Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
Новороденото ни дете, малката Ани, спеше неспокойно в кошчето до леглото. Апартаментът, за който бяхме теглили непосилен жилищен кредит, ухаеше на бебешка пудра и преварено мляко. Самият въздух беше наситен с умора и ново, крехко щастие, което струваше скъпо. Всеки пакет памперси, всяка кутия адаптирано мляко, всяка сметка за ток – всичко се събираше в задушаваща купчина.
Предишната вечер бях провел разговора. Седях на ръба на леглото, докато Мира кърмеше Ани, и набрах номера на майка ми, Лиляна.
„Мамо“, започнах, а гърлото ми беше сухо. „Слушай, с Мира говорихме…“
„Как е бебето?“, прекъсна ме тя, а гласът ѝ беше нетърпелив, но не и загрижен по начина, от който се нуждаех.
„Добре е, мамо. Но… виж, в момента е много трудно с парите. С кредита, с бебето… Всичко е толкова скъпо. Този месец… и може би следващите няколко… няма да мога да ви изпратя пари. Ще трябва сами да се оправяте.“
Настъпи тишина. Можех да чуя баща ми, Стоян, да кашля на заден план. После гласът на майка ми, вече по-твърд. „Разбираме.“
Само това. „Разбираме.“
Затворих, чувствайки смесица от срам и облекчение. Погледнах Мира. Тя изглеждаше изтощена, с тъмни кръгове под очите, но ми кимна леко. „Трябваше да го направиш, Асене. Сега ние сме семейство.“
Кимнах, опитвайки се да повярвам в това.
На следващия ден всичко се срина. Върнах се от аптеката с поредната торба с бебешки консумативи. Тишината в апартамента беше различна. Не беше спокойната тишина на спящо бебе, а нещо тежко, наситено със скръб.
Намерих жена ми в спалнята, сгушена до кошчето на Ани. Тя не ридаеше шумно; беше онова тихо, разтърсващо ридание, което идва от дълбините на душата. Тялото ѝ се тресеше.
„Мира? Какво има? Бебето добре ли е?“
Тя вдигна глава. Очите ѝ бяха червени и подути. Тя ми каза: „Майка ти…“
Сърцето ми спря. „Какво? Какво е направила?“
„Обади ми се. Преди около час.“ Гласът ѝ пресекна. „Тя… тя каза…“ Мира не можеше да продължи.
„Какво ти каза, Мира? Говори!“ Хванах я за раменете, може би малко по-силно от необходимото.
Тя си пое дълбоко дъх, сълзите се стичаха по бузите ѝ. „Тя ми крещя. Каза, че съм те откраднала. Че съм златотърсачка, която го е направила нарочно… да родя дете, само за да спрат парите за тях. Обвини ме, че… че те настройвам срещу собствената си плът и кръв. Каза, че ще ни прокълне…“
„Тя какво?!“ Ревът, който излезе от мен, изплаши дори мен самия. Ани се размърда в кошчето си и започна да плаче.
„Каза, че не я интересува кредитът ни. Каза, че ако не пратим парите до края на седмицата, тя ще… ще дойде тук и ще ми покаже какво е да си истинска майка.“
В този момент омразата, която почувствах, беше толкова чиста и студена, че изгори вината. Това не беше просто молба за пари. Това беше обявяване на война. И моята майка беше насочила оръжията си право към жена ми, която все още се възстановяваше от раждането.
„Ще ѝ се обадя“, процедих през зъби.
„Не, Асене! Моля те!“ Мира се хвана за ръката ми. „Само ще стане по-лошо. Тя просто е… разстроена.“
„Разстроена? Мира, тя те е заплашила! Нарекла те е златотърсачка!“
Но докато гледах съсипаното лице на жена си и слушах плача на дъщеря си, разбрах, че това е само началото. Линията в пясъка беше начертана. И аз бях от едната страна, а родителите ми – от другата. Или поне така си мислех.
Глава 2: Братската „подкрепа“
Трябваха ми два дни, за да успокоя Мира. Два дни, в които тя плачеше всеки път, когато телефонът звъннеше, и прегръщаше Ани толкова силно, сякаш Лиляна можеше да се материализира в стаята и да я вземе. Аз, от друга страна, бях изпълнен с кипящ гняв. Не се обадих на майка си. Не можех. Вместо това се обадих на брат си.
Павел.
Павел беше по-големият. Винаги беше по-умният, по-бързият, по-безскрупулният. Той беше бизнесмен, от онези, които носеха костюми за хиляди левове и караха коли, които струваха повече от нашия апартамент. Той се беше измъкнал от семейната драма преди години, просто като беше спрял да отговаря на телефона. Той никога не беше изпращал пари. Цялата тежест беше паднала върху мен, „добрият син“.
Намерих го в офиса му. Чувах приглушеното бръмчене на климатика и щракането на клавиатурата му, докато говорех.
„Павка“, започнах, опитвайки се да държа гласа си равен. „Имам проблем.“
„Ти винаги имаш проблем, Асене“, отвърна той, без да спира да пише. „Какво е този път? Да не би малката принцеса да има нужда от златна дрънкалка?“
Преглътнах обидата. „Майка ни. Обадила се е на Мира.“
Разказах му всичко. Думите на Лиляна. Сълзите на Мира. Заплахите. Очаквах… не знам какво очаквах. Може би възмущение. Може би предложение да се обади на Лиляна и да я постави на място.
Вместо това получих смях. Сух, рязък смях.
