Влязох в аудиторията и тишината ме посрещна като плътно кадифе. Беше огромна, амфитеатрална, с редици седалки, които се спускаха надолу към катедрата като вълни към бряг. Намерих си място най-отзад, в сянката на една колона, и се сгуших в стола. Исках да бъда невидима, тих наблюдател. Исках да видя Симеон в неговата стихия. Моят Симеон. Професорът, мъжът, който владееше думите така, както скулптор владее глината.
Той преподаваше психология. Темата днес беше „Когнитивни изкривявания и грешки в паметта“. Винаги говореше с такава страст, с такъв плам, че дори най-сухата материя оживяваше в устата му. Исках да го изненадам, да го видя през очите на неговите студенти, да усетя онази част от живота му, която оставаше скрита за мен, заключена зад стените на университета. Донесох му обяд в малка термочанта — любимата му лазаня, която бях приготвила тази сутрин. Една малка, топла изненада в средата на натоварения му ден.
Лекцията започна. Гласът му изпълни пространството — плътен, уверен, хипнотизиращ. Студентите висяха на всяка негова дума, записваха трескаво в тетрадките си, а лицата им бяха озарени от смесица на страхопочитание и интелектуално любопитство. Чувствах се горда. Това беше моят съпруг. Мъжът, който заспиваше до мен всяка нощ, който понякога оставяше чорапите си на пода и забравяше да пусне капака на тоалетната чиния. Тук, в тази зала, той беше божество.
Той говореше за разсеяността, за малките пропуски в паметта, които измъчват ежедневието ни. „Представете си,“ започна той, а гласът му стана по-мек, по-доверителен, „колко често ви се случва да търсите ключовете си, докато те са в ръката ви? Или да се върнете до вкъщи, защото сте забравили телефона си? Това са дребни, незначителни пропуски, които мозъкът ни прави постоянно.“
Кимнах в съгласие, усмихвайки се под маската на анонимността си. Случвало ми се беше хиляди пъти.
„Тези моменти на разсеяност,“ продължи той, „могат да бъдат илюстрирани много лесно. Всъщност, имам перфектния пример.“
Той се обърна към огромния екран зад гърба си и натисна бутон на дистанционното в ръката си. Проекторът изщрака. За миг беше тъмно, а после светлината се разля по бялата повърхност.
И тогава светът ми спря.
На екрана, с размерите на стена, беше моето лице. Снимка, която той беше направил преди няколко седмици в градината. Смеех се, леко разрошена от вятъра, с петънце от пръст на бузата. Бях щастлива в онзи момент. Безгрижна. Снимка, направена в интимен, наш момент.
Сега този момент беше изложен пред стотици непознати очи.
Замръзнах. Въздухът в дробовете ми се превърна в лед. Сърцето ми започна да бие в гърлото ми, глух, панически тътен. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.
„Това е съпругата ми, Александра,“ каза Симеон, а в гласа му имаше нотка на снизходителна нежност, която ме прободе като нож. „Обичам я безкрайно, но тя е живото олицетворение на разсеяността. Всяка сутрин е една и съща комедия — търсене на ключове, на телефон, на очила. Понякога се чудя как не забравя главата си.“
Смехът се разнесе из залата. Първо тих, сподавен, а после по-силен, освободен. Смееха се. Смееха се на мен. Аз бях вицът. Бях онагледяващият материал. Не бях личност, а пример за когнитивен дефицит.
„Тя може да забрави обяда си на кухненската маса, след като пет минути по-рано го е приготвяла,“ продължи той, наслаждавайки се на вниманието, на смеха, на властта си. „Този феномен, тази ‘сляпа точка’ в съзнанието ни, е обект на безброй изследвания…“
Не чувах повече. Думите му се превърнаха в неразбираем шум. Единственото, което виждах, беше огромното си, уязвимо лице на екрана. Усмивката ми, която тогава беше искрена, сега изглеждаше глупава, наивна. Петънцето пръст на бузата ми беше белег на небрежност. Целият ми свят, нашият интимен свят, беше изкормен и разфасован за академична дисекция.
Студентката пред мен се обърна към приятелката си и прошепна: „Горката жена,“ а после се изкикоти.
Горката жена.
Това ли бях аз?
Ръцете ми трепереха неконтролируемо. Стиснах термочантата с изстиналата лазаня толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха. Чувствах се гола. Опозорена. Предадена. Не от непознат, а от мъжа, който твърдеше, че ме обича. Той не ме беше използвал като пример. Той ме беше приковал на позорния стълб. Беше ме превърнал в експонат в своя личен музей на човешките слабости.
Бавно, много бавно, станах. Краката ми бяха като памук. Всеки мускул в тялото ми крещеше да бягам. Придвижих се към изхода, плъзгайки се покрай стената, молейки се никой да не ме забележи, никой да не свърже живата, трепереща жена в дъното на залата с усмихнатия идиот на екрана.
Когато отворих вратата и излязох в тихия коридор, последният звук, който чух от залата, беше гласът на Симеон, който казваше: „…и така, както виждате от примера със съпругата ми, паметта е изключително избирателен и понякога ненадежден инструмент.“
Инструмент.
Бях просто инструмент.
Термочантата се изплъзна от вкочанените ми пръсти и падна на пода с глух, тежък звук. Не се обърнах да я вдигна. Просто продължих да вървя, оставяйки студената лазаня и топлата си любов да лежат захвърлени на пода на празния университетски коридор.
Глава 2
Къщата беше неестествено тиха, когато се прибрах. Всеки предмет крещеше за неговото присъствие, за подредения свят, който той беше изградил и в който аз бях просто още един декоративен, макар и разсеян, елемент. Снимките ни по стените — от сватбата, от пътувания, от рождени дни — сега ме гледаха подигравателно. На всяка от тях бях усмихната. Наивна. Сляпа.
С часове седях на дивана в хола, взирайки се в една точка на отсрещната стена. Унижението беше физическо усещане — пареше в стомаха ми, стягаше гърлото ми, пулсираше в слепоочията ми. Превъртах сцената в главата си отново и отново. Неговото лице, озарено от светлината на проектора. Моето лице, огромно и уязвимо. Смехът на студентите. Шепотът: „Горката жена“.
Когато ключът се превъртя в ключалката, не трепнах. Симеон влезе, тананикайки си някаква мелодия. Беше в приповдигнато настроение. Лекцията очевидно беше минала добре.
„Скъпа? У дома ли си?“ — провикна се той от антрето.
Не отговорих. Чух стъпките му по паркета. Той се появи на прага на хола, с разхлабена вратовръзка и сако, преметнато през ръка. Усмивката му замръзна, когато видя изражението ми.
„Какво има, Александра? Изглеждаш така, сякаш светът е свършил.“
Гласът ми беше дрезгав, чужд. „Бях там, Симеон.“
Той сбърчи вежди. „Къде там?“
„На лекцията ти. В университета.“
Лицето му пребледня за миг, само за един кратък, почти незабележим миг, преди да си върне обичайната невъзмутимост. Той остави сакото си на облегалката на един стол и седна срещу мен.
„А, така ли? Искала си да ме изненадаш, предполагам. Трябваше да се обадиш. Щяхме да обядваме заедно.“ Той говореше така, сякаш обсъждахме времето.
„Как можа?“ — попитах, а гласът ми потрепери.
„Какво да мога?“ — попита той, играейки ролята на невинния. Това беше неговата тактика. Винаги. Да ме накара да се съмнявам в собствените си възприятия, в собствените си чувства.
