Влязох и видях съпруга си с друга жена.
Сцената се запечата в съзнанието ми като жигосана с нажежено желязо – внезапна, брутална и окончателна. Въздухът в просторния му кабинет, обикновено ухаещ на скъпа кожа и хартия, сега беше сгъстен от нещо чуждо, нещо интимно и задушаващо. Нещо, което не ми принадлежеше. Огнян, моят Огнян, стоеше до огромното бюро от масивно дърво, а пред него, облегната на ръба му, беше тя. Непозната. Висока, с коса в цвят на разтопен мед, облечена в костюм с цвят на слонова кост, който крещеше за пари и власт. Ръката му беше на рамото ѝ, нежно, почти покровителствено, и те говореха тихо, с наведени един към друг глави.
Вратата се беше отворила безшумно. Исках да го изненадам, да донеса кафе и да открадна няколко минути от натоварения му ден. Но изненаданата бях аз. Сърцето ми пропусна удар, после заби с бясна, оглушителна скорост в гърдите ми. Чашата с кафе трепереше в ръката ми.
Те не ме чуха веднага. Продължиха да си шепнат още няколко секунди, които за мен бяха цяла вечност. Секунди, в които светът ми се разпадна на хиляди парченца. После той вдигна поглед и ме видя.
Очите му, обикновено топли и пълни с обич, сега бяха студени, разширени от паника. Той дръпна ръката си от рамото ѝ, сякаш се беше опарил. Жената също се обърна. Лицето ѝ беше безизразно, маска на професионална любезност, но в очите ѝ за миг проблесна триумф. Тя знаеше коя съм.
Очаквах извинение. Очаквах смут, объркване, опит да обясни. Вместо това, лицето на Огнян се изкриви в грозна гримаса на гняв. Гняв, насочен към мен.
„Какво правиш тук?“ – изсъска той, а гласът му беше остър като счупено стъкло.
„Аз… нося ти кафе“, промълвих, а гласът ми беше жалък шепот. Кафето се разплиска по ръката ми, горещо, но аз не усетих болка. Всичко в мен беше вцепенено.
Той не се извини. Просто изкрещя: „Махай се! Разваляш всичко.“
Думите му ме удариха по-силно от шамар. „Развалям всичко.“ Аз развалях всичко. Не той, не тази жена. Аз. Защото бях тук. Защото ги видях. Защото съществувах в този момент.
Жената стоеше мълчаливо, наблюдавайки сцената с леко приведен поглед, сякаш беше просто случаен свидетел, а не катализатор на разрухата.
Обърнах се, без да кажа и дума повече. Не можех. Гърлото ми беше стегнато в болезнен спазъм. Оставих чашата върху масичката в преддверието, без да ме е грижа, че кафето се разля по полираната повърхност. Всяко движение беше механично, сякаш тялото ми се управляваше от някой друг. Излязох от офиса му, минах покрай секретарката му, която ме погледна със съчувствие и срам, и се насочих към асансьора.
Напуснах със съкрушено сърце. Светът навън беше същият – слънцето грееше, колите се движеха, хората бързаха по задачите си. Но моят свят вече не съществуваше. Всичко, в което вярвах, всяка споделена усмивка, всяка нежна дума, всяко обещание за бъдещето – всичко беше лъжа. Чувствах се измамена, унизена, изтрита.
Прибрах се в празния ни апартамент – нашия дом, който сега ми се струваше студен и чужд. Всяка вещ крещеше за него. Снимките ни по стените ми се подиграваха. Свлякох се на дивана, неспособна да плача, неспособна да мисля. Бях просто една куха черупка, изпълнена с болка.
Един час по-късно телефонът ми звънна.
Погледнах екрана. Беше той. За части от секундата се поколебах. Исках да отхвърля обаждането, да го изтрия от живота си, както той се опита да ме изтрие от кабинета си. Но една малка, предателска искрица надежда проблесна в мрака. Ами ако има обяснение? Ами ако всичко е било ужасно недоразумение?
С трепереща ръка вдигнах телефона.
