Навръх 3-ти март разказът на една българска майка се превърна в повод за спорове и коментари доколко сме запазили човешкото в себе си. Наглед нищо лошо не се е случило на жената, но когато човек се замисли…
Ето и разказа на майката: „Качих се днес в трамвай. С децата – едното на ръце, другото ме държи за якето. Застанах аз до една седалка, стабилно стоя – с бебе на ръце, направо човек камара. И рязко да спре няма да мръдна.
Обаче, в тоя момент чувам плач от четиригодишното – мамо ще падна искам да седнаааа.
Държи се за мен, обаче се клати от движението. Тогава се сетих: О, Боже! Аз съм с две деца – дали някой не е станал или помахва към нас да седнем…. Гледам – не!
В трамвая тихо все едно няма хора, пусто. Никой не ни вижда и никой не чува ревящата, че иска да седи. Няма хора… Ако ме разбрахте. Вътре само паметници с корави сърца, по-твърди от камък.
НИЩО НЯМА ДА ОСТАНЕ ОТ ТОЯ НАРОД, НИЩО! И ТАКА ТРЯБВА. И сега някой ще каже, че никой не ми е длъжен… А аз ще кажа: о, неразумний – длъжни сте ми!
Защото аз съм родила две деца в тая държава, тоест два роба, защото мъжът ми работи тука, за да има пенсии за трима пенсионери поне. Аз работя тука и всички мои роднини са тука. Внимавайте, обаче!
Че не е късно и ние да си хванем пътя. Свят широк. Няма да кажа на никого Честит Трети Март, защото ние не се обичаме, няма я любовта помежду ближни и няма да лицемернича.
Гордея се с онези българи, които са мрели за вяра и отечество, сърцето ми плаче, защото май е било напразно…. направо напразно…. Не гордост ни е необходима, че сме българи, а любов помежду ни.“
Не изпускай тези невероятно изгодни оферти: