Бяхме женени от петнадесет години. Петнадесет години, в които слънцето изгряваше и залязваше с неговото име на устните ми. Петнадесет години, в които имахме три деца – три котви, които държаха нашия семеен кораб стабилен в бурното море на живота. Мартин, почти мъж на четиринадесет, с погледа на баща си и моята упоритост. Лилия, нашата десетгодишна фея, крехка и нежна, с душа на артист. И малкият Симеон, шестгодишното слънце, чийто смях беше музиката на нашия дом.
Винаги бях поставяла Виктор на първо място. Не просто като съпруг или баща на децата ми, а като център на моята вселена. Когато неговият бизнес, наследен от баща му, беше на ръба на фалита, аз без колебание използвах наследството от родителите си, за да го спася. Продадох апартамента, който ми бяха оставили, онази малка перла в сърцето на града, където бях израснала. Всеки лев отиде за покриване на дълговете му, за да може той да диша отново, да стъпи на крака, да бъде мъжът, в когото се бях влюбила. Той ми целуна ръцете тогава и се закле, че никога няма да забрави какво съм направила. Аз му повярвах.
Животът ни продължи, привидно по-силен от всякога. Бизнесът му процъфтяваше. Преместихме се в голяма, просторна къща с градина, за която винаги бяхме мечтали. Къща, която бързо превърнах в дом. Ухаеше на прясно изпечен хляб, на чисти чаршафи и на детски смях. Всяка вечер го чаках с топла вечеря, готова да изслушам за напрегнатия му ден, да масажирам уморените му рамене, да бъда неговото тихо пристанище. Отказах се от собствените си мечти да завърша архитектура. Казах си, че моят проект, моят шедьовър, е нашето семейство. И бях щастлива. Или поне така си мислех.
Онази вечер беше като всички останали. Децата бяха по леглата си. В камината пращяха последните въглени, хвърляйки танцуващи сенки по стените. Аз четях книга, а Виктор се взираше в огъня, мълчалив и необичайно напрегнат. Въздухът беше гъст, сякаш наситен с неизказани думи.
— Радина — каза той, без да откъсва поглед от пламъците. Гласът му беше кух, лишен от всякаква топлина. — Трябва да поговорим.
Сърцето ми подскочи. Може би пак имаше проблеми в работата? Може би се нуждаеше от моята подкрепа?
— Разбира се, любов моя. Кажи ми какво има? — оставих книгата настрана и се приближих до него.
Той най-накрая се обърна и ме погледна. Но това не беше погледът на моя Виктор. Очите му бяха студени, чужди, като две парчета лед. В тях нямаше и следа от любовта, която ме беше топлила петнадесет години.
— Искам развод — изстреля той думите. Те прозвучаха като изстрел в тишината на стаята, разбивайки на парчета моя свят.
В първия момент помислих, че не съм чула добре. После реших, че е някаква жестока шега.
— Какво? Викторе, не говори глупости. Уморен си, денят е бил тежък…
— Не съм уморен, Радина. И никога не съм бил по-сериозен. Искам да се разведем. Веднага.
Земята се разтвори под краката ми. Стените на нашия уютен дом започнаха да се накланят, готови да се срутят върху мен. Усетих как въздухът напуска дробовете ми.
— Но… защо? — успях да прошепна. Гласът ми беше треперещ, едва чуваем. — Какво се е случило? Направила ли съм нещо? Кажи ми, моля те, каквото и да е, ще го поправя. Ще направим всичко, за да…
Той ме прекъсна с рязък жест на ръката. Стана и се изправи пред мен, висок и заплашителен. Непознат.
— Няма какво да се поправя. Всичко е свършено.
Молех го с очи. С цялото си същество го умолявах за обяснение, за причина, за нещо, за което да се хвана в този водовъртеж от болка и объркване. Петнадесет години. Три деца. Цял един живот. Не можеше просто да свърши така, без причина.
— Моля те — проплаках аз, хващайки ръката му. Беше студена и безжизнена в моята. — Дължиш ми поне обяснение. Заради всичко, което сме имали. Заради децата. Защо, Викторе?
Той ме погледна право в очите. В погледа му нямаше съжаление, нямаше тъга, нямаше дори гняв. Имаше само празнота. Ледена, бездънна празнота. И тогава той изрече най-жестоките думи, които някога бях чувала. Думи, които щяха да останат дамгосани в душата ми завинаги.
— Защото ти… ти си ми скучна. Защото си се превърнала в сянка. В домакиня, която мирише на готвено и се интересува само от оценките на децата и новите пердета. Аз искам повече от живота, Радина. Искам страст, искам приключения, искам жена до себе си, а не прислужница. Защото ти вече не си жената, за която се ожених. Ти си просто… нищо.
Глава 2: Руините
Думите му висяха във въздуха, тежки и отровни. Всяка сричка беше като удар с камшик по оголената ми душа. „Скучна.“ „Сянка.“ „Прислужница.“ „Нищо.“ Това ли бях аз в неговите очи? Жената, която му беше дала младостта си, тялото си, мечтите си? Жената, която беше спасила бъдещето му със собствените си ръце?
Не можех да дишам. Гърдите ми се стягаха в леден обръч. Гледах го и не го разпознавах. Мъжът срещу мен беше чудовище с лицето на моя съпруг. Исках да крещя, да го ударя, да го накарам да си върне думите обратно, да ги погълне, да се задави с тях. Но от устата ми не излезе и звук. Бях парализирана от шока, от болката, от мащаба на предателството.
Той просто се обърна, качи се по стълбите, без да се обърне назад, и след минути чух как събира багаж в спалнята ни. Нашата спалня. Мястото, където бяхме споделяли тайни, където се бяхме любили, където бяхме утешавали страховете си. Сега то се превръщаше в сцена на престъпление – убийството на нашия брак.
Останах сама в хола, сред танцуващите сенки на догарящия огън. Всяка вещ в стаята крещеше спомени. Креслото, в което му четях вечер, докато той се унасяше. Масичката, на която оставяхме чашите си с вино. Снимките по стените – сватбата ни, кръщенетата на децата, летните ни ваканции. Всичко беше една огромна, болезнена лъжа. Фасада на щастие, зад която се беше крила неговата студена преценка и моето сляпо невежество.
След около половин час той слезе. Носеше малък куфар. Не ме погледна. Спря до вратата, сякаш събираше смелост.
— Утре ще изпратя адвокат да се свърже с теб — каза той със същия безжизнен глас. — Ще бъда щедър. Ще се погрижа за теб и децата.
Щедър. Думата прокънтя в главата ми като подигравка. Каква щедрост можеше да компенсира разбитото сърце, унижението, разрушения живот?
— Къде отиваш? — успях да попитам.
Той се поколеба за миг.
— Това вече не те засяга.
И излезе. Вратата се затвори след него с глух, окончателен трясък. Тишината, която настъпи, беше оглушителна. Останах неподвижна, може би час, може би повече. Времето беше спряло. Светът се беше срутил и аз бях затрупана под руините му.
Някак се добрах до спалнята. Неговата страна на леглото беше празна. Възглавницата му беше студена. Миризмата му все още се усещаше леко във въздуха – смесица от скъп парфюм и него самия. Задушавах се. Свлякох се на пода, прегърнала колене, и сълзите най-накрая рукнаха. Не бяха тихи и кротки сълзи. Бяха диви, конвулсивни ридания, които разтърсваха цялото ми тяло. Плачех за изгубената любов, за предаденото доверие, за петнадесетте пропилени години. Плачех за децата си, чийто свят щеше да се преобърне. Плачех за глупавото, наивно момиче, което бях, вярващо в приказки и вечна любов.
Нощта беше безкрайна. Всяка минута беше агония. В ума ми се въртяха думите му: „Скучна. Сянка. Нищо.“ Дали беше прав? Дали в стремежа си да бъда перфектната съпруга и майка, бях изгубила себе си? Бях забравила коя е Радина извън тези роли? Бях ли се превърнала просто във функция, в удобство, което той беше използвал, докато не му е омръзнало?
На сутринта, когато първите лъчи на слънцето пропълзяха през прозореца, аз бях празна обвивка. Очите ми бяха подути и червени. Душата ми беше пустиня. Но тогава чух стъпки от горния етаж. Децата се събуждаха. Те не знаеха. За тях това беше просто поредният ден. Ден, в който щяха да очакват баща им да ги закара на училище, да се пошегува с тях на закуска.
Събрах последните си сили. Изправих се, измих лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. Оттам ме гледаше непозната жена – с празен поглед и лице, състарено от мъка. Но зад тази жена бяха трите причини да продължа да дишам. Трите причини да се боря.
Слязох в кухнята и започнах да правя палачинки. Ръцете ми трепереха, но движенията бяха автоматични, заучени през годините. Уханието на ванилия изпълни въздуха, маскирайки миризмата на разруха.
— Мамо, къде е татко? — попита Лилия, докато сядаше на масата.
Преглътнах буцата в гърлото си.
— Татко трябваше да замине по работа много рано тази сутрин. Неочаквано — излъгах аз, а думите загорчаха на езика ми. Това беше първата от многото лъжи, които щях да бъда принудена да изрека.
Мартин ме погледна подозрително. Той беше достатъчно голям, за да усети, че нещо не е наред. Виждаше подутите ми очи, принудената ми усмивка.
— Всичко наред ли е, мамо?
— Да, миличък. Всичко е наред — казах аз, а гласът ми прозвуча фалшиво дори на самата мен.
