Взимах сина си от детската градина, когато учителката ме помоли да поговорим насаме. Беше жена на средна възраст, с уморени, но добри очи, от онези, които са видели стотици детски усмивки и сълзи и вече трудно можеха да бъдат изненадани. Но в погледа ѝ днес имаше нещо различно. Нещо, което ме накара да настръхна.
„Господин Димитров“, започна тя, като ме отведе встрани от шума на обличащите се деца и нетърпеливите родители. Гласът ѝ беше тих, почти шепот, сякаш се страхуваше думите ѝ да не бъдат чути от някой друг. „Синът ви, Мартин, ми каза нещо, което ме притесни. Каза, че го карате да спи навън, когато е непослушен.“
Сърцето ми пропусна удар. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Думите увиснаха в студения въздух на коридора, тежки и абсурдни. Погледнах през рамо към Мартин, който се бореше с ципа на якето си, напълно oblivious to the bombshell his teacher had just dropped. Той беше слънцето в моя живот, единствената светлина в тунела, в който се бях озовал през последните месеци.
„Какво?“ Успях да изрека само това. Думата прозвуча глухо, чуждо. „Навън? Как така навън?“
Никога не съм правил такова нещо! Самата мисъл беше чудовищна. Бях строг баща понякога, признавам. Изисквах дисциплина, добри обноски, но да накажа петгодишното си дете по такъв жесток начин? Беше немислимо. Учителката, госпожа Петрова, ме гледаше с изпитателен поглед, смесица от професионална загриженост и човешко подозрение. Тя трябваше да попита. Работата ѝ го изискваше. А моята работа като баща беше да разсея това ужасяващо недоразумение.
„Госпожо Петрова, уверявам ви, никога, ама никога не съм и не бих направил подобно нещо“, казах, опитвайки се гласът ми да звучи твърдо, но усещах как трепери. „Сигурно е станало някакво недоразумение. Децата понякога си измислят…“
„Той беше много настоятелен“, прекъсна ме тя, без да повишава тон, но и без да отстъпва. „Разказа го по време на игра, когато си говореха кой какви наказания получава. Описа го много подробно.“
Подробно. Тази дума заби нов леден пирон в гърдите ми. Какви подробности можеше да измисли едно дете? В съзнанието ми изплуваха кошмарни картини. Почувствах се безсилен, обвинен в престъпление, което не само че не бях извършил, но и ме отвращаваше до дъното на душата ми. Трябваше да говоря с Мартин. Веднага.
Кимнах на учителката, благодарих ѝ за загрижеността, макар че в този момент изпитвах само паника, и тръгнах към сина си. Той вдигна очи към мен и се усмихна. Онази чиста, невинна усмивка, която можеше да разтопи и най-коравото сърце. Как можеше от тази уста да излезе подобна лъжа?
Когато се качихме в колата, мълчах. Не знаех как да започна. Как се пита дете за такова нещо, без да го уплашиш, без да вложиш думи в устата му? Ръцете ми стискаха волана толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Напрежението в малкото пространство на автомобила беше почти физическо.
„Татко, добре ли си?“ – попита ме Мартин с тънкото си гласче.
Поех си дълбоко дъх. „Да, шампионе. Просто съм малко уморен.“ Спрях на един светофар и се обърнах към него на задната седалка. „Марти, може ли да те попитам нещо? Важно е.“
Той кимна сериозно, притискайки плюшеното си мече.
„Днес си говорил с госпожа Петрова. Разказал си ѝ… разказал си ѝ, че понякога спиш навън. Защо каза такова нещо, момчето ми?“
Лицето му не изрази нито страх, нито смут. Вместо това, то се озари от разбиране, сякаш просто бях попитал за нещо съвсем обикновено.
„Ами да“, отговори той безгрижно. „Нали знаеш…“
Оказа се, че говорел за…
Глава 2
„…за нашия лагер“, довърши той, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. „Когато се карате с мама. Нали тогава спим навън?“
Думите му ме удариха като ток. Лагер. Сърцето ми, което допреди малко биеше лудо от страх, сега се сви от болка. Болка, много по-дълбока и истинска от абсурдното обвинение. Разбира се. Нашият лагер.
Преди няколко месеца, когато напрежението между мен и съпругата ми, Десислава, стана почти непоносимо, когато вечерите се превърнаха в минно поле от неизказани упреци и ледени погледи, аз измислих игра. Игра за бягство. Когато виковете започваха да стават твърде силни, когато усещах, че стените на апартамента ни се свиват около мен, взимах Мартин, два спални чувала и фенерче и излизахме на остъклената ни тераса.
„Отиваме на таен лагер, шампионе“, казвах му. „Мисия само за мъже.“
Разпъвахме спалните чували на студения теракот, завивахме се и аз му разказвах истории. Истории за звездите, които едва се виждаха през мръсния въздух на града, за смели рицари и далечни галактики. Говорех тихо, за да не ни чуе Десислава. Това беше нашето убежище. Нашата малка крепост срещу войната, която се водеше от другата страна на плъзгащата се врата. За мен това беше спасение. За него, очевидно, беше приключение. Той го беше приел буквално. „Да спиш навън“.
В детския му ум, терасата беше „навън“. А причината да сме там беше, защото вътре не беше хубаво. Защото мама и татко бяха ядосани. Защото той е бил непослушен. Може би в съзнанието си той беше свързал двете неща. Наказанието беше шумът вътре, а спасението – тихият „лагер“ навън.
Погледнах го в огледалото за обратно виждане. Очите му бяха чисти, без капка лъжа. Той просто беше описал нашата тъжна реалност през призмата на своята детска невинност. И тази невинност сега ме пронизваше. Бях създал игра, за да го предпазя, а вместо това го бях объркал и бях превърнал себе си в чудовище в очите на учителката му.
„Да, Марти… за нашия лагер“, казах тихо, а гласът ми пресекна. „Но това е нашата тайна, нали? Не е наказание. Това е нашето специално време.“
„Ама нали отиваме там, когато съм шумен и мама ти се кара?“
И ето го. Ключът. Той беше направил връзката. В съзнанието му, неговата игра или шум бяха причината за скандала, а последствието – излизането на терасата. Господи, какво му причинявахме? В опитите си да защитим крехката му психика от нашите проблеми, ние, възрастните, бяхме създали чудовище от сенки и недоразумения.
