Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Българите в Щатите скърбят: Почина легендарният Бай Донко
  • Новини

Българите в Щатите скърбят: Почина легендарният Бай Донко

Иван Димитров Пешев февруари 24, 2023
baaaiidonkooo.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Почина един от създателите на българското сдружение в Сиатъл Донко Драганов. Новината съобщи сайтът на българите в Калифорния BulgariCA. Бай Донко, както го наричат там, си е отишъл от този свят на 20 февруари в Сиатъл на 80-годишна възраст.

Той ще бъде запомнен като един от радетелите на българската кауза по Западния бряг на Съединените американски щати, човек помогнал на много българи, пише изданието.

„Беше касиер (ковчежник), винаги имаше пари за празници, дори за агнета всяка година през месец май. Винаги, ама винаги е правел нещо, по всяко време откакто си го спомням, от 90-те години. Голям човек. Голям българин“, разказа сънародникът ни Ангел Славов Йорданов пред BulgariCA.

„Страхотен човек. Познавам го от първия ден, откакто съм в този град, от тридесет години”, споделя друг българин във Вашингтон – Ивайло Йонев.

След кончината си Донко Драганов оставя съпруга, двама сина и внуци. Единият му син е управлявал вертолета на президента на САЩ (2009–2017 г.) Барак Обама.

Донко Драганов пристига в САЩ в края на 60-те години на миналия век, заедно с приятеля си Илия Миланов. Поканата и визата си за престой в страната той получава от българина Ангел Славов Йорданов, който и до днес живее там.

„Още докато учеше в Строителния техникум и искаше да бяга с един приятел Илия Димов Миланов, аз им дадох инструкции за маршрута до Италия, рейсове, граници, как да се ориентират в тъмното, какво да говорят на местните и ако ги хванат. Съжалявам да чуя, че е починал… Преди два-три месеца си гостувахме. Беше много доволен и щастлив с децата си. Ние сме така старото поколение, радваме се на деца, наследници, аз имам дъщеря и двама сина,” завършва разказа си Ангел Йорданов от Финикс.

„С прискърбие научихме, че обичаният от всички ни бай Донко е починал вчера (б.р.: на 20 февруари)!

Бай Донко е от “старата” емиграция и от българите, които не отказваха помощ на никого.

Като се преместих в Сиатъл се запознах с него на първият ми 24 май тук. Той е основоположникът на тази традиция в Сиатъл и всеки път винаги в негова чест се събираме в един същи парк, до езерото Самамиш, по повод Деня на българската азбука и просвета.

Поклонението ще бъде в събота, 25 февруари, от 13 часа в дома му:

16961 SE 149th st
Renton WA 97059

Поклон, велики българино!“, пишат от редакцията на eurochicago.com.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Чичо Мехмет се ядосваше на майсторите, но сега само неговата къща оцеля след трусовете в Турция
Next: Калъф за телефон с брокатена течност вкара жена в болница

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.