„И ти си изненадан?“, каза той. „Наистина ли, братле? Ти ги храниш с лъжица години наред, а сега, когато си затваряш буркана с меда, очакваш да ти благодарят ли?“
„Павел, не е смешно. Мира е съсипана. Жената току-що роди!“
„Слушай, Асене.“ Той спря да пише. Настъпи тежка тишина. „Ти сам си си виновен. Ти пое тази отговорност. Ти беше този, който трябваше да им доказва колко е успял, като им плаща сметките. Аз им казах къде да отидат още преди десет години. Това се нарича поставяне на граници. Ти нямаш такива.“
„Значи няма да помогнеш?“
„Да помогна? Какво искаш да направя? Да им платя, за да млъкнат? Не. Това е твоят хаос. Оправи си го.“
„Тя е и твоя майка, по дяволите!“
„Тя е човек, който е направил своя избор. Както и баща ни. Както и ти. Сега, ако обичаш, имам сделка за затваряне. Поздравления за бебето.“
Той затвори.
Стоях в кухнята, стиснал телефона толкова силно, че пластмасата изпука. Бях сам. По-сам от всякога. Брат ми беше бизнесмен, да. Но бизнесът му беше да търгува с чуждото нещастие, а изглежда моето беше на промоция. Напрежението в гърдите ми се превърна в студена топка отчаяние. Ако не можех да разчитам на брат си, на кого можех?
Глава 3: Чуждият дълг
Животът с новородено е като живот в окоп. Безсънни нощи, постоянна тревога и миризма на кисело мляко. Конфликтът с майка ми висеше над нас като буреносен облак, готов да се излее. Лиляна не се обади отново, но и не трябваше. Мълчанието ѝ беше по-шумно от виковете ѝ. Беше мълчание, пълно с укор.
Аз се върнах на работа. Стресът в офиса, съчетан с този у дома, ме превърна в опъната струна. Мира, от друга страна, ставаше все по-затворена. Тя прекарваше часове, взирайки се в телефона си, но не говореше с никого. Лицето ѝ беше бледо, а усмивките ѝ – редки и предназначени само за Ани.
Една вечер, около две седмици след разговора с Павел, се прибрах късно. Мира и Ани спяха. Изтощен, седнах на кухненската маса, за да прегледам сметките. Ипотеката. Токът. Водата. И тогава го видях.
Извлечение от нашата обща банкова сметка. Бях го взел от пощенската кутия по-рано, но не го бях погледнал. Сега очите ми сканираха редовете. И спряха.
Превод. Голям. Направен преди три дни. Точно след като бях получил заплата. Сумата беше почти същата, която изпращах на родителите си.
Но получателят не беше Лиляна или Стоян. Беше име, което не познавах.
Ледена пот изби по гърба ми. Това не можеше да е вярно. Проверих отново. Да. Парите ги нямаше.
Влязох в спалнята. Лунната светлина огряваше бледото лице на Мира.
„Мира.“ Гласът ми беше дрезгав. Тя се събуди рязко, стреснато.
„Какво има? Бебето…“
„Бебето е добре. Коя е Дарина?“
Тя замръзна. Всичката кръв се оттегли от лицето ѝ. „Какво?“
„Питам те коя е Дарина. Защото току-що си ѝ изпратила хиляда лева от нашата сметка.“
Мира седна в леглото, дърпайки одеялото до брадичката си. „Асене, аз…“
„Аз спирам парите на родителите си, за да можем да си платим проклетия кредит! Аз слушам как майка ми те обижда! Аз се карам с брат си! А ти… ти просто взимаш парите и ги даваш на някого?“
„Тя е сестра ми!“, извика Мира, а сълзите моментално бликнаха. „Тя е моята по-малка сестра!“
„Ти… ти имаш сестра?“ Никога не беше споменавала. Всичките ни разговори за семейства… тя винаги казваше, че е само тя и майка ѝ, която беше починала отдавна.
„Тя е… от друг баща. По-сложно е. Тя е студентка. Учи в друг град. Закъсала е. Трябваха ѝ пари за… за наема. Щели да я изхвърлят.“
„Студентка? Мира, това са хиляда лева! Това са парите ни за храна за месеца! Защо не ми каза?“
„Защото ти беше зает с твоето семейство!“, извика тя, скачайки от леглото. „Защото всеки ден слушам за Лиляна и Стоян и колко си жертвал! Не исках да те товаря и с моите проблеми!“
„Това не е твой проблем, Мира! Това е наш проблем! Ти си изтеглила пари от нашата сметка зад гърба ми! Това е лъжа!“
„Аз се грижа за семейството си! Точно както ти се грижеше за твоето!“
„Разликата е“, казах аз, а гласът ми падна до леден шепот, „че аз спрях. А ти току-що започна. Ти ме излъга.“
Тя ме гледаше, дишайки тежко, гърдите ѝ се надигаха и спускаха. Предателството, което видях в очите ѝ, беше огледален образ на моето. Бяхме в капан. Аз бях отрязал моето семейство заради нея, а тя ме беше предала заради своето.
Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. В ъгъла Ани отново започна да плаче.
Глава 4: Студентката и сянката
Дарина се появи на вратата ни три дни по-късно. Не беше точно „студентката“, която си представях. Беше млада, да, но очите ѝ бяха уморени и плахи, а скъпите ѝ дънки и кожено яке изглеждаха не на място спрямо историята за „закъсала за наем“.
Мира я прегърна, плачейки от облекчение, но Дарина стоеше сковано в ръцете ѝ. Тя погледна към мен.
„Ти си Асен“, каза тя. Не беше въпрос.