„Снимката, Симеон. Моята снимка. Пред всичките тези хора. Смехът им…“
Той въздъхна, сякаш му обяснявах сложна математическа задача, която просто не можех да схвана. „О, това ли? Александра, не бъди толкова драматична. Беше просто академичен пример. Илюстрация. Нищо повече.“
„Илюстрация?“ — извиках, като най-сетне гневът проби през ледената обвивка на шока. „Аз не съм илюстрация! Аз съм твоя съпруга! Ти ме изложи, унижи ме пред стотици непознати!“
„Никой не те е унижавал. Ти сама се унижаваш с тази прекалена чувствителност. Беше безобидно. Дори беше мило, по някакъв начин. Показах им, че дори в едно семейство, изпълнено с любов, съществуват тези малки, забавни несъвършенства.“
„Забавни?“ Думата заседна в гърлото ми. „За теб беше забавно да ме представиш като някаква глупачка, която не може да си намери ключовете?“
„Не съм използвал думата ‘глупачка’,“ отвърна той студено, с прецизността на хирург. „Използвах думата ‘разсеяна’. И това е факт, нали? Или ще отречеш, че тази сутрин си търси очилата, докато бяха на главата ти?“
Почувствах как земята се изплъзва изпод краката ми. Той обръщаше всичко. Използваше моята уязвимост, моите малки недостатъци, за да оправдае публичното си предателство.
„Това са наши неща, Симеон. Лични. Неща, които се случват между нас, в нашия дом. Ти ги изнесе навън, превърна ги в публичен спектакъл.“
„Науката е публичен спектакъл, скъпа. Знанието трябва да се споделя. И най-добрите примери са тези от реалния живот.“ Той се наведе напред, а в очите му имаше онзи блясък, който толкова мразех — блясъкът на абсолютната увереност в собствената му правота. „Знаеш ли, проблемът ти, Александра, е, че приемаш всичко твърде лично. Нямаш обективен поглед. Не можеш да се отделиш от емоциите си и да видиш голямата картина.“
Голямата картина. В неговата голяма картина аз бях просто една дребна подробност. Една точка от данни.
Станах и отидох до прозореца. Гледах как съседът полива розите си. Един нормален, обикновен следобед. А в моята къща се водеше тиха война.
„Искам да се извиниш,“ казах аз, без да се обръщам.
Настъпи дълга пауза. Чух го как става и се приближава до мен. Той постави ръце на раменете ми. Очаквах прегръдка, очаквах топлина. Вместо това пръстите му се впиха леко, покровителствено.
„Добре,“ каза той с дълбока въздишка, сякаш правеше огромна жертва. „Извинявай. Извинявай, че си се почувствала зле. Не беше това намерението ми. Сега по-добре ли е?“
Това не беше извинение. Беше още една манипулация. „Извинявай, че ти си се почувствала зле.“ Вината отново беше моя. Моята прекалена чувствителност. Моята грешна интерпретация.
Отскубнах се от хватката му. „Не, Симеон. Не е по-добре. Нищо не е по-добре.“
Той ме погледна, а лицето му се втвърди. Маската на търпеливия съпруг падна и на нейно място се появи професорът — студен, аналитичен, безпощаден.
„Както желаеш. Аз имам работа. Има статии, които трябва да рецензирам.“
Той се обърна и излезе от стаята, оставяйки ме сама с разбитите парчета от моето достойнство. Отиде в кабинета си, в своето светилище от книги и теории, където светът беше подреден и логичен, където човешките емоции бяха просто променливи във формула.
В този момент разбрах. Не ставаше въпрос само за една снимка. Не ставаше въпрос само за една лекция. Това беше симптом за нещо много по-дълбоко, много по-гнило. Връзката ни не беше партньорство. Беше казус. Аз бях неговият вечен пациент, неговият обект на изследване. И той току-що беше публикувал предварителните си резултати.
Глава 3
Минаха дни. Дни на ледена тишина, прекъсвана само от най-необходимите думи. „Подай ми солта.“ „Ще се прибера късно.“ „Има ли нещо за вечеря?“ Живеехме в една къща, но между нас имаше пропаст, дълбока и студена. Симеон се държеше така, сякаш нищо не се е случило, сякаш моето страдание е просто временна аномалия, която ще отшуми от само себе си. Аз, от друга страна, се чувствах като призрак в собствения си дом.
Един следобед, неспособна повече да издържам на задушаващата атмосфера, просто излязох. Вървях безцелно из улиците, оставяйки краката ми да ме водят. Имах нужда от въздух, от пространство, от нещо, което да ми напомни, че съществува свят извън стените на нашия подреден ад.
Така се озовах пред една малка, уютна галерия в старата част на града. Не бях влизала в галерия от години. Преди Симеон, рисуването беше моята страст. Прекарвах часове пред платното, изгубена в цветове и форми. Но Симеон смяташе това за „хоби“. Несериозно занимание. Постепенно, без да усетя, боите ми засъхнаха, а стативът събираше прах в мазето.
Влязох вътре. Ухаеше на терпентин и стари книги. По стените висяха абстрактни платна, изпълнени с експлозия от цветове. Те говореха за емоция, за хаос, за свобода. За всичко, което ми липсваше.
„Красиви са, нали?“
Гласът беше дълбок и познат. Обърнах се. Пред мен стоеше Мартин. Не го бях виждала от… колко? Десет години? Повече? Той изглеждаше почти същият — същите топли, кафяви очи, същата леко крива усмивка, която винаги го караше да изглежда така, сякаш знае някаква забавна тайна. Само че сега беше облечен в безупречен костюм, а в косата му имаше няколко сребърни нишки.
„Мартин?“ — промълвих невярващо.
„Александра. Не мога да повярвам. Какво правиш тук?“
„Просто се разхождах. А ти?“
„Това е моя галерия,“ каза той с усмивка. „Е, не точно моя. Инвестирах в нея. Вярвам в младите таланти.“
Мартин. Винаги беше такъв — мечтател, но с практичен ум. Докато аз и Симеон бяхме в университета, погълнати от книги и лекции, Мартин вече беше стартирал първия си малък бизнес — доставка на органична храна. Всички му се присмиваха тогава. Симеон го наричаше „фермера“. Сега „фермерът“ очевидно притежаваше галерии и носеше костюми, които струваха повече от моята кола.
„Изглеждаш… добре,“ каза той, но очите му говореха друго. Те виждаха повече. Виждаха сенките под моите очи, едва доловимото треперене на ръцете ми. „Всичко наред ли е?“
Въпросът беше прост, но в него имаше искрена загриженост, каквато не бях усещала от години. И изведнъж, без да го искам, без да мога да го спра, всичко се изля от мен. Разказах му. За лекцията, за снимката, за смеха, за студенината на Симеон, за празния му поглед, за думите му, които ме разрязваха по-дълбоко от всеки нож. Говорех бързо, трескаво, а сълзите пареха в очите ми.
Той ме слушаше. Не ме прекъсваше, не ме съдеше. Просто слушаше, а лицето му ставаше все по-мрачно. Когато свърших, в галерията настана тишина, нарушавана само от приглушения шум на улицата.
„Той винаги е бил арогантен задник,“ каза Мартин накрая, а гласът му беше твърд като стомана. „Още в университета. Мислеше се за по-умен от всички. Но това… това е жестоко. Това е повече от арогантност.“
„Не знам какво да правя,“ прошепнах аз, чувствайки се напълно изгубена.
„Първо,“ каза той и ме хвана леко за ръката. Докосването му беше топло, успокояващо. „Ще изпием по едно кафе. И ще говорим. Не като бивши състуденти, а като приятели. Може ли?“
Кимнах.
Отидохме в едно малко кафене наблизо. Той поръча капучино за мен и двойно еспресо за себе си. Говорихме с часове. Разказа ми за бизнеса си, за успехите и провалите, за пътуванията си. Говореше с такава енергия, с такъв ентусиазъм за живота. Припомни ми за времето, когато и аз бях такава. Преди да позволя на сянката на Симеон да погълне моята светлина.
„Спомняш ли си как рисуваше?“ — попита ме той изневиделица. „Целият ти апартамент беше в платна. Имаше една картина, на един фар в буря. Още я помня. Беше невероятна.“
Бях забравила за тази картина. Бях забравила за чувството да държа четка в ръка, за миризмата на бои, за удовлетворението да създадеш нещо от нищото.
„Това беше отдавна,“ казах тихо.
„Талантът не изчезва, Александра. Той просто заспива. Трябва да го събудиш.“
Погледнах го. В очите му нямаше съжаление. Имаше вяра. Вяра в мен, която аз самата бях изгубила.
