Глава първа
Бяхме заедно от шест месеца. Това е онзи период, в който недостатъците на партньора изглеждат като сладки особености, а бъдещето се рисува само в розови цветове. Николай ми се струваше идеалният вариант: интелигентен, с добра работа, начетен, винаги спретнат и добре облечен. Прекарвахме уикендите си в кафенета, разхождахме се из паркове, обсъждахме филми и ми се струваше, че сме на една и съща вълна.
По-късно се оказа, че гледаме в съвсем различни посоки.
Аз виждах партньорство.
Той търсеше удобен и изгоден вариант за обслужване.
Разговорът за съвместния живот се появи съвсем обикновено, по време на вечеря. Той наливаше чай и изведнъж каза:
– Слушай, и на двама ни омръзна да се местим от едно място на друго. Да плащаме два наема е безсмислено. Хайде да се съберем да живеем заедно? Ще намерим хубав двустаен апартамент по-близо до централната част.
Усмихнах се. Отдавна го очаквах да го предложи.
Но това, което последва, ме накара да оставя чашата и да погледна внимателно човека, когото мислех, че познавам.
– Само че нека още отначало да се разберем за правилата – продължи той с делови тон, сякаш не говорехме за общ живот, а подписвахме договор. – Ние сме модерни хора. Смятам, че бюджетите трябва да са отделни, а общите разходи да се делят по равно. Наем, сметки, храна – всичко петдесет на петдесет.
Кимнах.
Равноправие – значи равноправие.
– А какво правим с домакинството? – попитах, очаквайки да чуя същото „по равно“.
Николай се поколеба за миг, после се усмихна обезоръжаващо:
– Е, тук природата вече е решила вместо нас. Ти си жена, уютът ти е в кръвта. Готвене, чистене, пране – това е твоята територия. Аз ще помагам, когато ми е на кеф – ще изхвърля боклука, ще закача рафт, ако падне. Но основната грижа си е твоя. Нали искаш да си истинска домакиня в собствения си дом?
Настъпи тишина.
Гледах го и се опитвах да подредя този пъзел.
„Модерни хора“ значи отделни бюджети и равни сметки.
„Природата“ значи моите вечери да изтичат между тенджери, парцали и кошници с пране.
Не започнах спор. Точно тогава в мен се появи едно студено спокойствие, като ясна линия, начертана с молив. Реших да му отговоря на неговия собствен език.
– Добре, Николай, разбрах те – казах спокойно. – Искаш партньорство във финансите, това е честно. В същото време очакваш качествен бит: топла вечеря, чисти ризи, измит под. Но и аз работя на пълен работен ден. Нямам нито физическата възможност, нито желанието да прекарвам вечерите си в обслужване на апартамента.
Той се напрегна, но продължи да слуша.
– Затова имам насрещно предложение – продължих. – Щом делим всичко по равно, нека го направим цивилизовано. Наемаме жена за почистване. Ще идва два пъти седмично – ще прави основно почистване, ще глади и ще приготвя храна за няколко дни напред. Тази сума също я делим по равно. Така ще е чисто, ще има вкусна храна и никой няма да е претоварен. А уют ще създам аз – ще избера завесите, ще сложа свещи, ще направя дома ни приятен.
Очите му присветнаха, но не по онзи начин, по който човек се радва на решение. По-скоро както се присвиват очите на човек, който изчислява.
– Чистачка? – повтори той, сякаш бях предложила да си купим кораб. – Защо да даваме пари за това? Нали ти така или иначе… – и замълча, но изречението му висеше във въздуха, ясно като обвинение.
„Нали ти така или иначе си жена.“
Той не го каза докрай, защото усещаше, че ще ми стане по-лесно да го назова на глас. А щом го назова, вече няма връщане назад.
– Мога да дам пари – казах тихо. – Но няма да дам времето си като безплатен труд.
Николай се засмя кратко и сложи чашата си на масата малко по-силно, отколкото беше нужно.
– Добре – каза. – Ще помислим. Само не прави от това драма.
Точно тогава разбрах: ако не се направи „драма“ сега, после ще се прави „драма“ всеки ден.
И все пак… имаше нещо, което още не знаех.
Нещо, което Николай криеше зад този делови тон.
И което щеше да превърне „правилата“ му в оръжие.
Глава втора
След няколко дни той ми изпрати обява за апартамент. Беше светъл, с голяма кухня и достатъчно място за двама. Николай настояваше да отидем заедно да го видим, сякаш това щеше да е обща победа.
Още на входа той се държеше като човек, който вече е собственик. Оглеждаше ъглите, потупваше стените, говореше за разпределение на мебелите. В един момент каза:
– Тук ще сложим масата. Ти обичаш да готвиш, ще ти е удобно.
Аз не обичах да готвя. Обичах да ям добре, обичах аромата на нещо топло в студена вечер, обичах да се събираме около маса и да си говорим. Но самото „ти обичаш да готвиш“ прозвуча като печат.
Той вече ме беше поставил там, в кухнята.
Хазяйката беше млада жена на име Пламена. Гледаше ни внимателно, сякаш не отдаваше апартамента, а проверяваше дали двамата не носим в себе си чужда беда.
Николай говореше, аз слушах.
Той обяви условията: половината наем от него, половината от мен. Депозит по равно. Сметките по равно. До тук – приемливо.
После Пламена спомена, че предишната двойка се била разделила шумно, оставили зад себе си спорове, неплатени сметки и разхвърляни вещи.
Николай се усмихна.
