Виктор презираше ритуалите. Особено тези, които го караха да се чувства като заложник на миналото. Всяка сутрин, преди да тръгне за университета, той трябваше да проверява пощенската кутия – една ръждясала метална кутия, закрепена накриво на оградата, която баба му Райна упорито отказваше да сменят с нещо по-модерно. „В нея има спомени, момчето ми“, казваше тя с онази тиха, но непоклатима убеденост, която го влудяваше.
„Спомени ли?“, мислеше си той, докато с досада бъркаше вътре. „По-скоро сметки за ток и вода, и брошури за промоции на сирене.“
Той беше студент по софтуерно инженерство, свят на кодове, алгоритми и незабавни резултати. Светът на баба му беше свят на бавни разговори, пожълтели снимки и безкрайни следобеди, прекарани в плетене на дантели, които никой вече не купуваше. Разминаването между техните вселени беше пропаст, която Виктор дори не се опитваше да прескочи. Той просто я приемаше като даденост, като досаден факт от живота си.
– Пак ли мърмориш под носа си? – Гласът на Райна го сепна. Стоеше на прага на къщата, крехка и прегърбена, загърната в стара жилетка, но очите ѝ, макар и замъглени от годините, все още бяха проницателни.
– Нищо, бабо. Просто проверявам пощата – отвърна той малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. – Както винаги, само боклуци.
Тя въздъхна, но не каза нищо. Беше свикнала с неговата нетърпеливост, с постоянното му усещане, че тя е просто един аналогова реликва в неговия дигитален свят. Той я обичаше, разбира се, но по онзи особен, снизходителен начин, по който човек обича стар, неудобен стол – знаеш, че винаги е бил там, но мечтаеш да го замениш с нещо по-функционално.
– Нищо не разбираш от съвременния свят, бабо. Всичко е онлайн сега. Комуникация, пазаруване, дори приятелства. Тези хартиени писма са отживелица.
Тя само кимна и се прибра вътре. Виктор се почувства леко виновен, но бързо отхвърли чувството. Истината си е истина.
Онзи ден обаче беше различен. Сред обичайните сметки и рекламни дипляни имаше плик. Обикновен бял плик, без марка, без печат. Адресът беше изписан грижливо, с леко треперещ, но познат почерк. Неговият почерк. Почеркът на баба му Райна. А името на получателя беше неговото – Виктор.
Сърцето му пропусна удар. Защо баба му ще му пише писмо? Те живееха в една и съща къща. Можеше просто да му каже каквото има. Обзе го странно, ледено предчувствие. Пръстите му затрепериха, докато отваряше плика. Вътре имаше един-единствен лист, сгънат на две. Разгъна го. Почеркът беше същият. Думите бяха малко, но отекваха с тежестта на цяла една вселена, която той никога не беше подозирал.
„Скъпи мой Викторе,
Когато го прочетеш, вече няма да ме има…“
Виктор препрочете изречението. И отново. И отново. Краката му омекнаха. Пусна останалата поща на земята и се втурна към къщата, сърцето му блъскаше в гърлото.
– Бабо! Бабо!
Тишина. Само тиктакането на стария стенен часовник в коридора отмерваше секундите, които вече изглеждаха зловещо празни. Намери я в любимия ѝ стол до прозореца. Изглеждаше, сякаш просто е заспала, сгушена в жилетката си, а в скута ѝ лежеше недовършена дантела. Но беше твърде тиха. Твърде неподвижна. Студена.
Светът на Виктор се срути. Не от скръб, поне не веднага. Срути се от шока на осъзнаването. Тази жена, която той смяташе за проста и предсказуема като стар роман, беше планирала смъртта си. Беше му написала писмо. Имаше тайна. И тази тайна сега лежеше в треперещите му ръце, облечена в думите: „Когато го прочетеш, вече няма да ме има…“
Глава 2: Ключът и името
След първоначалния шок, след лекарите, след съболезнованията на съседите и след пристигането на родителите му, Павел и Лидия, Виктор остана сам в стаята на баба си. Миришеше на лавандула и стари книги. Всичко беше подредено до педантичност, сякаш подготвено за проверка. Той седна на леглото ѝ, все още стискайки писмото. Родителите му бяха съсипани, особено баща му, който плачеше тихо в кухнята. За тях Райна беше просто майка и свекърва. За Виктор, в този момент, тя се превръщаше в загадка.
Той продължи да чете.
„…Не тъгувай за мен, момчето ми. Животът ми беше дълъг и по-пълен, отколкото някога си си представял. Пиша ти, не за да се сбогувам, а за да ти дам начало. Началото на истината. Ти, с твоя модерен свят, вярваш само на това, което виждаш на екрана. Но истинският живот, сложният, объркан и красив живот, се крие между редовете, в старите кутии и в спомените на хората.
