Вратата се затвори тихо, сякаш се страхуваше да не ме разбуди. А аз не спях отдавна.
Стоях в кухнята, с длан върху плота, и гледах как парата от чайника се вие нагоре и се разпада, както се разпадаше и животът ми. Не плачех. Плачът беше останал някъде назад, по пътя към последните ни дванайсет години.
Виктор влезе, небрежно, както влизаше винаги, когато се чувстваше господар на тишината. Не седна. Не ме попита как съм. Само остави телефона си на масата, все едно му беше тежест, и ме погледна право в очите.
Очите му вече не бяха мои.
„Ще говоря направо“, каза той. „Омръзна ми да се влача.“
Думата „влача“ ме удари в гърдите. Дишането ми се запъна. Но не казах нищо. Ако кажа нещо, ще се превърна в молба. А аз не исках да съм молба.
Той продължи, сякаш чете договор.
„Аз се изкачих по стълбицата, а ти остана никоя! Имам нужда от по-добра партньорка от теб!“
В този миг пребледнях така силно, че пръстите ми изтръпнаха. Не защото думите му бяха нови. А защото ги каза на глас. Изрече присъдата, която от месеци усещах като студена сянка в дома ни.
„Коя е тя?“ успях да прошепна.
Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Беше усмивката на човек, който вече се е оправдал пред себе си.
„Елица“, каза. „Млада е. Умна е. Вдъхновява ме.“
Вдъхновява ме.
Сякаш аз съм била камък на крака му, а тя е въздух.
„И какво искаш от мен?“ попитах, въпреки че знаех.
„Да не правиш сцени“, отвърна. „Да го приемеш достойно.“
Достойно.
Достойно да ме изхвърлят от живота му, след като съм го градяла с него, с ръце, с безсънни нощи, с отложени мечти. Достойно да гледам как някой друг влиза в мястото, където аз съм оставила всичките си следи.
„Ще се разведем“, каза той. „Искам всичко да стане бързо. Имам планове.“
Планове.
Точно тогава чайникът изсвири, остро и настойчиво, и този звук ми се стори като аларма, която закъснява с години.
Виктор взе телефона си и излезе. Дори не погледна назад.
А аз останах права, без да знам къде да отида в собствената си кухня, защото всичко изведнъж се беше превърнало в чужда територия.
Глава втора
Първите дни след раздялата не бяха най-болезнени. Най-болезнени бяха седмиците, когато болката се превърна в навик.
Виктор се изнесе бързо. Остави няколко дрехи, една вратовръзка, която никога не носеше, и мириса си в коридора. Мирисът остана по-дълго от него.
Елица не дойде веднага в дома ни. Не защото се срамуваше. А защото Виктор искаше „чист преход“, както го нарече, все едно говорим за нова работа, а не за разрушен брак.
Синът ни Никола се върна от университета през уикенда, без да знае нищо. Влезе с раница на гръб и с онзи младежки плам, който ме караше да вярвам, че съм направила поне едно нещо правилно.
„Мамо, какво става?“ попита още на прага. „Татко не вдига.“
Погледнах го и в мен се надигна нещо горещо, не плач, а ярост. Яростта, че трябва аз да бъда човекът, който ще му каже.
„Татко… има друг живот“, изрекох, и думите прозвучаха така, сякаш съм ги откраднала от чужда история.
Никола замръзна. Очите му се разшириха, после се свиха.
„Какъв друг живот?“
„С друга жена.“
Той се изсмя рязко, без радост.
„Шегуваш се.“
Не можех да го гледам как отрича. Болеше ме по-силно от всичко. Защото в този миг разбрах, че не само аз съм изоставена. Изоставено беше и детето ни. Изоставен беше целият ни дом.
Никола хвърли раницата си на пода и тръгна към стаята си. На вратата се обърна.
„Ти как го допускаш?“ каза, и това беше първото обвинение. Към мен.
