Бях поискал почивен ден за четиридесет и петия си рожден ден – шест месеца предварително. Не беше просто рожден ден. Беше дата. Маркер. На тази възраст баща ми беше загубил всичко – малкия си бизнес, къщата, достойнството си. Аз бях обещал на себе си, че на моята четиридесет и пета годишнина ще бъда на различно място. Щях да спра, да си поема дъх и да отпразнувам факта, че съм успял. Че съм стабилен.
Шест месеца. В корпоративния свят това е цяла вечност. Затова го бях пуснал по всички официални канали. Молба в системата, имейл до прекия ми ръководител, Мартин, и дори небрежно споменаване в едно от редките ни събирания на екипа. „Само да напомня, че на десети октомври няма да ме има. Гоня баща ми по години“, бях казал с усмивка, която никой не разбра.
Мартин беше кимнал. Едно от онези негови бързи,северняшки кимвания, които не означаваха нито „да“, нито „не“, а „чух те, сега млъкни“.
И ето ме сега, девети октомври, четири следобед. Денят преди Деня. Гледах как часовникът на компютъра бавно поглъща секундите. Бях почти готов да си тръгна. Мая, съпругата ми, вече беше изстудила виното. Дъщеря ни, Лилия, беше обещала да се прибере за уикенда от университета. Планът беше прост: никаква работа, дълга разходка в планината, вечеря само тримата. Нищо пищно. Само спокойствие.
Тогава изскочи. Малък, зловещ прозорец в ъгъла на екрана ми.
„Покана: Спешна среща с клиент – Проект ‘Зенит’“ „Организатор: Мартин“ „Дата: 10 октомври, 09:00 ч.“
Сърцето ми пропусна удар. Това не беше грешка. В нашата фирма нямаше грешки, имаше само умишлени действия. Проект „Зенит“ беше най-големият ни клиент, огромен инвестиционен фонд, който Мартин ухажваше от месеци. А аз бях главният анализатор, човекът, който познаваше числата по-добре от самия себе си.
Вдигнах телефона и набрах вътрешния му номер. Гласова поща. Разбира се.
Станах и тръгнах към ъгловия му офис. Вратата беше открехната. Мартин говореше по телефона, кракът му беше вдигнат небрежно на масивното бюро от абанос. Той беше всичко, което аз не бях – висок, с перфектна коса, облечен в костюм, който струваше повече от моята двумесечна заплата. Той беше бизнесмен в онзи хищен, филмов смисъл на думата. Той не просто работеше, той притежаваше. Или поне се държеше така.
Той ме видя и ми махна да вляза, без да прекъсва разговора си.
„…Не, не. Цената е твърда. Ако искат отстъпка, да търсят другаде. Аз продавам качество, не компромиси… Да. До утре. Чао.“
Той затвори и ме погледна с онази пронизваща, студена усмивка. „Асен. Какво има?“
„Мартине, видях поканата за утре. За ‘Зенит’.“
„А, да. Страхотна новина, нали? Най-после клъвнаха. Искат да преговорим някои клаузи в девет сутринта. Искам да си там. Носи всички прогнози.“
Поех си дъх. „Мартине, утре е десети. Имам рожден ден. Четиридесет и пети. Поисках отпуск преди шест месеца. Утвърден е.“
Мартин се облегна назад в стола си, който изскърца под тежестта на скъпия му часовник. Той сплете пръсти. „Рожден ден. Хубаво. Ще почерпиш в понеделник. Асен, това е ‘Зенит’. Това е сделката, която ще ни осигури бонусите за цялата година. Това е милионен договор.“
„Разбирам, но…“
„Не, не разбираш.“ Той се наведе напред. Ароматът на скъпия му одеколон изпълни пространството между нас. „Аз разбирам, че имаш планове. Мая ще те разбере. Лилия ще те разбере. Това е работа. Това е важно.“
Усетих как кръвта започва да пулсира в слепоочията ми. „Това е моят рожден ден. Един ден. Поисках го преди половин година.“
Мартин въздъхна, сякаш му се налагаше да обяснява нещо очевидно на малко дете. „Виж, ценя те, Асен. Ти си най-добрият ми анализатор. Затова искам теб на срещата. Не мога да пратя някой от хлапаците. Трябва ми твоята тежест. Покажи лоялност. Какво са плановете ти? Вечеря? Ще я отложиш. Разходка? Времето ще е лошо.“
„Става въпрос за принципа, Мартине.“
Тогава усмивката му изчезна. Лицето му стана твърдо като гранита, с който беше облицовано фоайето.
„Работата е на първо място тук. Винаги е била. Мислех, че си разбрал това през последните десет години. Или си част от екипа, който печели, или не си. Срещата е в девет.“
Това беше ултиматум. Не беше молба. Беше заповед.
Гледах го. Гледах скъпия костюм, лъснатите обувки, арогантността, която извираше от всяка негова пора. Гледах човека, на когото бях дал десет години от живота си. Десет години пропуснати училищни тържества, прибързани вечери и постоянна умора. Десет години, в които плащах вноските по кредита за жилище – заем, който ме държеше окован за това бюро.
Той очакваше да сведа поглед. Да кажа: „Добре, Мартине. Ще бъда там.“ Да преглътна гордостта си, както винаги.
Но днес беше девети октомври. И утре щях да стана на четиридесeт и пет.
Аз се усмихнах.
Беше малка, едва забележима усмивка. Но тя беше достатъчна, за да го накара да се намръщи. Той не очакваше това. Очакваше подчинение.
„Какво е толкова смешно?“, попита той.
„Нищо, Мартине. Абсолютно нищо.“ Обърнах се. „Благодаря ти за отделеното време.“
„Значи, в девет?“
Не отговорих. Върнах се на бюрото си. Колегите ми, Деси и Ивайло, ме гледаха крадешком над мониторите си. Бяха чули всяка дума. Целият офис беше стъклена кутия, проектирана за прозрачност и пълен контрол.
Седнах. Взирах се в празния екран за момент. Усетих как ръцете ми леко треперят. Не от страх. От адреналин.
Отворих програмата за електронна поща.
