Винаги съм знаел, че съм различен. Думата „осиновен“ тегнеше над мен като тиха, но постоянна мъгла, дори когато слънцето на семейната обич уж грееше най-силно. Асен и Диана, моите родители, никога не са пестили думите „Обичам те, Мартин“. Но думите са въздух. Делата са камък. А всичките камъни в основите на нашия дом бяха положени за нея.
Лилия.
Тяхната дъщеря. Моята сестра. Лъчезарната, биологичната, безспорната наследница на всичко – на вниманието, на прошката, на бъдещето.
Успокоявах се, че е нормално. Разбира се, че щяха да обичат собствената си плът и кръв по-дълбоко. Аз бях допълнението, проектът, добрината, която бяха направили. Бях благодарен. Наистина бях. Учих здраво, завърших право с отличие, никога не създавах проблеми. Лилия, от друга страна, създаваше само проблеми – и всеки път те бяха посрещани с притеснени усмивки и отворени портфейли.
Казвах си, че е нормално. Докато не дойде дипломирането ми.
Стоях там, в онази задушна зала, стиснал дипломата си. Аудиторията се изпразваше. Приятелите ми се прегръщаха със семействата си, смееха се, правеха планове. Аз стоях сам. Тогата ми тежеше, а шапката стягаше челото ми. Празнотата в стомаха ми беше по-дълбока от всякога.
Те закъсняха. Не с пет минути. Закъсняха с два часа. Цялата церемония беше приключила.
Намериха ме на стълбите отпред, докато слънцето вече се спускаше зад сградата на университета. Диана изглеждаше разплакана. Асен, както винаги, беше със стиснати устни – онзи негов вид, който казваше, че светът го е разочаровал лично. Лилия стоеше зад тях, взирайки се в телефона си, сякаш цялата тази сцена беше досадно прекъсване на деня ѝ.
„Мартин, съкровище!“, изхлипа Диана, втурвайки се да ме прегърне. Миришеше на скъп парфюм и цигарен дим. „Толкова съжаляваме! Просто… стана нещо.“
„Какво?“, попитах. Гласът ми беше дрезгав. Не бях ядосан. Бях… празен.
„Сестра ти“, започна Асен, а аз усетих как нещо в мен се свива. Винаги беше „сестра ти“. „Тя… имаше нужда от нас.“
Но това, което ме пречупи, не беше самото закъснение. Не беше дори поредното доказателство, че тя е приоритет.
Беше признанието им, докато седяхме в неловко мълчание в луксозния им автомобил, връщайки се към голямата къща, която никога не усетих като моя.
„Защо закъсняхте?“, попитах отново, този път по-твърдо.
Диана се разрида отново. Асен въздъхна тежко, поглеждайки ме в огледалото за обратно виждане. Очите му бяха студени, пресметливи, точно както когато сключваше някоя от големите си бизнес сделки.
„Закъсняхме“, каза той бавно, „защото трябваше да намерим адвокат Драганов. Трябваше да я измъкнем. Причината за закъснението беше… че Лилия беше в ареста.“
Мълчание. Дори Лилия вдигна поглед от телефона си.
„Арест?“, успях да промълвя.
„Малко… недоразумение с колата“, каза Асен.
„Тя блъсна някого, Мартин!“, извика Диана, неспособна да сдържи истерията. „Тя блъсна една жена на пешеходна пътека!“
Светът се наклони. Току-що бях завършил право. А сестра ми…
„Тя добре ли е? Жената?“, попитах.
„Не знаем“, отвърна Лилия от задната седалка, а гласът ѝ беше отегчен. „Беше тъмно. Тя просто изскочи.“
И тогава разбрах. Те не бяха закъснели за моя триумф, защото тя е имала нужда от тях. Те бяха закъснели, защото бяха заети да прикриват престъплението ѝ. И в този момент осъзнах, че никога не съм бил част от това семейство. Бях просто зрител.