„Той знае“, каза Мира бързо, избърсвайки сълзите си. „Знае за парите.“
„Не трябваше да идвам“, прошепна Дарина, отстъпвайки крачка назад. „Просто… просто ще си тръгна.“
„Няма да ходиш никъде.“ Хванах я за ръката, преди да се е обърнала. „Влез. И ще ни кажеш какво всъщност става.“
В продължение на час картината се изясни и ставаше все по-грозна. Дарина не беше просто „студентка“. Да, учеше, но беше попаднала в лоша компания. Парите не бяха за наем. Бяха за… „неща“. Неясни, скъпи „неща“. А после дойде и заемът. Не от банка. От онези хора, които не приемат „не“ за отговор.
„Те казаха, че е лесно“, шепнеше тя, втренчена в ръцете си. „Просто бързи пари. Но лихвата… тя расте всеки ден, Мира. Хилядата лева, които ми изпрати… не бяха достатъчни. Те просто… покриха лихвата за миналата седмица.“
Мира пребледня. „Колко… колко им дължиш, Дари?“
Дарина вдигна очи. „Пет хиляди. И ги искат до утре.“
„Пет хиляди!“ Изкрещях. „Ти луда ли си? Откъде ще намерим пет хиляди? Ние сме затънали в кредити до ушите!“
„Не знам!“, извика тя. „Те казаха, че… че знаят къде живее сестра ми. Казаха, че знаят, че има бебе.“
Това беше. Заплахата. Същата, която майка ми използва, но този път беше реална, физическа. Това не беше семейна драма. Това беше нещо тъмно и опасно, което току-що беше почукало на вратата ни.
„Ти“, казах аз, сочейки Дарина с треперещ пръст, „донесе това в дома ми.“
„Асене, моля те!“, изхлипа Мира. „Тя е моя сестра! Тя не е знаела…“
„О, знаела е!“, извиках аз. „Знаела е достатъчно, за да те излъже за наема!“
Обърнах се и влязох в кухнята, удряйки стената с юмрук. Болката беше остра, но я приветствах. Беше по-добра от страха, който се надигаше в мен. Бяхме в капан. Дългът на Дарина беше наш дълг. Заплахата срещу нея беше заплаха срещу Мира и Ани.
Нямахме пет хиляди лева. Нямахме дори петстотин.
Имаше само един човек, който имаше такива пари. Човек, на когото се бях заклел, че никога повече няма да се обадя за помощ.
Брат ми. Павел.
Глава 5: Сделката на бизнесмена
Офисът на Павел беше на последния етаж на стъклена сграда, която пробождаше небето. Докато асансьорът се изкачваше, стомахът ми се свиваше на топка. Чувствах се като просяк. Бях просяк.
Намерих го в заседателната зала, сам, застанал пред прозорец от пода до тавана, с изглед към целия град.
„Значи все пак дойде“, каза той, без да се обръща.
„Нямам избор.“
Той се обърна бавно. Усмивката му беше хищническа. „Винаги имаш избор, Асене. Просто никога не харесваш цената.“
„Трябват ми пари, Павел. Спешно.“
„Разбира се, че ти трябват. Пет хиляди, нали? За малката сестра на жена ти. Тази с… лошите приятели.“
Устата ми пресъхна. „Как… как знаеш?“
„Аз знам всичко, братле. Това ми е работата. Да знам. Знам за дълга на Дарина. Знам за заплахите. Знам дори, че онези момчета, на които тя дължи пари… работят за човек, който дължи пари на мен.“
Светът се наклони. „Ти си го… организирал?“
„Не. Не съм толкова мелодраматичен. Просто видях възможност. Ти имаше нужда от нещо, което аз да ти откажа. Сега имаш нужда от нещо, което мога да ти дам. Има разлика.“
Той седна в голям кожен стол, скръствайки ръце. „Ето сделката. Ще се погрижа за дълга на Дарина. Ще изчезне. Завинаги. Те никога повече няма да я притесняват. Нито нея, нито жена ти.“
Облекчението беше толкова силно, че почти се строполих. „Павел, аз… не знам как да…“
„Не съм свършил“, прекъсна ме той. „Не правя благотворителност. В замяна, ти ще направиш нещо за мен.“
Ето го. Уловката.
„Какво?“, попитах предпазливо.
„Работя по нов проект. Голям. Луксозен жилищен комплекс. Ти си инженер, нали? Добър си с цифрите, със структурите.“
„Да, но аз съм в съвсем друга сфера…“
„Няма значение. Трябва ми подпис. Трябва ми някой с чисто име да прегледа едни документи и да каже, че всичко е наред. Едни планове, едни доклади за въздействие върху околната среда… дреболии.“
„Да подпиша нещо, което не разбирам? Павел, това е…“
„Това е цената, Асене“, каза той, а гласът му стана стоманен. „Или подписваш няколко хартийки, или се връщаш при жена си и ѝ казваш да събира багажа, защото сестра ѝ току-що е предизвикала война с хора, които не се шегуват. Изборът е твой.“
Морален компас. Всички го имаме, докато не се изправим пред истински избор. Моят се въртеше бясно. Да изложа на риск кариерата си, името си, потенциално свободата си… или да изложа на риск семейството си.
„Тези хора…“, прошепнах аз. „Наистина ли са толкова опасни?“
Павел се изправи и отиде до бара в ъгъла. Наля си уиски. „Преди три години един човек им дължеше по-малко. Намериха го в реката. На парчета.“
Той ми подаде папката. Беше дебела.
„Трябва ми подписът ти до утре сутринта“, каза той. „Радвай се на новия си апартамент, Асене. Чувам, че ипотеките в днешно време са убийствени.“
Глава 6: Съдебната призовка
Подписах. Разбира се, че подписах. Какво друго можех да направя?