„Симеон… той не смята, че това е сериозно.“
„Симеон да върви по дяволите,“ каза Мартин с усмивка. „Важно е ти какво смяташ. Светът е пълен с психолози, Александра. Но хората, които могат да създават красота с ръцете си, са малко. Ти си една от тях.“
Когато се разделихме, вече се беше смрачило. Чувствах се странно — изтощена, но и някак олекнала. За първи път от много време насам не се чувствах сама. Мартин ми беше дал нещо, което Симеон ми беше отнел парче по парче през годините — усещането, че съм значима. Че съм нещо повече от „разсеяна съпруга“ и „академичен пример“.
На прибиране минах покрай магазин за художествени материали. Спрях се пред витрината. Вътре имаше редици с тубички с боя, блестящи като скъпоценни камъни под светлината на лампите. Без да се замислям, влязох вътре. Купих си малък комплект акрилни бои, няколко четки и едно платно.
Когато се прибрах, Симеон беше в кабинета си. Къщата отново беше тиха. Но този път тишината не беше заплашителна. Беше моя. Отидох в стаята за гости, която никога не използвахме, и разопаковах покупките си. Изстисках малко синя боя върху палитрата. Потопих четката. И нанесох първия щрих върху бялото платно.
Беше плахо, несигурно движение. Но беше начало.
Глава 4
В света на Симеон всичко беше под контрол. Лекциите му бяха перфектно структурирани, статиите му — безупречно аргументирани, а имиджът му — грижливо изграден. Той беше Професорът — умен, обаятелен, леко дистанциран, но винаги блестящ. Студентите го боготворяха. Особено студентките.
Една от тях се казваше Десислава. Тя беше трети курс, амбициозна, интелигентна и с очи, които попиваха всяка негова дума като суха гъба. За нея професорът беше идеал. Той беше всичко, към което тя се стремеше — ерудиран, успял, уважаван. Тя оставаше след всяка лекция, за да му зададе допълнителни въпроси, цитираше негови статии в курсовите си работи и го гледаше с онзи вид обожание, което Симеон намираше за толкова опияняващо.
Той я забеляза, разбира се. Как би могъл да не я забележи? Тя беше млада, свежа, изпълнена с възхищение — пълната противоположност на Александра, която напоследък беше станала толкова мрачна и мълчалива. Александра го предизвикваше, поставяше под въпрос авторитета му. Десислава го утвърждаваше.
Един ден, след лекция, Десислава се приближи до катедрата, притискайки няколко книги към гърдите си.
„Професоре, имах един въпрос относно теорията на Фройд за защитните механизми. По-конкретно за сублимацията.“
Симеон се усмихна бащински. „Разбира се, Десислава. Какво точно те интересува?“
Докато тя обясняваше, той я наблюдаваше. Наблюдаваше пламъчето в очите ѝ, начина, по който леко прехапваше устна, докато се концентрираше. Тя беше толкова… лесна за разчитане. Прозрачна. Като стъкло.
„Това е отличен въпрос,“ каза той, когато тя свърши. „Показва, че мислиш в дълбочина, а не просто запаметяваш материала. Знаеш ли, имам няколко по-стари публикации по темата, които не са в задължителната литература. Може би ще са ти интересни. Ела до кабинета ми след малко, ще ти ги дам.“
Очите на Десислава светнаха. „Наистина ли? Благодаря ви, професоре! Ще бъде чест за мен.“
По-късно, в кабинета му, атмосферата беше по-интимна. Стените бяха покрити с лавици, отрупани с книги. Във въздуха се носеше аромат на стара хартия и скъп одеколон. Симеон се движеше из пространството с присъщата си увереност, докато търсеше статиите.
„Ето,“ каза той, подавайки ѝ няколко папки. „Мисля, че това ще отговори на въпросите ти.“
„Благодаря ви още веднъж. Вие сте такъв източник на вдъхновение за мен.“
Симеон се облегна на бюрото си и скръсти ръце. „Ти имаш потенциал, Десислава. Рядко се срещат студенти с твоя хъс. Но университетът дава само основата. Истинското знание се трупа с опит, с менторство.“
Той остави думата „менторство“ да увисне във въздуха. Беше примамка. И тя я захапа.
„Бих се радвала, ако… ако някога имате време да обсъждаме някои идеи. Извън лекциите.“
„Винаги имам време за талантливи студенти,“ отвърна той меко. „Всъщност, работя по един нов проект. Проучване за емоционалния интелект в лидерството. Може би ще искаш да се включиш като асистент? Ще е неофициално, разбира се. Но ще ти даде безценен опит.“
Това беше повече, отколкото Десислава се беше надявала. Да работи рамо до рамо с него, по негов проект. Беше сбъдната мечта.
„Да! Разбира се, че искам! За мен ще е огромна чест!“
„Чудесно,“ каза Симеон. „Работата изисква концентрация. Понякога се налага да оставаме до късно. Това проблем ли е за теб?“
„Никакъв проблем, професоре. Аз съм изцяло отдадена на науката.“
„Знаех си, че мога да разчитам на теб.“
Той започна да ѝ възлага малки задачи. Да търси информация в библиотеката, да систематизира данни, да форматира библиографии. Срещите им в кабинета му зачестиха. Понякога оставаха дълго след като университетът беше опустял. Говореха не само за психология. Той я разпитваше за семейството ѝ, за мечтите ѝ, за страховете ѝ. Споделяше и свои неща — за напрежението в академичните среди, за разочарованието от колеги, които не разбират работата му. Представяше се като самотен гений, неразбран от света.
Една вечер, докато работеха по някаква таблица, ръцете им се докоснаха случайно. Десислава се отдръпна като опарена. Симеон не. Той остави ръката си върху нейната за миг по-дълго от необходимото.
„Имаш много фини ръце,“ каза той тихо. „Като на пианистка.“
Тя се изчерви. „Никога не съм свирила на пиано.“
„Жалко. Имаш талант, който чака да бъде открит.“
Той говореше двусмислено, на ръба на позволеното. Създаваше напрежение, което беше едновременно плашещо и вълнуващо. Десислава знаеше, че това не е редно. Той беше неин професор. Беше женен. Но беше и Симеон. Блестящият, харизматичен Симеон, който я беше избрал. Който виждаше потенциала ѝ.
В същото време, у дома, Симеон беше друг човек. Пред Александра той беше раздразнителен, мълчалив, критичен.
„Какво е това?“ — попита той една вечер, влизайки в стаята за гости и виждайки платното на статива. Беше почти завършено — морски пейзаж, бурен, тъмен, с един-единствен лъч светлина, пробиващ през облаците.
„Рисувам,“ отвърна Александра спокойно.
„Виждам. И откога се занимаваш отново с тези детинщини?“
„Не са детинщини, Симеон. Това е нещо, което обичам.“
„И какво смяташ да правиш с него? Да го окачиш в хола ли? Не подхожда на интериора.“
Той не виждаше картината. Не виждаше бурята, нито светлината. Виждаше само нарушаване на реда, на неговия ред. Виждаше нещо, което беше нейно, което той не можеше да контролира.
„Няма значение какво ще правя с нея. Важното е, че я създавам.“
Той изсумтя. „Губене на време. Има далеч по-полезни неща, с които можеш да се занимаваш. Например да си подредиш графика, за да не забравяш половината неща, които трябва да свършиш.“
Той излезе от стаята, без да каже и дума повече. Не знаеше, че с всяка такава дума, с всяко такова действие, той подхранваше бурята в нейната картина. И не подозираше, че докато той се опитваше да загаси нейната светлина, в кабинета му една друга, по-млада и по-наивна жена, беше готова да повярва, че той е самото слънце.
Глава 5
Финансовият свят на Симеон, подобно на академичния му такъв, беше изграден върху фасада. Той поддържаше имидж на стабилност и просперитет — скъпата кола, марковите костюми, къщата в престижния квартал. Александра никога не се беше интересувала особено от пари. Симеон се занимаваше със сметките, с инвестициите, с всичко. „Ти не ги разбираш тези неща, скъпа,“ казваше той. „Остави ги на мен.“ И тя го оставяше. Вярваше му.
