Винаги съм била грижовна майка и свекърва, отдадена на семейството на сина ми. Вдовица съм от десет години; съпругът ми остави солиден бизнес, който аз превърнах в сигурен капитал. Животът ми беше синът ми, Петър. Когато той се ожени за Анита, аз я приех с отворено сърце. Тя беше красиво, но някак затворено момиче. Знаех, че нямат нищо. Аз им купих апартамента. Разбира се, с ипотека на тяхно име, но аз платих първоначалната вноска – сума, която те никога не биха събрали. Аз обзаведох дома им. Аз финансирах стартиращия бизнес на Петър, една малка консултантска фирма, която все още крепеше на моите инжекции.
Правех го от любов. Какво друго да прави една майка?
Вторниците бяха мои. Всеки вторник посещавах дома им, чистех, подреждах, понякога готвех. Анита работеше в някаква голяма компания, връщаше се късно. Петър беше зает със своя „бизнес“. Аз поддържах реда.
Миналия вторник беше различно. Докато сгъвах прането в спалнята им, от нощното шкафче на Анита падна плик. Не беше запечатан. Писма от банка. Погледнах. Не ипотеката им – нея я знаех наизуст. Беше бърз потребителски кредит. Огромен. На името само на Анита.
Сърцето ми спря. За какво ѝ бяха тези пари? Петър се оплакваше, че бизнесът едва крета. Аз им давах пари за битови сметки. А тя теглила заем зад гърба му? Зад моя гръб?
Веднага се обадих на Петър. „Мамо, какво има?“ Гласът му беше уморен. „Петре, трябва да поговорим. Спешно е. Намерих нещо в дома ви.“ Той въздъхна. Чух го как потрива лице. „Мамо, моля те. Каквото и да е, не е моментът. Имам среща с клиенти…“ „По-важно е от клиентите ти, Петре! Става дума за Анита. За пари. Много пари.“
Последва тишина. „Идвай у нас веднага щом приключиш. Аз ще те чакам.“ Затворих. Не бях ядосана. Бях… наранена. Аз, която давах всичко, бях излъгана.
Три часа по-късно Петър дойде. Седна тежко на дивана в моята всекидневна. Подадох му извлечението. „Какво е това, мамо?“ „Това е втори заем. Само нейно име. Ти знаеше ли?“ Той пребледня. Видях как ръцете му леко затрепериха, докато гледаше сумата. „Не… не знаех. Сигурно е грешка.“ „Не е грешка, Петре. Взела го е преди три месеца. За какво са ѝ? Рокли? Пътувания? Или… някой друг?“
Той скочи. „Мамо! Не говори така за жена ми! Сигурно има обяснение. Може би е за сестра ѝ, за Деси. Нали знаеш, тя учи в университета, все няма пари…“ „За университета не трябват толкова пари, Петре. А и защо да го крие от теб?“ Приближих се. „Синко, аз съм ти майка. Виждам как се мъчиш с тази фирма. Виждам как тя харчи. Тази жена те съсипва.“ Той не каза нищо. Просто седеше, вперил поглед в документа.
„Виж какво,“ казах меко. „Аз ще се погрижа. Имам познат в онази банка. Ще проверя как стоят нещата. Ще разбера за какво е този заем. Просто искам да те предпазя.“ Петър вдигна очи. „Не, мамо. Недей. Моля те. Аз ще говоря с нея. Не се бъркай, моля те.“ „Да се бъркам? Аз не се бъркам, аз ви спасявам! Аз плащам ипотеката ви този месец, нали така? Защото твоят бизнес не върви. Какво ще стане, ако тази жена ви въвлече в още дългове?“ Той просто стана и тръгна към вратата. „Ще говоря с нея.“
Знаех, че няма да ѝ каже. Той беше твърде мек. Аз трябваше да действам.
На следващия ден отидох в банката. Разговорът с моя познат, управителя, беше кратък. Не можеше да ми даде детайли, но потвърди заема. И каза нещо обезпокоително: „Госпожо, не е единственият. Има и други запитвания на нейно име. Тя е… рисков клиент.“
Това беше всичко, което трябваше да знам. Вечерта, когато Петър ми се обади, бях готова. „Елате утре на вечеря. И двамата. Ще поръчам хубава храна. Просто да се видим, да се съберем.“ Той се поколеба. „Мамо, не знам дали Анита…“ „Настоявам, Петре. Като ваше семейство. Трябва да поговорим.“
И тогава дойде съобщението. Не от Петър. От Анита. „Чух от Петър, че си ни поканила. Няма да дойдем. Искам да те предупредя. Писна ми да се появяваш постоянно. Писна ми да ровиш в нещата ми и да настройваш сина си срещу мен. Излизаш от живота ни. Стоиш далеч от дома ни и от бизнеса на Петър. Ясно ли е?“
Ръцете ми трепереха. Как смееше тя? След всичко, което бях направила? Импулсивно грабнах телефона и се обадих на Петър. „Прочете ли какво ми написа жена ти?“ „Мамо, тя е… тя е просто разстроена. Аз…“ „Ти какво, Петре? Ти мъж ли си, или не? Тя ме гони! Мен, твоята майка, която ви издържа! Идвам веднага.“ „Не! Мамо, не идвай. Моля те! Ще влошиш всичко!“
Но аз вече бях в колата. Трябваше да защитя сина си. Трябваше да ѝ покажа кой командва.
