Бях на десет. Десет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш, че светът на възрастните е сложен и пълен с недоизказани неща, но все още твърде малък, за да проумееш дълбочината на техните тайни. Майка ми беше в болницата. Не ни казваха много, само че е „болна“ и че лекарите се грижат за нея. Думата „болна“ обаче звучеше кухо, като камъче, хвърлено в пресъхнал кладенец. Не издаваше ехото на настинка или грип. Носеше със себе си тежест, която усещах в раменете си всеки път, щом баща ми я изречеше.
Онзи следобед беше необичайно топъл за сезона. Слънцето се стичаше по прозорците като разтопен мед. Баща ми, Асен, влезе в стаята, където с по-голямата ми сестра Десислава се опитвахме да сглобим пъзел, който от седмици стоеше недовършен. Лицето му беше като маска, издялана от камък – непроницаемо и строго.
– Излезте да играете навън – нареди той, без да ни поглежда. Гласът му беше дрезгав, лишен от обичайната си топлота. – Не искам да ви виждам тук.
Деси понечи да попита нещо, но аз я сръчках леко. Бях се научил да разчитам буреносните облаци в очите на баща ми. Сега те бяха тъмни, почти черни. Не беше време за въпроси. Излязохме мълчаливо на двора. Играта ни беше вяла, лишена от смях. Сякаш тишината от къщата ни беше последвала навън и се беше увила около нас като тежко одеяло. Всеки шум от улицата ни караше да подскачаме с надеждата, че е колата на мама, която се прибира. Но тя не се прибра.
Мина около час, може би повече. Времето се влачеше лепкаво и бавно. Тогава баща ми се появи на прага. Беше се преоблякъл. Вместо обичайните си дрехи за вкъщи, носеше тъмен костюм и риза, чиято белота изглеждаше почти болезнена на фона на спускащия се здрач.
– Обличайте се – обяви той със същия равен тон. – Отиваме на ресторант.
Разменихме объркани погледи с Деси. На ресторант? Сега? Когато мама беше в болницата? Това беше толкова нередно, толкова извън всякаква логика, че за миг си помислих, че съм се озовал в нечий чужд живот. Протестът обаче замря на устните ми. Нещо в изражението на баща ми подсказваше, че всяко неподчинение ще бъде посрещнато с ледена стена.
Ресторантът беше луксозен и тих. Хората говореха шепнешком, а сребърните прибори потракваха деликатно по порцелановите чинии. Чувствах се като в музей. Баща ми не проговори почти през цялото време. Поръча най-скъпите неща от менюто, но почти не се докосна до храната си. Само седеше и гледаше в една точка над главата ми, а в очите му се отразяваха пламъчетата на свещта на масата. Изглеждаше като човек, който се опитва да запомни лицето на призрак. Ние с Деси също ядохме мълчаливо. Всяка хапка засядаше в гърлото ми. Атмосферата беше толкова натегнала от неизказани думи, че ми се струваше, че въздухът е гъст и не ми достига. Това не беше семейна вечеря. Беше ритуал. Прощаване с нещо, което дори не знаехме, че губим.
Когато се прибрахме, къщата ни посрещна с още по-дълбока тишина. Баща ми ни изпрати директно по леглата.
– Лягайте веднага. Без приказки.
Нито ни целуна за лека нощ, нито ни зави. Просто затвори вратата на стаята ни и ни остави в мрака.
Лежах дълго време буден, взирайки се в сенките, които танцуваха по тавана. В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Защо мама е в болница? Защо татко се държи толкова странно? Какво означаваше тази вечеря? Жаждата ме събуди окончателно. Гърлото ми беше сухо като шкурка. Реших да се измъкна тихичко до кухнята, за да си налея чаша вода.
Стъпвах на пръсти по скърцащия паркет, като се стараех да бъда невидим като нощна сянка. Когато наближих хола, чух гласа на баща ми. Той говореше по телефона. Гласът му беше неузнаваем – тих, напрегнат, накъсан шепот, който режеше тишината като нож. Приближих се до открехнатата врата и затаих дъх.
– …не, не можеш да разбереш. Беше трагична грешка, чуваш ли ме? Грешка! – Той направи пауза, слушайки отсрещната страна. Виждах само силуета му, очертан от слабата светлина на нощната лампа. – Парите не са проблем. Ще намеря парите. Само трябва да изчезне. Всичко трябва да изчезне, сякаш никога не се е случвало.
Сърцето ми заблъска в гърдите като уплашена птица в клетка. „Трагична грешка“? „Пари“? „Да изчезне“? Думите се забиваха в съзнанието ми като отровни стрели. Кой беше от другата страна на линията? За каква грешка говореше?
Тогава баща ми затвори телефона с рязко движение. За няколко секунди в стаята се възцари пълна тишина. Мислех си, че ще се върне в спалнята си, но вместо това той отиде до прозореца, който гледаше към задния двор. От моето скривалище виждах как отмества тежката завеса и се взира в мрака.
И тогава го видях. Открих…
Открих, че той не гледаше просто в мрака. Той чакаше. След минута от сянката на старата ябълка в дъното на двора се появи фигура. Беше жена. Не можех да видя лицето ѝ, но движенията ѝ бяха плавни и уверени. Тя се приближи до осветения правоъгълник на прозореца. Баща ми отвори безшумно вратата на терасата и излезе.
