Бях в самолет, седнала до прозореца, когато машината попадна в турбуленция. Не леко поклащане, а такова, което те кара да преосмислиш всичките си житейски избори. Корпусът на самолета изстена като ранен звяр и машината рязко пропадна надолу, изтръгвайки писъци от няколко пътници. Коремът ми се сви на топка. Стиснах облегалките на седалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха. Винаги съм мразела летенето – контролирана клаустрофобия на десет хиляди метра височина.
Изведнъж усетих как мъжът до мен хваща ръката ми. Беше топла, силна хватка, която мигновено ме сепна. „Скъпа, не се тревожи, всичко е наред!“ Гласът му беше дълбок, но трепереше от неподправен ужас.
Бях смаяна — пътувах сама.
Обърнах рязко глава. Тогава видях, че той… той изобщо не гледаше мен. Очите му, сиви и разширени от паника, бяха вперени право напред, но сякаш гледаха през всичко. Той стискаше ръката ми като удавник, но лицето му беше обърнато към пътеката, сякаш говореше на някой друг. Или по-скоро на някой, който би трябвало да е там.
Турбуленцията се усили. Самолетът отново се разтърси жестоко.
„Лилия, моля те, всичко ще бъде наред“, промълви той отново, този път по-скоро на себе си. Гласът му се пречупи. „Просто… просто дишай.“
Той беше елегантно облечен. Скъп костюм, макар и леко измачкан от пътуването, и часовник, който струваше повече от моето следване в университета. Изглеждаше на не повече от четирийсет, с прошарени слепоочия, които само подчертаваха изисканите му черти. Но в момента изискаността беше изчезнала, заменена от чист, първичен страх.
Инстинктът ми беше да дръпна ръката си. Това беше непознат. Интимността на допира му беше шокираща. Но нещо в отчаянието му ме спря. Вместо да се отдръпна, аз плахо свих пръсти около неговите. Беше несъзнателен жест на утеха.
В този момент очите му най-сетне се фокусираха върху мен.
Паниката изчезна, заменена от пълно, абсолютно объркване. Той премигна, веднъж, два пъти. Сякаш виждаше призрак. Погледът му се плъзна по лицето ми, косата ми, надолу към ръцете ни, все още стиснати. Той пусна ръката ми, сякаш се беше опарил.
„Аз… аз се извинявам. Моля за извинение. Помислих, че вие…“ Той млъкна, видимо засрамен, но и все още разтърсен.
„Няма нищо“, успях да промълвя, докато сърцето ми биеше до пръсване – и от страха от полета, и от странната среща. „Турбуленцията е ужасна.“
„Да“, каза той, прокарвайки ръка през косата си. „Ужасна.“
Той не каза нищо повече до края на полета. Светлинният знак за коланите угасна и самолетът плавно се приземи. През цялото време усещах погледа му върху себе си. Не по онзи неприятен, оглеждащ начин, а по-скоро изучаващ, невярващ. Сякаш се опитваше да реши пъзел.
Когато се изправихме да вземем багажа си, той се обърна към мен. Лицето му вече беше възвърнало онази маска на богат, контролиран мъж. Но очите му все още издаваха буря.
„Още веднъж, приемете извиненията ми, госпожице. Бях… разсеян. Вие просто…“ Той отново не довърши.
„Казвам се Мая“, казах тихо аз.
„Мартин“, отвърна той и ми подаде ръка. Ръкостискането му беше твърдо, делово, напълно различно от отчаяната хватка по-рано. „Вие ми напомняте изключително много на… на съпругата ми. Лилия. Поразителна прилика.“
„О“, беше единственото, което успях да кажа.
Той кимна, сякаш потвърждаваше нещо на себе си, взе скъпото си кожено куфарче и се смеси с тълпата, излизаща от самолета.
Останах на мястото си за момент, опитвайки се да успокоя дишането си. Нещо в този мъж, Мартин, беше дълбоко обезпокоително. И не беше само страхът му от летене. Беше погледът му, когато ме видя. Сякаш бях видяла някой да се събужда от кошмар, само за да открие, че кошмарът е седнал до него.
Отърсих се от усещането. Имах по-големи грижи. Трябваше да стигна до болницата. Майка ми, Вера, ме чакаше.
Глава 2: Дългове и отчаяние
Таксито ме остави пред голямата, сива сграда на болницата. Въздухът в града беше тежък и влажен, различен от този, от който идвах. Всяка крачка към входа ми тежеше. Бях дошла тук директно от летището, мъкнейки малкия си куфар.
Майка ми, Вера, лежеше в стая с още две жени. Изглеждаше толкова крехка. Усмихна ми се, когато влязох, но усмивката не стигна до очите ѝ, замъглени от болка и лекарства.
„Мая, миличка. Дошла си.“
„Разбира се, че дойдох, мамо.“ Прегърнах я внимателно. „Как си днес?“
„Лекарите минаха. Казват, че… че операцията е единственият вариант. Но е сложна.“ Тя се опита да звучи смело, но аз чух страха.
Знаех какво означава „сложна“. Означаваше „скъпа“. Означаваше пари, които нямахме. Бях студентка по право втора година. Разчитах на стипендия и студентски кредит, който едва покриваше таксите и наема ми в другия край на страната. Работата ми като сервитьорка през уикендите беше капка в морето.
След час, прекаран в успокояване на Вера, излязох в коридора, за да говоря с лекуващия лекар. Думите му бяха ясни и безмилостни. Спешно. Експериментално лечение. Висока успеваемост. И цифра. Цифра, която ме накара да ми се подкосят краката.
Седнах на твърдата пейка в коридора и телефонът ми извибрира. Беше сестра ми, Дарина.
„Мая? Как е мама?“ Гласът ѝ беше писклив, на ръба на истерията.
„Ще ѝ трябва операция, Дари. Скъпа е.“
Последва хлипане от другата страна. „О, Мая, не знам какво да правя! Нищо не е наред!“
„Какво има? Стефан ли?“ Стефан беше съпругът на Дарина. Винаги съм имала лошо предчувствие за него. Беше твърде чаровен, твърде бърз с обещанията.
„Взели сме кредит за жилище, нали знаеш… онзи големият апартамент, който той толкова искаше…“
„Знам, Дари, и ти казах, че е…“
„Не е само това!“ прекъсна ме тя, гласът ѝ се счупи в ридание. „Той… той е взел други заеми. Бързи кредити. Имало е… загуби. Каза, че е за ‘инвестиция’, но… Мая, те идваха тук. Вкъщи. Търсят го. Заплашват, че ще ни вземат апартамента. Банката вече ни изпрати предупреждение за ипотеката.“
Светът ми се завъртя. Майка ми се нуждаеше от животоспасяваща операция. Сестра ми беше на път да загуби дома си заради безразсъдния си съпруг. А аз, бъдещият адвокат, бях напълно безпомощна. Бях затънала в собствените си студентски заеми и нямах нито лев спестен.