После дойде у дома, бесна, след като аз… след като аз отидох в дома им въпреки забраната ѝ и я заварих да събира багаж. Не дрехи. А папки. Папки от бизнеса на Петър.
Глава 2: Бурята
Когато спрях пред блока им, сърцето ми биеше до пръсване. Използвах собствения си ключ. Винаги съм имала ключ. Аз купих тази врата.
Анита беше в кабинета на Петър – малката стая, която бяхме отделили за неговата „фирма“. На бюрото имаше отворена пътна чанта. Тя трескаво тъпчеше вътре папки. „Какво правиш?“ Гласът ми беше леден. Тя подскочи, изпускайки куп листове. Лицето ѝ, обикновено бледо, сега беше петнисто червено. „Ти! Какво правиш тук? Казах ти да стоиш далеч!“ „Ти крадеш от него!“ Пристъпих напред и грабнах една от папките. Беше списък с клиенти. „Опитваш се да го съсипеш, нали? Взела си заеми, сега ще му откраднеш и бизнеса!“ „Махни се от къщата ми!“ Тя дръпна папката, но аз я стиснах. „Това не е твоята къща! Това е моята къща! Аз я платих! Аз платих за всяка мебел в нея, докато ти си харчила пари зад гърба ни!“
Очите ѝ се присвиха. „Ти не знаеш нищо, стара жено. Не знаеш абсолютно нищо.“ „Знам, че си лъжкиня! Знам за заема! Знам, че има и други! Банката ми каза! За какво са ти, Анита? За рокли? За любовник?“
Ударът беше неочакван. Тя ме зашлеви. Силно. Главата ми отскочи назад. Шокът ме парализира за секунда. „Никога,“ изсъска тя, „никога повече не смей да говориш за живота ми. Махай се оттук, или ще извикам полиция.“ „Извикай я! Нека дойдат! Нека видят как крадеш документи от съпруга си!“
В този момент вратата се отвори и влетя Петър. Беше тичал по стълбите. „Мамо! Анита! Какво става, за бога?“ „Тя ме удари!“ Извиках аз, сочейки червената си буза. „И краде документите ти! Ето!“ Хвърлих папката към него. Анита стоеше неподвижно, дишайки тежко. „Тя нахлу. Казах ѝ да не идва.“ Петър погледна от мен към нея. Видях агонията в очите му. Разкъсваше се. „Анита… защо са ти тези папки? Мамо, защо си тук?“ „Тя те напуска, Петре! И те ограбва!“ „Не го напускам!“ изкрещя Анита. „Опитвам се да го спася! Опитвам се да спася всички ни от нея!“
„Да ме спасиш от майка ми?“ Петър звучеше невярващо. „Да! Защото тя не помага, Петре! Тя контролира! Тя ни задушава! Тя рови в бельото ми, тя проверява сметките ми, тя говори с банкерите ми! А ти ѝ позволяваш! Ти си слаб!“ „Млъкни!“ Скочих срещу нея. „Не смей да говориш така на сина ми! Той работи ден и нощ, докато ти… ти какво правиш? Теглиш заеми!“
И тогава Петър се обърна към мен. С поглед, който никога няма да забравя. Студен. Празен. „Мамо. Излез.“ „Какво?“ „Излез. Веднага.“ „Петре, аз…“ „Казах, излез. Моля те.“
Почувствах се така, сякаш и аз бях получила шамар. Отстъпих назад. Анита стоеше със скръстени ръце, триумфираща. Обърнах се и излязох. Затворих вратата след себе си. Чух как ключът се превърта отвътре. Заключиха ме. Отвън.
Слязох в колата, треперейки. Това беше война. Тя я беше обявила. Но аз бях тази, която я беше финансирала. И аз щях да я спечеля.
Глава 3: Съюзници и шпиони
Не спах цяла нощ. Унижението от шамара бързо беше изместено от ледена ярост. Тя не просто ме беше изгонила. Тя беше обърнала сина ми срещу мен. Анита беше змия, която бях приютила в дома си.