„Съжалявам“, каза той, а гласът му беше дрезгав, напрегнат. Не беше гласът на разкаял се съпруг. Беше гласът на човек, изправен до стената. „Трябваше да ти се развикам. Тази жена…“
Той замълча за миг, сякаш подбираше думите си. А аз чаках. Цялата ми същност се беше превърнала в слух, в очакване на присъдата.
„Тази жена не е това, което си мислиш. Името ѝ е Симона. И тя е тук, за да унищожи всичко, което съм градил. Всичко, което имаме.“
Глава 2
Думите му увиснаха във въздуха, тежки и неразбираеми. „Да унищожи всичко.“ Какво означаваше това? Мозъкът ми, замъглен от болка и предателство, отказваше да обработи информацията.
„Не разбирам“, прошепнах аз, а гласът ми едва се чуваше. „Какво общо има това с начина, по който я докосваше? С начина, по който ми изкрещя?“
Чух го как въздъхва тежко от другата страна на линията. „Лилия, моля те. Трябва да ми повярваш. Нещата са много по-сложни. Можеш ли да дойдеш пак в офиса? Не, почакай. Не там. Ще се срещнем в малкото кафене до парка. След половин час. Моля те.“
В гласа му имаше отчаяние, което не бях чувала досега. То проби през ледената стена около сърцето ми. Въпреки всичко, въпреки болката, аз го обичах. И тази частица любов, колкото и да беше наранена, ме накара да се съглася.
Половин час по-късно седяхме един срещу друг в сепарето на почти празното кафене. Той изглеждаше ужасно. Лицето му беше бледо, под очите му имаше тъмни кръгове. Не беше спал от дни. Ръцете му, които държаха чашата с вода, леко трепереха.
„Симона е адвокат“, започна той, без да ме гледа в очите. „Тя представлява Петър.“
Името ме прониза. Петър. Най-големият конкурент на Огнян. Човек, когото той презираше от дъното на душата си. Човек, известен със своята безскрупулност и хищнически бизнес практики.
„Преди няколко месеца направих грешка“, продължи Огнян, а гласът му беше пълен със самообвинение. „За да разширя бизнеса, изтеглих огромен заем. Но не от банка. От една инвестиционна компания. Мислех, че условията са добри. Мислех, че съм подсигурил всичко. Оказа се, че зад тази компания стои Петър. Всичко е било капан, Лилия. Договорът е пълен с клаузи, които не съм видял, с капани, които сега се затварят около мен.“
Той най-накрая вдигна поглед към мен. В очите му видях страх. Истински, неподправен страх.
„Фирмата е на ръба на фалита. Петър иска да я вземе за жълти стотинки. Симона е неговият инструмент. Тя води преговорите. Тя е тази, която всеки ден идва и ми извива ръцете, представяйки ми нови и нови искове, заплашвайки ме със съдебни дела, които ще ни съсипят.“
Слушах го и се опитвах да сглобя пъзела. Картината беше грозна, но все още не обясняваше всичко.
„Но защо… защо я докосваше така? Защо ми изкрещя да се махам?“
Огнян затвори очи за момент. „Това беше театър. Жалък, отчаян театър. Симона е като акула, усеща всяка капка кръв във водата. Всеки признак на слабост. От седмици се опитвам да я убедя, че държа нещата под контрол, че имам скрити козове. Тя постоянно намеква за личния ни живот, опитва се да ме разклати. Когато ти влезе, аз изпаднах в паника. Единственото, което ми хрумна, беше да ѝ покажа, че не ме е грижа. Че семейните проблеми са последното нещо, което може да ме разконцентрира. Изиграх ролята на безчувствен съпруг, за да не види колко уязвим ме правиш. Крещях на теб, за да ѝ покажа сила. Беше най-глупавото, най-жестокото нещо, което съм правил в живота си. Трябваше да я изгоня нея, а не теб. Съжалявам, Лилия. Толкова много съжалявам.“
Думите му звучаха искрено. Логиката беше изкривена, родена от отчаяние, но беше логика. Дали му вярвах? Не знаех. Сърцето ми беше бойно поле, на което се сблъскваха любовта и предателството, доверието и съмнението.