Денят беше мъгла от рутинни действия, извършвани на автопилот. Училище, пазаруване, домакинска работа. Всеки ъгъл на къщата крещеше неговото отсъствие. Всяка минута беше изпълнена с очакване – кога ще се появи адвокатът му? Какво ще последва?
Следобед телефонът иззвъня. Беше непознат номер. Когато вдигнах, студен женски глас се представи като адвокат Анелия. Не, не беше неговият адвокат. Беше гласът на разума. Гласът на моята най-добра приятелка Десислава, която бях успяла да набера в един момент на пълно отчаяние.
— Радина, слушай ме внимателно — каза ми тя, преди още да съм успяла да кажа и дума. — Звънях ти цяла сутрин. Сега не е време за сълзи и самосъжаление. Време е за война. Намерих ти най-добрата. Казва се Анелия. Специалист по бракоразводни дела. Акула. Имаш среща с нея утре в десет. Ще дойда да те взема. И каквото и да става, не говори с Виктор. Не подписвай нищо. Ясно ли е?
Думите ѝ бяха като шамар, който ме извади от вцепенението. Война. Тази дума звучеше страшно, но в нея имаше и искра надежда. Надежда, че няма просто да легна и да умра под руините. Че ще се боря. За децата си. И може би, съвсем мъничко, за онази Радина, която Виктор беше обявил за „нищо“.
Глава 3: Първи стъпки в непознатото
Кантората на адвокат Анелия се намираше на тиха уличка в центъра на града, в стара аристократична сграда с висок таван и прозорци, гледащи към обрасла с бръшлян стена. Всичко в обстановката излъчваше спокойствие и дискретен лукс – тежки мебели от тъмно дърво, кожени кресла, картини по стените. Контрастът с хаоса, който цареше в душата ми, беше почти физически болезнен.
Десислава ме стискаше окуражително за ръката, докато чакахме в приемната. Тя беше моята скала в тези първи часове на бурята – прагматична, трезвомислеща и безкрайно лоялна.
— Не се притеснявай — шепнеше тя. — Анелия е звяр. Ще го накара да съжалява за деня, в който се е родил.
Когато вратата на кабинета се отвори, отвътре излезе жена на около четиридесет и пет години. Беше висока, с безупречно подстригана къса коса и проницателни сини очи, които сякаш виждаха право през теб. Облеклото ѝ беше строго, но елегантно – тъмен костюм с панталон, който подчертаваше властната ѝ фигура. Това беше Анелия.
Тя ни покани да влезем с кратък жест и посочи двете кресла срещу масивното ѝ бюро. Не се усмихна. Не предложи кафе. Просто седна, сплете пръсти и ме изгледа втренчено.
— Госпожо… — започна тя, но аз я прекъснах.
— Радина. Моля ви, наричайте ме Радина.
Тя кимна едва забележимо.
— Добре, Радина. Десислава ми разказа накратко ситуацията. Петнадесет години брак, три деца, съпруг, който си е тръгнал внезапно. Сега искам да чуя всичко от вас. Без сълзи и емоции, ако е възможно. Интересуват ме само фактите.
Гласът ѝ беше остър, делови. В него нямаше и капка съчувствие, но странно, това ми подейства успокояващо. Имах нужда от професионалист, не от още едно рамо, на което да плача. Поех си дълбоко дъх и започнах да разказвам. Разказах ѝ всичко – от първата ни среща, през трудностите с бизнеса му, до наследството, което бях вложила, за да го спася. Разказах ѝ за къщата, за ипотеката, която беше на мое име, защото той тогава имаше лоша кредитна история. Разказах ѝ за последния ни разговор и за думите, с които ме беше унизил.
Анелия слушаше, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки в дебел тефтер. Когато свърших, в кабинета се възцари тишина, нарушавана само от тиктакането на старинен стенен часовник.
— Добре — каза най-накрая тя. — Ситуацията е едновременно банална и сложна. Банална, защото мъже като съпруга ви има много. Гради кариера и самочувствие върху раменете на жена си, а когато се почувства достатъчно силен, решава, че тя му е станала бреме. Скучна. Позната история.
Думите ѝ ме жегнаха, но знаех, че е права.
— Сложният момент идва от финансовата страна. Казвате, че сте продали наследствен имот, за да покриете негови дългове. Имате ли документи за това? Банкови извлечения, договори?
Поклатих глава.
— Всичко стана толкова бързо… Бяхме семейство. Вярвах му. Парите от продажбата отидоха директно при кредиторите му. Не съм пазила нищо.
Анелия въздъхна. Това беше първият признак на емоция, който видях у нея.
— Това не е добре. В съда вярата не е доказателство. Ще трябва да работим усилено, за да докажем този ваш принос. Къщата. Казвате, че ипотеката е на ваше име, но предполагам, че вноските се плащат от негова фирмена или лична сметка?
— Да, от неговата.
— Очаквано. Той ще твърди, „аз съм плащал всичко, тя е била просто домакиня“. Ще се опита да ви изкара на улицата с минимална издръжка. Целта му ще бъде да ви представи като напълно зависима от него, за да ви смачка психически и да се съгласите на неговите условия.
Студени тръпки полазиха по гърба ми. Войната, за която говореше Десислава, придобиваше съвсем реални и грозни очертания.
— Какво да правя? — попитах с пресъхнало гърло.
— Първо — каза Анелия, а погледът ѝ стана стоманен. — Спирате да бъдете жертва. От този момент нататък вие сте боец. Второ, събирате всякакви документи, които можете да намерите у дома – стари извлечения, бележки, каквото и да е, свързано с финанси. Трето, и най-важно, отваряте си собствена банкова сметка, ако нямате такава, и започвате да мислите за собствената си финансова независимост. Имате ли някаква професия, образование?
— Аз… започнах да уча архитектура, преди да се роди Мартин. Прекъснах през втората година.
Очите на Анелия проблеснаха.
— Отлично. Това е нещо. По-добре е от нищо. Слушайте ме внимателно, Радина. Този процес ще бъде мръсен и дълъг. Виктор ще използва всяко оръжие срещу вас. Ще се опита да настрои децата, ще ви заплашва, ще ви ласкае, ще играе всякакви игри. Вашата задача е да останете силна и да не му вярвате за нито една дума. Всички контакти с него минават през мен. Разбрахме ли се?
Кимнах. Чувствах се едновременно уплашена до смърт и странно овластена. За първи път от години някой говореше за мен, за моето бъдеще, а не за това на Виктор или на семейството.
— И още нещо — добави Анелия, докато ни изпращаше. — Най-вероятно има друга жена. Мъжете не напускат просто така удобния си живот заради „скука“. Скуката обикновено има име, адрес и е с двадесет години по-млада. Опитайте се да разберете коя е. Не от ревност, а от чисто стратегическа гледна точка. В съда това може да ни бъде от полза.
На излизане от кантората слънцето ме заслепи. Градът кипеше от живот, хората бързаха по задачите си, всичко изглеждаше нормално. Но за мен нищо вече не беше нормално. Светът ми беше разделен на „преди“ и „сега“. „Преди“ беше илюзията, в която живеех. „Сега“ беше студената, сурова реалност на битката, която ми предстоеше.
— Как си? — попита Десислава, докато палеше колата.
— Уплашена — признах си. — Но и… ядосана. Ядосана съм на него, но най-вече на себе си. Как можах да бъда толкова сляпа?
— Не си била сляпа, Ради. Била си влюбена. А любовта понякога е най-добрият начин да ослепееш. Но сега очите ти са отворени. И знаеш ли какво виждаш? Една силна жена, която ще си върне живота.
Погледнах я и за първи път от два дни насам се усмихнах. Беше слаба, трепереща усмивка, но беше истинска. Може би Десислава беше права. Може би някъде дълбоко в мен, под пластовете болка и унижение, онази Радина, която мечтаеше да строи сгради, все още беше жива. И беше време да започне да строи отново. Като за начало – основите на собствения си нов живот.
Глава 4: Сенки от миналото
Вечерта, след като децата заспаха, къщата отново се изпълни с призрачната тишина на отсъствието. Но този път аз не се свих в ъгъла, за да плача. Думите на Анелия отекваха в главата ми: „Събирате всякакви документи“. Превърнах се в археолог на собствения си живот, ровейки из стари шкафове и чекмеджета, търсейки доказателства за своето съществуване извън ролята на съпруга и майка.
Качих се на тавана – място, забравено от години, покрито с прах и паяжини. Там, в един стар дървен сандък, пазех нещата от моминския си живот. Студентската си книжка, пълна с отлични оценки. Стари скицници, изпъстрени с чертежи на сгради, мостове и интериори. Проекти, родени от въображението на едно двадесетгодишно момиче, което вярваше, Z.че може да промени света с молив и линия. Разгръщах страниците и пръстите ми се плъзгаха по линиите, които някога бях чертала с такава страст. Болката в гърдите ми се смеси със странна носталгия по едно друго „аз“, което бях погребала твърде дълбоко.
В друго чекмедже, в кабинета на Виктор – който сега се усещаше като вражеска територия – открих папки със стари фирмени документи. От времето, когато бизнесът беше пред фалит. Зачетох се. Цифри, фактури, запори. Имена на кредитори. И дати. Всички те съвпадаха с периода, в който продадох апартамента на родителите си. Нямаше директна връзка, нямаше документ, на който да пише „парите на Радина спасиха фирмата“, но имаше хронология. Имаше модел.