Наблюдавах като хипнотизиран. Те не размениха нито дума. Жената му подаде голяма, дебела папка. Той я взе, а в замяна ѝ даде нещо малко, което проблесна на лунната светлина. Ключ? Или може би бижу? После тя се обърна и също толкова безшумно се стопи обратно в мрака, от който беше дошла. Баща ми остана още малко на терасата, стиснал папката в ръцете си, сякаш държеше съдбата на целия свят. После се прибра, заключи вратата и угаси лампата.
Аз стоях като вцепенен до вратата на хола. Чашата вода беше забравена. В детското ми съзнание се беше родило ужасяващо прозрение. Странното поведение на баща ми, вечерята в ресторанта, мистериозният телефонен разговор и тайната среща в градината… Всички те бяха парченца от пъзел, много по-страшен от онзи, който с Деси се опитвахме да наредим. И в центъра на този пъзел стоеше отсъствието на мама.
Онази нощ разбрах, че майка ми не беше просто „болна“. Нещо се беше случило. Нещо ужасно. И баща ми беше в центъра на тази буря. Онази нощ аз престанах да бъда дете.
Глава 2: Стените на мълчанието
Два дни по-късно майка ми почина. Думата „почина“ беше също толкова куха и недостатъчна, колкото преди това беше „болна“. Казаха ни, че е имало усложнения. Че лекарите са направили всичко възможно. Баща ми ни съобщи новината сутринта, докато закусвахме. Седна на масата, сипа си кафе, което не изпи, и каза думите с равен, безизразен глас, сякаш четеше прогнозата за времето.
– Майка ви си отиде.
Деси избухна в сълзи. Аз не. Аз просто седях и гледах в чинията си, а в ушите ми кънтяха думите от онзи нощен разговор: „трагична грешка“. Дали смъртта на мама беше тази грешка?
Погребението беше сиво и мрачно събитие, дори времето беше в синхрон с настроението ни. Ситен, студен дъжд се сипеше от оловното небе и превръщаше пръстта в лепкава кал. Хората идваха, прегръщаха ни, казваха тихи, утешителни думи, които се изпаряваха във влажния въздух, преди да достигнат до мен. Аз гледах само баща ми. Той стоеше до ковчега, изправен и непоклатим като статуя, но очите му шареха трескаво из тълпата. Не търсеше съчувствие. Търсеше някого. Или може би се оглеждаше за опасност.
Тогава се появи вуйчо ми Огнян, братът на майка ми. Той беше висок, шумен мъж, пълна противоположност на спокойната ми майка. Приближи се директно до баща ми и напрежението между тях стана почти осезаемо.
– Какво си направил, Асен? – просъска Огнян толкова тихо, че само аз, застанал наблизо, го чух. – Какво се случи в онази кола?
Баща ми го погледна с ледени очи.
– Не му е сега времето, Огнян. Прояви малко уважение.
– Уважение? – Гласът на вуйчо ми се надигна с една октава, привличайки погледите на околните. – Ти говориш за уважение? Ти, който я докара дотук! Няма да оставя нещата така, Асен. Ще разбера истината, кълна се в паметта ѝ.
Няколко роднини бързо се намесиха и ги разделиха, но отровните думи вече бяха посяти. „Какво се случи в онази кола?“ Значи е имало инцидент. Катастрофа. Това обясняваше болницата. Но не обясняваше тайната среща, папката, парите. Не обясняваше шепота за „трагична грешка“.
След погребението къщата ни се превърна в царство на мълчанието. Баща ми се затвори напълно. Прекарваше все повече време в офиса си, връщаше се късно вечер, често след като вече спяхме. Когато беше вкъщи, той беше просто сянка, която се плъзгаше по коридорите. Говореше ни само когато се налагаше, с кратки, отсечени заповеди. Смехът изчезна от дома ни. Сякаш стените бяха попили скръбта и сега я излъчваха обратно към нас.
Деси се опитваше да запълни празнината, оставена от мама. Готвеше, чистеше, опитваше се да поддържа някакво подобие на нормалност. Но и тя беше сломена. Често я намирах да плаче тихичко в стаята си, прегърнала някоя от роклите на мама. Аз избрах друг път. Затворих се в себе си. Станах наблюдател. Наблюдавах баща си, изучавах всяко негово движение, всеки поглед, всяка дума. Търсех пукнатини в бронята му. Търсех истината.
Около месец след смъртта на мама, жената от онази нощ се появи отново. Този път влезе през входната врата. Баща ми я представи като Стела, негов „юридически съветник“.
– Стела ще ми помага с някои фирмени дела – обясни той кратко, без да ни дава възможност за въпроси.
Стела беше елегантна и красива по един студен, дистанциран начин. Имаше остри черти и проницателни очи, които сякаш виждаха право през теб. Когато се ръкува с мен, ръката ѝ беше студена като лед. Тя не се усмихваше. Не се опитваше да бъде мила. Държеше се делово и ефективно, сякаш присъствието на две осиротели деца беше просто досадна подробност в нейния график.
Посещенията ѝ зачестиха. Прекарваха часове, затворени в кабинета на баща ми. Понякога чувах приглушените им гласове – неговият напрегнат, нейният спокоен и равен. Веднъж, докато минавах покрай кабинета, вратата беше леко открехната. Чух Стела да казва ясно:
– …разследването е прекратено. Няма доказателства за нищо нередно. Докладът на експерта е категоричен – техническа неизправност на спирачките. Плащането свърши работа. Вече си в безопасност, Асен.