„Имаме ли изход?“, попитах аз, сменяйки темата, защото не можех да понеса повече да говоря за онази сцена.
„Не знам. Адвокатът ми, Мартин, казва, че нещата са много зле. Договорът е железен. Петър е предвидил всичко. Единственият ни шанс е да намерим нещо срещу него. Нещо, с което да го притиснем. Нещо, което Симона не знае.“
В този момент осъзнах, че проблемът вече не беше само негов. Беше наш. Нашият дом, нашето бъдеще, всичко беше заложено на карта. Кредитът за жилище, който бяхме взели преди две години, разчиташе изцяло на доходите от неговата фирма. Аз все още бях студентка по икономика, мечтата ми беше да се присъединя към неговия бизнес, след като завърша. Мечта, която сега изглеждаше като дим.
„Ще ти помогна“, казах аз, изненадвайки сама себе си. Гневът не беше изчезнал, нито болката. Но под тях се надигаше нещо друго – инат. Решителност. Нямаше да позволя на човек като Петър да ни унищожи. Нямаше да позволя на жена като Симона да се усмихва триумфално над руините на живота ни.
Огнян ме погледна с благодарност, която разкъса сърцето ми. „Не го заслужавам“, прошепна той.
„Не, не го заслужаваш“, съгласих се аз. „Но и двамата не заслужаваме да загубим всичко. Ще се борим. Заедно.“
Връщането у дома беше различно. Напрежението все още витаеше във въздуха, една невидима стена стоеше между нас. Спахме в една и съща спалня, но не се докоснахме. Доверието беше счупено и щеше да отнеме много време, за да се залепи, ако изобщо беше възможно.
Но сега имахме общ враг. И това, колкото и да беше странно, ни обединяваше.
Глава 3
Следващите дни бяха мъгла от срещи с адвокати, преглеждане на безкрайни папки с документи и напрегнати разговори до късно през нощта. Мартин, нашият адвокат, беше около петдесетте, с уморени очи и остър ум. Той не ни спести нищо.
„Този договор е шедьовър на юридическото коварство“, каза той на една от срещите, разпервайки ръце над масата, отрупана с класьори. „Всяка клауза е минирано поле. Пропуснат срок, леко забавяне на плащане, дори промяна в пазарните условия може да задейства неустойки, които ще ви погълнат. Петър ви е хванал в менгеме.“
Огнян седеше до мен, с лице, пребледняло като платно. Той, който винаги беше толкова уверен, толкова контролиращ, сега изглеждаше като момче, изгубило пътя си.
„Трябва да има слабо място“, настоях аз, прелиствайки поредната страница с неразбираем за мен юридически жаргон. „Никой не е перфектен.“
Мартин ме погледна с искрица уважение. „Точно така, госпожо. И точно това търсим. Не в договора. В човека зад него. Трябва да разберем всичко за Петър. Всичко за Симона. Всяка сделка, която са правили, всеки партньор, когото са имали. Търсим пукнатина в бронята им.“
Така започна нашето разследване. Аз се заех с онлайн проучванията. Като студентка по икономика имах достъп до бизнес бази данни и архиви, които не бяха общодостъпни. Прекарвах часове в библиотеката на университета и вкъщи пред лаптопа, ровейки се в миналото на Петър.
Той беше изградил империята си върху руините на други компании. Схемата винаги беше подобна – предлагаше изгодни заеми или инвестиции на фирми в затруднение, след което ги оплиташе в невъзможни условия и накрая ги поглъщаше. Всичко беше на ръба на закона, но винаги от правилната му страна. Беше умен, предпазлив и безмилостен.
Междувременно, конфликтът започна да се разпростира и в семействата ни. Отидох да видя сестра си, Десислава. Тя беше по-голяма от мен, прагматична и здраво стъпила на земята. Разказах ѝ всичко – за сцената в кабинета, за обяснението на Огнян, за финансовата криза.
Тя ме изслуша търпеливо, докато пиехме чай в уютната ѝ кухня. Когато свърших, тя ме погледна право в очите.
