Винаги бях „златното дете“. Родителите ми ясно показваха, че съм тяхната надежда и че ще трябва да се грижа за тях. Но никога не осъзнавах какво всъщност означава това, докато миналата седмица.
Майка ми се обади посред нощ и каза:
„Има спешен случай! Трябва да…“
Гласът ѝ се прекърши, сякаш някой беше дръпнал рязко въздуха от дробовете ѝ. Чух как пръстите ѝ треперят по слушалката, чух как езикът ѝ се опитва да намери правилната дума и не може.
„Трябва да се прибереш. Веднага. Не казвай на никого.“
„Какво е станало?“, попитах, вече седнала в леглото, със студени стъпала върху пода.
„Татко ти…“, прошепна тя.
И само това беше достатъчно. Не завърши изречението, а аз вече виждах най-лошото.
„Жив ли е?“
Последва пауза, която се разтегли като въже, готово да се скъса.
„Жив е“, каза тя и това „жив“ прозвуча като присъда, не като утеха. „Но всичко… всичко се разпада. Има документи. Има хора. Има…“
„Има какво?“
„Има спешен случай“, повтори тя, сякаш това беше заклинание, което може да задържи стените изправени още малко. „Ти си нашата надежда.“
Тази последна фраза ме удари по-силно от всяка друга. Не защото беше нова. Защото я знаех наизуст. Чувах я от дете, като песен, която никой не те пита дали искаш да слушаш.
„Тръгвам“, казах и вече търсех дрехи.
Докато се обувах, телефонът вибрира отново. Номерът не беше запаметен. Прекалено късно, прекалено тихо, прекалено чуждо.
Отговорих.
„Яна?“, прозвуча мъжки глас, тежък и уверен, сякаш притежаваше и нощта, и тишината. „Не затваряй. Само слушай.“
„Кой сте?“
„Ще кажем, че съм приятел. На семейството ти. Трябва да знаеш, че ако се прибереш, ще видиш неща, които няма да можеш да развидиш.“
Дланта ми стана влажна. Опитах да запазя гласът си равен.
„За какво говорите?“
„Говоря за това, че златното дете често плаща сметките на възрастните. Нали така?“
„Как знаете…“
„Знам повече, отколкото си мислиш. И ще знаеш и ти. Само че ще бъде болезнено.“
„Кой сте?“
Той се засмя тихо.
„Нищо не е такова, каквото изглежда, Яна. Това е единственото, което мога да ти дам безплатно.“
И затвори.
Стоях няколко секунди неподвижна. Чувах собственото си дишане, шумно в ушите. Чувах как в мен се надига не паника, а нещо по-опасно.
Ярост.
Кой смее да ме нарича „златното дете“?
Кой смее да знае?
Когато затворих вратата зад себе си, ми се стори, че затварям и стария си живот. И че отвън ме чака друг. По-студен. По-тежък.
И че няма да има връщане.
Глава втора
Пътувах в тъмното, а фаровете прорязваха мъгла, която сякаш се опитваше да ме спре. През цялото време в главата ми звучеше една и съща фраза: „Не казвай на никого.“
Когато стигнах, светлината в прозорците беше включена. Това не беше дом, това беше сигнал за бедствие.
Майка ми отвори преди да почукам. Лицето ѝ беше посивяло, но не побледняло. Пребледняло, сякаш някой беше източил кръвта ѝ с лъжи.
„Яна“, прошепна тя и ме дръпна вътре.
Къщата миришеше на силно кафе и на страх. Масата беше отрупана с листове, папки, печати. Не бях виждала майка си такава. Тя винаги беше от онези жени, които държат всичко под контрол, дори когато нищо не е под контрол.
Сега ръцете ѝ се тресяха.
„Къде е татко?“
Тя се обърна към коридора и посочи с брадичка.
„В стаята. Легнал е.“
„Болен ли е?“
„Не така“, каза тя. „По друг начин.“
Тръгнах натам, а тя ме последва като сянка. Отворих вратата бавно.
Татко лежеше на леглото, облечен, с обувки. Това беше първото, което ми направи впечатление. Човек не лежи с обувки, ако е добре. Очите му бяха отворени, но гледаше не в мен, а някъде през мен.
„Тате?“
Той мигна. После усмивката му се опита да се събере на лицето, но не успя.
„Дойде“, каза. „Знаех, че ще дойдеш.“
„Какво става?“
Погледът му се плъзна към майка ми. Тя стисна устни.
„Кажи ѝ“, прошепна.
Татко пое въздух, сякаш го боли.
„Сгреших“, каза. „И не мога да го оправя сам.“
„Какво си направил?“, попитах и гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.
Майка ми се намеси.
„Има дългове.“
„Дългове?“ Изрекох думата бавно, сякаш ще се промени, ако я произнеса по-тихо. „Какви дългове?“
Татко затвори очи.
„Кредит“, каза. „За жилище. После още един. И още.“
„Защо?“, избухнах. „Ние имаме жилище. Какъв кредит?“
Майка ми трепна.
„Не говори така. Не знаеш…“
„Ето. Това е проблемът, мамо. Аз никога не знам.“
Тя се сви, сякаш я ударих.
„Взехме кредит“, каза тя. „За да… да започнем нещо. Да имаме спокойствие. Да си осигурим старините. Твоят баща…“
„Не ме обвинявай“, изръмжа татко, изведнъж по-жив. „Ти първа каза, че Яна ще помогне. Ти първа каза ‘Тя е нашата надежда’.“
Погледнах я рязко.
„Какво значи това?“
Майка ми се опита да се усмихне.
„Нищо. Просто… ти си умна. Успяваш. Искахме да…“
„Да какво?“
Тя погледна към масата.
„Подписвала съм… някои документи.“
Сърцето ми се сви.
„Какви документи?“
Тя не отговори веднага. А тази пауза беше по-лоша от отговор.
Излязох от стаята и отидох към масата. Разрових листовете. В началото не разбирах. Бяха думи, които звучаха официално, студено, безмилостно. После видях името си.
Яна.
И под него — подпис.
Моят подпис.
Само че не беше моят.
В този миг нещо в мен изстина.
„Мамо“, казах и гласът ми беше тих. Прекалено тих. „Какво е това?“
Тя се приближи бавно, като човек, който върви към пропаст.
„Нямаше друг начин“, прошепна тя.
„Подправила си подписа ми?“
Татко изстена.
„Яна, не…“
„Мълчи“, изръмжах. „Ти мълчи.“
Очите на майка ми се напълниха със сълзи.
„Ние сме семейство“, каза тя. „Какво значение има подписът? Всичко е за нас.“
„За нас?“, повторих. „За вас. Вие ме използвахте.“
Тя се разплака.
„Не разбираш. Имаше човек… Той каза, че ако не стане бързо, ще…“
„Кой?“, попитах.
Тя поклати глава.
„Не мога да кажа.“
Тогава чух почукване по вратата.
Късо. Точно. Не като съседско почукване. Като служебно.