Цялото ми тяло се отпусна в седалката. Обвинението на учителката вече нямаше значение. Това, което имаше значение, беше какво се случваше в дома ми. Какво се случваше със семейството ми. Нашият „лагер“ не беше решение. Беше симптом. Симптом на една много по-дълбока и болезнена болест, която разяждаше всичко отвътре.
Когато се прибрахме, Десислава вече беше вкъщи. Колата ѝ, лъскав и скъп подарък от баща ѝ, беше паркирана отпред, леко накриво, сякаш бързаше. Още щом влязох, усетих студенината. Тя не идваше от отворения прозорец. Идваше от нея.
Тя стоеше в хола, облечена в елегантен костюм, готова за излизане. Не ме погледна. Погледът ѝ беше прикован в телефона ѝ.
„Закъсняваш“, каза тя, без да вдига очи. „Имам среща.“
„Трябваше да говоря с учителката на Мартин“, отвърнах аз, докато помагах на сина ни да си събуе обувките.
Това привлече вниманието ѝ. „Проблеми ли има?“ – в гласа ѝ се долови онази нотка на раздразнение, сякаш още един проблем, причинен от мен, беше последното нещо, от което имаше нужда.
„Не точно. По-скоро недоразумение.“ Реших да не ѝ казвам. Не и сега. Нямаше смисъл. Това щеше да се превърне в поредния повод за скандал. Поредното обвинение, че съм некадърен баща, че не мога да се справя дори с едно дете.
Тя изсумтя леко и се върна към телефона си. „Както и да е. Баща ми се обади. Иска да вечеряме с него вдругиден. В новия ресторант.“
Баща ѝ. Асен. Строг, властен мъж, който никога не ме беше харесал. Собственик на верига хотели, той гледаше на мен, дребния собственик на малка архитектурна фирма, като на досадна грешка в безупречния му житейски план за дъщеря му. Всяка вечеря с него беше изтезание, поредица от прикрити обиди и демонстрации на превъзходство.
„Деси, знаеш, че не мога. Имам работа до късно. Сроковете ме притискат.“
„Работа, работа, работа“, изрецитира тя уморено. „Все същата песен, Огнян. А резултат никакъв. Сметките се трупат, а ти все говориш за някакви проекти, които никога не се случват.“
Това заболя. Защото беше близо до истината. Фирмата ми беше на ръба. Един голям проект, на който разчитах, беше замразен. Дължах пари на доставчици, заплатите на малкия ми екип закъсняваха. Заемът за този апартамент, който тя настояваше да купим, тежеше като воденичен камък на шията ми. Аз се давех, а тя стоеше на брега и се оплакваше, че я пръска вода.
Мартин, усетил напрежението, се беше сгушил до крака ми.
„Мамо, ще ходим ли на лагер с татко тази вечер?“ – попита той с цялата си невинност.
Десислава най-сетне вдигна поглед от телефона си. Погледна първо него, после мен. В очите ѝ проблесна нещо – смесица от объркване и раздразнение.
„Какъв лагер? За какво говориш?“
Преди да успея да отговоря, да измисля някаква лъжа, телефонът ѝ иззвъня. Лицето ѝ се промени. Ледената маска се стопи и на нейно място се появи сянка на усмивка. Истинска.
„Да, Пламен? Идвам, почти съм готова.“
Тя грабна чантата си, наведе се и целуна Мартин по челото, избягвайки погледа ми.
„Ще се прибера късно. Не ме чакай.“
И излезе. Остави след себе си само облак от скъп парфюм и оглушителна тишина. Пламен. Името отекна в главата ми. Неин колега от университета, сега успешен инвеститор. Напоследък го споменаваше твърде често.
Погледнах сина си. Той гледаше към вратата, през която току-що беше излязла майка му.
„Татко?“
„Да, момчето ми?“
„Мисля, че тази вечер ще имаме нужда от нашия лагер.“
Кимнах бавно. Сърцето ми беше разбито. Той имаше право. Тази вечер определено щяхме да имаме нужда от него.
Глава 3
Докато разпъвах спалните чували на терасата, спомените нахлуваха в съзнанието ми неканени. Спомних си деня, в който с Десислава за пръв път видяхме този апартамент. Беше слънчев, просторен, с огромна тераса с изглед към целия град. Тогава ми се струваше, че гледката е символ на нашето бъдеще – безкрайно и пълно с възможности.
„Представяш ли си, Оги?“, беше казала тя, прегръщайки ме. „Тук ще отгледаме децата си. Ще пием кафе сутрин, ще гледаме залеза вечер.“
Бях на върха на света. Тъкмо бях спечелил първия си голям проект като самостоятелен архитект. Бях убеден, че мога да ѝ дам всичко, за което мечтае. Взехме огромен заем. Баща ѝ, Асен, предложи да ни помогне, но аз гордо отказах. Исках да се докажа. Исках да успея сам, заради нея, заради нас. Какъв глупак съм бил.
Първите няколко години бяха като приказка. Работата вървеше, смехът изпълваше дома ни, а раждането на Мартин беше най-щастливият ден в живота ми. Но после пазарът се промени. Конкуренцията стана жестока. Появиха се големи играчи, които мачкаха малките фирми като моята с дъмпингови цени и политически връзки. Един от тях беше Симеон. Хищник, облечен в скъп костюм. Той методично започна да превзема територии, да краде клиенти, да подбива основите на всичко, което бях градил.
Последният удар беше преди шест месеца. Проектът за модерен жилищен комплекс, работата на живота ми, беше спрян. Официалната причина беше липса на някакво разрешително, бюрократична спънка. Но аз знаех истината. Симеон беше зад това. Той искаше терена. Искаше да ме съсипе, за да го вземе за жълти стотинки.
Оттогава започна сривът. Безсънни нощи, прекарани над чертежи и сметки. Напрегнати разговори по телефона с банки и кредитори. Десислава в началото се опитваше да ме подкрепя, но търпението ѝ бързо се изчерпа. Тя беше свикнала на сигурност, на лукс. Борбата за оцеляване ѝ беше чужда и неприятна.
„Защо просто не приемеш предложението на баща ми?“, питаше тя все по-често. „Той може да говори с когото трябва, да оправи нещата.“
Но аз не можех. Това щеше да е равносилно на капитулация. Да призная пред Асен, че се е оказал прав. Че не съм достатъчно добър за дъщеря му. Моята проклета гордост. Тя беше всичко, което ми беше останало.