До: Целият екип (Глобална група); Диана (Личен имейл); Павел (Адвокатска кантора ‘Легес’); Стоян (Външен одит)
Тема: Пълна прозрачност относно Проект „Орхидея“ и други несъответствия
Поех си дълбоко дъх. И започнах да пиша. Не написах, че напускам. Не написах, че е задник. Написах истината.
След петнадесет минути бях готов. Ръката ми застана върху мишката. В главата ми изплува образът на Мая, на Лилия, на извлечението по ипотеката. А след това изплува образът на баща ми.
Натиснах „Изпрати“.
После изпратих имейл до целия екип, който ги остави без думи.
Глава 2: Изпратено
В продължение на трийсет секунди в офиса цареше тишина. Беше обичайната тишина за края на деня, нарушавана само от ритмичното почукване по клавиатурите и тихото бръмчене на сървърите.
После започна.
Първо беше Деси, младши анализаторът от бюрото срещу мен. Тя издаде тих, задавен звук, сякаш се е задавила с вода. Погледнах я. Очите ѝ бяха приковани в екрана, ръката ѝ беше притиснала устата. Тя бавно вдигна поглед към мен, очите ѝ бяха пълни с ужас и нещо, което приличаше на страхопочитание.
След това Ивайло, който седеше до нея, изпусна чашата си с кафе. Тя не се счупи, просто тупна върху мокета, разливайки тъмна локва, която никой не забеляза. „Мамка му“, прошепна той, достатъчно силно, за да го чуя.
Чу се отварянето на врата в другия край. Някой от счетоводството. После още една. В рамките на минута цялото движение в офиса спря. Единственият звук беше поредица от тихи „клик-клик-клик“, докато хората отваряха имейла.
Телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше Мая.
„Здравей, любов. Взе ли тортата?“, попитах, а гласът ми беше изненадващо спокоен.
„Взех я. Шоколадова, както я обичаш. Лилия звънна, влакът ѝ малко закъснява, но ще е тук за вечеря. Всичко наред ли е? Звучиш… странно.“
„Всичко е перфектно, Мая. Просто приключвам нещо. Ще тръгна след минутка.“
„Мартин пак ли те…“
„Не се тревожи за Мартин. Обичам те. Ще се видим скоро.“
Затворих точно когато вратата на ъгловия офис се отвори с трясък.
Мартин излезе. Лицето му беше с цвят на сурово цвекло. Хартиеният лист в ръката му – разпечатка на моя имейл – трепереше неконтролируемо. Той не гледаше мен. Той оглеждаше стаята, пълна с втренчени в него служители, които бързо свеждаха погледи към бюрата си, преструвайки се, че работят.
„КОЙ?“, изрева той. Гласът му отекна в стъклената тишина. „КОЙ СИ МИСЛИ, ЧЕ Е ТОЙ?“
Най-накрая очите му се спряха на мен. Аз тъкмо прибирах лаптопа си в чантата.
Той тръгна към мен. Не вървеше, той маршируваше. Всеки в офиса се сви.
„Ти“, изсъска той, застанал на сантиметри от бюрото ми. „Ти си мъртъв. Знаеш ли го? Ти си уволнен!“
„Технически, не можеш да ме уволниш, Мартине. Аз току-що напуснах“, казах тихо.
„Ще те съдя! Ще те съдя за всяка стотинка, която имаш! Ще ти взема къщата! Ще те унищожа! Това е клевета! Това е… това е…“
„Истина ли?“, подовърших аз. „Да, мисля, че е.“
Имейлът не беше просто обвинение. Беше дисекция.
През последните осемнадесет месеца Мартин беше създал паралелна фирмена структура под името „Проект Орхидея“. Официално, това беше консултантска фирма, наета да проучва нови пазари. Неофициално, това беше черна дупка. Аз, като главен анализатор, бях забелязал несъответствията преди месеци. Малки суми отначало. Фактури за „пазарни проучвания“, които изглеждаха идентични.
Мартин беше направил една фатална грешка. Той беше арогантен. Той вярваше, че аз съм просто счетоводител, човек с числа, който не вижда голямата картина. Но аз виждах всичко.
Бях прекарал последните шест месеца – същите шест месеца, откакто бях поискал отпуск – в тихо събиране на доказателства. Всяка фактура. Всяко плащане. Бях проследил парите до фирма, регистрирана на офшорен адрес. Бях открил, че единственият собственик на тази фирма е… Ева. Младата му „лична асистентка“, която беше назначена преди година въпреки пълната ѝ липса на квалификация, но с впечатляващо портфолио от снимки в социалните мрежи.
Но имейлът ми отиваше по-далеч.
Той включваше и подробности за взети заеми, които Мартин беше изтеглил, използвайки активи на компанията като обезпечение, без знанието на съвета на директорите. Заеми, които не бяха отишли във фирмата, а в личната му сметка.
Имейлът беше изпратен не само до екипа.
Беше изпратен до Диана.
Диана беше съпругата на Мартин. Но по-важното, тя беше дъщерята на основателя на компанията. Тя беше истинската власт, истинското богатство. Мартин беше просто нает мениджър, който се беше оженил за правилната жена. Диана беше тази, която седеше в бордовете на три благотворителни организации, усмихваше се от кориците на списанията и притежаваше контролния пакет акции. Диана, която презираше публичността и скандалите повече от всичко.
Имейлът беше изпратен и до Павел, главният адвокат на фирмата – човек, лоялен не на Мартин, а на Диана и на наследството на баща ѝ.
И беше изпратен до Стоян, ръководителят на външния одит, който трябваше да започне следващата седмица.
Мартин стоеше пред мен, дишаше тежко. „Ти не знаеш какво си направил…“
„О, мисля, че знам. Ти превърна компанията в личната си касичка. Ти рискуваше нашите работни места, нашите бонуси, нашата репутация, за да финансираш… каквото и да финансираш.“ Погледнах демонстративно към младата Ева, която се беше свила зад бюрото си и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.
„Ще се обадя на охраната“, каза Мартин, но не помръдна. Беше парализиран.
Аз закопчах чантата си. Станах. „Няма нужда. Тръгвам си. Имам рожден ден за празнуване.“
Минах покрай него. Целият офис ме гледаше. Минах покрай Деси, която плачеше тихомълком. Минах покрай Ивайло, който ми даде едва забележимо кимване на уважение.