Под дюшека на леглото ми ще намериш малка дървена кутия. В нея има ключ и едно име. Ключът не е за врата в тази къща. Името не е на наш роднина. Това е твоят път. Ако искаш да разбереш коя бях всъщност, не старицата, която плетеше дантели, а жената зад нейния образ, последвай го. Бъди смел. И най-важното – бъди готов да простиш. Не на мен. На себе си.“
Сърцето на Виктор биеше лудо. Прошка? За какво да си прощава? За снизхождението? За нетърпението? Ръцете му механично се плъзнаха под стария, пружинен дюшек. Пръстите му напипаха нещо твърдо и студено. Издърпа го. Беше малка, изящно изработена дървена кутия, потъмняла от времето. Не беше заключена.
Вдигна капака. Вътре, върху кадифена подложка, лежаха два предмета. Единият беше стар, месингов ключ, от онези, които се използват за банкови касети. Беше тежък и студен в дланта му. Другият беше малко картонче, на което със същия познат почерк беше написано едно-единствено име:
Симеон.
Нямаше фамилия, нямаше адрес, нямаше телефонен номер. Просто „Симеон“.
В този момент в стаята влезе баща му, Павел. Очите му бяха зачервени.
– Какво е това, сине?
Виктор бързо затвори кутията.
– Нищо, татко. Просто нейни стари вещи.
Павел кимна разсеяно.
– Тя винаги пазеше всичко. Майка ми… живееше в миналото. Единствената ѝ грижа беше ти да си добре, да завършиш, да си намериш хубава работа. Прост живот, прости мечти.
Виктор усети как думите на баща му, които до вчера би приел за чиста монета, сега звучаха кухо и невярно. Прост живот? Тази жена беше организирала следсмъртна мисия за него.
През следващите няколко дни, докато уреждаха погребението, Виктор беше като в мъгла. Той изпълняваше всичко механично, но умът му беше обсебен от ключа и името. Симеон. Кой беше той? И за каква тайна говореше баба му? Родителите му, потънали в собствената си скръб и административни задачи, не забелязваха неговата разсеяност. Те говореха за Райна с тъжна носталгия, спомняйки си баниците, които правеше, тихите ѝ съвети, безкрайното ѝ търпение. Никой не спомена за скрити животи, за тайни или за неща, които се нуждаят от прошка.
Виктор започна своето разследване по единствения начин, който познаваше – онлайн. Но търсенето на „Симеон“ беше безсмислено. Имаше хиляди. Без фамилия, без професия, без град, беше като да търсиш игла в купа сено. Чувстваше се безпомощен. Модерният му свят, с цялата си информация, се оказа безполезен пред една тайна от миналото.
След погребението, когато къщата утихна и гостите си тръгнаха, Виктор отново седна в стаята на баба си. Чувстваше се победен. Може би всичко е било просто плод на старческото ѝ въображение? Може би това е била последната ѝ, малко объркана шега?
Тогава погледът му попадна на старата библиотека. Беше пълна с книги, които той никога не беше докосвал – класически романи, стихосбирки, исторически четива. На най-долния рафт имаше няколко дебели, подвързани с кожа албума. Той инстинктивно извади най-стария. Беше пълен с черно-бели снимки. Младата Райна, усмихната и пълна с живот. Дядо му, когото едва си спомняше. Сватбата им. Раждането на баща му.
И тогава, на една от последните страници, видя снимка, която не се вписваше. На нея беше баба му, много по-млада, може би на около тридесет, застанала пред сграда. Не беше селската им къща. Беше масивна, градска сграда с колони. Райна не беше облечена с обичайните си дрехи. Носеше елегантен костюм, косата ѝ беше прибрана в строг кок. Изглеждаше като… бизнес дама. До нея стоеше мъж. Висок, с остър профил и уверена стойка. Те не се усмихваха. Гледаха право в обектива с изражение на сериозна решителност. На гърба на снимката, с избледняло мастило, пишеше: „Началото. С.“.
С. Симеон?
Сърцето на Виктор подскочи. Той се вгледа в сградата на снимката. Изглеждаше му позната. Банка? Адвокатска кантора? Нещо официално. Тогава забеляза малка табела до входа, която на снимката беше почти нечетлива. Той извади телефона си, увеличи изображението до краен предел и затаи дъх. Успя да различи няколко букви: „…окатска ка…“.
Адвокатска кантора.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Името. Ключът за банкова касета. Баба му го изпращаше при адвокат. Но защо?
На следващата сутрин, вместо да отиде в университета, Виктор седна пред компютъра. Този път търсенето му беше конкретно. „Стари адвокатски кантори в областния град“. Отне му часове, сравнявайки стари снимки от архивите с тази, която държеше. И накрая я намери. Сградата съществуваше и до днес, макар и с променена фасада. Сега там се помещаваше кантората „Симеонов и партньори“.
Симеонов. Симеон. Не можеше да е съвпадение.
Глава 3: Адвокатът
Кантората се намираше на тиха, павирана уличка в старата част на града. Изглеждаше внушително и малко плашещо. Виктор се поколеба пред тежката дъбова врата, преди да събере смелост и да натисне месинговия звънец. Посрещна го млада, елегантна секретарка, която го изгледа с леко недоумение.