Сърцето ми спря за миг. „Техническа неизправност“. „Плащане“. „Безопасност“. Значи все пак е имало разследване. И някой е бил платен, за да го прекрати. В този момент я намразих. Намразих тази студена, пресметлива жена, която говореше за смъртта на майка ми като за бизнес сделка. Намразих и баща си, задето ѝ позволяваше.
Вуйчо Огнян не се отказа. Започна да идва вкъщи без предупреждение, крещейки и отправяйки обвинения. Всеки път се стигаше до грозни скандали, които завършваха с това, че баща ми го изхвърляше на улицата. Един ден Огнян дойде с адвокат. Започна съдебно дело. Искаше да оспори заключението от разследването, да поиска ексхумация, да докаже, че катастрофата не е била случайна.
Животът ни се превърна в бойно поле. От едната страна беше баща ми, подкрепян от ледената логика на Стела. От другата – вуйчо Огнян, движен от сляпа ярост и скръб. А ние с Деси бяхме в средата, разкъсвани от лоялност и съмнения. Баща ми ни забрани да се виждаме с вуйчо си.
– Той иска да разруши семейството ни. Иска да ви отнеме от мен – казваше ни той.
Но аз виждах страха в очите му. Страхът, че Огнян може и да успее. Съдебната битка продължи месеци, които се проточиха в години. Превърна се в грозна война на адвокати, експертизи и свидетелски показания. В крайна сметка вуйчо ми загуби. Липсата на доказателства беше неоспорима. Той беше съсипан – финансово и емоционално. Престана да ни търси. Сякаш и той беше умрял, само че бавно и мъчително.
Стела стана постоянно присъствие в живота ни. Първо като бизнес партньор, после като „приятелка на семейството“, а накрая, две години след смъртта на мама, и като съпруга на баща ми. Сватбата беше малка и дискретна, без празненства. Просто подпис в гражданското. Тя се нанесе в нашата къща, в спалнята на майка ми. Започна да размества мебелите, да сменя завесите, да изтрива последните останали следи от присъствието на Лидия. Деси се бунтуваше открито, крещеше, плачеше. Аз мълчах. Но моето мълчание беше по-тежко от всеки крясък. Беше мълчание, пълно с омраза и обещание. Обещание, че един ден ще разкрия истината, която те толкова старателно се опитваха да погребат.
Годините минаваха. Фасадата на нашето семейство беше перфектна. Асен беше успешен бизнесмен, натрупал значително богатство. Стела беше неговата елегантна и интелигентна съпруга. Деси и Явор бяха добре възпитани деца от добро семейство. Но зад тази фасада стените на мълчанието ставаха все по-дебели и по-високи, задушавайки ни бавно. Аз живеех с призраци. Призракът на майка ми и призракът на онази нощ, която промени всичко. И чаках. Чаках момента, в който ще бъда достатъчно силен, за да започна да руша тези стени, камък по камък.
Глава 3: Пукнатини в настоящето
Осем години по-късно. Аз съм на осемнайсет. Светът около мен се е променил, но вътрешният ми пейзаж си остава същият – пуст и белязан от спомена за онази нощ. Вече съм студент. Записах право, решение, което изненада всички, освен мен самия. Баща ми беше доволен, виждаше в това продължение на неговата империя. Стела ме поздрави сдържано, но в очите ѝ съзрях искра на… предпазливост? Може би. За мен правото не беше кариера. Беше оръжие. Исках да науча езика на моите врагове, да разбера правилата на играта, която те бяха играли толкова умело, за да скрият истината.
С Деси се бяхме изнесли от бащиния ни дом веднага щом навърших пълнолетие. Не можехме да дишаме повече в онази къща, пропита с тайни и лъжи. Наехме малък апартамент в другия край на града. За да го плащаме, работех на половин работен ден в една кафене, а Деси, която учеше психология, даваше частни уроци. Баща ми предложи да ни помага финансово, но ние отказахме. Не искахме парите му. Те бяха мръсни, белязани с цената на мълчанието. Взехме студентски кредит, за да покриваме таксите за университета. Бяхме бедни, но бяхме свободни. Или поне така си мислехме.
Животът в университета беше бягство. Лекции, изпити, нови приятели. За кратко успявах да забравя за сенките от миналото. Един от най-близките ми приятели стана Мартин, колега от моята специалност. Той беше умен, забавен и с остро чувство за справедливост. Често водехме дълги спорове за морал, закон и истина. Разбира се, никога не му разказах моята история. Тя беше твърде тежък товар, за да го стоварвам върху някой друг.
Една вечер седяхме в библиотеката и се подготвяхме за изпит по наказателно право. Разглеждахме казус за пътнотранспортно произшествие с фатален край и последвало укриване на доказателства. Всяка дума в учебника – „непредпазливост“, „причинно-следствена връзка“, „възпрепятстване на правосъдието“ – беше като удар в стомаха. Картините от миналото нахлуха в съзнанието ми с нова сила: баща ми на телефона, мистериозната папка, студеният глас на Стела, който говори за „техническа неизправност“.
– Какво ти е? – попита Мартин, забелязвайки, че съм се втренчил в страницата, без да чета. – Пребледнял си.
– Нищо, просто съм уморен – излъгах аз. Но в този момент взех решение. Край на чакането. Време беше да действам.
Първата ми стъпка беше да намеря старите документи по делото. Знаех, че вуйчо Огнян трябва да ги пази. Проблемът беше, че не го бях виждал от години. След като загуби делото и похарчи всичките си пари, той се беше отдръпнал от света. Чувахме, че се е пропил и живее с мизерна пенсия в малко жилище в крайните квартали.
