Внукът ми, малкият Самуил, имаше нужда от спешна медицинска помощ. Лежеше в леглото си, а малкото му телце се тресеше от пристъп на задух. Лицето му, обикновено розово и пълно с живот, сега беше бледо, с лек синкав оттенък около устните. Всеки хриптящ дъх, който си поемаше, пронизваше сърцето ми като леден кинжал. Снаха ми, Лилия, беше в истерия. Тя крачеше напред-назад из стаята, ръцете ѝ трепереха, а очите ѝ бяха плувнали в сълзи.
„Нямаме пари, мамо! Просто нямаме!“, ридаеше тя, вкопчила пръсти в косата си. „Лекарят каза, че трябва да се направи специално изследване, може би дори да го приемат в частна клиника за няколко дни. Говори за някакъв нов апарат, който може да определи точно алергена, но всичко струва цяло състояние. Откъде да ги намерим? Петър работи от сутрин до вечер, но ипотеката ни изяжда живи. Аз не мога да започна работа, докато Самуил е така.“
Думите ѝ бяха като удари с камшик. Чувствах се безпомощна, гледайки страданието на единствения си внук. В този момент бях готова на всичко. Абсолютно всичко. Пенсионният ми фонд, събиран с десетилетия труд и лишения, изведнъж изгуби всякакво значение пред лицето на тази криза. Това бяха просто хартийки в сравнение с живота на Самуил.
„Лили, успокой се, мила“, казах аз с възможно най-твърдия глас, който успях да събера, докато отвътре се разпадах. „Парите не са проблем. Ще изтегля всичко, до последната стотинка. Още утре сутринта ще отида в банката. Ти само се погрижи за детето, намери най-добрите лекари. Не се притеснявай за нищо друго.“
Лицето ѝ светна от облекчение, което сякаш прогони за миг паниката. Тя се хвърли на врата ми, ридаейки благодарствено. „О, мамо! Ти си нашият ангел! Не знам какво щяхме да правим без теб!“
Оставих я да се успокои, докато галех гърба ѝ. В този момент вярвах във всяка нейна дума, във всяка нейна сълза. Тя беше майка, уплашена за детето си. Кой можеше да я вини? Уредихме Самуил да прекара нощта под мое наблюдение, докато тя и Петър уж щяха да проучват клиники и специалисти. Лилия каза, че трябва да се обади спешно на майка си, за да я информира и да потърси морална подкрепа. Излезе на балкона, затваряйки плътно вратата след себе си, за да не буди детето.
Седях до леглото на Самуил, държейки малката му ръчичка. Дишането му беше станало малко по-равномерно след инхалацията, която му направих. Къщата беше тиха, само далечният шум на нощния град се процеждаше през прозорците. По едно време усетих, че въздухът в стаята е станал твърде сух. Станах, за да отворя леко вратата на балкона и да влезе малко свежест.
И тогава я чух. Гласът на Лилия беше приглушен, но ясен в нощната тишина. Не беше истеричен, нито разплакан. Беше твърд, делови, дори леко триумфиращ.
„Да, мамо, всичко е наред. Свърши работа. Старата пак се хвана… Да, да, точно така, астматичният пристъп винаги действа… Не, разбира се, че не е толкова зле. Малко се задъха, но инхалаторът го оправи за пет минути… Парите? Да, обеща ми всичко. Ще изтегли целия си пенсионен фонд. Казах ѝ, че е за клиника в чужбина, някаква нова терапия… Да, знам, че е рисковано, но Димитър каза, че това е последният транш, който му трябва. Сделката е почти финализирана. Като влезе в онзи строителен проект, ще бъдем милионери, мамо! Милионери! Просто трябва да издържим още малко… Не, Петър не знае нищо, разбира се. Той си мисли, че парите са за лечението. Той е толкова предсказуем… Добре, затварям сега. Ще се чуем утре, след като взема парите.“
Стоях като вкаменена зад вратата, ръката ми замръзнала на дръжката. Всяка дума беше като удар с нажежено желязо. Въздухът в дробовете ми свърши. Свят ми се зави. Пенсионният ми фонд. Спестяванията на целия ми живот. Не бяха за спасението на внука ми. Бяха за някакъв Димитър. За някаква сделка.
Оказа се, че всъщност използваше парите ми за… за да финансира тайния си любовник и неговите съмнителни бизнес начинания.
Болката беше физическа. Сякаш нещо се счупи в гърдите ми, нещо топло и доверчиво, което никога повече нямаше да бъде същото. Гледах спящото си внуче, чиято болест беше използвана като най-жестокото оръжие за измама, и осъзнах, че войната в моето семейство тепърва започваше. И аз, старата жена, която всички подценяваха, трябваше да намеря сили да се боря.
Глава 2: Маската на лицемерието
Когато Лилия се върна от балкона, лицето ѝ отново беше маска на загрижена майка. Очите ѝ бяха леко зачервени, сякаш наистина беше плакала. Тя пристъпи на пръсти до леглото на Самуил и нежно оправи завивката му.
„Как е той?“, прошепна тя, поглеждайки към мен.
„Спи спокойно“, отговорих аз, а гласът ми прозвуча кухо и чуждо в собствените ми уши. Насилих се да запазя самообладание. Всяка фибра в тялото ми крещеше да я хвана за гърлото, да я разтърся и да изкрещя истината в лицето ѝ. Но знаех, че това няма да помогне. Щеше да отрече всичко, щеше да ме изкара луда, сенилна старица. Щеше да настрои Петър срещу мен. Не, трябваше да бъда умна. Трябваше да бъда хитра като лисица, за да се преборя с тази змия, която бях приела в дома си.
„Майка ми също е много притеснена“, въздъхна Лилия, сядайки до мен на дивана. „Но се радва, че ти ще помогнеш. Каза, че винаги е знаела, че си човек с голямо сърце.“
Погнусата се надигна в мен като горчива вълна. Тя дори използваше собствената си майка, Магда, като съучастник в тази цинична игра. Колко дълбоко се простираше тази лъжа? Откога продължаваше? Колко пъти преди това бях давала „дребни“ суми за „неотложни“ нужди, без дори да се замислям?