Когато стигнах до асансьорите, Мартин извика след мен: „Асен! Не си тръгвай! Можем да… можем да говорим! Ще ти дам… Ще ти дам повишение! Ще ти платя бонуса!“
Вратите на асансьора се отвориха. Влязох вътре и се обърнах.
„Работата е на първо място, Мартине“, казах аз. „Аз просто си свърших моята. Погрижих се за компанията.“
Вратите се затвориха, отразявайки шокираното му лице.
Глава 3: Семейни конфликти
Свободата имаше странен вкус. Докато асансьорът се спускаше, аз не усещах триумф. Усещах празнота. Сякаш бях скочил от скала и все още не знаех дали долу има вода, или камъни. Адреналинът започна да се оттича, заменен от студена, пълзяща паника.
Ипотеката.
Таксата за университета на Лилия.
Спестяванията ни, които бяха достатъчни за три, може би четири месеца, ако живеехме пестеливо.
Излязох от лъскавата сграда. Градът ме блъсна с шума и миризмите си. Всичко изглеждаше твърде ярко, твърде силно. Аз току-що бях взривил атомна бомба в центъра на професионалния си живот, а хората наоколо си купуваха гевреци и бързаха за автобуса, сякаш нищо не се е случило.
Пътят към дома беше мъгла. Не си спомнях как карах. Просто в един момент бях пред блока, търсех място за паркиране и сърцето ми биеше в гърлото.
Отключих вратата. Миришеше на канела и шоколад. Мая беше в кухнята, гърбът ѝ беше обърнат към мен, тананикаше си някаква мелодия.
„Най-после!“, каза тя весело. „Тортата е в хладилника, Лилия писа, че е на гарата. Тъкмо щях да отворя виното. Честит рожден ден почти, любов!“
Тя се обърна и усмивката ѝ замръзна. „Асене? Какво има? Блед си като платно.“
Не можех да лъжа. Не и нея.
„Седни, Мая“, казах аз.
„Плашиш ме. Какво е станало? Мартин ли? Пак ли ти съсипа рождения ден?“
„Аз… напуснах.“
Тя премигна. „Напуснал си? Как така си напуснал? Днес? Мислех, че ще… ще изчакаш до края на годината, да видим за бонусите…“
„Нещата се… ескалираха. Той насрочи среща. Аз отказах. Той ми каза, че работата е на първо място. И аз… аз му показах, че е прав.“
„Какво си му показал?“ В гласа ѝ се прокрадна паника.
Разказах ѝ. За имейла. За „Проект Орхидея“. За Ева. За Диана. За заемите. За празните погледи на колегите. За крясъците на Мартин.
Докато говорех, лицето на Мая премина от объркване към неверие, а накрая – към чист, неподправен ужас. Тя не виждаше моя морален кръстоносен поход. Тя виждаше цифри. Виждаше червените салда в банковата сметка.
„Ти си… ти си изпратил това до всички?“, прошепна тя. „До Диана? До адвокатите?“
„Трябваше, Мая. Той крадеше. Той щеше да съсипе фирмата.“
„И какво те интересува теб фирмата!“, изкрещя тя, скачайки от стола. „Фирмата интересуваше ли се за теб, когато баща ти почина и ти не можа да отидеш на погребението, защото имаше одит? Интересуваше ли се, когато Лилия беше с пневмония, а ти работеше по презентация? Тях не ги е грижа за нас, Асене!“
„Мен ме е грижа!“, повиших тон. „Това беше… това беше грешно!“
„‘Грешно’?“, изсмя се тя истерично. „Грешно ли ще плати вноската по ипотеката другия месец? Грешно ли ще плати таксата за университета на Лилия след два месеца? Тя учи право, Асене! Знаеш ли колко струва това? Ти току-що изхвърли десет години работа на боклука заради… заради гордостта си!“
Семейният конфликт беше тук, суров и болезнен. Тя беше права. Поне от нейната гледна точка. Аз бях рискувал тяхната сигурност заради моя принцип.
„Аз ще си намеря друга работа“, казах неубедително.
„Друга работа? Къде? След като си изпратил такъв имейл? Ти си радиоактивен, Асене! Никой няма да те докосне! Мартин ще се погрижи за това. Той ще те вкара в черен списък! Ще ни съдят! О, боже, те ще ни съдят…“
Тя се свлече обратно на стола и зарови лице в ръцете си. „Ти съсипа всичко. Точно преди рождения ти ден. Ти съсипа нас.“
В този момент входната врата се отвори и се чу звънкият глас на Лилия.
„Мамо? Тате? Прибрах се! Нося баклава от гарата!“
Лилия влезе в кухнята, мъкнейки малък куфар и кутия сладкиши. Тя беше на двадесет, пълна с енергия, със същите очи като на Мая. Спря рязко, виждайки разплаканата си майка и моето вкаменено лице.
„Какво става?“, попита тя, усмивката ѝ изчезна. „Защо мама плаче?“
Мая вдигна глава, избърса сълзите си. „Нищо, миличко. Просто… уморени сме. Баща ти имаше тежък ден.“
Лилия ме погледна. Тя беше умна. Учеше право, в края на краищата. Тя виждаше лъжата. „Тате? Какво си направил?“
И аз, мъжът, който току-що беше сринал един бизнесмен и цяла корпоративна структура, не можах да кажа и дума. Стоях в собствената си кухня, обвинен от жените, които обичах, и се чувствах като най-малкия човек на света.
Четиридесет и петият ми рожден ден започваше с вкус на провал, сълзи и страх.
Глава 4: Вълните на удара
Нощта беше безкрайна. Мая спеше в другата стая. Или по-скоро лежеше будна в другата стая. Чувах я как се върти и става да пие вода. Лилия се беше затворила в своята стая, преструвайки се, че учи за изпит, но знаех, че слуша напрегнатата тишина в апартамента. Никой не спомена рождения ми ден.
Точно в 09:00 сутринта, часът, в който трябваше да бъда на срещата със „Зенит“, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер.
„Господин Асен?“, попита студен, професионален женски глас.