На сутринта се обадих на брат си, Страхил. Той беше различен от мен. Прагматичен, студен, адвокат по професия. Беше управлявал фирмата на съпруга ми известно време, преди да я продадем и да разделим парите. Той не харесваше Петър. Смяташе го за мекушав. „Маргарито, какво има? Да не би момчето ти пак да е закъсало с пари?“ Разказах му всичко. Заема. Папките. Шамара. Заключената врата. От другата страна на линията имаше дълго мълчание. „Значи,“ каза той накрая, „тя те е ударила.“ „Да!“ „И Петър те е изгонил.“ „Да! Той защити нея!“ „Добре. Първо, забранявам ти да ходиш там. Второ, забранявам ти да им даваш и стотинка повече. Бизнесът му ще фалира. Толкова по-добре. Ще си намери истинска работа.“ „Страхиле, не става дума за бизнеса! Става дума за…“ „Става дума за пари, Марго. Винаги става дума за пари. Ти плати апартамента, нали?“ „Първоначалната вноска. Голяма беше.“ „Документи имаш ли? Доказателство за превода?“ „Разбира се. В сейфа ми е.“ „Добре. Сега слушай. Тази Анита очевидно е затънала. Щом крие заеми и рови в папките на мъжа си, тя или краде от него, за да плати дългове, или събира компромати, за да го осъди при развод и да му вземе… е, да ти вземе апартамента.“ Побиха ме тръпки. „Развод?“ „Много е вероятно. Шамарът е отчаян ход. Тя иска да те прогони. Иска да скъса връзката ти с Петър. Щом те няма теб, няма кой да му пълни главата. И няма кой да плаща сметките. Тогава тя ще го контролира.“ „Никога.“ „Тогава действай. Трябва ти информация. Казваш, че има сестра? Студентка?“ „Да, Деси. Учи право, мисля. В университета тук.“ „Студентите винаги имат нужда от пари. И винаги говорят.“ „Да я… подкупя ли?“ „Не. Да ѝ помогнеш. Бъди лелята, която винаги е искала да бъдеш. Грижовната. Разбери какво знае. Разбери за какво са парите.“
Планът започна да се оформя.
Свързах се с Весела. Моя стара приятелка, клюкарката на квартала. Жена, която знаеше всичко за всеки. Срещнахме се в любимото ни кафене. „Весела, мила, трябва ми услуга.“ Тя се наведе над масата, очите ѝ блестяха. „Казвай, Марго. За онази твоята снаха ли?“ Весела никога не я харесваше. „Точно. Трябва да знам всичко. С кого се среща. Къде ходи. Има ли… някой?“ „Охо! Значи е стигнало дотам! Винаги съм знаела, че не е стока. Толкова студена.“ „Просто… дръж я под око. И сестра ѝ, Деси. Студентка.“ „Ще се погрижа.“ Весела се усмихна доволно. „Но това ще ти струва онзи обяд в новия ресторант.“ „Ще ти струва вечеря,“ обещах аз.
Следващата ми стъпка беше Деси. Открих я лесно. Беше в кафенето на университета, затрупана с дебели учебници по право. Изглеждаше уморена, с тъмни кръгове под очите. Приличаше на Анита, но по-мека, по-уязвима. Седнах срещу нея. „Деси? Здравей, мила. Аз съм Маргарита, майката на Петър.“ Тя вдигна поглед, стресната. „О, здравейте. Нещо…“ „Не се плаши. Просто минавах и реших да те видя. Как е ученето? Трудно ли е?“ Тя сви рамене. „Тежко е. Изпитите наближават.“ „Чувам. Анита сигурно много ти помага? Тя толкова се гордее с теб.“ Лицето на Деси се сви. „Анита… да, тя… тя прави каквото може.“ „Изглеждаш притеснена. Пари ли не ти стигат? Знаеш, студентският живот… Аз мога да помогна. Без Петър и Анита да знаят. Една малка тайна между нас.“ Очите ѝ се напълниха със сълзи. Това беше. Уцелих. „Не, не, не мога… Анита ще ме убие.“ „Анита не трябва да разбира. Просто ми кажи какво има. Болна ли си? Дължиш ли пари?“ Тя се огледа панически. „Не мога да говоря тук. Трябва да тръгвам.“ Тя започна да събира книгите си, ръцете ѝ трепереха. „Деси, почакай!“ Сложих ръка на нейната. „Ако Анита те е въвлякла в нещо… с нейните заеми…“ Тя застина. „Какви заеми? Откъде знаете?“ „Знам всичко, мила. Искам само да помогна. На теб. На Петър. Но трябва да знам истината. За какво са парите?“ Тя поклати глава, сълзите вече се стичаха. „Не става дума за мен! Оставете ни на мира! Всички вие! Оставете я на мира!“ Грабна раницата си и избяга от кафенето.