„За Самуил всичко бих направила“, казах бавно, като се взирах в нея, опитвайки се да пробия фасадата ѝ. „Той е моята кръв.“
Тя кимна, избягвайки погледа ми. „Разбира се. Аз утре сутрин ще се свържа с координатора на клиниката. Ще ми трябват парите в брой, ако може. Знаеш как са тези неща, искат всичко да се плати предварително.“
В брой. Разбира се. За да няма следи. За да може лесно да ги предаде на своя Димитър. Планът им беше перфектен в своята наглост.
На следващата сутрин Петър дойде рано, преди да тръгне за работа. Изглеждаше изтощен, с тъмни кръгове под очите. Той ме прегърна силно.
„Мамо, благодаря ти. Лили ми каза. Ти ни спасяваш. Не знам как ще ти се реваншираме.“
Погледнах сина си. Моето момче, което бях отгледала с толкова любов и грижа. Беше добър човек, работлив, честен до болка. И сляп. Абсолютно сляп за жената до себе си. Сърцето ми се късаше за него. Исках да му кажа всичко, но думите засядаха в гърлото ми. Как можех да го направя? Да му кажа, че съпругата му го мами, че го използва, че го е превърнала в глупак? Това щеше да го съсипе. Щеше да разруши света му.
„Няма нужда от реванш, сине. Семейството е за това“, отвърнах аз, като се опитвах да вложа цялата си любов в тези думи.
След като той тръгна, аз се приготвих за банката. Лилия ме чакаше нетърпеливо, подскачайки нервно от крак на крак. Облечена беше с елегантен костюм, който не бях виждала досега, а на китката ѝ проблясваше нов, скъп часовник. Колко ли такива „подаръци“ от Димитър имаше, платени с моите пари?
Пътят до банката беше мъчителен. Лилия бърбореше непрестанно за състоянието на Самуил, за „сложната апаратура“, за „реномираните професори“. Всяка нейна дума беше лъжа и аз трябваше да стоя и да слушам, да кимам и дори да задавам въпроси, за да поддържам театъра.
В банката служителката ме погледна притеснено, когато заявих, че искам да изтегля цялата сума от пенсионния си влог. „Госпожо, сигурна ли сте? Това са всичките ви спестявания. Има такси за предсрочно прекратяване.“
Погледнах към Лилия, която стоеше настрана и се преструваше, че разглежда някакви брошури. В очите ѝ обаче се четеше хищническо нетърпение.
„Напълно сигурна съм“, заявих твърдо. „Семейна спешност.“
Докато чаках парите да бъдат изброени и опаковани, ръцете ми трепереха. Не от страх, а от гняв. Това не бяха просто пари. Това бяха годините ми младост, прекарани в завода. Това бяха лишенията, които бях търпяла, за да осигуря бъдещето на децата си. Това беше моята сигурност, моята независимост. И сега щях да ги предам доброволно в ръцете на човека, който искаше да унищожи сина ми.
Но имах план. Когато служителката ми подаде дебелия плик, аз не го дадох веднага на Лилия. Прибрах го в чантата си и казах: „Искам първо да говоря с лекуващия лекар на Самуил. Искам да ми обясни лично каква е тази процедура и какви са рисковете. Искам да видя с очите си клиниката, в която ще го приемат. Ще дойда с теб.“
Усмивката на Лилия замръзна. Паника проблесна в очите ѝ за части от секундата, преди да успее да я прикрие.
„Но, мамо, няма нужда! Аз ще се оправя с всичко. Ти си направи достатъчно. Защо да се разкарваш? Лекарите са много заети…“
„Настоявам“, прекъснах я аз с леден тон, който самата себе си изненада. „Това са моите пари. Искам да знам къде отиват. Няма да ти ги дам, докато не се уверя, че всичко е така, както казваш. Тръгваме веднага.“
Тя пребледня. Капанът беше щракнал. Сега трябваше да видя как ще се измъкне от него. Войната беше обявена, макар и без нито един изстрел.
Глава 3: Първите пукнатини
Лилия заекна. „Ама… те… те не приемат така. Трябва предварителна уговорка. Координаторът… той е в чужбина, комуникираме само по имейл.“
Лъжите ѝ ставаха все по-непохватни, все по-прозрачни. Тя очевидно не беше подготвена за този ход от моя страна. Винаги съм била кротката, отстъпчива свекърва, която лесно може да бъде манипулирана. Днес обаче тя виждаше пред себе си една различна жена.
„Няма проблем“, отвърнах аз невъзмутимо. „Ще отидем при личния лекар на Самуил тогава. Нека той ни даде направление и официален документ за нуждата от тази скъпоструваща процедура. Искам всичко да е черно на бяло. За твое добро е, Лили. Представи си, ако нещо се обърка, трябва да имаме документи, нали?“
Тя ме гледаше с широко отворени очи, в които се четеше смесица от ярост и безпомощност. Беше в ъгъла. Ако откажеше, щеше да предизвика подозрение. Ако приемеше, лъжата ѝ щеше да лъсне.
„Добре“, процеди тя през зъби. „Добре. Но днес не може. Лекарят има часове до късно вечерта. Може би утре.“
„Чудесно. Утре тогава. А парите ще останат в мен дотогава. На сигурно място“, казах аз и стиснах чантата си.
През остатъка от деня напрежението вкъщи можеше да се реже с нож. Лилия почти не говореше. Непрекъснато излизаше на балкона с телефона си, като този път говореше толкова тихо, че не можех да чуя нищо. Представях си трескавите разговори с нейния Димитър, опитите им да измислят нов план, нова лъжа, която да ми пробутат.
Аз, от своя страна, се заех с нещо, което трябваше да направя отдавна. Позвъних на дъщеря си, Ралица. Тя беше моята гордост – учеше право в университета в големия град, беше умно и проницателно момиче. За разлика от Петър, тя никога не беше харесвала Лилия. Усещаше фалша ѝ инстинктивно.
Разказах ѝ всичко, без да спестявам нито една подробност – от пристъпа на Самуил до подслушания разговор и днешната сцена в банката. От другата страна на линията настъпи дълго мълчание.