Но след случката в университета, вярата ѝ беше разклатена до основи. Тя започна да забелязва неща, които преди подминаваше. Нервността му, когато говореше по телефона в другата стая. Пликовете с лога на банки, които той бързо прибираше, преди тя да ги е видяла. Неговата все по-осезаема раздразнителност, когато станеше дума за пари.
Един ден той беше излязъл на спешна среща в университета — „деканът ме вика“, беше казал. Александра чистеше кабинета му. Това беше нейна територия, едно от малкото места в къщата, където той ѝ позволяваше да внася ред. Докато бършеше праха от бюрото му, тя случайно бутна една купчина списания. Под тях имаше плик, който очевидно беше пропуснал да скрие. Беше от непозната за нея кредитна институция, не от тяхната семейна банка. Адресиран беше лично до него.
За миг се поколеба. Това беше нахлуване в личното му пространство. Но после си спомни за своето лице на огромния екран, за своето лично пространство, изложено на показ пред всички. Без повече колебания, тя отвори плика.
Ръцете ѝ започнаха да треперят, докато четеше. Беше официално уведомление за просрочени вноски по потребителски кредит. Сумата беше главозамайваща. Сума, която по никакъв начин не се вписваше в техния стандарт на живот, дори и с неговата професорска заплата. Лихвите бяха наказателни, а тонът на писмото — заплашителен. Говореше се за съдебно производство и запор на имущество.
Тя седна на стола му, усещайки как въздухът не ѝ достига. Това не беше всичко. Започна да рови. Отключи едно от чекмеджетата на бюрото, за което той ѝ беше казал, че е загубил ключа. Ключът, разбира се, беше в една ваза на рафта. Вътре имаше още документи. Извлечения от кредитни карти, за които тя не знаеше. Писма от други банки. Оказа се, че Симеон е затънал до уши в дългове. Той не е инвестирал. Той е жонглирал с кредити, покривайки един с друг, докато балонът не е започнал да се спуква.
Ипотеката на къщата им. Тя беше на негово име, той беше настоял за това. „По-лесно е с документите,“ беше обяснил. Сега тя разбра истинската причина. Къщата, която тя смяташе за свой дом, за своя сигурна крепост, всъщност беше заложена до последния камък. И не само това. В един от договорите имаше клауза, която позволяваше на банката да предприеме действия и срещу личното имущество на съпругата в случай на неплатежоспособност.
Почувства се така, сякаш се дави. Целият им живот беше лъжа. Не просто бракът им. Всичко. Къщата, колата, почивките в чужбина, вечерите в скъпи ресторанти — всичко това е било купено с пари, които те не са притежавали. Той не беше успял професор, който живее комфортно. Той беше отчаян комарджия, залагащ бъдещето им на карта, която никога не се е обръщала.
Унижението от лекцията сега придоби нов, много по-зловещ смисъл. Може би не е било просто арогантност. Може би е било отчаян опит да запази контрол поне над нещо, докато всичко останало се разпада. Като ме е представил като некомпетентна и разсеяна, той е подготвял почвата. Ако един ден всичко рухне, кой ще повярва на „разсеяната“ съпруга? Кой ще вземе на сериозно думите на жената, която си забравя ключовете? Всички ще повярват на него — на стабилния, разумен професор.
Тя върна документите на мястото им, заключи чекмеджето и остави ключа във вазата. Прибра списанията отгоре. Заличи всички следи от своето откритие. Но нещо в нея се беше променило завинаги. Ледената стена на обидата се беше превърнала в горещ, кипящ гняв. Той не я беше предал само емоционално. Той я беше предал финансово, юридически. Беше я вкарал в капан, без дори тя да подозира.
Когато Симеон се прибра онази вечер, тя не каза нищо. Наблюдаваше го, докато той говореше за „досадните административни проблеми“ в университета. Наблюдаваше начина, по който избягваше погледа ѝ. Наблюдаваше фините бръчици на напрежение около устата му. Сега тя виждаше не съпруга си, а един непознат. Страхлив лъжец, който се криеше зад маската на интелектуално превъзходство.
Онази нощ, докато той спеше до нея, Александра не мигна. Лежеше в тъмното и кроеше планове. Вече не ставаше дума за спасяване на брака ѝ. Ставаше дума за спасяване на самата нея. Тя беше в опасност, много по-голяма, отколкото си представяше. И трябваше да действа. Трябваше да бъде умна, пресметлива и безпощадна. Трябваше да се научи да играе неговата игра, но по свои собствени правила. Първата стъпка беше ясна. Трябваше ѝ съюзник. Трябваше ѝ някой, който разбира от закони, договори и лъжи. Трябваше ѝ адвокат.
Глава 6
Срещата с Мартин беше като глътка свеж въздух в задушната стая на живота ѝ. Той не само ѝ вярваше, но и я насърчаваше. Започнаха да се виждат по-често, в началото под претекст да обсъждат изкуство. Той я заведе в ателиетата на няколко от художниците, които галерията му представяше. Александра гледаше, попиваше, задаваше въпроси. Искрата, която беше почти угаснала, започна да се разгаря.
„Трябва да ми покажеш твоите неща,“ каза ѝ Мартин един ден, докато пиеха кафе. „Онези, които рисуваш сега.“
Тя се поколеба. Картините ѝ бяха твърде лични, твърде сурови. Те бяха нейният дневник, написан с цветове.
„Не са достатъчно добри,“ отвърна тя, повтаряйки мантрата, която Симеон ѝ беше втълпил.
„Остави аз да преценя,“ настоя той меко.
Следващата седмица тя събра смелост и го покани у дома, докато Симеон беше в университета. Показа му трите картини, които беше нарисувала досега. Те стояха в стаята за гости, облегнати на стената. Мартин ги разглежда дълго време, в пълно мълчание. Пристъпваше от една към друга, вглеждаше се в детайлите, в начина, по който цветовете се преливаха, в енергията на всеки щрих.
Александра стоеше до вратата, със затаен дъх, очаквайки присъдата.
Най-накрая той се обърна към нея. В очите му имаше нещо, което тя не можа да разчете веднага. Не беше съжаление, нито просто одобрение. Беше страхопочитание.
„Александра,“ каза той тихо, „това не е просто ‘добро’. Това е… мощно. Има толкова много болка тук, но и толкова много сила. Особено в тази.“ Той посочи последната картина — абстрактна композиция от разкъсани форми в тъмни цветове, но с една ярка, почти ослепителна линия от злато, която пресичаше платното диагонално. „Това е невероятно.“
Сълзи бликнаха в очите ѝ. Не от тъга, а от облекчение. Някой я виждаше. Някой разбираше езика, на който говореше душата ѝ.
„Искам да ги изложиш,“ каза Мартин. „В моята галерия. Ще организираме самостоятелна изложба. Само твоя.“
Тя поклати глава. „Не мога. Симеон…“
„Какво Симеон?“ — прекъсна я той, а гласът му стана твърд. „Ще му позволиш да те държи затворена в клетка до края на живота ти ли? Ще му позволиш да диктува коя си и какво можеш? Погледни тези картини, Александра. Това си ти! Истинската ти. Не можеш да я криеш повече.“
Думите му я удариха като шамар. Той беше прав. Колко дълго щеше да се крие? Колко дълго щеше да живее в страх от неговото неодобрение, от неговия сарказъм?
Междувременно, докато Александра бавно събираше парчетата от себе си, Симеон усещаше как губи контрол. Тя вече не беше предвидима. Излизаше, без да казва къде отива. Прекарваше часове в стаята за гости, откъдето се чуваше само тишина. Отговаряше на въпросите му с леден монотон, който го влудяваше повече от всеки скандал.
Той се опита да си върне властта. Започна да я критикува за всичко — за вечерята, за начина, по който е подредила книгите, за прашинка, която е пропуснала.
„Тази къща се разпада,“ каза той една вечер, минавайки с пръст по перваза на прозореца. „Явно заниманията ти с мацаници ти отнемат твърде много време.“
„Ако не ти харесва, можеш да наемеш чистачка,“ отвърна тя, без да вдига поглед от книгата си.