Бинго. Не беше за Деси. Или поне не директно. Но Деси знаеше. И беше уплашена до смърт.
Телефонът ми иззвъня. Беше Весела. „Марго, няма да повярваш. Видях я. Твоята снаха.“ „Къде?“ „Преди час. Влизаше в една много лъскава, нова бизнес сграда в центъра. Не приличаше на нейната работа. И не беше сама.“ Сърцето ми заседна в гърлото. „С кого?“ „С един мъж. Висок, с костюм. Пристигнаха с различна кола. Не нейната. Скъп черен джип. Изглеждаха… близки. Държеше я за лакътя.“ „Любовник.“ Издишах. „Не знам, Марго. Но изглеждаше много сериозно. И името на сградата… проверих го. Офиси под наем. Но също и седалище на една компания. „Людмил Консултинг“. Чувала ли си ги?“ „Не.“ „И аз. Но ще проверя.“
Затворих. Любовник. Бизнес сграда. Людмил. Тя не просто беше взела заем. Тя имаше цял скрит живот. И този живот се финансираше с парите, които аз давах на сина си.
Вече знаех какво да правя. Време беше да се обадя на Адвокат Марков – човекът, когото Страхил ми препоръча. Не просто адвокат, а хищник.
Глава 4: Людмил
Петър не ми се обади. Минаха три дни. Три дни тишина от апартамента, който бях купила. Три дни, в които си представях как Анита го настройва срещу мен, как му пълни главата с лъжи, как опакова документите му и го подготвя за бягство.
Яростта ми беше студена и остра. Тя се бореше за сина ми. Аз се борех за живота си.
Адвокат Марков имаше офис в стара сграда, но вътре всичко беше махагон и кожа. Самият той беше слаб, с очила с тънки рамки и поглед, който те пронизваше. „Госпожо,“ каза той, след като изслуша резюмето ми, подготвено от Страхил. „Ситуацията ви е… деликатна. Вие сте дали пари за имота. Но те са били… подарък? Заем?“ „Бяха за сина ми. Да започне семейния си живот.“ „Разбирам. Емоционална инвестиция. В съда това не струва нищо. Имате ли договор за заем с него?“ „Не. Той ми е син.“ Марков въздъхна. „Това усложнява нещата. В момента вие нямате правен достъп до този апартамент, ако те решат да сменят бравата. Шамарът е лош. Може да подадете жалба за нападение, но това ще втвърди сина ви срещу вас. Не го препоръчвам.“ „Какво тогава? Да стоя и да гледам как тя го съсипва? Как тегли заеми на негов гръб?“ „Заемите са на нейно име, казвате. Това е добре. Значи той не е отговорен за тях… освен ако нямат брак с имуществена общност, което те имат. Така че дълговете ѝ са и негови дългове. Това е лошо.“ Той се замисли. „Имаме един ход. Силен, но рискован. Можем да заведем дело. Не срещу нея. Срещу двамата.“ „Дело?“ „Иск за връщане на дарението. Или по-скоро, за установяване на собственост. Ще твърдим, че първоначалната вноска не е била подарък, а инвестиция. Че сте съсобственик. И ще поискаме делба. Или по-точно, ще поискаме те да ви изплатят вашата част. Сума, която те очевидно нямат.“ „И какво ще постигнем с това?“ „Паника. Ще замразим имота. Няма да могат да го продадат. Няма да могат да теглят заем срещу него. Анита ще бъде притисната до стената. Дълговете ѝ ще започнат да се трупат. Ще видим за какво са ѝ парите. Ще видим кой е този Людмил.“ „Людмил?“ Попитах, изненадана, че знае името. Марков се усмихна леко. „Брат ви, Страхил, ми даде малко предистория. „Людмил Консултинг“ не е фирма за любовници. Това е фирма за високорискови инвестиции. Или по-просто казано – лихварство на високо ниво. Те дават пари срещу безумни лихви на хора, които банките са отрязали. Като снаха ви.“
Значи не беше любовник. Беше по-лошо. Тя беше затънала в дългове към лихвари. „Тя ще повлече Петър,“ прошепнах. „Тя ще съсипе бизнеса му.“ „Точно така. Затова ние трябва да ударим първи. Ще подготвя документите. Ще ги призовем. Това ще ги доведе на масата за преговори. И вие ще поставите условията си.“ „Какви условия?“ „Развод. Анита да излезе от живота на сина ви. Само така той ще бъде спасен.“
Излязох от кантората с чувство на гадене, но и на сила. Войната имаше план.