Глава 2: Привилегията на кръвта
През следващите няколко дни къщата се превърна в щаб за управление на кризи. Адвокат Драганов, елегантен мъж с очи на влечуго и цена, която можеше да купи малък остров, идваше и си отиваше по всяко време. Асен беше постоянно на телефона, гласът му беше тих и заплашителен – гласът, който използваше, за да смачква конкуренти в строителния си бизнес. Диана трепереше из стаите, носейки успокоителни и чай на Лилия, сякаш тя беше жертвата.
Лилия? Тя беше изпратена „да си почине“ в семейната вила край язовира. Далеч от „стреса“.
Никой не спомена моето дипломиране. Дипломата ми стоеше навита на руло на бюрото в стаята ми, вече безсмислена.
Аз започнах работа. Бях отказал категорично предложението на Асен да ме „уреди“ в правния отдел на неговата империя. Не исках да бъда още една негова придобивка. Вместо това започнах като младши сътрудник в малка, но уважавана кантора, която се занимаваше предимно с граждански дела. Иронията беше жестока.
Първата ми задача беше да преглеждам досиета по искове за телесни повреди.
Една вечер, около седмица след инцидента, се прибрах късно. Къщата беше тиха. Намерих Асен в кабинета му. Огромното бюро от махагон беше отрупано с документи, но той просто седеше и гледаше през прозореца към тъмната градина.
„Мартин“, каза той, без да се обръща. „Влез.“
Влязох колебливо. Тази стая беше неговата крепост. Мястото, където се вземаха решения за милиони.
„Знаеш ли колко струва това?“, попита той тихо.
„Кое? Дипломирането ми ли? Вече ти казах, че ще…“
„Не бъди глупак“, прекъсна ме той рязко. „Това. С Лилия. Адвокат Драганов. Пострадалата. Щетите. Това не е просто глоба за превишена скорост.“
Той най-после се обърна. Лицето му беше сиво от умора и гняв. „Жената е в болница. Казва се Зорница. Има счупен таз и два прешлена. Няма да проходи скоро. А семейството ѝ… те не са от хората, които се впечатляват от пари.“
„Какво искаш да кажеш?“, попитах, усещайки професионалния си интерес да се събужда въпреки личната ми неприязън.
„Искам да кажа, че те са наели адвокат. И не просто някой. Наели са Огнян. Братът на жената. Той е прокурор. Но е излязъл в отпуск, за да води това дело лично. Той иска кръв.“
Студена тръпка премина по гърба ми. Това беше лошо. Много лошо.
„Какво каза Лилия? Какво е нейното…“
„Лилия не знае какво говори!“, избухна Асен. „Тя каза на полицията, че е пила едно питие. Дрегерът показа друго. Каза, че жената е изскочила. Свидетелите казват, че е минала на червено с бясна скорост. Спортната кола, която ѝ купих…“ Той удари с юмрук по бюрото.
„И сега какво?“, попитах.
„Сега“, каза Асен, изправяйки се в целия си внушителен ръст, „ти ще ми помогнеш.“
„Аз? Аз работя в друга кантора. Това е конфликт на интереси. Не мога…“
„Не ме интересува твоята етична дилема!“, извика той. „Ти си ми син! И си юрист. Искам да знам какво мисли другата страна. Искам да ми кажеш как да се преборим с този Огнян.“
„Искаш да шпионирам за теб ли? Да използвам…“
„Искам да защитиш сестра си!“
Думите увиснаха във въздуха. „А кой щеше да защити мен, ако бях аз?“, попитах тихо. „Ако аз бях блъснал някого? Щяхте ли да закъснеете за нейното дипломиране, за да ме вадите от ареста? Или щяхте да ме оставите да си понеса последствията, защото съм „благодарният“ осиновен син, който трябва да знае по-добре?“
Асен ме гледаше дълго. За момент видях нещо различно в очите му – не гняв, а… почти съжаление. Но то изчезна толкова бързо, колкото се беше появило.