Тогава си спомних. Спомних си разговорите с бащата на Виктор, един благ и мъдър човек, който почина малко преди да се оженим. Той винаги се беше притеснявал от склонността на сина си към рисковани сделки и бързи печалби. „Виктор е добър търговец, но лош стратег“, ми беше казал веднъж. „Той вижда само блясъка на златото, но не и капаните по пътя към него. Моля те, Радина, бъди неговият разум. Ти си земна, ти си стабилна. Той има нужда от това.“
Аз бях опитала. Опитвах се петнадесет години. Но накрая моят разум се беше оказал „скучен“, а неговият стремеж към блясък го беше отвел някъде другаде.
Телефонът ми извибрира. Беше сестрата на Виктор, Магдалена. Отношенията ни винаги бяха добри, макар и малко дистанцирани. Тя беше по-голяма, по-уравновесена, пълна противоположност на брат си.
— Ради, здравей. Чух какво е станало. Виктор ми се обади — започна тя, а в гласа ѝ се долавяше притеснение. — Толкова съжалявам. Не мога да повярвам, че го е направил.
— Аз също, Маги — отвърнах, като се стараех гласът ми да не трепери.
— Слушай, знам, че не ми е работа, но… искам да те предупредя. Бъди много внимателна. Виктор не е на себе си от няколко месеца.
— Какво искаш да кажеш?
Чух я как въздъхва от другата страна на линията.
— Затънал е до гуша. Пак. Но този път е различно. Не са обичайните бизнес проблеми. Забъркал се е с едни много съмнителни хора. Един от тях, някой си Пламен, е постоянно около него. Виктор се промени, откакто този човек се появи. Стана потаен, нервен, харчи пари, които знам, че няма. Купува скъпи часовници, коли… Има нещо гнило, Ради. Много гнило.
Думите ѝ потвърдиха смътните ми подозрения. През последните месеци бях забелязала промяната, но я бях отдавала на стрес. Новите му приятели, които никога не водеше вкъщи. Късните му прибирания, които обясняваше с „бизнес вечери“. Арогантността, с която отхвърляше всеки мой опит да поговорим за финансите.
— Маги, знаеш ли нещо за… друга жена? — принудих се да попитам, а думата заседна в гърлото ми.
Последва дълго мълчание.
— Не знам със сигурност — каза накрая Магдалена предпазливо. — Но този Пламен има сестра. Казва се Ива. Много ефектна, много… хищна, ако ме разбираш. Въртят се заедно тримата. Не искам да правя прибързани заключения, но… пази се. Мисля, че Виктор е попаднал в капан, който сам си е заложил. И сега е готов да пожертва всичко и всички, за да се измъкне.
След като затворих телефона, се чувствах още по-объркана, но и по-силна. Картината започваше да се подрежда, макар и бавно. Не ставаше въпрос просто за криза на средната възраст и отегчение от брака. Ставаше въпрос за пари, за лъжи, за опасни игри, в които моето семейство беше просто разменна монета. Думите му, че съм „скучна“ и „нищо“, вече не звучаха просто като жестока присъда, а като стратегически ход. Като опит да ме смачка, да ме накара да се почувствам виновна, за да може той по-лесно да се отърве от мен и от отговорностите си.
Взех студентската си книжка и скицниците от тавана. Сложих ги на нощното си шкафче. Те бяха моето напомняне. Напомняне коя съм била и коя мога да бъда отново. Не бях „нищо“. Бях Радина. И бях готова за битка.
На следващия ден се обадих в университета. Попитах какви са условията да възстановя студентските си права. Служителката от учебен отдел беше любезна, но думите ѝ ме свариха неподготвена.
— Ще трябва да се явите на приравнителни изпити по предметите, по които учебните планове са се променили. Таксата за обучение също е… значително по-висока отпреди петнадесет години.
Затворих телефона и седнах на стълбите. Финансова независимост, беше казала Анелия. А ето че още първата ми стъпка към нея се сблъска с непреодолима на пръв поглед пречка. Откъде щях да намеря пари за такси и изпити? Всичките ни пари бяха при Виктор. Аз нямах дори собствена сметка.
Тогава погледът ми попадна на ръцете ми. На пръста ми все още стоеше венчалната халка. До нея беше годежният пръстен с малък диамант – първият истински скъп подарък, който Виктор ми беше направил, когато бизнесът му потръгна. Свалих го. Беше студен и тежък в дланта ми. Вече не беше символ на любов и обещание. Беше просто предмет. Спомен от една лъжа.
Стиснах го в юмрук. Знаех какво трябва да направя. Беше болезнено, беше унизително, но беше необходимо. Това щеше да бъде моята първа инвестиция в новия ми живот. Инвестиция, платена с цената на разбитите ми илюзии.
Глава 5: Другата
Дните се нижеха в сива, монотонна върволица. Къщата беше тиха и празна без присъствието на Виктор, но тази тишина вече не беше оглушителна, а по-скоро напрегната, като затишие пред буря. Говорех всеки ден с Анелия, която ме инструктираше как да действам. Отворих си банкова сметка. Продадох годежния пръстен и още няколко бижута, които той ми беше подарявал през годините. Парите бяха достатъчни, за да покрия първоначалните разходи по делото и да имам малък резерв. Чувствах се едновременно омерзена, че се налага да го правя, и горда, че правя първите си самостоятелни стъпки.
Опитвах се да поддържам някакво подобие на нормалност заради децата, но те усещаха промяната. Малкият Симеон всяка вечер питаше кога татко ще се върне от „командировката“. Лилия ставаше все по-мълчалива и затворена, прекарвайки часове в стаята си, рисувайки тъжни принцеси в самотни замъци.
Най-трудно беше с Мартин. На четиринадесет той беше достатъчно голям, за да разбира, че лъжа. Гледаше ме с укор и подозрение.
— Мамо, какво става? — попита ме той една вечер, докато миех чиниите. — Защо татко не се обажда? И защо ти плачеш нощем? Мислиш, че не те чувам ли?
Не можех повече да го лъжа. Седнахме на масата в кухнята и аз му разказах. Не всичко, разбира се. Спестих му най-жестоките думи, най-унизителните детайли. Казах му просто, че с баща му имаме проблеми и сме решили да живеем разделени за известно време.
Лицето му се вкамени. Гневът в очите му беше насочен не към мен, а към отсъстващия му баща.
— Заради онази жена ли е? — изстреля той.
Сърцето ми спря за миг.
— Какво? Каква жена?
— Не се прави, че не знаеш. Видях я. Преди няколко седмици. Бях с приятели в мола. Татко беше с нея в едно кафене. Държеше я за ръка. Тя се смееше, а той я гледаше… така, както преди гледаше теб.
Светът ми се завъртя. Значи Анелия беше права. Магдалена беше права. Не беше просто подозрение, беше факт. И синът ми го беше видял преди мен. Болката от предателството се смеси с чувството за вина, че съм го изложила на това.
— Как изглеждаше тя, Марти? — попитах с треперещ глас.
— Не знам. Висока, слаба, с дълга черна коса. Много нагласена. Изглеждаше… скъпа.
Описанието съвпадаше с представата ми за „хищната“ Ива, сестрата на онзи Пламен. Значи не беше просто афера. Беше нещо много по-сериозно. План. Схема, в която аз и децата ми бяхме пречка.
Следващите няколко дни прекарах в трескаво търсене. Не се гордеех със себе си, но трябваше да знам с кого си имам работа. Прерових социалните мрежи. Намерих профила на Пламен. Беше пълен със снимки от екзотични почивки, скъпи коли и нощни клубове. И на много от снимките беше тя. Ива. Красива по един студен, изкуствен начин. С перфектно тяло, перфектна усмивка и празни очи. На една от снимките беше и Виктор. Изглеждаше по-млад, по-щастлив, по-безгрижен. Смееше се, прегърнал през кръста Ива, а в ръката си държеше чаша шампанско. Снимката беше направена преди месец. По времето, когато ми обясняваше колко е натоварен и стресиран в работата.
Показах снимката на Анелия. Тя я разгледа внимателно.
— Ива Петрова — каза тя, прочитайки името от профила. — Интересно. Ще накарам хората си да я проучат. Всеки има слабо място, Радина. Трябва само да го намерим.
Чувствах се като герой от евтин шпионски филм. Никога не съм си представяла, че животът ми може да се превърне в това – да ровя в мръсното бельо на съпруга си, да търся информация за любовницата му, да планирам ходове в съдебна битка. Исках просто да се свия на кълбо и всичко да изчезне.
Но тогава се прибрах вкъщи и видях Лилия да седи сама на люлката в градината. Гледаше в една точка, а по бузите ѝ се стичаха сълзи. Седнах до нея и я прегърнах.
— Какво има, слънчице мое?
— Татко ми липсва — прошепна тя. — Той вече не ме обича ли?
Тези думи ме пронизаха по-дълбоко от всяко предателство на Виктор. Това беше истинската цена на неговите лъжи. Не моята болка, а болката на децата ми.
В този момент разбрах, че не мога да се предам. Не ставаше въпрос за отмъщение. Ставаше въпрос за справедливост. Защита. Трябваше да защитя децата си от егоизма и безотговорността на баща им. Трябваше да им осигуря сигурност и стабилност в света, който той беше разрушил.
Вечерта седнах на компютъра. Не за да търся информация за Ива, а за да проверя учебните планове на архитектурния факултет. Разгледах предметите, изискванията, преподавателите. Изпитах странна тръпка, смесица от страх и вълнение. Това беше друг свят. Свят на формули, чертежи и творчество. Свят, който беше само мой.