– Имам ли записан час?
– Не – отвърна Виктор, чувствайки се не на място с дънките и тениската си. – Но… става въпрос за Райна. И за Симеон.
При споменаването на имената, изражението на жената се промени. Тя го огледа внимателно и каза:
– Моля, изчакайте тук.
След няколко минути вратата на един от кабинетите се отвори и на прага застана възрастен мъж. Беше висок, слаб, с посивяла коса, сресана назад, и проницателни сини очи зад очила с тънки рамки. Движеше се с достойнство, което годините само бяха подчертали. Виктор веднага разбра, че това е той. Мъжът от снимката, макар и с десетилетия по-стар.
– Вие трябва да сте Виктор – каза мъжът с дълбок, спокоен глас. – Очаквах ви. Казвам се Симеон. Влезте, моля.
Кабинетът беше точно такъв, какъвто Виктор си го представяше – облицован с дърво, с високи рафтове, пълни с дебели книги, и мирис на хартия и стара кожа. Симеон му посочи едно от креслата пред масивното бюро и седна срещу него.
– Значи Райна си е отишла – каза той по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. – Съжалявам. Тя беше изключителна жена.
– Вие… познавахте ли я добре? – попита Виктор, все още несигурен как да започне.
– Познавах я по-добре от повечето хора. Бях неин адвокат. И приятел. – Симеон се облегна назад. – Предполагам носите нещо за мен?
Виктор извади дървената кутия и я постави на бюрото. Отвори я и показа ключа. Симеон кимна бавно.
– Знаех си. Тя винаги е била методична. Оставила е инструкции, нали?
– Да. Писмо. Каза, че вие ще ми обясните.
– Ще го направя. Но първо искам да ви попитам нещо, млади човече. Какво знаете за баба си? Искам да ми кажете, с ваши думи, коя беше Райна за вас?
Въпросът свари Виктор неподготвен. Той се замисли.
– Тя беше… добра. Тиха. Правеше сладко и плетеше дантели. Беше прост човек. Живееше за семейството си. За баща ми, за мен…
Симеон го слушаше внимателно, без да го прекъсва. Когато Виктор свърши, адвокатът се усмихна тъжно.
– Това, което описвате, е роля. Роля, която тя избра да играе през последните десетилетия. Но жената, която аз познавах, жената, която изгради всичко, което ще видите, не беше нито тиха, нито проста. Тя беше борец. Беше един от най-острите умове, които съм срещал. И беше предадена по най-жестокия начин.
Виктор го гледаше слисан. Предадена?
– От кого?
– От вашия дядо. Стоян.
В стаята настана тишина, нарушавана само от тиктакането на стария часовник на стената. Дядо му беше починал, когато Виктор беше съвсем малък. Помни го смътно като благ, усмихнат човек. Баща му винаги говореше за него с уважение и любов.
– Но… как?
– Историята е дълга и сложна. И не е моя работа да ви я разказвам. Райна е направила така, че да я научите сам. Този ключ е за банкова касета. В нея ще намерите първата част от пъзела. Дневник. Нейният дневник от онези години. Прочетете го. Когато сте готов, елате пак при мен. Тогава ще говорим за втората част – за дела, акции и една бизнес империя, за която никой от вашето семейство не подозира.
Виктор се чувстваше така, сякаш земята се разтваря под краката му. Бизнес империя? Неговата баба?
– Но защо е пазила всичко в тайна? Защо баща ми не знае нищо?
– Защото – отвърна Симеон, а в гласа му прозвуча стомана – понякога, за да защитиш тези, които обичаш, трябва да ги държиш настрана от истината. Особено когато истината е свързана с пари, предателство и един мъж на име Асен.
Глава 4: Дневникът
Банката беше същата тази от снимката. Докато вървеше към трезора, воден от служител с безизразно лице, Виктор се чувстваше като герой от шпионски филм. Всичко беше сюрреалистично. Служителят отключи тежката решетка и го въведе в малка, дискретна стая. Посочи му една от стотиците метални вратички и го остави сам.
Виктор пъхна ключа. Завъртя го. Вратичката изщрака и се отвори. Вътре имаше само един предмет. Дебел тефтер с кожена подвързия, леко износен по ръбовете. Дневникът.
Той го взе и седна на малката маса в стаята. Отвори го. Първата дата беше отпреди почти петдесет години. Почеркът беше по-уверен, по-енергичен, но без съмнение принадлежеше на Райна. Зачете.
„12 май
Днес Стоян отново се прибра обезкуражен. Фабриката, в която работи, съкращава хора. Страх го е, че той ще е следващият. Опитах се да го успокоя, но виждам паниката в очите му. Той е добър човек, работлив, но му липсва смелост. Мечтае за сигурност, за малка къща с градина, за спокоен живот. А аз… аз мечтая за повече. Не за лукс, а за свобода. За възможността да не зависим от никого.“
Виктор прелистваше страниците. Първите няколко описваха живота на млада семейна двойка, изпълнен с любов, но и с финансови тревоги. Дядо му Стоян е представен като мил, но пасивен мъж, докато амбицията и идеите идвали от Райна.