„Кръвта вода не става, Мартин“, каза той студено. „Колкото и да се опитваш да го забравиш, Лилия е моя кръв. Ти си… ти си мой син. Но тя е тя.“
Това беше. Присъдата, която винаги съм знаел, но никога не бях чувал толкова ясно.
„Разбирам“, казах. „Но аз няма да участвам в това. Няма да помагам да се прикрие престъпление. Намери си друг.“
Обърнах се да си тръгна.
„Ако излезеш от тази врата, Мартин“, каза гласът му зад мен, „не се връщай. Бизнесът, парите, наследството… всичко отива при Лилия. Ти няма да получиш и стотинка.“
Спрях на прага. Не беше заради парите. Бях взел студентски заем, за да завърша, точно за да не му дължа нищо. Имах планове да взема кредит за жилище, малко, мое собствено място. Неговото богатство беше отровно.
Спрях, защото осъзнах, че той използваше единственото оръжие, което смяташе, че имам стойност. Пари.
„Задръж си ги“, казах, без да се обръщам. „И без това никога не са били мои.“
Излязох и затворих вратата на кабинета след себе си. И за първи път в живота си почувствах, че затварям и вратата към илюзията, че някога съм имал семейство.
Глава 3: Скрити животи
Преместих се в малка квартира под наем още на следващия ден. Беше тясна, с олющена боя и миришеше на старо, но всяка пукнатина в стената беше моя. Тишината беше оглушителна, но и освобождаваща.
На работа се заринах в дела. Младият ми и амбициозен шеф, Илия, бързо забеляза глада ми да се доказвам. Даваше ми все по-сложни казуси. Чувствах се добре. Чувствах се… полезен.
Не бях чувал нищо от Асен или Лилия. Диана ми звъня няколко пъти, плачейки, молейки ме да се „вразумя“ и да се прибера, но разговорите бяха кратки.
Един ден, докато преглеждах документация за ипотечен кредит за клиент (което болезнено ми напомни за собствените ми провалени планове за жилище), секретарката влезе.
„Мартин, имаш посетител. Казва се… Огнян.“
Сърцето ми подскочи. Огнян. Братът на пострадалата жена. Прокурорът.
„Да влезе“, казах, опитвайки се да овладея гласа си.
Мъжът, който влезе, беше пълната противоположност на Асен. Асен беше едър, налагащ се, облечен в скъпи костюми. Огнян беше слаб, жилав, с проницателни очи, които сякаш виждаха през теб. Носеше изтъркано сако и излъчваше опасна, концентрирана енергия.
„Мартин“, каза той, без да се ръкуваме. Седна, без да бъде поканен. „Знам кой си. Знам и кои са те.“
„Господин…“
„Огнян е достатъчно. Няма да губя нито твоето, нито моето време. Аз не съм дошъл при адвоката. Дошъл съм при брата.“
„Вече не живея там. Не съм част от…“
„Глупости“, прекъсна ме той. „Можеш да напуснеш къщата, но не можеш да напуснеш кръвта. Въпреки че в твоя случай…“ Той млъкна, сякаш претегляше нещо. „Знам, че си осиновен. Това те прави интересен.“
„Какво искаш от мен?“
„Сестра ми, Зорница, е в ада. Лекарите не знаят дали ще проходи нормално. Тя е художничка. Ръцете ѝ треперят от болка. А твоята… сестра… е във вила край язовира и се оплаква от слаб интернет.“
Гневът му беше осезаем, студен и остър.
„Баща ти мисли, че може да купи всичко“, продължи Огнян. „Той ми изпрати адвокат Драганов с оферта. Обидно висока сума. Пари, за да мълчим.“
„Аз нямам нищо общо с това.“
„О, имаш. Защото Драганов се опитва да изкара Зорница виновна. Че е била пияна. Че е била депресирана. Че се е хвърлила пред колата. Лъжи. Кал. А аз знам, че твоят баща има човек в полицията, който „е изгубил“ част от записите от камерите на кръстовището.“
Побиха ме тръпки. Това беше типично за Асен. Пълна, безскрупулна война.