„Да, аз съм.“
„Казвам се Камелия и се обаждам от името на адвокатска кантора ‘Легес’. Представляваме фирмата, в която доскоро работехте. Уведомявам ви, че се стартира съдебно дело срещу вас за нарушаване на договора за конфиденциалност, уронване на престижа и индустриален шпионаж. Ще получите официална призовка до края на деня. Моля, въздържайте се от всякакви по-нататъшни комуникации с настоящи или бивши служители на компанията. Всички ваши активи са замразени до второ нареждане.“
„Замразени?“, успях да промълвя. „Какви активи?“
„Вашата последна заплата и всички натрупани обезщетения. Приятен ден.“
Линията прекъсна.
В същото време, в друга част на града, в къща, която приличаше повече на музей, отколкото на дом, Диана четеше моя имейл. Беше го прочела предишната вечер, разбира се. Беше го прочела пет пъти.
Тя не беше в паника. Диана никога не изпадаше в паника. Баща ѝ я беше научил, че паниката е лукс, който слабите си позволяват. Тя беше бясна.
Но не заради кражбата. О, тя знаеше, че Мартин краде. Подозираше го от месеци. Това беше просто… мръсният начин, по който мъжете в неговата позиция правеха бизнес. Тя го толерираше, стига той да е дискретен и да поддържа репутацията на компанията – нейното наследство.
Това, което я вбесяваше, беше името „Ева“. Това я вбесяваше публичността. Асен беше изпратил имейла до целия екип. До младши асистенти. До секретарки. Той беше превърнал корпоративния проблем в публичен скандал. Той беше унижил нея.
Тя седеше в кабинета си, облечена в безупречен копринен халат, и пиеше кафето си. Пред нея седеше Павел, главният адвокат.
„Какво е положението, Павел?“, попита тя, а гласът ѝ беше тих като падащ сняг.
„Лошо е, Диана. Много е лошо. Служителят, Асен, е събрал всичко. Банкови преводи, фалшиви фактури, обезпеченията. Той е прав. Мартин е завлякъл над два милиона.“
„Не ме интересуват парите“, отсече тя. „Пари се правят. Интересува ме репутацията. ‘Зенит’ се оттеглиха тази сутрин. Чули са слухове. Партньорите ни започват да задават въпроси. Одиторът, Стоян, иска извънредна среща.“
„Мартин е в офиса си. Крещи на всички. Мисля, че пие“, каза Павел.
„Разбира се, че пие“, каза Диана. „Той е слаб. А тази… Ева?“
Павел преглътна. „Тя… не е дошла на работа днес.“
„Намери я. Искам да знам всичко. А този Асен… Започнахте ли делото?“
„Да. Както наредихте. Заплашихме го с всичко – шпионаж, клевета. Замразихме му сметките.“
„Добре. Натиснете го. Искам той да се счупи. Искам да подпише декларация, че е излъгал. Че е действал от злоба, защото е бил пренебрегнат за повишение. Предложете му пари, ако трябва. Но искам това да изчезне, Павел. Искам го погребано.“
„А Мартин?“, попита предпазливо адвокатът.
Диана вдигна поглед от чашата си. Очите ѝ бяха студени. „Мартин е мой проблем. Ти се погрижи за теча.“
В нашия малък апартамент напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Мая беше излязла, тръшвайки вратата. „Отивам да говоря с Лилия“, беше казала тя. „Трябва да измислим какво да правим. Може би тя ще трябва да прекъсне семестъра.“
Самата мисъл ме прободе като нож. Лилия да прекъсне? Дъщеря ми, която беше отличничка, която работеше толкова усилено, за да влезе право, за да има бъдещето, което аз никога не бях имал.
Останал сам, аз направих единственото, което можех. Започнах да търся адвокат.
Първите трима ми затвориха, щом чуха името на компанията и името „Диана“. Четвъртият беше млад, арогантен мъж в лъскав офис, който ме изслуша, кимаше и накрая каза: „Вижте, господин Асен. Вие сте извършили професионално самоубийство. Нямате никакъв шанс. Най-доброто, което мога да направя, е да договоря споразумение. Ще се признаете за виновен за недискретност, ще се извините публично и те може би… може би… ще оттеглят обвинението за шпионаж. Хонорарът ми е пет хиляди лева, платими веднага.“
Излязох от кантората му, чувствайки се по-зле от преди.
Вървях безцелно. Беше моят рожден ден. Бях на четиридесет и пет. И бях без работа, със замразени сметки, заплашен от съдебно дело и напът да съсипя бъдещето на дъщеря си.
Телефонът ми иззвъня отново. Беше непознат номер.
„Ало?“, вдигнах уморено.
„Господин Асен?“, попита енергичен женски глас. „Казвам се Катерина. Аз съм адвокат. Чух за вашия случай. Един приятел работи във вашата фирма, в IT отдела. Той ми препрати имейла. Поздравления. Това беше най-красивото нещо, което съм чела от години.“
Премигнах. „Коя сте вие?“
„Аз съм Катерина. Работя сама. Мразя корпоративните тирани. И мисля, че вие имате случай, който може да взриви цялата им система. Искате ли да си поговорим? Първата консултация е безплатна. Кафето е от мен.“
Глава 5: Скритият живот
Докато аз седях в малката, затрупана с папки кантора на Катерина, Мартин беше в капан. Но неговият капан беше много по-луксозен.
Той беше в апартамента. Не неговия апартамент с Диана, а другия апартамент. Луксозен мезонет в нова, стъклена сграда с изглед към парка. Апартаментът, който официално се водеше „представително жилище за чуждестранни партньори“ и се плащаше от „Проект Орхидея“.
Апартаментът, в който живееше Ева.
Той беше нахлул преди час, изпотен и миришещ на уиски.
„Събирай си нещата!“, извика той, хвърляйки куфар на леглото. „Всичко свърши. Трябва да се махаме.“
Ева, която беше по пижама, въпреки че беше обед, го гледаше с почуда. Тя беше на двадесет и три. Беше дошла в големия град с мечти да стане модел или инфлуенсър. Вместо това беше станала любовница на бизнесмен. Изневярата беше нейната работа. Тя беше приела скрития живот – скъпите дрехи, колата, този апартамент – като справедлива размяна за своята младост и дискретност.
