Бяхме в ресторант с роднините на съпруга ми, когато свекърва ми реши да ме представи на някакви непознати като ‘кариеристката снаха’, която цени работата си повече от семейството. Просто седях там, замръзнала, не знаех какво да кажа. Вместо това поех дълбоко въздух, хванах ръката на свекърва ми и… я стиснах. Не грубо, не със злоба, а с леден, премерен натиск, който говореше повече от хиляди думи. Усмихнах се, но усмивката не достигна до очите ми. Те останаха впити в нейните, студени и твърди като парченца обсидиан.
— Толкова се радвам, че най-накрая се запознаваме — казах с равен, почти монотонен глас, който проряза звъна на чашите и тихия ромон на разговори около нас. Погледът ми се премести към непознатата двойка, която Лиляна, свекърва ми, беше спряла до масата ни. — Лиляна често говори за вас, но сигурно от скромност забравя да спомене колко много се гордее с постиженията в нашето семейство. Всички ние работим усилено, за да градим бъдеще. Нали, Лиляна?
Последната дума прозвуча като стоманено острие, увито в кадифе. Лиляна трепна. Ръката ѝ под моята беше отпусната и леко влажна. Тя се опита да се усмихне, но се получи само нервна гримаса. Беше очаквала да се свия, да се засрамя, да замълча. Не беше очаквала контраатака, облечена в любезност.
— Разбира се, разбира се, Мира — измърмори тя, опитвайки се да издърпа ръката си, но аз не я пуснах. Задържах я още миг, колкото да покажа кой контролира ситуацията.
Съпругът ми, Мартин, седеше до мен като вкаменен. Видях в периферното си зрение как преглъща тежко, как пръстите му нервно барабанят по покривката. Не каза нищо. Не ме защити. Не направи и най-малък опит да смекчи отровните думи на майка си. И това мълчание ме нарани повече от самата обида. В този миг усетих как между нас се отваря пропаст – студена, тъмна и може би непреодолима.
Симеон, свекър ми, седеше от другата страна на масата. Той вдигна чашата си с вино и ми кимна едва доловимо. В очите му за пръв път от години видях нещо, което приличаше на уважение. Той, за разлика от сина си, разбираше езика на тихите битки.
Непознатите, мъж и жена на средна възраст, изглеждаха видимо смутени. Мъжът, който Лиляна беше представила като Огнян, ме огледа с остър, преценяващ поглед. Той не беше глупав. Разбра точно какво се случи току-що. Жена му просто се усмихна неловко и промълви нещо за това колко е хубаво, че младите са амбициозни.
Пуснаx ръката на Лиляна също толкова плавно, колкото я бях хванала. Ледената маска на любезност все още беше на лицето ми.
— Приятна вечер — казах на двойката, след което отново се обърнах към свекърва си. — Мамо, да ти донесат ли още вода? Изглеждаш ми малко пребледняла.
Това беше последният пирон в ковчега на нейната публична атака. Тя седна тежко на стола си, без да каже и дума. Вечерята продължи в напрегнато мълчание, нарушавано само от звъна на приборите. Аз ядях бавно и методично, усещайки погледите на всички върху себе си. Не бях вече просто снахата. Бях се превърнала в сила, с която трябваше да се съобразяват. Но победата имаше горчив вкус. Защото мъжът, когото обичах, седеше до мен и мълчеше. И в неговото мълчание аз бях по-сама от всякога.
Глава 2
Пътят към дома беше по-тих от гробница. Мартин шофираше, впил пръсти във волана толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Аз гледах през прозореца към размазаните светлини на нощния град и усещах как гневът в мен бавно завира, измествайки ледения студ от ресторанта. Мълчах. Чаках той да каже нещо. Да се извини. Да обясни. Да покаже някаква емоция. Но той просто мълчеше.
Щом влязохме в апартамента, за който бяхме взели огромен ипотечен кредит и който изплащахме основно с моята заплата, напрежението избухна. Хвърлих чантата си на дивана и се обърнах към него.
— Нищо ли няма да кажеш?
Той свали сакото си и го преметна грижливо през облегалката на един стол. Движенията му бяха бавни, премерени, сякаш се опитваше да отложи неизбежното.
— Какво искаш да кажа, Мира? Да направя скандал в ресторанта ли?
Гласът му беше уморен, но в него се долавяше и нотка на раздразнение, която ме взриви.
— Скандал? Не, Мартин! Исках просто да защитиш жена си! Исках да покажеш на майка си, че аз съм твоето семейство сега! Исках да не седиш като ням свидетел, докато тя ме унижава пред напълно непознати хора! Това ли е толкова много?
— Ти се справи чудесно и сама — отвърна той, избягвайки погледа ми. — Нямаше нужда да се намесвам.
— Нямаше нужда? — изкрещях аз, усещайки как сълзи на ярост и обида парят в очите ми. — Аз нямам нужда от бодигард, Мартин! Имам нужда от съпруг! От партньор! От човек, който е на моя страна! Ти разбираш ли изобщо какво каза тя? „Кариеристката снаха, която цени работата си повече от семейството“. Това семейство! Този апартамент! Всичко това се крепи на моята „кариера“, която тя презира толкова много!
Пристъпих към него, а гласът ми падна до гневен шепот.
— Когато ти загуби работата си преди година, кой плащаше вноските по кредита? Кой покриваше всички сметки, без да каже и дума? Аз! С моята проклета кариера! А ти дори не можа да кажеш една дума в моя защита!
Той най-накрая ме погледна. В очите му имаше смесица от вина и безпомощност.
— Знаеш каква е майка ми. Тя просто… не мисли, като говори. Не е искала да те обиди.
— О, не, напротив! — изсмях се горчиво. — Точно това е искала. И е успяла. Не ме обиди тя, Мартин. Обиди ме ти. С твоето мълчание. С твоя страх.
Обърнах му гръб и отидох в спалнята, затръшвайки вратата след себе си. Чух го как въздъхва тежко в хола. Тази нощ за пръв път спахме в отделни стаи. Лежах в тъмното, взирах се в тавана и усещах как основите на нашия свят се пропукват. Бяхме изградили красива фасада – нов апартамент, привидно успешен брак, стабилни доходи. Но зад нея зееше празнота. Правех компромиси, работех до изтощение, поемах финансовата тежест, а в замяна получавах мълчание.
Знаех, че тази вечер не беше просто семейна свада. Беше повратен момент. Атаката на Лиляна не беше случайна. Имаше нещо повече. Нещо, което не знаех. Някаква скрита причина за нейната враждебност, която надхвърляше обикновената ревност. И мълчанието на Мартин не беше просто страх. Беше знак, че той знае нещо. Нещо, което криеше от мен.
Тази мисъл се загнезди в съзнанието ми като леден трън. Какви тайни криеше семейството на съпруга ми? И каква роля играех аз в тяхната мръсна малка пиеса, без дори да го осъзнавам?
Глава 3
Лиляна седеше в полутъмния си хол, стиснала в ръка чаша с бренди, което не пиеше, а само въртеше, наблюдавайки как кехлибарената течност се плиска по стените. Светлината от уличната лампа навън хвърляше дълги, зловещи сенки по стените, които сякаш пълзяха към нея. Беше сама. Симеон беше отишъл да се разходи – неговият начин да избяга от напрежението, което тя създаваше.
Пръстите ѝ трепереха. Унижението от ресторанта още гореше в гърдите ѝ. Тя беше заложила капан, но сама беше паднала в него. Снаха ѝ, тази студена, пресметлива жена, я беше обезоръжила с няколко думи и една усмивка, по-остра от нож. И най-лошото – беше го направила пред Огнян. Човекът, който бавно, но сигурно ги унищожаваше.