„3 юни
Имам идея! От месеци наблюдавам пазара. Всички големи предприятия произвеждат стандартни, груби тъкани. Но има ниша. Ниша за фини, качествени платове, за дантели, за бродерии. Нещо, което да носи усещане за лукс, но да е достъпно. Говорих със Стоян. Той каза, че е лудост. „Откъде пари, Райне?“, попита ме. „Нужни са машини, работници, помещение.“ Той вижда само пречки. Аз виждам възможност.“
Следващите страници бяха изпълнени с изчисления, бизнес планове, скици на модели. Виктор беше поразен от методичността и прозорливостта на баба си. Тя беше проучила всичко – от цената на суровините до потенциалните клиенти.
„18 август
Днес се запознах с Асен. Той е млад инженер в същата фабрика като Стоян. Но е различен. В очите му гори огън. Когато му разказах за идеята си, той не се изсмя. Слуша ме два часа, задаваше въпроси, чертаеше схеми на салфетка. За първи път някой ме разбира. За първи път не се чувствам сама в мечтите си. Стоян го ревнува, усещам го. Но това не е ревност към мъж, а към смелостта.“
Асен. Второто име, което Симеон спомена. Виктор затвори очи за момент, опитвайки се да си представи тази сцена. Неговата тиха, скромна баба, обсъждаща бизнес планове с непознат мъж в кафене, докато дядо му седи вкъщи, изпълнен със страх.
„10 октомври
Успяхме! Асен намери начин да купим две стари, но работещи машини на изплащане. Аз продадох бижутата, които ми останаха от майка ми, за първоначалната вноска. Стоян беше бесен. „Това е спомен!“, крещеше той. „Ти продаваш миналото ни за една фантазия!“ Не разбира, че се опитвам да ни купя бъдеще. Наехме едно малко мазе. Ще го наречем „Рай-Стил“. Райна и Стил. Асен предложи името. Харесва ми.“
Дневникът описваше първите трудни години. Дълга работа, безсънни нощи, малки поръчки, които едва покривали разходите. Райна и Асен били двигателят на всичко. Стоян помагал от време на време, но с неохота, винаги мърморейки, че това няма да доведе до нищо добро.
„5 април (две години по-късно)
Пробив! Сключихме договор с голям универсален магазин. Искат да изкупуват цялата ни продукция от дантелени покривки. Асен е на седмото небе. Аз също. Тази вечер отворихме бутилка шампанско. Стоян не дойде. Каза, че е уморен. Но в очите му видях нещо друго. Не беше радост. Беше… завист? Не, не може да бъде. Той ме обича.“
Но следващите страници разказваха друга история. Успехът растял, а с него и напрежението в семейството. Асен и Райна пътували, срещали се с клиенти, разширявали производството. Стоян оставал в сянка, все по-мрачен и мълчалив.
„22 септември
Стоян поиска да стане официален съдружник. Каза, че му се полага. „Аз съм ти съпруг, всичко е общо“, заяви той. Асен беше против. „Той не е направил нищо, Райна. Само се оплаква.“ Но аз се съгласих. Заради мира в семейството. За да му покажа, че все още сме екип. Симеон, нашият млад адвокат, оформи документите. Сега сме трима съдружници с равни дялове. Надявам се да не съм сгрешила.“
Това беше последната оптимистична страница. След нея тонът на дневника се промени. Стана по-мрачен, по-тревожен.
„1 ноември
Открих нещо ужасно. Стоян е теглил пари от фирмената сметка без мое знание. Големи суми. Когато го попитах, той се развика. Каза, че това са и негови пари и може да прави с тях каквото си иска. Каза, че му е писнало аз и „онзи“ (Асен) да се държим като собственици. Уплашена съм. Това не е моят Стоян.“
„15 декември
Най-лошото се случи. Стоян е прехвърлил своя дял и част от моя на конкурентна фирма. Зад гърба ми. С фалшив подпис. Симеон казва, че е законно, защото документите са изпипани, а пълномощното, което съм му дала, му дава твърде много права. Бях сляпа. Толкова сляпа. Той е продал мечтата ни. Продал е мен. Асен е съсипан. Иска да го съдим, но аз не мога. Бащата на детето ми… Как ще погледне Павел хората в очите?
„28 декември
Днес Асен дойде при мен. Предложи ми нещо. Да се откажем от „Рай-Стил“. Да оставим Стоян да се оправя с новите си „партньори“. И да започнем отначало. Тайно. Аз ще бъда скритият партньор. Той ще е лицето. Ще инвестираме парите, които успяхме да спасим. Ще изградим нещо ново, нещо по-голямо. И един ден, каза той, ще си върнем всичко. Съгласих се. Нямам друг избор. Стоян избра своя път. Аз избирам моя. От днес нататък ще водя два живота. Единият – на съпруга и майка, която се е провалила в бизнеса. Другият – на жена, която тайно гради империя.“
Виктор затвори дневника. Ръцете му трепереха. Главата го болеше. Образът на милия, благ дядо се разпадаше на хиляди парченца, заменен от чудовище, което е предало и ограбило собствената си жена. А баба му… тя не беше жертва. Тя беше воин.