„Лилия, ти наистина ли му вярваш? Тази история за театъра пред онази жена… звучи ми като най-удобното извинение на света. Мъжете са способни на всичко, за да прикрият изневяра.“
„Не е само това, Деси“, възразих аз. „Видях документите. Видях страха в очите му. Проблемът е реален.“
„Проблемът може да е реален, но това не изключва и другото. Може би той използва кризата, за да оправдае аферата си. Помисли си – хващаш го натясно, а той ти казва: „Скъпа, не е това, което изглежда, правя го, за да спася семейството“. Колко удобно!“
Думите ѝ бяха като сол в раната. Съмненията, които се опитвах да потисна, изплуваха отново на повърхността. Дали не бях просто една глупачка, която избира да повярва в по-малко болезнената лъжа?
Огнян също имаше своите битки. Брат му, Асен, дойде една вечер в дома ни. Асен беше пълната противоположност на Огнян – спокоен, уравновесен, управляващ малък, но стабилен бизнес.
„Казах ти да не се занимаваш с тези хора, Огнян!“, почти изкрещя Асен в хола ни. „Предупредих те, че този заем е твърде хубав, за да е истина. Но ти не слушаш! Винаги искаш повече, по-бързо, по-голямо! Ето докъде те доведе твоята алчност!“
„Не е алчност, а амбиция!“, сопна се Огнян. „Исках да изградя нещо значимо! Нещо за нас, за бъдещето ни!“
„И какво изгради? Дългова яма, от която няма излизане! И си повлякъл и Лилия с теб! Как можа да бъдеш толкова безразсъден?“
Спорът им беше ожесточен. Стари обиди и неизказани обвинения излязоха наяве. Чувствах се като страничен наблюдател на разпада на още един важен стълб в живота на съпруга ми. Асен си тръгна ядосан, тръшвайки вратата след себе си.
Огнян се свлече на дивана, скрил лице в ръцете си. „Той е прав“, промълви. „Всичко е по моя вина.“
За първи път от онази ужасна сутрин насам, аз седнах до него и го прегърнах. Не беше прошка. Беше примирие. Признание, че и двамата сме в една лодка, която потъва, и ако не гребем заедно, ще се удавим.
Той се облегна на мен и за миг цялата му арогантност, цялата му бизнес фасада се срина. Той беше просто един уплашен човек, който беше загубил всичко. И в този момент на уязвимост, аз видях мъжа, в когото се бях влюбила.
„Ще се справим“, казах тихо, макар и самата аз да не бях сигурна в това.
Няколко дни по-късно, докато ровех в стари бизнес регистри, попаднах на нещо интересно. Малка, отдавна закрита фирма, свързана с Петър в началото на кариерата му. Името на един от съдружниците му привлече вниманието ми. Човек, който беше завел дело срещу Петър за измама, но мистериозно го беше оттеглил.
Записах името. Може би това беше първата нишка. Първата пукнатина в бронята на нашия враг.
Глава 4
Напрежението вкъщи ставаше почти непоносимо. Всяко иззвъняване на телефона караше и двама ни да подскачаме. Всяко писмо в пощенската кутия можеше да бъде призовка или известие за просрочен дълг. Симона продължаваше да притиска Огнян, като всеки ден му поставяше нови, невъзможни срокове. Той се връщаше от офиса късно вечер, изцеден и мълчалив.
Нашите нощи бяха безсънни. Лежахме един до друг в тъмното, разделени от пропаст от неизказани думи и съмнения. Понякога го чувах как става и отива в хола, където стоеше с часове, загледан през прозореца. Болката от предателството все още беше там, загнездена дълбоко в мен, но сега беше примесена със страх. Страх за бъдещето ни, за дома ни, за самия него. Виждах как стресът го разяжда отвътре.
Една сутрин, докато закусвахме в пълно мълчание, той плъзна по масата официално изглеждащ плик.
„Дойде вчера“, каза той глухо. „Известие от банката. Ако до един месец не покрием вноските по ипотеката, започват процедура по отнемане на жилището.“
Погледнах плика. Думите плуваха пред очите ми. Нашият дом. Мястото, което бяхме избрали заедно, което бяхме обзавеждали с толкова любов и мечти. Стените, които пазеха смеха ни, тайните ни, надеждите ни. Сега и те бяха застрашени.