Той беше стъписан от спокойния ѝ отпор. „И с чии пари ще я наемем? Да не би твоите ‘картини’ да са започнали да се продават?“ — подигра се той.
Тя затвори книгата и го погледна право в очите. „Може и да започнат. Никога не се знае.“
Това беше открита война. Той започна да я следи. Проверяваше телефона ѝ, когато тя беше в банята. Ровеше в чантата ѝ. Търсеше доказателство. Доказателство за какво? За изневяра, за предателство — за нещо, което да му даде право да бъде жертва, да я обвини, да я смачка.
Една вечер намери визитка в джоба на палтото ѝ. „Мартин. Изпълнителен директор. Инвестиции и Консултации.“ Под името имаше ръкописен номер.
Симеон усети как го залива вълна от леден гняв. Мартин. „Фермерът.“ Беднякът, който сега беше станал милионер, докато той, интелектуалецът, тънеше в дългове. И Александра се виждаше с него. Зад гърба му.
Той не я конфронтира веднага. Изчака. Притаи се като хищник, който дебне плячката си. Искаше да събере повече информация, да я хване в крачка, да я унижи така, както тя (според него) унижаваше него с тайнствеността си.
Напрежението в къщата стана почти непоносимо. Всеки разговор беше миниран. Всяка тишина беше заредена с неизказани обвинения. Александра знаеше, че той подозира нещо, но не се страхуваше. Гневът ѝ беше дал сила. А тайната за неговите дългове беше нейното оръжие. Тя просто чакаше подходящия момент, за да го използва.
А той, в своята сляпа ревност и паника, не виждаше истинската заплаха. Мислеше си, че се бори за своята съпруга, за своя брак. А всъщност се бореше за последната останка от илюзията, че все още държи всичко под контрол.
Глава 7
Връзката на Симеон с Десислава се развиваше по учебник. По неговия учебник. Той беше менторът, тя — протежето. Той беше източникът на знание, тя — благодарният получател. Срещите им в кабинета му станаха ежедневие. Той ѝ даваше да чете непубликувани негови текстове, доверяваше ѝ „конфиденциална“ информация за интригите в катедрата, караше я да се чувства специална, избрана.
Една късна вечер, докато навън валеше проливен дъжд, те останаха сами в почти празната сграда на университета. Работеха по неговия „проект“, който все повече приличаше на извинение да прекарват време заедно.
„Умори ли се?“ — попита я той, а гласът му беше необичайно мек.
„Малко,“ призна тя. „Но е интересно.“
„Трябва да се научиш да си почиваш. Прекаленото натоварване води до ‘прегаряне’,“ каза той, използвайки професионален термин, който прозвуча почти интимно в тишината на кабинета.
Той стана и отиде до малък шкаф в ъгъла, откъдето извади бутилка скъпо уиски и две чаши.
„Това е против правилата,“ каза тя свенливо, когато той ѝ подаде едната чаша.
„Ние създаваме правилата, Десислава,“ отвърна той с усмивка. „Понякога най-добрите идеи се раждат след чаша хубаво уиски.“
Тя отпи. Силната напитка я накара да се закашля, но и да се отпусне. Топлината се разля по вените ѝ. Симеон седна на ръба на бюрото, близо до нея. Твърде близо.
„Знаеш ли,“ започна той, гледайки я в очите, „рядко срещам човек, който ме разбира. Повечето хора виждат само професора, титлата. Не виждат човека зад нея. Със своите съмнения, със своите… нужди.“
Сърцето на Десислава заби учестено. Тя знаеше накъде отива този разговор. И част от нея го искаше. Искаше да бъде тази, която го разбира. Тази, която вижда истинския човек.
„Понякога се чувствам много самотен,“ продължи той, а в гласа му имаше перфектно изиграна тъга. „Дори у дома. Със съпругата ми… ние сме на различни планети. Тя не се интересува от работата ми, от нещата, които ме вълнуват. Тя живее в свой собствен, малък свят.“
Той посяга и нежно отметна един кичур коса от лицето ѝ. Пръстите му се задържаха за миг на бузата ѝ. Кожата му беше студена.
„А ти… ти си различна. Ти си жива. Умът ти е като огън.“
Тя не каза нищо. Не можеше. Беше парализирана от смес от страх, вълнение и чувство за вина.
Той се наведе и я целуна. Целувката беше бавна, преднамерена, изкусна. Не беше страстна, а по-скоро изследователска. Като на учен, който изучава нов феномен. За Десислава обаче тя беше всичко. Беше потвърждение, беше признание.
Когато се отдръпна, той се усмихна. „Виждаш ли? Понякога нарушаването на правилата е необходимо.“
Това беше началото. Започнаха тайна връзка, ако изобщо можеше да се нарече така. За него това беше игра, още едно поле, в което да доминира. За нея беше мъчение. Тя живееше в постоянен страх да не ги разкрият. Чувстваше се виновна пред съпругата му, която не познаваше, но си представяше като студена и незаинтересована жена, точно както Симеон я описваше.
„Тя е толкова разсеяна,“ каза ѝ той веднъж. „Понякога ми се струва, че живее в паралелна реалност. Онзи ден дори използвах неин пример в лекцията си, за да илюстрирам когнитивен дефицит. Беше много забавно.“
Десислава се засмя, но смехът ѝ прозвуча кухо. Имаше нещо жестоко в думите му, което я накара да настръхне.
Срещите им се провеждаха в неговия кабинет или в евтини мотели в покрайнините на града. Той никога не я водеше на ресторант, никога не се показваха заедно на публично място. „Трябва да пазим репутацията си, мила,“ обясняваше той. „Особено твоята. Ти имаш бъдеще.“
Постепенно обаянието му започна да се пропуква. Тя забеляза неговата стиснатост — винаги я караше тя да плати кафето, под предлог че е забравил портфейла си. Забеляза жестокостта му към по-слабите студенти, сарказма, с който отговаряше на въпросите им. Забеляза и паниката в очите му, когато телефонът му звънеше с непознат номер.
Един ден, докато той беше в тоалетната, тя погледна към телефона му, който беше оставил на масата в мотелската стая. Екранът светна. Съобщение от „Кредит Експрес“. „Напомняме ви за просроченото задължение…“
Любопитството надделя. Тя отвори съобщението. И видя сумата. Беше огромна. Последваха и други съобщения — от банки, от колекторски фирми.
В този момент тя осъзна, че той не е самотен гений. Той е лъжец. Лъжеше нея, лъжеше съпругата си, лъжеше целия свят. И тя беше просто част от тази лъжа. Пионка в неговата игра. Удобна, млада, наивна пионка, която го караше да се чувства силен и желан, докато всичко около него се сриваше.
Когато той се върна в стаята, тя го погледна с други очи. Вече не виждаше своя идол. Виждаше един уплашен, жалък човек.
„Какво има?“ — попита той, усещайки промяната в нея.
„Нищо,“ отвърна тя. „Просто съм уморена. Искам да се прибирам.“
Връзката им продължи още известно време, но магията беше изчезнала. Замени я горчив привкус на разочарование и презрение. Десислава знаеше, че трябва да се измъкне. Но не знаеше как. Той я държеше с обещания за академична кариера, с намеци, че може да съсипе бъдещето ѝ, ако тя го напусне.
Тя беше в капан. Същият капан, в който беше и съпругата му. Просто стените на нейния бяха различни.
Глава 8
Адвокатската кантора се намираше на тиха уличка в центъра. Беше дискретна, почти незабележима. Точно това, от което Александра имаше нужда. Адвокат Стоянов беше мъж на средна възраст, със спокоен глас и очи, които сякаш виждаха всичко. Препоръча ѝ го Мартин. „Той е най-добрият. И най-важното — мълчи като гроб.“
Александра седна на стола срещу масивното му бюро и разказа всичко. Започна от лекцията, премина през откритите дългове и завърши с визитката на Мартин и последвалата параноя на Симеон. Не спести нищо. Докато говореше, адвокат Стоянов не я прекъсваше. Само си водеше бележки в голям тефтер.