„Мамо…“, каза най-накрая Ралица, а в гласа ѝ се долавяше стоманена нотка. „Знаех си. Знаех си, че тази жена е хищник. Добре, че не си ѝ дала парите. Сега трябва да действаме много внимателно. Не я предизвиквай повече директно. Преструвай се, че си се успокоила и ѝ вярваш. Трябва ни време, за да разберем кой е този Димитър и с какво точно се занимава.“
„Но какво да правя? Утре тя ще очаква да ходим по лекари“, попитах аз, чувствайки се изгубена.
„Импровизирай. Кажи ѝ, че си говорила с приятелка, която е медицинска сестра, и тя те е посъветвала да не бързаш, да потърсиш второ мнение. Протакай, мамо. Трябва да спечелим време. Аз ще направя собствено проучване. Името е Димитър, казваш? Това е начало.“
Съветът на Ралица ми вдъхна кураж. Не бях сама в това. Имах съюзник.
На следващата сутрин, точно както Ралица ме посъветва, казах на Лилия, че съм размислила.
„Една приятелка, помниш леля Мария, нейната дъщеря е старша сестра в голяма болница. Разказах ѝ за случая и тя ме посъветва да не прибързваме. Каза, че има много измамници, които се възползват от отчаянието на хората. Препоръча ми друг специалист, ще ми уреди час за следващата седмица. Дотогава е по-добре парите да си стоят в банката.“
Лилия едва не избухна. Видях как мускулите на челюстта ѝ се стегнаха. „Какви ги говориш? Нямаме време! Състоянието на Самуил може да се влоши всеки момент!“
„Няма. Снощи спа като ангел. Инхалаторът му действа чудесно. Ще изчакаме още няколко дни, за да сме сигурни, че постъпваме правилно“, отсякох аз.
През следващите дни играта на котка и мишка продължи. Лилия ставаше все по-нервна и раздразнителна. Започна да прави грешки. Един ден се прибра с луксозни пазарски чанти, които бързо скри в гардероба, мислейки си, че не съм я видяла. Друг път я чух да говори по телефона за „лихви“ и „крайни срокове“. Очевидно парите ѝ бяха нужни спешно, а моето протакане объркваше плановете ѝ.
Една вечер Петър се прибра от работа по-рано. Изглеждаше притеснен.
„Мамо, Лили ми каза, че се колебаеш за парите. Какво става? Нали се разбрахме?“
Седнах до него и го хванах за ръка. „Петър, сине, аз просто искам да съм сигурна. Това са много пари. Искам да се уверя, че се използват по най-добрия начин за внука ми.“
„Но Лили е говорила с най-добрите!“, възрази той. „Ти не ѝ ли вярваш? Тя е майка на детето ти!“
„Разбира се, че ѝ вярвам“, излъгах аз, а думите загорчаха в устата ми. „Просто съм стара жена и се притеснявам. Искам всичко да е изрядно.“
Той въздъхна. Беше разкъсван между лоялността към съпругата си и уважението към мен. Точно на това разчиташе Лилия.
Междувременно Ралица не си губеше времето. Една вечер ми се обади, а гласът ѝ беше напрегнат.
„Мамо, намерих го. Димитър. Има малка строителна фирма, регистрирана наскоро. Няма почти никаква дейност, но в социалните мрежи той се представя за голям предприемач. Скъпи коли, луксозни почивки, маркови дрехи… Всичко на показ. Но има и нещо друго. Намерих няколко форума, в които името му се споменава във връзка с измамни схеми за инвестиции. Обещава бърза и голяма печалба, взима парите и изчезва. Срещу него има заведени няколко граждански дела, но той все успява да се измъкне. Мамо, Лилия не просто му дава пари. Тя е затънала до уши в неговите измами.“
Кръвта изстина във вените ми. Ситуацията беше много по-сериозна, отколкото си представях. Тук не ставаше въпрос само за изневяра и лъжи. Ставаше въпрос за престъпление. И моето семейство беше в епицентъра му.
Глава 4: Сянката на непознатия
Откритието на Ралица промени всичко. Вече не ставаше въпрос просто да предпазя спестяванията си. Трябваше да предпазя сина си от разруха. Ако името на Лилия беше замесено в дела за измама, това неминуемо щеше да повлече и Петър надолу. Тяхната ипотека, общото им имущество, бъдещето на Самуил – всичко беше поставено на карта.
„Какво да правя, Рали?“, прошепнах в слушалката, чувствайки как паниката отново започва да ме завладява.
„Трябват ни доказателства, мамо. Конкретни, неоспорими доказателства, които да покажем на татко. Думите ти срещу нейните не са достатъчни. Той ще я защити. Трябва ни нещо, което да го накара да прогледне. Можеш ли… можеш ли да я проследиш?“
Идеята ме ужаси. Аз, една пенсионерка, да се правя на частен детектив? Беше абсурдно. Но какъв друг избор имах?
„Ще опитам“, казах аз с пресъхнало гърло.
Удобният случай се появи два дни по-късно. Лилия обяви, че излиза на „разходка с приятелки, за да се разсее малко от напрежението“. Обличаше се твърде дълго и внимателно за обикновена разходка. Сложи си най-хубавата рокля, високи токчета и силен парфюм. Целуна Самуил разсеяно и излезе.
Изчаках пет минути, грабнах шала и тъмните си очила и тръгнах след нея. Сърцето ми биеше до пръсване. Чувствах се едновременно глупаво и уплашено. Какво щях да правя, ако ме видеше?
Тя не отиде към центъра, където бяха кафенетата. Вместо това се качи на автобус, който отиваше към един от по-новите, луксозни квартали. Аз се качих след нея, като се скрих в задната част. През цялото време тя не изпускаше телефона от ръце, пишеше трескаво съобщения.
Слезе на спирка до голям, модерен жилищен комплекс със стъклени фасади и безупречни градини. Аз слязох след нея, като се престорих, че разглеждам витрината на един магазин. Лилия не се огледа. Тя влезе уверено в един от входовете.