„Защо си тук, Огнян?“
„Защото ти току-що си завършил право. Защото си избрал малка фирма, а не империята на баща си. Това ми говори, че може би, само може би, в теб има нещо различно. Искам помощта ти.“
„Да предам собственото си семейство?“
„Те предадоха ли теб?“, попита той остро. „Като пропуснаха единствения ти важен ден, за да прикрият престъпление? Аз не искам да лъжеш. Не искам да фабрикуваш доказателства. Искам истината. Искам да ми кажеш къде да търся.“
„Не мога.“
„Можеш“, настоя той. „Асен е бизнесмен. Той има врагове. Той има… навици. Знам, че има. Всеки богат мъж като него има скрит живот. Нещо, което не иска да излезе наяве. Нещо, което Драганов не може да контролира. Намери го.“
„Това е изнудване.“
„Не. Това е справедливост“, каза Огнян, изправяйки се. „Баща ти и сестра ти отнеха бъдещето на Зорница. Аз ще им отнема тяхното. Имаш време до началото на делото. Помисли чия страна всъщност заемаш, Мартин.“
Той си тръгна, оставяйки ме в тишината на кабинета ми, изправен пред морална дилема, за която никой учебник по право не ме беше подготвил.
През следващите дни думите на Огнян не ми даваха мира. „Всеки богат мъж като него има скрит живот.“
Асен. Винаги контролиран. Винаги сдържан. Но имаше моменти. Късните „бизнес вечери“. Необяснимите пътувания през уикендите, на които никога не водеше Диана. И една жена.
Спомних си я смътно. Казваше се Кристина. Беше я представил преди година на фирмено парти като „консултант по инвестиции“. Беше млада, зашеметяващо красива и го гледаше с неприкрито обожание, което Асен, изглежда, попиваше.
Диана я мразеше. Спомням си как веднъж коментира, че тази Кристина е „златотърсачка с остри нокти“. Асен просто беше отсякъл, че Диана е параноична.
Започнах да ровя. Не като юрист, а като преследвач.
Използвах публични регистри. Кристина беше собственик на луксозен апартамент в нова сграда. Сграда, построена от кого? От фирмата на Асен. Проверих имотния регистър. Апартаментът не беше купен. Беше… „дарен“.
Сърцето ми биеше лудо. Това беше нещо.
Продължих. Кристина беше и съсобственик в малка, новорегистрирана фирма с неясен предмет на дейност. Другият съсобственик? Мъж на име Петър.
Петър. Дясната ръка на Асен. Човекът, който движеше всичките му сенчести сделки. Агресивен, амбициозен и напълно безскрупулен. Асен му вярваше сляпо.
Нещо не се връзваше. Защо Петър и Кристина ще имат обща фирма?
Една вечер реших да рискувам. Отидох до адреса на Кристина. Сградата беше крепост, но аз изчаках. След два часа видях познатия черен седан на Асен да спира отпред. Той слезе, огледа се бързо и влезе във входа.
Не беше просто изневяра. Това беше твърде лесно. Беше нещо повече.
Чаках още час. Тогава пристигна втора кола. От нея слезе Петър. Той също влезе.
Асен. Неговата любовница. И неговият бизнес партньор. Всички заедно в апартамент, подарен от Асен.
Това не беше изневяра. Това беше заговор.
Върнах се в квартирата си и усетих как стомахът ми се преобръща. Скритият живот на Асен не беше просто афера. Изглеждаше, че той и Петър използват Кристина, за да прехвърлят активи. Да крият пари. Може би от данъчните.
Може би… от Диана.
Това беше мръсната тайна, за която Огнян говореше. И аз току-що я бях намерил.
Глава 4: Разделено наследство
С информацията, която изгаряше джоба ми, аз се озовах на кръстопът. Да я дам ли на Огнян? Това би било равносилно на ядрена експлозия. Това щеше да унищожи Асен – не само в съда срещу Зорница, но и финансово, а може би и да го вкара в затвора.