Когато тя свърши, той вдигна поглед.
„Госпожо, ситуацията ви е… сложна,“ каза той бавно. „Но не и безнадеждна. Напротив.“
„Какво мога да направя? Аз съм обвързана с неговите дългове, нали? Къщата е на негово име.“
„Да, бракът ви прави солидарно отговорна за задължения, натрупани по време на съвместния ви живот, особено ако са използвани за нуждите на семейството. Но има нюанси. Първо, трябва да докажем, че тези кредити не са използвани за ‘нуждите на семейството’, а за негови лични, вероятно неразумни, начинания. Второ, трябва да действаме бързо, преди кредиторите да са предприели необратими стъпки.“
„Как?“ — попита Александра, усещайки първия лъч надежда.
„Трябва ни информация. Всичко, до което можете да се доберете. Извлечения, договори, имейли, дори бележки. Направете копия на всичко, което намерихте в кабинета му. Дискретно. Не оставяйте следи. И най-важното — не го конфронтирайте. Засега той не трябва да знае, че вие знаете.“
Адвокат Стоянов ѝ обясни стъпка по стъпка какви са нейните права. Говори ѝ за семейна имуществена общност, за развод по вина, за подялба на имущество. Думите му бяха сложни, но ясни. За първи път от месеци Александра почувства, че стъпва на твърда земя. Вече не беше жертва, носеща се по течението. Беше играч, който научава правилата.
„Има още нещо,“ продължи адвокатът. „Неговият опит да ви дискредитира публично, онази лекция… това може да се окаже най-голямата му грешка. В едно съдебно дело за развод и делба, подобно поведение се разглежда като форма на емоционален тормоз. То говори за неговия характер, за неговата ненадеждност. Можем да го използваме.“
През следващите седмици Александра се превърна в шпионин в собствения си дом. Беше прецизна и методична. Докато Симеон беше в университета, тя снимаше с телефона си всеки документ, до който се добереше. Откри още неща — инвестиции във високорискови фондове, които се бяха провалили, онлайн залози, дори плащания към сайтове, чието естество не искаше да знае. Картината ставаше все по-грозна. Той не просто беше затънал в дългове. Той беше зависим. Зависим от риска, от лъжата, от илюзията за успех.
Тя изпращаше всичко на адвокат Стоянов по криптиран имейл, който беше създала специално за целта. С всеки изпратен файл тя се чувстваше по-силна. Събираше не просто доказателства. Събираше своето бъдеще.
Един ден, докато ровеше в старите му документи, тя намери нещо неочаквано. Папка с негови студентски работи. И между тях — курсова работа по психоанализа. Темата беше „Нарцистично личностно разстройство: казуси и анализ“. Работата беше отлична, с висока оценка. Но това, което привлече вниманието ѝ, беше един параграф, подчертан с червено. В него се описваше склонността на нарцисиста да проектира собствените си недостатъци върху най-близките си хора, да ги „обезценява“, за да поддържа собственото си крехко его. Описваше се нуждата от постоянно възхищение, манипулативността, липсата на емпатия.
Тя четеше и имаше чувството, че чете наръчник за собствения си съпруг. Той не просто страдаше от това. Той го беше изучавал. Знаел е през цялото време. Знаел е какви са механизмите, какви са симптомите. И ги е използвал. Несъзнателно или съвсем съзнателно — това вече нямаше значение.
Това откритие беше последният пирон в ковчега на всякакви останали съмнения или сантименти. Той не беше болен човек, който се нуждае от помощ. Той беше хищник, който познаваше в детайли психологията на своята плячка.
Междувременно, тя продължаваше да рисува. Работата с Мартин по бъдещата изложба ѝ даваше цел, даваше ѝ смисъл извън блатото на брака ѝ. Картините ѝ ставаха все по-смели, по-ярки. Болката все още беше там, но сега имаше и гняв, и надежда, и дори красота.
„Трябва ти ателие,“ каза ѝ Мартин един ден. „Място, което е само твое. Далеч от тази къща, далеч от него.“
Той ѝ намери малко помещение под наем в една стара сграда, пълна с други художници. Беше светло, с високи тавани и изглед към покривите на града. Александра го нае със свои пари — малко наследство от баба ѝ, което беше пазила в тайна от Симеон.
Пренасянето на статива и боите от къщата беше като бягство от затвора. Когато затвори вратата на новото си ателие зад гърба си, тя вдъхна дълбоко. Миришеше на боя, на прах и на свобода. Тук тя не беше „разсеяната съпруга“. Тук тя не беше обект на изследване. Тук беше Александра. Художничката.
Глава 9
Животът на Александра се раздели на две. Единият се разиграваше в къщата — студен, пресметлив, изпълнен с напрежение. Там тя играеше ролята, която Симеон очакваше — на мълчаливата, леко сърдита съпруга. Другият ѝ живот кипеше в ателието. Там тя беше истинска. Прекарваше часове пред платното, понякога до късно през нощта. Рисуваше с ярост, със страст, с цялата енергия, която беше потискала с години.
Мартин беше нейната котва в този нов свят. Той идваше често в ателието, носеше кафе и сладкиши, говореше с нея за изкуство, за бизнес, за живота. Той не я притискаше, не я разпитваше за Симеон. Просто беше там. Присъствието му беше тихо и подкрепящо. Александра знаеше, че той изпитва чувства към нея, виждаше го в погледа му, в начина, по който се усмихваше, когато тя се смееше. Но и двамата знаеха,
че все още не е дошло времето за това. Първо тя трябваше да приключи със старата си война, преди да може да мисли за нов мир.
С помощта на Мартин тя започна да навлиза и в практическата страна на нещата. Той я запозна с други художници, с галеристи, с критици. Научи я как да ценообразува творбите си, как да подготви портфолио, как да говори за изкуството си.
„Ти не просто рисуваш картинки, Александра,“ каза ѝ той. „Ти разказваш истории. Хората ще искат да ги чуят.“
И хората наистина искаха. Мартин показа няколко от нейните картини на свой познат, колекционер от чужбина. Човекът беше впечатлен и купи една от тях на цена, която накара Александра да се разплаче. Това бяха първите ѝ собствени пари от години. Пари, които не зависеха от Симеон. Чувството беше неописуемо. Тя си откри собствена банкова сметка, за която съпругът ѝ не знаеше, и вложи парите там. Беше малка сума, но символизираше нейната независимост.
Докато Александра градеше своя нов живот, светът на Симеон се разпадаше. Кредиторите ставаха все по-настоятелни. Телефонните обаждания бяха почти непрекъснати. Той живееше в постоянен страх. Всеки звън на вратата го караше да подскача. Започна да пие повече. Вечерите прекарваше затворен в кабинета си, не с книги, а с бутилка уиски.
Връзката му с Десислава също се влошаваше. Тя ставаше все по-дистанцирана, все по-нещастна. Вече не го гледаше с обожание, а с нещо, което приличаше на смесица от съжаление и отвращение.
„Трябва да поговорим, Симеон,“ каза му тя един ден. Бяха в мотелската стая, която вече ѝ се струваше мръсна и потискаща.
„Сега ли? Имам толкова много работа,“ отвърна той раздразнено.
„Да, сега. Това… между нас… не може да продължава повече. Не е редно. Аз се чувствам ужасно.“
Симеон я погледна студено. „Ужасно? Аз ти дадох шанс, какъвто никой друг не би ти дал. Аз те направих това, което си. И сега ще ми обръщаш гръб?“
Това беше заплаха. Десислава я усети ясно.
„Не ти обръщам гръб. Просто искам да сложа край. Преди да е станало твърде късно.“
„Никога не е твърде късно,“ каза той и се опита да я прегърне. Но този път тя го отблъсна.
„Не ме докосвай! Всичко свърши, Симеон.“
Тя се облече бързо и си тръгна, оставяйки го сам в стаята. Симеон остана да седи на ръба на леглото, взирайки се в изцапания килим. Още един човек, който го изоставяше. Още една част от неговия свят, която се сриваше. Гневът му беше насочен не към себе си, а към тях — към Десислава, към кредиторите, но най-вече към Александра. Тя беше виновна. Нейното мълчание, нейната дистанцираност, нейните тайни… те го бяха довели дотук. Той беше сигурен, че тя му изневерява с Мартин. Беше сигурен, че те заговорничат зад гърба му.