Тогава не отговорих. Само затворих очи за секунда, защото ако ги държа отворени, ще се разпадна пред него.
Вечерта чух как говори по телефона. Гласът му беше тих, но сечеше като нож.
„Да, татко. Да, знам. Не, не ми обяснявай. Просто знам.“
После тишина.
После вратата се хлопна.
И аз останах сама. Не само без съпруг. А и без детето си за една нощ. Защото болката има навика да разделя хората, вместо да ги събира.
Глава трета
Разводът беше като процес на бавно изтриване.
Адвокатката ми се казваше Галя. Беше със спокоен глас и поглед, който виждаше през лъжи. Първата ни среща беше в малък офис с мирис на хартия и горчиво кафе.
„Имате право на половината“, каза тя. „Но това ще е битка.“
„Не искам битка“, отвърнах. „Искам тишина.“
Галя ме погледна дълго, после наклони глава.
„Тишината се купува скъпо. Понякога с достойнство. Понякога с бъдеще.“
И тогава, сякаш за да докаже думите ѝ, Виктор изпрати предложение за споразумение. Хартията беше чиста, редовете подредени, всичко звучеше „разумно“.
Къщата остава за него.
Автомобилът остава за него.
Спестяванията… какви спестявания?
Аз получавам „разумна сума“ и обещание „да няма конфликт“.
„Той се подиграва“, прошепнах.
Галя не се изненада.
„Той е уверен, че ще се съгласите.“
„Защо?“
Тогава тя се наведе напред, сякаш ще ми каже тайна.
„Защото има нещо, което ви държи“, каза тихо. „Или смята, че има.“
Сърцето ми заби.
„Какво?“
Галя разтвори папка и ми подаде документ. Банков документ. Кредит.
Кредит за жилище.
Подписът… приличаше на моя. Само че аз не помнех да съм подписвала такова нещо.
Въздухът ми се изгуби.
„Това… това не е…“
„Вероятно е“, каза Галя. „Но трябва да проверим. Ако подписът не е ваш, това е сериозно. Ако е ваш, трябва да разберете как сте се оказали в този договор.“
Погледнах листа и светът се наклони.
Виктор не просто си тръгваше. Той ме оставяше с верига на глезена.
И аз изведнъж разбрах защо говореше за „достойно“. Защото достойнството ми беше удобно за него.
Седмица по-късно, когато го видях в коридора на съда, той беше с нов костюм и с онази увереност на човек, който е убеден, че контролира правилата.
Елица беше до него. Млада, добре поддържана, с поглед, който се плъзгаше по мен като по стена.
Виктор се наведе към мен, сякаш е стар приятел.
„Не усложнявай“, прошепна. „Всичко може да е лесно.“
Аз го погледнах, и за първи път от месеци не почувствах страх. Почувствах хладна яснота.
„Или може да е истинско“, отвърнах.
В очите му проблесна нещо. Не вина. По-скоро тревога.
И тогава разбрах, че има повече, отколкото виждам.
Глава четвърта
Първият удар дойде оттам, откъдето не очаквах.
Не от Виктор.
От Пенка, майка му.
Тя не ми се обади след раздялата. Не попита как съм. Не попита как е Никола. А когато най-накрая се появи пред вратата, беше с изражение на човек, който идва да си вземе нещо.
„Виктор каза, че си се настроила срещу него“, започна без поздрав.
„Не съм се настроила“, отвърнах. „Аз просто живея.“
Пенка сви устни.
„Ти винаги си била добра в това да изглеждаш като жертва.“
Думите ѝ ме удариха в лицето по-болезнено от всичко, което Виктор беше казал. Защото от нея очаквах поне малко човещина.
„Какво искаш?“ попитах.
Тя извади ключ. Малък, стар ключ.