„Ще измисля нещо, Дари“, казах, макар че гласът ми трепереше. „Обещавам. Ще намеря начин.“
Затворих телефона и зарових лице в ръцете си. Чувствах се като в капан. Нуждаех се от чудо. От спасителен пояс в бурното море от дългове и болести.
И тогава, като нежелан проблясък, в съзнанието ми изплува лицето на мъжа от самолета. Мартин. Мъж, който очевидно разполагаше с повече пари, отколкото аз можех да си представя. Мъж, който ме беше погледнал така, сякаш вижда призрак.
Поклатих глава. Лудост. Какво общо можеше да има той? Това беше просто странно съвпадение.
Тръгнах обратно към стаята на майка ми, като всеки мой кошмар се въртеше около знака за долар.
Глава 3: Имението на Мартин
Мартин влезе в огромната, студена къща и тишината го блъсна като физическа стена. Беше свикнал. От седмици беше така. Откакто Лилия изчезна.
Хвърли сакото си на мраморната маса във фоайето. На стената висеше неин огромен портрет – смееше се, с онази леко подигравателна усмивка, която той едновременно обичаше и мразеше. Сега тя го гледаше с обвинение.
„Къде си, Лилия?“, прошепна той в празнотата.
Нямаше отговор. Никога нямаше. Тя просто беше изчезнала. Една сутрин се събуди и нея я нямаше. Колата ѝ беше в гаража. Паспортът ѝ беше в сейфа. Но Лилия беше изчезнала. Полицията беше безсилна. „Няма следи от насилие, господин… Вероятно е заминала по собствено желание.“
Той знаеше, че не е така. Или поне отказваше да повярва.
Отиде до бара и си наля уиски. Ледът изтрака в тишината. Той отпи голяма глътка, оставяйки алкохолът да изгори пътя си надолу. Полетът беше кошмар. Откакто Лилия изчезна, старата му фобия от летене се беше върнала с пълна сила. А днес… днес беше различно.
Образът на момичето от самолета, Мая, изникна пред очите му. Беше плашещо. Същата кестенява коса, същите бадемови очи, същата форма на устните. Разбира се, беше по-млада. Лицето ѝ беше по-меко, все още недокоснато от цинизма, който се беше настанил в чертите на Лилия през последните години. Но приликата… беше ненормална.
Когато турбуленцията ги удари, за части от секундата той беше сигурен, че това е Лилия. Че тя се е върнала, седнала до него, и той инстинктивно посегна да я успокои, както правеше винаги.
Телефонът му иззвъня, прекъсвайки мислите му. Беше брат му, Кирил.
„Мартин? Как мина полетът?“ Гласът на Кирил винаги беше прекалено бодър, прекалено мазен.
„Както обикновено, Кирил. Ужасно.“
„Е, важното е, че си се върнал. Имаш ли ги договорите?“
„Да, подписани са.“
„Чудесно. Чудесно. Защото имаме проблем.“
Мартин въздъхна. С Кирил винаги имаше проблем. Кирил беше по-малкият брат, винаги в сянката на Мартин, винаги нетърпелив да докаже нещо. Той ръководеше правния отдел на семейната им империя, но амбициите му бяха много по-големи.
„Какъв проблем?“
„Онази стара история със строителния терен… отново се раздухва. Конкуренцията е наела нови адвокати. Насочват се към нас със съдебно дело за милиони. Твърдят за вътрешна информация, нелоялна конкуренция. Пълни глупости, разбира се, но…“
„Но бордът е нервен“, довърши Мартин.
„Точно. Особено след… знаеш. Изчезването на Лилия. Започват да се съмняват в преценката ти. Говорят за емоционална нестабилност. И тази вечеря с инвеститорите… тя е ключова. Трябва да изглеждаш стабилен. Трябва да изглеждаш… нормално.“
Мартин стисна чашата. „Какво се опитваш да ми кажеш, Кирил?“
„Казвам, че имаме нужда от Лилия до теб на тази вечеря. Имаме нужда от фасадата на щастливо женен, контролиращ всичко мъж. А не на съпруг, чиято жена е избягала… или по-лошо.“
„Тя не е избягала!“ изръмжа Мартин.
„Добре, добре, както кажеш. Но тя не е тук, нали? А вечерята е след три дни. И ако не успокоим инвеститорите, те ще се оттеглят. А ако те се оттеглят, съдебното дело ще ни съсипе.“
Мартин затвори очи. Кирил беше прав. Фасадата беше всичко в техния свят. А неговата фасада се разпадаше. Той беше богат, успешен бизнесмен, но в момента беше просто уплашен мъж, който губеше контрол.
И тогава, в съзнанието му, отново се появи образът на Мая.
Една отчаяна, безумна, ужасяваща идея започна да се оформя в ума му. Идея, която можеше да реши всичко. Или да унищожи и малкото, което му беше останало.
Глава 4: Невъзможното предложение
Прекарах следващите два дни като в мъгла. Спях на сгъваемо легло до майка ми в болницата, слушах хрипливото ѝ дишане и трескаво търсех решения в лаптопа си. Говорих с банкери, с благотворителни фондации, дори проучвах възможности за продажба на малкия апартамент на майка ми. Всичко беше задънена улица. Нямахме време.
Дарина ми звънеше на всеки час, плачейки. Хората на Стефан бяха станали по-настоятелни. Вече не бяха само заплахи по телефона. Бяха дошли на вратата.
Чувствах се притисната в ъгъла. Бъдещето ми като адвокат изглеждаше като жестока шега. Учех законите, а бях напът да видя семейството си унищожено от липса на пари и лоши решения.
На третия ден, докато пиех отвратително кафе в болничното кафене, опитвайки се да събера сили за поредния разговор с лекар, някой каза името ми.
„Мая?“
Вдигнах глава. Беше той. Мартин.
Стоeше пред мен в безупречния си костюм, изглеждаше напълно не на място в стерилната обстановка на кафенето. Сърцето ми подскочи.
„Какво… Какво правите тук? Как ме намерихте?“
Той сви рамене, сякаш това беше най-лесното нещо на света. „Когато имаш нужните ресурси, можеш да намериш всекиго. Мога ли да седна?“
Той седна срещу мен, без да чака отговор. Сложи кожено куфарче на масата. Погледна ме внимателно, също както в самолета.
„Изглеждате уморена“, каза той. Не беше комплимент, а констатация.