Реших. Ще се явя на приравнителните изпити. Ще се върна в университета. Не знаех как ще се справя с три деца, съдебно дело и учене. Но знаех, че трябва да опитам. Защото това не беше просто начин да си намеря работа. Това беше начин да си върна себе си. Да докажа на Виктор, на света, но най-вече на себе си, че не съм „нищо“. Че съм жена, която може да строи. И щях да започна със строежа на собственото си бъдеще, тухла по тухла, дори ако ръцете ми трепереха.
Глава 6: Бойното поле
Първата официална стъпка във войната беше писмото, което получих от адвоката на Виктор. Беше кратко, студено и брутално. В него се излагаха условията на Виктор за „приятелски“ развод. Той предлагаше да поеме ипотеката на къщата, но при условие, че аз и децата се изнесем в рамките на месец. Предлагаше ми скромна месечна издръжка за децата и еднократна сума за мен, която беше направо оскърбителна, имайки предвид годините, през които бях до него и финансовата помощ, която му бях оказала. За бизнеса, който бях спасила с наследството си, не се споменаваше и дума. Все едно никога не се беше случвало.
— Това е обявяване на война — каза Анелия, когато ѝ прочетох писмото по телефона. — Той играе ва банк. Мисли си, че си слаба и уплашена и ще приемеш всичко, само и само да се свърши по-бързо. Сега ще му покажем колко греши.
Отговорът на Анелия беше също толкова безкомпромисен. В него тя изложи нашите искания – половината от семейното имущество, включително къщата и дялове от фирмата му, адекватна издръжка за децата, която да им позволи да запазят стандарта си на живот, както и възстановяване на сумата от продадения от мен апартамент, индексирана спрямо пазарните цени.
Започна размяна на остри писма между адвокатските кантори. Бойното поле беше постлано с юридически термини и финансови претенции. Чувствах се като страничен наблюдател на разпада на собствения си живот, сведен до параграфи и клаузи.
Виктор спря да плаща вноските по ипотеката на къщата. Получих заплашително писмо от банката. Целта му беше ясна – да ме притисне, да ме накара да се страхувам, че ще останем на улицата. Анелия веднага заведе дело за временни мерки и съдът го задължи да продължи да плаща, докато трае бракоразводното дело. Беше малка победа, но ми вдъхна кураж.
Той обаче не се спря дотук. Започна да използва децата. Когато ги взимаше през уикендите, той ги водеше по скъпи ресторанти, купуваше им най-новите играчки и телефони. В същото време пред тях се оплакваше колко много пари му искам и как съм щяла да го разоря.
— Татко каза, че искаш да му вземеш всичко — каза ми Мартин един ден, с обвинителен тон. — Каза, че заради теб може да се наложи да продаде фирмата.
— Марти, това не е вярно. Баща ти има достатъчно пари. Аз просто искам това, което е справедливо за нас, за да можем да живеем нормално.
Но думите ми звучаха слабо срещу блясъка на новия таблет, който Виктор му беше подарил. Той умело ги манипулираше, представяйки себе си като жертва, а мен като алчна и отмъстителна жена. Лилия започна да се напикава нощем отново, нещо, което не беше правила от тригодишна. Симеон стана раздразнителен и агресивен в детската градина. Войната на Виктор се водеше на всички фронтове, а най-големите жертви бяха невинните души на децата ни.
В същото време се готвех за приравнителните изпити. Нощите, след като децата заспяха, прекарвах над учебниците по математика, физика и строителна механика. Чувствах се сякаш мозъкът ми е ръждясал. Всичко ми се струваше безкрайно сложно. Имаше моменти, в които исках да захвърля всичко и да се предам.
Една вечер, докато се мъчех над някаква сложна формула, се разплаках от безсилие. Десислава, която беше дошла да ме види, ме прегърна.
— Стига, Ради. Не можеш да правиш всичко сама. Позволи ми да ти помогна.
На следващия ден тя доведе вкъщи младо момче, студент по архитектура в горен курс. Казваше се Андрей. Беше висок, слаб, с очила и леко разсеян вид на човек, който живее повече в света на идеите, отколкото в реалността.
— Андрей ще ти помага с подготовката — обяви Десислава. — Той е най-добрият в курса си.
Отначало бях скептична. Какво можеше да ме научи това момче, което беше почти на възрастта на сина ми? Но Андрей се оказа невероятен учител. Той имаше способността да обяснява най-сложните концепции по прост и разбираем начин. Показваше ми трикове, които не пишеха в учебниците. Но най-важното – той вярваше в мен.
— Имате талант — каза ми той една вечер, докато разглеждаше старите ми скицници. — Имате усет за пространство и форма. Грехота е, че сте го оставили.
Думите му бяха като балсам за душата ми. За първи път от месеци някой виждаше в мен нещо повече от изоставена съпруга или притеснена майка. Той виждаше архитекта.
Междувременно Анелия продължаваше своето разследване. Нейните хора бяха открили интересни неща за Ива и брат ѝ Пламен. Официално те нямаха почти никакви доходи. Живееха на широко, но зад тях нямаше легален бизнес. Имаше обаче слухове за съмнителни сделки, пране на пари и връзки с престъпния свят.
— Съпругът ти е или много глупав, или много отчаян, за да се забърка с такива хора — заключи Анелия. — Имам чувството, че те го използват. Че фирмата му е просто параван за техните дейности. А връзката му с Ива е гаранцията, че той ще им бъде лоялен.
Картината ставаше все по-мрачна и опасна. Това вече не беше просто бракоразводно дело. Това беше битка за оцеляване срещу невидими врагове, които играеха по свои собствени правила.
Един ден, докато се прибирах от магазина, пред къщата ни беше паркирана лъскава черна кола. От нея слезе мъж. Беше висок, добре облечен, с леденостудени очи и самодоволна усмивка. Пламен.
— Госпожа Радина? — попита той с глас, който беше едновременно мазен и заплашителен. — Аз съм Пламен. Бизнес партньор на Виктор. Мисля, че е време да поговорим.
Сърцето ми замръзна. Врагът беше пред вратата ми.
Глава 7: Нова зора
Появата на Пламен пред дома ми беше като леден душ. Инстинктът ми крещеше да се обърна и да избягам, да се заключа в къщата и да се преструвам, че не съществува. Но думите на Анелия – „Спираш да бъдеш жертва. От този момент нататък ти си боец“ – отекнаха в съзнанието ми. Изправих гръб, поех си дълбоко дъх и го погледнах право в очите.
— Нямаме за какво да говорим — казах аз, а гласът ми, за моя собствена изненада, прозвуча твърдо и уверено.
Той се усмихна подигравателно.
— О, напротив. Имаме много общи интереси. Например, вашето бъдеще и бъдещето на децата ви. Виктор е… емоционален. Прави грешки. Аз съм тук, за да бъдем разумни.
— Разумът ви изглежда не включва спазването на закона — отвърнах аз, като се приближих до входната врата.
Усмивката му изчезна.
— Вижте какво, госпожо. Не ме карайте да губя време. Можете да водите тази ваша жалка битка в съда и да получите трохи. Или можете да приемете предложението на Виктор, да си вземете парите и да изчезнете тихо и кротко. Това е най-добрият вариант за всички. Особено за децата ви. Не бихте искали нещо лошо да им се случи, нали?
Заплахата беше завоалирана, но съвсем ясна. Кръвта ми кипна. Никой нямаше да заплашва децата ми.
— Махайте се от имота ми — изсъсках аз, — преди да съм извикала полиция. И предайте на Виктор, че всяка следваща заплаха ще бъде записана и използвана в съда. А сега, вън!
Той ме изгледа за миг с невярващи, присвити очи, сякаш не можеше да повярва на дързостта ми. После лицето му се изкриви в грозна гримаса, той се обърна, качи се в лъскавата си кола и си тръгна с мръсна газ.
Треперех от гняв и страх, но и от странно чувство на триумф. Бях се изправила срещу него. Не бях отстъпила. Може и да беше малка победа в една голяма война, но беше моя.
Когато разказах на Анелия за случката, тя се намръщи.
— Това ескалира нещата. Тези хора са свикнали да получават каквото искат. Фактът, че са прибегнали до директна заплаха, означава, че са притеснени. Че нашето разследване ги е настъпило по мазола. Трябва да бъдем още по-внимателни.
Инцидентът обаче имаше и неочакван ефект. Той ме накара да осъзная, че светът на Виктор, светът на парите, лъжите и интригите, вече не е моят свят. И не исках да бъде. Моят свят беше тук, в тази къща, с моите деца и моите учебници по математика. Моята битка не беше само в съда. Тя беше и тук, на масата в кухнята, където се опитвах да си върна бъдещето.
Вложих цялата си енергия в подготовката за изпитите. Андрей идваше почти всеки ден. С него не само учехме. Говорехме си. Разказвах му за мечтите си да проектирам къщи, които са не просто сгради, а домове, изпълнени със светлина и уют. Той ми разказваше за своите проекти, за конкурсите, в които участваше, за професорите, от които се възхищаваше.
В негово присъствие аз не бях Радина, изоставената съпруга. Бях Радина, колегата. Радина, архитектът. Той се отнасяше с мен като с равна, ценеше мнението ми, възхищаваше се на идеите ми. Това беше нещо, което отдавна не бях изпитвала. Виктор винаги беше омаловажавал моите интереси, наричайки ги „женски хобита“. Андрей виждаше в тях талант.