„Това е от шкафа в спалнята ви“, каза. „Виктор ме помоли да взема някои документи.“
„От моята спалня вече не е наша“, казах. „Той си тръгна.“
„Не ме учи на думи“, сопна се тя. „Той е мъж. Мъжете грешат. Но ти трябваше да го държиш.“
Тогава не издържах.
„Да го държа? Като куче на верига?“
Пенка пребледня, после гневът ѝ избухна.
„Внимавай как говориш! Ако не беше той, ти щеше да си никоя!“
Същата дума.
Никоя.
И в този миг разбрах откъде Виктор е научил да унижава с една сричка.
„Излез“, казах тихо.
„Какво?“
„Излез“, повторих. „И не се връщай.“
Тя се засмя кисело.
„Ще се върнеш сама при нас, като ти дойдат сметките“, каза и тръгна към вратата. „Нали знаеш, че има кредити. Много.“
„Какви кредити?“ изстрелях.
Пенка спря за секунда, сякаш се изпусна, после вдигна брадичка.
„Питай си мъжа“, каза и излезе.
Вратата се затвори.
А аз останах с ехото на една дума: много.
И с усещането, че под пода на живота ми има празно пространство, което всеки миг ще се срути.
Глава пета
Никола не се прибра три дни.
Когато се появи, беше уморен, с потъмнели сенки под очите, и държеше в ръка сгъната листовка за студентски заем. Не ме погледна веднага. Седна на дивана и се втренчи в пода.
„Той каза, че ти си го изгонила“, прошепна.
„Не“, казах. „Той си тръгна.“
Никола преглътна.
„Каза, че ти си го задушавала. Че си му била тежест.“
Сърцето ми се сви, но не от обида. От това как думите му минаваха през Никола, като през сито, и оставяха рани.
„Синко“, започнах. „Не искам да те карам да избираш.“
„А той иска“, прекъсна ме Никола и очите му се вдигнаха. В тях имаше болка и гняв. „Той иска да избера него. И нея.“
„Елица“, прошепнах.
Никола кимна, сякаш името му беше камък.
„Видях ги“, каза. „Случайно. Излязох от университета и…“
Гласът му пресекна. Вдиша дълбоко, за да не се разпадне.
„Бяха в ресторант. Смееха се. Той… изглеждаше щастлив.“
Тези думи ме удариха в стомаха.
Не защото исках Виктор да страда.
А защото Виктор беше избрал да бъде щастлив на място, където синът му можеше да го види и да се счупи.
„Никола“, казах тихо. „Какво ти трябва?“
Той се засмя горчиво.
„Трябва ми да свърша университета“, каза. „А ние нямаме пари. Той обеща да плаща таксите. Но сега…“
„Ще се справим“, казах.
„Как?“ избухна той. „С какво? Той си тръгна с всичко!“
Тишината след това беше дълга.
После Никола извади листовката и я хвърли към мен.
„Ще взема заем“, каза. „За да не зависим от него.“
Погледнах листовката и в мен се надигна страх. Не от дълга. А от това, че детето ми започваше живота си с товар, който не беше негов.
„Не“, прошепнах. „Ще намерим друг начин.“
„Какъв?“ настоя той.
И тогава разбрах, че нямам време за гордост. Имам време за действия.
Още същата вечер се обадих на Ралица, приятелка отдавна, жена, която винаги намираше пролука, когато стените изглеждат непробиваеми.
„Имам нужда от работа“, казах.
„Имаш нужда от план“, отвърна тя. „Ела утре. И не ми казвай, че не можеш.“
Когато затворих, Никола ме гледаше.
„Ще се бориш ли?“ попита тихо.
„Ще се боря“, казах.
И за първи път от месеци усетих, че думите ми имат тежест.
Но не знаех, че битката тепърва започва. И че Виктор, по свой начин, ще се върне при нас. Не като съпруг. А като буря.
Глава шеста
Четири месеца след онзи разговор в кухнята, телефонът ми звънна в час, в който хората с чисти животи спят спокойно.