„Имах тежки дни.“
„Знам. Майка ви, Вера. Нуждае се от операция. И сестра ви, Дарина. Съпругът ѝ, Стефан, има проблеми с хазарт… и с хората, на които дължи пари. Ипотеката виси на косъм.“
Кръвта се оттече от лицето ми. „Вие сте ме проучвали.“ Това не беше въпрос.
„Трябваше да знам с кого говоря“, каза той тихо. „Мая, студентка по право, отличничка. Работи на две места, за да плати студентския си кредит. Баща ви е починал. Вие сте тази, която държи семейството цяло.“
Почувствах се гола, изложена на показ. Гняв започна да ври в мен. „Какво искате, Мартин? Дошли сте да ми се подигравате ли?“
„Дойдох да ви направя предложение.“ Той се наведе напред. Интензивността в погледа му ме накара да се свия. „Както ви казах, вие приличате поразително на съпругата ми, Лилия. Тя… изчезна преди няколко седмици.“
„Съжалявам да го чуя, но…“
„Не ми трябва съчувствието ви“, прекъсна ме той рязко. „Трябва ми вашата помощ. Имам нужда от вас, за да бъдете Лилия.“
Премигнах. „Какво?“
„Тази вечер. Имам изключително важна бизнес вечеря. Инвеститори, бордът на директорите. От това зависи бъдещето на компанията ми. Брат ми се опитва да ме подкопае, използвайки изчезването на Лилия като доказателство, че съм нестабилен. Имам нужда те да видят, че всичко е наред. Че съпругата ми се е върнала при мен. Че сме единни.“
Гледах го, сякаш беше полудял. „Вие сериозно ли? Искате аз… да се преструвам на жена ви? Това е… това е безумно!“
„Безумно е, да. Но съм отчаян.“ Той отвори куфарчето. Вътре имаше пачки с пари. Толкова много пари, че ми прилоша. „Това е само аванс. Достатъчно, за да покрие операцията на майка ви. Веднага.“
Замръзнах. Погледът ми се стрелкаше между лицето му и парите.
„Ако го направите“, продължи той, гласът му беше равен, почти хипнотичен, „и ако вечерята мине добре… ще получите още толкова. Достатъчно, за да изплатите дълговете на сестра си. Всичките.“
Това беше сделка с дявола. Всичко в мен крещеше „Бягай!“. Това беше незаконно. Беше неморално. Беше опасно. Учех да бъда адвокат, а този мъж ми предлагаше да извърша измама от най-висок калибър.
„Защо аз?“, прошепнах.
„Защото нямам избор. И защото вие също нямате.“ Той посочи парите. „Това е вашето решение, Мая. Спасението на семейството ви. Срещу няколко часа от времето ви.“
Моралните ми дилеми се блъскаха в суровата реалност. Вера. Дарина. Заплахите. Болницата. Можех да ги спася. Всичко, което трябваше да направя, беше да излъжа. Да изиграя една роля.
„Какво трябва да направя?“, попитах, и гласът ми беше чужд.
На устните на Мартин се появи лека, почти незабележима усмивка. Тя не стигна до очите му.
„Първо, трябва да ви преобразим.“
Глава 5: Преобразяването
Мартин ме изведе от болницата и ме качи в лъскав черен седан със затъмнени стъкла. Чувствах се като отвлечена, въпреки че бях тръгнала доброволно. Парите бяха преведени. Първата част. Обадих се в болницата и насрочих операцията на Вера за следващия ден. Казах на Дарина, че съм намерила решение, без да влизам в подробности. Лъжите вече бяха започнали.
Колата спря пред луксозен хотелски апартамент, а не пред дома му. „По-безопасно е тук“, беше единственото обяснение на Мартин.
Апартаментът беше огромен, с изглед към целия град. На леглото в спалнята бяха подредени дрехи. Не просто дрехи, а дизайнерски творения. До тях имаше кутии с обувки и бижута.
„Лилия обичаше тези неща“, каза Мартин, гласът му беше кух. „Тя имаше… специфичен вкус.“
Влезе жена, която не бях забелязала досега. Беше на средна възраст, строго облечена, с очи, които сякаш виждаха всичко.
„Това е Ана. Тя е моят адвокат и доверен човек. Знае всичко. Ще ти помогне да се подготвиш.“
Мартин излезе и ме остави сама с Ана и роклите.
Ана ме изгледа от глава до пети. В погледа ѝ нямаше топлота, само професионална преценка. „Приликата е забележителна. Но имаме много работа. Гласът, маниерите… всичко трябва да е перфектно.“
Следващите няколко часа бяха мъчение. Ана ми показваше видеа на Лилия. Красива, студена жена, която се движеше с ленива грация. Начинът, по който държеше чашата си за вино. Лекото повдигане на брадичката, когато говореше с някого. Смехът ѝ – мелодичен, но отработен.
„Тя никога не бърза“, инструктираше ме Ана. „Тя кара света да я чака. Ти си нервна. Движиш се твърде бързо. Ръцете ти. Дръж ги мирни.“
Трябваше да се превърна в тази жена. Ана ме накара да облека една от роклите – тъмнозелена коприна, която прилепваше по тялото ми. Беше по-скъпа от всичко, което някога бях притежавала. Обувките бяха с невъзможно висок ток.
„Мартин казва, че учиш право“, каза Ана, докато ми помагаше да сложа тежко диамантено колие. Студеният метал докосна кожата ми.
„Да.“
„Ирония“, отбеляза тя сухо. „Знай това, Мая. Това, което правиш, е изключително рисковано. Не само за теб. За Мартин. За компанията. Тези хора, които ще срещнеш тази вечер, са акули. Те надушват кръв от километри. Особено Кирил.“
„Кирил? Брат му?“
„Той е най-голямата заплаха. Той иска това, което Мартин има. И ще използва всяко твое подхлъзване. Той познава Лилия от години. Ще те наблюдава.“
Страхът се върна, по-силен от преди. Това не беше просто вечеря. Беше бойно поле.
Ана ми подаде таблет. „Това са основните факти. Имената на членовете на борда. Техните съпруги. Последните ваканции, на които „сте“ били. Любимата ви галерия. Мартин е подготвил всичко. Научи ги. Наизуст.“
Учих, докато фризьор и гримьор ме преобразяваха. Когато свършиха, погледнах в огледалото и не се познах. Жената, която ме гледаше, беше Лилия. Елегантна, дистанцирана, богата. Очите ми, подчертани с тъмна очна линия, изглеждаха по-студени. Страхът ми беше добре прикрит зад маската на скъп фон дьо тен.