Открих адреса му след няколко дни ровене в стари тефтери. Отидох без да се обадя. Сградата беше сива и порутена, а апартаментът му беше на последния етаж. Отне ми няколко минути да събера смелост, преди да почукам на олющената врата. Отвори ми съсухрен, преждевременно състарен мъж с мътни очи и треперещи ръце. Едва познах в него онзи висок и енергичен мъж от спомените си.
– Явор? – промълви той, а в гласа му се смесиха изненада и горчивина.
– Здравей, вуйчо. Може ли да вляза?
Апартаментът беше малък и затрупан с вестници и празни бутилки. Миришеше на застояло, на алкохол и на самота. Седнахме на малката кухненска маса. Мълчахме неловко.
– Какво искаш? – попита той накрая, без да ме гледа.
– Искам да знам истината – отговорих тихо, но твърдо. – Искам да видя документите от делото.
Огнян се изсмя. Смехът му беше сух и дрезгав, като скърцане на ръждясала панта.
– Истината? Ти? Къде бяхте с сестра ти, когато се борех за тази истина? Когато вашият баща ме съсипа? Вие избрахте него. Избрахте парите и удобния живот.
– Не е вярно! – Гласът ми трепна. – Бяхме деца. Не разбирахме нищо. Сега съм голям. И искам да знам. Дължиш ми го. Дължиш го на мама.
Споменаването на майка ми го накара да спре. Той се вгледа в мен за пръв път. Може би в лицето ми видя нещо от нея. Въздъхна тежко, стана и се затътри към другата стая. Върна се с голям, прашен кашон. Изсипа съдържанието му на масата. Пред мен се разпиляха стотици страници – полицейски доклади, експертизи, съдебни протоколи, адвокатски пледоарии.
– Ето ти я твоята истина – каза той уморено. – Рови се в тази мръсотия, щом искаш. Но да те предупредя, момче. Някои истини е по-добре да останат заровени. Защото когато ги изровиш, те не носят покой. Носят само още повече болка.
Прекарах цялата нощ, наведен над документите. Светът навън не съществуваше. Бях само аз, миризмата на стара хартия и призраците от миналото. Четях внимателно всяка дума, всеки ред. Докладът за катастрофата беше точно такъв, какъвто го беше описала Стела – „техническа неизправност на спирачната система“. Имаше показания на свидетел – шофьор на камион, който твърдеше,
че колата на баща ми се е движела нормално, докато изведнъж не е станала неуправляема. Имаше и експертиза от вещо лице, някой си професор Петков, която потвърждаваше теорията за техническата повреда. Всичко изглеждаше изрядно. Твърде изрядно.
Взех документите с мен. В следващите седмици те се превърнаха в моя мания. Проверявах всяко име, всяка дата. Опитах се да намеря шофьора на камиона, но се оказа, че е емигрирал в чужбина малко след делото. Опитах се да намеря професор Петков, но той беше починал преди две години. Всички пътеки водеха до задънена улица. Баща ми и Стела бяха замели следите си перфектно.
Чувствах се отчаян. Може би вуйчо Огнян беше прав. Може би трябваше да оставя всичко. Но тогава, докато препрочитах за стотен път финансовите документи, приложени към делото, забелязах нещо. Нещо, което адвокатите на вуйчо ми очевидно бяха пропуснали. В месеците преди катастрофата фирмата на баща ми е била в тежко финансово състояние. Имало е няколко огромни, необслужвани заема към една банка. Компанията е била на ръба на фалита. Но странното беше, че само седмица след смъртта на майка ми, всички тези заеми са били погасени. Изведнъж. С един-единствен превод на огромна сума.
Откъде бяха дошли тези пари? Разрових се по-дълбоко. Оказа се, че майка ми е имала огромна застраховка „Живот“. Застраховка, сключена само три месеца преди смъртта ѝ. И единствен наследник на сумата е бил… баща ми.
Сърцето ми се сви. Това променяше всичко. Това вече не беше просто семейна трагедия. Това беше мотив. Студен, пресметлив, финансов мотив. Дали баща ми е бил толкова отчаян, че е бил готов да… Не, не можех да го повярвам. Но цифрите бяха там. Черно на бяло.
Трябваше да разбера повече за бизнеса на баща ми по онова време. Знаех, че е имал съдружник, някой си Димитър, с когото по-късно се бяха разделили с голям скандал. Може би той знаеше нещо. Започнах да го издирвам. Настоящето беше започнало да се пропуква и през пукнатините надничаше уродливото лице на миналото. И аз знаех, че няма да спра, докато не го разбия на парчета.
Глава 4: Разговор със сянката
Да намеря Димитър се оказа по-трудно, отколкото предполагах. След раздялата с баща ми той беше основал собствена строителна компания, която беше пряк конкурент на фирмата на Асен. Враждата между тях беше публична тайна в бизнес средите. Димитър беше известен като безскрупулен и отмъстителен човек. Точно такъв ми трябваше.
След няколко неуспешни опита да се свържа с него по официален път, реших да действам по-директно. Разбрах къде обядва почти всеки ден – в един скъп и дискретен ресторант в центъра на града. Един следобед отидох там и го зачаках. Той пристигна сам, облечен в безупречен костюм, с вид на човек, който владее света. Приближих се до масата му, преди сервитьорът да успее да ме спре.