Но тя не беше глупава. Беше видяла имейла. Беше ѝ го препратила Деси, плачейки по телефона.
„Какво свърши, Мартине?“, попита тя, запалвайки бавно цигара. Ръцете ѝ не трепереха.
„Този идиот, Асен! Той е казал на всички! На Диана! На адвокатите! Всичко знаят! Ще ме вкарат в затвора, Ева!“
„Теб ли ще вкарат, или нас?“, попита тя студено. „Защото онази офшорна фирма… тя е на мое име. Ти ме накара да я подпиша. Каза, че е просто… формалност. За данъците.“
Мартин се спря. Видя я за първи път. Не като красиво тяло, а като проблем. Като съучастник.
„Слушай ме“, каза той, опитвайки се да звучи властно, но гласът му трепереше. „Това са мои пари. Аз съм ги изкарал. Ти просто правеше каквото ти казвам. Сега ще дойдеш с мен. Имам сметка в Швейцария. Можем да отидем в Дубай, после в Азия… Ще започнем отначало.“
Ева се изсмя. Беше сух, неприятен смях. „Да започнем отначало? Ти и аз? В Азия? Ти си свършен, Мартине. Ти си на петдесет, с разбито сърце и празна кредитна карта. Диана ще ти вземе всичко. Дори копчетата на ризата.“
„Как смееш да ми говориш така!“, изрева той и тръгна към нея.
„Не ме докосвай!“, изпищя тя и отстъпи назад. „Мислиш ли, че не знаех какво става? Мислиш ли, че съм просто кукла? Аз също съм събирала. За всеки случай.“
Тя отиде до бюрото в ъгъла и извади малък лаптоп. Нейният личен лаптоп, който Мартин никога не беше докосвал.
„Ти мислеше, че просто подписвам фактури. Аз копирах всичко. Всеки превод. Всичките ти разговори с банкерите. Имам и… други неща.“
Лицето на Мартин пребледня. „Какви други неща?“
„Снимки. Видеа. От нашите… пътувания. Неща, които Диана със сигурност не би искала да види в жълтата преса. Неща, които показват колко ‘лоялен’ си бил към компанията на баща ѝ.“
Настъпи тишина. Мартин гледаше малкото момиче, което беше превърнал в своя играчка, и осъзна, че току-що е бил матиран. Той беше заложил на арогантността. Ева беше заложила на оцеляването.
„Какво искаш?“, прошепна той, победен.
„Искам да ми прехвърлиш този апартамент. Искам парите в онази офшорна сметка да останат там. Искам да ми дадеш достатъчно, за да изчезна и никога повече да не чуваш името ми. И ще го направиш сега. Защото ако не го направиш…“ Тя вдигна лаптопа. „Това отива директно при Диана. Или при първия таблоид, който ми предложи добра сума.“
Мартин се свлече на скъпия италиански диван. Той беше предал жена си. Беше предал компанията. И сега беше предаден от любовницата си.
Той започна да се смее. Беше ужасяващ, хълцащ смях на напълно съсипан човек.
Скритият живот беше излязъл наяве и щеше да го погълне.
Глава 6: Съюзници и врагове
„Те ви блъфират“, каза Катерина. Тя крачеше напред-назад в малкия си офис, който миришеше на силно кафе и стари книги. Беше пълната противоположност на Мартин – с разрошена коса, дънки и тениска с името на някаква рок група.
„Как така блъфират?“, попитах. „Замразиха ми заплатата. Заплашват ме със съдебно дело за шпионаж.“
„Глупости. Индустриален шпионаж е, ако си взел информацията и си я продал на конкурент. Ти си я изпратил на собствениците и одиторите. Това се нарича ‘подаване на сигнал за нередност’. Ти си защитен свидетел, Асене. Поне би бил, ако законите ни функционираха.“
Тя спря и ме погледна. „Въпросът не е в закона. Въпросът е в натиска. Те искат да те смачкат, преди да стигнеш до съд. Те имат пари, имат връзки. Ние имаме…“
„Истината?“, предположих аз.
„Истината“, изсумтя тя. „И това, което си прикачил към имейла. Ти си им дал оръжието и инструкцията как да го ползват. Сега трябва да видим кой ще стреля пръв. Аз залагам на Диана.“
Тя седна срещу мен. „Какво е положението вкъщи? Съпругата ти?“
Сведох поглед. „Мая е… уплашена. Мисли, че съм съсипал всичко. Дъщеря ми учи в университет. Таксата е след два месеца. Имаме кредит за жилище.“
„Класика“, кимна Катерина. „Те не атакуват теб. Те атакуват семейството ти. Това е стандартна процедура. Опират те до стената, докато не се съгласиш да подпишеш каквото ти дадат. А ти какво искаш, Асене? Какво е твоето крайно желание тук?“
Замислих се. „Исках си почивния ден. Исках си достойнството.“
„Достойнството няма да ти плати ипотеката“, каза тя остро. „Трябва да сме прагматични. Те са те обвинили в клевета. Ние ще ги контраатакуваме. Ще заведем дело за неправомерно уволнение, за тормоз на работното място и за укриване на доходи, което е застрашило твоето работно место.“
„Можем ли да спечелим?“
„Вероятно не. Те ще проточат делото с години. Ще те разорят. НО…“ Тя се усмихна хищно. „Ние не искаме да спечелим в съда. Ние искаме да вдигнем толкова шум, че те да искат да се споразумеят. И то бързо. Преди Диана да загуби контрол над компанията на баща си.“
Тя взе телефона си. „Имам нужда от помощ. Трябва да намерим още мръсотия. Трябва да намерим нещо, което да уплаши Диана, не само Мартин.“
Междувременно, в другия край на града, Диана беше получила това, което искаше. Павел беше открил Ева. Или по-скоро Ева беше открила него.
Тя се беше свързала с адвокатската кантора ‘Легес’ и беше поискала среща. Не с Мартин. С Диана.
Сега двете жени седяха една срещу друга в една стерилна конферентна зала. Ева беше спокойна. Беше оставила лаптопа на масата между тях.
„Какво е това?“, попита Диана.