Зачудих се какво да правя. Не можех да вляза след нея. Започнах да се разхождам нервно по улицата отсреща, опитвайки се да изглеждам естествено. Минаха десет, двадесет, тридесет минути. Точно когато се канех да се откажа, пред входа спря лъскав черен джип. От него слезе мъж. Беше висок, с тъмна коса, облечен в скъп костюм, без вратовръзка. Излъчваше онази самоувереност, която само парите могат да дадат. Той също влезе във входа.
Дали това беше Димитър? Трябваше да разбера.
Скрих се зад едно дърво и зачаках. Чакането продължи повече от час. Най-накрая двамата излязоха заедно. Смееха се. Тя го държеше под ръка, а начинът, по който го гледаше, не оставяше никакво съмнение за естеството на връзката им. Това не беше просто бизнес партньор.
Той отвори галантно вратата на джипа за нея. Преди тя да се качи, той я придърпа към себе си и я целуна. Беше дълга, страстна целувка, която не беше предназначена за чужди очи. В този момент усетих как гневът в мен се смени с дълбока, ледена скръб. Скръб за сина ми.
Те потеглиха, а аз останах там, трепереща. Имах нужда от повече. Трябваше да знам къде отиват. Махнах на първото такси, което мина.
„След онзи черен джип!“, казах на шофьора, чувствайки се като героиня от евтин филм.
Шофьорът, възрастен мъж с мустаци, ме погледна любопитно в огледалото. „Проблеми в рая, а?“
Не отговорих. Просто гледах напред, молейки се да не ги изгубим.
Джипът не отиде в някой луксозен ресторант или хотел. Спря пред сградата на нотариална кантора в центъра на града. Двамата слязоха и влязоха вътре.
Това беше. Това беше доказателството. Какво правеха в нотариална кантора? Подписваха договор. Вероятно за същия този строителен проект, за който беше споменала в телефонния си разговор. Тя не просто му даваше пари на ръка. Тя се обвързваше с него документално, вероятно подписвайки нещо от името на семейството.
Изчаках ги да излязат. Лицето на Лилия сияеше от щастие. Димитър ѝ подаде някаква папка с документи, целуна я отново по бузата и се качи в джипа си, потегляйки в една посока. Тя, стиснала папката, тръгна в друга.
Прибрах се вкъщи минути преди нея. Когато тя влезе, беше в еуфорично настроение.
„Разходката ми се отрази чудесно!“, обяви тя весело. „Трябва да го правя по-често.“
Тя остави папката на масичката в хола и отиде в кухнята да си налее вода. Това беше моят шанс. С треперещи ръце отворих папката. Вътре имаше договор. Договор за заем.
Но не беше обикновен заем. Лилия беше подписала запис на заповед за огромна сума. Като обезпечение беше посочено семейното им жилище. Апартаментът, за който Петър работеше на две места, за да изплаща ипотеката. Тя залагаше дома им. Името на сина ми беше там, до нейното. Подписът му беше фалшифициран. Непохватно, но достатъчно добре, за да заблуди някого, който не го познава.
В този момент разбрах, че Лилия не просто мамеше. Тя беше готова да унищожи всичко и всички по пътя си, за да постигне целта си. И ако не я спрах, тя щеше да повлече и сина ми, и внука ми в бездната заедно със себе си.
Глава 5: Разплитането на мрежата
Снимах с телефона си всяка страница от договора, всяка клауза, всеки подпис. Ръцете ми трепереха толкова силно, че няколко от снимките станаха размазани и трябваше да ги правя отново. Чувах как Лилия си тананика в кухнята. Имах чувството, че всеки момент ще влезе и ще ме хване.
Когато приключих, върнах всичко в папката и я оставих точно както я бях намерила. Секунди по-късно Лилия влезе в стаята.
„Какво правиш?“, попита тя, а в гласа ѝ се долови лека подозрителност.
„Нищо, просто разглеждах списанията“, отговорих аз, като се опитах да изглеждам максимално спокойна. „Търся някоя рецепта за вечеря.“
Тя взе папката и я прибра в чантата си, без да каже нищо повече. Но знаех, че е видяла нещо в изражението ми. Атмосферата отново се нажежи.
Веднага изпратих снимките на Ралица. Отговорът ѝ дойде почти веднага под формата на телефонно обаждане.
„Мамо, това е ужасно!“, прошепна тя паникьосано. „Това е документна измама с особено големи размери. Фалшифицирането на подпис е углавно престъпление. Тя не само ще загуби апартамента, но може да влезе в затвора! И знаеш ли кое е най-лошото? Тъй като са семейство, кредиторите ще тръгнат след татко. Той ще трябва да доказва, че не е знаел, че подписът не е негов. Ще стане страшно. Съдебни дела, експертизи, адвокати… Пълен кошмар.“
„Какво да правим?“, попитах аз, чувствайки се напълно съкрушена.
„Трябва да говорим с татко. Веднага. Вече нямаме избор. Трябва да види тези снимки. Трябва да разбере с кого си ляга всяка вечер.“
Знаех, че е права. Повече не можех да го крия от него. Колкото и да болеше, истината трябваше да излезе наяве.
Същата вечер, след като Лилия и Самуил си легнаха, аз изчаках Петър в хола. Той се прибра капнал от умора, както всяка вечер.
„Мамо, още ли не спиш?“, попита той, сваляйки обувките си.
„Трябва да говорим, Петър. Седни. Важно е.“
Той усети сериозността в гласа ми и седна на дивана срещу мен. Изглеждаше притеснен.
„Какво има? За Самуил ли?“
„Не, не е за Самуил. За Лилия е.“
Той въздъхна. „Пак ли ще започваш? Мислех, че сте се разбрали.“
„Не сме се разбрали. Петър, моля те, просто ме изслушай. И ме гледай. Опитай се да повярваш на това, което ще ти покажа.“
Извадих телефона си и му показах снимките. Първо тези на Лилия с Димитър. Целувката. Прегръдката. После му показах снимките на договора. Приближих изображението върху фалшифицирания му подпис.