Параноята му достигна нови висоти. Той нае частен детектив. „Искам да я следите. Искам да знам къде ходи, с кого се среща, всичко.“
Детективът беше професионалист. След няколко дни му предостави доклад. Със снимки. Снимки на Александра, която влиза в сграда с ателиета. Снимки на Мартин, който ѝ носи кафе. Снимки на двамата, които разговарят и се смеят пред една от картините ѝ. Нямаше нищо компрометиращо — никакви прегръдки, никакви целувки. Но за Симеон това беше достатъчно.
„Ателие?“ — изрева той в кабинета си, мачкайки снимките. „Тя си е наела ателие зад гърба ми! С негови пари, сигурно!“
Той се чувстваше предаден, измамен, осмян. Не виждаше една жена, която се опитваше да намери себе си. Виждаше заговор. В неговия изкривен свят, тя не можеше да има собствен живот. Всяка нейна стъпка към независимост беше акт на агресия срещу него.
Той реши да действа. Трябваше да си върне контрола. Трябваше да я удари там, където най-много ще я заболи. Трябваше да докаже на света, че тя е нестабилна, некомпетентна, неспособна да се грижи за себе си. И знаеше точно как да го направи. Щеше да използва същата „разсеяност“, на която се беше подиграл в лекцията си. Но този път нямаше да е просто пример. Щеше да е основата на съдебно дело.
Глава 10
Десислава се чувстваше едновременно освободена и ужасена. Скъсването със Симеон беше правилното решение, но тя знаеше, че той не е човек, който лесно приема „не“ за отговор. Страхуваше се за бъдещето си в университета, за оценките си, за репутацията си.
Един ден, докато седеше в библиотеката, опитвайки се да се концентрира върху курсовата си работа, тя видя нещо, което я накара да замръзне. На една от масите седеше съпругата на Симеон. Александра. Десислава я беше виждала само на онази ужасна снимка от лекцията. На живо жената изглеждаше различно — по-силна, по-уверена, с някаква тиха решителност в погледа. Тя прелистваше някакви юридически книги.
Десислава наблюдаваше Александра в продължение на час. Виждаше концентрацията ѝ, методичността, с която си водеше бележки. Това не беше „разсеяната“ жена от разказите на Симеон. Това беше жена с мисия.
В този момент Десислава беше изправена пред избор. Можеше да си замълчи, да се скрие, да се опита да забрави всичко и да се надява, че Симеон ще я остави на мира. Или можеше да направи нещо. Нещо рисковано, но правилно.
Тя събра цялата си смелост, стана и отиде до масата на Александра.
„Извинете,“ каза тя тихо. „Вие сте госпожа Александра, нали? Съпругата на професор Симеон.“
Александра вдигна поглед, леко изненадана. В очите ѝ имаше предпазливост. „Да. А вие сте?“
„Казвам се Десислава. Аз съм… бях негова студентка.“ Сърцето ѝ биеше лудо. „Трябва да говоря с вас. Важно е.“
Александра я погледна изпитателно за няколко секунди, после кимна. „Добре. Да излезем навън.“
Отидоха в близкото кафене — същото, в което Александра често се срещаше с Мартин. Седнаха на една уединена маса в ъгъла. Десислава трепереше.
„Не знам откъде да започна,“ промълви тя.
„Започнете отначало,“ каза Александра спокойно. Гласът ѝ беше учудващо мил.
И Десислава започна. Разказа всичко. За „менторството“, за срещите в кабинета, за мотелите, за лъжите му за неговата „студена и незаинтересована“ съпруга. Разказа за финансовите му проблеми, които беше видяла в телефона му. Разказа за заплахите му, след като го беше напуснала. Докато говореше, тя не смееше да погледне Александра в очите. Очакваше гняв, обвинения, омраза.
Когато свърши, настъпи мълчание. Десислава най-сетне вдигна поглед. В очите на Александра нямаше омраза. Имаше тъга. И разбиране.
„Значи не съм била единствената, която е била негов ‘казус’,“ каза Александра тихо. „Съжалявам, че си преминала през това. Той е майстор на манипулацията.“
Десислава беше шокирана. „Вие… не ме мразите?“
„Защо да те мразя? Ти си била негова жертва, точно като мен. Само че на друго бойно поле. Благодаря ти, че ми каза всичко това. Изисква се голяма смелост.“
Александра ѝ разказа накратко и своята история — за дълговете, за адвоката, за плановете си за развод.
„Той се готви да ме изкара неспособна,“ каза Александра. „Ще използва всичко, за да ме унищожи в съда.“
„Той ми каза,“ прошепна Десислава, „че е използвал ваш пример на лекция. Подигра се с вас пред всички.“
„Знам,“ отвърна Александра. „Бях там.“
Двете жени седяха в мълчание за момент, свързани от общото предателство на един и същи мъж.
„Има ли нещо, с което мога да помогна?“ — попита Десислава. „Имам… имам съобщения от него. В които говори за вас, за финансовите си проблеми. Може би ще са от полза.“
Александра я погледна, а в очите ѝ проблесна искра на боен плам. „Ще бъдат повече от полза, Десислава. Ще бъдат решаващи.“
„Готова ли сте да свидетелствате в съда, ако се наложи?“ — попита Александра.
Десислава преглътна. Това означаваше да изложи целия си живот на показ. Да рискува кариерата си, репутацията си. Но после погледна към Александра. Към тази силна, достойна жена, която се бореше не само за себе си, а и за истината.
„Да,“ каза тя твърдо. „Готова съм.“
Това беше повратната точка. Александра вече не беше сама в битката си. Имаше адвокат. Имаше подкрепата на Мартин. А сега имаше и свидетел. Ключов свидетел, който можеше да взриви цялата защитна стратегия на Симеон.
Когато Александра се прибра онази вечер, тя завари Симеон в хола. Той я чакаше. В ръцете си държеше плик.
„Получих това днес,“ каза той с леден глас. Беше призовка за първото заседание по бракоразводното дело. „Значи си решила да го направиш, така ли? Да разрушиш семейството ни?“
„Ти го разруши много отдавна, Симеон,“ отвърна тя спокойно.
„Ще съжаляваш за това, Александра. Ще те унищожа. Ще докажа на всички каква си всъщност — една разсеяна, некомпетентна жена, която не може да носи отговорност дори за себе си. Няма да получиш нито стотинка. Нито къщата, нито нищо.“
Той очакваше тя да се разплаче, да се уплаши. Но тя просто го гледаше със спокойствие, което го вбеси.
„Ще видим, Симеон,“ каза тя. „Ще видим в съда.“
Тя се обърна и се качи в стаята си, оставяйки го сам с неговата ярост и с призовката, която беше началото на неговия край. Той не знаеше, че докато той е кроил планове как да я унищожи, тя е събирала армия. И тя беше готова за война.
Глава 11
Съдебната зала беше студена и безлична. Дървените пейки, високият таван, строгите лица на съдията и съдебните заседатели — всичко допринасяше за усещането за тежест и неотменимост. Александра седеше до адвокат Стоянов, облечена в семпъл, но елегантен тъмен костюм. Чувстваше се спокойна, почти неестествено спокойна. Беше се подготвяла за този ден месеци наред.
Симеон седеше на отсрещната страна със своя адвокат — наперен млад мъж с лъскава коса и самодоволна усмивка. Симеон изглеждаше уверен. Той кимна леко на съдията, сякаш бяха стари познати от някой елитен клуб. Той беше в своята стихия — публично място, където можеше да играе роля, да убеждава, да манипулира.
Делото започна. Адвокатът на Симеон пръв взе думата. Той обрисува една картина на дълъг и щастлив брак, който е бил разрушен от „необяснимата промяна“ в поведението на Александра. Говореше за нейната „все по-голяма разсеяност“, за нейната „емоционална нестабилност“.