Прекарах нощта, взирайки се в документите. Бяха пълни с технически жаргон, който не разбирах, но усещането за нередност беше осезаемо. Плановете изглеждаха… набързо скалъпени. Докладите за почвата бяха подозрително кратки. Но мислите ми не бяха там. Те бяха с Мира и Ани, спящи в съседната стая.
На сутринта върнах папката на Павел. Той ми даде плик. „Това е за теб. За болката.“ В него имаше още пари. Достатъчно, за да покрием вноската по кредита за три месеца.
Чувствах се мръсен. Чувствах се купен.
Дългът на Дарина изчезна. Като с магия. Тя остана при нас още няколко дни, уплашена и благодарна, преди да я качим на автобуса обратно за университета, със строга заповед никога повече да не прави подобна глупост.
Животът ни трябваше да се върне към нормалното. Но не се.
Парите на Павел създадоха нова пропаст между мен и Мира. Тя знаеше, че съм направил компромис. Не ме попита какво. Не искаше да знае. Но тя го виждаше в очите ми всеки път, когато погледнех Ани. Вината беше там.
И точно тогава, когато си мислех, че нещата не могат да станат по-лоши, това се случи.
Беше вторник. Прибирах се от работа, смазан от умора. В пощенската кутия, между сметката за ток и рекламна брошура, имаше дебел, официален плик. Адресиран до мен. От районния съд.
Сърцето ми започна да блъска в гърдите ми. Отворих го с треперещи ръце още в асансьора.
Беше призовка.
Ищци: Лиляна и Стоян. Ответник: Асен.
Те ме съдеха. Собствените ми родители ме съдеха. Причината: „Иск за плащане на законна издръжка поради невъзможност за самоиздръжка и отказ от страна на пълнолетно дете.“
Майка ми. Не ѝ беше достатъчно да обижда жена ми. Не ѝ беше достатъчно да ни заплашва. Сега тя използваше закона срещу мен.
Влязох в апартамента. Мира приготвяше Ани за баня.
„Какво е това?“, попита тя, виждайки лицето ми.
Без да кажа и дума, ѝ подадох документите.
Тя ги прочете. Веднъж. Два пъти. После вдигна поглед към мен, а в очите ѝ нямаше сълзи. Имаше само лед.
„Значи ето докъде стигнахме“, каза тя. „Тя няма да спре, докато не ни унищожи, нали?“
„Няма да спечели“, казах аз, но гласът ми трепереше. „Това е… това е абсурдно! Ще ни трябва адвокат.“
„Адвокат?“, изсмя се Мира горчиво. „С какви пари, Асене? С парите, които дадохме на сестра ми? Или с парите, които твоят брат ти даде, за да продадеш душата си? С кои точно пари ще платим на адвокат, за да се борим с твоите родители?“
Тя беше права. Бяхме в капан. Павел беше платил за мълчанието ми по един проблем, само за да ме остави беззащитен пред друг. А Лиляна, в своя сляп гняв, беше намерила най-болезнения начин да ни удари – не с викове, а със силата на закона. Това беше предателство от съвсем ново ниво.
Глава 7: Съюзници и съблазни
Наехме адвокат. Адвокат Петрова. Млада, енергична жена, чийто офис беше в стара сграда без асансьор. Платихме ѝ с последните пари, които Павел ми беше дал – иронията беше жестока.
„Това е стандартна процедура, но рядко стига до съд“, обясни тя, прелиствайки документите. „Обикновено се урежда със споразумение. Искът им е… агресивен. Те твърдят, че са в пълна невъзможност да се издържат, а вие имате значителни доходи.“
„Ние имаме значителна ипотека!“, избухнах аз. „И новородено!“
„Знам. И ще използваме това.“ Тя погледна към Мира. „Тя изглежда много крехка. Съдът ще види това. Майка, която току-що е родила. Това е добре за нас.“
Мира се сви. Не ѝ харесваше да я използват като „оръжие“, дори и в наша полза.
Докато съдебната машина бавно се задвижваше, напрежението у дома стана непоносимо. Аз и Мира вече не бяхме екип. Бяхме двама съквартиранти, обединени от бебе и катастрофални дългове. Аз бях раздразнителен, погълнат от вината за документите на Павел и гнева към родителите си.
Мира, от друга страна, търсеше утеха другаде.
Започна да излиза. Първо беше само до парка с Ани. После – „на кафе“ с Жана. Жана беше стара приятелка от университета, с която Мира беше подновила връзка. Аз нямах нищо против. Имах нужда тя да е щастлива. Или поне да не е нещастна.
Една вечер се прибрах, а тя не беше вкъщи. Ани спеше, а до леглото ѝ имаше бележка. „С Жана сме на вечеря. Ще се прибера късно.“
Почувствах убождане. Не ревност, а… изоставяне.
Когато тя се прибра след полунощ, ухаеше на вино и скъп парфюм, който не беше нейният. Беше леко замаяна и се смееше по начин, по който не се беше смяла с мен от месеци.
„Забавлява ли се?“, попитах, опитвайки се да не звуча обвинително.
„Да!“, каза тя, хвърляйки чантата си на дивана. „Беше… прекрасно. Говорихме за… за изкуство, за книги. За неща, различни от памперси и сметки.“
Тя ме погледна, а в очите ѝ имаше предизвикателство. „Знаеш ли, Жана има съпруг. Иво. Той е… невероятен. Занимава се с имоти. Точно като брат ти. Но е… мил. Той ни заведе на вечеря.“
Иво. Името прозвуча като аларма в главата ми.