Скандалите зачестиха. Всеки неплатен битови разход, всяко отложено пътуване, всяка дреболия се превръщаше в повод за спор. Тя ме обвиняваше в липса на амбиция, аз нея – в липса на разбиране. Думите ставаха все по-остри, обидите – все по-жестоки. Започнахме да живеем като съквартиранти, които не се понасят. Единственото, което ни свързваше, беше Мартин. И двамата се опитвахме да го щадим, да не се караме пред него, но децата усещат всичко. Той усещаше леденото мълчание, напрегнатия въздух. И тогава се роди идеята за „лагера“.
„Готов ли си, татко?“ – гласът на Мартин ме изтръгна от мислите ми.
Той стоеше на прага на терасата, облечен в пижамата си със супергерои, стиснал фенерчето в ръка.
„Винаги готов, капитане“, отвърнах, опитвайки се да се усмихна.
Легнахме в спалните чували. Градът под нас светеше с милиони измамни светлинки. Всеки прозорец беше потенциална история, потенциално семейство. Дали и там някъде имаше баща и син, скрили се на терасата от бурята вътре?
„Татко, защо мама излиза с чичо Пламен?“
Въпросът му беше като удар с нож. Толкова директен, толкова невинен.
„Той ѝ е приятел, Марти. От работата.“ Лъжа. Или поне полуистина.
„Ама тя се смее повече с него. С теб вече не се смее.“
Детската наблюдателност е безпощадна. Тя вижда истината, непокрита от социални норми и преструвки. Той беше прав. Не помня кога за последно се бяхме смели с Десислава. Истински, от сърце.
„Понякога възрастните са много уморени, шампионе“, казах, а думите ми звучаха кухо дори на мен самия. „И забравят как да се смеят.“
„Аз не искам да забравям“, каза той и се сгуши в мен. „Ти ще ми разказваш ли истории, за да не забравя?“
„Ще ти разказвам, момчето ми“, прошепнах в косата му, усещайки как очите ми се пълнят със сълзи. „Всяка вечер, ако трябва.“
И започнах да му разказвам. За една далечна планета, където смехът бил най-ценното нещо, а хората, които спирали да се смеят, се превръщали в каменни статуи. Докато говорех, телефонът ми извибрира в джоба. Беше съобщение. От банката. Напомняне за просрочената вноска по ипотеката.
Затворих очи. Каменните статуи. Чувствах се точно така. Студен, тежък и неспособен да се помръдне. Градът долу продължаваше да блещука, безразличен към моята малка лична трагедия. Някъде там, в някой луксозен ресторант, жена ми се смееше с друг мъж. А аз лежах на студения под на терасата, прегърнал сина си, и разказвах приказки, за да не се превърна в камък.
Глава 4
Следващата сутрин се събудих преди Мартин. Вратът ме болеше от неудобната поза, а студът се беше просмукал в костите ми. Десислава не се беше прибрала. Леглото от нейната страна на спалнята беше празно и студено. Не беше за първи път, но всеки път болката беше една и съща – тъпа, натрапчива, като зъбобол, който отказва да мине.
Оставих Мартин да спи и влязох под душа. Горещата вода не успя да отмие умората, нито тревогата. Докато си правех кафе, телефонът ми иззвъня. Беше Стефан, моят адвокат и един от малкото ми останали приятели от университета.
„Огнян? Буден ли си?“
„От часове“, излъгах. „Какво има?“
„Имам новини за Симеон. Не са добри. Разбрах от мой контакт, че е подал документи за закупуване на съседен парцел до твоя комплекс. Ако го вземе, ще те блокира напълно. Проектът ти ще стане безсмислен.“
Стиснах слушалката. Примката се затягаше. Симеон не просто чакаше да се проваля. Той активно работеше за това. Буташе ме към ръба на пропастта.
„Има ли нещо, което можем да направим?“ – попитах, макар да знаех отговора.
„Можем да опитаме да оспорим процедурата, да търсим нередности. Но ще е скъпо и бавно. А ти нямаш нито пари, нито време.“ Стефан беше директен, никога не спестяваше истината. Затова го ценях. „Има и друг вариант. Да говориш с него. Да се опиташ да се договорите. Може би ще се съгласи да те направи подизпълнител, да спасиш поне част от инвестицията.“
„Да работя за него? Никога.“ Самата мисъл ме отвращаваше. Да се преклоня пред човека, който ме съсипваше.
„Оги, понякога трябва да си прагматичен. Егото не плаща сметки.“
„Ще помисля“, казах и затворих.
Не, нямаше да мисля. Нямаше да се предам. Трябваше да има друг начин.
Точно тогава входната врата се отвори и влезе Десислава. Изглеждаше уморена, но в очите ѝ имаше странен блясък. Беше със същите дрехи от снощи.
„Добро утро“, каза тя почти весело, което беше необичайно.
„Къде беше?“ – въпросът излезе от устата ми по-рязко, отколкото възнамерявах.
Тя свали ледената си маска. „Не е твоя работа. Нали ти казах да не ме чакаш?“
„Ти си моя съпруга, Десислава. И майка на детето ми, което спа снощи на терасата, защото в тази къща вече не може да се диша!“ Гласът ми се извиси, въпреки че си бях обещал да не го правя.
Тя ме погледна изненадано. „На терасата? Защо?“
„Защото имаме таен лагер! Защото това е единственото място, където можем да се скрием от твоите викове и моето мълчание! Защото синът ти е казал на учителката си, че го наказвам да спи навън! Ето защо!“
Изстрелях думите като куршуми. Лицето ѝ пребледня. За пръв път от месеци видях в погледа ѝ нещо различно от гняв или безразличие. Видях шок. Може би дори вина.
„Какво… какво е казал?“
Разказах ѝ всичко. За разговора с госпожа Петрова, за обяснението на Мартин. Докато говорех, тя седна на един от кухненските столове, сякаш краката ѝ не я държаха.
„Господи“, прошепна тя. „Какво направихме?“
В този момент, за части от секундата, видях старата Десислава. Онази, в която се бях влюбил. Уязвима, грижовна. Но моментът отмина. Тя се изправи, защитната ѝ стена се издигна отново.
„Това е, защото си постоянно напрегнат! Защото внасяш всичките си проблеми от работата вкъщи! Ако беше приел помощта на баща ми, нищо от това нямаше да се случи!“
Ето го отново. Нейният баща. Вечният спасителен пояс, който тя ми предлагаше, знаейки, че предпочитам да се удавя, отколкото да го хвана.