„Фирмените сметки са блокирани“, продължи той, сякаш изповядваше най-големия си грях. „Не мога да изтегля нищо. Личните ми спестявания почти се стопиха покрай таксите за адвокати. Нямаме пари, Лилия.“
Това беше дъното. Финансовият колапс вече не беше абстрактна заплаха. Той беше тук, в кухнята ни, седнал на масата заедно с нас.
Този ден реших да действам по-агресивно. Нишката, която бях открила – бившият съдружник на Петър, се казваше Ивайло. Открих адреса му след няколко часа търсене. Живееше в малък апартамент в краен квартал. Беше на светлинни години от бляскавия свят на Петър и Огнян.
Отидох там без да казвам на съпруга си. Не исках да му давам напразни надежди. Намерих Ивайло в малкото квартално кафене – мъж на средна възраст, с уморено лице и тъжни очи. Когато се представих и споменах името на Петър, той потръпна.
„Не искам да говоря за този човек“, каза той твърдо и се опита да стане.
„Моля ви“, спрях го аз. „Той съсипва живота на семейството ми. Точно както вероятно е съсипал и вашия. Видях документите по делото, което сте завели срещу него. И после сте го оттеглили. Защо?“
Той седна обратно, погледна ме дълго и сякаш видя в очите ми собственото си отчаяние от преди години.
„Защото ме заплаши“, прошепна той. „Не мен директно. Заплаши семейството ми. Дъщеря ми тогава беше малка. Намекна, че могат да ѝ се случат инциденти. Той е чудовище без душа. Нямах избор. Оттеглих делото и загубих всичко. Той взе бизнеса, който бяхме изградили заедно, и ме изхвърли на улицата.“
Историята му ме смрази. Сега разбирах с какъв човек си имаме работа. Петър не играеше по правилата. Той създаваше свои собствени.
„Имате ли някакви доказателства? Нещо, което сте запазили от онова време?“, попитах аз, а сърцето ми биеше лудо.
Ивайло се поколеба. „Може би. Имам стари документи, записи на разговори… Държах ги, не знам защо. Може би от глупава надежда, че един ден справедливостта ще възтържествува.“
„Този ден може да е дошъл“, казах аз.
Той ме покани в апартамента си. От стара, прашна кутия за обувки извади няколко касети и папка с пожълтели листове.
„Ето“, каза той и ми ги подаде. „Вземете ги. Но бъдете много, много внимателна. Този човек е опасен.“
Прибрах се у дома с чувството, че държа в ръцете си бомба със закъснител. Разказах всичко на Огнян. Докато говорех, видях как в очите му се връща искрата на боеца, която бях мислила за угаснала.
Още същата вечер занесохме касетите и документите на Мартин. Той ги прегледа внимателно. На една от касетите имаше запис на разговор между Петър и Ивайло. Качеството беше лошо, но гласът на Петър се чуваше ясно, докато изричаше завоалираните заплахи срещу дъщерята на Ивайло.
Мартин вдигна глава от документите. На лицето му за първи път от седмици имаше усмивка.
„Това“, каза той, потупвайки касетофона, „е изнудване. Престъпление. Може да не е достатъчно, за да го вкараме в затвора, но е повече от достатъчно, за да го накараме да седне на масата за преговори. Нашите преговори.“
Внезапно се появи лъч светлина в тунела. Не беше много, но беше нещо. Беше оръжие.
Но Петър не беше човек, който ще се предаде лесно. Няколко дни по-късно, докато се прибирах от университета, забелязах черна кола, паркирана на улицата срещу нашия блок. Колата беше там и на следващия ден. И по-следващия. Не беше съвпадение.
Той ни наблюдаваше. Изпращаше ни съобщение. Знаеше, ‘е ровим. И играта ставаше все по-опасна.