„Иво?“, повторих аз. „Не е ли това… Иво, който е основният конкурент на Павел?“
Бях го чувал в офиса. Павел го мразеше. Наричаше го „лешояда“.
Усмивката на Мира изчезна. „Откъде знаеш?“
„Няма значение. Какво си му казала, Мира?“
„Нищо!“, възкликна тя. „За какво ме мислиш? Просто… той беше мил. Попита ме как съм. Наистина го интересуваше. За разлика от някои хора.“
Това беше удар под кръста.
„Той те използва, Мира. Той иска да стигне до Павел чрез мен.“
„Не всичко се върти около теб и проклетия ти брат!“, изкрещя тя, а гласът ѝ се смеси с първите хлипания на Ани от другата стая. „Може би просто съм искала да се почувствам… видяна. Желана. А не просто като машина за кърмене и източник на разочарование!“
Тя се втурна към спалнята, тръшвайки вратата.
Останах в тъмната всекидневна, а стомахът ми се беше свил на възел. Тя не го виждаше. Иво не беше „мил“. Той беше играч, точно като Павел. И току-що беше намерил най-голямата ми слабост. Жена ми.
Докато съдебната битка с родителите ми ескалираше, един нов фронт току-що се беше отворил в собствения ми дом. Емоционална изневяра, родена от отчаяние. А аз бях твърде зает да мразя родителите си и да се страхувам от брат си, за да го забележа.
Глава 8: Признанието на бащата
Петрова настоя за медиация. „Съдията ще го оцени“, каза тя. „Показва добра воля.“
И така, озовах се в задушна стая в сградата на съда, седнал срещу родителите си за първи път от месеци. Майка ми, Лиляна, ме гледаше с твърд, непрощаващ поглед. Тя беше облечена в най-хубавите си дрехи, сякаш отиваше на сватба, а не на разпит на собствения си син.
Но баща ми… Стоян изглеждаше ужасно. Беше отслабнал. Ръцете му, положени върху масата, трепереха леко. Той избягваше погледа ми.
Адвокатът им, Марков, беше хлъзгав тип с омазнена коса. Той започна с реч за синовния дълг и моралните задължения. Адвокат Петрова отвърна с данни за нашия ипотечен кредит и разходите за отглеждането на дете.
Ставаше грозно. Лиляна започна да плаче – не сълзи на тъга, а на гняв. „Той ни изхвърли! Като мръсни кучета! След всичко, което сме направили за него! Тази… тази негова жена му напълни главата!“
„Не намесвайте жена ми в това!“, извиках аз.
„Стига!“
Гласът беше тих, но проряза напрежението като нож. Беше Стоян. Всички се обърнахме към него. Той гледаше ръцете си.
„Лиляна, стига.“
„Стояне, какво правиш? Те трябва да платят!“, изсъска тя.
„Не.“ Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени. Той ме погледна. „Асене… прости ми.“
„Татко, какво…“
„Тя не знае цялата истина.“ Той посочи към Лиляна. „Аз… аз съм виновен. Не става въпрос само за пенсиите.“
Лиляна замръзна. „Стояне, млъкни.“
„Не.“ Той си пое дълбоко въздух. „Аз… имам дългове. От хазарт.“
Стаята се завъртя. Хазарт? Баща ми? Тихият, скромен Стоян, който цял живот е поправял обувки?
„Започна преди години. Дребни неща. Но… се влоши. Когато ти започна да ни пращаш пари… беше лесно да го крия. Използвах ги, за да… да връщам. Но парите никога не стигаха.“
„Колко?“, попита Петрова тихо.
„Много“, прошепна Стоян. „Повече, отколкото можете да си представите. Когато Асен спря парите… те дойдоха. Хората, на които дължа. Те… те заплашиха Лиляна. Казаха, че ще…“ Той не можа да го каже.
Лиляна ридаеше, но този път беше истинско. Тя не беше знаела за размера на дълга. Тя беше мислила, че е въпрос на гордост, на оцеляване. Не на лихвари.
„Затова те съдим, Асене“, каза баща ми, а сълзите се стичаха по лицето му. „Не за нас. За тях. Те ни казаха. Казаха: „Накарайте сина си да плати, или ще платите вие.“
„Затова ли се обади на Мира?“, попитах майка си, а гласът ми беше кух. „Затова ли я заплаши?“
Лиляна не можеше да говори, само кимаше, разтърсена от хлипове.
Медиацията се провали. Но не по начина, по който очаквах.
Излязох от стаята. Светът беше изкривен. Това не беше просто алчност. Беше страх. Родителите ми бяха в смъртна опасност. Искът им за издръжка не беше атака; беше вик за помощ.
И аз бях затънал до гуша в престъплението на брат си. Нямах нищо. Бях изпратил баща си в устата на вълците, като спрях парите.
Сега дълговете бяха два. Този на баща ми към лихварите. И моят към Павел. И двата бяха смъртоносни.
Глава 9: Капанът се затваря
Нямах друг ход. Отидох отново при Павел. Този път не влязох с асансьора. Той ме чакаше долу, в лъскавото си черно купе, паркирано нагло на тротоара.
„Качвай се“, каза той.
В колата миришеше на кожа и на провал.
Разказах му. За Стоян. За хазарта. За лихварите.
Павел слушаше, без да показва емоции. Той барабанеше с пръсти по волана.