Семейната им фирма, малък завод за производство на мебели, който бащата на Симеон беше градил с пот и кръв, беше на ръба на фалита. Дължаха пари на доставчици, имаха два огромни заема към банки, а поръчките намаляваха с всеки изминал месец. И зад всичко това стоеше Огнян. Той изкупуваше по-малките им конкуренти, подбиваше цените и ги притискаше от всички страни. Целта му беше ясна – да ги докара до просешка тояга и да купи завода им за жълти стотинки.
Срещата в ресторанта не беше случайна. Лиляна я беше организирала с последната си капка надежда. Беше се надявала да покаже на Огнян, че са стабилни, че са едно голямо, сплотено семейство. Беше се надявала да го накара да се усъмни, да отстъпи. Вместо това беше показала слабост. Беше разкрила пукнатините в собствения си дом. А Мира… Мира с леденото си спокойствие беше показала сила, която Лиляна не притежаваше.
Тя мразеше тази жена. Мразеше я за това, че беше отнела сина ѝ. Преди Мира, Мартин беше нейното момче. Споделяше всичко с нея, търсеше съветите ѝ. Сега беше просто съпруг. Човек, който се опитва да балансира между две жени и се проваляше и в двете роли. Лиляна мразеше Мира и за парите ѝ. За това, че печелеше повече от сина ѝ, че беше независима, че не се нуждаеше от тях. Тази независимост я плашеше. Правеше я неконтролируема.
Отпи голяма глътка бренди. Огненият вкус изгори гърлото ѝ, но не успя да стопли леда в душата ѝ. Проблемът беше, че се нуждаеха от парите на Мира. Отчаяно се нуждаеха. Симеон беше твърде горд, за да поиска, а и знаеше, че снаха му не е глупава. Тя щеше да поиска да види счетоводни книги, бизнес планове, отчети. Щеше да разкрие цялата им некомпетентност и лошо управление през последните години.
Лиляна беше опитала да говори с Мартин. Да му намекне, да го накара той да поиска пари от жена си. Но той все увърташе. „Мира няма да се съгласи“, „Имаме ипотека, не можем да си го позволим“, „Ще се справим сами, мамо“. Глупак! Не разбираше, че „сами“ вече не е опция.
Тя стана и отиде до стария скрин в ъгъла. Отключи едно чекмедже и извади купчина папки. Уведомления от банки. Писма от адвокати. Искова молба от един от основните им доставчици на дървен материал, който ги съдеше за неплатени фактури. Лиляна знаеше, че зад този доставчик също стои Огнян. Той ги затягаше в смъртоносна хватка.
В главата ѝ се роди отчаян, чудовищен план. Ако не можеше да получи помощ от Мира по добрия начин, може би трябваше да опита по лошия. Трябваше да накара Мартин да избира. Да го принуди да застане на тяхна страна. Трябваше да унищожи брака им, за да спаси семейството си.
Думите ѝ в ресторанта не бяха просто изблик на ревност. Те бяха първият изстрел в една война, която тя беше решена да спечели. На всяка цена. Дори ако това означаваше да съсипе щастието на собствения си син.
Глава 4
Следващите няколко дни в апартамента на Мира и Мартин бяха като ходене по минно поле. Говореха си само за най-необходимото – „Ще закъснея тази вечер“, „Купил ли си хляб?“, „Не ме чакай за вечеря“. Всяка дума беше премерена, всяко мълчание беше наситено със скрити обвинения. Мира се хвърли в работата си с яростна енергия. Проектите, сроковете и срещите бяха нейното спасение. В офиса тя беше силна, уверена, контролираше всичко. Само там можеше да забрави за провала, който я чакаше у дома.
Един следобед нейната колежка и най-добра приятелка, Десислава, влезе в кабинета ѝ и затвори вратата.
— Добре ли си? — попита тя без предисловия. — Приличаш на призрак.
Мира вдигна поглед от чертежите, разпръснати по бюрото ѝ. Опита се да се усмихне, но не ѝ се получи.
— Просто много работа. Наближава крайният срок за новия комплекс.
Десислава не се хвана. Тя седна на стола срещу Мира и я погледна право в очите.
— Не е работата, Мира. Познавам те. Нещо става с теб и Мартин.
Мира въздъхна. Вече нямаше сили да се преструва. Разказа ѝ всичко – за вечерята, за думите на Лиляна, за леденото мълчание на Мартин след това. Докато говореше, усети как буцата в гърлото ѝ се разтваря.
— Не мога да повярвам, че не каза нищо — завърши тя, а гласът ѝ трепереше. — Просто седеше там и я остави да ме унижава. Сякаш не бях негова съпруга, а някаква случайна позната.
— Мъжете понякога са страхливци, особено когато става въпрос за майките им — каза Десислава. — Но това не е извинение. Той трябваше да те защити.
— Проблемът е, че това не е първият път. Винаги е така. Тя казва нещо язвително, аз се опитвам да се защитя, а той се преструва, че нищо не се е случило, за да „нямало скандали“. Писна ми да бъда дипломат. Писна ми да бъда силната. Понякога просто искам той да бъде моята опора.
— Говори ли с него след онази вечер? Имам предвид, истински разговор.
— Опитах се. Той просто повтаря, че майка му не е искала да каже това, че я разбирам погрешно. Защитава я! Сякаш аз съм виновна, че съм се обидила.
Десислава помълча за момент, потропвайки с пръсти по бюрото.
— Знаеш ли, имам чувството, че тук има нещо повече. Тази омраза на свекърва ти не е нормална. Не е просто ревност. Да те нападне така, и то пред бизнесмен като Огнян… Чувала съм за него. Безскрупулен играч. Каква е връзката им?
Думите на Десислава съвпаднаха със собствените подозрения на Мира.
— И аз се чудя същото. Всичко беше твърде… нагласено. И погледът на свекър ми, Симеон. Той не я подкрепи. Напротив, изглеждаше сякаш одобрява моята реакция. В това семейство има тайни, Деси. Големи и мръсни тайни. И аз съм в центъра им, без да знам защо.
— Тогава трябва да разбереш — каза Десислава твърдо. — Престани да бъдеш жертва и започни да играеш тяхната игра. Ти си умна жена, Мира. Използвай ума си. Разбери какво крият. Разбери защо Мартин е толкова уплашен. Може би, когато разбереш истината, ще знаеш дали бракът ти си струва да бъде спасен.
Съветът на приятелката ѝ отекна в съзнанието на Мира. Десислава беше права. Досега беше реагирала емоционално – с гняв, с обида. Време беше да подходи към проблема като към един от своите проекти – аналитично, стратегически и безкомпромисно. Трябваше да събере информация. Трябваше да разбере какви са мотивите на всеки играч.
Първата ѝ стъпка беше да научи повече за Огнян и връзката му със семейството на Мартин. Втората – да разбере какво точно се случва с фирмата на Симеон и Лиляна. И третата, най-трудната – да пробие стената от мълчание, която съпругът ѝ беше издигнал около себе си.
Мира се изправи и отиде до прозореца. Гледаше към оживения град долу, но не го виждаше. В съзнанието ѝ се оформяше план. Вече не беше просто „кариеристката снаха“. Беше се превърнала в детектив в собствения си живот. И беше решена да стигне до истината, колкото и грозна да се окажеше тя.
Глава 5
Ива, по-малката сестра на Мартин, седеше в огромната, прашна читалня на юридическия факултет и се опитваше да се съсредоточи върху дебелия учебник по търговско право. Думите плуваха пред очите ѝ, но не достигаха до съзнанието ѝ. В главата ѝ все още отекваше напрегнатият разговор с майка ѝ от предната вечер.
Лиляна ѝ се беше обадила, плачейки. Разказала ѝ беше своята версия за случилото се в ресторанта – как Мира я е унижила, как е била студена и жестока, как е настроила всички срещу нея. Ива беше слушала, без да казва много. Тя познаваше майка си. Знаеше склонността ѝ към драматизъм. Но познаваше и Мира. Снаха ѝ беше амбициозна и понякога дистанцирана, но никога не беше зла.