„Не става дума за баща ти! Става дума за нас! За Пламен! С него ли беше снощи?“
Тя не отрече. Просто ме погледна с леден поглед. „Пламен ме разбира. Той ме слуша. Той не говори само за дългове и провалени проекти.“
„Значи е истина.“ Не беше въпрос. Беше констатация. Сърцето ми се превърна в буца лед.
„Нищо не е истина, докато аз не кажа!“, извика тя. „Уморена съм, Огнян! Уморена съм от тази вечна борба. Искам си живота обратно!“
„И какъв е той? Живот с Пламен? С парите на баща ти?“
„Поне ще е живот! А не това бавно умиране, на което ме подлагаш!“
Вратата на детската стая се отвори и на прага застана Мартин. Разтъркваше очички, прегърнал мечето си. Гледаше ни с уплашен поглед. Веднага млъкнахме. Но тишината, която настъпи, беше по-страшна от виковете. Беше наситена с отровата на всичко, което току-що си бяхме казали.
Десислава се наведе, оправи пижамата му и се опита да се усмихне. Усмивката ѝ беше гротескна. „Добро утро, слънчице. Искаш ли закуска?“
Мартин не отговори. Той просто гледаше от мен към нея, после пак към мен. Малкият му свят се пропукваше и той не знаеше как да го спре.
Аз също не знаех. Чувствах се като капитан на потъващ кораб, който се опитва да запуши десетки дупки едновременно – бракът ми, фирмата ми, бащинството ми. И отвсякъде нахлуваше ледена, солена вода.
Глава 5
Следващите няколко дни бяха мъчение. Десислава и аз се движехме из апартамента като призраци, разменяйки си само най-необходимите думи, свързани с Мартин. Тя спеше в гостната. Каза, че има нужда от пространство. Аз знаех, че това е началото на края. Всеки скърцащ под, всяко иззвъняване на телефона ѝ ме караше да настръхвам. Чаках. Чаках следващия удар.
Той дойде под формата на официално писмо. Дебел плик с логото на адвокатската кантора на Симеон. Вътре имаше предложение. Не, беше по-скоро ултиматум. Той предлагаше да изкупи фирмата ми, заедно с всичките ѝ активи и пасиви, включително правата върху проекта за комплекса. Сумата беше обидно ниска. Беше цената на моята капитулация. Даваха ми срок от една седмица да отговоря.
Стефан беше ясен. „Това е ходът му, след като е купил съседния парцел. Сега те е хванал за гърлото. Ако откажеш, ще те остави да фалираш и ще вземе всичко на търг за още по-малко пари. Ако приемеш, ще се отървеш от дълговете, но ще загубиш всичко, за което си работил.“
„И ще му доставя удоволствието да ме види на колене.“
„Точно така.“
Прекарах целия ден в офиса, макар че нямаше какво да правя. Малкият ми екип от двама млади архитекти ме гледаше с въпросителни погледи. Те знаеха, че нещата не вървят. Усещаха напрежението. Чувствах се отговорен и за тях. Те имаха семейства, планове, ипотеки. Моят провал беше и техен.
Късно следобед секретарката ми влезе плахо. „Господин Димитров, имате посетител. Казва се Симеон.“
Сърцето ми замръзна. Хищникът идваше в леговището на жертвата си. За да се наслади на гледката.
„Нека влезе“, казах, опитвайки се да звуча невъзмутимо.
Симеон беше точно такъв, какъвто го представяха – висок, елегантен, със сребро в косите и поглед на акула. Той огледа скромния ми офис с лека, презрителна усмивка.
„Огнян“, каза той, протягайки ръка, която аз не поех. „Надявам се, че не прекъсвам нещо важно.“ Иронията в гласа му беше осезаема.
„Какво искаш, Симеон?“
Той седна на стола срещу бюрото ми, без да е поканен. „Дойдох като приятел. Да поговорим. Получи ли предложението ми?“
„Получих ултиматума ти.“
Той се засмя. „Винаги си бил драматичен. Това е бизнес, момчето ми. Нищо лично. Ти си добър архитект, талантлив си. Но нямаш нюх за бизнеса. Нямаш инстинкта на убиец. А в нашия свят, ако не си убиец, си плячка.“
„И ти си дошъл да довършиш плячката си?“
„Дойдох да ти предложа достоен изход. Вземи парите. Започни на чисто. Иди работи някъде на заплата. Това е повече за теб. По-сигурно е.“
Всяка негова дума беше обида, облечена в загриженост. Той не просто искаше да ме победи. Искаше да ме унижи. Да ме накара сам да призная, че не съм достоен да играя в неговата лига.
„Няма да ти продам фирмата си, Симеон.“
Усмивката му изчезна. „Не бъди глупав. Вече си загубил. Всичките ти клиенти знаят, че си свършен. Доставчиците ти чакат на опашка за парите си. Банката ще ти вземе апартамента. Мислиш ли за сина си? Какво бъдеще му предлагаш?“
Споменаването на Мартин беше удар под кръста. Той знаеше къде да уцели.
„Не смей да говориш за сина ми.“
„О, аз мисля за него. Мисля и за красивата ти съпруга. Десислава. Познавам баща ѝ от години. Асен е разумен човек. Той знае кое е най-доброто за дъщеря си. Сигурността. А ти, Огнян, си всичко друго, но не и сигурност.“
Значи беше така. Асен беше замесен. Може би дори беше в основата на всичко. Искаше да ме съсипе, за да си върне дъщерята, да я омъжи за някой като Пламен, някой от „техния“ свят. Всички парченца от пъзела започнаха да се наместват. Чувствах се като главен герой в пиеса, чийто сценарий е написан отдавна, а аз просто изпълнявам ролята на трагичния глупак.
„Махай се от офиса ми“, казах с леден глас.
Симеон се изправи. „Помисли добре, Огнян. Имаш една седмица. Не ме карай да съжалявам, че съм бил толкова великодушен.“
Той си тръгна, оставяйки след себе си миризма на скъп одеколон и разруха. Седях дълго време, втренчен в стената. Плячка. Може би беше прав. Може би нямах инстинкта на убиец. Но дори и най-притиснатата в ъгъла плячка понякога намира сили да се озъби. Не знаех как, но трябваше да се боря. Не заради гордостта си. Не заради фирмата. Заради Мартин. Заради онзи малък човек, който спеше на терасата и вярваше, че баща му може да го спаси от чудовищата, като му разказва приказки.