Той излезе от банката замаян, примигвайки на ярката слънчева светлина. Светът вече не изглеждаше същият. Разбра, че това е само началото. Трябваше да говори със Симеон. И трябваше да намери Асен.
Глава 5: Бизнесменът
Когато Виктор се върна в кантората на Симеон, адвокатът го посрещна с разбиращ поглед.
– Прочетохте го, нали?
Виктор само кимна, все още неспособен да говори.
– Сега разбирате ли защо тя пазеше всичко в тайна? – продължи Симеон. – Тя не искаше баща ви да расте със знанието, че собственият му баща е предател. Пожертва репутацията си, за да запази неговия идеализиран образ. Стоян, разбира се, пропиля всичко. „Рай-Стил“ фалира за по-малко от две години. А той до края на живота си се представяше за жертва на „нелоялни партньори“.
– А тя? И Асен? – попита Виктор. – Какво се случи с тях?
– О, те успяха. Повече, отколкото някой е предполагал. Фирмата, която създадоха, днес е една от най-големите в текстилния бранш. Има заводи, магазини, изнася продукция в цяла Европа. Официално се води собственост на Асен и неговото семейство. Но Райна притежаваше четиридесет и девет процента. Скрит, мълчалив партньор.
Виктор беше онемял. Четиридесет и девет процента от огромна компания. Това означаваше… богатство. Истинско, солидно богатство.
– И аз… аз съм наследник на това?
– Вие сте единственият наследник – потвърди Симеон. – Тя е прехвърлила всичко на ваше име в завещание, което аз пазя. Но има един проблем.
– Какъв?
– Асен. Той е наясно със завещанието. Но последните години стана… труден. Властта и парите го промениха. Може да оспори всичко. Да твърди, че дяловете на Райна са били неформални, че са били просто подарък от него. Ще ни трябва неговото съдействие, за да стане прехвърлянето гладко. Трябва да говорите с него.
Симеон му даде адреса на централния офис на компанията. Намираше се в лъскава, стъклена сграда в бизнес района на града – място, което Виктор свързваше с напълно различен свят.
На следващия ден, облечен в най-хубавите си дрехи, той влезе в лъскавото фоайе. Чувстваше се като измамник. След като обяви името си и причината за посещението (Симеон се беше обадил предварително), го заведоха до последния етаж. Кабинетът на Асен беше огромен, с панорамна гледка към целия град.
Асен седеше зад масивно бюро от тъмно дърво. Беше на годините на Симеон, но изглеждаше по-енергичен, по-суров. Косата му беше напълно бяла, но стойката му беше изправена, а погледът му – остър и пронизващ. Той не стана. Просто посочи стола пред бюрото.
– Значи вие сте внукът на Райна – каза той, а в гласа му нямаше и следа от топлота. – Приличате на нея. Около очите.
– Господин Асен…
– Просто Асен. – прекъсна го той. – Нямам време за формалности. Симеон ми се обади. Разбрал сте. И какво искате сега? Парите ли?
Тонът му беше враждебен, почти презрителен. Виктор се почувства засегнат.
– Искам да разбера. Искам да разбера какво се е случило.
Асен се изсмя сухо.
– Какво има за разбиране? Вашата баба беше гений. Вашият дядо беше страхливец и крадец. Аз бях този, който застана до нея. Аз бях този, който гради всичко това с двете си ръце, докато тя се криеше в сянка, играейки ролята на домакиня. Тези пари, тези заводи… те са мои. Изработени с моята пот.
– Но тя е била ваш партньор! – възрази Виктор.
– Да. На хартия, в едно тайно споразумение, което само аз и Симеон знаем. Но кой поемаше рисковете? Кой се бореше с конкуренцията, с данъчните, с кризата? Аз! Тя получаваше своя дял, разбира се. Всеки месец, до последния си ден. Живееше скромно, но никога не ѝ е липсвало нищо. Сега вие идвате, едно хлапе, което не е работило и ден през живота си, и искате половината от моята империя? Не мисля.
Виктор усети как гняв се надига в него.
– Това не е вашата империя. Това е и нейна. Вие сте го изградили заедно!
– Момче, ти нищо не разбираш от бизнес. – Асен се наведе напред. – В бизнеса няма място за сантименталности. Има само сила. Аз имам силата. Ти имаш едно завещание, което моите адвокати могат да разнищят за месеци, дори години. Дотогава няма да видите и стотинка.
Точно в този момент вратата на кабинета се отвори и влезе млада жена. Беше на възрастта на Виктор, с дълга кестенява коса и интелигентни, живи очи.