Мартин влезе, точно когато бях готова. Той спря на прага. За момент дъхът му спря. Видях го. Видях болката, копнежа и шока в очите му, преди да успее да ги прикрие.
„Лилия“, прошепна той.
„Не“, поправи го Ана рязко. „Това е Мая. Не го забравяй, Мартин. Нито за миг.“
Той кимна, съвземайки се. „Време е. Колата чака.“ Той ми подаде ръка. „Тази вечер ти не си студентка. Ти не се страхуваш. Ти си моята съпруга. Ти притежаваш всяка стая, в която влезеш. Разбра ли?“
Аз кимнах, ръката ми трепереше в неговата.
„Не кимай така“, каза той. „Лилия би казала: ‘Разбира се, скъпи. Да вървим’.“
Поех си дъх. Влязох в ролята. „Разбира се, скъпи“, казах аз, и се изненадах от студения, равен тон на собствения си глас. „Да вървим.“
Глава 6: Леговището на лъвовете
Ресторантът беше от онези места, където няма цени в менюто. Всичко беше приглушено – светлините, музиката, гласовете. Влязохме в частна зала, където вече ни чакаха. Петима мъже и техните съпруги, всички облечени безупречно, всички с усмивки, които не стигаха до очите им.
„Мартин!“, възкликна един от тях. „И Лилия! Скъпа, прекрасно е да те видим! Всички бяхме толкова притеснени!“
Кирил. Разпознах го веднага. Беше по-млад от Мартин, с по-меки черти, но с очи, които бяха хищни. Той ме прегърна, задържайки ме малко по-дълго от необходимото. Усетих как ме оглежда.
„Добре дошла у дома, снахо“, промърмори той до ухото ми.
„Благодаря, Кирил. Хубаво е да се върна“, отвърнах аз, прилагайки лекия, отработен смях, който бях упражнявала.
Мартин не ме пускаше. Ръката му беше постоянно на кръста ми – жест, който трябваше да изглежда покровителствен и любящ, но на мен ми се струваше като на наемен убиец. Подкрепа, която заплашваше.
Вечерята започна. Разговорите бяха за пари, за пазари, за яхти. Аз се усмихвах, кимах и казвах възможно най-малко. Припомнях си досиетата, които Ана ми даде.
„Лилия, чухме, че сте били в Тоскана?“, попита съпругата на един от инвеститорите, жена на име Жана. „Видяхме снимките на Мартин. Изглеждаше божествено.“
Лъжа. Мартин беше изфабрикувал „ваканция“, за да обясни отсъствието ѝ.
„О, беше“, отвърнах аз, посягайки към чашата си с вино точно както Лилия във видеата. „Но, честно казано, малко надценено. Тълпите бяха ужасни.“
Кирил, който седеше точно срещу мен, повдигна вежда. „Странно. Винаги си обожавала тълпите, Лилия. Казваше, че ти дават енергия.“
Леден ужас премина през мен. Грешка.
„Хората се променят, Кирил“, намеси се Мартин гладко. „Тишината има нов чар за нас.“
„Наистина ли?“ Кирил не откъсваше очи от мен. „Чух, че онази галерия, която покровителстваше, е пред фалит. Сигурно си съкрушена. Ти и онзи… как му беше името… художникът, Петър? Бяхте толкова близки.“
Това беше капан. В досието нямаше нищо за художник на име Петър. Мартин се напрегна до мен.
Погледнах Кирил право в очите. Използвах онази студенина, която бях видяла в погледа на Лилия. „Петър е талантлив, но е ужасен бизнесмен. Талантът невинаги е достатъчен, нали така? А аз вече нямам интерес към провалени каузи.“
В очите на Кирил проблесна нещо – изненада, може би дори възхищение. Той се засмя. „О, да. Лилия се е върнала. По-корава отвсякога.“
Вечерята продължи. Говореха за съдебното дело. Мартин беше убедителен, спокоен, в стихията си. Присъствието ми до него изглеждаше работеше. Инвеститорите се отпуснаха. Напрежението в стаята спадна.
Към края на вечерта, докато мъжете обсъждаха пури, аз отидох до тоалетната. Имах нужда от секунда да дишам. Ръцете ми трепереха неконтролируемо.
Когато излязох от кабинката, Жана, съпругата на инвеститора, стоеше пред огледалата и си оправяше червилото.
„Беше дръзко“, каза тя, без да ме поглежда.
„Моля?“
Тя се обърна към мен. „Това, което каза за Петър. Знаехме, че е повече от твой ‘протеже’. Да го зарежеш така… студено.“
„Животът продължава“, казах аз, опитвайки се да звуча безизразно.
Жана се засмя тихо. „О, да, разбира се. Само… едно малко съвпадение. Преди няколко месеца бях на едно събитие в университета. Дъщеря ми обмисляше да учи право. Имаше лекция от гостуващ професор. И в публиката имаше една студентка, която зададе невероятно интелигентен въпрос. Изглеждаше досущ като теб. Само че по-млада. И уплашена. Смешно, нали?“
Сърцето ми спря. Тя ме беше видяла. Тя знаеше. Или поне подозираше.
„Не знам за какво говорите“, казах аз, гласът ми беше твърде висок.
„Разбира се, че не знаеш.“ Жана се усмихна и тръгна към вратата. „Само да те предупредя, скъпа. Каквато и игра да играеш с Мартин… Кирил не е единственият, който гледа. И ние, съпругите, виждаме много повече, отколкото мъжете ни си мислят.“
Тя излезе и ме остави сама, вцепенена от ужас. Маската се пропукваше.
Глава 7: Разкритията на Ана
Вечерята приключи. Ръкостискания. Фалшиви усмивки. Мартин беше в еуфория. Инвеститорите бяха успокоени. Сделката беше спасена.
В колата на връщане той почти вибрираше от облекчение. „Беше перфектна, Мая. Перфектна. Кирил не те проби. Те ти повярваха.“
Аз мълчах. Думите на Жана отекваха в главата ми. „Тя знае“, казах тихо.