Това щеше да унищожи и Диана. Колкото и да беше обсебена от Лилия, тя беше посветила живота си на Асен. Истината за Кристина и Петър щеше да я съсипе.
И Лилия. Тя беше в основата на всичко това. Нейната безразсъдност беше дръпнала нишката, която сега заплашваше да разплете цялата им лъскава фасада.
Реших да направя нещо, което не бях правил отдавна. Да говоря с Диана.
Намерих я в къщата. Беше отслабнала, а очите ѝ бяха подпухнали. Изглеждаше изгубена сред скъпите мебели.
„Мартин!“, каза тя, а гласът ѝ трепна между облекчение и страх. „Върна ли се? Асен ще бъде…“
„Не съм се върнал, Диана. Дойдох да говоря с теб. Сама ли си?“
Тя кимна, повеждайки ме към огромната, студена всекидневна.
„Става въпрос за делото“, започнах аз.
„О, Мартин, моля те!“, простена тя. „Не можеш ли просто да простиш на сестра си? Тя не го е искала! Баща ти ще оправи всичко. Той винаги оправя всичко.“
„Този път не мисля“, казах тихо. „Огнян е решен да я вкара в затвора. И мисля, че ще успее. Освен ако…“
„Освен ако какво? Ще му платим! Ще му платим колкото иска!“
„Той не иска пари. Той иска справедливост. А аз мисля, че Асен прави неща, които ще направят всичко много по-лошо.“
Погледнах я в очите. „Диана, коя е Кристина?“
Цветът се оттече от лицето ѝ.
„Откъде знаеш… Какво… Това е просто глупава консултантка…“
„Тя има апартамент, подарен от Асен. Има и фирма. Заедно с Петър. Знаеш ли за това?“
Диана се вцепени. Мълчанието ѝ беше по-силно от всяко признание. Тя знаеше. Може би не детайлите, но знаеше, че съпругът ѝ има любовница.
„Той… той каза, че е приключило“, прошепна тя, а сълзите започнаха да се стичат. „Каза, че е било грешка. Че Петър я държи… по бизнес дела. О, Мартин…“
„Той те лъже, Диана. Те тримата източват компанията. Те прехвърлят активи. Мисля, че Асен се готви да те остави. И да остави Лилия.“
Това я удари по-силно от новината за изневярата.
„Не!“, извика тя. „Той никога не би оставил Лилия! Той я обожава!“
„Той обожава себе си“, казах аз. „Лилия е просто… отражение. Но сега тя е проблем. Скъп проблем. А Асен мрази скъпите проблеми. Той реже загубите си.“
Диана ме гледаше с ужас, осъзнаването бавно пълзеше в съзнанието ѝ.
„Петър…“, промълви тя. „Винаги съм го мразела. Той насърчава Асен. Той му дава идеи…“
„Мисля, че те двамата имат план“, казах аз. „И мисля, че делото на Лилия е просто извинението, от което се нуждаят, за да го задействат. Ще обвинят нея за финансовите проблеми, ще обявят някаква форма на фалит, а през това време парите ще са скрити при Кристина.“
„Какво да правим?“, пошепна тя, хващайки ръката ми. Беше първият път от години, в който тя търсеше подкрепа от мен.
„Трябва ти адвокат. Добър. Не Драганов. Някой, който да защитава твоите интереси. И тези на Лилия. Трябва да замразите активите, преди той да прехвърли всичко.“
„Но това… това означава да съдя Асен. Да се боря срещу него.“
„Той вече се бори срещу теб, Диана. Ти просто още не си го разбрала.“
Оставих я там, трепереща в копринения си халат, в къщата, която скоро можеше да не е нейна. Бях запалил фитила. Сега оставаше само да чакам експлозията.