– При нас няма да е така. Ние сме зрели хора. Имаме правила.
Това „имаме правила“ беше ключът, който той размахваше като гаранция за надеждност.
Аз се усмихнах учтиво, но усетих как нещо в мен се свива.
Правила. Договор. Таблица. Сметки.
А любовта?
Тя в коя графа попадаше?
Същата вечер се видях с Лора. Беше ми приятелка от години, от онези, които не говорят много, но виждат всичко. Седнахме на тихо място, а аз ѝ разказах за предложението.
Лора не ме прекъсна. Само в края попита:
– И ти какво ще направиш?
– Мисля да се преместя – казах. – Но при моите условия.
– Твоите условия? – повтори тя, без присмех. – А той признава ли, че ти имаш право на условия?
Това беше въпросът.
На следващия ден Николай ми изпрати дълго съобщение. Беше написал нещо като план: кой кога плаща, кой какво купува, как ще се разделят разходите. Всичко беше подредено като в офис.
Само едно нещо липсваше: дума за домакинството. Нито ред.
Сякаш това беше толкова ясно, че не се обсъжда.
Седнах и му написах кратък отговор: че се съгласявам на делене на разходите по равно, но домакинството ще се решава или по равно, или чрез наемане на жена за почистване, платено по равно.
Отговорът му дойде след час.
– Не ми харесва тонът ти. Изглежда все едно търсиш повод да се караме. Нали ти казах, че ще помагам. Какво повече искаш?
„Ще помагам“ значеше: ще помагам, когато ми е удобно, а когато не ми е – ти си жена и си длъжна.
Погледнах екрана и усетих как гърлото ми се стяга. Не от страх. От ярост.
И тогава направих нещо, което никога не бях правила в началото на връзка.
Позвъних на Даниела.
Даниела беше адвокат. Не от онези, които говорят с излишни чужди думи, за да изглеждат важни. Тя говореше просто, но всяка дума падаше като камък.
– Искаш ли да живееш с него? – попита тя, след като чу историята.
– Искам да живея с човека, който мислех, че е – отговорих. – Но може би той не съществува.
– Съжителството не е само легло и сметки – каза Даниела. – Това е и навици, и власт, и очаквания. Когато човек ти поставя условия, пита ли се дали и ти имаш условия? Ако не се пита, значи не те вижда като равна.
– Какво да направя? – прошепнах.
– Направи най-простото. Предложи писмена уговорка. Не договор за любов, а договор за уважение. Ако се обиди, ще знаеш защо.
Сърцето ми заби силно.
Писмена уговорка.
Николай, който говореше за правила, щеше ли да приеме истински правила, които не са само в негова полза?
Точно тогава телефонът ми звънна.
Николай.
Гласът му беше весел, почти тържествен.
– Пламена се съгласи – каза. – Можем да се нанесем след седмица. Ще бъде страхотно. Представяш ли си? Наш дом.
„Наш.“
Думата прозвуча сладко и опасно едновременно.
Аз затворих очи и си казах: щом ще има правила, ще има истински правила.
И ако той не ги иска… тогава този „наш дом“ ще се превърне в негов дом, а аз ще съм в него като вещ.
– Съгласна съм – отговорих спокойно. – Но първо ще обсъдим всичко до последната подробност.
От другата страна настъпи пауза.
– Добре… – каза той, но в гласа му вече имаше нещо твърдо. – Само не го усложнявай.
А аз вече знаех: когато човек те моли да не усложняваш, той всъщност те моли да се откажеш.
Глава трета
Нанесохме се.
Първата вечер Николай донесе бутилка вино и пица, сякаш празнувахме ново начало. Беше мил, внимателен, дори ме прегърна по-силно от обикновено.
– Виждаш ли? – прошепна. – Това е правилното решение.
Аз се усмихнах, но в главата ми звучеше друго: „Това е началото на проверката.“
Първите дни бяха като сценка, която някой репетира старателно.
Николай миеше чашите след вечеря и говореше как „всичко е въпрос на организация“. Аз подреждах дрехите си в гардероба и си повтарях, че хората имат нужда от време, за да привикнат към промяна.
На третия ден той остави чинията си на масата и отиде да гледа телевизия.
Аз останах права, с ръце, които не знаех къде да сложа.
Погледнах чинията.
Погледнах него.
И изведнъж си представих бъдещето. Не след месец. След година. След пет.
Аз с чинията.
Той на дивана.
– Николай – казах тихо.
– Мм? – отговори, без да откъсне очи от екрана.
– Забрави чинията си.
Той въздъхна театрално, стана и я занесе до мивката. Докато вървеше, промърмори:
– Много си стриктна. Нали казах, че ще помагам.
Не беше благодарност. Беше упрек.
От този момент започнаха малките проверки.
Пране: той хвърляше дрехите си в коша и пита „това кога ще се изпере“.
Храна: той отваряше хладилника и въздъхваше „няма нищо готово“.
Чистота: той гледаше пода и казваше „тук има прах“.
Сметките си ги плащаше стриктно. Даже понякога пращаше снимка на платежното като доказателство, сякаш аз бях човекът, който може да го измами.
А когато аз предложих да наемем жена за почистване, той направи лицето на човек, който е обиден от лукса.
– Това са излишни пари – каза. – Можеш да отделяш по малко време. Нали си вкъщи вечер.
– И ти си вкъщи вечер – напомних му.
– Аз работя много – отвърна той. – Ти не разбираш моята работа.
Това „ти не разбираш“ беше като юмрук, увит в памук.