„Това е моята застрахователна полица“, отвърна Ева. „Мартин е глупак. Вие не сте. Той си мислеше, ‘че съм просто украшение. Но аз слушах. И записвах.“
„Какво искаш?“, попита Диана, без да трепне.
„Вече получих това, което ми трябваше от него – апартамента и малко пари в брой. От вас искам имунитет. Искам да изчезна от тази история. Аз съм толкова жертва, колкото и вие.“
Диана почти се засмя. „Жертва? Скъпа, ти си просто… разход.“
„Аз съм разходът, който може да ви струва всичко“, каза Ева. „В този лаптоп няма само данни за изневярата на Мартин. Това е безинтересно. Има записи на разговорите му с хора от борда на ‘Зенит’. Оказва се, че Мартин е поискал подкуп от тях, за да намали цената по договора. Това е причината те да се бавят толкова. Асен дори не знае за това. Това е престъпление, Диана. Истинско престъпление. Не просто кражба от съпругата.“
Тишина. Диана осъзна, че Асен е отворил кутията на Пандора, а Ева държи ключа за дъното ѝ. Ако това излезеше наяве, не ставаше дума само за компанията. Ставаше дума за затвор. За всички.
„Добре“, каза Диана. „Дай ми лаптопа. Павел ще изготви документите. Ти никога не си съществувала.“
Ева бутна лаптопа по масата. „Приятно ми беше да се запознаем, госпожо. И… съжалявам. Той наистина е задник.“
Тя стана и излезе от залата, оставяйки Диана сама с доказателството, което можеше да унищожи или Мартин, или нея.
Глава 7: Точката на пречупване
„Това е тормоз!“, извика Катерина в телефона. „Клиентът ми е свидетел по случай за корпоративна измама, а вие третирате него като престъпник! Ще се обадя на прокуратурата!“
Тя затвори с трясък. „Копелета. От кантората на Диана. Току-що са изпратили запор и на сметките на съпругата ти.“
Светът ми се завъртя. „На Мая? Но това е нейната сметка! Тя е учителка, какво общо има тя?“
„Обща семейна собственост. Те твърдят, че ако спечелят делото срещу теб за милиони, имат право да си ги вземат откъдето могат. Това е мръсен ход, Асене. И е ефективен.“
Ефективен беше слабо казано. Когато се прибрах онази вечер, Мая ме чакаше. Не плачеше. Беше преминала фазата на сълзите. Сега беше в режим на ледена ярост.
„Картата ми беше отхвърлена. В супермаркета. За хляб и мляко“, каза тя тихо. „Обадих се в банката. Запор. Заради теб.“
„Мая, аз… Катерина работи по въпроса…“
„О, Катерина ли? Твоята нова най-добра приятелка? Адвокатката-идеалистка, която не плаща нашата ипотека? Лилия ми звъня цял ден. Тя е в паника. Не може да си плати общежитието. Приятелките ѝ я питат какво става. Слухът се е разнесъл. Баща ѝ е престъпник.“
„Аз не съм престъпник!“, извиках, губейки контрол. „Аз съм този, който ги хвана!“
„И какво ти донесе това, Асене? Какво ни донесе? Чувство за морал? С морал не се купува храна! Те ни съсипват. И ти им позволяваш!“
„Какво искаш да направя, Мая? Да се предам? Да кажа, че съм лъжец?“
„Искам да спреш!“, изкрещя тя. „Обади им се. Извини се. Подпиши каквото искат. Спаси ни! Спаси дъщеря си! Избери нас пред проклетата си гордост!“
Това беше най-тежкият удар. Избери нас. Сякаш бях във война със собственото си семейство.
На следващия ден, точно както Катерина беше предвидила, дойде предложението. Обаждането беше от Павел, адвоката на Диана. Той беше учтив, почти бащински.
„Господин Асен, слушайте. Нещата излязоха извън контрол. Никой не иска това. Клиентката ми, госпожа Диана, е готова да прояви… разбиране. Тя е дълбоко разочарована от действията на съпруга си и оценява вашата… бдителност.“
Бях нащрек. „Какво предлагате?“
„Оттегляме всички обвинения. Незабавно. Разблокираме сметките ви. Ще ви изплатим обезщетение в размер на шест заплати. В замяна, вие ще подпишете споразумение за конфиденциалност. Ще декларирате, че имейлът е бил резултат от… ‘професионално прегаряне’ и ‘погрешно изтълкувани данни’. Нещо повече, госпожа Диана е готова да ви предложи еднократна сума. Сто хиляди.“
Сто хиляди.
Сумата увисна във въздуха. Сто хиляди. Това щеше да плати ипотеката. Кредитът за жилище щеше да изчезне. Щеше да плати университета на Лилия. Бакалавър и магистър. Щяхме да имаме остатък. Щяхме да сме свободни.
Цената? Трябваше да кажа, че съм излъгал. Трябваше да се превърна в човека, когото те искаха да бъда – нестабилен, отмъстителен служител. Трябваше да оставя Мартин да се измъкне.
„Това е… много щедро“, казах аз, а устата ми беше пресъхнала.
„Това е справедливо“, каза Павел. „Това е начинът да приключим цивилизовано. Помислете за семейството си, Асене. Офертата е валидна 24 часа.“
Той затвори.
Стоях до прозореца. Гледах как децата играят долу. Гледах как съседите се прибират от работа. Нормални хора с нормални проблеми.
Мая беше права. Лилия беше права. Какъв смисъл имаше да си „прав“, ако си сам и разорен?
Това беше моралната дилема в най-чистия ѝ вид. Моето достойнство срещу тяхното бъдеще.
Взех телефона, за да се обадя на Катерина и да ѝ кажа да приеме. Но вместо това пръстът ми спря. Спомних си защо този рожден ден беше важен. Баща ми. На четиридесет и пет той беше изгубил всичко, защото партньорът му го беше измамил. Той се беше борил в съда с години. Беше изгубил. Беше се отказал. Беше прекарал остатъка от живота си като сломен човек.
Аз нямаше да бъда сломен.
