Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Българин напусна София и отиде да живее при дядо си на село! Превърна го в Рая на земята
  • Новини

Българин напусна София и отиде да живее при дядо си на село! Превърна го в Рая на земята

Иван Димитров Пешев май 26, 2023
rasrasrasrastastas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Младо момче избра да напусне града, за да заживее на село.

 

Той иска да води екологичен начин на живот и да направи ботаническа градина в двора на дядовата си къща – в село Борика.

Според една легенда „борика” означава „благословено от бога място”. Населението на малкото селце е малко над 50 души, а един от тях е 31-годишният Ясен. Казва, че не е лесно да оставиш големия град зад гърба си.

 

Ако човек е свикнал и има работа в града, има своята социална среда, контактите, приятелите, развлеченията… Тук дори на кино и на театър не можеш да отидеш. Не можеш да се видиш с приятелите си”, споделя Ясен.

2111118512.jpg

Той е завършил география и ландшафтна архитектура. Работил е като стюард в авиокомпания, бил е търговски представител и за кратко е част от екипа на екологична организация. Често обаче си е мислил, че неговото място е далеч от шума и суматохата. „Може би ми трябваше време и смелост, за да вземе това решение и да се изнеса от София”, допълва Ясен.

Преди 2 години отива да живее в Борика, защото това е родното село на майка му и там е изкарал цялото си детство.

 

„Напуснах работа с идеята да започна да правя разсадник и градина. Само че може би нещата е трябвало да дойдат в подходящия момент, за да се случат.

 

Или самата идея не ми беше достатъчно узряла в съзнанието. Или не знаех точно откъде да започна. И заради това всъщност живях около година и половина тук. Занимавах се с отглеждането на растения, с поддръжката на горната част от двора.

И в един момент идеята съвсем се изчисти и започнах да действам”, спомня си Ясен.

 

Идеята била да направи ботаническа пътека в целия двор на къщата си. Няколко месеца по-късно, пътеката се превръща в райска градина.

В градината на Ясен има около 280 вида растения, като голяма част от тях са рядко срещани в България. „Събрал съм растения от 5 континента. Успявам да отглеждам видове, които имат съвсем различни екологични изисквания”, допълва той.

Ясен се грижи сам за ботаническата градина – всеки ден става в 6 сутринта, за да полива растенията, а работата приключва след полунощ.

2111118516.jpg

„Тук се чувствам на мястото си, но понякога се натъжавам от някои странични фактори, които за съжаление не мога да повлияя – например отношението на хората към заобикалящата ги среда, към природата, отношението им един към друг”, казва младият ботаник.

Всеки посетител на селото може да се наслади на райската градина на Ясен. „Всеки път, когато на вратата позвънят посетители се усмихвам и съм щастлив”, споделя момчето.

2111118517.jpg

Изграждането на ботаническата градина е отговорност и грижа, освен удоволствието от красотата на цветята. „В редица европейски държави определено нещата стоят по различен начин. Там буквално природата съжителства с човешкото общество. Това съм го виждал на много места в Европа.

 

 

За съжаление ние сме далеч от този момент”, споделя Ясен.Самотата не му тежи и признава, че вижда бъдещето си в двора на своите прародители. „Един човек, за да се чувства пълноценен, щастлив, да се усмихва и да се чувства добре в собствената си кожа е изключително важно да следва мечтите си”, казва той.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Чичото на Мартин му завеща само плевня, но вътре се криеше неочаквано съкровище
Next: Мъж от родопите отглежда една от най-скъпите подправки, килограм достига над 20 хиляди долара

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.