Една вечер, когато спорът за почистването стана по-остър, Николай изведнъж каза:
– Добре. Щом толкова държиш, ще направим компромис. Но тогава аз няма да плащам половината. Плащай ти чистачката, щом ти е толкова важно.
– Не – отговорих. – Ако живеем по равно, делим и това по равно.
Той ме погледна така, сякаш съм казала нещо неприлично.
– Ти май искаш да печелиш от мен.
Аз пребледнях.
Не от вина.
От изумление.
– Аз? – прошепнах. – Аз ли искам да печеля от теб?
– Да. Искаш да ти плащам да си живееш удобно.
В този момент сякаш една завеса падна. Видях го ясно: Николай не просто искаше удобство. Той искаше власт.
И най-страшното беше, че го наричаше „нормално“.
Още същата нощ, когато той заспа, аз седнах в кухнята и написах на лист хартия прост списък: какво правя аз и какво прави той.
Сутринта листът беше все още на масата. Николай го видя, взе го и се засмя.
– Какво е това? Отчет?
– Да – казах. – Отчет. Твоите правила, помниш ли? Хайде да ги приложим навсякъде.
Той не отговори. Само смачка листа и го хвърли.
После се усмихна, сякаш нищо не е станало.
– Не се ядосвай – каза. – Вечерта ще излезем. Ще се разведриш.
Вечерта излязохме.
Николай беше чаровен, какъвто го помнех. Говореше, смееше се, държеше ме за ръката. И точно когато започнах да си мисля, че може би преувеличавам, телефонът му иззвъня.
Той погледна екрана и се обърна леко настрани.
Лицето му се промени.
Не беше просто изражение на човек, който отговаря на колега. Беше нещо по-меко.
По-интимно.
– Да, Рая – каза тихо.
И в мен се надигна усещането, че „нашият дом“ има още една врата, за която аз не знам.
Глава четвърта
– Коя е Рая? – попитах, когато затвори.
Николай не се стресна. Това ме уплаши повече от всичко.
– Колежка – отговори спокойно. – Имаме проект.
– Вечер? – настоях.
– Някои хора работят и вечер – каза той и ме погледна с онзи поглед, който беше започнал да ми става познат. Погледът, който казваше: „Не задавай неудобни въпроси.“
Прибрахме се късно. Той влезе в банята, а аз останах в коридора, заслушана в тишината на апартамента.
Всяка тишина има звук, когато се превърне в подозрение.
Телефонът му беше на масата. Не го бях пипала никога. Не защото бях светица, а защото вярвах, че ако започнеш да търсиш, вече си изгубил.
Тази вечер не търсех доказателство за изневяра.
Търсех доказателство, че не полудявам.
Телефонът светна от ново съобщение. Не го отворих. Само видях името.
Рая.
И една кратка фраза, която се появи на екрана като нож:
„Не забравяй за утре. Обеща ми.“
Утре.
Какво беше утре?
В банята течеше вода, после спря. Николай излезе по хавлия и ме видя как гледам телефона.
Лицето му се стегна.
– Какво правиш?
– Нищо – казах. – Просто светна.
Той взе телефона, сякаш го спасява от пожар, и го сложи в джоба си.
– Нямаш право да го гледаш.
– Аз не го гледам. Виждам. – Гласът ми беше тих, но твърд. – Искам да ми кажеш истината.
Николай въздъхна и се отпусна на дивана, сякаш аз бях тази, която го тормози.
– Искаш истината? Добре. Рая е човек, с когото работя по една сделка. Много важна. Ако стане, ще имаме сериозни доходи.
– Ние?
Той се усмихна, но усмивката беше без топлина.
– Да. Нали сме заедно. Когато аз печеля, печелим и двамата.
Този път аз се усмихнах без радост.
– А когато аз чистя, чистим и двамата?
Той се намръщи.
– Пак ли започваш?
– Не започвам – казах. – Продължавам. Защото ти не отговаряш.
Николай стана и започна да се облича, сякаш разговорът е приключил.
– Утре имам среща – каза. – Няма да ме чакаш с вечеря. Ще се прибера късно.
Това „няма да ме чакаш“ беше казано като милост.
Сякаш ако не ми даде тази „свобода“, аз щях да стоя и да го чакам като служител на дежурство.
Същата нощ почти не спах.
В главата ми се редяха два образа: Николай, който говори за равноправие, и Николай, който изисква от мен безплатен труд.
Нещо не излизаше.
На сутринта получих обаждане от брат ми Калоян. Беше студент в университет и гласът му трепереше.
– Имам проблем – каза. – Трябва да платя една такса до утре, иначе няма да ме допуснат до изпит.
– Колко? – попитах, без да мисля.
Калоян каза сумата, а аз усетих как в стомаха ми се свива. Не беше малко.
– Ще измислим – отговорих. – Не се паникьосвай.
Затворих и останах в кухнята. На масата беше бележка от Николай: „Купи продукти. Ще ти преведа половината.“
„Купи.“
Не „моля“.
Не „можеш ли“.
„Купи.“
В този момент разбрах, че живея с човек, който дава задачи.
И тогава ми хрумна нещо.
Ако той толкова държи на равните сметки, ще видим как се държи, когато стане дума за истински разход.
Калоян имаше нужда от помощ.
А Николай беше казал „когато аз печеля, печелим и двамата“.
Щях да проверя дали тази фраза важи и в обратната посока.
Когато Николай се прибра вечерта, аз го посрещнах спокойно.
– Трябва ми заем – казах.
Той замръзна на място.