Беше непознат номер.
Вдигнах. Слушалката изсъска за секунда, после чух мъжки глас, напрегнат.
„Мария?“
Познах го веднага, въпреки че беше променен. По-тих. Прекъснат от дишане, което се бореше.
„Виктор?“
Мълчание. После той изхриптя:
„Не съм добре.“
Седнах на леглото. Сърцето ми се сви, но не от нежност. От тревога. От онзи стар навик да реагирам, когато той поиска.
„Какво има?“ попитах.
„Не… не мога да говоря дълго“, каза. „Елица… тя…“
Чух шум, сякаш нещо падна. После стон.
„Виктор! Къде си?“
„Сам“, прошепна. „Не идвай…“
„Ще извикам линейка.“
„Не“, изрече рязко, после гласът му се смали. „Моля те… просто… ела.“
В гласа му имаше нещо, което не бях чувала от години.
Страх.
Отидох.
Няма да описвам как изглеждаше жилището, в което живееше с нея. Няма да описвам мебелите, миризмата, лъскавия безличен ред. Всичко това би било само фон. А истината беше в него.
Виктор лежеше на дивана, блед, изпотен, с очи, които се опитваха да ме фокусират. До него имаше лекарства. Много лекарства.
„Какво става?“ прошепнах.
Той преглътна трудно.
„Сърцето“, каза. „И още…“
„Защо не си в болница?“
Той се изсмя без сила.
„Елица каза, че преувеличавам“, прошепна. „Каза, че ще ѝ разваля плановете.“
Погледнах го и в мен се надигна гняв. Не към него. Към това, което е направил от себе си. Към това, че е избрал човек, който го гледа като удобство.
„Къде е тя?“ попитах.
Виктор затвори очи, сякаш се срамува да каже.
„Излезе“, прошепна. „Каза, че не може да диша покрай болестите ми.“
Не отговорих. Станах, взех телефона му и набрах спешна помощ.
Той се опита да ме спре, но нямаше сили.
„Мария…“
„Мълчи“, казах. „Ще дишаш. После ще говорим.“
В болницата лекарите бяха бързи, безмилостно точни. Диагнозата беше тежка. Не едно нещо, а поредица от усложнения, които се трупат, когато човек мисли, че е непобедим.
Когато останахме сами, той ме погледна с влажни очи.
„Тя няма да дойде“, прошепна.
„Знам“, отвърнах.
„Не ме оставяй сам“, каза. И тези думи… тези думи бяха най-страшните. Защото в тях имаше капан. Капанът на съжалението.
А аз бях уморена да бъда уловена.
И все пак… не можех да го оставя.
Не заради него.
А заради Никола. И заради това, че не исках синът ми да носи вина за чуждо безсърдечие.
„Ще видим“, казах.
Но още в този миг знаех, че ще го приютя.
И не знаех, че именно това решение ще отвори врата към тайни, които Виктор е крил не само от мен.
А от всички.
Глава седма
Елица се появи в болницата само веднъж.
Беше с безупречна прическа, с чанта, която сигурно струваше повече от месечната ми заплата, и с изражение на човек, който е дошъл да приключи задача.
Погледна Виктор, после мен.
„Той е в добри ръце“, каза. „Нали, Мария?“
В гласа ѝ имаше сладост, но и бодли.
„Той е човек“, отвърнах. „Не вещ.“
Елица се усмихна леко.
„Хората са много неща“, каза. „Понякога са и тежест.“
Виктор се опита да се изправи.
„Елица, не…“
Тя вдигна ръка.
„Не ме карай да го правя по-трудно“, каза. „Аз съм млада. Имам живот. Не съм подписвала договор за болногледачка.“
Думите ѝ паднаха като камъни.
Виктор пребледня още повече.
„Аз… аз…“
„Ти ми обеща бъдеще“, прекъсна го тя. „А ти ми даваш болници.“
После се обърна към мен и очите ѝ се присвиха.