Ива тайно се възхищаваше на Мира. Възхищаваше се на нейната независимост, на начина, по който беше изградила кариерата си от нулата, на това, че не се страхуваше да има собствено мнение. В нейното семейство жените винаги бяха на заден план, в сянката на мъжете си. Мира беше различна. Тя беше слънце, а не сянка.
— …и сега баща ти е бесен, Мартин не ми говори, а всичко това е заради нея! — хлипаше Лиляна по телефона. — Тя иска да ни раздели, да откъсне Мартин от нас!
— Мамо, сигурна ли си, че е точно така? — беше се опитала да възрази Ива. — Може би просто е била наранена от думите ти.
— Моите думи? Аз просто констатирах факта! Тя е кариеристка! — извика Лиляна, след което гласът ѝ отново стана жалък. — Фирмата е в ужасно състояние, Иве. На ръба сме. А тя има пари и не иска да помогне.
Това беше първият път, в който Ива чуваше толкова директно признание за проблемите във фирмата. Знаеше, че нещата не вървят добре, но не осъзнаваше колко е сериозно.
— Какво се случва с фирмата? — попита тя.
— Нищо, което да те засяга — отсече Лиляна, осъзнала, че е казала твърде много. — Ти си учи уроците. Остави тези неща на нас.
Но вече беше късно. В съзнанието на Ива се беше загнездило безпокойство. Тя обичаше баща си. Знаеше колко много означава този завод за него. Беше неговото наследство, неговата гордост.
Реши да направи нещо, което не беше правила досега. Използва онлайн достъпа си като студент по право до Търговския регистър. Въведе името на семейната фирма. Това, което видя, я шокира. Фирмата беше обявена в несъстоятелност. Имаше вписани няколко искови молби от кредитори, най-голямата от които беше от основния им доставчик на дървесина. Имаше и вписан особен залог върху цялото оборудване в полза на непозната за нея фирма – „Омега Инвест“.
С треперещи пръсти Ива потърси информация за „Омега Инвест“. Управител и едноличен собственик на капитала – Огнян. Същият Огнян от ресторанта.
Всичко започна да се изяснява. Атаката на майка ѝ срещу Мира не е била просто семейна драма. Била е акт на отчаяние, разигран пред лицето на врага. Сега Ива разбра защо. Семейството ѝ беше в капан. Огнян ги е притискал, изкупувал е дълговете им, за да придобие контрол.
Ива почувства прилив на гняв. Гняв към майка си, задето е превърнала Мира в изкупителна жертва. Гняв към баща си и брат си, задето са позволили нещата да стигнат дотук. Затвори лаптопа с трясък. Вече не можеше да стои безучастно.
Тя събра нещата си и напусна читалнята. Имаше един човек, който можеше да ѝ помогне да разбере правната страна на тази каша. Павел. Млад, брилянтен адвокат, който беше водил упражненията ѝ миналия семестър. Той беше известен с това, че поемаше трудни, почти безнадеждни каузи, особено когато ставаше въпрос за борба срещу големи корпоративни играчи.
Ива извади телефона си и намери номера му. Пръстът ѝ застина над бутона за повикване. Да се намеси означаваше да заеме страна. Означаваше да се опълчи на собственото си семейство, за да го спаси. Пое дълбоко дъх и натисна бутона. Това вече не беше просто семеен конфликт. Това беше битка за оцеляване. И тя току-що беше избрала на чия страна да се бие.
Глава 6
Мира започна своето разследване дискретно, почти параноично. През деня беше перфектният професионалист, управляващ сложен архитектурен проект, а вечер се превръщаше в аматьор-детектив, ровещ се в сенчестия свят на корпоративните финанси. Използва служебния си достъп до платени бизнес бази данни и започна да сглобява пъзела.
Първото парче беше Огнян. Оказа се, че той е бизнесмен с репутация на „лешояд“. Специализирал се в придобиването на закъсали компании. Схемата му беше проста, но ефективна: той идентифицираше фирма с временни затруднения, изкупуваше дълговете ѝ към доставчици и банки чрез свои подставени фирми, след което я притискаше, докато собствениците не бяха принудени да му я продадат за малка част от реалната ѝ стойност. В биографията му имаше няколко такива „враждебни поглъщания“.
Второто парче беше фирмата на Симеон и Лиляна. Публичните финансови отчети, макар и стари, показваха ясна тенденция към влошаване през последните три години. Намаляващи приходи, растящи разходи, отрицателен паричен поток. Бяха взели два големи инвестиционни кредита, вероятно за модернизация на оборудването, но това не беше довело до очаквания ръст в производството. Изглеждаха като перфектната мишена за човек като Огнян.
Мира усещаше как гневът ѝ към Лиляна бавно се трансформира в нещо друго – смесица от съжаление и разбиране. Атаката в ресторанта вече не ѝ изглеждаше като чиста злоба, а като неумел и отчаян ход на давещ се човек. Но това не променяше факта, че Мартин я беше оставил да се дави заедно с тях.
Взаимоотношенията им у дома бяха все така обтегнати. Една вечер Мира реши да опита различен подход. Вместо конфронтация, тя избра загрижеността. Приготви вечеря, нещо, което не беше правила отдавна, и докато се хранеха в обичайното си мълчание, тя попита възможно най-небрежно:
— Как са баща ти и майка ти? Изглеждаха притеснени онзи ден. Особено след като си тръгнаха господин Огнян и съпругата му.
Мартин вдигна поглед от чинията си. Беше предпазлив.
— Добре са си. Знаеш ги, все за нещо се тревожат.
— Сигурен ли си? — настоя Мира. — Чух, че нещата във фирмата не вървят много добре.
Той остави вилицата си. Лицето му се затвори.
— Кой ти каза това?
— Никой. Просто предположение. В днешно време е трудно за малкия бизнес. Особено с конкуренти като Огнян. Той има репутация на доста агресивен играч.
Споменаването на името на Огнян накара Мартин видимо да се напрегне.
— Откъде знаеш за него?
— Мартин, аз работя в този град. Въртя се в бизнес средите. Имена се чуват — излъга тя гладко. — Просто се притеснявам за родителите ти. И за теб. Изглеждаш много напрегнат напоследък. Ако има нещо, с което мога да помогна…
Той се изправи рязко от масата, събаряйки стола си.
— Няма нужда от твоята помощ! — извика той, а в гласа му имаше паника. — Ще се справим сами! Винаги сме се справяли! Не се бъркай в неща, които не те засягат!
— Как да не ме засягат? — изправи се и Мира, повишавайки тон. — Това е твоето семейство! И уж аз съм част от него! Защо ме държиш на тъмно? Какво криете от мен?
— Нищо не крием! Просто не искам да те товаря с нашите проблеми!
— Или не искаш да призная, че имате нужда от „кариеристката снаха“ и нейните пари? — изстреля тя думите, които и двамата избягваха.
Лицето на Мартин пребледня. Той я погледна с изражение, което тя не можа да разчете – беше ли болка, гняв или срам?
— Не става въпрос за пари, Мира.
— А за какво става въпрос тогава? За гордост? За това, че майка ти не може да преглътне факта, че не съм домакиня, която чака мъжа си с топла вечеря, а жена, която може би разбира от бизнес повече от цялото ви семейство, взето заедно?
Това беше жесток удар и тя го знаеше. Но беше твърде ядосана, за да се интересува.
Мартин не отговори. Просто се обърна, взе си якето от закачалката и излезе, затръшвайки вратата. Мира остана сама в тихата кухня, заобиколена от недокоснатата вечеря. Беше направила грешка. Беше го притиснала твърде силно. Но реакцията му само потвърди подозренията ѝ. Криеха нещо голямо. И той беше ужасен от мисълта тя да разбере какво е то.