– За какво?
– За брат ми. За университет. Спешно е.
Николай присви очи.
– Това е твой проблем – каза. – Не сме женени. Бюджетите са отделни.
Думите паднаха между нас като лед.
– Но нали „когато ти печелиш, печелим и двамата“? – напомних му.
– Това е различно – отговори той рязко. – Не смесвай.
Различно.
Всичко беше различно, когато става дума за него.
А в този момент телефонът му пак звънна.
И пак беше Рая.
И пак Николай се обърна настрани, сякаш аз не съществувам.
Тогава усетих нещо още по-страшно от изневяра.
Усетих, че Николай има живот, в който аз съм само удобна подробност.
Глава пета
На следващия ден намерих начин да помогна на Калоян сама. Прехвърлих пари, извадих ги от спестяванията си. Беше горчиво, защото тези спестявания ги пазех за непредвидени ситуации. И ето я непредвидената ситуация: не таксата на брат ми, а човекът до мен.
Вечерта Николай се държа сякаш нищо не се е случило. Дори ми донесе сладкиш.
– Да не се сърдиш – каза. – Знаеш, че те обичам. Просто съм реалист.
Реалист.
Това беше новата му маска. Реализъм вместо съвест.
Аз взех сладкиша, но не го опитах.
– Николай – казах. – Искам да поговорим за бъдещето.
Очите му светнаха.
– И аз. Всъщност… мисля за нещо голямо.
Той седна срещу мен, сложи ръце на масата като човек, който започва преговори.
– Искам да купя жилище – каза. – Да спрем да плащаме наем. Имам план.
Сърцето ми подскочи. Не от радост, а от инстинкт.
– План?
– Ще вземем ипотечен кредит. Аз имам добри доходи, но банката гледа по-добре, когато са двама. Ще кандидатстваме заедно. Нали сме партньори?
Той произнесе „партньори“ с онази увереност, която се използва, когато искаш да облечеш молбата си като чест.
– И как ще се дели това жилище? – попитах тихо.
– По равно, разбира се – усмихна се Николай. – Но… има детайли.
– Детайли? – повторих.
– Вноската ще я делим по равно. Само че жилището ще е на мое име. Така е по-лесно с документите. Ти си жена, знаеш… после ако станем семейство, всичко ще си е общо.
Отново тази фраза.
„Ти си жена.“
Този път тя не беше за пране и готвене. Беше за собственост.
Аз пребледнях. Почувствах се като човек, който е гледал красив пейзаж и изведнъж е видял в тревата змия.
– Искаш да плащам по равно, но жилището да е на твое име? – казах бавно.
Николай се намръщи.
– Не го казвай така. Звучи грубо. Това е формалност.
– Формалност – повторих. – Формалност е и да ми кажеш „моля“. Но ти не го казваш.
Той удари с длан по масата, не силно, но достатъчно, за да покаже, че решението вече е негово.
– Хайде, не прави сцени. Това е шанс. Аз съм този, който движи нещата. Ти трябва да ме подкрепиш.
Подкрепа.
Думата беше като примка.
Подкрепа означаваше да стана част от неговия кредит, неговия дом, неговите правила. Да платя половината и да нямам нищо.
– Не – казах.
Николай ме погледна, сякаш току-що съм му отнела нещо, което смята за свое.
– Какво значи „не“?
– Значи „не“ – повторих. – Няма да вляза в кредит без ясни гаранции. Няма да плащам за чужда собственост.
– Чужда? – в гласа му се появи стоманена нотка. – Значи вече не сме „ние“.
– „Ние“ не е, когато единият печели, а другият плаща – казах. – „Ние“ е, когато двамата имат равна сигурност.
Николай се изсмя рязко.
– Слушай се как говориш. Като адвокат.
Това ме накара да се сетя за Даниела.
И изведнъж всичко се нареди: Николай не се страхуваше от емоции. Страхуваше се от правила, които не контролира.
– Добре – каза той, ставайки. – Тогава ще го направя сам. Ще видим после кой е бил прав.
Той взе телефона си и излезе на терасата.
Аз останах сама в кухнята и се заслушах в гласа му през вратата. Говореше тихо, но долових отделни думи.
„Рая… да… утре… документите… не, тя не…“
Тя не.
Тя съм аз.
И тогава ме удари истината като вълна: Николай обсъждаше бъдещето си с друга жена.
А аз бях пречка, която трябва да бъде преместена.
Глава шеста
На следващия ден не издържах и отидох при Лора.
Седнахме на пейка в парк, далеч от шум. Аз ѝ разказах за кредита, за името, за „формалностите“.
Лора ме слушаше мълчаливо, а после каза:
– Той не иска партньор. Той иска съдружник, който няма права.
– А може би аз преувеличавам? – прошепнах, макар да знаех, че не преувеличавам.
Лора ме погледна право в очите.
– Кажи ми нещо. Кога за последно той направи нещо за теб, без да има полза?
Въпросът ме остави без въздух.
Опитах се да си спомня.
Сладкишът? Беше след като ми отказа за брат ми.
Виното? Беше след като се нанесохме.
Излизанията? Бяха, когато имаше нужда да изглежда влюбен.
– Не знам – прошепнах.
– Знаеш – поправи ме Лора. – Просто ти е страшно да го кажеш.
Върнах се у дома с усещането, че стъпвам в чужд апартамент.
Николай ме посрещна усмихнат.
– Добри новини – каза. – В банката са съгласни. Но трябва да донесем документи утре. Аз вече говорих с един кредитен консултант. Има име Антон. Много свестен човек.