Обадих се на Катерина. „Кажи им ‘не’. Кажи им, че ако искат да говорят, ще говорят с теб. И им кажи, че вдигаме мизата. Искаме публично извинение.“
„Асене, сигурен ли си?“, попита тя, а в гласа ѝ се четеше шок. „Те ще ни унищожат.“
„Те вече опитаха“, казах аз. „Сега е наш ред.“
Глава 8: Разкрития
Ходът ми беше рискован. Беше като да заложиш всичко на една карта, без да знаеш какво държи опонентът. Не знаех, че Диана току-що беше получила четири аса под формата на лаптопа на Ева.
Когато Павел ѝ предаде моя отговор – „не“ – тя не се ядоса. Тя кимна.
„Значи той не е страхливец“, каза тя по-скоро на себе си. „И не става въпрос за пари. Става въпрос за принцип. Това е… рядкост.“
„Какво да правя, Диана?“, попита Павел. „Да го смачкаме ли?“
„Не“, каза тя. „Този Асен е симптомът, не болестта. Болестта е в собствения ми дом.“
Тя беше прекарала нощта в преглед на лаптопа на Ева. Предателството на Мартин беше по-дълбоко, отколкото си представяше. Не ставаше дума само за изневяра или кражба. Ставаше дума за умишлен саботаж. Разговорите с ‘Зенит’ доказваха, че той активно е работил срещу компанията, за да измъкне личен подкуп. Той е бил готов да потопи кораба на баща ѝ заради собствената си алчност.
Имаше и още. Ева беше щателна. Тя беше записала разговорите на Мартин с неговия личен банкер. Той е бил в процес на ликвидиране на активи, прехвърляйки всичко на името на Ева, планирайки да изчезне и да остави Диана да се оправя с фалиралата компания и огромните взети заеми.
Диана разбра, че Асен неволно ѝ е спасил живота. Ако той не беше изпратил онзи имейл, до месец Мартин щеше да е изчезнал, а тя щеше да остане с руините.
Тя затвори лаптопа. „Павел, отмени всички дела срещу Асен. Незабавно. Разблокирай сметките му. И тези на жена му. Изпрати му съобщение. Искам да се срещна с него. Сам.“
„Диана, това не е…“
„Сам. Не в офис. Не с адвокати. Намери тихо, публично място. Утре сутрин.“
Тя стана. Беше време да изхвърли боклука.
Тя се прибра вкъщи. Мартин беше там. Той се беше опитал да се приведе във вид. Беше се избръснал и носеше скъп халат. Очакваше я с бутилка вино и измъчена усмивка.
„Скъпа!“, каза той, опитвайки се да я прегърне. „Слава богу, че си тук. Това е ужасно недоразумение. Този Асен… той е луд, той…“
Диана го отблъсна. Не силно. Просто с твърдост, която го спря на място.
„Къде е Ева, Мартине?“, попита тя тихо.
Усмивката му се стопи. „Ева? Коя? Асистентката ли? Не знам, сигурно се е уплашила…“
„Лаптопът ѝ е при мен“, каза Диана.
Цветът се оттече от лицето на Мартин.
„Всичко. Разговорите за ‘Зенит’. Подкупът. Офшорните сметки. Планът ти да избягаш с нея в Дубай. Всичко.“
„Диана, аз мога да обясня! Ти трябва да ми повярваш! Аз…“
„Единственото, което трябва да направиш, е да слушаш“, прекъсна го тя, а гласът ѝ беше леден. „Ти имаш два избора. Първият: Аз се обаждам на прокурора. Сега. Ти отиваш в затвора за измама, рекет и още дузина неща. Ще прекараш там остатъка от жалкия си живот. Аз се развеждам с теб, запазвам всичко и продължавам напред.“
„Какъв е вторият?“, прошепна той.
„Вторият: Ти подписваш това.“ Тя хвърли папка на масата. „Това е пълно прехвърляне на всички твои акции обратно на мен. Това е оставката ти от компанията, влизаща в сила незабавно, по ‘здравословни причини’. Това е молба за развод, в която се отказваш от всякакви и всякакви претенции към моето богатство или наследството на баща ми. Ти ще излезеш от тази къща с дрехите на гърба си и един куфар. Ще ти осигуря малък апартамент в покрайнините и скромна издръжка. Достатъчно, за да не умреш от глад, но недостатъчно, за да си купиш отново лъскав костюм. И никога повече няма да те видя.“
Мартин гледаше документите. Гледаше жената, която беше подценил толкова фатално.
„Ти ме унищожаваш“, каза той.
„Не, Мартине“, отвърна Диана, докато си наливаше чаша вода. „Ти се унищожи сам. Аз просто почиствам.“
Глава 9: Сделката
Получих съобщението от Павел вечерта. „Всички обвинения са оттеглени. Сметките са разблокирани. Госпожа Диана би искала да се срещне с вас утре, 10:00 ч., в парка до Галерията. Сама.“
Показах го на Мая. Тя прочете съобщението, после провери банковата си сметка през телефона. Очите ѝ се разшириха. „Вярно е. Парите са там. Заплатата ти… всичко.“ Тя ме погледна, объркана и уплашена. „Какво става, Асене?“
„Мисля, че печелим“, казах аз, макар да не бях сигурен какво точно означава това.
Катерина беше бясна. „Не ходи! Това е капан! Не и без мен! Това е неправомерно!“
„Не, Катерина. Време е да приключим това. Аз и тя. Без адвокати.“
На следващата сутрин отидох в парка. Беше хладен, ясен есенен ден. Диана седеше на пейка до езерото и хранеше лебедите. Тя беше облечена елегантно, но семпло. Без бижута. Можеше да мине за обикновена, заможна жена, наслаждаваща се на сутринта.
Седнах в другия край на пейката. Не казахме нищо за минута.
„Те са красиви, нали?“, каза тя, хвърляйки парче хляб. „Толкова спокойни. А под водата краката им ритат бясно, за да останат на повърхността. Като нас.“
Тя се обърна към мен. Очите ѝ бяха проницателни. „Вие сте много смел човек, господин Асен. Или много глупав. Още не съм решила.“
„Аз просто исках почивния си ден“, отвърнах.