По-късно същата вечер, докато лежеше сама в леглото, телефонът ѝ извибрира. Беше съобщение от непознат номер. „Здравей, Мира. Аз съм Ива. Може ли да се видим утре? Спешно е. И моля те, не казвай на Мартин.“
Сърцето на Мира подскочи. Нещо се случваше. И изглежда, че най-неочакваният човек ѝ предлагаше ключ към загадката.
Глава 7
Ива беше избрала за срещата малко, неутрално кафене встрани от главните улици. Когато Мира пристигна, тя вече я чакаше на една маса в ъгъла, нервно разбърквайки чаша с капучино. Изглеждаше по-млада и по-уязвима от момичето, което Мира познаваше от редките семейни събирания.
— Благодаря ти, че дойде — каза Ива, без да вдига поглед.
— Разбира се. Съобщението ти ме притесни. Добре ли си?
Ива най-накрая я погледна. В очите ѝ имаше решителност, която Мира не беше виждала досега.
— Аз съм добре. Но семейството ми не е. Фирмата… тя е пред фалит.
Мира седна срещу нея. Реши да играе открито.
— Знам. Проверих. И знам за Огнян.
Ива въздъхна с облекчение.
— Значи няма нужда да ти обяснявам отначало. Той ги е хванал в капан. Изкупил е дълговете им. Завел е дело чрез един от доставчиците. Въпрос на време е да им вземе всичко.
— А защо родителите ти и Мартин не ми казват нищо?
— Гордост — отвърна Ива с горчивина. — И срам. Баща ми се чувства като провал. Майка ми… тя не може да понесе мисълта да поиска помощ точно от теб. За нея това би било върховното унижение. Да признае, че „кариеристката“ е единственият им шанс.
— А Мартин? — попита тихо Мира.
Ива се поколеба.
— Мартин е разкъсан. Той знае, че трябва да ти каже. Но се страхува. Страхува се от реакцията на майка ми. И се страхува от твоята. Той… той е направил нещо глупаво, Мира.
Леден пръст докосна сърцето на Мира.
— Какво е направил?
— През последната половин година им е давал пари. Нашите пари. От общата ви сметка. Не големи суми, за да не забележиш. По малко, всеки месец. Казвал им е, че са от негови спестявания, от бонуси. Мислел е, че ще им помогне да закрепят положението, докато нещата се оправят. Но те не са се оправили. Само са станали по-зле. Парите просто са изчезнали в черната дупка на дълговете им.
Светът на Мира се завъртя. Не ставаше въпрос само за лъжа. Ставаше въпрос за предателство. Той беше вземал от общото им бъдеще, от парите, с които изплащаха дома си, и ги беше давал зад гърба ѝ. Беше я направил съучастник в техния провал без нейното знание и съгласие. Гневът от ресторанта, болката от мълчанието му – всичко това бледнееше пред това разкритие.
— Колко? — попита тя с пресъхнало гърло.
— Не знам точно. Но мисля, че е значителна сума.
Мира затвори очи за миг, опитвайки се да овладее бурята в себе си. Когато ги отвори отново, в тях имаше ледена решителност.
— Защо ми казваш всичко това, Ива?
— Защото мразя това, в което се превръща семейството ми — отвърна момичето с треперещ глас. — Мразя лъжите, тайните, лицемерието. Майка ми те напада, а в същото време харчи парите ти. Брат ми те лъже в очите. А баща ми просто стои и гледа как всичко се разпада, защото е твърде горд да помоли за помощ. Това не е правилно. И… свързах се с един адвокат. Казва се Павел. Той е много добър. Прегледа документите и каза, че има малък шанс. Има някои нередности в начина, по който Огнян е придобил дълговете. Но ще е тежка битка и ще струва пари. Пари, които нямаме.
Мира я гледаше мълчаливо. Това момиче, почти дете, проявяваше повече смелост и морал от всички останали в семейството си.
— Искаш от мен да платя за адвокат, който да съди човека, пред когото майка ти ме унижи, за да спаси бизнеса, който фалира, докато мъжът ми ме е крал? — попита Мира, а гласът ѝ беше равен, лишен от емоция.
Ива се сви.
— Като го казваш така… звучи ужасно. Знам. Не би трябвало да искам това от теб. Но… ти си единствената, която може да се изправи срещу Огнян. Ти мислиш като него. Ти си силна. Те не са. Те са слаби и уплашени. Моля те, Мира. Не заради тях. Заради баща ми. Той ще се срине, ако загуби завода. Това е целият му живот.
Мира не каза нищо. Тя просто стана, остави няколко банкноти на масата и си тръгна. Ива остана сама, със сълзи в очите, сигурна, че е провалила всичко.
Но тя не познаваше Мира. В главата на Мира вече не вилнееше буря. Имаше абсолютна, смразяваща тишина. Емоциите бяха изключени. Беше останал само проблемът. Бизнес казус. Враждебно поглъщане. И тя щеше да се справи с него. Но щеше да го направи по своите правила. И всички щяха да си платят цената.
Глава 8
Когато Мира се прибра онази вечер, тя не потърси конфронтация. Беше спокойна, почти ведра. Мартин, който се беше върнал преди нея, я гледаше с подозрение. Той очакваше скандал, сълзи, обвинения. Не беше подготвен за любезната ѝ усмивка.
— Искам да поговорим — каза тя и седна на дивана срещу него. — Без викове. Без обвинения. Като двама възрастни.
Той седна предпазливо, сякаш диванът беше миниран.
— Добре.
— Искам да ми покажеш банковите извлечения от общата ни сметка за последната година.
Лицето му се сгърчи. Опита се да възрази.
— Мира, защо…
— Без въпроси, Мартин — прекъсна го тя меко, но с тон, който не търпеше възражение. — Просто ми ги покажи.
Той отиде до кабинета си и след малко се върна с лаптопа. Отвори онлайн банкирането и го обърна към нея. Ръцете му трепереха.
Мира прегледа транзакциите бавно и методично. Всеки месец имаше по няколко превода към сметката на баща му. Сумите варираха, но общата цифра беше стряскаща. Бяха почти една трета от спестяванията им. Пари, които тя беше заделяла за предсрочно погасяване на ипотеката, за бъдещето им, за деца.
Тя затвори лаптопа. Не го погледна. Гледаше в една точка на стената срещу себе си.
— Ти не просто си им дал пари — каза тя с равен глас. — Ти си ги откраднал от мен. От нашето общо бъдеще.
— Не е така! — скочи той. — Щях да ти кажа! Щях да ги върна!
— Кога? Когато фалират окончателно и загубят всичко? Когато и ние останем без нищо?
— Те са мои родители, Мира! Не можех да стоя и да гледам как потъват!
— А аз съм твоя жена! — най-накрая го погледна тя, а в очите ѝ нямаше сълзи, само лед. — Трябваше да дойдеш при мен. Трябваше да ми кажеш истината. Можехме да намерим решение заедно. Но ти избра да ме лъжеш. Избра тях пред мен.
Той сведе глава, победен. Нямаше какво да каже.
— Искам да знам всичко — продължи тя. — За Огнян. За дълговете. За делото. Всички подробности.
И той ѝ разказа. С половин уста, препъвайки се, разказа ѝ цялата жалка история за лошото управление, за наивните решения, за капана, в който бяха паднали. Разказа ѝ как Огнян ги е притискал месеци наред, как им се е присмивал на срещите, как е казвал на баща му, че е време „старите“ да се оттеглят и да направят път на „истинските играчи“.
Докато го слушаше, Мира осъзна, че проблемът е много по-дълбок от парите. Ставаше въпрос за унижение. Огнян беше смачкал гордостта на Симеон, беше показал на Лиляна, че е безсилна, беше накарал Мартин да се чувства като некадърен син, който не може да помогне на семейството си. Атаката срещу нея, „кариеристката“, беше просто прехвърляне на тяхната собствена фрустрация и безсилие върху нея.