Денят на първия изпит дойде. Бях ужасена. Докато седях в огромната, пълна със студенти аудитория, се чувствах като извънземно. Бях два пъти по-възрастна от всички останали. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах химикалката. Но когато получих задачите, нещо в мен се превключи. Вглъбих се в цифрите и формулите. Външният свят изчезна. Имаше само мен и задачата, която трябваше да реша.
Когато излязох от изпита, се чувствах изцедена, но и жива. Жива по начин, по който не се бях чувствала от години. Нямах представа как съм се справила, но това нямаше значение. Важното беше, че го бях направила. Че бях преодоляла страха си.
След седмица излязоха резултатите. Бях изкарала петица. Звъннах на Десислава, крещейки от радост. Звъннах на Андрей, за да му благодаря. Смеех се и плачех едновременно. Беше просто една оценка, но за мен тя беше символ на нова зора. Доказателство, че мога.
Вдъхновена от успеха си, аз се записах и на курс по компютърно проектиране. Исках да наваксам пропуснатото, да бъда в крак с новите технологии. Започнах да излизам повече. Десислава ме мъкнеше по изложби, театри, срещи с приятели. Отначало се чувствах неловко, но постепенно започнах да се отпускам. Открих, че мога да водя разговори за нещо различно от децата и домакинството. Че имам мнение. Че съм интересна.
Една вечер, докато се прибирах от курса, телефонът ми иззвъня. Беше Виктор. Не се беше обаждал от седмици. Гласът му звучеше различно – не студен и арогантен, а някак несигурен, почти умоляващ.
— Радина, можем ли да се видим? Трябва да поговорим. Само ние двамата.
Сърцето ми подскочи. Какво искаше сега? Дали беше осъзнал грешката си? Дали искаше да се върне? И по-важният въпрос – какво щях да направя аз, ако това беше така? Старата Радина щеше да се хвърли в краката му, благодарна за всяка троха внимание. Новата Радина обаче не беше сигурна. Новата Радина тъкмо беше започнала да открива колко е хубаво да си свободен.
Глава 8: Тайни и лъжи
Срещнахме се в едно неутрално кафене в центъра на града. Място без спомени. Виктор изглеждаше уморен. Под очите му имаше тъмни кръгове, а в ъгълчетата на устните му се бяха появили нови, горчиви бръчки. Беше облечен в скъп костюм, но той някак висеше на раменете му, сякаш вече му беше голям. Блясъкът го нямаше.
— Как си? — попита той, избягвайки погледа ми.
— Добре съм — отвърнах аз и с изненада установих, че е истина. — Подготвям се за изпити.
Той ме погледна неразбиращо, сякаш говорех на чужд език.
— Изпити?
— Да. Възстанових си студентските права в университета. Смятам да завърша архитектура.
На лицето му се изписа смесица от изненада и нещо друго, може би презрение.
— Архитектура? Радина, не е ли малко късно за такива неща? Трябва да си реалист.
Думите му ме жегнаха, но не както преди. Сега те звучаха просто като мнение на един чужд човек, чието одобрение вече не търсех.
— Никога не е късно да следваш мечтите си, Викторе. Ти би трябвало да го знаеш най-добре.
Той въздъхна и отпи голяма глътка от кафето си.
— Слушай, не съм те извикал, за да говорим за твоите… хобита. Извиках те, защото нещата излизат извън контрол. Твоята адвокатка… тя е звяр. Рови навсякъде. Задава въпроси.
— Може би защото има какво да се намери? — попитах аз.
Той ме погледна с отчаяние.
— Радина, моля те. Оттегли иска си за фирмата. Ще ти дам къщата. Ще увелича издръжката. Каквото искаш. Но остави бизнеса на мира. Ако продължавате да ровите, ще унищожите всичко.
— Какво толкова криеш, Викторе? Какво е това, което те плаши повече от това да изгубиш дома и децата си?
Той се огледа нервно, сякаш се страхуваше, че някой ни подслушва.
— Не разбираш. Тези хора… Пламен и останалите… те не са като нас. Не играят по правилата. Взех заем от тях. Голям заем.
Най-накрая истината започваше да излиза наяве.
— Защо, Викторе? Бизнесът вървеше добре.
— Не вървеше. Всичко беше фасада. Бях затънал в дългове към доставчици, към държавата. Бях на ръба на фалита отново. Банките ми отказаха кредит. Те бяха единственият ми изход.
— И каква беше цената?
Той сведе поглед.
— Те поискаха контрол. Използват фирмата ми, за да превъртат парите си. Всичко минава през моите сметки. Аз съм лицето. Ако нещо се обърка, аз съм този, който ще отиде в затвора.
Слушах го и не можех да повярвам. Мъжът, който ме беше нарекъл „нищо“, се беше превърнал в марионетка. Продал беше душата си, фирмата си, бъдещето ни, само за да поддържа илюзията за успех.
— А Ива? — попитах аз, а името ѝ заседна в гърлото ми. — Тя част от сделката ли е?
Той мълчеше. Мълчанието му беше по-красноречиво от всякакви думи.
— Тя е сестра на Пламен, нали? Трябваше да я държиш близо, да я направиш щастлива, за да си сигурен, че брат ѝ няма да те изхвърли от играта?
Лицето му се изкриви от болка и унижение.
— В началото не беше така. Или поне аз така си мислех. Тя беше различна, вълнуваща. Караше ме да се чувствам жив. Но после… разбрах, че всичко е било театър. Тя ме контролира. Докладва на брат си за всяка моя стъпка. Аз съм в капан, Радина.
В този момент, гледайки съсипания мъж срещу мен, не изпитах злорадство. Изпитах съжаление. Жал ми беше за неговата слабост, за неговата глупост, за празнотата в душата му, която се беше опитал да запълни с пари и фалшива страст.
— Защо ми казваш всичко това, Викторе? — попитах тихо. — Какво очакваш от мен?
— Да ми помогнеш. Говори с адвокатката си. Накарай я да спре. Ако те разкрият схемата, всички сме загубени. Аз ще вляза в затвора, а те ще вземат всичко. Няма да остане нищо нито за теб, нито за децата. Моля те, Радина. Направи го заради децата.
Иронията беше потресаваща. Той беше разрушил семейството ни, беше предал доверието ми, беше ме унижил по най-жестокия начин, а сега ме молеше да го спася, използвайки децата като щит.
— Значи моралната дилема е следната — казах аз, по-скоро на себе си, отколкото на него. — Или да те оставя да се измъкнеш, като стана съучастник в твоите престъпления и позволя на едни мафиоти да продължат да си въртят игрите, или да оставя правосъдието да си свърши работата, рискувайки бащата на децата ми да влезе в затвора и те да останат без нищо. Това ли е изборът, който ми даваш?
Той ме гледаше с празен поглед. Беше се изчерпал от думи. Беше разкрил всичките си карти и те бяха жалки.
Станах от масата.
— Трябва да помисля.
Докато вървях по улицата, главата ми бучеше. Ситуацията беше много по-сложна, отколкото си представях. Това вече не беше просто моя лична битка. Бях изправена пред избор, който щеше да определи не само моето бъдеще, но и бъдещето на децата ми, и моралния компас, който щях да им предам. Можех ли да ги науча да бъдат честни и почтени, ако самата аз прикрия една престъпна схема, за да си осигуря финансово спокойствие? Но можех ли и да ги осъдя на живот с баща затворник и финансови трудности, само за да удовлетворя собственото си чувство за справедливост?
Прибрах се вкъщи и прегърнах децата си силно. Гледах невинните им лица и се чудех какъв е правилният път. За първи път от началото на тази криза се почувствах наистина сама. Защото този избор трябваше да направя аз, и само аз. И каквото и да решех, знаех, че ще трябва да живея с последствията.
Глава 9: Детски очи
Последствията от войната на възрастните се отразяваха най-силно в очите на децата. Техният свят, някога сигурен и предвидим, се беше пропукал и те се опитваха да запазят равновесие върху движещи се тектонични плочи.
Мартин беше станал мълчалив и гневен. Успехът му в училище се срина. Учителите се обаждаха, за да се оплачат, че е разсеян, държи се предизвикателно, понякога дори не влиза в часовете. Затваряше се в стаята си с часове, усилваше музиката до дупка и отказваше да говори с мен. Виждах го как се отдалечава, как се плъзга към опасна територия, и се чувствах безсилна.
Една вечер го намерих да пуши на балкона.
— Марти, какво правиш? — извиках аз, по-скоро уплашена, отколкото ядосана.
Той ме погледна предизвикателно.
— Какво от това? Татко пуши.
— Баща ти прави много грешни неща напоследък. Това не означава, че и ти трябва да ги правиш.
Той хвърли цигарата с рязко движение.
— А ти какво правиш? Мислиш, че не виждам? Постоянно говориш по телефона с адвокати, ровиш в някакви документи. Водиш война. А ние сме по средата. Чу ли какво каза татко? Че искаш да го разориш.
— Това не е вярно! — опитах се да го прегърна, но той се отдръпна.
— Остави ме! Всички вие, възрастните, сте еднакви. Мислите само за себе си. За вашите пари, за вашите връзки, за вашите проблеми. Изобщо интересува ли ви как се чувстваме ние?
Думите му ме пронизаха като нож. Защото в тях имаше истина. Бях толкова погълната от битката за оцеляване, от съдебните дела, от ученето, че може би наистина не бях видяла колко дълбоко страдат те.