Той гледаше екрана с празен поглед. В началото не каза нищо. Просто гледаше, сякаш не можеше да осмисли това, което вижда. После лицето му пребледня. Толкова пребледня, че за момент се уплаших да не му стане лошо.
„Това… това не е възможно“, промълви той. „Това е някаква шега. Някой монтаж.“
„Не е монтаж, сине. Днес я проследих. Видях ги с очите си.“
Той вдигна поглед от телефона и се вгледа в мен. В очите му нямаше гняв, а само безкрайна, съкрушителна болка. Болката на човек, чийто свят се срива пред очите му.
„Но… защо? Защо ще прави такова нещо? Аз… аз ѝ давам всичко, от което има нужда. Работя като луд, за да не ѝ липсва нищо, за да има Самуил всичко. Защо?“
„Не знам, Петър. Може би е алчност. Може би този човек я е манипулирал. Не знам. Но фактите са това. Тя е заложила дома ви. Измамила те е. И е използвала собственото си дете, за да се опита да вземе и моите пари.“
Той скочи на крака и започна да крачи из стаята като звяр в клетка. Дишаше тежко, ръцете му бяха свити в юмруци. Виждах как шокът бавно се трансформира в ярост.
„Тя… тя ме е мислила за пълен глупак! През цялото това време! Лъжи, лъжи, само лъжи!“
„Петър, успокой се. Трябва да мислим трезво“, опитах се да го вразумя аз.
„Няма да се успокоявам!“, изкрещя той, като блъсна с юмрук по стената. „Ще я събудя! Ще я накарам да ми обясни! Сега веднага!“
Той тръгна към спалнята. Аз се хвърлих пред него и го спрях.
„Недей! Моля те, недей! Не и тази вечер. Самуил е вътре. Недей да правиш сцени пред детето. Моля те, сине. Утре. Утре ще говориш с нея. Но сега трябва да си спокоен. Трябва да решим какво ще правим. Ралица каза, че нещата са много сериозни. Говори за затвор.“
Споменаването на думата „затвор“ сякаш го отрезви. Той спря и ме погледна с разширени от ужас очи.
„Затвор?“, прошепна той.
„Да. За фалшифициране на подпис. Петър, тя е прекрачила всички граници. Трябва да се консултираме с адвокат. Още утре сутринта.“
Той се свлече обратно на дивана, закрил лицето си с ръце. Цялата му ярост се беше изпарила, заменена от отчаяние. Седях до него в тишината на нощта, галейки го по гърба, точно както правех, когато беше малко момче и си беше ожулил коляното. Но тази рана беше много по-дълбока. Тази рана беше в душата му. И знаех, че ще остави белег завинаги.
Глава 6: Бурята
Нощта беше безсънна. Петър остана да спи, или по-скоро да лежи с отворени очи, на дивана в хола. Аз също не мигнах. Слушах тиктакането на стария стенен часовник, който отмерваше бавното преминаване на най-дългата нощ в живота ми. Всяка сянка в стаята изглеждаше заплашителна, всеки шум от улицата ме караше да подскачам.
На сутринта Лилия излезе от спалнята, свежа и отпочинала. Тя спря като закована, когато видя Петър на дивана, с подпухнало от безсъние и плач лице, и мен, седнала на стола до него. Усмивката ѝ изчезна моментално. Тя веднага разбра, че нещо не е наред.
„Какво става тук? Защо си спал на дивана?“, попита тя, а в гласа ѝ се прокрадна нотка на страх.
Петър се изправи бавно. Движенията му бяха тежки, сякаш носеше целия свят на раменете си. Той не каза нищо. Просто вдигна телефона си и ѝ показа снимките.
Лицето на Лилия се променяше с всяка следваща снимка. От недоумение, през шок, до пълен ужас. Когато видя договора за заем, тя изпусна тиха въздишка и отстъпи крачка назад.
„Петър, аз… аз мога да обясня“, заекна тя.
„Да обясниш?“, гласът на Петър беше дрезгав, лишен от всякаква емоция. Беше страшно спокоен. „Какво точно ще обясниш, Лили? Ще ми обясниш ли как се целуваш с този мъж? Или ще ми обясниш как си фалшифицирала подписа ми, за да заложиш дома, в който живее синът ни? Или може би ще започнеш с това как използваш болестта на Самуил, за да измъкнеш последните пари на майка ми? Кое от всичките ще ми обясниш първо? Чакам.“
Тишината, която последва, беше оглушителна. Лилия стоеше като препарирана, неспособна да каже и дума. Маската ѝ на невинна жертва се беше счупила на хиляди парчета, разкривайки истинското ѝ лице.
„Това не е така, както изглежда!“, извика тя най-накрая, а гласът ѝ премина във фалцет. „Димитър е просто… бизнес партньор! Той ми помага! Исках да направя нещо за нас, за нашето бъдеще! Да излезем от тази дупка, от тези вечни дългове! Ти не разбираш! Тази сделка щеше да ни направи богати!“
„Богати?“, изсмя се горчиво Петър. „Ти щеше да ни направиш бездомни! Аз работя по дванадесет часа на ден, за да плащам тази ипотека, а ти я залагаш зад гърба ми! Заради някакъв измамник!“
„Той не е измамник! Той е успешен бизнесмен!“, крещеше тя в защита. „Ти просто завиждаш! Завиждаш, защото той има смелостта да рискува, а ти си задоволяваш с мизерната си заплата!“
Това беше капката, която преля чашата. Петър пристъпи към нея, лицето му беше тъмно от гняв.
„Мизерната ми заплата? С тази мизерна заплата плащам храната, която ядеш, дрехите, които носиш, покрива над главата ти! С тази мизерна заплата купувам лекарствата на сина ни! Как смееш да говориш така?“
„Аз… аз исках повече за нас!“, ридаеше тя. „Заслужаваме повече!“
„Ти не заслужаваш нищо!“, изрева той. „Ти си една лъжкиня и измамница! Махай се от къщата ми! Веднага! Не искам да те виждам повече!“
„Това е и моя къща!“, изкрещя тя в отговор. „Имам същите права като теб!“
„Нямаш никакви права! Не и след като си подправила подписа ми! Ще се обадя в полицията!“
В този момент от детската стая се чу уплашен плач. Самуил се беше събудил от виковете. Сърцето ми се сви.