Когато Мартин свърши, в стаята се възцари тишина.
— Добре — каза накрая Мира. — Сега ще ти кажа какво ще се случи. Утре сутрин ще се обадиш на Ива и ще ѝ кажеш да уреди среща с нейния адвокат. Искам и аз да присъствам. Ти, баща ти и аз. Майка ти няма да идва. Тя е твърде емоционално въвлечена.
Мартин я погледна с недоумение.
— Ти… ще ни помогнеш?
— Аз ще си върна парите, Мартин — отвърна тя студено. — Парите, които ти си инвестирал без мое съгласие в този провален бизнес. Ще го направя не заради теб или родителите ти. Ще го направя, защото това е най-добрата бизнес стратегия в момента. Да се намеся и да спася каквото може, е по-добре, отколкото да отпиша всичко като загуба. Ще поема контрола върху тази ситуация. Ще финансирам правната битка. Но при моите условия.
Тя се изправи.
— Условие номер едно: от днес нататък аз взимам всички финансови и стратегически решения, свързани с фирмата. Баща ти ще се занимава с производството, с това, от което разбира. Аз ще се занимавам с Огнян.
— Условие номер две: ти ще кажеш на майка си истината. Ще ѝ кажеш, че си ме лъгал и си взимал от нашите пари. И ще ѝ кажеш, че сега аз съм начело. И ако тя каже дори една дума против мен или моя план, аз се оттеглям и ви оставям да се оправяте сами.
— И условие номер три: нашият брак е в режим на изчакване. Ще живеем под един покрив, ще работим заедно по този проблем, но докато всичко не приключи, ти си просто мой бизнес партньор. След това ще решим дали изобщо е останало нещо за спасяване между нас.
Мартин я гледаше като ударен. Беше очаквал всичко друго, но не и това – организиран, безмилостен план за действие. Беше виждал тази Мира в офиса ѝ, когато преговаряше с контрагенти. Никога не си беше представял, че ще я види в собствения им хол.
— Разбра ли ме? — попита тя.
Той кимна бавно, неспособен да говори.
— Добре. А сега, ако обичаш, оправи дивана в хола. Тази вечер ще спиш тук.
Без да каже и дума повече, тя се обърна и влезе в спалнята, затваряйки вратата след себе си. За пръв път от дни тя се чувстваше спокойна. Беше си върнала контрола. Играта беше започнала. И тя възнамеряваше да я спечели.
Глава 9
Срещата с адвокат Павел се състоя в малка, но спретната кантора в центъра на града. Той беше млад мъж, може би на не повече от тридесет, с остър поглед и енергия, която сякаш изпълваше цялото помещение. Симеон седеше до Мира, сгърбен и мълчалив, а Мартин стоеше до вратата, сякаш готов да избяга всеки момент.
Павел разпъна няколко папки на масата.
— Ситуацията е сложна, но не и безнадеждна — започна той, обръщайки се основно към Мира. Ива очевидно го беше информирала кой вече е начело. — Огнян е действал хитро. Придобил е дълга ви към основния доставчик чрез фирма, която на пръв поглед няма нищо общо с него. След това е използвал този дълг като лост, за да ви принуди да подпишете договор за особен залог върху оборудването, обезпечавайки и стари, вече погасени задължения. Това е на ръба на закона.
— Можем ли да го оспорим? — попита Мира. Гласът ѝ беше делови и ясен.
— Можем. Твърдението ни ще бъде, че сте били подведени и принудени да подпишете при неизгодни условия. Ще твърдим, че той е злоупотребил с право. Проблемът е, че е трудно за доказване. Ще ни трябват свидетели, документи… всичко, което може да покаже модел на поведение.
— Аз мога да намеря други фирми, които той е „погълнал“ по същия начин — намеси се Мира. — Мога да потърся контакт с бившите собственици. Някои от тях може да са готови да говорят.
Павел я погледна с нескрито възхищение.
— Това би било от огромна полза. Ще създаде прецедент и ще покаже на съда, че това е негов modus operandi. Но има и друг проблем. Съдебното дело ще отнеме месеци, може би година. През това време фирмата ви не генерира приходи, а дълговете към банките продължават да текат. Огнян разчита на това – да ви изтощи финансово, преди делото да е приключило.
— Значи трябва да рестартираме производството — каза Симеон. Това бяха първите думи, които произнасяше. Гласът му беше дрезгав, но в него се долавяше искрица надежда.
— Точно така — кимна Павел. — Но за това ви трябват свежи пари. За суровини, за заплати, за покриване на текущи разходи.
Всички погледи се насочиха към Мира.
— Аз ще осигуря финансирането — заяви тя спокойно. — Но това ще бъде заем към фирмата. С ясен лихвен процент и план за погасяване. Ще бъде оформено с всички необходими юридически документи. Аз не съм благотворителна организация.
Симеон кимна.
— Това е справедливо.
— Има още нещо — продължи Мира, обръщайки се към свекъра си. — Трябва да променим начина, по който работите. Вашите мебели са качествени, но дизайнът им е остарял. Пазарът се е променил. Имате нужда от нова продуктова линия, насочена към по-млади клиенти, към хора като мен, които обзавеждат нови жилища. Имате нужда от онлайн магазин и маркетинг в социалните мрежи.
Тя извади от чантата си таблет и го плъзна по масата към Симеон. На екрана имаше няколко скици на модерни, минималистични мебели.
— Това са няколко идеи, които нахвърлях снощи. Можем да наемем млад, талантлив дизайнер, който да разработи цяла колекция. Аз мога да помогна с контакти.
Симеон гледаше скиците с изумление. Той виждаше пред себе си не просто мебели, а бъдеще. Виждаше визия, стратегия, нещо, което на него и Лиляна отдавна им липсваше.
— Това… това е много добро — промълви той.
— Знам — отвърна Мира. — Сега, Павел, искам да подготвите два договора. Първият – за заем от мен към фирмата. Вторият – договор за управление, който ми дава пълни права да взимам стратегически решения от името на фирмата до пълното погасяване на заема. Искам да започнем работа веднага.
Докато Павел и Симеон обсъждаха детайлите, Мира погледна към Мартин. Той все още стоеше до вратата, мълчалив и излишен. Приличаше на зрител на пиеса, в която доскоро е играл главната роля. Сега тя беше на сцената, а той беше в сенките. Тя не изпита злорадство. Изпита само празнота. Беше поела контрола над бизнеса на семейството му, но беше загубила контрола над своя собствен живот.
Когато срещата приключи, тя излезе от кантората, без да го изчака. Имаше работа за вършене. Трябваше да се обади на няколко човека. Трябваше да проучи дизайнери. Трябваше да организира битка на два фронта – един в съда и един на пазара. Нямаше време за емоции. Беше влязла в ролята, която Лиляна ѝ беше отредила – „кариеристката“. И щеше да я изиграе докрай.
Глава 10
Новината за намесата на Мира беше посрещната от Лиляна с ледена ярост. Когато Мартин ѝ съобщи условията, тя изпадна в истерия.
— Тя ще ни вземе всичко! — крещеше тя на Симеон, след като Мартин си тръгна. — Това е нейният план от самото начало! Да ни унижи, да ни стъпче и да ни отнеме бизнеса, който баща ти е градил!
— Успокой се, Лиляно! — опита се да я спре Симеон. — Момичето има план. Има визия. Нещо, което ние загубихме преди години.
— Визия? Нейната визия е да ни види на улицата! А ти си сляп! И ти, и синът ти! Позволихте на тази жена да ви омае и да ви поведе за носа! Тя подписва договори, взима решения, а аз? Аз, която съм работила в тази фирма рамо до рамо с теб тридесет години, трябва да стоя и да гледам как тя я съсипва?