– Господин Димитър? – попитах аз.
Той вдигна поглед от менюто. Очите му бяха малки, проницателни и лишени от всякаква топлота.
– Да? Познаваме ли се?
– Казвам се Явор. Аз съм синът на Асен.
При споменаването на името на баща ми, лицето на Димитър се промени. Маската на любезност падна и на нейно място се появи изражение на презрение и неприязън.
– Синът на Асен, а? И какво иска синът на Асен от мен? Да не би баща ти да те праща да ме шпионираш?
– Не. Баща ми не знае, че съм тук. Идвам по личен въпрос. Става дума за времето, когато бяхте съдружници. Става дума за годината, в която майка ми почина.
Димитър се облегна назад. На устните му заигра подигравателна усмивка.
– А, онези славни времена. Времената на големите мечти и още по-големите дългове. Какво те интересува теб това? Ти тогава си бил… какво? Хлапе.
– Интересува ме всичко – казах аз, като се опитвах гласът ми да звучи възможно най-стабилно. – Интересува ме защо фирмата е била на ръба на фалита и как изведнъж всички проблеми са се решили. Интересува ме защо майка ми е сключила огромна застраховка „Живот“ точно тогава.
Усмивката на Димитър помръкна. Той ме изгледа продължително, сякаш преценяваше нещо.
– Ти си бил твърде малък, за да помниш майка си, нали? Лидия… тя беше добра жена. Твърде добра за този свят. И определено твърде добра за баща ти.
– Какво искате да кажете?
– Сядай – каза той, посочвайки стола срещу себе си. – Щом си дошъл чак дотук, заслужаваш да чуеш поне част от историята.
Поръчах си само вода. Ръцете ми трепереха леко.
– Баща ти винаги е бил амбициозен – започна Димитър, като си сипваше скъпо вино. – Но амбицията му надхвърляше таланта и възможностите му. Започнахме един огромен проект, жилищен комплекс от затворен тип. Беше прекалено голям за нас. Взехме огромни заеми. Баща ти беше сигурен, че ще успеем, че ще продадем апартаментите „на зелено“ и ще покрием всичко. Но пазарът се срина. Никой не купуваше. Банките започнаха да ни притискат. Бяхме свършени. Говорехме за милиони. Щяхме да изгубим всичко.
Той отпи от виното си, гледайки ме над ръба на чашата.
– Асен беше в паника. Не спеше, не ядеше. Беше готов на всичко. Абсолютно на всичко, за да се спаси. И тогава му хрумна една идея. Гениална в своята чудовищност.
– Каква идея? – попитах с пресъхнало гърло.
– Имаше един проблем със самата конструкция на една от сградите. Малък дефект, но достатъчен, за да бъде опасен в дългосрочен план. Вместо да го поправим, което щеше да ни струва още пари, които нямахме, Асен предложи… да предизвикаме инцидент. Малък пожар, контролирано срутване. Нещо, което да изглежда като нещастен случай. И да приберем парите от застраховката на обекта. Беше огромна сума, достатъчна да покрие всичките ни дългове и да ни остане печалба.
Побиха ме тръпки.
– Това е застрахователна измама. Това е престъпление.
– Разбира се, че е престъпление! – изсмя се Димитър. – Аз отказах. Уплаших се. Казах му, че това е лудост, че ще ни хванат. Но той беше непреклонен. Вече беше задвижил нещата, беше се свързал с „правилните“ хора, които да го направят да изглежда автентично. Спорихме жестоко.
Той се наведе напред, а гласът му стана по-тих, по-зловещ.
– Но най-голямата му грешка беше, че говореше за това вкъщи. Майка ти, Лидия, го е чула. Тя беше честна жена, с принципи. Не можеше да повярва, че съпругът ѝ е способен на такова нещо. Един ден тя дойде при мен в офиса, плачеше. Разказа ми всичко. Каза, че ще отиде в полицията. Ще го издаде, за да го спре, преди да е съсипал живота си и името на семейството. Опитах се да я разубедя, казах ѝ да бъде внимателна, че Асен е отчаян и не е на себе си. Но тя беше решена. Каза, че ще говори с него още веднъж същата вечер. И ако той не се откаже, на сутринта отива в полицията.
Светът около мен се завъртя. Всички парченца от пъзела започнаха да си идват на мястото с ужасяваща яснота.
– Това е било в деня на… катастрофата – прошепнах аз.
Димитър кимна бавно.
– Точно така. Това е било в деня на катастрофата. Повече не я видях. На следващия ден научих, че е в болница. Асен ми се обади. Беше спокоен. Притеснително спокоен. Каза ми, че е имало инцидент, но всичко е под контрол. Каза ми да забравя за нашия спор и за плана с измамата. Няколко дни по-късно тя почина, а той получи парите от нейната лична застраховка „Живот“ и погаси всички дългове към банките. Измъкна се. И тогава дойде при мен и ме изхвърли от фирмата. Заплаши ме, че ако проговоря, ще направи така, че и аз да изглеждам замесен. Че имал „приятели“ на високи места. И аз млъкнах. От страх. От години живея с този спомен, момче.
Стоях като парализиран. Това беше по-лошо от всичко, което си бях представял. Майка ми не просто е била жертва. Тя е щяла да бъде герой. Щяла е да спре баща ми. И затова е платила с живота си.
– Защо ми казвате всичко това сега? – успях да попитам.
Лицето на Димитър се изкриви в грозна гримаса на омраза.