Глава 5
Черната кола се превърна в постоянен, зловещ декор в живота ни. Тя беше там сутрин, когато излизах, и вечер, когато се прибирах. Понякога беше паркирана на различно място, но винаги беше там, някъде наблизо, мълчалив наблюдател. Не смеех да се доближа, нито да погледна кой е вътре. Присъствието ѝ беше достатъчно. Беше психологически тормоз, демонстрация на сила. Петър ни казваше: „Знам къде живеете. Знам кога влизате и излизате. Вие сте под мой контрол.“
Разказах на Огнян и той побесня. Искаше да слезе долу, да се разправя, да счупи стъклата на колата. Спрях го.
„Точно това иска той, Оги!“, казах аз, хващайки го за ръката. „Иска да те провокира, да направиш нещо глупаво, нещо, което може да използва срещу теб. Трябва да сме по-умни.“
Въпреки думите ми, страхът се загнезди в мен. Започнах да се оглеждам през рамо, докато вървях по улицата. Всяка непозната кола ме караше да настръхвам. Нашият дом, който беше моето убежище, вече не се усещаше сигурен. Чувствах се като в капан.
Междувременно, Мартин подготвяше нашия ход. Той се свърза с адвокатите на Петър и поиска среща, намеквайки, че разполагаме с „нова информация“, която може да промени изцяло хода на преговорите. Срещата беше насрочена за следващата седмица в неутрална територия – голяма адвокатска кантора в центъра на града.
Дните до срещата бяха най-дългите в живота ми. С Огнян почти не говорехме. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Всеки от нас беше потънал в собствените си страхове. Аз се страхувах за физическата ни безопасност. Той се страхуваше от провала, от унижението да загуби всичко, за което беше работил.
Една вечер, докато преглеждах за пореден път записките си за Симона, открих нещо, което досега бях пропуснала. В една стара бизнес статия се споменаваше, че тя е започнала кариерата си в същата компания, в която е работил и Ивайло, преди да основе фирмата с Петър. Това означаваше, че тя познава Ивайло. И най-вероятно е знаела за мръсните номера на Петър още от самото начало. Тя не беше просто инструмент. Тя беше съучастник.
Това откритие промени всичко. Досега я виждах като безмилостен професионалист. Сега я виждах като част от престъпна схема.
В деня на срещата стомахът ми беше свит на топка. Огнян облече най-скъпия си костюм, сякаш се опитваше да облече и старата си увереност. Аз избрах строга, семпла рокля. Исках да изглеждам сериозна, не като изплашена съпруга.
Влязохме в огромната конферентна зала. Петър и Симона вече бяха там. Петър беше точно такъв, какъвто си го представях – висок, с прошарена коса и студени, хищнически очи. Той ни изгледа с лека, подигравателна усмивка. Симона стоеше до него, с безизразното си лице-маска. Когато погледите ни се срещнаха, аз не извърнах своя. Задържах го, опитвайки се да ѝ покажа, че не ме е страх.
Срещата започна. Адвокатите им говореха надменно, изреждайки нашите дългове и неустойки. Мартин ги остави да се изкажат, без да ги прекъсва. Огнян седеше вцепенен до мен, стиснал юмруци под масата.
Когато те свършиха, Мартин се прокашля.
„Благодаря ви за изложението. Сега, ако позволите, ние бихме искали да обсъдим една малко по-стара сделка. Сделката с господин Ивайло и неговата бивша фирма.“
При споменаването на името, видях как Петър леко се напрегна. Усмивката изчезна от лицето му. Симона остана привидно спокойна, но пръстите ѝ, които държаха писалката, леко побеляха.
Мартин пусна касетофона на масата. Натисна бутона за възпроизвеждане. Тишината в стаята беше нарушена от пращенето на старата лента, а после се чу гласът на Петър – по-млад, но също толкова безмилостен, докато изричаше заплахите си.
Когато записът свърши, в залата цареше гробна тишина.
„Това е монтаж!“, изръмжа Петър, но в гласа му нямаше увереност.
„Имаме и свидетел, готов да потвърди автентичността на записа под клетва“, спокойно отвърна Мартин. „Както и документи, доказващи финансовите щети. Това се нарича изнудване, господин Петър. Наказателният кодекс има доста интересни текстове по този въпрос.“
После Мартин се обърна към Симона.