„Моят клиент,“ заяви той с драматичен глас, „е уважаван университетски професор, стълб на обществото. Години наред той се е грижил за своята съпруга, осигурявал е всичко за нея, търпял е нейните… особености. Но в последно време нейното състояние се е влошило. Тя забравя важни неща, губи предмети, неспособна е да управлява дори елементарен домакински бюджет. Именно поради тази причина моят клиент е поел цялата финансова отговорност за семейството. Той не е искал да я натоварва.“
Александра слушаше и едва сдържаше усмивката си. Бяха толкова предвидими.
„Ще докажем,“ продължи адвокатът, „че госпожа Александра е неспособна да управлява собствените си дела, камо ли да претендира за половината от семейното имущество, което е придобито изцяло благодарение на труда и усилията на моя клиент.“
Като първи „доказателствен материал“ те представиха… лекцията. Адвокатът на Симеон описа как неговият клиент, в опит да разбере по-добре състоянието на съпругата си, е използвал неин „безобиден“ пример в академична среда. „Това не е било подигравка, уважаеми съдия, а вик за помощ! Опит на един любящ съпруг да намери научно обяснение за проблемите на жена си.“
Това беше гениално в своята наглост.
Когато дойде ред на адвокат Стоянов, той беше спокоен и методичен.
„Уважаеми съдия, уважаеми съдебни заседатели, защитата току-що ни представи една трогателна, но напълно невярна история. Сега ние ще ви покажем истинската картина. Картина не на емоционална нестабилност, а на систематичен емоционален и финансов тормоз.“
Той започна да представя своите доказателства. Едно по едно. Копията на договорите за кредити, взети без знанието на Александра. Извлеченията от кредитните карти, показващи безразборни харчове. Доказателствата за провалените инвестиции и онлайн залозите. При всяко ново доказателство увереността на Симеон леко се пропукваше. Усмивката на адвоката му изчезна.
„Защитата твърди,“ продължи адвокат Стоянов, „че господин Симеон е поел финансовата отговорност, за да ‘предпази’ съпругата си. Истината е, че той я е изолирал от финансите на семейството, за да може безконтролно да трупа дългове, които са поставили на риск тяхното общо жилище и бъдеще. Това не е грижа. Това е финансова измама.“
Залата зашумя. Съдията удари с чукчето за тишина.
Кулминацията настъпи, когато адвокат Стоянов повика своя първи свидетел.
„Призовавам госпожица Десислава.“
Когато Десислава влезе в залата, лицето на Симеон стана пепеляво. Той не можеше да повярва на очите си. Тя мина покрай него, без да го погледне, и застана на свидетелската скамейка.
С ясен и твърд глас, подпомагана от въпросите на адвокат Стоянов, тя разказа всичко. За връзката им. За начина, по който Симеон я е манипулирал. За това как е описвал съпругата си като нестабилна и разсеяна. За заплахите му. И най-важното — тя потвърди, че е виждала съобщенията от кредитори на телефона му, което доказваше, че той е бил наясно с отчайващото си финансово положение, докато е продължавал да лъже всички.
Адвокатът на Симеон се опита да я дискредитира. „Госпожице, не е ли вярно, че вие сте били влюбена в професора си? Не е ли вярно, че сега свидетелствате от ревност, защото той е прекратил връзката ви?“
„Не е вярно,“ отговори Десислава спокойно. „Аз прекратих връзката, когато разбрах какъв човек е той. И не свидетелствам от ревност. Свидетелствам, защото това е истината. И защото никоя друга жена не трябва да преживява това, което преживях аз, и това, което преживя госпожа Александра.“
Думите ѝ прокънтяха в залата. Те бяха унищожителни. Те сринаха до основи образа на „уважавания професор“ и „любящ съпруг“.
Последното доказателство, което адвокат Стоянов представи, беше курсовата работа на Симеон за нарцистичното разстройство. Той прочете на глас подчертания параграф за обезценяването на близките и проектирането на собствените недостатъци.
„Изглежда,“ каза адвокат Стоянов, обръщайки се към съда, „че господин Симеон не просто е извършвал емоционален тормоз. Той е експерт по темата. Той не е жертва на обстоятелствата. Той е архитект на собствената си стратегия за манипулация.“
Симеон седеше на стола си, смален, победен. Всичките му лъжи, цялата му грижливо изградена фасада, се беше срутила върху него за няколко часа. Той погледна към Александра. В нейния поглед нямаше триумф. Имаше само студено, безкрайно безразличие. За нея той вече не съществуваше.
Глава 12
Развръзката беше бърза и безпощадна. Съдът присъди развод по вина на Симеон. Решението беше категорично: той беше признат за виновен за емоционален и финансов тормоз. Имуществото беше разделено, но не поравно. Съдът взе предвид огромните дългове, които той беше натрупал без знанието на съпругата си. Къщата беше продадена, за да се покрият задълженията. На Александра беше присъдена значително по-голямата част от остатъка, като компенсация за нанесените ѝ вреди.
Но това не беше всичко. Скандалът излезе извън съдебната зала. Свидетелските показания на Десислава предизвикаха вътрешно разследване в университета. Обвиненията в неморално поведение и злоупотреба с власт бяха твърде сериозни, за да бъдат пренебрегнати. Симеон беше отстранен от преподавателска дейност, докато течеше проверката. Неговите колеги, които преди го гледаха с уважение, сега го отбягваха по коридорите. Студентите, които го боготворяха, сега шушукаха зад гърба му. Неговият свят, неговата сцена, неговата публика — всичко беше изгубено.
Той остана сам, без пари, без работа, без репутация. Фасадата беше рухнала и отдолу не беше останало нищо друго, освен един празен, озлобен човек.
Няколко месеца по-късно се състоя откриването на първата самостоятелна изложба на Александра. Галерията на Мартин беше пълна с хора — ценители на изкуството, журналисти, приятели. Картините ѝ висяха по стените, осветени от прожекторите. Те разказваха нейната история — от тъмните, бурни платна на болката и отчаянието, до по-новите, изпълнени с ярки цветове и светлина, които говореха за надежда и прераждане.
Александра стоеше в центъра на залата, облечена в красива рокля, и разговаряше с гостите. Тя вече не беше сянка. Беше светлина. Хората я слушаха, възхищаваха се на таланта ѝ, искаха да научат повече за нея, за художничката.
Мартин стоеше встрани и я наблюдаваше с усмивка. Той не се натрапваше. Знаеше, че това е нейната вечер. Нейният триумф.
Към края на вечерта почти всички картини бяха продадени. Успехът беше огромен, надминаващ всичките ѝ очаквания. Когато последните гости си тръгнаха, тя остана сама с Мартин в тихата галерия.
„Успя, Александра,“ каза той тихо. „Знаех си, че ще успееш.“
Тя се обърна към него, а в очите ѝ имаше сълзи. Но този път те бяха от щастие. „Благодаря ти, Мартин. За всичко. Ти повярва в мен, когато аз самата не вярвах.“
„Аз просто ти показах огледалото,“ отвърна той. „За да видиш това, което винаги е било там.“
Той се приближи до нея. И този път, когато я хвана за ръка, тя не се отдръпна. Докосването му беше топло, сигурно. Нямаше нищо общо със студената, властна хватка на Симеон.
„Какво следва оттук нататък?“ — попита той.
Александра погледна към празните стени, които скоро щяха да бъдат запълнени с нови картини. Погледна към светлините на града, които блещукаха през големите прозорци на галерията. Погледна към него.
„Не знам,“ каза тя с усмивка. „И това е най-хубавото. За първи път от много време насам, аз държа четката. И платното е празно.“
Тя беше свободна. Не просто свободна от един лош брак. Беше свободна да бъде себе си. Разсеяността, за която съпругът ѝ се беше подигравал, се оказа нейната най-голяма сила. Тя беше забравила лъжите, които ѝ бяха втълпявани. Беше забравила ролята, която беше принудена да играе. Беше забравила коя трябва да бъде, за да си спомни коя всъщност е. И сега, пред нея стоеше един цял нов свят, който чакаше да бъде нарисуван.