– Защото мразя баща ти. Мразя го за това, че ме измами и заплаши. Мразя го за това, че успя и се измъкна чист. Искам да го видя съсипан. А ти… ти си идеалното оръжие за това. Ти си неговата кръв. Ти си единственият, който може да го унищожи отвътре. Използвай тази информация, както намериш за добре. Но не ме замесвай официално. Нямам никакви доказателства. Това е просто моята дума срещу неговата.
Той стана, остави няколко банкноти на масата и си тръгна, без дори да ме погледне повече. Аз останах сам в шумния ресторант, но не чувах нищо. В главата ми беше оглушителна тишина. Тишината на една истина, толкова чудовищна, че заплашваше да ме погълне. Вече нямах съмнения. Имах само една цел. Да се прибера у дома и да погледна баща си в очите.
Глава 5: Изповед в здрача
Пътуването към къщата на баща ми беше като пътуване в тунел. Градът преминаваше покрай мен като размазано петно. Не усещах нищо – нито студ, нито глад, само една ледена празнота в гърдите. Знаех, че този разговор ще промени всичко завинаги. Нямаше връщане назад.
Когато пристигнах, къщата беше тиха. Колата на Стела липсваше, което беше добре. Исках да говоря с него насаме. Намерих го в кабинета му, същото онова помещение, където преди години бях подслушал тайнствени разговори. Седеше зад масивното си бюро от тъмно дърво и гледаше през прозореца към градината, където здрачът бавно поглъщаше цветовете.
– Явор? – каза той, без да се обръща. Беше усетил присъствието ми. – Не те очаквах.
– Трябва да говорим – казах аз. Гласът ми беше дрезгав и непознат.
Той се обърна бавно. В погледа му имаше умора, каквато не бях виждал досега. Сякаш тежестта на всичките тези години на лъжи най-после го беше застигнала.
– Сядай – предложи той, посочвайки креслото за посетители.
Аз останах прав.
– Няма да сядам. Днес се видях с Димитър.
При споменаването на това име, той застина. Цялата кръв се оттече от лицето му. Маската на спокойствие се пропука.
– Какво ти е наговорил този нещастник? Каквото и да е, лъжа е. Той ме мрази, иска да ме съсипе…
– Не, татко – прекъснах го аз, като за пръв път от много време използвах тази дума. Тя прозвуча горчиво и фалшиво на езика ми. – Този път няма да се скриеш зад лъжи. Той ми разказа всичко. За проваления проект, за дълговете, за плана за застрахователна измама.
Той не отговори. Само ме гледаше с разширени очи.
– Разказа ми как мама е разбрала – продължих аз, а думите се изливаха от мен като отприщен язовир. – Как е щяла да отиде в полицията. Как те е заплашила, че ще те издаде в същия ден, в който е станала катастрофата. Кажи ми, че не е истина! Погледни ме в очите и ми кажи, че той лъже!
Асен сведе поглед. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание. То беше отговорът, от който се страхувах през целия си живот.
– Заради пари ли беше? – Гласът ми се счупи. – Заради една проклета застраховка? Убил си я, защото е искала да постъпи правилно?
– Не! – изкрещя той, скачайки на крака. Гласът му беше пълен с болка и отчаяние. – Не беше така! Не съм я убил! Беше инцидент!
Настъпи тишина. Двамата стояхме един срещу друг, разделени от бюрото, но и от пропаст от осем години мълчание и лъжи.
– Тогава ми разкажи – прошепнах аз. – Дължиш ми го. Разкажи ми какво се случи в онази кола.
Той се свлече обратно в стола си, сякаш силите го напуснаха. Скри лицето си в ръцете си. Когато проговори отново, гласът му беше слаб и накъсан.
– Всичко, което Димитър ти е казал за бизнеса, е вярно. Бях отчаян. Бях готов на всичко. Когато Лидия разбра, тя беше съсипана. Не можеше да повярва. Онази вечер в колата се скарахме жестоко. Аз карах. Отивах да се срещна с хората, които трябваше да уредят „инцидента“ на строежа. Исках да прекратя всичко, но се страхувах от тях. Лидия плачеше, молеше ме да се върнем, да отидем в полицията заедно. Крещеше, че съсипвам живота ни.
Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени и пълни със сълзи. Никога не го бях виждал да плаче.
– В един момент тя се опита да дръпне волана. Искаше да обърне колата. Аз я избутах. Рязко. Не исках да я нараня, просто… инстинктивна реакция. Но тя загуби равновесие и се удари силно в страничното стъкло. В същия миг аз се разсеях, погледнах към нея… и не видях завоя. Спирачките… те наистина не работеха добре, колата беше стара… но истината е, че аз карах твърде бързо. Изгубих контрол.
Той млъкна, преживявайки отново ужаса.
– Когато дойдох на себе си, тя беше в безсъзнание, кървеше. Изпаднах в паника. Единственото, за което мислех, беше, че никой няма да ми повярва. Всички знаеха за дълговете ни. Ако тя умреше, а аз получах парите от застраховката… щях да изглеждам като чудовище. Като убиец.
– Но ти не си извикал помощ веднага – казах аз, спомняйки си детайли от доклада. – Имало е забавяне.