Сега трябваше аз да повярвам в тях.
Глава 6
Вечерта намерих Десислава да събира дрехи в куфар. Сърцето ми се сви. Знаех, че този момент ще дойде, но въпреки това не бях подготвен.
„Какво правиш?“ – попитах, макар отговорът да беше очевиден.
„Местя се при нашите. За малко. Докато си събереш мислите.“ Гласът ѝ беше равен, безчувствен.
„Докато си събера мислите или докато Симеон ме довърши? Баща ти ли те накара?“
Тя спря да сгъва една копринена блуза и ме погледна. „Баща ми се притеснява за мен. И за Мартин. Той вижда, че ти потъваш и ни дърпаш с теб.“
„Значи знаеш. Знаеш за Симеон, за предложението му.“
„Знам, че баща ми и господин Симеон са стари познати. Знам, че баща ми смята, че това е най-добрият изход за теб.“
„Най-добрият изход за мен е да се проваля, нали? Така пътят ти към Пламен ще е чист. А баща ти ще си върне контрола над живота ти.“
Тя трепна, когато споменах името на Пламен. „Не става дума за Пламен! Става дума за това, че отказваш да видиш реалността! Живеем в постоянен стрес, дължим пари на всички. Мартин усеща всичко това! Искам да го предпазя.“
„Като го отведеш в златната клетка на дядо му ли? Мислиш, че там ще е по-щастлив?“
„Там поне ще бъде спокоен! Няма да му се налага да спи на тераси, за да избяга от крясъците ни!“
Думите ѝ ме уцелиха право в сърцето. Използваше моята най-голяма болка, моето най-голямо чувство за вина, срещу мен.
„Мартин остава с мен“, казах твърдо.
„Не ставай смешен, Огнян. Съдът никога няма да присъди детето на безработен баща, затънал в дългове, който скоро ще остане и без дом.“
Тя беше помислила за всичко. Или по-скоро, баща ѝ беше помислил за всичко. Планът им беше перфектен.
„Това ли е? Развод?“
„Все още не знам. Казах ти, имам нужда от време.“ Тя затвори куфара. Щракването на ключалката прозвуча като окончателна присъда. „Ще дойда утре да взема Мартин. Поне го подготви. Недей да му го причиняваш и това.“
Тя излезе, влачейки куфара след себе си. За пръв път не усетих нито гняв, нито тъга. Само празнота. Огромна, изсмукваща празнота. Къщата, която някога беше наш дом, сега ми се струваше като декор на чужд живот.
Отидох в стаята на Мартин. Той спеше дълбоко, прегърнал мечето си. Седнах на ръба на леглото му и го гледах дълго. Как да подготвя едно дете за такова нещо? Как да му обясня, че светът му се разпада, защото възрастните са се провалили?
Почувствах се напълно сам. Единственият човек, на когото можех да се доверя, беше Стефан. Обадих му се, въпреки че беше късно.
„Тя си тръгна“, казах без предисловия. „Иска да вземе и Мартин. Заплашва ме със съд.“
Стефан мълча известно време. „Добре. Слушай ме внимателно. Първо, успокой се. Паниката е най-лошият съветник. Второ, от утре започваме контраатака. Няма да ги оставим да те смачкат.“
„Каква контраатака, Стефане? Нямам пари, нямам връзки. Те имат всичко.“
„Имат, но имат и слаби места. Всеки има. Симеон, баща ѝ… Трябва да ги намерим. Ще започнем да ровим. В миналото му, в сделките му. Трябва да има нещо мръсно. Винаги има. А що се отнася до Мартин, не се предавай. Води си дневник. Записвай всичко, което правиш с него. Всяка игра, всеки разговор, всяка разходка. Документирай, че си добър баща. Ако се стигне до съд, това ще има значение.“
Съветите му бяха практични, разумни. Те ми дадоха малка, крехка искрица надежда в мрака. Може би все още не всичко беше загубено.
„Ами предложението на Симеон? Имам само няколко дни.“
„Няма да му отговаряш. Ще го оставим да чака. Ще го направим нервен. Междувременно ще търсим оръжие. Трябва ми време. И ми трябва пълномощно от теб.“
Остатъка от нощта прекарах буден. Мислех за думите на Стефан. Контраатака. Звучеше почти невъзможно. Но какво друго ми оставаше? Да се предам и да загубя всичко? Да предам сина си?
Не. Нямаше да го направя. Щом искаха война, щяха да я получат. Може да нямах армията на Симеон и Асен, но имах нещо, което те нямаха. Нямах какво повече да губя. А човек, който няма какво да губи, е най-опасният противник.
На сутринта, когато обяснявах на Мартин, че ще отиде за няколко дни при баба си и дядо си с мама, се опитах да бъда весел. Опитах да го представя като ваканция. Но той ме гледаше с големите си, сериозни очи и знаех, че не го заблуждавам.
„Ще се върнеш ли, татко?“ – попита той, когато Десислава дойде да го вземе.
Клекнах пред него и го прегърнах силно. „Разбира се, че ще се върна, шампионе. Татковците винаги се връщат.“
Докато гледах как колата им се отдалечава, си повтарях тези думи като мантра. Трябваше да се върна. Трябваше да си върна сина. И живота. На всяка цена.
Глава 7
В следващите дни апартаментът се превърна в бойно поле. Но не на скандали, а на тиха, методична работа. Стефан идваше всяка вечер след работа и носеше папки с документи, разпечатки от фирмени регистри, стари вестникарски статии. Превръщахме хола в щабквартира на нашата малка, отчаяна армия.
„Симеон е чист. Поне на пръв поглед“, каза Стефан една вечер, разтривайки уморено очи. „Всичките му фирми са на плюс, данъците са платени. Всичките му придобивания са били законни. Той е умен, не оставя следи.“
„Значи сме дотук?“ – попитах, усещайки как надеждата ми се изпарява.
„Не. Казах на пръв поглед. Но никой не е напълно чист. Особено хора като него, които са натрупали състоянието си толкова бързо. Трябва да копаем по-дълбоко. В началото. Първите му сделки, първите му партньори.“
Задачата изглеждаше непосилна. Беше като да търсиш игла в копа сено. Но ние търсехме. Прекарвахме часове в ровене из онлайн архиви, в търсене на имена, на фирми, свързани със Симеон в миналото.