„А вие, госпожо… Нашето проучване показва, Dе сте работили в същата компания като господин Ивайло по време на тези събития. Ще бъде много интересно за съда да разбере какво сте знаели и кога сте го знаели. Съучастието също е наказуемо.“
Това беше ударът, който я пречупи. За първи път видях пукнатина в нейната маска. Паника проблесна в очите ѝ. Тя погледна към Петър, сякаш очакваше той да я спаси. Но той гледаше Мартин с чиста, нефилтрирана омраза.
Играта се беше обърнала. Ние имахме контрола.
„Какво искате?“, процеди Петър през зъби.
„Искаме да анулирате договора за заем“, каза Мартин. „Искаме да се откажете от всичките си претенции към фирмата на моя клиент. В замяна на това, тези записи и документи ще останат строго поверителни.“
Последва дълго, напрегнато мълчание. Петър и Симона си шепнеха нещо яростно. Виждах, че той е бесен, унизен. Но също така виждах, че е прагматичен. Един публичен скандал за изнудване щеше да срине репутацията му и да привлече нежелано внимание към другите му сделки.
Накрая, неговият адвокат кимна.
„Ще подготвим документите“, каза той сковано.
Излязохме от залата, без да кажем и дума повече. Когато вратата се затвори зад нас, Огнян се облегна на стената и си пое дълбоко дъх, сякаш не беше дишал през цялото време. Аз усетих как краката ми омекват от облекчение.
Победихме.
Но докато се прибирахме към дома, знаех, че тази победа има своята цена. Спасихме бизнеса, спасихме къщата. Но какво бяхме спасили от нашия брак? Битката ни беше обединила срещу общ враг. Но сега, когато врагът го нямаше, какво оставаше между нас? Оставаше споменът за сцената в кабинета, за неговия крясък, за моето унижение. Оставаше счупеното доверие.
Войната беше спечелена. Но мирът изглеждаше все така далеч.
Глава 6
Празненството беше кратко и някак кухо. Отворихме бутилка вино вечерта, след като Мартин ни се обади, за да потвърди, че всички документи по анулирането на дълга са подписани. Вдигнахме чаши.
„За нас“, каза Огнян, гледайки ме в очите. „И за теб. Ти ни спаси, Лилия. Без теб бях загубен.“
Благодарността в гласа му беше искрена, но не можеше да запълни празнината помежду ни. Отпих от виното. То имаше горчив вкус.
„И двамата се борихме“, отвърнах аз. Това беше истината. Но също така беше и начин да избегна интимността на неговата благодарност. Все още не бях готова.
Следващите седмици бяха странен вакуум. Финансовата криза беше отминала. Черната кола изчезна от улицата ни. Огнян се хвърли с пълна сила да възстановява фирмата си, да успокоява партньори и да поправя щетите, нанесени от Петър. Аз се върнах към лекциите и подготовката за изпитите си. Животът ни трябваше да се върне към нормалното.
Но „нормалното“ вече не съществуваше.
Всяка вечер, когато той се прибираше, между нас имаше неловкост. Говорехме за деня си, за работата, за университета. Но избягвахме да говорим за нас. Сцената в кабинета му висеше между нас като призрак. Той знаеше, че не съм му простила напълно. Аз знаех, че той се страхува да повдигне темата отново.
Една вечер търпението ми се изчерпа. Седяхме в хола, всеки забил поглед в екрана на своя лаптоп, обгърнати в мълчание.
„Не можем да продължаваме така, Огнян“, казах аз тихо, затваряйки компютъра си.
Той вдигна поглед, изненадан. „Какво имаш предвид?“
„Имам предвид това. Тази тишина. Това преструване, че всичко е наред. Не е. Ти спаси бизнеса си. Аз спасих дома ни. Но нашият брак все още е в руини.“
Той остави своя лаптоп и се приближи до мен. Седна на ръба на дивана, без да смее да ме докосне.