— Тя не я съсипва, Лиляно, тя я спасява! — повиши тон и Симеон, което се случваше изключително рядко. — А ти, с твоята гордост и предразсъдъци, щеше да ни докараш до просешка тояга! Спри да я гледаш като враг и започни да я виждаш като единствения ни шанс!
Спорът им продължи с часове, но Симеон не отстъпи. За пръв път от много време той се противопостави на жена си. Надеждата, която Мира му беше дала, го беше променила. Той вече не беше прегърбен и победен. Беше готов да се бори.
Междувременно Мира не губеше и минута. Тя се свърза с млад и нашумял дизайнер на име Явор и го нае да създаде нова колекция за фирмата. Организира професионална фотосесия на новите прототипи. Нае дигитална агенция, която да изгради модерен уебсайт и да стартира онлайн кампании. Всичко това се случваше с главоломна скорост. Мира работеше по осемнадесет часа в денонощието – през деня на основната си работа, а вечерите и уикендите посвещаваше на семейния бизнес, който вече беше и неин.
Мартин се опитваше да помага, но се чувстваше безполезен. Неговите умения – в областта на маркетинга, но по един остарял, традиционен начин – бяха ненужни в новата стратегия на Мира. Тя взимаше решенията бързо и сама, рядко се консултираше с него. Той беше просто изпълнител, куриер, асистент. Унижението, което изпитваше, беше огромно. Той виждаше как жена му процъфтява в тази нова роля, как спасява семейството му, и в същото време усещаше как тя се отдалечава от него с всеки изминал ден.
Единственият човек, с когото Мира работеше в пълен синхрон, беше Ива. Младото момиче се оказа безценен помощник. Тя помагаше на Павел със събирането на документи за делото, проучваше конкуренцията, дори даваше идеи за публикации в социалните мрежи. Между двете жени се изгради неочаквано силна връзка, основана на взаимно уважение. Ива виждаше в Мира модела за подражание, който никога не беше имала, а Мира виждаше в Ива интелигентност и почтеност, които липсваха на останалите от семейството ѝ.
Един ден, докато двете преглеждаха стари фирмени документи в прашния архив на завода, Ива се натъкна на нещо странно. Беше стара папка, скрита на най-долния рафт, зад купчина безполезни хартии. Вътре имаше документи за заем, взет преди повече от двадесет години. Но не от банка. Заемът беше от частно лице. Името на кредитора беше познато – бащата на Огнян.
— Какво е това? — попита Ива, подавайки папката на Мира.
Мира започна да чете. Документите разказваха една стара, забравена история. В началото на прехода, когато фирмата на Симеон е била пред фалит за първи път, той е взел голям заем от бащата на Огнян, който по онова време е бил силов играч в региона. Симеон е успял да върне парите, но очевидно между двете семейства е останала някаква стара вражда, някаква неуредена сметка.
— Това е — прошепна Мира. — Това е ключът. Не става въпрос само за бизнес. Става въпрос за отмъщение. Огнян не иска просто да вземе фирмата. Той иска да унижи баща ти. Да довърши нещо, което баща му е започнал.
Това откритие промени всичко. Те не се бореха просто с безскрупулен бизнесмен. Бореха се с човек, воден от лична вендета. Това правеше Огнян много по-опасен и непредсказуем.
Мира знаеше, че трябва да говори със Симеон. Трябваше да го накара да ѝ разкаже цялата истина, колкото и болезнена да е тя. Защото в тази стара, прашна папка се криеше не само обяснението за омразата на Огнян, но може би и оръжието, с което можеха да го победят.
Глава 11
Мира избра да проведе разговора със Симеон в празния цех на завода. Сред миризмата на дърво и прах, заобиколени от мълчаливите машини, думите тежаха повече. Тя постави старата папка на една работна маса.
— Намерихме това в архива. Мисля, че е време да ми разкажете всичко.
Симеон погледна папката и лицето му посивя. Той седна тежко на един дървен стол, сякаш краката му не го държаха. Дълго време мълча, взирайки се в ръцете си.
— Знаех, че този ден ще дойде — каза накрая с дрезгав глас. — Надявах се да отнеса тази тайна в гроба си.
И той започна да разказва. Историята беше грозна, пълна с отчаяние и компромиси от зората на демокрацията. В началото на 90-те, когато пазарите се сринаха, фирмата му била на косъм от фалита. Банките отказвали кредити. Единственият човек, готов да му даде пари, бил бащата на Огнян – безскрупулен лихвар със съмнително минало. Условията били жестоки, лихвите – непосилни.
— Той искаше да ми вземе завода още тогава — продължи Симеон. — Но аз работих ден и нощ. Заложих апартамента, карах жена ми да продава бижутата си. Успях. Върнах му всеки лев до стотинка. Но той не можа да ми прости това. Не можа да прости, че един обикновен майстор като мен го е надхитрил.
Но историята не свършвала дотук. Имало е и нещо по-лично. Жената на Огняновия баща, майката на Огнян, била влюбена в Симеон като млада. Избрала е парите и властта пред любовта, но очевидно никога не го е забравила напълно. Това допълнително подхранвало омразата на стария Огнян.
— Когато върнах последния лев, той ми каза: „Ти спечели днес, Симеоне. Но запомни, моят син ще довърши започнатото. Семейство Огнянови никога не забравя.“ Тогава Огнян беше просто младо момче, но стоеше до баща си и ме гледаше със същата студена омраза.
Мира слушаше, без да го прекъсва. Сега всичко имаше смисъл. Безмилостната стратегия на Огнян, личната му ангажираност, желанието му не просто да спечели, а да унищожи. Всичко беше наследство. Една отровна вендета, предавана от баща на син.
— Защо не казахте на никого? — попита тя тихо. — Защо не казахте на Мартин?
— От срам — отвърна Симеон. — Не исках синът ми да знае, че някога съм бил на колене пред такива хора. Не исках той да живее с този страх. Мислех, че съм го погребал в миналото. Но миналото никога не умира.
Мира мълчеше. Тя разбираше срама му. Но тайните му бяха направили семейството му уязвимо. Бяха ги превърнали в лесна плячка за хищник като Огнян.
— Тази информация може да ни помогне — каза тя накрая, повече на себе си, отколкото на него. — Ако Огнян е воден от емоции, от отмъщение, това го прави предвидим. Това го кара да прави грешки. Трябва да намерим слабото му място.
Тя вдигна папката.
— Благодаря ви, че ми казахте истината. Обещавам ви, че Огнян няма да спечели. Ще прекратим тази война веднъж завинаги.
Докато се връщаше към колата си, Мира усещаше как тежестта на битката нараства. Вече не ставаше въпрос само за пари, бизнес и договори. Ставаше въпрос за стари грехове и тъмни тайни. Тя беше навлязла много по-дълбоко в историята на това семейство, отколкото някога си беше представяла. И за да ги измъкне, щеше да се наложи да се изправи не просто срещу един бизнесмен, а срещу призраците на миналото.
В същия този момент телефонът ѝ иззвъня. Беше Десислава.
— Мира, имам нещо за теб. Помниш ли, че те помолих да проверя Огнян през моите канали? Е, излезе нещо. Нещо много интересно. Не е свързано с бизнеса му. Свързано е с жена му.
Сърцето на Мира подскочи.
— Какво за нея?
— Тя не е просто съпруга. Има собствена галерия за модерно изкуство. И според моите източници, галерията е на ръба на фалита. Има огромни дългове и никой не знае за това. Дори, изглежда, и съпругът ѝ. Тя отчаяно се опитва да я спаси, без той да разбере.
Мира се усмихна. Беше студена, хищническа усмивка.
— Деси, ти си гений. Току-що ми даде оръжието, от което се нуждаех.