„Кой знае какво?“
„Жана. Съпругата на инвеститора. Тя ме е виждала преди. В университета. Тя знае, че не съм Лилия.“
Еуфорията на Мартин изчезна. „Сигурна ли си?“
„Тя ми го каза. Не директно, но… беше ясно предупреждение.“
Мартин удари по таблото. „По дяволите! Това усложнява нещата.“
„Какви неща? Нали уговорката беше само за тази вечер? Аз си свърших работата. Сега искам остатъка от парите и да се прибирам при майка ми.“
Колата спря пред хотела. Мартин ме погледна, очите му отново бяха студени. „Уговорката се промени, Мая. Ако Жана подозира, тя ще говори. Ако тя говори, Кирил ще чуе. А ако той започне да рови… всичко се срива. Не мога да те пусна. Все още не.“
„Какво?!“ Почувствах прилив на паника. „Това не беше част от сделката! Ти ме излъга!“
„Сделката беше да спася компанията си!“, извика той. „И ти ще ми помогнеш, докато не кажа, че е свършено! Имаш парите за майка си. Но ако искаш сестра ти да си задържи апартамента, ще останеш и ще продължиш да играеш.“
Той ме избута от колата. „Ана ще дойде утре. Ще обсъдим следващия ход.“
Вратите на апартамента се затвориха зад мен с тежко щракване. Това вече не беше хотел. Беше затвор. Луксозен, копринен затвор. Свалих диамантеното колие и го хвърлих на пода. Бях се продала, а сега дори не бях свободна.
На следващата сутрин Ана дойде. Изглеждаше притеснена.
„Жана е проблем“, каза тя веднага. „Но Кирил е по-голям. Той рови. Проверява кредитните карти на Лилия, телефонните ѝ разпечатки.“
„Но нали тя е изчезнала? Няма активност.“
„Точно. Но той проверява миналата активност. И аз направих същото.“ Ана отвори лаптопа си. „Има нещо, което Мартин не ти е казал. Или може би самият той не знае.“
Тя ми показа банкови извлечения. На името на Лилия. През последните шест месеца тя систематично е теглила малки, но постоянни суми. Прехвърляла ги е в сметка, която Мартин не е знаел.
„Тя се е готвела да избяга“, прошепнах аз.
„Точно така“, потвърди Ана. „И става по-лошо. Парите са отивали при един човек. Петър.“
Името от вечерята. Художникът.
„Той ѝ е бил любовник“, казах аз, сглобявайки пъзела.
„Не само това.“ Ана ми показа фирмени регистрации. „С парите на Лилия той е отворил фирма. Фирма за изкуство. Но виж това.“ Тя посочи адрес. „Това е адресът на склад, собственост на… конкуренцията. Същите хора, които съдят Мартин.“
Стомахът ми се сви. „Какво означава това?“
„Означава, че Лилия не просто е бягала от Мартин. Тя е работила с Петър. И изглежда… изглежда те са предавали вътрешна информация на конкуренцията. Лилия е саботирала собствения си съпруг.“
„Но защо? Тя е имала всичко.“
„Богатството не е всичко, Мая. Очевидно е мразела този живот. Мразела е Мартин.“ Ана затвори лаптопа. „И сега нещата се нареждат. Кирил не просто подозира, че Лилия е избягала. Той подозира, че тя е предател. И ако той докаже, че Мартин е прикривал това, или че е бил твърде сляп, за да го види, ще го отстрани от борда за ‘груба небрежност’.“
„А къде е Лилия сега?“, попитах.
„Това е въпросът за милиони. Тя е взела парите, предала е Мартин… и е изчезнала. Дори Петър изглежда я търси. Изглежда тя е предала и него.“
Поех си дълбоко дъх. Бях попаднала в центъра на семейна война, корпоративен шпионаж и изпепеляваща изневяра. И бях с лицето на главния заподозрян.
„Мартин знае ли това?“, попитах.
„Той знае за Петър. Мисли, че е било просто афера. Отказа да повярва, че Лилия е способна на предателство към компанията. Той все още я обича, по свой объркан начин. Мисли, че някой я е отвлякъл или я манипулира.“
„А какво искаш ти от мен?“, попитах Ана.
„Мартин иска да продължиш да играеш. Има годишна гала на компанията след два дни. Присъствието на ‘Лилия’ там е задължително. Но аз… аз имам друг план.“ Погледът на Ана стана остър. „Кирил е умен, но и арогантен. Той е съсредоточен върху Лилия. Но аз мисля, че истинският предател не е тя.“
„А кой?“
„Мисля, че Кирил използва изчезването на Лилия, за да прикрие собствените си следи. Мисля, че той е този, който е работил с конкуренцията, и сега се опитва да натопи Лилия, знаейки, че тя не може да се защити.“
„Това е ужасно обвинение.“
„Аз съм адвокат, Мая. Аз се занимавам с факти. А фактите сочат, че Кирил има най-голяма полза от всичко това. Но ми трябва доказателство. И тук се намесваш ти.“
„Аз?“
„Кирил все още вярва, че ти си Лилия. И е обсебен от теб. Искам да се срещнеш с него. Сама. Искам да го накараш да ти се довери. Да го накараш да си помисли, че си на негова страна. Че мразиш Мартин толкова, колкото и той.“
„Ти искаш аз… да шпионирам за теб? Срещу Кирил? Той е опасен.“
„По-опасен е, отколкото си мислиш“, каза Ана мрачно. „Но ти си единственият човек, който може да се доближи до него. Ти си неговото сляпо петно. И ако успееш, ако ми намериш доказателство… Аз ще се погрижа Мартин да изпълни своята част от сделката. Ще плати дълговете на сестра ти до стотинка. И ще те измъкна оттук завинаги.“
Морален избор. Да се потопя още по-дълбоко в лъжата, за да разкрия може би по-голяма истина. Да рискувам собствената си безопасност заради семейството си.
„Добре“, казах аз, гласът ми отново беше студен и равен. „Ще го направя. Какъв е планът?“
Глава 8: Срещата с Петър
Планът на Ана беше дързък. Първо, трябваше да намеря Петър. Художникът. Той беше липсващото звено. Ако той потвърдеше, че Лилия го е изоставила, това щеше да подкрепи теорията на Ана, че Кирил я използва за изкупителна жертва.
Ана ми даде адрес – арт студио в стара, индустриална част на града. „Лилия е плащала наема“, каза тя. „Вероятно той все още е там. Бъди Лилия. Бъди бясна. Бъди жената, която се връща за обяснение.“
Мартин не знаеше за тази част от плана. Ана го беше убедила, че трябва да „скрия“ Мая за един ден, за да не я види Жана отново. Той неохотно се съгласи, твърде зает с подготовката за галата.
Студиото беше в мръсна тухлена сграда без асансьор. Изкачих се по изтърканите стъпала, високите токчета (вече свиквах с тях) отекваха в тишината. Вратата беше отключена.
Влязох вътре. Мястото беше огромно, изпълнено със светлина от таванските прозорци. И хаос. Платна бяха подпрени навсякъде. Някои бяха абстрактни изблици на цвят. Други… други бяха портрети.
Всички бяха на Лилия.
Лилия се смееше. Лилия плачеше. Лилия беше гола, извита в агония. Лилия гледаше от платното с ярост. Това беше жена, която Мартин не познаваше. Жена, пълна с живот и болка.