„Знам“, прошепна той. „И не знам как да го поправя. Всеки път, когато те погледна, виждам болката в очите ти. И знам, че аз съм я причинил. Думите, които ти казах онзи ден… „Разваляш всичко“… Те бяха най-ужасните думи, които можех да изрека. Защото истината е, че ти си единственото нещо, което държи моя свят цял.“
Това беше изповедта, която чаках. Не извиненията, не обясненията за бизнеса. А признанието за болката, която ми беше нанесъл.
Сълзи се стекоха по лицето ми. Сълзи на гняв, на облекчение, на тъга.
„Унизи ме, Оги. Пред онази жена. Накара ме да се почувствам малка, незначителна. Сякаш целият ни живот, всичко, което сме градили, няма никакво значение в сравнение с твоя бизнес.“
„Сгреших“, каза той, а гласът му се пречупи. „Бях уплашен и постъпих като страхливец. Вместо да те защитя, аз те нападнах. Можеш ли някога да ми простиш?“
Погледнах го. В очите му нямаше нищо друго освен разкаяние. Видях мъжа, когото обичах, лишен от своята броня, уязвим и молещ.
Не знаех дали мога да му простя напълно. Раната беше твърде дълбока. Но знаех, че искам да опитам.
„Ще ми трябва време“, казах аз честно. „И ще трябва да ми докажеш, че мога да ти вярвам отново. Не само с думи. С дела.“
Той кимна. „Всичко, каквото е нужно.“
Този разговор беше началото. Болезнено, трудно, но начало. Започнахме да говорим отново. Наистина да говорим. За страховете си, за надеждите си, за съмненията си. Той ми разказа колко близо е бил до пълния срив, колко самотен се е чувствал в битката, преди аз да се включа. Аз му разказах за унижението, за съмненията, които сестра ми беше посяла в ума ми, за страха, който изпитвах, когато виждах черната кола.
Бавно, много бавно, започнахме да строим мост над пропастта помежду ни.
Един ден Огнян се прибра с новина.
„Асен беше в офиса днес“, каза той. „Дойде да се извини. Каза, че е бил прекалено рязък, че е трябвало да ме подкрепи, вместо да ме напада.“
„Радвам се да го чуя“, отвърнах аз. Семейните конфликти бяха още една тежест, която носехме.
„Има и още нещо“, продължи Огнян. „Предложих му да стане съдружник във фирмата. С 40 процента. Той е по-предпазлив, по-уравновесен. Има нужда от някой като него, за да не правя повече глупости.“
Бях изумена. Това беше огромен жест. Огнян винаги беше пазил фирмата си като свое собствено дете, ревниво отказвайки всякакво партньорство. Да предложи на брат си почти половината от нея беше знак за огромна промяна. Той се учеше да се доверява. Учеше се да не носи целия товар сам.
Това беше делото, което чаках.
Няколко седмици по-късно завърших университета с отличие. На дипломирането ми Огнян беше там, на първия ред, заедно с Десислава и Асен. Когато извикаха името ми, той ръкопляскаше по-силно от всички. В погледа му имаше гордост, която стопли сърцето ми.
След церемонията, докато се разхождахме в парка, той спря и ме хвана за ръце.
„Имам предложение за теб“, каза той с усмивка. „Фирмата има нужда от нов финансов директор. Някой умен, на когото мога да имам пълно доверие. Някой, който вече е доказал, че може да спаси компанията от фалит. Позицията е твоя, ако я искаш.“
Погледнах го. Това не беше просто предложение за работа. Това беше покана да бъдем истински партньори. В живота, в любовта, в бизнеса.
„Приемам“, казах аз.
В този момент знаех, че сме успели. Бурята беше отминала. Тя ни беше оставила белези, беше променила пейзажа на нашия живот завинаги. Но не ни беше унищожила. Бяхме устояли. И бяхме по-силни от всякога.
Прегърнах го, този път наистина, без задръжки. Счупеното доверие започваше да се лекува. Бъдещето все още беше несигурно, но за първи път от много време насам, аз го погледнах с надежда. Щяхме да го изградим отново. Тухла по тухла. Заедно.