Тя се усмихна леко. „И вместо това предизвикахте корпоративна криза. Вие бяхте прав. За всичко. И дори повече, отколкото предполагате. Мартин е… отстранен.“
„Какво означава това?“
„Това означава, че той вече не е част от компанията. Нито от живота ми. Благодарение на вас, аз успях да изчистя една инфекция, преди да стане сепсис.“
„Значи… това е? Свърши?“
„Не съвсем.“ Тя се изправи и ме погледна. „Вие създадохте проблем, господин Асен. Мартин го няма, но хаосът, който остави, е реален. ‘Зенит’ се оттеглиха. Слуховете пълзят. Одиторите са бесни. Акционерите са нервни. Имейлът ви, макар и точен, нанесе огромни щети на репутацията, която баща ми гради петдесет години.“
Почувствах прилив на вина. „Аз не исках това. Аз просто…“
„Знам. Искахте справедливост.“ Тя въздъхна. „Справедливостта е мръсна работа. Сега имам нужда от вас, за да оправим нещата. Вие сте единственият човек, освен мен, който разбира числата и знае къде са заровени всички трупове. Мартин е откраднал милиони. Аз трябва да ги върна. Тихо.“
Моралната дилема се завърна, но в нова форма.
„Какво предлагате?“, попитах аз.
„Предлагам ви сделка. Не ви предлагам пари. Предлагам ви работа. Работата на Мартин. Главен финансов директор на компанията. Вие ще ми докладвате директно на мен. Ще имате пълната власт да преструктурирате отдела, да оправите бъркотията и да помогнете за спасяването на тази фирма. Ще имате заплатата и бонусите, които заслужавате.“
Бях зашеметен. От уволнен и съден до… главен финансов директор.
„Защо аз?“, попитах. „Аз съм този, който запали пожара.“
„Точно затова. Защото не можахте да бъдете купен. Защото сте лоялен на числата, а не на хората. Аз нямам нужда от лакеи. Имам нужда от някой, на когото мога да вярвам, че ще ми каже истината, колкото и да е грозна. А вие доказахте, че можете.“
Тя ми подаде ръка. „Има едно условие, разбира се. Това, което се случи… то никога не се е случвало. Мартин се пенсионира по болест. Ева никога не е съществувала. Асен е бил в платен отпуск и сега е повишен. Истината, която вие толкова цените, трябва да бъде… преопакована. В името на компанията. В името на стотиците служители, чиято работа зависи от нас.“
Това беше цената. Трябваше да стана пазител на тайната. Да се откажа от публичната си победа в замяна на истинска власт.
„И още нещо“, каза Диана, виждайки колебанието ми. „Считайте кредита си за жилище за платен. Подарък за рождения ден. Закъснял.“
Погледнах ръката ѝ. Погледнах лебедите. Помислих за Мая, за Лилия. Помислих за баща ми.
Той загуби, защото беше сам. Аз щях да спечеля, като се съюзя с врага.
Стиснах ръката ѝ. „Кога започвам?“
Глава 10: Новият ден
В понеделник сутринта влязох в същата сграда. Но всичко беше различно. Хората ме гледаха. Някои с уплаха, други с любопитство, трети – като Деси и Ивайло – с открито възхищение. Мълвата се беше разнесла като горски пожар: Мартин го няма. Асен се връща. И то не на старото си бюро.
Асансьорът ме отведе до последния етаж. Етажът, на който бях стъпвал само веднъж.
Ъгловият офис беше празен. Абаносовото бюро го нямаше. Вместо това имаше модерно, функционално бюро и огромен монитор. На бюрото имаше само една папка и малка картичка.
„Добре дошъл. Започваме.“ Беше от Диана.
Първият ми работен ден като финансов директор беше най-тежкият в живота ми. Прекарах дванадесет часа с одиторите и Павел, разплитайки мрежата от лъжи на Мартин. Наложи се да взема тежки решения. Да съкратя проекти. Да замразя бонуси. Да бъда човекът, който казва „не“.
Вечерта, когато се прибрах, Мая ме чакаше. Тя не ме попита как е минал денят ми. Тя просто дойде при мен и ме прегърна. Дълго.
„Дойде писмо от банката“, прошепна тя в ризата ми. „Ипотеката. Платена е. Асене, как?“
„Просто… нещата се подредиха“, казах аз, връщайки прегръдката.
Семейният конфликт беше приключил, но белегът остана. Мая никога нямаше да забрави ужаса от онези няколко дни. А аз никога нямаше да забравя изражението ѝ, когато ми каза, че съм ги съсипал. Връзката ни беше спасена, но се основаваше на нова, споделена тайна.
Обадих се на Лилия в университета.
„Тате! Чух! Всички говорят за това! Че си новият шеф! Невероятно е!“
„Всичко е наред, миличко. Таксата ти е платена. За целия период.“
Чух я как извика от радост. Това беше звукът на моята победа. По-силен от всяко съдебно дело или отмъщение.
Животът продължи. Станах добрият войник. Работех рамо до рамо с Диана. Спасихме компанията. Дори успяхме да върнем ‘Зенит’ на масата за преговори, този път без подкупи.
Понякога виждах Мартин. Веднъж го видях в една евтина баничарница в крайния квартал. Изглеждаше състарен, изтощен, с евтино яке. Той ме видя. В очите му нямаше гняв. Само празнота. Аз кимнах и продължих.
На следващата година, на десети октомври, си взех почивен ден. Диана лично го одобри с усмивка.
Заведох Мая и Лилия в планината. Седнахме на същата поляна, където баща ми ме водеше. Беше слънчево. Бях на четиридесет и шест. Бях на върха на кариерата си. Притежавах дома си. Дъщеря ми беше напът да стане адвокат.
Мая стисна ръката ми. „Щастлив ли си, Асене?“
Погледнах към града долу, към стъкления небостъргач, който сега беше моя крепост. Спомних си за имейла, който промени всичко. Спомних си за усмивката, която сложих, преди да натисна „Изпрати“.
„Да, Мая“, казах аз. „Щастлив съм.“
Но знаех, че част от мен винаги ще бъде онзи човек, който рита бясно под водата, само за да се задържи на повърхността. Бях поискал почивен ден. Вместо това бях получил целия свят. Но цената му беше истината. И аз бях решил, че мога да живея с тази сделка.