– Аз ти казах „не“ – отговорих.
Усмивката му леко се пропука.
– Не ми прави номера. Това е сериозно. Аз вече съм го задвижил.
– Значи си го задвижил без мен – казах тихо. – Тогава го довършвай без мен.
Николай се приближи. Очите му бяха спокойни, но в спокойствието им имаше заплаха.
– Слушай. Ако ти не влезеш в кредита, аз ще си направя други планове. Не мога да чакам човек, който се колебае.
Други планове.
Като Рая.
– Прави каквото искаш – казах и отидох в спалнята.
Тогава чух нещо, което не трябваше да чувам.
Николай говореше по телефона. Не беше на терасата. Беше в коридора. И не се опитваше да говори тихо.
– Да, Стефка – каза. – Тя е упорита. Не разбира… Да, знам… Не, няма да ѝ прехвърлям нищо. Така ли?… Да… Ще я убедя.
Стефка.
Майка му.
Аз седнах на леглото и усетих как в мен се надига горещина.
Той не само вземаше решения без мен.
Той обсъждаше как да ме „убеди“ с майка си.
Същата вечер Стефка дойде.
Не беше планирано. Николай не ме предупреди. Просто вратата звънна и той отиде да отвори, сякаш я очакваше.
Стефка беше жена с твърда стойка и още по-твърд поглед. Влезе и огледа апартамента, сякаш оценява.
– Значи тук живеете – каза. – Хубаво е. Само че… няма ред.
Погледна към кухнята, към мивката, към плота.
Аз бях почистила. Но за нея „ред“ не беше чистота. „Ред“ беше подчинение.
– Николай ми каза, че работата ти е тежка – обърна се към мен. – И все пак домът е дом. Жената трябва да го държи.
Николай стоеше до нея и мълчеше.
Мълчанието му беше съгласие.
– Не сме в миналото – казах спокойно. – И двамата работим. Държим дома заедно.
Стефка се усмихна, но усмивката беше като порцелан.
– Заедно? Мъжът носи парите, жената носи реда. Така е било винаги.
– Той носи половината – казах тихо. – Аз носа другата половина.
Николай се намеси, престорено спокойно:
– Мамо, нека не започваме.
Но беше късно. Вече беше започнало.
Стефка седна и започна да говори за жилището, сякаш аз не съм човек, а обект в разговор.
– Николай трябва да купи жилище. Ти трябва да го подкрепиш. Ако го обичаш, ще направиш това.
Аз се обърнах към Николай.
– Ти ли я доведе да ме убеждава?
Той вдигна рамене.
– Просто иска да помогне.
– Да помогне… на кого? – попитах.
Николай не отговори.
И тогава Стефка каза нещо, което разкъса всяка илюзия:
– Мило момиче, не се прави на умна. Ти си временна. Жилището остава.
Временна.
Думата ме удари като плесница.
В този момент разбрах: за тях аз бях удобна, докато подписвам и чистя. След това съм излишна.
Трябваше да стана и да изляза още тогава.
Но вместо това, аз се усмихнах.
Не защото ми беше смешно.
А защото в мен се роди решение, толкова ясно, че вече не можех да го отменя.
Щом аз съм „временна“, ще бъда временна по мой избор.
И ще видим кой ще остане без дом, когато истината излезе на светло.
Глава седма
Същата нощ написах на Даниела. Не дълго. Само едно изречение: „Трябва ми помощ. Спешно.“
На сутринта се срещнахме. Даниела беше облечена семпло, но увереността ѝ се усещаше като броня.
Аз ѝ разказах всичко. За условията. За домакинството. За Рая. За кредита. За Стефка.
Даниела не се изненада. Това беше страшното. Тя просто кимаше, сякаш подреждаше факти.
– Той те подготвя да бъдеш полезна, но без права – каза. – Искам да те попитам нещо. Имате ли общи покупки? Мебели? Техника?
– Купихме някои неща – признах. – Аз платих част.
– Запази всички доказателства – каза Даниела. – Разписки, преводи, съобщения. Всичко.
– Защо? – попитах, макар да подозирах.
– Защото когато се усети притиснат, ще се обърне срещу теб. И ще се опита да те направи виновна.
Думите ѝ ме накараха да настръхна.
– Той няма да стигне чак до там – прошепнах.
Даниела ме погледна със съжаление.
– Няма да си първата, която вярва в това.
Когато се прибрах, Николай беше в добро настроение.
– Утре е срещата с Антон – каза. – Ще дойдеш ли, или ще ме оставиш да изглеждам като глупак?
– Няма да дойда – отговорих.
Усмивката му изчезна.
– Ти си неблагодарна.
– За какво да съм благодарна? – попитах тихо.
Той пристъпи към мен и понижи глас.
– За това, че изобщо те взех да живееш с мен. Повечето мъже няма да търпят такива претенции.
Това беше моментът, в който думите му извадиха ножа, който до тогава криеше.
Аз почувствах странно спокойствие. Сякаш вече бях навън и просто наблюдавах.
– Значи ме „взе“ – повторих. – Не ме покани. Не ме избра. „Взе“ ме.
Николай се дръпна, сякаш думата го беше ожулила.
– Не изопачавай.
– Аз не изопачавам. Аз превеждам на истински език.
Той се засмя кратко и направи жест с ръка.
– Добре. Щом си толкова умна, прави каквото искаш. Само да знаеш, че ако се разделим, ти нямаш нищо. Всичко тук е мое.