Майка ми пребледня още повече.
„Не отваряй“, прошепна тя.
„Кой е?“
„Те.“
„Кои те?“
Почукването се повтори. По-силно.
Татко се надигна в леглото.
„Яна“, каза той, „ако отвориш, няма връщане.“
Аз вече знаех.
Нямаше връщане още от нощното обаждане.
Отидох до вратата и я отворих.
На прага стоеше мъж в тъмно палто, с гладко обръснато лице и очи, които не мигат излишно. До него — жена с папка и химикалка. Не изглеждаха като хора, които идват за сол.
Мъжът се усмихна хладно.
„Яна“, каза. „Най-сетне се запознаваме. Има спешен случай.“
Глава трета
Стоях на прага, а студът зад гърба им се опитваше да влезе вътре като трети гост.
„Кой сте вие?“, попитах.
„Казвам се Стоян“, каза мъжът и протегна ръка. Не я поех. „Това е Милена. Ние представляваме интересите на кредитора.“
„Кредитора?“
Той кимна към папката на Милена.
„Има просрочие. Има уведомления. Има подписани документи. Има срокове, които изтекоха. Има… неприятни последици.“
„Вие ли се обадихте на телефона ми?“
Стоян се усмихна, сякаш го забавлявах.
„Не. Аз не обичам да говоря по телефона без причина. Но се радвам, че сте внимателна.“
Майка ми се появи зад мен. Лицето ѝ беше мокро от сълзи.
„Моля ви“, започна тя. „Дайте ни още време. Яна току-що дойде. Ще… ще уредим.“
Милена отвори папката и без да поглежда майка ми, каза:
„Имате две просрочени вноски по кредита за жилище и пет по потребителския. Има и трето задължение, по договор за заем, което е в забава от доста време.“
„Трето?“, изрекох.
Татко дойде в коридора, все още с обувките. Изглеждаше по-стар от вчера.
„Няма трето“, каза той. „Няма такова нещо.“
Стоян го погледна, сякаш гледа човек, който не разбира правилата.
„Има“, каза тихо. „И ще има последствия. Днес сме тук, за да ви връчим последно предупреждение и покана за доброволно уреждане. Ако не се споразумеем, ще се видим на друго място.“
„Какво друго място?“, попитах.
Стоян се наведе леко напред.
„В съдебната зала“, каза. „И после на още едно място, където не ви съветвам да стигате.“
Майка ми хлипаше.
„Яна“, прошепна тя. „Моля те…“
Погледнах листовете в папката на Милена. Виждах името си отново и отново. Виждах подписа, който не беше мой, но беше достатъчно близък, за да мине.
„Как е възможно това да е законно?“, попитах.
Милена вдигна поглед за първи път.
„Законно е, когато е подписано“, каза тя. „А вашето име е подписано.“
Стоян се усмихна, сякаш ми подаваше урок.
„Вие сте умна“, каза. „Сигурно знаете, че разумът е скъпо качество. Но и доверието е скъпо. Вашите родители са го изхарчили.“
„Стоян“, прошепна майка ми, сякаш името му беше отрова.
„Не ми говорете на малко име“, отвърна той спокойно. „Ние не сме приятели.“
Татко направи крачка напред.
„Оставете ни на мира“, изръмжа той. „Ще платим. Само…“
Стоян вдигна ръка и татко замълча, сякаш с жеста му бе прерязал гласа му.
„Ще платите?“, повтори Стоян. „С какво?“
Пауза.
Това беше пауза, пълна с празни джобове.
Стоян се обърна към мен.
„Вие имате работа, нали?“, попита. „Имате доходи. Имате бъдеще. Вие сте златното дете. Така ли беше изразът?“
Гърлото ми се стегна.
„Какво искате?“
„Искам да се подпише споразумение“, каза той. „Да се потвърди задължението и да се определят нови вноски. С ваш подпис. Истински.“
Майка ми се вкопчи в ръката ми.
„Яна, моля те“, прошепна тя. „Само този път. После ще оправим всичко.“
„После“, повторих. „Кога е после, мамо?“
Тя не отговори.
Татко гледаше в пода.
Стоян чакаше търпеливо, като човек, който знае, че времето работи за него.
Аз отстъпих назад и затворих вратата. Твърдо. Без да тряскам. Просто я затворих, сякаш отрязвам връзката между нас и тях.
Майка ми започна да плаче по-силно.
„Ще ни вземат дома“, стенеше тя. „Ще ни оставят на улицата. Ти ли искаш това?“
Думите ѝ се забиха в мен. И не защото не ме интересуваше. А защото бяха манипулация, облечена като майчина мъка.
„Искам истината“, казах тихо. „Сега.“
Татко се свлече на стола, като човек, който най-накрая спира да се преструва.
„Има неща, които не си знаела“, прошепна той.
„Очевидно.“
Майка ми избърса сълзите си с ръкав.
„Добре“, каза. „Ще ти кажа. Но…“
„Без ‘но’“, прекъснах я. „Без ‘после’. Без ‘не мога’.“
Тя пое въздух.
„Има един човек“, каза. „Казва се Дамян.“
И още преди да попитам, усетих как името отваря врата към нещо по-тъмно.
„Той е бизнесмен“, продължи тя. „Помогна ни, когато… когато бяхме притиснати. Но помощта му имаше цена.“
„Каква цена?“
Тя сведе очи.
„Твоята.“
В този миг всичко в мен се раздвижи.
„Какво значи ‘моята’?“, прошепнах.
Татко не издържа и извика:
„Не! Не казвай това така!“
Майка ми поклати глава.
„Не мога да го кажа по друг начин.“
И тогава телефонът ми отново иззвъня.
Същият непознат номер.
Сърцето ми подскочи.
Отговорих.
„Казах ти“, прозвуча гласът от нощта. „Няма да можеш да развидиш. Дамян вече знае, че си там.“
„Кой сте?“, прошепнах.
„Казвам се Мирослав“, каза той. „И ако искаш да оцелееш в тази история, слушай ме. Не подписвай нищо. И не вярвай на никого. Дори на майка си.“
Погледнах майка ми. Очите ѝ бяха вперени в мен, отчаяни.
„Защо?“, прошепнах.
„Защото това, което тя крие, не е само заем. Това е живот. Скрити животи, Яна. И един от тях е твоят.“
И затвори.
Седнах. Не защото исках, а защото краката ми отказаха.
„Мамо“, казах тихо. „Коя съм аз за вас?“
Глава четвърта
Майка ми се свлече на стола срещу мен. Ръцете ѝ бяха стиснати, сякаш държи невидима чаша, която ако пусне, ще се счупи целият ѝ свят.
Татко стоеше настрани, като човек, който внезапно се чувства чужд в собствения си дом.
„Ти си дъщеря ми“, каза той дрезгаво.
Погледнах го.
„Ти ли си сигурен?“
Тези думи излязоха от мен като нож, който не съм искала да държа. Татко потрепери.