Глава 5: Истината за произхода
Експлозията дойде по-бързо, отколкото очаквах. Диана, подтикната от страха да не изгуби всичко, беше наела един от най-свирепите бракоразводни адвокати в страната. Бяха подали молба за спешно замразяване на всички активи на Асен, позовавайки се на изневяра и финансова измама.
Асен беше в капан.
Той дойде в кантората ми. Не в къщата, не в квартирата ми, а в работата ми. Втурна се покрай секретарката, игнорирайки протестите ѝ.
„Ти!“, изрева той, заставайки над бюрото ми. Лицето му беше тъмночервено. „Ти го направи! Ти настрои майка си срещу мен!“
„Аз ѝ казах истината“, отвърнах спокойно, въпреки че сърцето ми блъскаше. „Това, което ти, Петър и Кристина правите.“
За момент той изглеждаше шокиран, че знам толang; толкова много. Но гневът бързо се върна.
„Ти не разбираш нищо!“, извика той. „Този бизнес! Аз го изградих от нулата! Имам право да го защитавам! От кредитори, от пазара, дори от глупостта на собственото си семейство!“
„Глупостта на Лилия ли? Или параноята на Диана?“
„Ти нямаш право да говориш! Ти, който седиш тук, в тази жалка дупка, и съдиш мен! Аз ти дадох всичко! Име! Дом! Образование!“
„Образованието си го платих сам със студентски заем“, напомних му. „А домът… той никога не е бил мой. Винаги съм бил просто… осиновеният.“
Нещо в лицето му се промени. Гневът отстъпи място на нещо много по-дълбоко и по-грозно. Подигравка.
„Осиновеният“, изсъска той. „Ти дори не знаеш половината, нали? Мислиш си, че сме те намерили в някой дом? Че сме те избрали от стотици други?“
Студенина изпълни стаята. „Какво искаш да кажеш?“
„Диана не можеше да има повече деца след Лилия. Тя беше в депресия. Искаше още едно. А аз… аз имах проблем за решаване.“
Той седна на стола срещу мен, внезапно изтощен.
„Ти не си случаен, Мартин. Ти си кръв. Но не моя. И не на Диана.“
„Чия тогава?“
„Имах сестра“, каза Асен, взирайки се в стената зад мен. „По-малка сестра. Ирена. Тя беше… дива. Пълната ми противоположност. Артист, свободен дух. Мразеше всичко, което представлявах. Забременя от някакъв музикант без пукната пара. Родителите ни щяха да я убият. Аз ѝ дадох пари, за да… се оправи.“
„Да направи аборт?“
„Да. Но тя не го направи. Избяга. След година се появи отново. С теб. Бебе на няколко месеца. Беше болна. Наркотици, бедност… не знам. Тя почина след няколко седмици.“
Стоях вцепенен. Не можех да дишам.
„Тя… тя е моя майка?“
„Да“, каза Асен безчувствено. „Ирена. Провалът на семейството. Аз останах с бебе. Нейното бебе. Срамът. Какво трябваше да направя? Диана искаше дете. Аз имах нужда да скрия проблема. Така че… ние те осиновихме. Казахме на всички, че сме минали през агенция. Беше перфектно.“
Той ме погледна, а в очите му имаше само презрение.
„Така че, виждаш ли, Мартин… ти не си по-добър от Лилия. Ти си просто другата страна на същата монета. Ти си синът на провала. А тя е дъщерята на привилегията. И аз трябваше да плащам и за двама ви.“
Светът се разпадна. Целият ми живот. Моето чувство, че съм външен човек. Моята благодарност. Всичко беше лъжа.
Аз не бях избран. Бях… прикрит.
„Защо…“, успях да промълвя. „Защо се отнасяхте така с мен? Защо тя винаги беше…“
„Защото Диана те гледаше и виждаше моята измама“, каза Асен. „А аз те гледах… и виждах сестра ми. Виждах слабостта, която презирах. Исках да те направя силен, да те каля, да те направя всичко, което тя не беше. Но ти си точно като нея. Мек. Емоционален. Пълен с… морал.“ Той изплю думата, сякаш беше мръсна.