„Знаех си, че ще се върнеш.“
Гласът дойде от ъгъла. Един мъж седеше на нисък стол, стиснал бутилка. Той беше млад, с разрошена коса и отчаяни очи. Носеше тениска, изцапана с боя. Беше Петър.
Той се изправи и се заклати. „Върна се. Ти… ти ме остави! Взе всичко и ме остави да се оправям сам!“
Той пристъпи към мен, очите му горяха от гняв и нещо друго… съкрушителна любов.
„Петър“, казах аз, опитвайки се да вкарам студенината на Лилия в гласа си. „Къде са парите?“
Той се изсмя, горчив, дрезгав смях. „Парите? Разбира се! Винаги става въпрос за парите! Ти ми каза, че са за нас. За нашето бъдеще. Да избягаме от онази клетка, в която те държеше!“
„Плановете се променят“, казах аз, отстъпвайки крачка назад. Той беше непредсказуем.
„Ти ме предаде, Лилия! Точно както предаде и него!“, изкрещя той. „Дадох ти информацията. Дадох ти достъпа. Всичко, което искаше, за да съсипеш Кирил…“
Спрях. „Какво?“
Петър ме погледна объркано. „Какво ‘какво’? Твоят план. Да съсипеш Кирил. Да го изобличиш пред Мартин, че той е къртицата, че той краде от компанията от години. Че той е този, който е сключил сделка с конкуренцията, а не ти!“
Светът се наклони. Ана беше права. Но беше по-сложно.
„Ти… ти ми каза, че Мартин е чудовището“, продължи Петър, гласът му трепереше. „Че Кирил те е изнудвал, заплашвал те е. Каза ми, че събираш доказателства, за да спасиш Мартин от собствения му брат. Каза ми, че парите са, за да изчезнем двамата, след като всичко свърши.“
Той ме сграбчи за раменете. „Но ти изчезна. Взе доказателствата. Взе парите. И ме остави. Те идваха. Хората на Кирил. Търсеха те. Търсеха онези документи. Трябваше да избягам.“
Лилия не е била просто предател. Тя е била двоен агент. Или троен. Опитвала се е да играе срещу всички. И е изгубила.
„Къде са документите, Лилия?“, извика Петър, разтърсвайки ме. „Къде е всичко?“
„Аз… аз не знам“, прошепнах, моят собствен глас, гласът на Мая, излезе наяве.
Той замръзна. Пусна ме. Вгледа се в лицето ми, объркването му се превърна в ужас. „Ти… ти не си тя. Очите ти. Очите на Лилия бяха… празни. Твоите са… уплашени.“ Той отстъпи назад. „Коя, по дяволите, си ти?“
Преди да успея да отговоря, вратата на студиото се отвори с трясък.
Двама мъже в костюми влязоха. Не бяха полицаи. Бяха едри, с безизразни лица. Познах ги. Бяха от охраната на Кирил. Бяха на вечерята, стояха до вратата.
„Е, е, е“, каза единият. „Виж ти кого намерихме. Изгубената съпруга. И нейното момче за играчки. Шефът ще се зарадва.“
Петър ме блъсна зад себе си. „Бягай!“, извика той.
Но нямаше къде да се бяга.
Глава 9: Затворницата
Хванаха ни. Беше бързо и брутално. Петър се съпротивляваше, но един от мъжете го удари в стомаха и той се свлече, задъхан. Мен просто ме сграбчиха за ръката и ме извлякоха навън.
„Какво правите? Пуснете ме! Съпругът ми ще…“
„Съпругът ти е зает“, изръмжа мъжът, който ме държеше. „Шефът, Кирил, иска да говори с теб. Отдавна те чака.“
Хвърлиха ме на задната седалка на черен джип. До мен седна другият мъж. Капаните на лъжата ми се затваряха около мен, студени като стомана. Отведоха ме не в града, а извън него. До огромна, модерна къща на хълм, заобиколена от високи стени. Това трябваше да е къщата на Кирил.
Вкараха ме в луксозен хол. Кирил стоеше до френски прозорец, гледайки навън, с чаша бренди в ръка.
„Лилия. Или трябва да кажа… Мая?“
Сърцето ми спря да бие. Той се обърна. Усмивката му беше студена.
„Не си мисли, че съм идиот като брат ми. Да, приликата е невероятна. Трябваше да му го призная. Но маниерите ти… те са твърде добри. Лилия беше разглезена, импулсивна. Ти си… контролирана. Пресметлива. И онази студентка по право, за която Жана ми разказа… Не беше трудно да свържа точките.“
„Какво искаш, Кирил?“ Гласът ми трепереше. Маската на Лилия беше изчезнала. Бях само аз.
„Това, което винаги съм искал. Контрол. Но ти, Мая, се оказа неочаквано усложнение. А после и неочакван коз.“ Той седна срещу мен. „Виж, Мартин е емоционална развалина. Той е слаб. Винаги е бил. Аз съм този, който държи компанията. Но той има името. И имаше Лилия. Докато тя не реши да стане твърде умна.“
„Ти си я натопил“, казах аз. „Ти си къртицата.“
Той се засмя. „Разбира се, че съм аз. Но кой ще повярва на изчезнала, невярна съпруга? Или на нейния любовник художник? Аз просто им дадох лек тласък. Тя събираше доказателства срещу мен. Мислеше, че може да ме изиграе. Глупачка. Аз просто изчаках да събере всичко на едно място… и после я накарах да изчезне.“
Стомахът ми се преобърна. „Ти… ти си я убил?“
„Убил? О, не. Това е твърде мръсно. И твърде окончателно. Не, Лилия е жива и здрава. На много сигурно, много далечно място, където няма достъп до телефони или адвокати. Докато не реша какво да правя с нея. Но ти… ти си много по-полезна.“
Той се наведе напред. „Мартин си мисли, че те контролира. Но сега аз те контролирам теб. Имам майка ти. Вера. Знам в коя болница е. Операцията ѝ е утре, нали? Толкова е лесно да се случи… инцидент. Грешна доза упойка. Инфекция.“
Почувствах как въздухът напуска дробовете ми. Това беше кошмар.
„И сестра ти, Дарина. И онзи глупак Стефан. Хората, на които той дължи пари… те работят за мен. Един телефонен разговор. И те ще си вземат дължимото. Не само с апартамента.“
Той беше чудовище. Беше предвидил всичко.
„Какво искаш да направя?“, прошепнах, победена.