– Дядо, извинявай, че прекъсвам, но… – Тя млъкна, като видя Виктор.
– Какво има, Михаела? – попита Асен, а тонът му мигновено омекна.
– Исках само да ти кажа, че тръгвам. Имаме лекции.
– Добре. Това е Виктор, внукът на Райна. Това е моята внучка, Михаела.
Те си кимнаха неловко. Михаела погледна от дядо си към Виктор и усети напрежението в стаята.
– Приятно ми е да се запозная. Чувала съм много за вашата баба.
Виктор я погледна изненадано.
– Чували сте?
– Да. Дядо понякога разказваше за нея. Наричаше я най-умната жена, която е познавал.
Асен се намръщи.
– Михаела, имаме работа.
– Да, разбира се. Извинете. – Тя се усмихна леко на Виктор и излезе.
Кратката размяна на реплики промени нещо в атмосферата. Виктор видя пукнатина в бронята на стария бизнесмен.
– Тя е била важна за вас – каза тихо Виктор. – Не е била просто „скрит партньор“.
Асен въздъхна и се облегна назад. За първи път изглеждаше уморен.
– Важна ли? Тя беше всичко. Беше умът, сърцето, съвестта на тази компания. И аз я предадох. Не както онзи страхливец, дядо ти. По друг начин. Позволих на парите да ме променят. Станах студен, пресметлив. Такъв, какъвто тя никога не искаше да бъда. Може би затова се отдръпна през последните години.
Той замълча за момент, гледайки през прозореца.
– Ще изпълня завещанието. Но при едно условие.
– Какво е то?
– Ще работиш тук. В тази фирма. Искам да започнеш от най-ниското стъпало. Искам да видиш какво е нужно, за да се изгради и поддържа всичко това. Искам да заслужиш наследството си. Не да го получиш наготово. Ако се откажеш, ще се видим в съда.
Предложението беше неочаквано. Да зареже университета, да започне работа в завод? Звучеше абсурдно. Но в очите на Асен той видя нещо повече от предизвикателство. Видя тест. Последният тест, устроен от баба му.
– Приемам – каза Виктор, изненадвайки дори себе си.
Глава 6: Новият живот
Първият работен ден на Виктор беше унизителен. Асен го изпрати не в лъскавия офис, а в един от цеховете за боядисване на платове. Работата беше тежка, мръсна и монотонна. В края на деня дрехите, ръцете и дори косата му бяха изцапани с боя, а гърбът го болеше. Колегите му, обикновени работници, го гледаха с подозрение. За тях той беше просто глезеното момче на шефа, изпратено да се прави на интересно.
Вечер се прибираше в празната къща на баба си, където тишината и миризмата на лавандула му напомняха за всичко, което беше изгубил и всичко, което тепърва трябваше да разбере. Родителите му бяха в шок от решението му. Баща му, Павел, беше особено ядосан.
– Да зарежеш университета? За да работиш като общ работник? Ти луд ли си! Майка ти е спестявала цял живот, за да ти осигури образование!
Виктор не можеше да им каже истината. Все още не.
– Просто искам да опитам нещо различно, татко. Да видя реалния живот.
Месеците минаваха. Виктор свикна с тежката работа. Научи се да работи с машините, да разпознава качеството на платовете, да разбира процеса. Спечели уважението на някои от по-старите работници, които видяха, че не се страхува да си изцапа ръцете. Асен не му обръщаше никакво внимание. Просто получаваше доклади за работата му от началника на цеха.
Един ден, докато обядваше в стола, някой седна срещу него. Беше Михаела.
– Здравей – каза тя с усмивка. – Чух, че се справяш добре.
– Зависи кого питаш – отвърна Виктор. – Гърбът ми е на друго мнение.
Тя се засмя.
– Дядо ми може да бъде голям инат. Но мисля, че прави това, защото те харесва.
– Харесва ме? Кара ме да чистя филтри и да нося кофи с боя.
– Това е неговият начин да те тества. Той вярва, че характерът се калява в трудностите. Разказа ми за баба ти. За началото. За предателството на дядо ти.
Виктор я погледна.
– Значи знаеш всичко?
– Знам това, което той ми е казал. Но усещам, че има още. Нещо, за което не иска да говори.
Те започнаха да се виждат по-често. Михаела учеше икономика и често идваше във фирмата, за да помага с някои проекти. Тя беше умна, забавна и земна. Разговорите с нея бяха единственото светло нещо в иначе сивото ежедневие на Виктор. Тя му разказваше за Райна от нейна гледна точка – като за мистериозната приятелка на дядо ѝ, която идвала понякога на гости, носела домашно сладко и играела шах с Асен с часове, обсъждайки нещо тихо и сериозно.
– Те имаха свой собствен свят – каза Михаела един ден. – Когато бяха заедно, изглеждаха… завършени. Сякаш само двамата разбираха правилата на играта, която играят.
Думите ѝ накараха Виктор да се замисли. Каква точно е била връзката между баба му и Асен? Само бизнес? Или е имало и нещо повече?