„Яна…“, прошепна той.
Майка ми се разплака пак.
„Ти си наша“, каза тя. „Отгледахме те. Обичаме те.“
„Обичате ме така, че подписвате вместо мен?“, изсъсках.
Тя се срина.
„Направих го, защото нямаше друг начин“, повтори тя. „Дамян… той каза, че ако не стане, ще ни съсипе. Ще вземе всичко. И… и ще разкаже…“
„Какво ще разкаже?“
Тя затвори очи.
„Че баща ти… не е…“
Татко изръмжа.
„Стига!“, извика той. „Стига!“
Той удари с длан по масата, листовете подскочиха, като изплашени птици.
„Не е честно да я държим в това“, каза той. „Не е честно, Даниела.“
Даниела. Чух името ѝ като за първи път. До този момент тя беше просто „мама“. Сега беше жена с тайни.
„Ти започна“, прошепна майка ми. „Ти първи каза, че ще правим нещо. Ти първи се срещна с него.“
„За да спася семейството“, отвърна татко. „А ти го превърна в зависимост.“
Погледът ми се местеше между тях като махало.
„Разкажете“, казах. „Отначало.“
Майка ми преглътна.
„Имаше време, когато не ни стигаха парите“, започна тя. „Ти беше малка. Татко ти работеше, аз също, но… се появи възможност. Дамян предложи да вложим пари в една… сделка. Обеща бърза печалба.“
„И вие му повярвахте?“
„Той беше убедителен“, каза татко. „Говореше спокойно. Подаваше документи, сметки, уверения. И аз… аз исках да бъда мъжът, който осигурява.“
„И стана мъжът, който задлъжнява“, прошепнах.
Той се сви.
„Първият заем беше малък“, продължи майка ми. „После стана по-голям. После Дамян каза, че за да се затвори сделката, трябва да се подпише още нещо. И така…“
„И така подписахте вместо мен“, завърших.
Тя кимна и сълзите ѝ се стичаха като признание.
„Дамян има копие от твоя личен документ“, каза тя. „Някога го дадохме за… за банкови неща. Той каза, че е нужно. После…“
Татко изсумтя.
„После започна да ни държи“, каза той. „С обещания и заплахи.“
„Заплахи за какво?“, попитах.
Майка ми се взря в ръцете си.
„За истината“, прошепна тя.
„Каква истина, мамо?“
Тя пое въздух, сякаш се гмурка.
„Преди да се родиш“, започна тя, „аз… направих грешка.“
Татко се обърна към прозореца. Раменете му се изкривиха.
„Имаше друг мъж“, прошепна майка ми. „Беше… силен, богат, уверен. Каза, че ще ни изведе от бедността. А аз… бях млада и глупава.“
„Дамян?“, попитах, усещайки как стомахът ми се свива.
Тя кимна.
Всичко замлъкна за миг. Дори часовникът сякаш се поколеба дали да продължи да тиктака.
„Той ли е…?“, не довърших.
Татко извика:
„Не го казвай!“
Майка ми прошепна:
„Не знам.“
„Как ‘не знаеш’?“, избухнах. „Как може да не знаеш?“
„Знам кое е в сърцето ми“, каза тя през сълзи. „Но не знам кое е в кръвта.“
Татко се обърна към мен. Очите му бяха влажни.
„За мен си моя“, каза той. „Независимо от всичко. Но Дамян… той твърди, че ти принадлежиш на него. И използва това, за да ни мачка.“
„А вие“, прошепнах, „използвате мен, за да оцелеете.“
Майка ми протегна ръка към мен, но аз се дръпнах.
„Ти си нашата надежда“, каза тя тихо. „Ако не помогнеш, ще загубим всичко.“
„Може би трябва да загубите“, казах и думите ме изненадаха със собствената си жестокост.
Татко се разплака. Никога не бях виждала баща си да плаче.
В този момент се чу шум откъм двора. Автомобил спря. Врата се хлопна.
После — стъпки.
Бавни. Сигурни.
Майка ми пребледня.
„Той е“, прошепна тя.
„Кой?“, попитах, въпреки че вече знаех.
Вратата се отвори без да се почука.
На прага стоеше мъж на средна възраст, добре облечен, с коса, сресана назад и усмивка, която не стигаше до очите.
„Добър вечер“, каза той спокойно. „Има спешен случай. Но виждам, че вече сте се събрали като истинско семейство.“
Дамян.
И когато очите му се спряха върху мен, усетих как в стаята се вдига невидима температура.
„Яна“, каза той. „Най-сетне. Толкова време те гледам отстрани. А ти не подозираше.“
„Какво искате?“, попитах.
Той влезе, сякаш това беше негов дом. Погледна листовете на масата, после родителите ми.
„Искам да си върна това, което ми дължите“, каза. „Искам истинския подпис. Искам истината да бъде… призната.“
Татко стисна юмруци.
„Махай се“, изръмжа той.
Дамян се засмя тихо.
„Не си в позиция да ми казваш каквото и да е“, отвърна. „Нито ти, нито тя.“
После погледна мен.
„Ти си“, каза бавно, „в позиция.“
„Не“, казах. „Аз не съм длъжна да плащам вашите игри.“
Дамян наклони глава.
„Длъжна?“, повтори. „Тази дума е интересна. Защото имам документи, които казват друго.“
Той извади папка и я сложи на масата. Върху нея имаше печат.
Майка ми изохка.
„Не“, прошепна тя. „Не сега.“
„Сега“, каза Дамян. „Защото времето изтече. Или подписваш, Яна, или утре сутринта започва съдебно дело. Запор. Продан. И едно малко писмо, което ще стигне до когото трябва.“
„Какво писмо?“, попитах.
Усмивката му се разшири.
„Писмо за истината“, каза. „За това коя е майка ти. За това кой съм аз. За това кой си ти.“
Стомахът ми се сви.
„Вие ме изнудвате“, прошепнах.
„Аз предлагам избор“, отвърна той. „Подпис или хаос. И не се заблуждавай. Хаосът не прощава.“
Погледнах майка ми. Тя плачеше без звук.
Погледнах татко. Той трепереше от ярост и безсилие.
Погледнах Дамян. Очите му бяха спокойни като лед.
И тогава разбрах.
Това не беше просто история за пари.
Това беше история за власт.
И аз бях в средата.
Глава пета
„Искам време“, казах.
Дамян се засмя, сякаш съм дете, което иска още една приказка преди сън.
„Времето е лукс“, отвърна той. „А вие сте задлъжнели.“
„Време“, повторих и този път гласът ми беше по-твърд. „Една нощ.“
Очите му се присвиха. После той кимна леко, като човек, който може да си позволи да бъде великодушен.
„Една нощ“, каза. „Но утре сутринта ще дойде мой човек. Ще донесе споразумението. Искам твоя подпис. Истински. Не този, който майка ти е рисувала.“
Майка ми трепна при думата „рисувала“.