Междувременно, Весела беше съкровище. Тя беше задействала мрежата си. Оказа се, че „Людмил Консултинг“ се управлява от мъж на име Людмил, разбира се. Човек с тъмно минало, няколко фалирали фирми и репутация на хищник. Той „помагал“ на стартъпи. Взимал огромен дял, изсмуквал каквото може и ги оставял да фалират. „Но това не е всичко, Марго,“ каза ми Весела по телефона същата вечер. „Видях Деси. Сестрата. Плачеше пред една заложна къща. Не влезе, но стоеше и гледаше витрината.“ „Заложна къща?“ „Да. Изглежда отчаяна.“
Всичко се свързваше. Анита беше взела пари от Людмил. Защо? За да стартира собствен бизнес? Да се конкурира с Петър? Или просто… за да има свои пари? Нещо се беше объркало ужасно. Парите не стигали. Сега Людмил я притискал. Тя теглела бързи кредити, за да покрие лихвите по големия заем. А сега натискаше и Деси да продава вещи.
А Петър? Моят син? Къде беше той във всичко това? Дали беше сляп, или беше съучастник?
Реших да рискувам. Отидох до офиса на Петър. Малката стая под наем в безистена, която аз плащах. Беше там. Сам. Седеше на бюрото си и гледаше в празния монитор. Когато влязох, той дори не вдигна глава. „Петре.“ „Казах ти да не идваш, мамо.“ Гласът му беше мъртъв. „Уволняваш ли ме? Аз плащам наема тук.“ Той вдигна очи. Бяха зачервени. „Какво искаш?“ „Искам да знам истината. Защо тя ме удари? Защо крадеше папките ти?“ „Тя не крадеше.“ „Така ли? А какво правеше? И защо тегли заеми от лихвари? Кой е Людмил, Петре?“ При споменаването на името, той трепна. „Ти… ти си я следила.“ „Аз те защитавам! Тя има скрит живот! Тя има дългове, които ще станат и твои! Тя те съсипва!“ „Скрий живот…“ той се изсмя горчиво. „Знаеш ли какъв е скритият ѝ живот, мамо? Тя се опитва да спаси моята фирма.“ „Какво?“ „Папките, които взимаше… тя ги носеше на този Людмил. Той е инвеститор. Тя се опитваше да го убеди да инвестира в мен. Зад гърба ми. Защото знаеше, че ти няма да ми дадеш повече пари, а аз съм на ръба на фалита.“ „Тя е лъжкиня! Той не е инвеститор, той е лихвар! Тя е взела пари от него!“ „Да! Взела е!“ извика той, скачайки на крака. „Взела е заем. Личен. Като гаранция. За да покаже, че е сериозна. За да може той да погледне документите ми. Тя рискува собствената си репутация, за да спаси моята!“
Стоях като поразена. Това… това не се връзваше. „И ти ѝ вярваш?“ „Да, мамо. Вярвам ѝ. Защото през последните три дни, докато ти си ме игнорирала и си наемала адвокати…“ „Откъде знаеш за…?“ „Страхил ми се обади. Чичо ми. Предупреди ме, че „мама ще си търси своето“. Вие двамата сте страхотен екип.“ Той ме гледаше с отвращение. „Докато вие сте планирали как да ни изхвърлите на улицата, Анита преговаряше. Днес сутринта Людмил се съгласи. Ще инвестира. Ще спаси фирмата.“ „Не… Петре, той е измамник! Той ще ви вземе всичко!“ „Той е единственият, който повярва в мен! За разлика от теб, мамо. Ти вярваш само в контрола си.“
Той отвори вратата. „А сега си върви. Имам среща. С Анита. И с новия ни партньор. И да, адвокат Марков ще получи отговор. От нашия адвокат.“ „Петре! Не прави това! Аз съм ти майка!“ „Точно затова. Върви си, мамо. Вече наистина… излизаш от живота ни.“
Глава 5: Пукнатини в съюза
Излязох от офиса му като насън. Всичко се беше обърнало. Героят беше станал злодей, а злодеят – жертва. Анита, която тегли заеми, се оказваше спасителка. Аз, която давах вси… бях агресорът.
Не. Не можеше да е истина. Петър беше заслепен. Тя го беше изманипулирала брилянтно. Беше го убедила, че дългът ѝ е инвестиция в него.