Един ден Асен го извика в кабинета си. Виктор очакваше поредното нареждане, но бизнесменът изглеждаше различно. По-сериозен, дори тъжен.
– Седни – каза той. – Време е за следващия етап. Доказа, че не си мързелив. Сега искам да видя дали имаш мозък. От утре започваш в търговския отдел. Но преди това, искам да ти дам нещо.
Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади стар, пожълтял плик.
– Това е от Райна. Остави го при мен преди много години. С инструкции да ти го дам, когато му дойде времето. Мисля, че времето дойде.
Виктор пое плика. Беше адресиран до Асен, но вътре имаше друг, по-малък плик, на който пишеше „За Виктор“. Той го отвори. Вътре имаше писмо и един документ. Започна да чете.
„Мило мое момче,
Ако четеш това, значи си стигнал по-далеч, отколкото очаквах. Значи си видял Асен и си разбрал, че светът не е черно-бял. Има една последна тайна, която трябва да научиш. Тайна, която ме болеше през целия ми живот. Не става въпрос за пари или бизнес. Става въпрос за любов и предателство от съвсем друг вид.
След като Стоян ни предаде, аз бях съсипана. Асен беше единственият човек, на когото можех да се облегна. Бяхме млади, бяхме гневни, бяхме заедно в битката. И се влюбихме. Или по-скоро, осъзнахме, че винаги сме били влюбени. Имахме връзка. Тайна, кратка, но истинска. Но аз бях омъжена жена, с дете. Не можех да напусна Стоян. Не и тогава. Щеше да бъде скандал, който щеше да съсипе сина ми, баща ти. Затова прекратихме всичко. Решихме да бъдем само партньори.
Но тази тайна роди друга. Асен се ожени, роди се дъщеря му, майката на Михаела. А аз… аз останах със Стоян, играейки ролята на съпруга. До края. Това е моето най-голямо съжаление. И моят най-голям грях. Приложеният документ ще ти покаже защо.
Прости ми.
Баба ти.“
Ръцете на Виктор трепереха толкова силно, че едва държеше листа. Той погледна документа. Беше копие от акт за раждане. Неговият акт за раждане. В графата „баща“ пишеше името на баща му, Павел. Но документът беше придружен от нотариално заверена декларация, подписана от Райна и… Асен. В нея двамата признаваха, че биологичният баща на Павел всъщност е Асен.
Светът на Виктор се завъртя. Баща му… не беше син на Стоян. Беше син на Асен. Което означаваше, че Асен е неговият истински дядо. А Михаела… тя не беше просто внучка на партньора на баба му. Тя беше негова братовчедка.
Той вдигна поглед към Асен. Старецът го гледаше с очи, пълни с болка и съжаление.
– Сега разбираш ли? – прошепна Асен. – Сега разбираш ли защо не можех просто да ти дам парите? Това не е просто наследство. Това е кръв. Твоята кръв.
Глава 7: Истината
Виктор излезе от кабинета на Асен като насън. Вървеше по улиците без посока, без да вижда хората, без да чува шума на града. Декларацията гореше в джоба му. Истината беше толкова чудовищна, толкова всеобхватна, че заплашваше да го погълне.
Неговият дядо. Неговият истински дядо. Бизнесменът, когото доскоро смяташе за враг. Баща му, Павел, беше живял цял живот в лъжа, без дори да подозира. А баба му… тя беше носила този товар сама, през всичките тези години. Нейната тишина вече не изглеждаше като примирение, а като нечовешка сила на волята.
Как можеше да каже на баща си? Как можеше да му каже: „Татко, човекът, когото си мислил за свой баща, е бил предател. А истинският ти баща е жив, богат е и доскоро искаше да те остави без наследство.“? Това щеше да го унищожи.
И Михаела. Мисълта за нея го болеше физически. Всички онези разговори, усмивки, зараждащото се привличане… всичко беше изградено върху лъжа. Тя му беше братовчедка. Пропастта между тях вече беше непреодолима.
Върна се в къщата на Райна и се заключи в нейната стая. Имаше нужда да бъде заобиколен от нейните вещи, от нейния мирис, за да се опита да разбере. Седна на земята и заплака. Плака за баба си, за нейната самота. Плака за баща си, за откраднатия му живот. Плака за себе си, за изгубената невинност.
След часове, когато сълзите свършиха, в него се надигна нещо друго. Решителност. Баба му не го беше изпратила на този път, за да се провали накрая. Тя му беше поверила истината, колкото и да е тежка. А с истината идваше и отговорност.
На следващата сутрин той отиде при Симеон. Разказа му всичко. Адвокатът го изслуша търпеливо.
– Знаех – каза той накрая. – Не в детайли, но подозирах. Райна беше много дискретна. Но понякога болката в очите ѝ казваше повече от думите.
– Какво да правя? – попита Виктор.