„И ако не подпиша?“, попитах.
Дамян се наведе към мен.
„Тогава ще научиш какво е да гледаш как всичко пада и ти да си тази, която го е оставила да падне“, прошепна той. „И ще видиш баща си да излиза оттук без дом. Майка си без надежда. А брат ти…“
„Какъв брат?“, изстрелях, без да мисля.
Татко и майка ми едновременно замръзнаха.
Дамян се усмихна.
„О“, каза тихо. „Значи още не сте ѝ казали. Колко мило.“
Кръвта ми се отдръпна от лицето. Усетих как се вцепенявам.
„За какво говорите?“
Майка ми поклати глава, сякаш може да отрече реалността.
Татко затвори очи.
Дамян се изправи, доволен.
„Утре“, каза. „Ще говорим. Всичко ще стане ясно. Но ако искате да сте спокойни… подписът е най-лесният път.“
Той тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна.
„Яна“, каза с мек тон, който беше по-страшен от заплахите. „Не забравяй. Нищо не е такова, каквото изглежда.“
И си тръгна.
Когато вратата се затвори, тишината в къщата беше като натиск. Майка ми седеше като счупена кукла. Татко се беше облегнал на стената, сякаш тя го държи жив.
„Какъв брат?“, повторих, този път бавно. „Какъв брат, мамо?“
Тя се разплака отново.
„Аз…“, започна, но не можеше.
Татко пое думата.
„Има едно момче“, каза тихо. „Казва се Иво. Той… учи в университет. Ние… помагаме му.“
„Какво значи ‘помагате’?“, попитах и гласът ми стана лед.
„Той е…“, татко се запъна. „Той е син на майка ти.“
Погледнах майка ми. Тя кимна, без да ме погледне.
„От преди“, прошепна тя. „Преди теб.“
„И аз не съм знаела?“, прошепнах.
„Страхувахме се“, каза татко. „Страхувахме се, че ще те загубим. Че ще ни намразиш.“
„Вие вече ме губите“, казах и почувствах как вътре в мен нещо се руши, но не шумно. Тихо. Коварно.
Майка ми се хвърли към мен и коленичи.
„Яна, моля те. Той беше малък. Нямаше кой да го гледа. Аз… направих избор, който ме преследва цял живот. Когато те родих, исках да започна начисто. Да бъдем нормални. Да бъдем семейство.“
„И затова лъжете?“, попитах. „И затова крадете подписа ми?“
Татко се приближи.
„Ти не разбираш какво е“, каза той. „Да имаш страх, че утре ще останеш без нищо. Че ще гледаш жена си как плаче. Че ще си виновен.“
„Разбирам едно“, отвърнах. „Че сте решили да платя вместо вас.“
Майка ми ме хвана за ръката.
„Ти винаги си била силна“, прошепна. „Ти винаги си можела. Ние… просто… се хванахме за теб.“
Тези думи бяха като въже около врата ми.
„Иво къде е?“, попитах.
Татко се поколеба.
„Не идва тук често“, каза той. „Има си… живот. Работа. Учене. Ние му даваме пари.“
„Пари, които нямате“, казах.
Майка ми потрепери.
„Дамян знае за него“, прошепна тя. „И заплашва, че ще го съсипе. Той му предложи… заем. Иво отказа. Но Дамян има начини…“
„Защо?“, попитах. „Защо му пука за Иво?“
Татко ме погледна с израз, който не бях виждала.
„Защото Иво знае нещо“, каза. „Нещо за Дамян. И ако го каже… всичко може да се обърне.“
„Какво знае?“
Татко поклати глава.
„Не ни казва. Но се страхувам.“
В този момент телефонът ми иззвъня отново.
Мирослав.
Отговорих веднага.
„Слушам.“
„Той беше там, нали?“, попита Мирослав.
„Да.“
„Каза ли ти за Иво?“
Погледнах родителите си. Те ме наблюдаваха, сякаш съм съдия.
„Да“, прошепнах.
„Добре“, каза Мирослав. „Тогава трябва да направиш нещо. Трябва да намериш Иво преди Дамян да го направи. И трябва да говориш с адвокат. Истински. Не с хората, които Дамян избира.“
„Кой си ти?“, попитах. „Защо ми помагаш?“
Той замълча за миг.
„Защото и аз платих чужда сметка навремето“, каза тихо. „И знам как боли. Не подписвай. Намери Иво. И ако искаш да разбереш истината… погледни в чекмеджето на майка ти, под старите снимки.“
„Какво има там?“
„Писмо“, каза Мирослав. „Писмо, което никога не е било изпращано. И ако го прочетеш, ще разбереш защо Дамян е толкова уверен.“
И затвори.
Погледнах майка ми. Тя беше пребледняла като стена.
„Има писмо“, казах тихо.
Тя се вкамени.
„Не“, прошепна.
„Има писмо, мамо. И аз ще го намеря.“
Тя скочи.
„Не пипай там!“, извика. „Това е… това е минало.“
„Миналото“, отвърнах, „дойде тази вечер на прага ни и поиска подписа ми.“
Отидох към шкафа. Не към бюфет или витрина, а към стария шкаф, където майка ми пазеше снимки, платове, неща от „едно време“.
Тя се хвърли след мен.
„Яна!“, плачеше. „Не!“
Но вече беше късно.
Отворих чекмеджето и разрових. Под купчина снимки, под пожълтели картички и панделки, напипах плик.
Извадих го.
На него беше написано с почерка на майка ми:
„За Яна, когато вече няма да мога да лъжа.“
Пръстите ми трепереха, когато отворих плика.
И започнах да чета.
И с всяка дума светът ми се разтваряше като рана.
Глава шеста
Не помня всичко от писмото. Помня усещането, което то остави, като горчивина по езика, която не можеш да изплакнеш.
„Яна“, започваше то, „ако четеш това, значи нещо се е счупило. И вероятно аз съм причината.“
Майка ми стоеше до мен, притиснала ръце към устата си, сякаш може да спре думите да излязат от хартията.
Татко гледаше към пода.
Писмото говореше за младост, за страх, за избори, които започват като дребни компромиси и свършват като вериги.
Говореше за Дамян.
И за това, че той не просто е бил „грешка“. Той е бил план. Той е бил обещание, което майка ми е повярвала.
„Той ми каза, че ще ме направи богата“, пишеше тя. „А аз мислех, че богатството ще ме направи спокойна.“
После идваше частта, която ме накара да спра да дишам.
„Не съм сигурна кой е биологичният ти баща. Но Дамян е сигурен. Той вярва, че си негова. И когато човек като него вярва в нещо, той го превръща в собственост.“
Преглътнах трудно.
Майка ми падна на колене.
„Прости ми“, прошепна тя.
Татко ме погледна и в очите му имаше молба, но и страх. Страх, че ще го отхвърля. Страх, че вече го отхвърлям.
„Ти знаеше“, казах му.
Той кимна, сякаш всяко кимване му тежи.