Обадих се на Страхил. „Ти си му казал! За адвоката!“ „Разбира се, че му казах, Марго. Трябваше да го разтърся. Трябваше да разбере, че си сериозна.“ „Той е на нейна страна! Той вярва, че тя спасява бизнеса му с този Людмил!“ Страхил се засмя сухо. „Спасява го? Като го дава на лихвар? Момчето ти е по-глупаво, отколкото си мислех. Добре. Още по-добре. Нека подпишат. Нека Людмил ги изяде. Искът ни е подаден. Скоро ще получат призовката. Като видят запор на апартамента, ще пеят друга песен.“ „Страхиле, аз не искам да го унищожавам. Аз искам да го спася от нея.“ „Това е единственият начин, Марго. Хирургия. Трябва да отрежем тумора, за да спасим пациента. Туморът е Анита.“
Чувствах се мръсна. Но какво друго ми оставаше? Да седна и да гледам как Людмил им взима всичко, включително и моя апартамент?
Трябваше ми повече информация. Трябваше ми Деси.
Този път я причаках пред квартирата ѝ. Малка гарсониера в краен квартал. Когато ме видя, тя опита да избяга, но аз застанах на пътя ѝ. „Деси. Няма да ти отнема много време. Искам само отговори.“ „Нямам какво да ви кажа.“ „Заложната къща. Какво щеше да продаваш?“ Тя пребледня. „Вие сте ме следила!“ „Аз се опитвам да помогна. Анита ви е забъркала в каша, нали? Този Людмил… той я изнудва.“ „Не! Той е… той е партньор.“ „Не ми изглеждаш като човек, чиято сестра е сключила добра сделка. Изглеждаш уплашена. Какво иска той от вас?“ Тя започна да плаче. Тихо, отчаяно. „Моля ви… оставете ни. Вие влошавате всичко. Вашият иск… адвокатът ви… вие ще ни съсипете.“ „Аз ще се откажа от иска,“ излъгах аз. „Ще се откажа веднага, ако ми кажеш истината. За какво са парите? Не е за бизнеса на Петър, нали?“ Тя ме погледна, очите ѝ бяха пълни с омраза, която ме прониза по-лошо от шамара на Анита. „Искате истината? Добре. Парите не са за бизнеса на Петър. Парите са за мен.“ „За теб?“ „Аз… преди няколко месеца… блъснах човек.“ Светът се завъртя. „Какво?“ „Беше късно. Валеше. Той изскочи на платното. Аз… аз избягах. Изплаших се. Но имаше свидетел. И този свидетел е Людмил.“ Дъхът ми спря. „Той ме намери. Той имаше номера на колата. Той каза, че ще отиде в полицията, освен ако… освен ако не му платя. Първо поиска малко. После още. И още. Аз нямах. Анита разбра. Тя се опита да говори с него. Той се засмя. Каза, че единственият начин да ме остави е, ако тя… ако тя му стане партньор.“ „Партньор?“ „Той искаше фирмата на Петър. Искаше достъп до клиентите му. Каза, че ако Анита му осигури фирмата, той ще забрави за инцидента. Анита взе заем, за да му плати първата вноска „мълчание“. Но той не спря. Той искаше всичко. Затова тя се опита да представи сделката като „инвестиция“ пред Петър. За да го накара да подпише. За да ме спаси.“
Значи Петър… той не знаеше. Той не знаеше, че подписва сделка с дявола, за да спаси балдъза си от затвор за бягство от местопроизшествие. Анита го беше излъгала. „Петър знае ли? За инцидента?“ „Не! Разбира се, че не! Той ще ме намрази! Той ще я намрази, че го е въвлякла!“ „Значи,“ казах бавно, мозъкът ми най-сетне сглобяваше пъзела. „Тя е откраднала документите му, за да ги даде на изнудвач. Взела е заеми, за да плати на изнудвача. И сега кара мъжа ми да подпише договор с изнудвача. Всичко това, за да те покрие.“ „Тя ми е сестра! Тя ме защитава!“ „А кой защитава сина ми? Кой защитава моето семейство?“ „Вие!“ изкрещя Деси. „Вие трябваше да сте тази! Но вие бяхте твърде заета да броите парите си и да ни съдите! Вие я принудихте да отиде при Людмил! Ако не я бяхте заплашвали с този апартамент, тя можеше да намери друг начин!“
Тя ме блъсна и се втурна в апартамента си, тръшвайки вратата.
Стоях на улицата, оглушала. Изнудване. Бягство от местопроизшествие. И моят син в средата, подписващ бъдещето си на престъпник.
Глава 6: Сделката
Вече не ставаше дума за пари. Не ставаше дума за апартамента. Ставаше дума за престъпление. Анита и сестра ѝ бяха престъпнички. Едната беше избягала, другата прикривала и съучаствала в изнудване, въвличайки и сина ми.
Трябваше да действам.