– Наемът е по равно – напомних му.
– Формално – каза той. – Но аз съм този, който намери жилището. Аз уредих нещата. И ако поискаш да си тръгнеш, си тръгваш без претенции.
Той го каза уверено, сякаш вече има план.
И аз усетих как в мен се надига нещо, което не бях усещала отдавна.
Инат.
Не инат от гордост, а инат от самозащита.
– Добре – казах спокойно. – Ще си тръгна.
Николай замръзна.
– Какво?
– Ще си тръгна – повторих. – Но не днес. Имам работа.
Той се опита да се засмее.
– Да не мислиш, че можеш да ме уплашиш?
– Не – отговорих. – Не искам да те плаша. Искам да се спася.
Той пребледня.
А аз видях за първи път страх в очите му.
Не страх, че ще ме загуби.
Страх, че ще загуби удобството.
Глава осма
Започнах да действам тихо.
Не правех сцени. Не спорех. Николай мислеше, че съм „влязла в релси“. Дори ми каза една вечер:
– Ето, така е по-добре. Когато не драматизираш.
Аз се усмихнах и не казах нищо.
Събирах документи.
Снимки на платежни.
Съобщения за половината наем.
Бележката „Купи продукти“.
Всичко.
В същото време започнах да търся ново място за живеене. Не казах на никого, освен на Лора и Даниела.
Калоян също разбра. Не защото му разказах подробно, а защото той усещаше, когато нещо в мен се клати.
– Добре ли си? – попита ме по телефона.
– Ще бъда – отговорих. – Трябва ми само малко време.
– Ако трябва, ще дойда да помогна – каза той.
Тези думи бяха като топлина. Брат ми, който едва се оправяше с изпитите, беше готов да се изправи срещу чуждата наглост.
Николай, който се хвалеше с „големи сделки“, не беше готов да застане до мен за една университетска такса.
Разликата беше проста.
Любовта не се измерва в пари.
Измерва се в това дали си човек за човека.
Една вечер Николай се прибра по-късно от обикновено. Миришеше на чужд парфюм. Не беше силно, но беше достатъчно, за да пробие въздуха.
– Беше ли с Рая? – попитах, без да повишавам тон.
Той се засмя.
– Започваш пак.
– Не – казах. – Питам.
– Бях на среща. Имахме клиенти.
– А парфюмът? – попитах.
Той замълча за секунда, после каза:
– Някой в заведението е минал покрай мен.
Тази лъжа беше толкова мързелива, че ме обиди повече от всичко.
– Добре – казах. – Лягам.
Николай се приближи и се опита да ме прегърне. Аз се отдръпнах.
– Какво ти става? – прошепна той, вече раздразнен.
– Нищо – казах. – Просто съм уморена.
Същата нощ телефонът му пак светна. Този път той беше оставил устройството на кухненския плот и отиде да се изкъпе.
Съобщението от Рая се появи ясно.
„Трябва да ми кажеш кога ще приключиш с нея. Не мога повече.“
Аз не го докоснах. Не го отворих.
Не ми трябваше повече.
Когато Николай излезе от банята, аз вече стоях в коридора с палтото си.
– Къде отиваш? – попита.
– При Лора – казах. – Ще остана да преспя.
Той се засмя нервно.
– Защо?
– Защото имам нужда от въздух.
Николай пристъпи напред и хвана ръката ми.
– Не си отивай така. Хората ще говорят.
Ето го истинският му страх.
Не да ме загуби.
А да изглежда зле.
– Пусни ме – казах.
– Не бъди дете.
– Пусни ме – повторих, по-тихо, но по-опасно.
Той ме пусна.
– Ако излезеш, не се връщай – изсъска.
– Добре – отговорих. – Благодаря ти, че го каза на глас.
И излязох.
Вратата се затвори зад мен с лек звук, но за мен прозвуча като освобождение.
В дома на Лора плаках. Не шумно. Не драматично. Просто тихо, като човек, който изхвърля от себе си натрупано.
– Той ще се опита да те върне – каза Лора. – Но не защото му липсваш. А защото му липсва удобството.
– Няма да се върна – прошепнах.
– Ще се върнеш само да си вземеш нещата – поправи ме тя.
Точно така.
Щях да се върна.
Но този път не като жена, която се оправдава.
А като жена, която си тръгва с вдигната глава.
И Николай още не знаеше какво го чака.
Глава девета
На сутринта Николай ми звънна. Не отговорих.
После пак.
И пак.
След десетото обаждане ми изпрати съобщение:
„Стига си се правила на жертва. Ела да поговорим.“
Жертва.
Това беше любимата му дума, когато не искаше да поеме вина.
Отговорих само:
„Ще дойда довечера да си взема нещата. Няма какво да говорим.“
След минута дойде ново съобщение:
„Ще съжаляваш. Всичко, което имаш тук, остава.“
Аз не отговорих.
Вечерта отидох с Калоян. Той беше висок, слаб, с уморени очи от учене, но в стойката му имаше решимост.
– Само ми кажи ако се държи грубо – прошепна той. – Не искам да правя проблем, но няма да го оставя да те мачка.
– Няма да има проблем – казах. – Аз вече не съм същата.
Когато влязохме, Николай беше в кухнята. Видя Калоян и лицето му се изкриви.
– Какво прави той тук?
– Помага ми – отговорих.
– Това е нашият дом – каза Николай. – Не води хора.
– „Нашият“? – усмихнах се. – Ти каза, че всичко е твое.
Той замълча.
