Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Володя Смирнов, по когото въздишаха жените, си отиде забравен, обиден и неразбран
  • Новини

Володя Смирнов, по когото въздишаха жените, си отиде забравен, обиден и неразбран

Иван Димитров Пешев януари 3, 2023
gaskdasdoasd.jpg

Най-хубавият и магнетичен мъж в София – така ще го запомнят приятелите. Бурни компании, вицове до среднощ, песните на Висоцки.

На 10 август се навършиха 22 години от смъртта на актьора Володя Смирнов (1942-2000), изиграл незабравими роли в киното – в „Най-добрият човек, когото познавам“, „Сбогом, приятели“, „Последна проверка“, „Антихрист“.

Володя Смирнов идва в България през 1966 г. по любов.

Не изпускай тези оферти:

Красив, талантлив чаровник, със сините си очи и трапчинка на брадичката подкосяваше коленете на всяка гимназистка.

Създаде паметни роли, отиде си обиден и неразбран.

Той не познава родителска ласка, разказва преди време неговата близка приятелка Антония Каракостова.

Роден е на 22 юни 1941 г., когато фашистка Германия напада Съветския съюз.

Ражда се в Черногорск – град в Красноярския край на Русия, от майка Марина Павловна Смирнова – пътуваща певица на романси.

Никога не е виждал баща си освен на снимка.

Баща му Николай Смирнов е военен летец и загива в Сталинградската битка.

Володя е отгледан от баба си Клавдия Фьодоровна Смирнова – майка на баща му.

Късно се запознава с майка си, след упорито и дълго издирване.

През 1961 г. Владимир Смирнов е приет в Ленинградския държавен институт за театър, музика и кинематография.

След дипломирането си е поканент в трупата на великолепния тогава Ленинградски театър на Ленинския комсомол.

В същия този първи негов театрален сезон – 1965-1966 г., в Ленинград гостува актьорският клас на проф. Филип Филипов и Надежда Сейкова от ВИТИЗ „Кр. Сарафов“.

След техния спектакъл се запознава със Силвия Спасова – дъщеря на голямата оперна певица Виргиния Попова. Последва пламенна любов.

През лятото на 1966 г. Володя идва в България, жени се и следва съпругата си по нейното разпределение в Шумен, Враца и Толбухин (Добрич).

Дебютира на българска сцена в ролята на Таланов от „Нашествие“ на Л. Леонов, като първите действия играе на руски, а последното на български език.

През сезон 1969-1970 е поканен в Народния театър за младежта.

Там за две десетилетия изиграва поредица от паметни роли, сред които Д’Артанян в „Тримата мускетари“ и Вълка от мюзикъла „Вълкът и седемте козлета“.

Голямата си популярност Володя Смирнов получи с филмите на Шаралиев „Сбогом, приятели“ и „Най-добрият човек, когото познавам“ на Шарланджиев.

През 1990 г. започна т. нар. театрална реформа, когато националнозначими театри бяха лишени от талантливи творци.

От Народния театър за младежта бяха освободени редица артисти, сред които и Владимир Смирнов.

От което той бе силно огорчен. Повече от три години е безработен и само шест месеца получава жалки социални помощи.

Уволнения, завист, подмятания за акцента му, съчетани с личната му непримиримост, го превръщат в зависим от алкохола.

През 1997 г. претърпява инсулт. „Възстановяваше се бавно и упорито. Без средства за скъпите лекарства и рехабилитации.

Най-близките приятели бяхме с него, както той е бил с нас в трудни и щастливи дни“, разказва Антония Каракостова.

Страшна за актьора става забравата – телефонът му не звъни.

От гилдията не се обажда никой с изключение на Иван Налбантов, Вихър Стойчев, Мая Бабурска, Явор Спасов.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Изненада: Президентът отиде на концерта във Виена не с Деси Радева, а с тази прекрасна дама
Next: Тревога! Цял Ямбол търси баба Катя, от денонощие е в неизвестност. Мобилизират екипи

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.