Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Взел съм 21 милиона за АМ Хемус, мислиш ли, че ми пука за глоба от 5000?
  • Новини

Взел съм 21 милиона за АМ Хемус, мислиш ли, че ми пука за глоба от 5000?

Иван Димитров Пешев август 11, 2022
avavasnasn.jpg

„Взел съм за АМ „Хемус“ 21 млн. аванс. Мислиш ли, че ми пука за една глоба от 5 хиляди лева?“.

 

Това е написал шефът на фирмата, която строи многострадалната улица „Даме Груев“ в район „Южен“ в отговор на въпрос от пловдивчанин защо уличните платна са с по-малък габарит от императивното изискване на закона. Скандалният диалог стана публично достояние след публикуването му във Фейсбук.

„Как не те е срам да направиш лентите на „Даме Груев“ по 2.60 м широчина, като оттам минават и автобуси с размери по 2.80-3.00 м широчина? Това означава, че един автобус ще навлиза в съседната лента.

Май не си помислил за това, а? Това задължително трябва да влезе в биографията на некадърната ти фирма“ – пише Стоян Табачев. Публикува и линк с информация, че ДНСК е издала наказателни постановления за строителството на 4 и 5 лот на АМ „Хемус“ на строителните компании, една от които е фирма „Парсек груп“ ЕООД.

„Взел съм за АМ „Хемус“ 21 млн. аванс. Мислиш ли, че ми пука за една глоба от 5 хиляди лева?“ – отговаря строителят Бончо Бонев.

На вметката, че това е незаконно строителство Бонев отговаря, че му е все едно. Табачев обаче продължава:

„С тези габарити на лентите няма как да вземеш акт 15 и 16, защото има закон, който е императивен относно ширината на пътните ленти и че те не трябва да са по-малки от 3 м“.

Бонев първо отговаря, че в такъв случай няма да има акт 15 и 16, а после пита защо трябва да вземе такива документи. „Защото, когато строиш нещо, то все пак трябва да се въведе в експлоатация и за да е законно“ – търпеливо обяснява пловдивчанинът.

„Аз си получавам парите с акт 19 по КСС. Въвеждането в експлоатация е проблем на общината. Има строителен надзор и той внася иска за въвеждане в експлоатация“ – приключва разговора строителният бос.

Скандалният диалог е абсолютно достоверен, гарантира пред репортер на медията ни Стоян Табачев. Той лично е мерил с рулетка ширината на лентите и се оказало, че са точно по 2.60 м, а не съгласно изискванията закона по 3 метра.

„Проектът е на инженеринг, което означава, че той (б. а. – строителят) може да си прави каквото си иска. Извършена е малко по обем работа за повече пари“ – коментира той.

Стоян Табачев е трето поколение пловдивчанин. На мястото на родната му къща сега е една от колоните на надлез „Родопи“, а къщата на съпругата му наскоро е отчуждена за широко рекламираното разширяване на „Даме Груев“.

„За реконструкцията има проект от 1980 г., който предвижда четири ленти по 3 метра всяка и събаряне на терасата на кино „Въстаник“, за да се направи разширението. Сега няма премахване на терасата. Искаме да се реализира проектът от 1980 г., а не този!“ – категоричен е Табачев.

Междувременно председателят на сдружение „Спаси Пловдив“ Асен Костов съобщи за медията ни, че Бончо Бонев е поискал скрийншотовете с диалога му със Стоян Табачев да бъдат изтрити, а след отказа дори е докладвал поста като нередност, но администраторът на страницата категорично отказал.

Източник: plovdiv24

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ето ги милионерите в здравната ситема у нас! Списък със заплати на болнични шефове
Next: МЪЛНИЯ: Кирил Петков е бесен. Кабинетът на Радев изрита жената на Лорер и Спецов от НЗОК

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.