„Галата. Утре вечер. Всичко ще протече по план. Ще бъдеш до Мартин. Ще се усмихваш. Ще бъдеш перфектната съпруга. Но по средата на вечерта, Мартин ще получи съобщение. Ще трябва да тръгне спешно. Ще останеш сама. И тогава, аз ще те изведа на сцената.“
„За какво?“
„Ще обявиш, че Мартин се оттегля. По здравословни причини. Че предава временното управление на компанията на мен, докато се възстанови от… ‘емоционалния срив’ от завръщането ти. Ще кажеш на всички, че аз съм спасението. Ще им кажеш, че той е прикривал изневерите ти, че е източвал компанията, за да плаща на любовниците ти. Ще го съсипеш.“
„Няма да го направя. Те няма да ти повярват.“
„Ще повярват. Защото ти ще имаш ‘доказателства’. Документите, които Лилия събираше срещу мен… аз просто смених имената. Сега те сочат право към Мартин. Ти си ги ‘намерила’ и, съкрушена от предателството му, си решила да спасиш семейната компания.“
Той се усмихна. Беше перфектният план. Аз бях неговият инструмент.
„А ако не го направя?“, попитах, въпреки че знаех отговора.
„Майка ти. Сестра ти.“ Той сви рамене. „Изборът е твой, Мая. Но аз на твое място не бих рискувал.“
Той ме заключи в стая за гости, която беше по-луксозна от всичко, което бях виждала. Но беше затвор. Взеха телефона ми. Бях откъсната от света.
Трябваше да избера. Да съсипя Мартин – мъж, който ме беше излъгал и използвал, но който не беше чудовището, за което го мислех – или да осъдя на смърт собственото си семейство.
Прекарах нощта, взирайки се в тавана, докато планът на Кирил се въртеше в главата ми. Търсех вратичка. Търсех изход. И тогава си спомних за Ана.
Ана. Адвокатът. Тя подозираше Кирил. Тя беше единственият ми съюзник. Но как да стигна до нея?
Глава 10: Галата
На следващата сутрин хората на Кирил ме отведоха в хотела. „Дръж се нормално. Мартин не трябва да подозира нищо. Ще бъдем навсякъде“, предупреди ме един от тях. Телефонът ми беше върнат, но знаех, че се подслушва.
Мартин беше в апартамента. Беше напрегнат, но не ме погледна. „Ана ми каза, че е имало… проблем. Че си се изплашила. Добре ли си?“
„Добре съм“, казах аз, гласът ми беше кух.
„Чудесно. Защото тази вечер е финалът. След тази вечер всичко свършва, Мая. Обещавам. Ще получиш парите си и ще си тръгнеш.“
Той все още вярваше, че контролира ситуацията. Не знаеше нищо.
Отново минах през ритуала – роклята (този път кървавочервена), бижутата, гримът. Но този път се чувствах като овца, която водят на заколение.
Преди да тръгнем, имах нужда от минута. „Трябва да използвам тоалетната.“
Влязох в луксозната баня. Знаех, че ме слушат. Но трябваше да опитам. Пуснах всички кранове. Водата заглуши звука. Трескаво написах съобщение на Ана. Не можех да рискувам с подробности.
„Кирил знае всичко. Лилия е жива, държи я. Натопил е Мартин. Принуждава ме да го съсипя тази вечер. Галата. Майка ми е в опасност. Помощ.“
Натиснах „изпрати“. Изтрих го веднага. Спрях водата и излязох. Сърцето ми биеше в гърлото. Дали го получи?
Галата беше зрелище. Стотици хора. Музика, шампанско. Мартин беше до мен, ръката му отново на кръста ми. Усмихвах се, докато челюстта не ме заболя. Видях Кирил от другата страна на залата. Той ме гледаше. Кимна ми леко. Времето наближаваше.
Видях Жана. Тя ме гледаше със смесица от съжаление и любопитство.
Видях и Ана. Тя стоеше близо до бара, говореше с някакъв мъж и нервно въртеше чашата си. Тя беше получила съобщението. Но какво можеше да направи?
Точно в десет часа, както Кирил беше казал, телефонът на Мартин иззвъня. Той го погледна, лицето му пребледня. „Трябва да тръгвам. Спешно е. В болницата… нещо се е объркало с майка ти.“
Не. Кирил го правеше. Той го изкарваше от сградата.
„Върви!“, казах аз, опитвайки се да вкарам паника в гласа си. „Аз ще се погрижа тук.“
Мартин се втурна към изхода. Останах сама.
Кирил веднага се приближи към мен. „Отлично, скъпа. Сега е време за твоето представление. Ела.“
Той ме хвана за ръката и ме поведе към сцената, където оркестърът тъкмо свършваше. Музиката спря. Кирил почука по микрофона.
„Дами и господа, моля за вашето внимание. Тази вечер е специална. Не само празнуваме успеха на компанията, но и приветстваме завръщането на моята прекрасна снаха, Лилия.“
Светлините се насочиха към мен. Стотици очи ме гледаха.
„Тя има да ви каже нещо важно. Нещо, което засяга всички ни.“ Той ми подаде микрофона.
Ръцете ми трепереха. Погледнах към вратата. Мартин го нямаше. Погледнах към бара. Ана беше изчезнала. Бях сама.
Поех си дъх. „Благодаря, Кирил. Хубаво е да се върна.“ Гласът ми проехтя в залата. „Има нещо, което трябва да знаете. През последните седмици… аз преминах през много. И открих някои… обезпокоителни истини.“
Видях хората на Кирил да се приближават към стълбите на сцената. Пазеха ме.
„Истини за съпруга ми, Мартин…“
Кирил се усмихваше. Победоносно.
„…и за брат му, Кирил.“
Усмивката на Кирил замръзна.
„Виждате ли“, продължих аз, усещайки прилив на адреналин, който идваше от чист ужас. „Всички мислите, че Мартин е нестабилен. Че аз съм избягала. Но истината е, че бях…“ Замълчах. Трябваше да внимавам.
„Истината е, че Кирил е човекът, който от години подкопава тази компания. Той е този, който е сключил сделка с конкуренцията. Той е този, който натопи съпруга ми, използвайки моето отсъствие!“
В залата настъпи хаос. Кирил скочи към мен и се опита да вземе микрофона. „Тя лъже! Не е добре! Тя е болна!“
„Не!“, извиках аз. „Той държи истинската Лилия! Отвлякъл я е! Аз… аз не съм Лилия!“
Това беше. Бомбата беше хвърлена.
Кирил ме удари. Не беше шамар, а юмрук в лицето. Паднах назад, удряйки главата си. Последната мисъл, преди тъмнината да ме погълне, беше, че Ана не е дошла. Бях се провалила.
Глава 11: Адвокатът
Събудих се от остра миризма на спирт. Отворих очи. Бях в стая. Не беше болница. Беше Ана. Тя държеше памук, напоен със спирт, близо до носа ми.