„Стига!“, извиках аз, като застанах между тях. „Спрете и двамата! Погледнете се! Какво правите? Ще травмирате детето до живот!“
Петър и Лилия млъкнаха, като се гледаха с омраза.
„Тя се маха“, каза твърдо Петър. „Взима си нещата и се маха. Днес.“
„Няма да отида никъде без сина си!“, отвърна предизвикателно Лилия.
„Няма да вземеш Самуил!“, отсече Петър. „Не и след като си го използвала по този долен начин. Ти си лоша майка.“
Думите му я удариха по-силно от шамар. Лицето ѝ се сгърчи от болка. „Не съм лоша майка! Аз обичам сина си!“
„Това не е любов, Лили. Това е егоизъм. Всичко, което правиш, е за себе си.“
Сцената беше грозна, пълна с болка и взаимни обвинения. Аз взех Самуил от стаята му и го отведох в кухнята, опитвайки се да го разсея с играчки, докато родителите му решаваха съдбата на семейството си в съседната стая.
След часове на спорове, сълзи и заплахи, те стигнаха до някакво крехко споразумение. Лилия щеше да се изнесе временно при майка си. Въпросът за Самуил остана нерешен. Петър беше непреклонен, че детето остава при него. Лилия плачеше и настояваше, че няма да го остави.
Когато тя си събираше багажа, атмосферата беше ледена. Тя не погледна нито веднъж към мен или Петър. Взе само най-необходимото. Преди да тръгне, тя се спря на вратата.
„Ще съжаляваш за това, Петър“, каза тя с тих, заплашителен глас. „Ще си платиш, че ме изгони. И ще си взема сина. По един или друг начин.“
След това вратата се затръшна. В апартамента настана тишина. Но това не беше успокояваща тишина. Беше тишината преди голямата битка. Бурята в дома ни може би беше отминала, но аз знаех, че войната тепърва предстои. И тя щеше да се води в съдилища, с адвокати и мръсни номера. А в центъра на всичко щеше да бъде едно невинно дете.
Глава 7: Правни лабиринти
Още на следващия ден се свързахме с адвокат, препоръчан от един от професорите на Ралица. Казваше се Стоянов, възрастен и опитен мъж, чието спокойно изражение вдъхваше респект и доверие. Прие ни в кантората си, която беше пълна със стари, подвързани с кожа книги и миришеше на хартия и справедливост.
Петър разказа цялата история, като гласът му трепереше от време на време. Показа му снимките на договора и фалшифицирания подпис. Адвокат Стоянов слушаше внимателно, без да го прекъсва, като си водеше бележки в дебел тефтер.
Когато Петър приключи, адвокатът свали очилата си и ги потърка замислено.
„Ситуацията е изключително сериозна, господин Петров“, каза той с дълбок, отмерен глас. „Тук имаме няколко преплетени казуса. Първо, имаме класическа документна измама. Второ, имаме опит за измама срещу вас, госпожо“, той кимна към мен. „И трето, което е най-сложно, имаме семеен конфликт, в който е замесено и малолетно дете.“
„Какво можем да направим?“, попита Петър. „Искам да анулирам този договор. Искам да съм сигурен, че този Димитър няма да успее да ни вземе апартамента.“
„Първата стъпка е да подадем жалба в прокуратурата за измама и фалшифициране на подпис“, обясни адвокат Стоянов. „Ще бъде назначена графологична експертиза, която без съмнение ще докаже, че подписът не е ваш. Това ще направи договора нищожен. Проблемът е, че това ще стартира наказателно производство срещу съпругата ви.“
Петър пребледня. „Наказателно производство? Тоест… тя наистина може да влезе в затвора?“
„Абсолютно. Законът е много строг в тези случаи. Предвижда се лишаване от свобода.“
Въпреки всичко, което Лилия беше причинила, мисълта, че майката на внука ми може да се озове зад решетките, беше ужасяваща. Погледнах към Петър и видях същото колебание в очите му.
„Има ли друг начин?“, попитах аз.
„Другият начин е да се опитаме да се споразумеем с кредиторите“, въздъхна адвокатът. „Да им докажем, че съпругата ви е действала без ваше знание и съгласие, и да предоговорим условията или да се опитаме да върнем парите, които тя вече е взела от тях. Това обаче е много по-трудно. Тези хора обикновено не са склонни на преговори. А и това няма да реши проблема с нейния партньор, този Димитър. Той вероятно ще изчезне с парите, оставяйки я тя да понесе всички последствия.“
„Искам да я съдя. Искам развод“, каза твърдо Петър. „И искам пълни родителски права над Самуил.“
Адвокат Стоянов кимна. „Това е ваше право. Ще заведем дело за развод по нейна вина, като изтъкнем изневярата и финансовите злоупотреби. Що се отнася до родителските права, ще бъде по-трудно. Съдът обикновено присъжда децата на майката, особено когато са малки. Ще трябва да докажем, че тя е морално неподходяща да се грижи за дете. Фактът, че е използвала болестта му за измама, е силен коз в наша полза, но бъдете готови за тежка битка. Нейният адвокат ще се опита да ви изкара вас виновен – че сте я пренебрегвал, че не сте ѝ давал достатъчно пари, че сте лош баща.“
Думите му звучаха като присъда. Очертаваше се дълъг, мръсен и изтощителен процес, който щеше да изцеди и малкото сили, които ни бяха останали.
През следващите седмици животът ни се превърна в поредица от срещи с адвокати, попълване на документи и подготовка за съдебни битки. Лилия, както и очаквахме, не стоеше със скръстени ръце. Беше си наела свой адвокат – млад, агресивен и известен с безскрупулните си методи.
Започнаха да пристигат призовки. Първо за делото за развод, после от фирмата за бързи кредити, от която Лилия беше взела заема на името на Петър. Започнаха и мръсните номера. Лилия подаде жалба в социалните служби, твърдейки, че Петър е агресивен и не се грижи добре за Самуил. Социални работници дойдоха на проверка в дома ни, разпитваха съседи, оглеждаха всяко кътче на апартамента. Беше унизително.