„Отдавна“, прошепна.
„И пак ме остави да живея в лъжа.“
„Оставих те да живееш в любов“, каза той, гласът му се пречупи. „Защото любовта е единственото, което имах да ти дам.“
Исках да крещя. Исках да хвърля писмото в лицата им. Исках да изляза и да не се върна.
Но имаше и друго.
Имаше страх.
Не за тях.
За мен.
За това, че изведнъж целият ми живот изглеждаше като строен върху пясък.
„Добре“, казах след дълга пауза. „Няма да подписвам. Но няма и да ви оставя да ме завлечете.“
Майка ми вдигна очи.
„Какво ще правиш?“
„Ще намеря адвокат“, казах. „И ще намеря Иво. И ще разбера какво знае. И ще спра Дамян.“
Татко се изсмя горчиво.
„Дамян не се спира“, каза. „Дамян се изчаква. Или се плаща.“
„Ще се спре“, отвърнах. „Някой трябва да го направи. Защото ако не… той ще погълне всички ни.“
Тази нощ почти не спах. Главата ми беше пълна с документи, заплахи, писма, тайни.
И още нещо.
Една мисъл, която не исках да призная на глас:
Ако Дамян е прав…
Ако той наистина е…
Не. Не можех. Не сега.
Сутринта се обадих на Никола.
Никола беше човекът, с когото мислех, че ще имам бъдеще. Бяхме заедно от години. Планирахме общ живот, общ дом. Дори бяхме говорили за кредит за жилище, за вноски, за ремонт, за „една спокойна къща“.
Когато вдигна, гласът му беше сънен.
„Какво става?“, попита.
„Трябва да се видим“, казах. „Спешно.“
„Сега ли?“
„Да“, отсякох. „И… Никола. Не казвай на никого.“
Той замълча за миг.
„Добре“, каза. „Ще дойда.“
Затворих и усетих облекчение… за секунди.
После телефонът ми изписука. Съобщение от непознат номер.
„Не му вярвай.“
Сърцето ми се сви.
Отговорих: „Кой си?“
Отговорът дойде почти веднага.
„Зорница. Адвокат. И да, знам повече, отколкото ти е удобно.“
Погледнах екрана, сякаш може да ми обясни как е възможно това.
След минута дойде второ съобщение.
„Никола има тайна. И тя не е малка. Ако искаш да не загубиш всичко, не му казвай нищо още.“
Студена вълна ме обля.
Какво още можеше да има?
Колко тайни имаха хората около мен?
И тогава чух кола отпред. Никола беше дошъл.
Слязох до входа. Той стоеше там, с ръце в джобовете, притеснен.
„Какво е станало?“, попита и се приближи да ме прегърне.
Аз не помръднах.
„Трябва да говоря“, казах.
Той спря.
„Плашиш ме.“
„И аз съм уплашена“, отвърнах. „Но имам нужда от истината. От твоята истина.“
Никола пребледня.
„Какво значи това?“
„Значи“, казах бавно, „че ако и ти ми лъжеш… няма да остане нищо.“
Той отвори уста, но не каза нищо.
И тогава телефонът му звънна.
Той погледна екрана и рязко го обърна, за да не виждам.
Жестът беше малък.
Но достатъчен.
„Кой е?“, попитах.
„Никой“, каза твърде бързо. „Работа.“
„Покажи ми.“
„Яна…“
„Покажи ми“, повторих.
Той стисна телефона по-силно.
И в този миг разбрах, че и тук има нож.
Само че този път беше в ръката на човека, когото обичах.
Глава седма
Никола въздъхна и се опита да се усмихне.
„Не прави сцена“, каза. „Сега не е моментът.“
„Кога е моментът?“, попитах. „След като подпиша чуждите ви дългове? След като ме съдят?“
Той замръзна.
„Какво говориш?“
Тук трябваше да реша дали да го послушам и да мълча, или да направя това, което не умеех добре.
Да поставя граница.
„В семейството ми има дългове“, казах. „Има изнудване. Има човек, който иска подписа ми. И аз… аз не знам на кого да вярвам.“
Никола ме гледаше, сякаш слуша история, която не се случва на него, и затова е неудобна.
„Добре“, каза накрая. „И какво искаш от мен?“
„Искам да знам защо ти криеш телефона си“, отвърнах.
Той се засмя нервно.
„Защото ти си напрегната и търсиш повод.“
„Не ми говори така“, казах тихо.
Той направи крачка напред, гласът му стана по-нисък.
„Яна, не съм ти враг“, каза. „Но ти… ти понякога правиш от нищо нещо.“
Думите му ме удариха.
„От нищо?“, прошепнах. „Майка ми е подправила подписа ми. Татко ми ме е лъгал за това кой съм. Един бизнесмен ни заплашва. Това ли е ‘нищо’?“
Никола пребледня и за миг видях истински страх в него.
„Кой бизнесмен?“, попита.
„Дамян.“
Името сякаш изсмука въздуха от Никола.
„Откъде го знаеш?“, прошепна.
Сега аз замръзнах.
„Ти го познаваш.“
Не беше въпрос. Беше присъда.
Той затвори очи.
„Слушай“, каза. „Не е това, което си мислиш.“
„Не ми казвай какво си мисля“, отвърнах. „Кажи ми истината.“
Никола преглътна.
„Имам… заем“, призна. „От него.“
„Какъв заем?“
„За да…“, той се запъна. „За да започна бизнес. За да купя оборудване. Да се изправя на крака. Той предложи лесни условия. Аз… се подведох.“
„И ми говореше за кредит за жилище, за спокойствие…“, прошепнах.
„Исках да се справя“, каза той, вече по-ядосан. „Исках да ти докажа, че мога да бъда мъж. Че не съм…“
„И затова ме въвлече в Дамян?“, попитах.
„Не съм те въвличал!“, изръмжа Никола. „Той дойде при мен. Попита за теб. Попита къде си, с кого живееш, какво работиш. Аз… не разбрах защо.“
В мен се надигна студена ярост.
„Каза ли му?“
Никола замълча.
Тишината беше отговор.
„Каза му“, прошепнах.
„Само… общи неща“, каза той. „Не преувеличавай.“
„Ти си му дал оръжие“, казах тихо.
„Не драматизирай.“
Тогава телефонът му звънна пак. Той се дръпна, обърна се и излезе настрани, за да отговори. Аз чух само откъси.
„Да… да, ще… не, тя не знае…“
„Коя не знае?“, извиках.
Той затвори бързо.
„Никой“, каза и се върна.
„Кой беше?“, попитах.
„Работа“, повтори той, но този път гласът му беше кух.
Погледнах го. И разбрах, че ако продължа да настоявам, ще чуя нещо, което ще ме разруши. Но вече бях на ръба.
Телефонът ми вибрира. Съобщение от Зорница.
„Срещни ме днес. Носи всички документи. И не оставай сама с Никола. Той вече е притиснат.“
Погледнах Никола.
„Трябва да тръгвам“, казах.