Тя беше намерила слабото място на Огнян. И то не беше в неговия бизнес, а в неговия дом.
Глава 12
Мира знаеше, че трябва да действа бързо и прецизно. Директната конфронтация с Огнян беше безсмислена. Трябваше да го атакува там, където най-малко очаква – през съпругата му, Анелия.
Тя използва контактите си в света на архитектурата и дизайна, за да си уреди среща с Анелия под претекст, че търси произведения на изкуството за фоайето на новия бизнес комплекс, по който работеше. Галерията на Анелия беше стилна и елегантна, но празна. Липсата на клиенти беше почти осезаема.
Анелия беше красива, интелигентна жена, но в очите ѝ се четеше прикрита тревога. Тя показа на Мира няколко картини, говореше за художниците с истинска страст, но разсеяността ѝ беше очевидна.
— Това са прекрасни творби — каза Мира, след като приключиха с обиколката. — Но усещам, че нещо ви тревожи, госпожо.
Анелия се сепна.
— Не, всичко е наред. Просто съм малко уморена.
— Разбирам — кимна Мира. — Трудно е да се управлява такъв бизнес в днешно време. Пазарът на изкуство е несигурен, нали? Изискват се големи инвестиции, а възвръщаемостта не е гарантирана. Чух, че имате затруднения.
Маската на спокойствие на Анелия се пропука.
— Кой ви е казал това?
— Това няма значение. Важното е, че може би мога да ви помогна — каза Мира с мек, съчувствен тон. — Аз съм бизнесмен, също като съпруга ви. Знам какво е да се бориш, за да спасиш нещо, което си градил с любов.
Тя извади от чантата си визитка и я подаде на Анелия. Но не беше нейната собствена визитка. Беше визитка на финансов консултант, специализиран в преструктуриране на дългове.
— Този човек може да ви помогне да намерите решение, без… да се налага да въвличате съпруга си. Понякога е по-добре да решим проблемите си сами, нали? Запазвайки достойнството си.
Анелия гледаше визитката, сякаш е спасителен пояс. В очите ѝ се появиха сълзи.
— Защо… защо правите това? Вие сте… снаха на Симеон. Съпругът ми…
— Вашият съпруг и моето семейство имат бизнес спорове — прекъсна я Мира. — Това няма нищо общо с вас. Аз виждам пред себе си една жена, която се бори за мечтата си. И искам да ѝ помогна.
Това беше майсторски ход. Мира не я заплашваше. Напротив, предлагаше ѝ помощ, съчувствие, женска солидарност. Тя знаеше, че Анелия, уплашена и отчаяна, ще приеме. И когато приеме, ще стане неин длъжник. Не финансов, а морален, което беше много по-силно.
— Не знам какво да кажа… — промълви Анелия.
— Не казвайте нищо. Просто се обадете на този номер. И помислете. Вашият съпруг иска да унищожи наследството на едно семейство заради стара вражда. Дали това е човекът, когото искате да виждате до себе си? Дали неговата вендета е по-важна от вашата мечта?
Мира си тръгна, оставяйки Анелия сама с мислите си и с малкото картонче, което можеше да промени всичко. Тя беше заложила бомба със закъснител в сърцето на вражеската територия. Сега трябваше само да чака.
Чакането не продължи дълго. Два дни по-късно Павел ѝ се обади.
— Нещо странно се случва, Мира. Адвокатът на Огнян поиска среща. Искат да преговарят.
Мира се усмихна. Бомбата се беше взривила. Анелия беше говорила със съпруга си. Беше го накарала да разбере, че неговата война има цена, която той не е предвидил. Че неговата безкомпромисност може да му струва собственото му семейство.
— Кажете им, че ще се срещнем — отвърна Мира. — Но не тук. Ще се срещнем в завода. На наша територия.
Тя знаеше, че Огнян е ранен. Беше време да нанесе последния удар.
Глава 13
Срещата се състоя в кабинета на Симеон в завода. Помещението беше скромно, миришеше на лак и стари хартии, но за пръв път от много време в него се усещаше сила. Мира седеше начело на масата, на стола на свекъра си. До нея бяха Симеон и Павел. Мартин отново беше там, но този път не стоеше до вратата, а седна до баща си, мълчалив, но присъстващ.
Огнян влезе в стаята, следван от адвоката си. Лицето му беше като маска от гранит, но в очите му се четеше едва доловима несигурност. Той очакваше да види пречупения Симеон, когото познаваше. Вместо това видя една студена, уверена жена, която го гледаше така, сякаш той е насекомо под микроскоп.
— Радвам се, че най-накрая седнахме да поговорим като цивилизовани хора — започна Мира, без да си прави труда да става или да се ръкува.
— Да минем направо на въпроса — отсече Огнян. — Готов съм да оттегля иска, ако ми прехвърлите 51% от фирмата. Ще ви оставя да управлявате производството, но аз ще взимам стратегическите решения.
Това беше арогантно предложение, но много по-добро от първоначалното му намерение да ги унищожи напълно.
Мира се засмя. Беше тих, леден смях.
— Господин Огнян, вие май не разбирате ситуацията. Вие не сте в позиция да поставяте условия.
Тя бутна една папка през масата към него.
— Това е копие от нашия контраиск. В него ви съдим за злоупотреба с право и за това, че сте ни принудили да подпишем неизгодни договори. Имаме свидетелски показания от други двама бизнесмени, които сте разорили по същата схема. Имаме и доказателства, че тази ваша вендета е лична и датира още от времето на баща ви. Ще бъде много интересен процес. Вестниците ще го харесат.
Лицето на Огнян се вкамени.
— Това са глупости! Ще загубите!
— Може би. А може би не. Но докато делото се точи, активите ви ще бъдат запорирани. Всичките ви активи. Включително тези, които се водят на името на съпругата ви. Например, една галерия за модерно изкуство. Чувам, че не се справя много добре напоследък. Жалко би било кредиторите ѝ да научат, че съпругът ѝ е затънал в скъпи и мръсни дела, нали? Може да станат малко по-нетърпеливи да си получат парите.
Това беше директен удар. Мира видя как Огнян трепва. Тя беше засегнала единственото нещо, което имаше значение за него повече от отмъщението – Анелия.
— Какво искате? — процеди той през зъби.
— Искам да забравите за тази фирма. Искам да ни продадете обратно дълга, който сте купили, на номинална стойност. Искам да прекратите всички съдебни процедури. Искам никога повече да не доближавате мен или семейството ми.
— Това е изнудване!
— Не. Това е бизнес предложение — поправи го Мира. — Вие имате избор. Можете да водите дълга, скъпа и много публична война, която почти сигурно ще съсипе не само вашата репутация, но и мечтата на жена ви. Или можете да приемете една малка финансова загуба и да се оттеглите с достойнство.
Настъпи дълга, тежка тишина. Огнян гледаше Мира с чиста омраза. Той беше хищник, свикнал да мачка жертвите си. Никога досега жертвата не беше отвръщала на удара толкова жестоко.
Накрая, неговият адвокат се наведе и му прошепна нещо. Огнян кимна едва доловимо.
— Добре — каза той, а гласът му беше изпълнен с отрова. — Ще приема предложението ви. Но това не е краят.
— О, напротив — усмихна се Мира. — Точно това е краят.
Тя се изправи.
— Павел ще се свърже с вашия адвокат, за да уточнят детайлите. А сега, ако обичате, напуснете имота ми.
Последните две думи отекнаха в стаята. „Имота ми“. Тя го беше казала съвсем съзнателно. За да му покаже кой е победителят.
Огнян стана и излезе, без да погледне никого. Битката беше спечелена. Но докато гледаше как врагът ѝ си отива, Мира не изпита триумф. Изпита само огромна, безкрайна умора.