Обадих се на Петър. Той не вдигна. Обадих се пак. И пак. Накрая ми изпрати съобщение: „Подписваме. Не ме безпокой.“ „НЕ ПОДПИСВАЙ НИЩО. ЛЪЖАТ ТЕ. СТАВА ДУМА ЗА ИЗНУДВАНЕ. ДЕСИ Е БЛЪСНАЛА ЧОВЕК. ЛЮДМИЛ Я ИЗНУДВА. АНИТА ТЕ ПРЕДАВА.“
Нямаше отговор.
Паниката ме завладя. Качих се в колата и потеглих към офиса на Людмил. Лъскавата бизнес сграда. Трябваше да ги спра.
Влязох във фоайето. „Имам среща с Людмил. Аз съм Маргарита. Майката на Петър.“ Рецепционистката вдигна телефона. След секунда каза: „Моля, качете се. Последен етаж.“
Асансьорът беше стъклен и бърз. Офисът на Людмил беше огромен, с изглед към целия град. На голяма маса от тъмно дърво седяха Петър, Анита и самият Людмил. Людмил беше точно както Весела го описа – висок, с костюм, с хищна усмивка. Анита беше бледа като платно. Петър изглеждаше… въодушевен. Пред него имаше папка с документи. „Мамо! Какво правиш тук? Казах ти…“ „Дойдох да ти отворя очите, Петре!“ Посочих към Людмил. „Този човек не е инвеститор. Той е изнудвач. Той държи сестрата на жена ти!“ Анита скочи. „Млъкни! Махай се оттук!“ „Няма да мълча! Деси ми каза всичко! За инцидента. За бягството. За парите, които искаш, за да мълчиш!“ обърнах се към Людмил. Усмивката на Людмил не трепна. „Интересна теория, госпожо. Но както виждате, ние сме по средата на бизнес сделка. Вашият син прехвърля контролния пакет на фирмата си на моята компания. В замяна, аз поемам дълговете му.“ „Неговите дългове ли? Или дълговете на Анита към теб?“ Петър ме погледна, объркан. „Мамо, за какъв инцидент говориш? Какво е направила Деси?“ Анита се втурна към мен. „Ти съсипа всичко! Ти…“ „Аз ли? Ти си тази, която лъже! Ти го караш да подпише с престъпник, за да спасиш сестра си от затвора!“ „Какво?“ Петър стана. Погледна жена си. „Анита? Вярно ли е това? За какво говори тя?“ Анита се свлече на един стол, закривайки лицето си. Ридаеше. Людмил се изправи. „Е, драмата е прекрасна. Но това не променя сделката. Петър, подписвай.“ „Няма да подпише нищо!“ Застанах между тях. „Мамо, махни се!“ Петър беше блед. „Анита, кажи ми истината! Веднага!“ „Вярно е,“ прошепна тя през сълзи. „Деси… тя блъсна човек. Той… Людмил… той я видя. Той искаше пари. После… той поиска фирмата ти. Каза, че това е единственият начин. Аз… аз нямах избор, Петре. Трябваше да я спася.“
Петър се вторачи в нея. Не с гняв. С празнота. Сякаш всичко в него се беше счупило. „Ти… ти ме излъга.“ „За да те предпазя!“ „Да ме предпазиш? Ти ме направи съучастник в прикриване на престъпление! Ти заложи моето бъдеще! Моя бизнес!“ „Тя е моя сестра!“ „А аз съм ти съпруг!“
Людмил плясна с ръце. „Трогателно. Наистина. Е, Петре? Какво ще правим? Сестрата отива в полицията, а ти фалираш? Или подписваш, аз забравям за дребния инцидент, и всички продължаваме напред? Аз поемам фирмата, вие си запазвате апартамента. Майка ти оттегля иска. Всички са доволни.“ Той погледна към мен. „Нали, госпожо? Вие не искате внуците ви да растат, докато леля им е в затвора, нали?“
Ето го. Капанът. Ако Петър не подпишеше, Деси отиваше в полицията. Ако подпишеше, губеше всичко, за което бяхме работили. И всичко това се случваше, защото аз бях завела проклетия иск за апартамента. Защото бях притиснала Деси. Защото не бях спряла да ровя. „Аз…“ започнах аз. „Мамо, мълчи,“ прекъсна ме Петър. Гласът му беше стоманен. Той седна обратно на масата. Взе химикалката. Погледна Людмил. „Добре. Подписвам. Но при едно условие.“ „Слушам,“ каза Людмил, доволен. „Майка ми оттегля иска за апартамента. Писмено. Сега. И ти… ти подписваш документ, че дългът на Анита към теб е уреден. И че нямаш никакви претенции към Деси. Никога.“ Людмил се засмя. „Нямам проблем. Адвокате!“ От съседната стая излезе мъж. „Подготви документите. Изглежда имаме сделка.“
Гледах как синът ми подписва. Гледах как предава бизнеса си, за да спаси жената, която го беше излъгала, и сестра ѝ, която беше извършила престъпление. И го правеше, докато аз стоях там, безсилна. Бях спечелила. Бях разкрила истината. И бях изгубила всичко.