Лилия изразяваше болката си по различен начин. Тя се превърна в мое малко копие. Опитваше се да ми помага във всичко – чистеше, подреждаше, опитваше се да готви. Стараеше се да бъде перфектното дете, сякаш се страхуваше, че ако не е достатъчно добра, и аз ще я изоставя. Беше станала тревожна и плашлива. Всеки път, когато телефонът звъннеше, тя подскачаше. Всяка вечер, преди да заспи, ме питаше: „Мамо, ти ще бъдеш ли тук утре сутрин?“.
Рисунките ѝ ставаха все по-тъмни и самотни. Замъците вече нямаха принцеси. Бяха празни и порутени. Един ден намерих под леглото ѝ рисунка на нашето семейство. Аз, тя, Мартин и Симеон бяхме от едната страна на листа. От другата беше Виктор, сам. А между нас имаше огромна, черна пропаст. Разплаках се, гледайки тази проста, но толкова болезнено точна картина на нашата разруха.
Най-малкият, Симеон, беше като барометър за напрежението в къщата. Когато аз бях тъжна, той беше кисел. Когато бях притеснена, той правеше бели. Единственото, което го успокояваше, бяха приказките за лека нощ. Но той вече не искаше приказки за рицари и дракони. Искаше да му разказвам истории от „едно време“.
— Мамо, разкажи ми пак как с татко сте се запознали — молеше той всяка вечер.
И аз разказвах. Разказвах за срещата ни в университета, за първата ни целувка, за сватбата. Разказвах му за един свят, който вече не съществуваше, и докато говорех, гласът ми трепереше. Разказвах му една приказка, опитвайки се да убедя и себе си, че някога е била истина.
Един следобед училищният психолог ми се обади. Искаше да говорим за Мартин. Отидох в училището, чувствайки се като престъпник, призован да даде обяснения.
Психоложката, една мила жена на средна възраст, ме посрещна с топла усмивка.
— Госпожо, не ви извиках, за да ви обвинявам — каза тя. — Извиках ви, за да ви предложа помощ. Мартин е в трудна възраст, а разводът е едно от най-травмиращите събития за един тийнейджър. Той се чувства разкъсан между лоялността към двама ви. Гневен е на баща си, че ви е наранил, но може би се чувства и виновен, че не може да го защити. Гневен е и на вас, защото ви вижда като причина за промяната в живота му.
Тя ми предложи семейна терапия. За мен и децата. Отначало идеята ми се стори плашеща. Да разкривам най-съкровените си болки пред непознат? Но после погледнах през прозореца на кабинета и видях Мартин на двора. Беше сам, далеч от съучениците си, риташе ядосано едно камъче. И разбрах, че трябва да опитам всичко.
Първата ни сесия беше катастрофа. Мартин отказа да говори. Лилия прошепна само няколко думи. Аз се опитвах да обясня ситуацията, но се чувствах неадекватно. Но терапевтката беше търпелива. Тя не ни притискаше. Просто създаде едно сигурно пространство, в което мълчанието не беше неловко, а сълзите бяха позволени.
Малко по малко, седмица след седмица, децата започнаха да се отварят. Мартин най-накрая изрази гнева и объркването си. Лилия проговори за страховете си. Аз се научих да ги слушам. Не просто да ги чувам, а наистина да ги слушам. Да разбирам болката зад думите им.
В тези часове в кабинета на психолога разбрах нещо много важно. Каквото и решение да вземех за Виктор и неговите престъпления, то трябваше да бъде взето не от гняв или желание за справедливост, а от любов към децата ми. Трябваше да намеря начин да ги преведа през тази буря възможно най-безболезнено. Трябваше да им покажа, че дори когато семейството ни се разпада, моята любов към тях е константа, скалата, на която винаги могат да стъпят.
Битката в съда беше важна. Битката за бъдещето ми в университета беше важна. Но най-важната битка се водеше тук, в душите на моите деца. И тази битка нямах право да губя.
Глава 10: Цената на свободата
Моралната дилема ме разкъсваше. Всяка нощ се въртях в леглото, претегляйки вариантите. Да защитя децата си от срам и финансови несгоди, като стана съучастник в мълчанието? Или да избера трудния път на истината, независимо от цената?
Говорих с Анелия. Разказах ѝ всичко, което Виктор ми беше признал. Тя ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва.
— Това променя всичко — каза тя накрая, а в гласа ѝ нямаше и следа от изненада. — Подозирах, че има нещо такова. Това обяснява тяхната агресия и отчаяние. Те не се борят просто за пари, борят се за свободата си.
— Какво да правя, Анелия? Ако разкрия всичко, Виктор ще влезе в затвора. Децата ми ще имат баща престъпник. Фирмата ще бъде конфискувана и няма да получим нищо.
— А ако мълчиш? — попита тя тихо. — Ако мълчиш, ще живееш цял живот в страх. Тези хора ще знаят, че ти знаеш. Винаги ще бъдеш зависима от тяхната „добра воля“. Ще трябва да обясняваш на децата си, че баща им е прекрасен човек, докато в същото време знаеш, че е замесен в престъпления. Ще ги възпитаваш в лъжа. Каква е цената на това спокойствие, Радина?
Думите ѝ бяха безпощадни, но точни. И двата пътя водеха към загуба. Трябваше да избера по-малкото зло. Но кое беше то?
Върнах се вкъщи и се затворих в стаята си. Исках да бъда сама. И тогава, ровейки из едно чекмедже, намерих стара кутия от обувки. Вътре бяха писмата, които Виктор ми беше писал, когато бяхме млади. Когато той беше в казармата, а аз – студентка. Писма, пълни с обещания, мечти и любов. Четях ги и плачех. Плачех за момчето, което беше написал тези думи, и за мъжа, в когото се беше превърнало. Къде се беше изгубил той? Кога амбицията беше изместила любовта? Кога страхът беше победил честта?
Може би, ако го предам, щях да му дам шанс. Шанс да плати за грешките си, да започне на чисто, да се превърне отново в човек, когото децата му могат да уважават, дори и да е от разстояние. А ако го прикрия, щях да го осъдя да живее завинаги в капана на собствените си лъжи.
Взех решението си. Беше най-трудното решение в живота ми.
Обадих се на Анелия.
— Продължаваме напред — казах аз. — Искам пълно разследване на фирмените сметки. Искам да извадим всичко на светло.
— Сигурна ли си? — попита тя. — Няма връщане назад.
— Сигурна съм. Децата ми заслужават да живеят в истината. Колкото и да е болезнена тя.
От този момент нататък събитията се развиха светкавично. Анелия използва информацията, която ѝ дадох, за да поиска от съда пълна финансова ревизия на фирмата на Виктор. Адвокатите му се опитаха да блокират искането, но не успяха. Назначени бяха експерти, които започнаха да ровят в счетоводството.
Виктор изпадна в паника. Звънеше ми по десет пъти на ден. Крещеше, молеше се, заплашваше.
— Ще ме унищожиш! — викаше той в телефона. — Ще оставиш собствените си деца на улицата от чиста злоба!
Не му отговарях. Нямаше какво повече да си кажем.
Пламен и Ива също не стояха със скръстени ръце. Една вечер, докато се прибирах, гумите на колата ми бяха нарязани. Друг път намерих на входната врата бележка с грозни заплахи. Живеех в постоянен страх. Сложих допълнителни ключалки на вратата. Молех Десислава или Андрей да ме изпращат вечер. Чувствах се като затворник в собствения си дом.
Но не се отказах. Всеки път, когато страхът започваше да ме парализира, поглеждах към старите скицници на нощното си шкафче. Поглеждах към децата си. И знаех, че се боря за правилната кауза. Борех се за свободата си. Не само моята, но и тяхната. Свободата да живеят без тайни и лъжи.
Развръзката дойде неочаквано. Един ден ми се обади Магдалена, сестрата на Виктор. Плачеше истерично.
— Ради, трябва да ми помогнеш! Виктор… той е изчезнал!
Глава 11: Неочакван съюзник
Сърцето ми се сви. „Изчезнал“? Какво означаваше това? Дали Пламен и неговите хора бяха направили нещо?
— Какво се е случило, Маги? Успокой се и ми разкажи — казах аз, опитвайки се да звуча спокойно, макар че ръцете ми трепереха.
— Не знам! — ридаеше тя. — Не мога да се свържа с него от два дни. Телефонът му е изключен. Ходих до апартамента, в който живееше с… с нея. Хазяйката каза, че са си събрали багажа и са напуснали още миналата нощ. Изчезнали са. И двамата. А днес пред офиса му имаше полиция. Запечатали са всичко!
Полиция. Значи финансовата ревизия беше дала резултати. Експертите бяха открили престъпната схема.
— А Пламен? Чувала ли си се с него?
— Не. И неговият телефон е изключен. Ради, какво става? В какво се е забъркал брат ми?
Нямаше смисъл повече да крия. Разказах на Магдалена всичко. За дълговете, за заема от Пламен, за прането на пари, за заплахите. Докато говорех, плачът ѝ спря. Когато свърших, от другата страна на линията се възцари тежко мълчание.
— Знаех си — прошепна тя накрая. — Знаех си, че има нещо гнило, но не предполагах, че е толкова сериозно. Горкият глупак. Винаги е искал да бъде някой, да впечатлява, да има повече, отколкото може да си позволи. И ето докъде го доведе това.
В гласа ѝ нямаше само тъга, имаше и гняв.
— Той предаде всички ни, Ради. Предаде паметта на баща ни, който изгради тази фирма с честен труд. Предаде теб, която го спаси веднъж. Предаде децата си.
