Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Българин, който спаси самолет със 175 пътници: Свърших си просто работата
  • Новини

Българин, който спаси самолет със 175 пътници: Свърших си просто работата

Иван Димитров Пешев юли 16, 2023
astastffddfyeryre.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

„Дали съм герой, другите хора ще кажат! Чувствам се, като човек, който си е свършил работата!“. Това каза пред Нова тв капитан Борислав Джаджев – пилотът, приземил самолет с два изключени мотора и спасил живота на 175 пътници при най-тежкия инцидент в българската авиация за последните 20 години.

Годината е 2008 г. Инцидент със самолет в Бургас. 170 пътници на борда.

Птици, два изключени двигателя и уменията на един български пилот – капитан Джаджев. В изключително тежка ситуация той успява да приземи самолета. Какво е преживял, само той си знае. Но самолетът каца на пистата. А жертви и пострадали няма. Една невероятна история за лошо стечение на обстоятелствата.

 

„В момента, в който се отлепихме, може би на метър-два някъде, виждах края на полосата, видях как се надига едно ято от гларуси. Тя полосата се затопля и те си намират някакво местенце и си седят. Самолетът ги плаши и те тръгват с нас!“, спомня си Джажев, командир на „Еърбъс” А320.

Самолетът е набрал такава скорост, че връщане назад няма. Близо 120 гларуса се блъскат в корпуса.

Десният двигател е пълен с птици. Самолетът се тресе целият. Вибрациите са огромни. Ситуация, в която двигателите могат да спрат всеки момент. Пилотите изпълняват процедурите при отказ на двигател.

„Няма време да се плашиш! Ако се уплашиш, нещата са приключили общо взето. Инстинктите действат там. Човек или може да го направи, или не може!”, казва смелият капитан.

Без тяга вторият пилот се свързва с кулата и обявява тревога. От излитането до аварийното кацане всичко минава като на кино лента през очите на командира. Българският герой спасява 175 души. Без почести.

С потупване по рамото, капитан Джаджев се превръща в герой. За пътниците, за екипажа, за разследващите. А от днес вече всички ние знаем за подвига му.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Асен Василев обръща с хастара фирмите: Проверяват заплатите наред
Next: Той бягал 143 дни в окървавени шорти, докато не умира в името на своята кауза

Последни публикации

  • След погребението на младата съпруга на криминалния бос гробището опустя така рязко, сякаш някой дръпна завесата на света. Скъпите автомобили изчезнаха един по един. Охраната се разтвори в мрака като черни сенки. Роднините си тръгнаха, без да се обръщат, а гостите, които не познаваха никого, се качиха в колите си и отнесоха със себе си шепота и страха.
  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След погребението на младата съпруга на криминалния бос гробището опустя така рязко, сякаш някой дръпна завесата на света. Скъпите автомобили изчезнаха един по един. Охраната се разтвори в мрака като черни сенки. Роднините си тръгнаха, без да се обръщат, а гостите, които не познаваха никого, се качиха в колите си и отнесоха със себе си шепота и страха.
  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.