„Това е… сложно“, каза той накрая. „Тези хора, на които баща ни дължи… те не са аматьори. Те са същите, които работят за конкуренцията.“
„За Иво?“
Павел ме погледна остро. „Откъде знаеш това име?“
„Мира го спомена. Съпругът на нейна приятелка.“
Павел се изсмя горчиво. „Е, светът е малък. Иво се опитва да ми вземе проекта. Същият проект, за който ти подписа.“
Той запали двигателя и потегли рязко. „Ето какво става, Асене. Иво знае, че има нещо гнило в моите документи. Той рови. Ако намери и най-малката нередност… и двамата сме свършени. Аз отивам в затвора за измама, а ти – за съучастие.“
„Но аз…“
„Ти подписа!“, изкрещя той. „Ти си вътре, братле, до шия. А сега, заради глупостта на баща ни, Иво има нов лост за влияние. Той държи лихварите. Което означава, че държи Стоян. А чрез него – държи и теб.“
Карахме в мълчание. Ужасът ме парализираше. Аз бях подписал фалшиви документи. Жена ми вечеряше с врага. Баща ми беше затънал в дългове към същия този враг. Това не беше просто лош късмет. Това беше перфектно изграден капан.
„Какво искаш да направя?“, попитах, а гласът ми беше мъртъв.
„Трябва да ударим първи“, каза Павел. „Трябва ми още нещо от теб. Трябва ми да се срещнеш с Иво.“
„Какво?“
„Жена ти ще уреди срещата. Кажи ѝ, че искаш да се „извиниш“ задето си бил напрегнат. Намери го. Говори с него. Искам да разбереш какво знае. Искам да носиш това.“
Той бръкна в жабката и извади малък, черен предмет. Диктофон.
„Павел, аз не съм шпионин! Аз съм инженер! Това е лудост!“
„Това е оцеляване, Асене. Виж, ще ти дам още пари. Достатъчно, за да платиш дълга на баща ни. Целият. Но първо, трябва да ми донесеш Иво на тепсия. Искам да го запишеш как признава, че те изнудва. Как използва дълга на баща ни срещу теб. Всичко.“
Той спря колата на ъгъла на моята улица.
„Това е последният ти шанс, Асене. Или ще бъдеш моят войник, или ще бъдеш жертвата на Иво. Избери.“
Той ми подаде диктофона. Ръката ми трепереше, докато го вземах.
„Жена ти“, добави той, докато излизах. „Тя изглежда доста близка с него. Внимавай да не се окаже, че тя играе и за двата отбора.“
Глава 10: Вечерята
Да убедя Мира да уреди среща с Иво беше по-лесно, отколкото очаквах. И това ме ужаси.
„Искаш да се срещнеш с него?“, попита тя, а в гласа ѝ имаше смесица от изненада и… нещо друго. Може би надежда.
„Да. Искам… Искам да изчистя въздуха. Павел ме побърква с този проект. Чувам, че Иво е разумен. Може би можем да… не знам. Да намерим общ език.“
Лъжех. Лъжех жена си, за да мога да я използвам, за да шпионирам мъжа, с когото тя имаше емоционална афера, по заповед на брат ми, който ме беше направил престъпник, за да спася баща си от лихвари, които работеха за същия този мъж.
Ако не беше толкова трагично, щеше да е комично.
Мира се съгласи. „Ще говоря с Жана. Може би можем да вечеряме четиримата?“
„Не. Само аз и той. Мъжки разговор.“
Тя сви рамене. „Както кажеш.“
Срещата беше уговорена за следващата вечер. В скъп ресторант, който не можех да си позволя. Павел ми даде пари в брой за сметката. И диктофонът тежеше в джоба на сакото ми.
Иво беше всичко, което аз не бях. Висок, с тен, с перфектна коса и усмивка за милиони. Той излъчваше увереност и богатство.
„Асен!“, каза той, стискайки ръката ми твърде силно. „Радвам се, че най-накрая се срещаме. Мира и Жана не спират да говорят за това колко трябва да се запознаем.“
„Благодаря, че се съгласи.“
Поръчахме напитки. Разговорът беше лек. Той говореше за голф, за яхти, за ваканции. Аз говорих за Ани.
„Да“, каза той, отпивайки от виното си. „Мира ми каза колко е трудно. Съдебните дела, родителите ви… Ужасна работа.“
Ето го. Отварянето.
„Да, не е лесно.“
„Чух“, каза той, навеждайки се напред, „че нещата са по-зле, отколкото изглеждат. Чух, че баща ти… е попаднал в лоша компания.“
Сърцето ми подскочи. Пръстът ми се плъзна към бутона за запис.
„Не знам за какво говориш.“
Иво се усмихна. Не беше мила усмивка. „Хайде, Асене. Ние сме големи момчета. Знам за дълга. Знам и за кого работиш.“
„Работя за себе си.“
„Не. Работиш за Павел. И си подписал документи, които не е трябвало да подписваш. Знаеш ли, докладът за почвата на онзи парцел… е пълен фалшификат. Онзи терен е блато. Първият етаж ще потъне преди покривът да е сложен. И твоят подпис е на него.“
Въздухът излезе от гърдите ми. Значи беше вярно. Павел ме беше накарал да подпиша смъртна присъда за десетки бъдещи семейства.
„Какво искаш, Иво?“
„Толкова се радвам, че попита.“ Той се облегна назад. „Искам проекта на Павел. Знам, че той няма да се откаже лесно. Но ако аз имам доказателство за измамата… да речем, оригиналните доклади, които той е скрил, и свидетелско показание от инженера, който е бил принуден да подпише…“
„Аз не съм бил принуден!“, казах твърде бързо.
„Не? А дългът на баща ти? Това не е ли принуда? Аз мога да се погрижа за този дълг. Мога да го накарам да изчезне. Мога дори да се погрижа ти да не влезеш в затвора с Павел. Всичко, което трябва да направиш, е да ми дадеш това, от което се нуждая.“
Това беше. Изнудването. Записано.