— Сега трябва да мислим какво да правим — казах аз.
— Аз знам какво ще направя — отвърна тя с внезапна твърдост в гласа. — Няма да позволя името на семейството ми да бъде опетнено докрай. Баща ми остави някои документи при мен. За всеки случай, казваше. Мисля, че е време да ги извадя на светло.
Срещнахме се след час. Магдалена носеше стара кожена чанта, пълна с папки. Седнахме в едно закътано кафене и тя започна да вади документи. Бяха стари договори, банкови извлечения, бележки. Сред тях имаше и нотариално заверена декларация от бащата на Виктор. В нея той описваше подробно как аз съм продала наследствения си апартамент и с парите съм погасила задълженията на фирмата. Беше го направил тайно, без да казва на Виктор, защото не му е имал доверие. Искал е да има доказателство за моята жертва, „ако някога се наложи“.
Държах документа в ръцете си и сълзите се стичаха по бузите ми. Този благ, мъдър човек се беше погрижил за мен от гроба. Беше предвидил предателството на собствения си син.
Но това не беше всичко. Магдалена беше намерила и тефтерче, скрито в един от старите бащини сака. В него Виктор си беше водил бележки. Дати, суми, имена. Цялата схема с Пламен беше описана, макар и с кодирани думи. Беше неговата застраховка. Ако Пламен решеше да го премахне, тези бележки щяха да го потопят заедно с него.
— Той е страхливец — каза Магдалена с презрение. — Не е избягал, за да се спаси. Избягал е, защото го е страх да поеме отговорност. Оставил е всички нас да се оправяме с бъркотията, която е създал.
— Тези документи… те променят всичко — казах аз, осъзнавайки мащаба на това, което държах в ръцете си. — Това е доказателството, което ни трябваше.
— Вземи ги — каза Магдалена. — Дай ги на адвокатката си. Направи каквото трябва. Аз ще бъда свидетел. Ще потвърдя всичко в съда. Време е тази мръсна игра да приключи. Аз избирам да бъда на твоя страна, Радина. Защото ти, а не брат ми, си истинската част от това семейство.
Прегърнахме се. Две жени, предадени от един и същи мъж, но обединени от желанието за справедливост. В този момент тя не ми беше просто зълва. Беше ми сестра. Неочакван съюзник в най-тежката ми битка.
Когато показах документите на Анелия, тя ги разгледа внимателно, страница по страница. На лицето ѝ за първи път видях нещо като усмивка.
— Шах и мат — каза тя. — Сега вече ги държим. Те не могат да избягат. Ще бъдат обявени за международно издирване. А ние… ние ще си вземем всичко, което ни се полага.
Почувствах огромно облекчение. Тежестта, която ме притискаше от месеци, сякаш се вдигна от раменете ми. Краят беше близо. Но знаех, че това е краят само на една битка. Предстоеше ми друга – да обясня на децата си, че баща им е беглец от правосъдието. И да изградя нов живот върху руините на стария.
Глава 12: Пропуквания в бронята
Някъде далеч, в малък хотел на морския бряг в съседна държава, Виктор седеше до прозореца и гледаше сивите вълни. Беше избягал. Беше се спасил. Но не се чувстваше свободен. Чувстваше се като затворник в клетка, изградена от собствения му страх.
Ива влезе в стаята. Беше облечена в бяла ленена рокля, косата ѝ се спускаше свободно по раменете. Изглеждаше спокойна, почти безгрижна.
— Какво правиш? — попита тя. — Пак ли гледаш в една точка? Хайде, слънцето ще изгрее скоро. Искам да се разходим по плажа.
Той не се обърна.
— Нямам настроение.
Тя въздъхна отегчено.
— Викторе, престани. Всичко свърши. Измъкнахме се. Парите са в сигурна сметка. След няколко седмици, когато нещата утихнат, ще отидем някъде далеч. На някой остров. Ще започнем отначало. Само ти и аз.
„Само ти и аз.“ Думите прозвучаха кухо. Някога те бяха всичко, за което мечтаеше. Но сега, когато ги имаше, осъзнаваше колко са празни. Страстта, която го беше привлякла към нея, се беше изпарила, заменена от студена пресметливост. Тя не беше неговата спасителка. Тя беше неговата надзирателка.
— Брат ти обаждал ли се е? — попита той.
— Да. Всичко е под контрол.
— Под контрол? — той се обърна рязко към нея, а в очите му имаше пламъчета на гняв. — Фирмата ми е запечатана. Сметките ми са блокирани. Аз съм беглец. Бившата ми жена и сестра ми са се обединили срещу мен. Това ли наричаш „под контрол“?
Тя го изгледа студено.
— Фирмата ти беше просто инструмент, Викторе. Ти беше инструмент. Свърши си работата, вече не ни трябваш. Бъди благодарен, че те измъкнахме, вместо да те оставим да изгниеш в затвора.
В този момент той прозря истината в цялата ѝ грозота. Никога не е ставало въпрос за любов. Никога не е ставало въпрос за него. Той е бил просто пионка в тяхната игра. Те са видели в него един отчаян, суетен мъж, готов на всичко, за да поддържа фасадата на успеха, и са го използвали. А той, в своята слепота, им беше позволил.
Спомни си за Радина. Спомни си за спокойствието в нейните очи, за топлината на ръцете ѝ, за начина, по който го гледаше, сякаш е центърът на вселената. Беше я нарекъл „скучна“. А сега осъзнаваше, че нейното спокойствие не е било скука, а сила. Нейната предвидимост не е била липса на страст, а стабилност. Тя беше неговата котва, а той я беше отрязал, за да се понесе по течението на една мътна река, която го беше завлякла право в блатото.
Думите му към нея – „ти си нищо“ – сега ехтяха в собствената му глава. Защото той беше този, който се беше превърнал в нищо. Човек без дом, без семейство, без чест.
През последните дни го измъчваха кошмари. Сънуваше децата си. Сънуваше Мартин, който го гледаше с презрение. Лилия, която плачеше и го питаше защо я е изоставил. Малкия Симеон, който го викаше в тъмното. Събуждаше се облян в студена пот, със сърце, разкъсвано от вина.
— Трябва да им се обадя — каза той.
Ива се изсмя.
— На кого? На децата ли? Да не си полудял? Какво ще им кажеш? „Здравейте, деца, татко е престъпник и се крие от полицията, но иначе всичко е наред“? Забрави ги, Викторе. Те вече са част от миналото ти.
— Те са мои деца! — изкрещя той. — Те не са част от миналото, те са част от мен!
— Вече не. Ти сам избра. Избра нас. Избра този живот. Сега ще трябва да живееш с избора си.
Тя се обърна и влезе в банята. Чу се шумът на течащата вода. Той остана сам с мислите си. Гледаше телефона си. Изпитваше неистово желание да набере номера на Радина. Да ѝ каже, че съжалява. Да я моли за прошка. Но знаеше, че е твърде късно. Беше изгорил всички мостове. Беше разрушил всичко, което имаше значение.
Бронята от арогантност и самочувствие, която беше градил с години, се пропукваше. И отдолу се показваше един малък, уплашен мъж, който беше изгубил всичко в преследване на една илюзия. Той погледна към морето. Вълните се разбиваха в брега с монотонен, безкраен ритъм. Като ударите на сърцето на времето, което не можеше да върне назад.
Взе якето си и излезе от стаята. Не знаеше къде отива. Просто вървеше. Далеч от Ива, далеч от лъжите, далеч от себе си. Но знаеше, че от вината си не може да избяга. Тя щеше да го следва навсякъде, като сянка, до края на дните му.
Глава 13: Малките победи
Докато светът на Виктор се разпадаше, моят бавно започваше да се подрежда. Новината за неговото бягство и разкритията за престъпната схема бяха шок, но и освобождение. Вече нямаше несигурност. Врагът беше ясен, а изходът от битката – предрешен.
Със съдействието на Магдалена и документите, които тя предостави, Анелия успя да постигне бърз напредък в съда. Фирмата беше обявена в несъстоятелност, но преди активите ѝ да бъдат разпродадени, за да покрият дълговете към държавата и другите кредитори, Анелия успя да докаже моя принос и да отдели част от имуществото като семейна собственост. Къщата беше спасена. Беше ми присъдена и значителна сума като обезщетение – парите от моя наследствен апартамент, заедно с лихвите за всички тези години.
Не бях богата, но бях финансово независима. За първи път в живота си имах собствени пари, които никой не можеше да ми отнеме. Чувството беше неописуемо.
Взех последните си приравнителни изпити с отличен. Бях официално студентка в трети курс по архитектура. Върнах се в аудиториите, които бях напуснала преди петнадесет години, но вече не се чувствах като аутсайдер. Чувствах се на мястото си.
Ученето беше моето спасение. Поглъщаше цялото ми време и енергия, не ми оставяше време да мисля за миналото. Колегите ми, макар и много по-млади, ме приеха радушно. Възхищаваха се на упоритостта ми. Андрей беше неотлъчно до мен, помагаше ми с проектите, запознаваше ме с преподаватели. Той беше първият, който ми каза: „Ще станеш страхотен архитект, Радина. Вярвам в теб.“
Започнах да печеля малки победи, които изграждаха самочувствието ми тухла по тухла. Спечелих вътрешен конкурс в университета за проект на малка обществена библиотека. Получих предложение за стаж в престижно архитектурно студио. Всяка една от тези стъпки беше доказателство, че мога да се справя сама.