Междувременно, започнах да водя дневника, който Стефан ме посъветва. В началото ми се струваше глупаво. Но после осъзнах, че това е моят начин да остана свързан с Мартин. Описвах колко ми липсва, какво щяхме да правим, ако беше тук. Всяка вечер му се обаждах. Разговорите ни бяха кратки и неловки. Десислава или баща ѝ винаги бяха наоколо. Усещах, че контролират комуникацията ни.
„Добре ли си, Марти? Храниш ли се?“ – стандартните въпроси.
„Да, татко. Дядо ми купи голям робот. Но искам да си дойдеш.“
„Скоро, шампионе. Скоро.“
Всяко „скоро“ беше лъжа, която късаше парченце от душата ми.
Една вечер, докато преглеждахме стара бизнес директория отпреди петнадесет години, попаднах на нещо. Малка фирма за строителни материали, наречена „Корект“. Един от съдружниците беше Симеон. Другият се казваше Михаил. Проверихме какво се е случило с фирмата. Оказа се, че е фалирала малко след основаването си. Симеон е излязъл от нея точно преди фалита, а целият дълг е останал за другия съдружник, Михаил. Малко след това, Симеон основава новата си, успешна компания, използвайки контактите и договорите на старата. Класическа схема. Законна, но дълбоко неморална.
„Това е нашият човек“, каза Стефан. „Трябва да намерим този Михаил. Ако е готов да говори, може да имаме нещо.“
Започнахме да го търсим. Оказа се по-трудно от очакваното. Нямаше го в социалните мрежи, телефонният му номер беше неактивен. Сякаш беше изчезнал от лицето на земята.
Докато търсехме Михаил, аз трябваше да се справям и с другата битка – тази за собствения ми бизнес. Срокът, даден от Симеон, изтичаше. Всеки ден получавах обаждания от гневни кредитори. Един от тях, собственик на малка фирма за дограми, на когото дължах значителна сума, дойде в офиса. Очаквах крясъци и заплахи, но вместо това видях пред себе си уморен, отчаян човек, не много по-възрастен от мен.
„Огнян, знам, че ти е тежко“, каза той. „На всички ни е тежко. Симеон ни изяжда един по един. Но ако не ми платиш, аз ще трябва да затворя. Моите работници ще останат на улицата.“
Тогава разбрах нещо важно. Аз не бях сам в това. Симеон не беше заплаха само за мен. Той беше заплаха за всички малки играчи в бранша. Може би моята битка можеше да стане и тяхна.
Споделих идеята си със Стефан. „Ами ако обединим всички, които Симеон е прецакал? Всички малки фирми, на които дължа пари, всички, които е подбил с цени. Ако заведем колективен иск?“
Стефан ме погледна с уважение. „Това е смел ход. И много рискован. Ще го вбесиш. Но… може и да проработи. Съдът и медиите обичат истории за Давид срещу Голиат.“
Идеята ми даде нова енергия. Започнах да се обаждам. На собственика на фирмата за дограми, на доставчика на бетон, на всички, на които дължах пари. В началото бяха подозрителни. Но когато им обясних плана, когато разбраха, че можем да се борим заедно, вместо да се давим поотделно, нещо се промени. Усетих как в гласовете им се появява пламъче на надежда.
Междувременно, Десислава живееше своя нов живот. Видях я веднъж случайно в един мол. Беше с Пламен. Смееха се. Тя носеше нова, скъпа рокля. За момент почувствах ужилване от ревност. Но после видях нещо друго. Видях, че усмивката ѝ не стигаше до очите. Имаше нещо изкуствено, напрегнато в позата ѝ. Тя не изглеждаше щастлива. Изглеждаше така, сякаш играеше роля.
В същия ден получих обаждане от непознат номер.
„Огнян Димитров?“ – гласът беше дрезгав, неуверен.
„Да, на телефона.“
„Казвам се Михаил. Разбрах, че ме търсите.“
Сърцето ми подскочи. Бяхме го намерили. Давид беше намерил първия си камък, който да запрати срещу Голиат.
Глава 8
Срещнахме се с Михаил в едно малко, невзрачно кафене в покрайнините на града. Той беше съсипан човек. Годините на неуспехи и разочарования бяха оставили своя отпечатък върху лицето му. Разказа ни историята си. История за измамено доверие, за откраднати мечти.
„Бяхме приятели със Симеон“, започна той. „Имахме обща мечта. Да изградим най-добрата фирма за строителни материали. Аз разбирах от продукта, той – от продажбите. В началото всичко вървеше перфектно. Но после той започна да се променя. Стана алчен, безскрупулен. Започна да сключва сделки зад гърба ми, да тегли пари от фирмата. Когато го усетих, вече беше късно. Той беше прехвърлил всички договори на своя нова фирма, а нашата я беше оставил с огромни дългове. Аз загубих всичко – бизнеса, къщата, семейството ми се разпадна. Той ми отне живота.“
Докато го слушах, усещах как в мен се надига вълна от гняв. Това не беше просто бизнес. Това беше чисто зло.
„Имаш ли някакви документи? Нещо, което да докаже думите ти?“ – попита Стефан.
Михаил поклати глава. „Той беше умен. Всичко беше изпипано юридически. Нямах шанс в съда. Опитах, но адвокатите му ме смазаха.“
Изглеждаше като задънена улица. Но тогава Михаил добави нещо. „Нямам документи, но имам спомени. Спомням си за една сделка. Много голяма, с един чуждестранен инвеститор. Симеон получи огромен подкуп, за да използва по-евтини, некачествени материали. Парите бяха преведени по сметка на Бахамите. Знам, защото случайно видях извлечението, което беше забравил на бюрото си. Тогава започнах да го подозирам.“
Това беше нещо. Не беше доказателство, но беше следа. Следа, която водеше извън страната.
„Трябва ни достъп до тези банкови сметки“, каза Стефан. „А това е почти невъзможно.“
„Може би не съвсем“, намесих се аз. Спомних си за моята по-малка сестра, Ива. Тя учеше международно право в чужбина, беше брилянтна студентка, стажуваше в голяма международна кантора. Може би тя можеше да помогне.
Обадих ѝ се още същата вечер. Разказах ѝ всичко. За Симеон, за Десислава, за Мартин. Тя ме изслуша търпеливо.
„Батко, това е ужасно“, каза тя. „Разбира се, че ще помогна. Не мога да обещая нищо, но ще говоря с шефа на отдела за финансови престъпления в кантората. Той има контакти навсякъде. Изпрати ми всичко, което имате – имена, дати, всичко.“
За пръв път от месеци почувствах, че не съм сам срещу целия свят. Имах Стефан. Имах Михаил, макар и сломен. Имах малките фирми, които бяха готови да се борят с мен. Имах и сестра си. Моята малка армия растеше.