– Това, млади човече, е решение, което никой не може да вземе вместо теб. Можеш да скриеш истината и да продължиш напред. Да вземеш парите, да се опиташ да забравиш. Или можеш да се изправиш срещу нея. Да рискуваш да разрушиш всичко, за да изградиш нещо ново върху основите на истината.
През следващата седмица Виктор не отиде на работа. Прекара времето си в размисъл. Разбра, че не може да живее в лъжа. Дължеше го на баба си. Дължеше го на себе си.
Реши да говори първо с Михаела. Намери я в едно кафене близо до университета. Тя го посрещна с топла усмивка, която бързо изчезна, като видя изражението му.
– Какво има, Виктор? Изглеждаш ужасно.
Той седна срещу нея и ѝ подаде копие от писмото и декларацията. Тя чете дълго, лицето ѝ пребледняваше с всяка дума. Когато свърши, вдигна поглед към него. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
– Значи… ние сме…
– Да – прошепна той.
Тя мълча дълго.
– Цял живот съм усещала, че има някаква тайна в нашето семейство. Някаква тъга в дядо, която не можех да си обясня. Сега всичко има смисъл.
– Съжалявам, Михаела.
– Не се извинявай. – Тя протегна ръка и докосна неговата. – Ние не сме виновни за това. Но сега имаме избор. Какво ще правим?
Най-трудната стъпка беше разговорът с родителите му. Той ги покани в къщата на Райна. Баща му, Павел, дойде с неохота, все още сърдит за напускането на университета. Майка му, Лидия, изглеждаше притеснена.
Виктор ги накара да седнат и им разказа всичко. От първото писмо, през дневника, до последното разкритие. Говореше спокойно, методично, без да спестява нищо.
Когато свърши, настана мъртва тишина. Лидия гледаше невярващо. А Павел… Павел стоеше като вкаменен. Лицето му беше маска на объркване, гняв и неописуема болка.
– Лъжеш – каза той накрая с прегракнал глас. – Всичко това е лъжа. Моят баща беше добър човек! Майка ми никога не би…
Виктор му подаде документите. Павел ги погледна, ръцете му трепереха. Видя подписа на майка си. Видя и този на Асен. И се срина. Зарида като малко дете, с тежки, мъчителни хлипове.
Отне дни, може би седмици, докато семейството започне да сглобява парчетата. Имаше гняв, имаше обвинения, имаше сълзи. Павел отказа да говори с когото и да било. Затвори се в себе си. Лидия, след първоначалния шок, показа неочаквана сила. Тя беше тази, която се грижеше за него, която се опитваше да го разбере.
Един ден Асен дойде в къщата им. Без да се обади. Просто се появи на вратата. Беше първата им среща с Павел като баща и син. Беше неловко, напрегнато и болезнено.
– Аз… – започна Асен, но думите му секнаха. – Съжалявам, Павле. Трябваше да ти кажа по-рано. Но Райна не искаше. Страхуваше се да не те нарани.
Павел го гледа дълго, с очи, пълни с упрек.
– Ти си ми отнел живота – каза той тихо. – Отнел си ми истината.
– Знам. И ще живея с тази вина до края на дните си. Но сега съм тук. И искам да се опитам да поправя нещата. Ако ми позволиш.
Това беше началото на дълъг, мъчителен процес на помирение. Процес, който щеше да отнеме години.
Епилог
Година по-късно.
Виктор стоеше на панорамната тераса на офиса, гледайки града. Вече не беше работник в цеха. Беше младши мениджър, учеше бързо и работеше усилено. Беше приел наследството си, но не парите, а отговорността. Беше се върнал в университета, но този път учеше бизнес администрация. Искаше да бъде достоен за наследството на жената, която го беше научила, че истинският свят е много по-сложен и интересен от всеки код.
Отношенията в семейството бавно се възстановяваха. Павел беше започнал терапия. Беше се срещал с Асен още няколко пъти. Все още имаше болка, но имаше и плах опит за разбиране. С парите от наследството на Райна те бяха изплатили ипотеката си и бяха започнали малък семеен бизнес, нещо, за което винаги бяха мечтали.
Михаела беше до него. Връзката им се беше трансформирала. Вече не беше романтика, а нещо по-дълбоко. Приятелство, партньорство, семейна обич. Тя беше неговата опора, човекът, който го разбираше най-добре.
Той извади от джоба си първото писмо от баба си. Думите вече не звучаха зловещо, а като обещание. „Пиша ти, не за да се сбогувам, а за да ти дам начало.“
Тя му беше дала начало. Начало на истински живот, изграден не върху удобни лъжи, а върху трудната, но освобождаваща истина. Той погледна към небето и се усмихна. Знаеше, че тя го гледа отнякъде. И за първи път, откакто я нямаше, той не се чувстваше виновен. Чувстваше се благодарен.
Внукът, който обвиняваше баба си, че нищо не разбира от съвременния свят, най-накрая беше разбрал. Беше разбрал, че най-важните уроци не се учат от екраните, а от тихите, невидими битки, които хората водят в сърцата си.