„А Лилия?“, попитах.
„Лилия е нейна. Нейната истинска дъщеря. Единственото нещо, което Диана някога е имала и което е било само нейно. Разбира се, че я защитава. Тя е всичко, което ѝ остана.“
Той се изправи. Беше казал каквото има. Беше хвърлил последната си бомба.
„Ти съсипа това семейство, Мартин. С твоя праведен гняв. Аз щях да се погрижа за всички. Да, щях да се разделя с Диана. Щях да ѝ оставя достатъчно. Щях да платя за Лилия. Но ти… ти трябваше да ровиш. Като леля си. И сега всички ще платим цената.“
Той излезе.
Аз останах сам в кабинета си, но вече не бях Мартин, осиновеният юрист. Бях Мартин, синът на Ирена. Призракът на семейната маса. Тайната, която току-що беше унищожила всичко.
Глава 6: Съдебната зала
Делото на Лилия дойде бързо. Комбинираният ефект от бракоразводното дело на Диана и замразените активи означаваше, че Асен вече нямаше бездънния си джоб, за да прикрива нещата. Адвокат Драганов, чиито хонорари вече не се плащаха редовно, беше видимо по-малко ентусиазиран.
Отидох в съдебната зала. Не знаех защо. Може би, за да видя края.
Семейството ми беше там, но седяха разделени. Диана, в тъмен костюм, изглеждаше крехка, до нея седеше новият ѝ, агресивен адвокат. Лилия беше до Драганов, бleda и уплашена. За първи път тя изглеждаше не просто отегчена, а ужасена. Асен беше сам в дъното, с каменно лице, наблюдавайки как империята му се разпада публично.
Аз седнах от другата страна, близо до Огнян. Той ме погледна, кимна леко, но не каза нищо.
Зорница беше там. В инвалидна количка.
Изслушването беше брутално. Свидетелите потвърдиха всичко – високата скорост, червения светофар, миризмата на алкохол. Огнян беше методичен. Той не крещеше. Той просто излагаше фактите, един по един, като тухли в стена, която зазиждаше Лилия.
Драганов се опита. Той пледира за младост, за липса на опит, за „моментна грешка“.
Тогава Огнян призова последния си свидетел.
„Призовавам Петър.“
В залата настъпи смут. Видях Асен да се вцепенява. Петър влезе, облечен безупречно, изглеждаше спокоен.
„Господин Петър“, започна Огнян, „Вие сте бизнес партньор на господин Асен, бащата на обвиняемата. Вярно ли е?“
„Бяхме“, поправи го Петър. „В процес на разделяне сме.“
„Разбирам. Бяхте ли с господин Асен във вечерта на инцидента?“
„Не. Но говорих с него.“
„И какво Ви каза той?“
Драганов скочи. „Протестирам! Слухове!“
„Отхвърля се. Свидетелят да отговори“, каза съдията.
Петър се усмихна леко. „Асен ми се обади. Беше… разстроен. Каза, че Лилия отново е загазила. Каза, и цитирам: „Това момиче ще ме съсипе. Трябва да се отърва от нея, преди да е потопила и мен, и бизнеса.““
Диана ахна. Лилия се разплака.
Това беше всичко. Огнян беше намерил Петър. Разбира се. Петър, който беше в процес на враждебно превземане на бизнеса, нямаше никакъв проблем да забие последния пирон в ковчега на бившия си партньор.
Това не беше правосъдие. Това беше кръвосмешение на предателства.
Лилия беше призната за виновна. Присъдата беше тежка: ефективен затвор и огромно обезщетение за Зорница, което, предвид замразените активи, беше ясно, че няма как да бъде платено.
Докато извеждаха Лилия, погледите ни се срещнаха. Нямаше омраза в очите ѝ. Само празнота. Същата празнота, която аз бях чувствал толкова дълго.
Глава 7: Пепелта
Следващите месеци бяха разпад.