– Да – призна той. – Първо се обадих на Стела. Тя тогава беше просто адвокат на фирмата, но беше умна и хладнокръвна. Обясних ѝ всичко. Тя ми каза да не правя нищо, докато не дойде. Тя беше тази, която измисли всичко. Тя се обади на онзи шофьор на камион, плати му, за да даде правилните показания. Тя се свърза с вещото лице, което беше неин стар познат, и го убеди да напише правилния доклад. Тя създаде историята за „техническата неизправност“. Тя ме спаси от затвора. Каза ми, че го прави, за да спаси фирмата, но и… за да спаси мен. За вас. За децата.
Онази нощ… онази нощ, когато те видях в градината…
– Тя ми носеше финалните документи. Фалшивият доклад. И ключа от банков сейф, в който бяха парите за плащанията. А аз на телефона… говорех с един от хората, свързани с плана за измамата. Казвах му, че всичко се отменя. Че е станала „трагична грешка“.
И така, истината беше разкрита. Не беше предумишлено убийство за пари. Беше нещо по-мръсно и по-сложно. Беше история за слабост, страх и една фатална грешка, последвана от цяла верига от лъжи и прикриване. Баща ми не беше хладнокръвен убиец. Но беше страхливец. Беше позволил на една жена да умре заради неговата гордост и паника. И беше оставил друга жена да погребе истината, за да го спаси.
– А застраховката на мама? – попитах тихо.
– Това беше нейна идея. Няколко месеца преди… преди всичко, когато нещата с фирмата тръгнаха надолу, тя тайно е сключила тази застраховка. Казала е на нейна приятелка, че ако нещо се случи с нея, иска поне ние с вас да сме подсигурени. Тя се е опитала да ни спаси. Дори тогава.
Тази последна подробност ме съсипа. Майка ми, в своята безкрайна любов, се беше опитала да защити семейството си от човека, който в крайна сметка щеше да причини смъртта ѝ.
В този момент вратата на кабинета се отвори. Беше Стела. Тя стоеше на прага, елегантна и студена както винаги. Беше чула всичко. Погледът ѝ беше остър като бръснач.
– Е, Явор – каза тя с леден глас. – Сега знаеш всичко. И какво смяташ да правиш? Ще унищожиш баща си ли? Ще разрушиш всичко, което построихме върху тази тайна? Ще ни пратиш в затвора и ще останеш сам и беден?
Тя не се защитаваше. Не се извиняваше. Тя ме предизвикваше. Поставяше ме пред невъзможен избор. Справедливостта за майка ми срещу бъдещето на баща ми. Истината срещу запазването на последното останало парченце от семейството ми.
Стоях в здрача на този кабинет, затиснат между призраците на миналото и демоните на настоящето. И за пръв път в живота си нямах представа какво трябва да направя.
Глава 6: Цената на истината
Тишината в кабинета беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож. Аз гледах Стела, после баща си, който седеше с наведена глава, сломен и победен. Думите на Стела висяха във въздуха, цинични и ужасяващо прагматични. Тя не ми предлагаше избор между добро и зло. Предлагаше ми избор между два вида разруха.
– Ти си го измислила – казах аз, обръщайки се към нея. Гневът ми, досега насочен изцяло към баща ми, намери нова мишена. – Ти си диригентът на целия този фарс. Ти си го накарала да мълчи, ти си платила на свидетели, ти си фалшифицирала доказателства. Ти си погребала майка ми под купчина лъжи.
– Аз спасих баща ти – отвърна тя невъзмутимо. – Спасих го от собствената му глупост и паника. Да, беше грешка. Трагична грешка, както той сам я нарече. Но трябваше ли да плати за нея с целия си живот? Трябваше ли вие с Деси да израснете като сираци с баща в затвора? Аз взех трудното решение. Направих мръсната работа, за да можете вие да имате бъдеще. Можеш да ме мразиш за това, но не можеш да отречеш, че всичко, което имате днес, е благодарение на мен.
Тя беше права. И това правеше всичко още по-отвратително. Богатството, в което живеехме, доброто образование, привилегиите – всичко беше построено върху тази ужасна тайна. Животът ни беше една лъжа, платена с мълчание.
– И какво очакваш сега? – попитах я. – Да си стиснем ръцете и да продължим да се преструваме? Да забравя всичко, което научих?
– Очаквам да бъдеш разумен – отсече тя. – Миналото не може да се промени. Майка ти няма да се върне, колкото и да ровиш в тази история. Единственото, което можеш да постигнеш, е да унищожиш живите. Помисли за Деси. Тя най-после започна да се съвзема. Искаш ли да я тласнеш отново в бездната? Помисли за себе си. Тъкмо започваш живота си. Искаш ли да го бележиш с такъв скандал?
Всеки неин аргумент беше като удар. Тя използваше любовта ми към сестра ми, грижата за собственото ми бъдеще, всичко, за да ме манипулира.
Без да кажа и дума повече, се обърнах и излязох от кабинета. Трябваше да се махна от тази къща. Трябваше да дишам.
Върнах се в малкия ни апартамент късно през нощта. Деси ме чакаше, притеснена.
– Къде беше? Какво става с теб последните седмици? Ти не си същият.
Погледнах я. Погледнах нейното лице, толкова напомнящо на това на мама. Видях крехкостта в очите ѝ, белезите от старата болка, които така и не бяха изчезнали напълно. И разбрах, че Стела е права за едно нещо. Не можех да ѝ причиня това. Не можех да изсипя цялата тази мръсотия върху нея. Не и по този начин.
– Просто бях натоварен с ученето – излъгах аз, мразейки се за всяка дума. – Всичко е наред.