Започнах да събирам вещи. Не много. Само най-важното. Дрехи, документи, лични предмети.
Николай стоеше и гледаше, а после изведнъж каза:
– Остави тази прахосмукачка. Аз я купих.
– Купихме я по равно – отговорих спокойно. – Имам превод.
Той се засмя, но смехът беше нервен.
– Мислиш, че тези твои снимки и преводи ще те спасят? Ако се стигне до съд, ти ще загубиш. Ние не сме семейство.
– Не съм дошла да се карам – казах. – Дошла съм да си взема това, което е мое.
Калоян мълчеше, но очите му не изпускаха Николай.
Тогава Николай направи ход, който не очаквах.
– Добре – каза. – Но преди да си тръгнеш, подпиши това.
Той извади лист хартия от чекмеджето. На него беше написано нещо като декларация, че нямам претенции към нищо в апартамента и че съм длъжна да му платя определена сума за „щети и разходи“.
– Това е шега – казах.
– Не е шега – отговори той. – Ако не подпишеш, ще подам жалба. Ще кажа, че си откраднала вещи.
Аз почувствах как кръвта ми изстива.
Ето го.
Даниела беше права.
Когато се усети притиснат, той ще се обърне срещу мен.
– Няма да подпиша – казах.
Николай се приближи, лицето му беше близо до моето.
– Ще подпишеш. Иначе ще те съсипя.
Калоян направи крачка напред.
– Пипни я и ще видиш – каза тихо.
Николай се дръпна, но очите му хвърляха искри.
Аз извадих телефона си.
– Вече говорих с адвокат – казах спокойно. – Ако искаш съд, ще имаш съд. Но не този, който си представяш.
Той пребледня.
– Кой адвокат?
– Това няма значение – отговорих. – Важното е, че имам доказателства. За плащанията. За заплахите. За всичко.
Николай се опита да се усмихне, но устните му трепереха.
– Ти си луда.
– Не – казах. – Аз съм будна.
Събрах последната си чанта. Погледнах апартамента за последен път.
Това място беше трябвало да бъде „наш дом“.
Сега беше просто сцена на урок.
И урокът беше ясен: никога не живей по чужди правила, ако тези правила ти отнемат достойнството.
Тъкмо излизахме, когато Николай извика след мен:
– Няма да намериш по-добър от мен!
Аз се обърнах.
– Аз не търся по-добър от теб – казах. – Аз търся по-добър живот за себе си.
И затворих вратата.
Този път звукът не беше освобождение.
Беше победа.
Глава десета
Николай не се отказа.
След два дни ми дойде писмо. Не истинско, не официално, а напечатано и пъхнато в пощенската кутия на Лора. В него пишеше, че ми „дава срок“ да върна определени вещи и да му платя пари, иначе ще предприеме „правни действия“.
Лора се засмя.
– Той си мисли, че ако пише като чиновник, става страшно.
Аз не се засмях. Защото знаех, че той може да стане страшен.
Отидох при Даниела. Тя прочете листа и кимна.
– Добре – каза. – Това е опит за натиск. Сега ще му отговорим по правилния начин.
Тя написа официално писмо. С прости думи. С ясни факти. С изброени доказателства. Без заплахи, но с ясно послание: ако той продължи, ще има последствия.
Когато Николай получи писмото, той ми звънна веднага.
– Ти наистина ли си тръгнала толкова далеч? – изсъска. – Ще ме влачиш по съдилища?
– Ти започна – отговорих.
– Не, ти започна – каза той. – Ти ме предаде.
– Аз се спасих – поправих го.
– Добре – изръмжа. – Щом така… ще видиш.
Затвори.
След седмица получих призовка. Николай беше подал иск, че съм му дължала пари за „общи разходи“ и че съм взела вещи, които били негови.
Когато видях документа, ръцете ми трепереха.
Не от страх.
От ярост.
Той не можеше да понесе, че си тръгвам без да ми сложи белег.
Даниела ме погледна и каза:
– Спокойно. Сега ще му покажем как изглеждат истинските правила.
Започнаха срещи, подготовка, събиране на всичко. Разписки, съобщения, банкови извлечения. Дори бележката „Купи продукти“, която бях запазила, защото нещо в мен още тогава беше усетило, че това ще се превърне в доказателство.
Съдебната зала беше студена. Николай стоеше там като човек, който играе роля на невинност. До него беше адвокатът му – мъж с гладък глас и мазна учтивост.
Когато Николай ме видя, усмихна се леко, сякаш ми казваше: „Сега ще те накажа.“
Аз не отместих поглед.
Съдията слушаше. Адвокатът на Николай говореше за „неблагодарност“, за „вреда“, за „непочтеност“.
После Даниела стана.
Тя говореше спокойно. Без театър. Но думите ѝ бяха точни, като добре наточен нож.
Показа плащанията.
Показа разходите по равно.
Показа заплахите.
И накрая показа съобщението от Николай, в което той пишеше: „Ако излезеш, не се връщай“ и „Нямаш нищо тук“.
Съдията повдигна вежди.
Николай пребледня.
Адвокатът му започна да се върти на стола.
В един момент съдията попита Николай директно:
– Вие настоявате за равноправие в разходите. Защо тогава сте изисквали само ответницата да поема домакинството?
Николай замръзна.
– Това… не е предмет на делото – промълви адвокатът му.
– Това е предмет на морала – каза съдията сухо. – А моралът понякога е по-важен от цифрите.
В залата стана тихо.
За първи път Николай не беше господар на ситуацията.