За щастие, всички съседи говореха само добри неща за Петър и за начина, по който се грижи за сина си. Проверката не установи нищо нередно, но калта, която Лилия хвърли, остави своето петно.
Междувременно Ралица беше неотлъчно до нас. Тя прекарваше часове в библиотеката, четейки закони и съдебна практика, опитвайки се да помогне на адвокат Стоянов. Тя беше нашият изследовател и нашият морален стълб.
Една вечер тя дойде при мен с разтревожено лице.
„Мамо, има нещо, което трябва да знаеш. Проверих отново този Димитър. Оказва се, че строителната му фирма е обявила фалит преди седмица. Той е изчезнал. Всичките му телефони са изключени. Измамил е не само Лилия, но и десетки други „инвеститори“. Полицията го издирва.“
Новината ме удари като гръм. Значи всичко беше свършило. Парите бяха изгубени. Парите, които Лилия беше взела от кредиторите, парите, които се беше опитала да вземе от мен – всичко беше отишло на вятъра. Тя беше заложила бъдещето на семейството си за една илюзия, за една лъжа.
Сега тя беше сама. Измамена и изоставена от мъжа, заради когото беше предала всичко. За момент почти я съжалих. Но после си спомних за лицето на внука ми, използван като пионка в нейната игра, и съжалението ми се изпари.
Тя сама си беше избрала пътя. Сега щеше да трябва да върви по него. А ние трябваше да се опитаме да съберем парчетата от живота, който тя беше разбила.
Глава 8: Цената на истината
Новината за изчезването на Димитър и фалита на фирмата му нанесе последния удар върху Лилия. Когато нейният адвокат я информира, тя се срина. Цялата ѝ арогантност и борбеност се изпариха, заменени от паника и отчаяние. Тя осъзна, че е останала сама, без пари, без любовник и с огромни дългове на свое име.
Една вечер, късно, на вратата се позвъни. Беше тя. Изглеждаше ужасно. Беше слаба, с тъмни кръгове под очите, облечена със стари, невзрачни дрехи. Дъждът беше намокрил косата ѝ и тя се стичаше по лицето ѝ заедно със сълзите.
Петър отвори вратата и застина.
„Какво искаш?“, попита той студено.
„Искам да видя сина си“, промълви тя. „Моля те, Петър. Само за пет минути.“
Той се поколеба за момент, но после погледна към мен. Аз кимнах едва забележимо. Колкото и да бях ядосана, не можех да отрека, че тя все пак беше майка на Самуил.
Тя влезе в апартамента, който доскоро беше неин дом, и се огледа плахо, сякаш беше на чуждо място. Самуил спеше в стаята си. Тя се наведе над леглото му и го целуна нежно по челото. Гледаше го дълго, безмълвно, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.
След това се върна в хола.
„Петър, сгреших“, каза тя с треперещ глас. „Сгреших ужасно. Бях глупава, заслепена. Той ми обещаваше кули от злато, говореше ми неща, които ти никога не си ми казвал. Накара ме да се почувствам специална. А аз… аз повярвах.“
„Това не променя нищо, Лили“, отвърна Петър, без да смекчава тона си.
„Знам. Знам, че не мога да върна времето назад. Но моля те, оттегли жалбата в полицията. Не ме вкарвай в затвора. Помисли за Самуил. Какво ще му кажеш, когато порасне? Че си пратил майка му зад решетките?“
Тя беше отчаяна и използваше последния си коз – детето.
„Ти трябваше да мислиш за Самуил, когато фалшифицираше подписа ми!“, отвърна той.
„Знам! По дяволите, знам!“, изкрещя тя през сълзи. „Но вече всичко свърши. Той изчезна. Парите ги няма. Какъв е смисълът да ме наказваш още? Аз вече съм наказана. Загубих всичко – теб, дома си, сина си…“
Тя падна на колене пред него. „Моля те, Петър. Ще подпиша всичко, което искаш. Ще се откажа от апартамента, от всякакви претенции. Ще се съглася на развод по взаимно съгласие. Просто ми позволи да виждам Самуил. И не ме съсипвай докрай.“
Сцената беше разтърсваща. За първи път от началото на тази криза видях в нея не хищница, а сломена, изгубена жена. Жена, която беше платила най-високата цена за своите грешки.
Петър я гледаше дълго и мълчаливо. Виждах как в него се борят гневът, обидата и може би някакви остатъци от съжаление.
„Стани“, каза той най-накрая. „Не се унижавай повече.“
Тя се изправи бавно, като се подпря на дивана.
„Ще говоря с адвоката си“, каза Петър. „Може би можем да намерим начин. Да прехвърлим наказателното дело в гражданско. Да те осъдим да върнеш парите, които си взела. Но няма да е лесно. И ще струва скъпо.“
„Ще работя. Ще работя до края на живота си, за да върна всичко. Ще правя каквото кажеш. Само… само не ми отнемай Самуил напълно.“
След този разговор нещата започнаха бавно да се променят. С помощта на адвокат Стоянов успяхме да постигнем споразумение с кредиторите. Аз използвах част от моите спестявания, които бях успяла да запазя, за да покрия най-неотложните задължения и лихви. Беше ирония на съдбата – парите, които искаше да ми открадне, сега служеха, за да я спасят от затвора.
Петър и Лилия се разведоха бързо, по взаимно съгласие. Апартаментът остана за Петър и Самуил. Лилия подписа всички необходими документи, без да възразява. Съдът определи режим на виждане със Самуил – всяка втора събота и неделя, на обществено място, в мое или на Петър присъствие.
Беше тежко и неловко. Първите няколко срещи бяха пълни с напрежение и мълчание. Самуил, макар и малък, усещаше, че нещо не е наред. Той беше по-тих, по-притеснен.
Лилия си намери работа като продавачка в магазин. Живееше скромно, при майка си. Почти цялата ѝ заплата отиваше за погасяване на дълговете, които беше натрупала. Блясъкът и луксът, за които беше мечтала, бяха заменени от сиво и монотонно ежедневие.