„Къде?“
„Да търся решение“, отвърнах. „И Никола… ако още веднъж ми кажеш ‘не драматизирай’, ще видиш какво е истинска буря.“
Той се ядоса.
„Аз се опитвам да помогна!“
„Помагаш на себе си“, казах. „И на Дамян.“
Никола се приближи и хвана ръката ми.
„Яна, не ме оставяй“, прошепна и за миг изглеждаше искрен.
Аз дръпнах ръката си.
„Ти ме остави, когато избра да лъжеш“, казах. „И това беше твоят избор.“
Оставих го там, на прага на къщата на моите родители, където чуждите тайни се трупаха като прах.
Тръгнах към срещата със Зорница.
И в главата ми звучеше едно:
Нищо не е такова, каквото изглежда.
Глава осма
Зорница ме чакаше в малко помещение, което миришеше на хартия и на кафе, което се е преварявало твърде много пъти. Нямаше табели, нямаше блясък. Само тишина и бюро с купчина папки.
Тя беше жена на около четиридесет, с остър поглед и спокойствие, което идва само от хора, виждали много човешки сривове и оцеляли в тях.
„Яна“, каза тя, сякаш ме познава отдавна. „Сядай. Имаме малко време.“
„Откъде ме знаете?“, попитах.
Тя отвори папка.
„От Мирослав“, каза.
„Кой е Мирослав?“
„Човек, който някога работи за Дамян“, отвърна. „И после реши да не умира вътрешно.“
Тя ме погледна право в очите.
„Дамян е опасен. Не защото крещи. А защото смята, че всичко може да се купи. И когато не може, го взема.“
„И какво да правя?“, попитах.
„Първо, дишай“, каза Зорница. „После, ми дай документите.“
Разстлах пред нея всичко — кредит, заем, уведомления, подписи. Тя ги разглеждаше бързо, но внимателно, като хирург, който знае къде да реже.
„Подписите са подправени“, каза накрая. „И не са направени от аматьор. Или майка ти има скрит талант, или някой е помогнал.“
В стомаха ми се появи тежест.
„Дамян“, прошепнах.
„Вероятно“, каза Зорница. „Ще оспорим документите. Ще искаме експертиза. Но…“
„Но?“
Тя ме погледна с онова безмилостно спокойствие.
„Но има и друго“, каза. „Искам да знам дали си подписвала някога нещо без да четеш. Дали някога си давала лични данни. Дали някога си се доверявала на Никола.“
Сърцето ми пропусна удар.
„Защо Никола?“, попитах.
Зорница се облегна назад.
„Никола е в списъка на хората, които Дамян държи“, каза. „И твоето име се появява покрай него.“
„Той има заем от Дамян“, признах.
Зорница кимна.
„Знаех. И това не е най-лошото.“
„Какво може да е по-лошо?“
Тя отвори друга папка. Не моя. Нейна.
„Има дело“, каза. „Неофициално засега. За измама. За подставени лица. За прехвърляне на имущество. Дамян използва хора като твоите родители и Никола. Кара ги да подписват. Кара ги да вземат кредити. После ги стиска. Ако някой се опита да избяга…“
Тя направи пауза.
„Става пример.“
„Какъв пример?“
„Такъв, че никой повече да не се опитва“, каза Зорница.
Преглътнах.
„Какво общо имам аз с това?“, попитах, въпреки че усещах отговора.
„Имаш доход“, каза тя. „Имаш чисто име. Имаш бъдеще. И най-важното — имаш емоционална връзка с хората, които вече са в капана. Ти си удобният спасител. Идеалната.“
„Златното дете“, прошепнах горчиво.
Зорница се усмихна едва забележимо.
„Точно.“
Тя се наведе напред.
„Слушай ме внимателно, Яна. Дамян ще те натиска да подпишеш. Ще играе на вина, на страх, на семейство. Ще ти предлага ‘лесен път’. Няма лесен път.“
„Какво да правя?“, повторих.
„Ще направим две неща“, каза тя. „Първо — ще подадем възражения и ще спрем действията, доколкото можем. Второ — ще намерим Иво.“
„Защо Иво е толкова важен?“
Зорница ме погледна, сякаш проверява дали съм готова.
„Защото Иво е свидетел“, каза. „И не само свидетел. Той има доказателства. И Дамян го знае.“
„Какви доказателства?“
„Не по телефона“, каза тя. „Не в съобщения. На живо. Трябва да го намериш и да го убедиш да говори. Но ще бъде трудно.“
„Защо?“
„Защото Иво има свои причини да мълчи“, каза Зорница. „И защото ако проговори, ще трябва да избере кого предава. Майка ти. Или себе си. Или теб.“
Седях, а светът ми се стягаше като примка.
„Как да го намеря?“, попитах.
Зорница ми подаде лист.
„Един адрес“, каза. „Не е име на място, просто координати на квартал. Там живее. Не отивай сама. Вземи някого, на когото вярваш.“
Стиснах листа.
„На кого да вярвам?“, прошепнах.
Зорница ме погледна сериозно.
„На себе си“, каза. „И на това, което виждаш, не на това, което ти обещават.“
Когато излязох от кантората ѝ, телефонът ми звънна. Непознат номер.
Отговорих с треперещи пръсти.
„Яна“, прозвуча гласът на Дамян. Спокоен. Уверен. „Сутринта мина. Къде си?“
Сърцето ми заби.
„Няма да подпиша“, казах.
Той се засмя тихо.
„Не говори прибързано“, каза. „Майка ти плаче. Баща ти се тресе. Те вярват, че ти ще ги спасиш.“
„Те вярват в лъжа“, отвърнах.
„Лъжата е полезна, когато държи семейството заедно“, каза Дамян. „И между другото… Никола също вярва, че ще го спасиш.“
Стиснах телефона.
„Не го намесвай.“
„Аз не го намесвам“, отвърна той. „Той сам се намеси. И сега… има срокове.“
Тишина.
„Яна“, каза Дамян и гласът му стана по-тих. „Ще ти дам последен избор. Или подписваш и всичко приключва тихо. Или тръгваме по трудния път и аз ще бъда принуден да кажа истината на хора, които ще се забавляват с нея.“
„Кои хора?“, попитах.
„Хора, които решават кое име остава чисто и кое се търкаля в калта“, каза той. „Ти си умна. Разбираш.“
Затворих без да отговарям.
Ръцете ми трепереха. Но под треперенето имаше решимост.
Щях да намеря Иво.
И щях да разбера какво крие.
Защото вече бях сигурна, че истината не е просто болка.
Истината е оръжие.
И аз трябваше да го държа първа.
Глава девета
Иво ме посрещна на вратата с подозрение. Беше по-млад, отколкото очаквах. Имаше очи, които приличаха на майка ми, но погледът беше по-твърд. Носеше суичър, но без надписи, сякаш и дрехите му не искаха да казват нищо излишно.
„Коя си ти?“, попита.