Вдъхновен от този малък пробив, реших да направя следващата стъпка. Обадих се на Десислава.
„Искам да видя сина си“, казах без предисловия. „Не по телефона. На живо. Искам да го изведа в парка, както правехме преди.“
Тя се поколеба. „Не знам дали е добра идея. Ще го объркаш.“
„Това, което го обърква, е липсата на баща му! Имаш два дни да го доведеш. Ако не го направиш, Стефан ще заведе дело за родителски права още в понеделник. И ще използваме факта, че си напуснала семейното жилище и ме възпрепятстваш да виждам детето си, срещу теб.“
Блъфирах. Или поне отчасти. Но тя не знаеше това.
„Добре“, каза тя след дълга пауза. „В събота, в два часа, в парка до нас.“
Това беше малка победа, но за мен означаваше много. Щях да видя сина си. Щях да го прегърна. Това ми даде сили да продължа да се боря.
Съботата беше слънчева и топла, необичайно за сезона. Чаках на входа на парка половин час по-рано. Сърцето ми биеше лудо. Когато ги видях да идват, за момент дъхът ми спря. Мартин беше пораснал, или поне така ми се стори. Десислава изглеждаше напрегната.
„Ще бъда на онази пейка“, каза тя, сочейки към една далечна алея. „Имаш два часа.“
Мартин се спусна към мен и аз го вдигнах във въздуха. Смехът му беше най-красивата музика, която бях чувал от седмици. Играхме на криеница, гонихме гълъби, ядохме сладолед. За тези два часа забравих за Симеон, за дълговете, за раздялата. Бях просто татко, който играе със сина си.
Когато времето изтече, Мартин не искаше да си тръгва.
„Искам да дойда с теб, татко.“
„Скоро, шампионе. Обещавам, че много скоро пак ще бъдем заедно“, казах, а сърцето ми се късаше.
Когато го водех обратно към Десислава, той ме попита: „Татко, мама плаче всяка вечер. Защо?“
Спрях и го погледнах. „Сигурен ли си, Марти?“
„Да. Когато мисли, че спя, аз я чувам. Тя гледа наши снимки на телефона си и плаче.“
Тези думи ме разтърсиха. Значи не всичко беше толкова просто. Значи под ледената ѝ маска все още имаше чувства. Може би тя не беше враг. Може би тя, също като мен, беше жертва. Жертва на собствения си баща, на собствените си страхове.
Когато стигнахме до нея, я погледнах по различен начин. Видях тъмните кръгове под очите ѝ. Видях треперенето на ръцете ѝ.
„Трябва да поговорим, Десислава“, казах тихо. „Без адвокати, без баща ти. Само ти и аз.“
Тя ме погледна изненадано, после кимна едва забележимо.
Глава 9
Срещнахме се на следващия ден в едно неутрално кафене – място без спомени. И двамата бяхме нервни. Дълго време мълчахме, разбърквайки кафето си.
„Мартин ми каза, че плачеш всяка вечер“, започнах аз, решавайки да бъда директен.
Тя не отрече. Погледна през прозореца. „Трудно е, Огнян. Всичко е толкова объркано.“
„Защо го правиш тогава? Защо си тръгна? Защо ме оставяш баща ти и Симеон да ме унищожат?“
Тя въздъхна дълбоко. „Защото се страхувам. Страхувам се за бъдещето на Мартин. Ти си добър човек, Оги, най-добрият, когото познавам. Но си горд. Тази твоя гордост ще ни съсипе всички. Баща ми… той не е лош човек. Той просто иска да ме защити. По неговия си начин.“
„Неговият начин е да ме смачка. Да те отдели от мен. Да те даде на Пламен.“
Тя ме погледна в очите. „Няма нищо между мен и Пламен. Да, излизахме няколко пъти. Баща ми настояваше. Пламен е сигурен, спокоен. Всичко, което ти не си в момента. За момент си помислих, че може би това е решението. Да избягам от проблемите, да започна на чисто. Но не мога. Всеки път, когато се смея с него, се чувствам като предателка. Всеки път, когато Мартин те спомене, сърцето ми се къса.“
Думите ѝ бяха балсам за душата ми. Може би все още имахме шанс.
„Деси, аз се боря. Не съм се предал. Събирам и други хора, които Симеон е съсипал. Ще го съдим. Сестра ми помага от чужбина. Имаме следа, която може да го унищожи.“
Разказах ѝ всичко. За Михаил, за офшорните сметки. Докато говорех, видях как в очите ѝ се появява нещо, което не бях виждал отдавна – уважение. Може би дори възхищение.
„Но баща ми… той е толкова свързан със Симеон. Те са стари приятели. Той никога няма да застане срещу него.“
„Тогава ще трябва да избираш на чия страна си, Деси. На неговата или на нашата. На нашето семейство.“
Разговорът ни беше прекъснат от телефонно обаждане. Беше Ива. Гласът ѝ трепереше от вълнение.
„Батко, имаме го! Намерихме го! Шефът ми използва контактите си и успяхме да получим достъп до част от архивите на онази банка. Има превод. Огромен. От фирмата на чуждестранния инвеститор към фирма, регистрирана на Кайманите, чийто собственик е… Симеон. Това е директно доказателство за подкуп и пране на пари!“
Почувствах как краката ми омекват. Това беше. Това беше оръжието, от което се нуждаехме. Голиат имаше ахилесова пета и ние я бяхме намерили.
Погледнах Десислава. Лицето ѝ беше пребледняло. Тя беше чула всичко.
„Какво ще правиш?“, попита тя.
„Ще направя това, което трябва. Ще го изоблича. И баща ти, ако е замесен.“
Тя затвори очи. Виждах борбата, която се водеше в нея. Лоялността към баща ѝ срещу лоялността към мен, към нашето семейство.
„Има нещо, което трябва да знаеш“, каза тя накрая, а гласът ѝ беше едва доловим. „Преди няколко дни, докато търсех едни документи на татко, намерих стара папка. Вътре имаше копия от договори. Между фирмата на баща ми и тази на Симеон. От самото начало. Баща ми е бил скрит инвеститор в първата фирма на Симеон. Той е финансирал всичко. Той е знаел за схемата с Михаил. Той му е помогнал да се измъкне.“
Светът около мен се завъртя. Значи Асен не беше просто приятел или пасивен наблюдател. Той беше съучастник. Той беше кукловодът зад всичко. Той беше помогнал на Симеон да съсипе Михаил, а сега помагаше на Симеон да съсипе и мен. И всичко това, за да контролира живота на дъщеря си.