Бизнесът на Асен беше разкъсан. Петър и Кристина бяха успели да измъкнат значителна част, преди Диана да замрази всичко. Бракоразводното дело беше кално и грозно. Асен се опита да докаже, че Диана е била „некомпетентна“ майка, а Диана извади всички доказателства за изневерите и финансовите му измами.
Голямата къща беше продадена, за да покрие част от обезщетението на Зорница и дълговете.
Видях Асен веднъж. Продаваше луксозната си кола в автокъща втора ръка. Беше остарял с десет години. Косата му беше посивяла, а скъпият му костюм висеше на отслабналото му тяло. Той ме видя, но не каза нищо. Просто се обърна и си тръгна.
Диана се премести в малък апартамент близо до затвора, където беше Лилия. Цялата ѝ енергия, която преди беше насочена към социалния ѝ живот, сега беше впрегната в посещения и пакети за Лилия. Тя беше намерила новата си кауза.
Аз продължих да работя. Шефът ми, Илия, беше впечатлен от мълчаливото ми достойнство по време на публичния скандал. Бях поел делото за ипотечния кредит на онзи клиент и го бях спечелил. Чувството беше добро.
Започнах да спестявам отново. Планът ми за собствено жилище, моят малък, скромен „кредит за жилище“, вече не изглеждаше като компромис, а като цел. Като котва.
Един ден Огнян дойде отново в офиса ми.
„Зорница е в рехабилитация“, каза той. „Ще се оправи. Бавно, но ще се оправи. Благодарение на парите от къщата, ще можем да ѝ осигурим най-доброто лечение.“
„Радвам се да го чуя.“
„Ти не ми даде информацията, която исках“, каза той, гледайки ме внимателно. „Но някак… Диана я получи. Интересно.“
Не потвърдих, нито отрекох.
„Ти си добър юрист, Мартин“, каза той. „Но си твърде обременен. Трябва да се освободиш.“
„Работя по въпроса.“
Той остави една папка на бюрото ми.
„Това е всичко, което намерих за Ирена. Майка ти. Полицейски доклади, адресът на онзи музикант. Мислех, че може да искаш да знаеш. Ти не си провалът на Асен, Мартин. Ти си синът на Ирена.“
Той си тръгна.
Дълго гледах папката.
Глава 8: Първата стъпка
Отне ми седмици, преди да отворя папката. Страхувах се какво ще намеря. Дали Асен е бил прав? Дали тя е била просто провал?
Вътре имаше няколко стари снимки. Жена с диви къдрици и усмивка, която беше едновременно ярка и тъжна. Имаше поезия, която беше писала. Имаше и писмо. Адресирано до Асен.
„Батко, знам, че ме мразиш. Знам, че мислиш, че съм грешка. Но той не е. Той е съвършен. Не мога да го задържа, защото аз съм отрова. Но той е чист. Моля те, не му позволявай да те намрази. Не му позволявай да стане като теб.“
Тя не ме беше изоставила. Тя ме беше спасила. От себе си. И се беше опитала да ме спаси от него.
Асен не просто ме беше прикрил. Той беше предал последното желание на сестра си.
Затворих папката. Не изпитвах гняв. Не изпитвах тъга. Изпитвах… яснота.
Няколко месеца по-късно бях в банката. Подписвах документите за ипотечния си кредит. Беше малък апартамент, едностаен, в стар блок, но с гледка към парк. Беше мой.
Докато подписвах, си спомних деня на дипломирането. Празнотата, която бях изпитал, чакайки семейство, което никога не е било мое.
Сега разбрах. Закъснението им не беше това, което ме пречупи. То беше това, което ме освободи.
Признанието им, че причината е Лилия, не беше предателство. Беше истина. Истината, че аз никога не съм бил част от техния свят на тайни, богатство, изневери и предателства. Аз бях синът на Ирена. И бях свободен.
Излязох от банката, стиснал ключовете. Слънцето грееше. И за първи път в живота си знаех точно кой съм. И къде отивам. Вкъщи.