„Добре ли си?“, попита тя.
„Какво… какво се случи?“ Главата ме болеше ужасно.
„Ти беше великолепна“, каза Ана с лека усмивка. „Хвърли залата в паника. Разбира се, Кирил веднага те изкара луда. Неговите хора те изнесоха от сцената, преди някой да успее да реагира.“
„Значи той спечели. Аз се провалих.“
„Не съвсем.“ Ана ми подаде чаша вода. „Твоето съобщение ми даде това, от което се нуждаех. Време. Веднага щом го получих, се свързах с единствения човек, който можеше да помогне. Мартин.“
„Но Мартин тръгна… заради майка ми.“
„Обаждането беше фалшиво, разбира се. Но аз го пресрещнах на паркинга. Показах му твоето съобщение. Казах му всичко. За Лилия. За Кирил. За това, че те принуждава да го предадеш.“
„Той повярва ли ти?“
„Отначало не. Беше в шок. Но когато се опита да се обади в болницата и нямаше никакъв проблем, а после се опита да се обади на теб и ти не отговори, той разбра. Гневът му беше… впечатляващ. Всичката онази болка и отричане се превърнаха в ярост. Той не е слаб, Мая. Той просто е бил сляп от любов.“
„Къде е той сега? А Кирил?“
„Мартин се върна в залата. Но не през главния вход. Той влезе през кухнята, точно когато ти припадаше. Докато Кирил се опитваше да успокои тълпата, Мартин се качи на сцената. С полиция.“
Очите ми се разшириха.
„О, да. Докато ти беше в безсъзнание, се разигра истинска драма. Мартин имаше копие от документите, които Лилия беше събрала. Оригиналите, които тя беше скрила, преди Кирил да я хване. Тя беше дала копие на… Петър.“
„Петър? Но хората на Кирил го хванаха.“
„Хората на Кирил хванаха теб. Аз изпратих мои хора да приберат Петър от студиото минути след като ти тръгна. Той беше уплашен, но беше готов да говори. Даде ни всичко. Доказателствата бяха неоспорими. Банкови преводи, имейли. Кирил е съсипан.“
„А Лилия?“
„Мартин притисна Кирил. Кирил се опита да се спазари. Свобода срещу Лилия. Но Мартин вече беше изпратил частен екип на адреса, който Петър ни даде. Те я намериха. Жива е. В шок, но жива.“
Облекчение, толкова силно, че почти ме разплака, премина през мен. Свърши. Всичко беше свършило.
„А… майка ми? Сестра ми?“
„Кирил няма повече влияние. Хората му са арестувани или са избягали. Майка ти е добре. Операцията ще бъде утре, както е планирано. И Мартин… той иска да се погрижи за дълговете на сестра ти. Всичките. Като компенсация.“
„Компенсация.“ Думата прозвуча горчиво.
Ана кимна, погледът ѝ беше сериозен. „Ти беше въвлечена в нещо ужасно, Мая. Мартин го знае. Той е нарушил закона, като те е наел. Ти също. Но в момента… мисля, че всички са склонни да забравят за твоята малка измама, предвид по-голямото престъпление на Кирил.“
Тя ми подаде чанта. Моята собствена, стара, изтъркана раница. „Вътре има билет за влак. Тръгва след два часа. Съветвам те да го хванеш.“
„А Мартин? Лилия?“
„Те имат да решават много неща. Съдебни дела, развод, кой знае. Това вече не е твой проблем. Мартин те моли за прошка. Но също така те моли да изчезнеш. За твое добро. И за негово.“
Кимнах. Това беше най-добрият изход.
„Ана… благодаря ти.“
Тя сви рамене. „Ти свърши тежката работа. Имаш инстинкти на адвокат. Само че…“
„Какво?“
„Следващия път, когато решиш да заобиколиш закона, увери се, че си от правилната страна.“ Тя се усмихна леко. „Сега върви. И успех с изпитите.“
Глава 12: Ново начало
Три месеца по-късно.
Седях в библиотеката на университета. Пред мен бяха отворени учебници по наказателно право. Светът на корпоративните борби, отвличанията и фалшивите самоличности изглеждаше като далечен, трескав сън.
Майка ми се възстановяваше. Операцията беше успешна. Тя се беше върнала в малкия си апартамент, а парите, които Мартин беше оставил в анонимна сметка, покриваха рехабилитацията ѝ и много повече.
Дарина беше подала молба за развод. Стефан беше изчезнал, след като дълговете му бяха мистериозно платени. Дарина беше продала големия апартамент. С парите и с помощта, която ѝ дадох, тя си беше купила малко жилище близо до майка ни. Беше започнала работа. Беше уплашена, но за първи път от години беше свободна.
Аз се бях върнала към студентския си живот. Но бях различна. Нещо в мен се беше втвърдило. Бях видяла как лесно се огъва законът, когато са замесени пари и власт. Бях видяла колко струва моралът, когато семейството ти е на карта.
Никога повече не чух за Мартин или Кирил. От новините научих, че Кирил е осъден на дълги години затвор за корпоративни измами и отвличане. Компанията на Мартин беше преминала през тежко преструктуриране. Делото срещу тях беше прекратено след разкритията за Кирил.
Не знаех какво се е случило с Лилия. Не знаех дали тя и Мартин са се събрали, или дали тя е продължила напред с Петър. Това беше тяхната история, не моята.
Събирах си нещата, когато телефонът ми извибрира. Непознат номер. Колебаех се, но вдигнах.
„Ало?“
„Мая? Тук е Ана.“
Сърцето ми подскочи. „Ана. Как си?“
„Добре съм. Натоварено. Слушай, имам предложение за теб. Лятна практика. В моята кантора. Платена, разбира се.“
Бях шокирана. „Ти… сериозно?“
„Никога не се шегувам за работа. Видях какво можеш под напрежение. Имаш кураж. Това не се учи в университета. Имаш ли нужда от работа?“
„Винаги“, отвърнах аз, усмихвайки се за първи път от седмици.
„Тогава те чакам през юни. И Мая?“
„Да?“
„Този път… ще работим изцяло в рамките на закона.“
„Обещавам“, казах аз.
Затворих телефона. Излязох от библиотеката и поех дълбоко дъх. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в нюанси на червено и златно. Точно като роклята, която бях носила.
Бях направила невъзможен избор. Бях излъгала, бях се преструвала, бях нарушила всеки морален кодекс, който учех. Но бях спасила семейството си. И може би, съвсем случайно, бях намерила и собствения си път.
Тръгнах към общежитието си, тежестта на учебниците в раницата ми се усещаше реална, солидна. Вече не бях просто студентка. Бях оцеляла.