Той се опита да се усмихне, но устните му трепереха.
И тогава се случи нещо, което не очаквах.
Вратата на залата се отвори и влезе жена.
Рая.
Познах я веднага, макар да не я бях виждала преди. Беше от онези жени, които носят самоувереност, но в очите им има умора.
Тя погледна Николай и после погледна мен.
Секунда по-късно каза на висок глас:
– Мога ли да говоря?
Съдията я погледна изненадан.
– Коя сте вие?
– Аз съм човекът, на когото Николай обещаваше, че ще се раздели с нея – каза Рая и посочи към мен. – И човекът, когото той използваше, за да изкара „голямата сделка“.
В залата сякаш въздухът се разкъса.
Николай скочи.
– Млъкни! – изсъска.
Рая го погледна спокойно.
– Няма да мълча. Достатъчно мълчах.
И тогава аз разбрах: Николай не беше просто мъж с лоши възгледи.
Той беше човек, който строи живота си върху лъжи.
А лъжите винаги падат.
Въпросът беше само кога.
И сега падаха пред всички.
Глава единадесета
След това заседание Николай беше като човек, който е загубил почва под краката си.
Делото не приключи веднага, но посоката вече беше ясна. Лъскавият му образ се беше напукал. Дори адвокатът му изглеждаше неудобно.
Рая ме намери пред залата.
– Трябва да ти се извиня – каза тихо. – Аз не знаех всичко. Знаех част. Но си казвах, че… ще се оправи.
– Никога не се оправя, когато човек живее с две лица – отговорих.
Рая преглътна.
– Той ми обещаваше и друго – прошепна. – Че ако „сделката“ стане, ще замине. Има американски партньор… Джон. Искаше да изкара пари и да започне „нов живот“.
Американски партньор.
Сделка.
Всичко изведнъж се свърза.
Николай не търсеше дом с мен. Търсеше стъпало.
– Защо дойде? – попитах.
Рая се усмихна тъжно.
– Защото накрая разбрах, че ако мълча, ставам като него. А аз не искам да съм като него.
Тя си тръгна.
Аз останах на стълбите и усетих как в мен се отлепя последната тежест. Не беше облекчение от отмъщение. Беше облекчение от яснота.
Когато човек види истината, вече няма нужда да се пита „дали аз греша“.
Не грешах.
Седмици по-късно делото приключи в моя полза. Николай не получи това, което искаше. Нито пари, нито победа, нито право да ме унижи официално.
Излезе от залата мълчалив, с наведена глава. Стефка го чакаше отвън и му говореше нервно. Когато ме видя, тя ме изгледа с омраза, но вече не каза „временна“.
Сега тя изглеждаше като жена, която осъзнава, че контролът ѝ не е безкраен.
Аз не ѝ отговорих. Нямаше смисъл.
Моят живот вече не беше там.
Междувременно Калоян мина изпитите си. Дойде при мен една вечер, носеше книга под мишница и се усмихваше така, както не се усмихва човек, който само е взел оценка, а човек, който е видял, че може да разчита на семейство.
– Благодаря ти – каза.
– Не ми благодари – отговорих. – Просто живей така, че никога да не поставяш жена в моята позиция.
Той кимна сериозно.
– Никога.
Тази дума беше по-ценна от всяка победа.
Започнах да се възстановявам. Намерих си малко жилище под наем. Не беше голямо, но беше мое пространство. Подредих го така, както аз исках. Нямаше чужди правила.
Нямаше „купи продукти“.
Нямаше „природата е решила“.
Имаше тишина, в която аз дишах свободно.
И тогава, когато най-малко очаквах, срещнах Мартин.
Не беше приказна среща. Не беше кино.
Беше обикновен ден. Аз излизах от книжарница, а той ми помогна да не изпусна една купчина книги. Усмихна се и каза:
– Изглежда носиш тежък свят.
Аз се засмях, защото беше истина, но в тази истина имаше светлина.
Започнахме да се виждаме. Първо просто разговори. После разходки. После вечери, в които думите не тежаха.
Мартин имаше собствен бизнес. Не се хвалеше. Не ме питаше колко печеля. Не правеше таблици.
Една вечер, след няколко месеца, той каза:
– Мислил ли си някога да живеем заедно?
Сърцето ми спря за миг.
Не от страх, а от спомен.
Аз го погледнах внимателно.
– Ако го направим, ще има условия – казах тихо.
Мартин кимна.
– Разбира се.
– Разходите по равно – продължих. – Но и домакинството по равно. И ако и двамата сме уморени, ще платим на човек да помогне, без да го превръщаме в спор.
Той се усмихна.
– Това не са условия. Това е уважение.
Очите ми се напълниха със сълзи, но този път не от болка.
– И още нещо – добавих. – Никога повече няма да позволя някой да ми казва „ти си жена“, като оправдание да ме използва.
Мартин стана, приближи се и хвана ръцете ми.
– Аз не търся жена, която да ми служи – каза. – Търся човек, с когото да живея.
Тези думи бяха като лек.
И тогава аз разбрах: има мъже, които искат дома като сцена на власт, и има мъже, които искат дома като място на партньорство.
Разликата е проста, но съдбовна.
И ако някой някога отново ми предложи „петдесет на петдесет“, но с чужда тежест на моите рамене, аз вече знаех какво да направя.
Щях да се усмихна.
И да си тръгна още преди да се нанесем.
Защото истинската любов не поставя капани.
Тя отваря врати.
А аз най-накрая бях избрала да влизам само през тези, които водят към свобода.