Но нищо не беше наред. В следващите дни се превърнах в призрак. Не можех да спя, не можех да ям. Думите на Димитър, изповедта на баща ми, ледената логика на Стела – всичко се въртеше в главата ми в един безкраен, мъчителен цикъл. Отидох на лекции, но не чувах нищо. Срещах се с Мартин, но не можех да водя нормален разговор. Бях затворник в собствения си ум.
Знаех, че имам само две възможности. Първата беше да се обърна към властите. Да разкажа всичко, което знам. Но Димитър беше прав – нямах никакви доказателства. Само неговите думи, които той щеше да отрече пред съда, и една изтръгната изповед от баща ми, която той също можеше да отрече. Стела беше прекалено умен адвокат. Щеше да ни унищожи. Щяха да ме обвинят в опит за изнудване, щяха да съсипят репутацията ми. Щях да предизвикам огромен скандал, който щеше да завърши без резултат, но щеше да срине емоционално сестра ми и да опетни името ми завинаги.
Втората възможност беше да мълча. Да приема ужасната истина и да я погреба дълбоко в себе си. Да продължа да живея в лъжа, но да предпазя сестра си и да избегна пълния хаос.
Но имаше и трети път. Път, който не водеше до съдебната зала, а до един друг вид справедливост. Морална справедливост.
Една седмица след разговора в кабинета, аз се обадих на баща ми.
– Искам да се видим. Само двамата. И донеси всички финансови отчети на фирмата от последните осем години.
Той се съгласи без възражения. Срещнахме се в един безличен офис на счетоводна къща, който бях наел за час. Когато той пристигна, изглеждаше с десет години по-стар.
– Какво си решил? – попита той с уморен глас.
– Реших, че няма да ходя в полицията – казах аз. Видях как в очите му припламва искра на облекчение. – Но това не означава, че ще има прошка. Нито забрава.
Сложих пред него няколко листа хартия.
– Това е пълномощно. С него прехвърляш петдесет и един процента от акциите на компанията на мое име и на името на Деси. Ти оставаш управител, но ние ще имаме контролния пакет. Цялото това богатство е изградено върху смъртта на мама. Редно е нейните деца да решават какво ще се случва с него.
Той ме погледна шокирано.
– Но… Стела…
– Стела няма нищо общо. Фирмата е била твоя преди нея. Това е първото условие.
Подадох му втори документ.
– Това е дарителско споразумение. Всяка година трийсет процента от чистата печалба на фирмата ще се даряват на фондация за подпомагане на жертви на пътнотранспортни произшествия. Фондацията ще носи името на мама. На Лидия.
Очите му се напълниха със сълзи.
– И третото – продължих аз, без да трепна. – Стела. Не искам да я виждам повече. Никога. Нито на семейни събирания, нито в дома, в който сме израснали. Можеш да бъдеш с нея, това си е твой избор. Но тя вече не е част от нашето семейство. Ти разруши нашето семейство веднъж. Няма да ѝ позволя да танцува върху руините му.
Баща ми мълчеше дълго. Гледаше документите, после мен. Може би в този момент той видя в мен не сина си, а съдията, който така и не го беше осъдил.
– Добре – каза той накрая. – Ще го направя.
Това не беше отмъщение. Не беше и справедливост в пълния смисъл на думата. Беше цена. Цената на мълчанието ми. Цената на истината. Той нямаше да отиде в затвора, но щеше да изгуби контрола над империята, която беше построил. Щеше да бъде принуден да живее до края на дните си, знаейки, че богатството му служи за изкупление на греха му. И щеше да изгуби жената, която му беше помогнала да скрие този грях.
Когато казах на Деси, не ѝ разкрих цялата истина. Казах ѝ само, че съм открил финансови нередности и съм принудил баща ни да ни даде контрол, за да защитя наследството на мама. Тя не задаваше много въпроси. Мисля, че част от нея винаги е знаела, че има нещо гнило, но се е страхувала да погледне в бездната. Прие новината с облекчение, че най-после сме финансово независими и можем да се откъснем от него.
Разводът на баща ми и Стела беше тих и бърз. Тя не се бори. Мисля, че разбираше, че е загубила играта. Когато се изнесе от къщата, тя се сблъска с мен на прага.
– Ти спечели – каза тя, без никаква емоция в гласа. – Надявам се да си щастлив с победата си.
– Не става въпрос за щастие – отговорих аз. – Става въпрос за това да мога да се погледна в огледалото.
Години по-късно, аз и Деси управлявахме компанията. Превърнахме я в успешна и етична фирма. Фондацията на името на майка ни помогна на стотици хора. Баща ми остана в сянка, един самотен мъж в голямата, празна къща, преследван от спомените си. Понякога го виждахме по празници. Разговорите ни бяха кратки и учтиви. Пропастта между нас така и не се затвори.
Никога не постигнах пълно спокойствие. Истината, веднъж изровена, остави дълбоки белези. Но всяка сутрин, когато се събуждах в собствения си дом, купен с честно изкарани пари, знаех, че съм взел правилното решение. Не бях избрал лесния път на отмъщението, нито удобния път на забравата. Бях избрал трудния път на изкуплението. И в това се криеше моята крехка, изстрадана свобода. Бях на десет, когато светът ми се счупи. Отне ми повече от десетилетие, за да събера парчетата. Те никога нямаше да паснат перфектно, но поне вече образуваха картина, която можех да гледам без срам. Картината на един живот, изграден не върху лъжи, а върху болезнената, но пречистваща цена на истината.