла от бомбоубежището да купи лекарства за болния си брат. Така и не се е върнала. Убили са я шрапнелите от изстреляните снаряди от нейните „освободители“.
Не мога да помогна много. Помагам с каквото мога. Не мога да спра пропагандата, на която много от вас са жертви. Но със сигурност ще направя едно – всеки който подкрепя това което се случва ще го изтрия – не само от ФБ, от телефонния си указател, от миналото си. Всеки – роднина, бивш приятел, колега, познат… Съветвам тези да направят същото с мен. Нямаме нищо общо.
За мен вие сте онези мъртви души от книгата.“