Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Българско село, което е било столица на отцепила се от България република
  • Новини

Българско село, което е било столица на отцепила се от България република

Иван Димитров Пешев март 5, 2024
sdfvdfsvdfsvfdbfgbfnbhg.png

Малцина знаят, че село Триград в Родопите е било нещо като столица на сепаратистка република в България, подобно на тези в Украйна.

През 1872 година в Триград има 300 къщи. От 1878 до 1886 година то попада в т.нар. Тъмръшка република.

На събрание на над 100 първенци от 17 села в с. Триград през лятото на 1878 г. се създава Тъмръшката република. За първи началник е избран Хасан ага от Триград.

С наименованието Тъмръшка република или Помашка република се означава опитът за обособяване на помаците от областта Тъмръш в Родопите в рамките на Източна Румелия или направо в състава на Османската империя. Тя просъществува от 1879 до 1886 година.

Макар и форма на местно самоуправление, това е първата република на територията на съвременна България.

Представлява самоуправляваща се общност на помашки села, известни още като „Непокорните села“ и „Непредадените села“, в региона на Тъмръш, появила се след Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Думата „република“ следва да се разбира в преносен, а не в юридически смисъл, тъй като родопските селища, включени в състава на Тъмръшката република, никога не са обявявали официално държавна независимост и не са получавали признание по реда на международното право.

Тъмръшката република се появява в напрегнат и динамичен исторически момент. Непосредствено след Руско-турската освободителна война в Родопите избухва и се развива тъй нареченото Сенклерово въстание, което продължава от февруари до май 1878 г.

През 1879 година „непокорните села“ отказват да плащат данъци на правителството на османската автономна област Източна Румелия и ограничават достъпа до района. Причините за отцепването са комплексни, включително неприемане на доминирано от християни правителство в Източна Румелия, страхове от възмездие заради участие в потушаването на Априлското въстание в Перущица, Бойково и Дедово и подновяване на въоръжени сблъсъци (в района по време на войната е имало сражения на четата на Капитан Петко войвода с башибозушки формирования), стремеж към избягване на данъчна тежест.

Според родоповеда Васил Дечев конкретният повод Ахмед ага Тъмръшлията да се опълчи на управлението в Пловдив е кадрови конфликт. Околийски началник на Рупчоската околия в Родопите е местният родопчанин християнин от село Широка лъка Григор Попов, който се ползва с доверието както на християните, така и на земляците си помаци. Дечев твърди, че се очаквало помощник-околийски началник да бъде самият Ахмед ага от с. Тъмръш. Неочаквано новоназначеният от султана губернатор на Източна Румелия Алеко Богориди с указ № 3 от 29 май 1879 година уволнява Григор Попов и назначава непознатия на местните жители турчин Мехмед бей, преди това администратор в Карнобат. От своя страна новият околийски началник назначава собствения си брат Садък бей за съдебен комисар.

Организация
Неформален водач на Тъмръшката република е Ахмед ага Тъмръшлията. Негов брат участва в потушаването на Априлското въстание (в Перущица и района) заедно с част от местното население и при настъпването на руската армия бягат с местните на юг. След затихване на военните действия от руска страна населението и агата с неговите подчинени се връщат в Тъмръш, отказвайки да плащат данъци както на Източна Румелия, така и на Османската империя.

Ахмед ага събира по-ниски данъци от румелийската и османската администрация, което допринася за разширяване влиянието на републиката. Тъмръшлиите контролират 13 рупчоски села и 4 махали, както и 5 пещерски села. През есента на 1880 година още 5 пещерски села и махали минават към Тъмръшката република.

На събрание на над 100 селски първенци в с. Триград през лятото на 1879 г. е избран съвет от 3 души:
началник – Хасан ага от Триград,
помощник-началник – хаджи Мустафа Кюлюнк от Беден,
помощник-началник – молла Еюб от Мугла.

Избрани са и 2 души на следните длъжности: жандармерийски началник – Смаил ага (брат на Ахмед ага Тъмръшлията), ковчежник – неизвестен помак.

Събранието взема решение селата да не се подчиняват никому, а избраният съвет да ръководи живота на общността.

Неформален водач на рупчоските села остава Ахмед ага Тъмръшлията. Сформирана е жандармерия от 20 души, а на селските първенци е предоставена голяма полицейска, административна и съдебна власт. Столицата се мести, като първоначално е в Триград, а после в Настан, Михалково и други по-големи села.

Интересен факт е, че въпреки неофициалната независимост на село Тъмръш, правителството на Източна Румелия отпуска парична помощ за възстановяването на селото. Друг многозначителен факт е, че през 1880 г. някои от непокорните села допускат преброители за преброяване на населението в Източна Румелия.

Преговори
На няколко пъти са водени преговори за преминаване под властта на Източна Румелия:

1880 година: първенците принципно са съгласни да минат към Източна Румелия, но отказват да предадат властта и оръжието от страх да не бъдат нападани от комити, тъй като Родопите не били особено добре охранявани.
османската, българската и помашката страна се съгласяват новите 4 села да бъдат върнати на Източна Румелия.

1881 година – Османската империя тайно признава Ахмед ага Тъмръшлията и дава ордени на първенците с цел да прибере данъците им.

1882 година – Източна Румелия замразява процеса по присъединяване на Тъмръшката република.

1885 година – османски войски окупират Тъмръшката република.

1886 година – по силата на Топханенския акт Тъмръшката република е включена в състава на Османската империя.

През 1920 година в Триград живеят 254 души, през 1946 – 609 души, а през 1965 – 982 души.

По време на Балканските войни жителите на Триград са подложени на изпитания, а самото село е опожарявано.

По време на Междусъюзническата война през 1913 година местни жители се вдигат на бунт, поради което Триград е опожарено от рота на 1-ви пехотен софийски полк.

Селото е повторно опожарено от Българската армия и в края на 1913 година, когато тя потушава нов бунт, вдъхновен от правителството на т.нар. Гюмюрджинска република.

В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Триград (Trigrad).

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Лили Иванова за пръв път показа красивия си дом, вижте го
Next: 2 седмици странно време удря България, проф. Рачев смрази със снежна закачка

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.