„Яна“, казах.
Той пребледня.
„Ти…“, прошепна и за миг видях как се колебае дали да затвори вратата.
„Знам“, казах. „Знам, че съществуваш. И знам, че Дамян знае.“
Иво се засмя кратко, без радост.
„Разбира се, че знае“, каза. „Дамян знае всичко. Въпросът е дали ти знаеш.“
„Затова съм тук“, отвърнах. „Трябва да говорим.“
Той огледа коридора, сякаш очаква някой да се появи.
„Влез“, каза накрая.
Апартаментът беше малък, но подреден. На масата имаше учебници, тетрадки, купчина листове с подчертани редове. Въздухът миришеше на евтин чай и на напрежение.
„Учи ли?“, попитах, опитвайки се да започна от нещо нормално.
„Уча“, каза той. „И работя. И се опитвам да не се удавя в чуждите избори.“
Думите му ме боднаха.
„И аз“, казах тихо.
Той ме погледна, сякаш ме оценява.
„Ти си ‘златното дете’, нали?“, попита.
Стиснах устни.
„Така казват.“
Иво се усмихна криво.
„И на мен ми казваха друго“, каза. „Казваха ми ‘грешката’. Само че по-тихо. Зад гърба ми.“
Тишина.
„Не съм знаела“, прошепнах.
„Знам“, каза Иво. „Но незнанието не прави раните по-малки. Само ги прави по-удобни за другите.“
Седнах срещу него.
„Дамян ни изнудва“, казах. „Иска подписа ми. Иска да ме счупи.“
Иво кимна, сякаш това е ежедневие.
„Иска всички да счупи“, каза. „Защото тогава те са негови.“
„Зорница каза, че имаш доказателства“, продължих. „Че знаеш нещо.“
Иво се облегна назад и ме гледа дълго.
„Кой ти каза за Зорница?“, попита.
„Тя ме намери“, казах.
„Разбира се“, прошепна той. „Мирослав…“
„Познавам Мирослав само по телефон“, казах.
Иво се изсмя.
„Той обича да е сянка“, каза. „Защото ако излезе на светло, Дамян ще го смаже.“
„Какво знаеш?“, повторих.
Иво стана, отиде до шкаф и извади флашка.
„Това“, каза и я сложи на масата, „е причината да не спя спокойно.“
„Какво има вътре?“
„Записи“, каза. „Снимки. Договори. Разговори. Всичко, което доказва, че Дамян използва хората като прикритие. Че кара други да вземат кредити, после им прибира имуществото. Че има хора в банки, които му помагат. Че има адвокати, които му чистят следите.“
„Кои адвокати?“, попитах.
Иво ме погледна внимателно.
„Не Зорница“, каза. „Но има друг. Казва се Асен.“
Сърцето ми подскочи.
„Това име ми е непознато“, казах.
„Ще го чуеш“, отвърна Иво. „И ще трябва да внимаваш. Дамян обича да поставя ‘помощници’ близо до жертвите си. Те изглеждат като спасители. Докато не стане късно.“
Точно тогава телефонът ми вибрира. Съобщение от Никола.
„Трябва да се видим. Сега. Моля те.“
Погледнах Иво.
„Той е притиснат“, каза Иво, сякаш чете мислите ми. „И когато хората са притиснати, те продават каквото могат. Понякога и хора.“
„Не мога да го изоставя“, прошепнах.
Иво се наведе напред.
„Яна“, каза тихо. „Ти не можеш да спасяваш всички. Първо спаси себе си. И после избирай кого да дърпаш от водата.“
Тези думи ме удариха, защото бяха истина.
„Какво искаш от мен?“, попитах Иво.
„Искам да спреш да мислиш като ‘златното дете’“, каза той. „И да започнеш да мислиш като човек, който има право на живот. Без да плаща чужди грехове.“
„Лесно е да го кажеш“, прошепнах.
Иво се усмихна тъжно.
„Нищо не е лесно“, каза. „Но поне може да е честно.“
Той посочи флашката.
„Ще я дадеш на Зорница“, каза. „Но не днес. Първо трябва да направим копие. И трябва да се уверим, че ако нещо се случи с мен… няма да изчезне.“
„Какво може да ти се случи?“, попитах.
Иво ме погледна и в очите му имаше умора, която не би трябвало да има на неговата възраст.
„Дамян има начини“, каза тихо.
В този момент се чу тропане по вратата.
Късо. Точно.
Същото почукване, което чух у дома.
Иво пребледня.
„Не“, прошепна.
Аз станах.
„Кой е?“, извика Иво.
Отвън се чу глас.
„Куриер. Имам пратка.“
Иво ме погледна.
„Не отваряй“, прошепна.
„Но ако е…“
„Не“, повтори той по-силно. „Не отваряй.“
Почукването се повтори. По-силно.
„Знам, че си вътре, Иво“, каза гласът, вече без преструвка.
Не беше куриер.
Беше Стоян.
И в този миг разбрах, че времето ни е изтекло.
Погледнах Иво. Той грабна флашката и я пъхна в ръката ми.
„Бягай“, прошепна.
„А ти?“, попитах.
Той се усмихна, но усмивката беше отчаяна.
„Аз цял живот бягам“, каза. „Ти поне имаш шанс да се обърнеш и да удариш.“
Почукването се превърна в удари.
„Отворете!“, изръмжа Стоян. „Има спешен случай.“
Иво ме бутна към вътрешната врата.
„През задния изход“, прошепна. „И не се обръщай.“
Стиснах флашката като последна надежда и тръгнах.
А зад мен вратата започна да се тресе.
И аз знаех, че тази история вече няма да е само за дългове.
Щеше да стане война.
Глава десета
Излязох по тясното стълбище, без да гледам назад. Не защото не ме беше страх за Иво, а защото страхът щеше да ме закове на място.
Стигнах навън и въздухът ми се стори по-студен, отколкото трябва. Като предупреждение.
Вървях бързо, с флашката в джоба, усещайки я като камък. Телефонът ми звънеше — Никола. После майка ми. После непознат номер.
Не вдигнах.
В главата ми се въртяха думи на Зорница: „Не оставай сама. Дишай. Виж, не вярвай.“
Спрях зад един ъгъл и най-сетне вдигнах на Зорница.
„Иво има доказателства“, изстрелях. „Стоян е при него. Притискат го.“
„Къде си?“, попита тя спокойно, сякаш говорим за среща, не за капан.
Казах ѝ.
„Не се връщай там“, каза тя. „Иди направо при мен. С флашката. И… Яна. Ако Дамян ти звънне, не вдигай. Ако Стоян те намери, не говори. Ти вече си цел.“
„Какво ще стане с Иво?“, попитах, а гласът ми се разтрепери.
„Ще направим каквото можем“, каза тя. „Но първо трябва да защитим доказателствата. И да защитим теб.“
„А родителите ми?“, прошепнах.
Зорница замълча за миг.