„Не го правиш от доброта“, прошепна тихо, сякаш е тайна. „Правиш го, защото не можеш да се откажеш. А това е тъжно.“
И излезе.
Виктор остана да гледа след нея, като човек, който е хвърлил всичко за една илюзия, а илюзията му маха с ръка.
Когато се обърна към мен, в очите му имаше отчаяние.
„Не знам как стана“, прошепна.
„Стана, защото си повярвал, че заслужаваш поклонение“, отвърнах. „А не любов.“
Той затвори очи.
„Приюти ме“, каза. „Само докато… се оправя.“
Думата „докато“ беше лъжа. И двамата го знаехме.
Приех го у дома след изписването. Никола не беше съгласен. Не крещя. Не спореше. Само гледаше баща си като непознат.
Виктор се опита да говори с него още първата вечер.
„Синко…“
Никола вдигна ръка.
„Не“, каза тихо. „Не ме наричай така, докато не ми кажеш истината.“
„Каква истина?“ прошепна Виктор.
Никола се засмя без радост.
„Всичко“, каза. „Защо ни остави. Защо подписа кредити. Защо ни лъжеше.“
Виктор пребледня.
Погледна към мен, сякаш за първи път осъзна, че тайните му вече са излезли.
„Мария…“
„Да“, казах. „Знам за кредита. И знам, че има още.“
Виктор се свлече на стола.
В този миг се усети как стените на къщата ни се стягат около нас. Как миналото ни се връща, не за да бъде разказано красиво, а за да бъде разпорено.
„Трябва да ви кажа нещо“, прошепна той.
Никола се изправи.
„Кажи“, каза. „Но ако излъжеш, повече няма да ме видиш.“
Виктор отвори уста… и тогава звънна телефонът му.
Номерът беше запаметен.
Стефан.
Виктор пребледня още повече. Ръката му се разтрепери.
„Не“, прошепна. „Не сега.“
Но телефонът звънеше настойчиво, като заплаха.
Виктор погледна към мен.
„Ако отговоря… може да ви въвлека.“
„Ако не отговориш?“ попитах.
Той преглътна.
„Тогава вече сте вътре“, каза.
И натисна.
Глава осма
Стефан говореше бързо, като човек, който вече е изчерпал търпението си.
„Къде си?“
Виктор се опита да звучи спокойно.
„Вкъщи.“
„Коя вкъщи?“ изсъска Стефан. „Не се прави на умен. Знаеш какво става.“
„Болен съм“, каза Виктор. „Не мога…“
„Болен, здрав, не ме интересува“, прекъсна го Стефан. „Утре има среща. Документите трябва да са готови. Иначе…“
„Иначе какво?“
Стефан замълча за половин секунда, после каза тихо, почти нежно:
„Иначе ще се сетят и за Мария. И за Никола.“
Телефонът сякаш изстина в ръката на Виктор.
Никола пребледня и направи крачка напред.
„Кой е този?“ прошепна към мен.
Аз не отговорих. Гледах Виктор и усещах как в мен се събужда инстинктът на майка, която усеща опасност.
Виктор преглътна.
„Не ги намесвай“, прошепна. „Аз ще… ще направя каквото трябва.“
„Това очаквам“, каза Стефан. „И още нещо. Елица пита за онова. Да не си се размекнал?“
Виктор затвори очи.
„Не.“
„Добре“, каза Стефан. „Защото ако някой се размекне, някой друг се втвърдява.“
Разговорът приключи.
Тишината в стаята беше тежка.
Никола се приближи до баща си.
„Кой е Стефан?“ попита.
Виктор не вдигна глава.
„Партньор“, прошепна.
„В какво?“
Мълчание.
Аз седнах срещу Виктор, бавно, сякаш ако се движа рязко, ще счупя последната нишка контрол.