Глава 7: Пепелта
Следващите няколко седмици бяха мъгла от юридически процедури. Адвокат Марков беше бесен, че съм се „предала“. „Вие имахте всичко! Можехме да ги смажем! Можехме да използваме информацията за Деси, за да неутрализираме Людмил!“ „И да вкарам сестрата на снаха си в затвора? И да накарам сина си да ме намрази завинаги?“ „Той вече ви мрази, госпожо. Той избра тях.“
Страхил беше по-директен. „Ти си глупачка, Марго. Емоционална глупачка. Загуби апартамента, загуби парите, които си инвестирала във фирмата му, и загуби него. Поздравления.“
Бяха прави.
Петър и Анита не се разведоха. Напротив. Кризата ги беше сплотила. Фирмата на Петър вече беше собственост на Людмил. Петър беше назначен като… служител. На заплата. В собствената си фирма.
Аз оттеглих иска. Апартаментът остана техен. Людмил беше получил каквото искаше. Деси беше спасена от затвора, въпреки че напусна университета. Не можеше да понесе срама. Започна работа като сервитьорка.
Тишината беше оглушителна. Вторниците вече не бяха мои. Никой ден не беше. Петър не ми се обаждаше. Анита беше сменила номера си. Ключът ми, разбира се, вече не ставаше.
Опитах се да отида до апартамента им веднъж. Няколко месеца по-късно. Почуках. Отвори ми Анита. Беше отслабнала. В очите ѝ нямаше омраза. Само безкрайна умора. „Какво искате, Маргарита?“ Вече не ме наричаше „майко“. „Исках да видя… да видя как сте. Как е Петър.“ „Работи. Както винаги.“ „Анита, аз… аз съжалявам. Аз не знаех…“ Тя ме погледна дълго. „Вие никога не знаете, нали? Вие просто… правите. Мислите си, че помагате. Но вие чупите. Вие всичко чупите.“ „Аз просто исках да го защитя!“ „Той нямаше нужда от защита. Той имаше нужда от подкрепа. От доверие. Нещо, което вие никога не му дадохте. Нещо, което аз се опитах да му дам, дори и по най-глупавия начин.“ Тя въздъхна. „Петър не иска да ви вижда. Все още не. Той… той каза, че сте му отнела всичко.“ „Аз ли? Людмил му отне всичко!“ „Не. Вие нитиканахте към Людмил. Вашият натиск. Вашето ровене. Вашият иск. Ако бяхте останала настрана, щях да намеря друг начин. Може би щях да кажа на Петър истината. Може би щяхме да отидем в полицията заедно. Но вие ни отнехте този избор. Вие ни принудихте да избираме между лошо и по-лошо.“ Тя затвори вратата.
Глава 8: Разплатата
Мина една година. Бизнесът на Петър, под ръководството на Людмил, се разрасна. Парадоксално, Людмил беше добър в това, което правеше. Петър беше просто винт в машината. Той получаваше добра заплата. Достатъчна, за да изплащат ипотеката си сами. Достатъчна, за да платят потребителския кредит на Анита.
Вече не се нуждаеха от мен.
Бях сама в голямата си къща. Парите ми бяха в банката, трупаха се безсмислено. Нямаше за кого да ги харча. Весела спря да ми се обажда – вече нямах интересни клюки. Страхил беше зает със своите дела.
Един ден получих плик. Без адрес на подател. Вътре имаше чек. Беше за точната сума на първоначалната вноска за апартамента. Преди десет години. Без лихви. Имаше и бележка. От Петър. „Вече сме квит, мамо. Не ти дължим нищо.“
Това беше. Краят. Не шамар, не крясък. Просто счетоводно приключване.
Седях с чека в ръка. Винаги съм била грижовна майка. Отдадена на семейството на сина ми. Но тогава снахата каза: „Писна ми да се появяваш постоянно. Излизаш от живота ни.“ После дойде у дома, бесна, след като аз… след като аз се опитах да им помогна.
Истината беше, че никога не бях помагала. Аз бях инвестирала. Бях купувала контрол. И когато те отказаха да бъдат контролирани, аз се опитах да ги унищожа.
Сега бях свободна. И абсолютно сама. А те… те най-накрая бяха свободни от мен.