Глава 14
След победата над Огнян в завода настъпи оживление, каквото не беше имало от години. Симеон, освободен от тежестта на страха и срама, работеше с нова енергия. Новата колекция мебели, проектирана от Явор, влезе в производство. Онлайн магазинът беше стартиран и първите поръчки започнаха да пристигат. Мира беше спасила не просто една фирма, беше възродила една мечта.
Но докато бизнесът процъфтяваше, животът в нейния собствен дом беше пустиня. Тя и Мартин живееха като съквартиранти. Разговорите им бяха кратки и делови, свързани само с фирмата. Спяха в отделни стаи. Пропастта между тях, отворила се в онази вечер в ресторанта, беше станала по-дълбока и по-широка от всякога.
Една вечер Лиляна дойде в апартамента им. За пръв път от месеци. Беше сама. Изглеждаше по-стара, по-слаба. Гордостта и арогантността ѝ бяха изчезнали, заменени от крехка несигурност.
Мира я покани да седне в хола, където Мартин спеше от седмици.
— Дойдох да ти благодаря — каза Лиляна с тих, треперещ глас. — И да се извиня.
Мира не каза нищо. Просто чакаше.
— Аз… бях несправедлива към теб. Бях зла. Страхувах се. Чувствах, че губя всичко – фирмата, сина си, контрола над живота си. И излях целия си страх и безсилие върху теб. Ти беше най-лесната мишена. Защото си силна. А аз мразя силните жени, защото ми напомнят колко съм слаба.
Сълзи се стичаха по лицето ѝ.
— Ти спаси тази фирма. Спаси съпруга ми. Той е друг човек, Мира. Щастлив е. Не съм го виждала такъв от години. Аз… аз почти унищожих всичко. И почти унищожих брака ви. Мартин ми разказа. За парите. За лъжите. Аз го насърчавах. Аз съм виновна.
Тя вдигна поглед към Мира, а очите ѝ бяха пълни с молба.
— Моля те, прости ми. И му прости. Той те обича. Просто е слаб. И е разкъсван между любовта към теб и чувството за дълг към мен. Аз го направих такъв. Аз съм виновна.
Мира слушаше този закъснял монолог на разкаяние и не усещаше нищо. Нито гняв, нито съчувствие. Само празнота.
— Вашето извинение е прието, Лиляна — каза тя с равен глас. — Но това не променя нищо.
— Как така? — изхлипа свекърва ѝ. — Мислех, че ако се извиня…
— Вие се извинявате, защото загубихте. Защото аз спечелих и сега имам нужда от моето одобрение. Ако Огнян беше спечелил, щяхте да продължите да ме мразите и да ме обвинявате за всичко. Вашето разкаяние не е искрено. То е продиктувано от обстоятелствата.
Тя се изправи.
— Благодаря ви, че дойдохте. Но сега съм уморена и искам да си почина.
Лиляна я погледна с неразбиране и болка, след което стана и си тръгна.
По-късно същата вечер Мартин се опита да говори с нея.
— Мама ми се обади. Каза, че е говорила с теб. Мира, знам, че съм виновен за всичко. Бях страхливец. Бях слаб. Но те видях. Видях как се бориш за нас, за моето семейство. Никога не съм се възхищавал на някого повече. Моля те. Дай ми шанс. Нека опитаме отново.
Той посегна да я докосне, но тя отстъпи назад.
— Не мога, Мартин.
— Защо? Защото те излъгах за парите ли?
— Не само. Защото, докато се борех за твоето семейство, аз осъзнах нещо. Осъзнах, че мога да се справя с всичко сама. Мога да управлявам бизнес, мога да водя битки, мога да печеля. Не се нуждая от никого, който да ме пази. Но се нуждаех от някого, който да стои до мен. А теб те нямаше. Ти беше от другата страна на барикадата.
— Ще се променя! — отчаяно извика той.
— Знам — кимна тя. — Може би. Но проблемът е, че аз се промених. Жената, която седеше замръзнала в онзи ресторант, вече не съществува. На нейно място има друга жена. И тази жена не е сигурна дали те обича. Не е сигурна дали изобщо може да обича отново.
Тя го погледна в очите, а нейните бяха сухи и ясни.
— Имам нужда от време, Мартин. Имам нужда от пространство. Имам нужда да реша какво искам от живота си сега, когато битката свърши. И трябва да го направя сама.
Тя отвори вратата на спалнята и влезе, затваряйки я тихо, но твърдо след себе си. Оставяйки го сам в хола, сам с последиците от неговия избор.
Глава 15
Изминаха няколко месеца. Фирмата, преименувана на „Нов живот“, се утвърди на пазара. Мира постепенно се оттегли от оперативното управление, оставяйки го на Симеон и наетия от нея нов, млад управител. Тя остана мажоритарен собственик, но се върна към своята собствена кариера, към своята страст – архитектурата. Битката беше приключила, активите бяха спасени, парите ѝ бяха обезпечени. Беше време да продължи напред.
Тя се изнесе от апартамента, който някога беше мечтата ѝ. Нае си малко, елегантно жилище в друга част на града. Мартин остана в големия апартамент, празен и тих, призрак на техния провален брак. Подадоха молба за развод по взаимно съгласие. Процедурата беше бърза и безболезнена, чисто административна. Нямаше спорове за имущество. Мира не искаше нищо, освен свободата си.
Ива завърши право с отличие и започна работа в кантората на Павел. Двамата, свързани от общата битка, бяха станали повече от колеги. Мира се радваше за тях. Понякога се виждаха на по кафе. Ива беше единствената връзка, която беше запазила със семейството му.
Един ден, докато работеше по нов проект в офиса си, секретарката ѝ съобщи, че има посетител. Беше Мартин. Изглеждаше по-слаб, но по-спокоен. В очите му нямаше отчаяние, а някакво тихо приемане.
— Може ли да поговорим за пет минути? — попита той.
Мира кимна и го покани в кабинета си.
— Продадох апартамента — каза той. — Изплатих остатъка от ипотеката. Това е твоята част от парите.
Той плъзна по бюрото банков чек за значителна сума.
— Не беше нужно — отвърна тя.
— Нужно беше. Това бяха твои пари. Твоя инвестиция. Сега си я получаваш обратно.
Той помълча за миг.
— Напускам работа и се връщам във фирмата. Ще работя за баща ми. От най-ниското стъпало. Искам да науча бизнеса отначало. По правилния начин.
Мира го гледаше и за пръв път от много време видя в него не момчето, което се крие зад майка си, а мъж, който поема отговорност за живота си.
— Радвам се за теб, Мартин. Наистина.
— Знам, че между нас всичко свърши — продължи той. — И го приемам. Заслужавам го. Просто исках да знаеш, че ти ме промени. Ти ми показа какво означава да си силен. И какво означава да си слаб. И аз повече не искам да бъда слаб. Може би някой ден… ще мога да бъда мъжът, когото заслужаваш. Но знам, че този мъж вече няма да е за теб.
Той се изправи.
— Сбогом, Мира. И благодаря. За всичко.
Когато си тръгна, Мира остана дълго да гледа чека на бюрото си. Парите нямаха значение. Важното беше, че една история беше приключила. Всички сметки бяха уредени. Всички дългове – платени.
Тя стана и отиде до прозореца. Гледаше към града, към кипящия живот, към безкрайните възможности. Вечерта в ресторанта изглеждаше като нещо от друг живот. Обидата, болката, предателството – всичко беше избледняло, останало беше само преживяването. Оцеляването. Трансформацията.
Тя не знаеше какво я чака утре. Не знаеше дали някога ще се довери отново, дали ще обича отново. Но знаеше едно. Вече не се страхуваше. Беше се изправила срещу най-големите си демони – и външните, и вътрешните. Беше се била. И беше спечелила. Не просто бизнес, не просто пари. Беше спечелила себе си.
И това беше единствената победа, която имаше значение.