„Те са направили избори“, каза накрая. „Ти не си длъжна да умираш за тях.“
Тези думи бяха като ледена вода. Болезнени. Но будещи.
Когато стигнах до кантората ѝ, тя вече ме чакаше. Вкара ме вътре, заключи, свали пердетата.
„Дай“, каза.
Извадих флашката. Ръцете ми трепереха.
Тя я взе, включи я в компютър и започна да копира.
„Какво има вътре?“, попитах.
„Сега ще видим“, каза и очите ѝ станаха още по-остри.
На екрана се появиха папки. Имена. Дати, написани с думи. Снимки на документи. Банкови извлечения. Записи, на които гласът на Дамян беше отчетлив.
„…Подписваш и после ще се оправи. Нали ти казах, че Яна ще помогне…“
Гласът беше на майка ми.
„…Ако не стане, ще ви оставя без дом. И ще кажа на момичето истината…“
Гласът беше на Дамян.
Стиснах зъби.
После друг запис.
„…Никола, не ме карай да те правя смешен. Ти ми дължиш. И ако искаш да останеш до Яна, ще правиш каквото ти казвам…“
Гласът беше отново негов.
Погледнах Зорница.
„Това е достатъчно за дело?“, попитах.
„Достатъчно е за начало“, каза тя. „Но трябва да се действа внимателно. Дамян има връзки. И ако усети, че го атакуваме, ще стане още по-агресивен.“
„А аз?“, прошепнах. „Какво да правя?“
Зорница ме погледна строго.
„Да спреш да бъдеш удобна“, каза. „Това е първата ти задача.“
В този момент телефонът ми звънна. Отново непознат номер.
Зорница взе моя телефон и го вдигна без да пита.
„Да?“
От другата страна се чу гласът на Стоян.
„Къде е Яна?“, попита той.
Зорница се усмихна ледено.
„Коя Яна?“, каза тя.
„Не си играйте“, изръмжа Стоян. „Тя е длъжник. Има задължения. Ще си понесе последствията.“
„Последствията ги решава съдът“, отвърна Зорница. „И ще се видим там. А дотогава — стойте далеч.“
Стоян се засмя.
„Съдът е бавен“, каза. „А ние сме бързи.“
Зорница затвори без да трепне.
Погледна ме.
„Вече няма връщане“, каза.
Аз кимнах.
„Нямаше още от нощта“, прошепнах.
Точно тогава вратата на кантората се разтресе. Някой удари силно.
Един път.
Втори.
Трети.
Зорница се приближи към прозореца и погледна навън. Лицето ѝ остана спокойно, но очите ѝ се стегнаха.
„Те са“, каза тихо.
„Стоян?“, прошепнах.
„Не само“, отвърна Зорница. „И Дамян.“
Сърцето ми се сви.
„Как са ме намерили?“
Зорница ме погледна.
„Въпросът е друг“, каза. „Кой ги доведе?“
Телефонът ми вибрира. Съобщение от Никола.
„Знам къде си. Не се бой. Аз съм.“
В този миг усетих как предателството не идва като гръм.
Идва като стъпки зад гърба ти.
Тихи.
Сигурни.
И когато се обърнеш, вече е късно.
Глава единадесета
Зорница не се паникьоса. Това беше най-страшното и най-успокояващото в нея.
„Има изход“, каза тихо. „Задната врата. Сега.“
„А ти?“, попитах.
„Аз ще ги задържа“, отвърна. „Ти си по-важна за делото, отколкото аз.“
„Не“, прошепнах. „Няма да те оставя.“
Тя ме хвана за раменете.
„Слушай“, каза. „Дамян не е човек, който губи лесно. Но има нещо, което не може да контролира. Истината, когато се запише и се разпространи. Ти ще бъдеш тази, която ще я изкара навън. Разбра ли?“
Очите ми се напълниха със сълзи, но ги преглътнах.
„Разбрах“, казах.
Ударите по вратата станаха още по-силни. Чух метален звук, сякаш някой опитва да използва инструмент. Клещи, може би. Не знаех. Знаех само, че не е добра идея да чакам.
Зорница ми подаде една малка чанта.
„Копие“, каза. „Две копия. Едното е при Мирослав. Другото е в тази чанта. Ако се случи нещо…“
„Не говори така“, прекъснах я.
Тя ме погледна твърдо.
„Говоря така, защото така оцеляваш“, каза.
Отворих задната врата и излязох в тясна алея. Вятърът ме удари в лицето. Чух как вътре някой крещи. Чух гласа на Дамян, спокоен, почти ласкав.
„Зорница, не усложнявай. Ти си умна жена. Знаеш как свършват тези истории.“
Сърцето ми блъскаше.
Затичах се, без да знам къде отивам, само далеч.
След няколко пресечки спрях, задъхана, и се огледах. Нямаше никой. Но усещах, че са близо. Като миризма на дим, която идва преди огъня.
Телефонът ми звънна. Майка ми.
Вдигнах.
„Яна!“, плачеше тя. „Къде си? Дамян е тук! Той каза, че ако не дойдеш, ще…“
„Мамо“, прекъснах я. „Чуй ме. Не говори с него. Не подписвай нищо. И ако дойдат хора — не отваряй.“
„Той вече е вътре!“, извика тя.
Кръвта ми изстина.
„Как ‘вътре’?“, прошепнах.
„Дойде с Никола“, хлипаше тя. „Никола го доведе. Те… те седят в хола. Дамян пие кафе, сякаш е у дома. Иска те.“
Стиснах телефона.
„Никола?“, прошепнах.
„Той каза, че ще ви помогне“, плачеше майка ми. „Каза, че всичко ще се оправи, ако подпишеш. Яна, моля те…“
„Не“, казах. „Не, мамо.“
„Ще ни вземат дома!“, извика тя. „Ще ни оставят без нищо!“
„Вие вече ме оставихте без истина“, прошепнах. „Сега аз ще си я взема обратно.“
Майка ми се разрида.
„Ти си нашата надежда…“
„Не“, казах. „Аз съм човек. И ако искате да сте семейство, ще трябва да спрете да ме използвате като спасител.“
И затворих.
Стоях на улицата, с чанта в ръка, с доказателства срещу човек, който не прощава.
Трябваше да реша къде да отида.
При родителите си, в капана?
При Иво, който може би вече е разбит?
При Никола, който ме предаде?
Или при Мирослав — сянката, която знае повече, отколкото казва?
Телефонът ми вибрира. Съобщение от непознат номер.
„Ако искаш да спасиш Иво, ела сама. Не води адвокат. Не прави глупости.“
Подписът беше кратък.
„Д.“
Погледнах екрана и в мен се надигна не страх, а нещо по-опасно.
Решимост, която не е нежна.
„Добре“, прошепнах. „Играем.“
И тръгнах към мястото, което той беше посочил.
Не защото вярвах, че ще спася всички.
А защото този път нямаше да бягам.
Този път щях да го погледна в очите.
И да му покажа, че златното дете може да стане нож.