Понякога, когато я гледах как играе със Самуил в парка, с уморено лице и евтини дрехи, се питах дали наистина е научила урока си. Дали се е разкаяла за стореното, или просто съжаляваше, че е била хваната.
Никога не получих отговор на този въпрос.
Животът ни продължи. Раните бавно започнаха да заздравяват, но белезите останаха. Доверието беше счупено завинаги. Семейството ни, такова, каквото го познавах, вече не съществуваше. На негово място трябваше да изградим нещо ново, върху руините на лъжи и предателства.
Един ден, докато разхождах Самуил, той ме погледна с големите си, невинни очи и попита: „Бабо, защо мама вече не живее с нас?“
Клекнах до него и го прегърнах силно. Какво можех да му кажа? Истината беше твърде сложна и грозна за едно дете.
„Защото понякога възрастните правят грешки, миличък“, казах аз. „Но това не променя факта, че и двамата те обичаме много. Повече от всичко на света.“
Той се усмихна и ме прегърна. В този момент, държейки внука си в ръце, аз знаех, че въпреки цялата болка и разруха, бях постъпила правилно. Бях се борила за истината. И бях спасила най-важното – бъдещето на това дете. Цената беше висока, но си заслужаваше.
Глава 9: Ново начало
Минаха няколко години. Животът бавно влезе в нов, по-спокоен ритъм. Петър се посвети изцяло на работата и на Самуил. Беше станал по-сериозен, по-мъдър, но и малко по-тъжен. Предателството на Лилия беше оставило дълбока следа в душата му и той трудно допускаше нови хора до себе си. Но беше прекрасен баща. Всеки свободен миг прекарваше със сина си – водеше го на футбол, помагаше му с уроците, учеше го да кара колело. Връзката им стана по-силна от всякога.
Аз останах да живея с тях. Бях тяхната опора, тихият пристан в бурното им ежедневие. Готвех, чистех, посрещах Самуил от училище. Намерих нов смисъл в живота си, грижейки се за двете най-важни за мен същества. Пенсионният ми фонд беше почти изчерпан, но не съжалявах за нито една стотинка. Бях я инвестирала в най-ценното – спокойствието на семейството си.
Ралица завърши право с отличие. Беше станала млада, уверена жена, с остър ум и силно чувство за справедливост. Преживяното с Лилия я беше мотивирало още повече и тя реши да специализира семейно право, за да помага на хора, изпаднали в подобни на нашата ситуации. Започна работа в кантората на адвокат Стоянов, който виждаше в нея огромен потенциал. Често се шегувахме, че тя е истинският победител в цялата тази история.
Лилия продължаваше да се среща със Самуил по график. С времето напрежението помежду ни намаля. Поздравявахме се, разменяхме по няколко думи за времето или за училището на детето. Тя спазваше стриктно финансовите си задължения, като всеки месец превеждаше договорената сума по сметката на Петър. Никога повече не поиска пари, никога не се оплака. Беше се примирила със съдбата си. Понякога в погледа ѝ долавях нотка на съжаление, на копнеж по изгубения живот. Но тя никога не го изрече на глас. Може би гордостта ѝ не позволяваше, а може би просто знаеше, че думите вече нямат никакво значение.
Един ден Петър се прибра от работа с необичаен блясък в очите.
„Мамо, искам да те запозная с някого“, каза той малко притеснено.
Оказа се, че в службата му е започнала работа нова колежка. Казваше се Михаела. Беше тиха, скромна жена, разведена, с едно дете почти на възрастта на Самуил. Започнали да обядват заедно, да си говорят. Открили, че имат много общи неща, че споделят едни и същи ценности.
Когато Михаела дойде на вечеря у нас, аз я харесах веднага. В нея нямаше нищо от показността и фалша на Лилия. Беше естествена, топла и излъчваше доброта. Самуил също я хареса, особено след като се запозна със сина ѝ, и двете деца бързо си намериха общ език.
Връзката на Петър и Михаела се развиваше бавно, предпазливо. И двамата бяха минали през тежки раздели и се страхуваха да не бъдат наранени отново. Но постепенно доверието помежду им се изгради. Започнаха да прекарват уикендите заедно, четиримата, като едно истинско, ново семейство.
Гледах ги отстрани и сърцето ми се изпълваше с тиха радост. Синът ми отново се усмихваше. В дома ни отново се чуваше смях. Сянката на миналото бавно започваше да избледнява.
Разбира се, нищо не беше перфектно. Имаше трудни моменти. Лилия трудно прие появата на Михаела в живота на сина ѝ. Имаше няколко сцени на ревност, няколко опита да настрои Самуил срещу „новата жена на татко“. Но Петър беше твърд. Той проведе сериозен разговор с нея, като ѝ обясни, че ако не престане, ще поиска от съда да ограничи още повече вижданията им. Това я стресна и тя се кротна.
Една вечер седяхме с Петър на балкона, точно на същото място, където преди години бях чула ужасяващия разговор на Лилия. Гледахме светлините на притихналия град.
„Мамо, благодаря ти“, каза той тихо, без да ме гледа.
„За какво, сине?“
„За всичко. Че беше до мен. Че ми отвори очите, колкото и да болеше. Ако не беше ти, сега щяхме да сме на улицата, затънали в дългове и лъжи. Ти спаси мен и Самуил.“
„Аз направих това, което всяка майка би направила“, отвърнах аз. „Защитих семейството си.“
Той ме хвана за ръка. „Ти си най-силната жена, която познавам.“
В този момент, под звездното небе, аз се почувствах безкрайно уморена, но и безкрайно удовлетворена. Пътят беше дълъг и трънлив. Бяхме загубили много, но бяхме спечелили нещо много по-ценно – истината. Бяхме се научили, че семейството не се гради върху илюзии и материални придобивки, а върху доверие, честност и обич.
Знаех, че ни чакат още предизвикателства. Животът никога не е лесен. Но знаех също, че докато сме заедно, докато се подкрепяме, можем да се справим с всичко. Бурята беше преминала. И след нея, макар и плахо, изгряваше слънце. Слънцето на едно ново начало.