Погледнах Десислава. В очите ѝ имаше сълзи. Но този път не бяха сълзи на страх или самосъжаление. Бяха сълзи на гняв и решителност.
„Той ме е лъгал през цялото време“, прошепна тя. „Използвал ме е. Използвал е любовта ми към него.“
Тя взе телефона си и набра един номер.
„Татко? Трябва да се видим. Веднага. И доведи адвоката си. Защото аз ще дойда с моя.“
Тя затвори. Погледна ме. И за пръв път от много, много време, видяхме в една и съща посока. Битката все още не беше спечелена. Но вече не бях сам. Тя беше до мен. Бяхме семейство. И щяхме да се борим заедно.
Глава 10
Срещата се състоя в огромния, студен офис на Асен. Той седеше зад масивното си бюро от махагон, а до него беше застанал лъскавият му адвокат. Симеон също беше там. Очевидно Асен го беше повикал. Искаха да демонстрират сила, да ни покажат, че са единен фронт.
Но те не знаеха, че и ние сме единен фронт. Влязохме заедно – аз, Десислава и Стефан. Тишината в стаята беше толкова гъста, че можеше да се реже с нож.
„Какво означава всичко това, Десислава?“, попита Асен с леден тон, без дори да ме погледне. „Какъв цирк устройваш?“
„Идвам да ти кажа, че знам всичко, татко“, отговори тя, а гласът ѝ беше изненадващо твърд. „Знам за Михаил. Знам, че ти си финансирал Симеон от самото начало. Знам, че си му помогнал да съсипе един живот, а сега се опитваш да му помогнеш да съсипе и моя.“
Лицето на Асен пребледня. Симеон се намръщи. Те не бяха очаквали това.
„Говориш глупости. Този човек те е настроил срещу мен“, каза Асен, сочейки към мен с презрение.
„Не, татко. Ти ме настрои срещу себе си. С твоите лъжи, с твоите манипулации. През цялото време си ме използвал като пионка в игрите си.“
Стефан пристъпи напред и постави на масата папка. „Имаме доказателства. Банкови преводи, доказващи, че господин Симеон е получил подкуп, за да използва некачествени материали в един от първите си големи проекти. Проект, финансиран с пари на чуждестранни инвеститори, които едва ли ще се зарадват да научат за това. Също така имаме и показанията на бившия Ви партньор, господин Михаил.“
Симеон се изсмя нервно. „Това са измислици. Думите на един провален неудачник срещу моите.“
„Не са само неговите думи“, намеси се Ива, която беше с нас на видеовръзка на лаптопа на Стефан. „Имаме и официални документи от банка на Каймановите острови, които потвърждават превода. Международните власти проявяват голям интерес към подобни случаи на пране на пари.“
Това беше последният удар. Самоувереността на Симеон се изпари. Той погледна към Асен, очаквайки подкрепа. Но Асен гледаше само дъщеря си. В очите му видях нещо, което не бях очаквал – болка.
„Направих го за теб, Деси“, прошепна той. „Исках да си осигурена. Исках да имаш най-доброто. Той не беше за теб. Той е мечтател, неспособен да оцелее в реалния свят.“
„Реалният свят не е твоята джунгла, татко!“, извика Десислава. „В реалния свят има любов, има доверие, има честност! Неща, които ти и твоят приятел сте забравили отдавна! Аз избрах Огнян. Избрах го, защото е добър и честен човек. И дори да се провали, предпочитам да съм до него в провала, отколкото до теб в твоя купен успех!“
Настъпи мълчание. Дълго, тежко мълчание.
„Какво искате?“, попита накрая Симеон, а гласът му беше дрезгав.
„Много просто“, отговори Стефан. „Първо, оттегляте предложението си за фирмата на господин Димитров. Второ, продавате му съседния парцел на пазарна цена, за да може да осъществи проекта си. Трето, обезщетявате господин Михаил за всичко, което е загубил заради вас, с лихвите. И четвърто, и двамата изчезвате от живота ни. Завинаги. Ако не го направите, всички тези документи, заедно с историята ви, отиват в прокуратурата и в медиите още утре сутрин.“
Това беше шах и мат. Те го знаеха.
Няколко дни по-късно, всички документи бяха подписани. Битката беше спечелена. Не беше лесно, не беше красиво. Остави белези у всички нас. Но ние бяхме оцелели.
Същата вечер, когато се прибрах вкъщи, Десислава и Мартин ме чакаха. Апартаментът беше почистен, ухаеше на домашно приготвена храна.
„Добре дошъл у дома, Оги“, каза тя и ме целуна. Беше първата истинска целувка от месеци.
Мартин изтича и ме прегърна през краката. „Край на лагерите на терасата, татко?“
Клекнах до него. „Край на лагерите, шампионе. Отсега нататък ще спим само в леглата си. Всички заедно.“
По-късно вечерта, когато Мартин заспа, седяхме с Десислава на терасата. Градът отново светеше под нас. Но този път гледката не ми се струваше заплашителна. Струваше ми се пълна с обещания.
„Ще бъде трудно, нали?“, попита тя. „Да започнем отначало.“
Взех ръката ѝ. „Да. Ще имаме дългове, ще имаме проблеми. Но този път ще ги посрещнем заедно. Няма да е лесно, но ще си струва.“
Тя облегна глава на рамото ми. „Знаеш ли, през цялото това време, докато бях при нашите, всяка вечер гледах една снимка. От сватбата ни. И двамата сме толкова млади, толкова щастливи. И си мислех – къде изчезнаха тези хора?“
„Не са изчезнали“, казах аз. „Просто бяха се изгубили за малко. Но сега се намериха.“
Седяхме мълчаливо, гледайки светлините на града. Знаех, че ни чака дълъг път. Пътят на прошката, на възстановяването на доверието, на изграждането на всичко наново. Но за пръв път от много време не се страхувах. Защото знаех, че не съм сам. Имах семейството си. А това беше единственото, което имаше значение. Нашият малък, таен лагер на терасата беше приключил. Истинският живот, с всичките му бури и слънчеви дни, тепърва започваше.