„А откъде да знам, че мога да ти вярвам?“, попитах, опитвайки се да печеля време.
„Не можеш. Но какъв друг избор имаш? Да останеш с Павел и да потънеш с него? Или да дойдеш при мен? Аз поне се грижа за приятелите си.“ Той вдигна чаша. „Помисли за Мира. Тя е прекрасна жена. Заслужава по-добро от това да бъде съпруга на затворник.“
Заплахата висеше във въздуха, ясна и остра.
Платих сметката и си тръгнах. Диктофонът в джоба ми тежеше като олово. Имах записа. Имах доказателството, което Павел искаше.
Но докато вървях в студената нощ, осъзнах нещо ужасяващо. Иво беше прав. Бях в капан. Но вече не бях сигурен кой е капанът и кой е спасителят. Павел беше използвал дълга на сестрата на Мира, за да ме хване. Иво използваше дълга на баща ми.
И двамата използваха семейството ми срещу мен. И аз бях пионката в средата на играта.
Глава 11: Предателството
Когато се прибрах, Мира ме чакаше. Беше будна, седнала на дивана в тъмното.
„Как мина?“, попита тя. Гласът ѝ беше тих.
„Добре. Той е… точно какъвто го описваше.“
„Мил ли?“
„Не. Хитър.“
Подадох ѝ диктофона. „Той знае всичко. За баща ми. За подписите ми за Павел. Той изнудва мен, Мира. И използва теб, за да стигне до мен.“
Тя не изглеждаше изненадана. Тя просто сведе глава.
„Мира?“, попитах аз. „Ти си знаела.“
Тя не отговори.
„Ти си знаела!“, извиках аз, а гласът ми се пречупи. „Когато си уреждала срещата… ти си знаела какво иска той!“
„Той каза, че ще ни помогне!“, извика тя, изправяйки се. „Каза, че Павел те унищожава! Каза, че ако му помогнем да спре Павел, той ще оправи дълга на баща ти и ще се погрижи ти да не отидеш в затвора! Той се опитваше да ни спаси, Асене!“
„Той се опитваше да спаси себе си!“, изревах аз. „Той искаше да ме използва като свидетел срещу брат ми! А ти… ти си била готова да ми го причиниш!“
„А какво направи ти?!“, отвърна тя, а сълзите блестяха в очите ѝ. „Ти отиде там, за да го запишеш! За Павел! За човека, който ни вкара в тази бъркотия! Ти избра брат си пред мен! Пред баща си! Пред закона!“
Тя беше права. И двамата бяхме предатели. Аз бях предал нея, като работех за Павел. Тя беше предала мен, като работеше за Иво.
Това беше краят. Нямаше връщане назад.
Тя грабна диктофона от ръката ми. „Аз няма да бъда част от това. Няма да позволя да унищожиш и двамата си бащи – твоя и този на Ани – заради брат ти.“
„Какво ще правиш?“
„Това, което трябваше да направя от самото начало.“
Тя отвори вратата на апартамента. „Махай се, Асене. Отивай при брат си. Аз ще се погрижа за това.“
Тръшването на вратата проехтя в празния апартамент. Тя ме беше изхвърлила.
Тя беше взела диктофона.
Записът, който трябваше да спаси Павел. Записът, който Иво не знаеше, че съществува.
Тя държеше съдбата и на двамата мъже в ръцете си. И моята.
Глава 12: Падането
Стоях пред вратата в продължение на минута, или може би час. Времето беше спряло. После телефонът ми иззвъня. Беше Павел.
„Имаш ли го?“
„Да“, казах аз. „Но…“
„Няма „но“. Идвам да го взема. Къде си?“
„Тя ме изхвърли. Тя… тя взе записа, Павел.“
Настъпи дълга, смразяваща тишина. „Къде е тя, Асене?“ Гласът му беше по-студен от всякога.
„Не знам. Може би отива при Иво. Може би…“
„Ако тя даде този запис на Иво, ние сме свършени“, процеди Павел. „Той не просто ще го използва срещу мен. Той ще го използва, за да покаже, че аз съм те накарал да го запишеш. Това е незаконно придобито доказателство. Ще ни вкара и двамата.“
„Павел, какво да правя?“
„Намери я! Намери я, преди да е направила най-голямата грешка в живота си!“
Затичах се. Но къде? Към офиса на Иво? Към дома на Жана?
Телефонът ми иззвъня отново. Беше непознат номер.
„Ало?“
„Асен?“ Беше Дарина. Сестрата на Мира. Гласът ѝ трепереше. „Аз… Аз съм в града. Мира ми се обади. Тя идва към мен. Тя е… тя е ужасно разстроена. Носеше някакъв… диктофон. Каза, че отива в полицията.“
Полицията.
Нито Иво. Нито Павел. Полицията.
„Къде сте?“, изкрещях аз, тичайки към колата си.
Тя ми даде адрес. Беше малко студентско общежитие в покрайнините.
Докато карах, осъзнах всичко. Мира не беше избрала Иво. Тя не беше избрала и мен. Тя беше избрала единствения изход, който виждаше. Да унищожи всички.
Когато пристигнах, беше твърде късно. Пред входа на общежитието имаше две коли. Едната беше лъскавото купе на Павел. Другата беше черният седан на Иво.
Те стояха един срещу друг на тротоара, под слабата улична лампа. А между тях, като уплашена сърна, стоеше Мира. Тя стискаше диктофона.
„Дай ми го, Мира“, каза Павел. Гласът му беше опасно спокоен.