Промяната в мен се отрази и на децата. Виждайки ме по-спокойна и уверена, те също започнаха да се успокояват. Семейните ни сесии при психолога продължаваха. Научихме се да говорим открито за чувствата си, за болката, за страховете. Мартин започна да се справя по-добре в училище. Намери си ново хоби – китарата, и влагаше целия си тийнейджърски гняв в музиката, вместо в разрушително поведение. Лилия отново започна да рисува цветни картини. Дори получи награда от училищен конкурс. Симеон спря да задава въпроси за баща си. Той просто се радваше на спокойствието вкъщи.
Разбира се, не всичко беше розово. Имаше тежки дни. Дни, в които се чувствах самотна и претоварена. Дни, в които се чудех дали ще се справя с всичко. Но вече знаех как да се боря с тези моменти. Имах Десислава, която винаги намираше начин да ме разсмее. Имах Магдалена, която се превърна в истинска леля за децата, помагаше ми с гледането им, водеше ги на кино. Имах Андрей, който беше станал мой близък приятел, човек, с когото можех да споделя всичко – от проблемите със строителната статика до притесненията ми за Мартин.
Една вечер, докато работехме заедно по един проект до късно, Андрей ме погледна по различен начин.
— Знаеш ли, Радина — каза той тихо. — Когато те видях за първи път, ти изглеждаше като уплашена птица с пречупено крило. А сега… сега си като орел. Летиш.
Думите му ме накараха да се изчервя. Осъзнах, че отдавна не бях мислила за себе си като за жертва. Бях оцеляла. Нещо повече – процъфтявах.
Историята за моя развод и битката ми се беше разчула. Някои хора ме гледаха със съжаление. Други – с възхищение. Една млада колежка от университета дойде при мен един ден.
— Искам само да ви кажа, че сте моето вдъхновение — каза ми тя. — Историята ви ми дава сили да се боря за собствените си мечти, независимо от всичко.
Тогава разбрах, че моята лична драма може да бъде полезна и за други. Че силата, която бях открила в себе си, може да запали искра и у някой друг.
Вече не бях просто „сянка“ или „нищо“. Бях Радина. Майка, студентка, бъдещ архитект. Жена, която беше паднала на дъното, но беше намерила сили да се изправи и да построи живота си отново, по свой собствен чертеж. И този живот беше по-истински, по-пълен и по-щастлив от всякога.
Глава 14: Истината излиза наяве
Месеци по-късно се състоя финалното съдебно заседание по нашето дело. Беше по-скоро формалност. Виктор беше в неизвестност, обявен за международно издирване заедно с Ива и Пламен. Неговият адвокат се опитваше да спаси каквото може, но без своя клиент и с всички доказателства срещу него, каузата му беше загубена.
Седях в съдебната зала до Анелия, спокойна и уверена. Вече не изпитвах нито гняв, нито омраза. Само една тиха тъга по пропилените години и разбитите мечти. Гледах празната пейка, на която трябваше да седи Виктор, и се чудех дали някога ще го видя отново.
Съдията, строга жена с уморен поглед, прочете решението си. Разводът беше финализиран. Упражняването на родителските права беше предоставено изцяло на мен. Къщата и обезщетението, което вече бях получила, бяха потвърдени. Беше краят. Официалният, юридически край на една епоха от живота ми.
Когато излязохме от съдебната палата, слънцето ме заслепи. Десислава и Магдалена ме чакаха отвън. Прегърнаха ме.
— Свърши се, мила — каза Десислава. — Най-накрая си свободна.
— Гордея се с теб, Радина — добави Магдалена, а в очите ѝ имаше сълзи. — Ти си най-силната жена, която познавам.
Отидохме да отпразнуваме в малък ресторант. Вдигнахме чаши с вино. За новото начало. За приятелството. За силата на жените, които се подкрепят.
Вечерта, когато се прибрах, децата вече спяха. Влязох тихо в стаите им. Погалих косите им, целунах ги по челцата. Те бяха моята най-голяма победа. Те бяха причината за всичко.
Седнах в хола, на същото място, където преди почти година Виктор беше произнесъл жестоките си думи. Къщата беше същата, но всичко беше различно. Беше изпълнена с моята енергия, с моите мечти. По стените, редом със семейните снимки, вече висяха мои чертежи и скици. На масичката за кафе, вместо списания за бизнес, стояха книги за архитектура. Това беше моят дом. Моята крепост.
Няколко седмици по-късно получих обаждане от непознат номер от чужбина. Поколебах се, но вдигнах.
— Ало? — казах аз.
— Радина… аз съм.
Беше неговият глас. Гласът на Виктор. Но звучеше различно – пречупен, слаб, лишен от всякаква следа от предишната му арогантност.
Сърцето ми започна да бие лудо.
— Къде си? — попитах.
— Няма значение. Слушай, знам, че нямам право да ти се обаждам. Знам какво си мислиш за мен. И си права. Правя си за всичко. Бях глупак, Радина. Слаб, суетен, страхлив глупак. Разруших всичко.
— Защо се обаждаш, Викторе?
— За да ти кажа, че съжалявам. Знам, че тези думи не означават нищо. Знам, че не могат да поправят стореното. Но трябваше да ги чуеш. Съжалявам за всяка сълза, която си проляла заради мен. Съжалявам за болката, която причиних на теб и на децата.
Мълчах. Какво можех да кажа?
— Тя ме изостави — продължи той с кух глас. — Ива. Взе парите и изчезна. Остави ме сам, без нищо. Точно както заслужавам. Сега знам какво е да си сам и да нямаш никого. Сега знам какво съм ти причинил.
— Надявам се един ден да намериш покой, Викторе — казах тихо. — Заради децата. Те заслужават баща, който е намерил мир със себе си, дори и да е далеч.
— Мога ли… мога ли да ги чуя? — попита той с надежда в гласа.
Погледнах към стаите им. Те спяха спокойно. Заслужаваха да продължат да спят спокойно.
— Не, Викторе. Не и сега. Може би някой ден, когато си готов да им кажеш истината. Цялата истина. И когато си готов да поискаш прошка не от мен, а от тях. Дотогава ги остави на мира. Те тъкмо започнаха да се лекуват.
Чух го как проплаква от другата страна на линията.
— Обичах те, Радина. Наистина те обичах. Просто бях забравил как.
— Сбогом, Викторе — казах аз и затворих телефона.
Не изпитах нито омраза, нито съжаление. Просто празнота. Беше време да затворя и тази последна страница. Да го пусна да си отиде завинаги.
Глава 15: Ново начало
Мина една година. Животът беше намерил своя нов, спокоен ритъм. Завърших стажа си в архитектурното студио с отличие и веднага ми предложиха постоянна работа. Отначало ми възлагаха малки проекти – интериори на апартаменти, преустройства на офиси. Но аз влагах в тях цялата си страст и талант. Скоро започнаха да ми поверяват и по-големи, по-отговорни задачи.
Децата растяха щастливи и спокойни. Мартин беше приет в езикова гимназия. Китарната му група дори имаше първия си концерт в кварталното читалище. Лилия спечели национален конкурс по рисуване и нейната картина беше изложена в галерия. Симеон беше весело и палаво хлапе, което обичаше да строи кули от лего, по-високи от самия него.
Магдалена беше неизменна част от живота ни. Тя беше тяхната любима леля, моята най-добра приятелка и довереница. Никога повече не споменахме Виктор. Неговото име беше останало в миналото, като тъжен спомен за една грешка.
С Андрей продължавахме да бъдем близки. Той завърши университета и започна работа в същото студио. Работехме заедно, обядвахме заедно, споделяхме професионалните си успехи и неуспехи. Той беше моята сродна душа в света на архитектурата. Дали имаше нещо повече? Може би. Но аз не бързах. Радвах се на приятелството му, на спокойствието, което ми носеше присъствието му. За първи път от много години не се определях през призмата на връзката си с мъж. Определях се през самата себе си.
Един слънчев пролетен следобед, докато се разхождах в парка с децата, телефонът ми иззвъня. Беше шефът на студиото.
— Радина, имам новини. Спечелихме конкурса за новия културен център за деца. И знаеш ли кое е най-хубавото? Клиентите са избрали твоя проект.
Спрях на място. Не можех да повярвам. Това беше първият ми голям, самостоятелен проект. Проект, в който бях вложила цялото си сърце. Сграда, пълна със светлина, с пространства за игра, за учене, за творчество. Сграда, която беше символ на всичко, в което вярвах.
Децата видяха сълзите в очите ми и се втурнаха към мен.
— Какво има, мамо? Защо плачеш?
Аз се засмях през сълзи и ги прегърнах силно.
— Плача от щастие, мили мои. Защото понякога, когато една врата се затвори, се отваря цяла нова вселена.
Гледах ги как тичат пред мен по алеята, смееха се, гонеха се. Слънцето се отразяваше в косите им. В този момент осъзнах, че съм постигнала всичко, за което някога съм мечтала. Не, не всичко. Постигнала бях много повече.
Бях загубила съпруг, но бях намерила себе си. Бях загубила илюзията за перфектното семейство, но бях изградила истински, здрав дом, основан на любов, честност и взаимно уважение. Бях се сблъскала с най-голямото предателство, но бях открила най-голямата си сила.
Преди две години, в една студена нощ, един мъж ме беше погледнал в очите и ми беше казал: „Защото ти си нищо“.
Сега аз стоях тук, под пролетното слънце, заобиколена от любовта на децата си, с бъдеще, пълно с възможности. И знаех коя съм.
Аз бях Радина. И бях всичко.