Ваня Червенкова: Знам кой ме поръча

В себе си отдавна съм им простила

Точно преди 20 години Ваня Червенкова е простреляна с шест куршума пред очите на нейната дъщеря. Тя оцелява, но връщането към нормалния живот отнема години. Пред youtube канала „Спортрната джунгла“ и „България Днес“ Ваня Червенкова се връща към онези времена.

– Г-жо Червенкова, през юли се навършват 20 години, откакто бяхте простреляна с шест куршума. Колко често се сещате за този момент?

– Непрекъснато. В спалнята си имам много голяма икона на св. Панталеймон. Случилото се беше на 27 юли. Това е денят на св. Панталеймон и св. Седмочисленици. Всяка вечер, когато си лягам, и сутрин, когато се ставам, му благодаря.

Цялата съм в белези и операции. Преди много години ми казаха, че ще остана инвалид. Сега доказвам на себе си и на медицината, че и с половин бял дроб и недовиждане с дясното око, с цяла дясна ръка в болтове и титаниеви плаки мога.

– Колко пъти сте си задавали въпроса дали можеше по някакъв начин да избегнете случилото се?

– Това, което се случи, е неочаквано за мен. Не съм дължала на никого и продължавам 20 години да твърдя, че не дължа нищо на никого. Те ми дължат на мен. С днешна дата заявявам, че нямам никаква вина и никога не съм го очаквала. Така че от какво да се пазя? Затова, че някой ми дължи толкова много пари и си ги искам. Тръгнах да си ги търся по съдебен ред.

– В книгата си казвате, че знаете кой е поръчителя, но няма да го назовете.

– Няма да го назова. Те знаят, че аз знам. Аз знам, че те знаят. Щом Господ така е решил, не съм човекът, който ще съди. Щом така се е случило, значи така е трябвало да стане. Съдбата ни е предопределена. Аз съм привърженик на тази философия, в която всеки човек се ражда със съдбата си и с пътя, който трябва да извърви. Той е важният, а не успехите.

– След операциите качвате много килограми. Имало ли е моменти на отчаяние?

– Бях стигнала 125 кг. Имам много тежки операции – на ръка, на белия дроб. Това бяха месеци наред, в които лежиш. Три години не съм излизала от стаята си. Започнах от нулата. Когато се събудих от комата, не можех да дишам. Моят мозък не можеше да подаде правилно команда на дробовете ми. Обърквах се как се диша. Преживяла съм много страшни неща, но не съм се отчайвала нито за миг.

Стояла съм чинно и поклонно. Тази случка ме научи на търпение. Всичко в мен се промени. Преди да ме застрелят, бях 65 кг. Вследствие на всички операции, залежаване, хормонален стрес станах 125 кг. След всеизвестната ми диета, която си наложих, отслабнах 30 кг. Като започнах да се катеря по върховете, вече се държа във форма. Но моят медицински статус не е като на нормалните хора.

– Дъщеря ви как успя да се съвземе след случилото се, на което беше свидетел?

– Тя помни всичко. Аз на 14-ата година едва успях да се върна на мястото и да заснема документален филм „Кодово име живот“. За първи път от толкова време отидох там. Дъщеря ми помни абсолютно всичко.

Аз съм човек, който отдавна е простил. Дори ако срещна поръчителите някъде, без да се правя на интересна, може би бих ги прегърнала. Винаги съм казвала, че пътят на един човек е голяма магистрала. Малките черни пътища, в които влизаш и се отклоняваш от нея, те правят по-силен, по-издържлив, по-устойчив. Не бих им благодарила, но вътрешно в себе си отдавна съм им простила.

Дъщеря ми обаче казва, че никога не би им простила. Може би защото тя няма този опит като мен. Няма тези философски възприятия за живота, каквито ги имам аз. Тя казва: „Аз не мога да простя!“ Нищо не мога да направя. Те й отнеха много години. Тя много години ме е гледала и се е страхувала. Бях под съдебна охрана една година. След това винаги сме били с шофьор и охрани. Радвам се, че Никол успя да се съхрани като един много здравомислещ, достоен и нормален млад човек.

С дъщеря й Никол

– Вие още на 19-20 години тръгвате да се оправяте. Как ви хрумваха всички тези неща с бизнес точно когато се разпада СССР?

– Нищо не ми е хрумвало. Просто така ми се е случвало в живота. Навремето взех много голям кредит, който съм върнала, защото не съм от кредитните милионери. Имах амбицията да мина през Грузия и да отида до Ереван да взема 90-ата година да вкарам маршрутни таксита.

Там ме свари гражданската война и бях 7-8 месеца заложник в нея. Запознах се с хора. Оттам нещо друго. После носиш нещо необходимо в друга воюваща съседна държава. Тогава времената бяха такива. Винаги съм се движела на ръба. Аз съм изключително динамичен човек, много амбициозна. Аз съм огънят.

– Но вие търгувате в Чечня и Дагестан, където жени не се допускат в бизнеса. Как ви се довериха тези хора?

– С руснаци, дагестанци и чеченци и до ден днешен общувам. Там е въпрос на характер, който трябва да отстояваш. Както и своето достойнство. Това са мъже на честта. Там се живее и търгува с чест. Търгувала съм с милиони долари и са ми пращали стоки без един документ. Свикнала съм и съм възпитана от такива хора. Възпитана съм от мъже. Израснала съм сред тях. И съм точно такъв човек. Може би заради това съм толкова самотна и сама в живота си. Имам прекалено високи изисквания към хората, които трябва да са до мен. Включително и към приятелите си. Много труден характер съм.

Бизнес дамата не спира да спортува, въпреки че е с половин бял дроб

– В България в средата на 90-те години мъжете бяха властващата порода. Вие бяхте единствената жена, която успяваше да върти бизнес със силовите групировки. Как лобирахте между тези хора?

– Тогава времената и моят бизнес бяха такива. Тогава произвеждах алкохол. Много качествен при това. Складовете наистина ги държаха силовите групировки – Крушата, Наско Комшев, Коко и Гената, Вальо Шопов. Това са хора, с които съм работила години наред. Давала съм им стока с тирове напред. Имат грехове. Няма какво да им слагаме ореоли. Но това са хора на честта.

Нито един от тях нито за миг не ми е забавял плащане. И не си е позволил да ме излъже в бизнеса. Работила съм с всички тези мъже – алкохол, цигари. Това са все мъжки бизнеси. И нито един не е бил некоректен с мен. Аз съм видяла от тях добро. В един момент от живота си имах проблеми. 93 – 94 година, когато приятелката на човека, с когото живеех, ми изпрати някакви наказателни бригади. Много бързо се разбрахме, защото всички се познавахме. Бих казала, че спомените, които са останали помежду ни, са много приятни.

– Вие въобще сте от малкото оцелели. Какво можете да кажете за братя Илиеви, Илия Павлов?

– Годината, в която стреляха срещу мен, е кървавата 2003-та. Тогава имаше най-много поръчкови убийства и убиха най-много хора. В моята година беше Киро Японеца. След мен застреляха Фатик и т.н. Онези времена бяха наистина много трудни. Скоро четох интервю на доста известен собственик на футболен клуб, който постави много големи ореоли на хората от тези времена.

Нямаме ореоли. Всички имаме някакви грехове – било по отношение на бизнеса, било по отношение на хора. Айде, да не се правим на светци. Не сме такива. Просто оцеляхме в едни много трудни времена. Радвам се, че всъщност съм единствената жена, която се справи.