„Не.“
„Мира, скъпа“, започна Иво, пристъпвайки напред. „Не го слушай. Дай го на мен. Аз ще те защитя. Ще защитя Асен.“
„Вие сте чудовища!“, извика тя, а гласът ѝ се пречупи. „И двамата! Вие използвахте семейството ми, бащата на съпруга ми, мен… за вашите мръсни игри!“
Тогава те ме видяха.
„Асене!“, извика Павел. „Контролирай жена си!“
„Асене!“, извика Иво. „Кажи ѝ да ми даде записа! Това е единственият ти шанс!“
Пристъпих напред. Не гледах нито Павел, нито Иво. Гледах Мира.
Очите ѝ бяха пълни със страх, но и с решителност, която не бях виждал досега.
„Асене“, прошепна тя. „Прости ми.“
Тя вдигна диктофона над главата си и с всичка сила го стовари върху паважа. Отново. И отново. Пластмасата се пръсна на хиляди парчета.
Настъпи тишина.
Павел беше първият, който реагира. Той изруга. Силно. „Ти… ти глупава кучко!“ Той вдигна ръка, за да я удари.
Аз се хвърлих между тях. Юмрукът му ме улучи в челюстта. Болката беше експлозивна. Паднах на колене.
Иво просто стоеше и гледаше. С лека, пренебрежителна усмивка. Без записа, той нямаше нищо срещу Павел. Но и Павел нямаше нищо срещу него. Беше пат.
„Това не е свършило“, изсъска Павел, оправяйки сакото си. Той ме погледна, сгърчен на земята. „Ти си мъртъв за мен, Асене. Ти и цялото ти жалко семейство.“
Той се качи в колата си и си тръгна с рев на двигател.
Иво остана за момент. Той погледна Мира. „Ти избра грешната страна, скъпа. И двамата избрахте.“
Той също си тръгна.
Останахме сами. Аз, Мира и Дарина, която се беше свила до вратата. Парчетата от диктофона бяха разпръснати около нас като шрапнели.
Мира беше унищожила доказателството. Тя беше спасила и двамата мъже от закона.
Но ни беше осъдила.
Глава 13: Последиците
Нямаше щастлив край. Нямаше лесни отговори.
Павел, верен на думата си, се погрижи да бъда уволнен. „Структурни промени.“ Никой не задаваше въпроси. Името ми беше в черния списък. Никой инженер в града нямаше да ме наеме.
Проектът му беше спрян. Не заради Иво, а заради анонимен сигнал до регулаторите. Може би от Мира. Може би от Дарина. Никога не разбрах. Павел загуби милиони, но не отиде в затвора. Богатите рядко го правят.
Иво… Иво просто изчезна от живота ни. Чух, че се е преместил в друга държава, търсейки нови проекти, които да унищожи.
Съдебното дело, което родителите ми бяха завели… беше прекратено. Адвокат Петрова ни се обади. „Ищците са оттеглили иска си.“
Отидох да ги видя. Намерих ги в малкия им апартамент. Лиляна беше остаряла с десетилетие. Стоян седеше до прозореца.
„Няма ги“, каза той тихо.
„Кой ги няма?“
„Лихварите. Не са идвали от седмица. Павел… той сигурно ги е платил. Преди… преди всичко.“
Брат ми, в цялата си жестокост, беше спазил една част от сделката. Беше спасил баща ни. Може би за да го държи в дълг. Може би от някакво изкривено чувство за семейна чест.
Лиляна дойде при мен. Тя не плачеше. Просто ме гледаше. „Съсипахме те, нали, синко? Ние започнахме това.“
„Не“, казах аз. „Всички го направихме.“
Това беше последният път, когато говорихме за това.
Глава 14: Новото начало
Загубихме апартамента. Жилищният кредит беше твърде голям за един безработен инженер и жена в майчинство. Банката го взе.
Преместихме се. Наехме малък, двустаен апартамент в най-крайния квартал. Беше шумно и миришеше на зеле.
Аз започнах работа. Всякаква работа. Първо в строителството, носех торби с цимент. После като нощен пазач в склад. Парите бяха малко, но бяха честни.
Мира започна да прави сладкиши. Продаваше ги онлайн. Оказа се, че е добра. Много добра. Нейният малък бизнес започна да покрива сметките.
Дарина завърши. Дойде да ни види, носейки дипломата си. „Това е и заради вас“, каза тя. „Аз също започнах работа. Ще ви върна всичко. Обещавам.“
Една вечер, около година по-късно, седяхме на малкия си балкон. Ани, вече малко момиченце, което прохождаше, спеше вътре.
Мира ми подаде чаша чай. Ръцете ни се докоснаха. Не се бяхме докосвали така отдавна.
„Той се обади днес“, каза тя тихо.
„Кой?“
„Павел. Искаше да знае дали съм добре. Дали ти си добре.“
„Какво му каза?“
„Казах му, че сме по-добре от всякога.“
Тя ме погледна, а в очите ѝ имаше умора, но и сила. „Беше ли лъжа, Асене?“
Погледнах към шума на града. Бяхме загубили всичко. Къщата, кариерата, парите, илюзиите си.
Но Ани беше здрава. Мира беше до мен. И за първи път от години не дължах нищо на никого. Нито пари. Нито лъжи.
„Не“, казах аз. „Не беше лъжа.“
Не знаехме какво предстои. Не знаехме дали някога ще се оправим напълно. Семейните рани са най-дълбоки. Но в тази тиха вечер, в малкия ни апартамент, имаше нещо, което приличаше на мир. Беше крехък, но беше наш.