„Има хора, които ни заплашват“, казах. „Това ли криеш?“
Виктор вдигна очи. В тях имаше нещо като срам, но и страх, истински страх.
„Не знаех, че ще стигне дотук“, прошепна. „Започна като… възможност. Пари. Бизнес.“
„Какъв бизнес?“ настоя Никола.
Виктор потрепери.
„Влязох в… сделки“, каза. „С документи. С фирми. С кредити. Мислех, че контролирам.“
„И не контролираш“, довърших аз.
Той поклати глава.
„Стефан контролира“, прошепна. „И още някой над него.“
Никола стисна юмруци.
„И заради това ли ни изостави?“ изсъска.
Виктор го погледна.
„Не“, каза. „Изоставих ви, защото бях страхливец. И защото Елица…“
„Не ми говори за нея!“ избухна Никола.
Виктор се сви.
„Но тя беше част от сделката“, прошепна. „Тя ме свърза със Стефан. Тя… тя не беше просто…“
„Любовница?“ казах тихо.
Виктор затвори очи.
„Тя беше ключ“, прошепна. „И аз бях глупакът, който се мислеше за победител.“
Никола се обърна към мен. В погледа му имаше паника.
„Мамо, ние в опасност ли сме?“
В този миг трябваше да бъда стена.
„Ние сме заедно“, казах. „И ще се защитим.“
Виктор изведнъж протегна ръка към мен, сякаш иска да се хване за спасение.
„Има нещо“, прошепна. „Нещо, което скрих. Ако нещо ми стане…“
„Не говори така“, прекъснах го.
„Трябва“, настоя той. „Има кутия. В нея…“
Точно тогава той се хвана за гърдите и лицето му се изкриви от болка.
„Виктор!“ извика Никола.
Аз скочих, а Виктор прошепна:
„Не вярвайте на…“
И загуби дъх.
Сърцето ми се блъскаше като лудо.
Не знаех дали следващият ни миг ще е линейка.
Или погребение.
Или нещо по-лошо.
Глава девета
Следващите дни бяха кошмар, разкъсан на сцени.
Болница.
Лекари.
Подписване на документи.
Никола стоеше до мен, но вече не беше момче. Беше мъж, който се опитва да държи света си с две ръце, докато светът се хлъзга.
Виктор оцеля. Засега.
Лекарят беше честен, без да е жесток.
„Състоянието му е нестабилно“, каза. „Стресът го убива. Ако има нещо недоизказано, ако носи тежести… трябва да ги остави. Иначе няма да се справи.“
Тежести.
Когато останахме сами в стаята, Виктор ме погледна със същия страх като в първия ден.
„Ще ви въвлека“, прошепна.
„Ти вече го направи“, отвърнах. „С кредита. С мълчанието. С лъжите.“
Никола стоеше в ъгъла и гледаше. Не се намесваше. Но присъствието му беше като съд.
Виктор преглътна.
„Стефан… има документи“, каза. „Пари, които минават през фирми. Аз бях лицето. А зад него има… хора.“
„Какви хора?“ попитах.
Виктор поклати глава.
„Не ги знам“, прошепна. „И така е по-страшно.“
Никола направи крачка.
„Ти подписва ли вместо майка ми?“ попита директно.
Виктор пребледня.
„Не…“, започна.
Никола не мигна.
„Кълнеш ли се?“
Виктор затвори очи.
„Не подписвах“, каза. „Но… оставих документи, които можеха да бъдат… използвани.“
Стиснах зъби.
„Значи си позволил да фалшифицират“, казах.
Виктор се разтрепери.
„Мислех, че е временно“, прошепна. „Стефан каза, че ще изчистим всичко. Че само трябва да мине една сделка.“
„И после?“ попита Никола.
Виктор отвори очи.
„После Елица поиска още“, каза. „И Стефан поиска още. И аз… аз започнах да се давя.“
Мълчах. Слушах и усещах как в мен се надига нещо, което не е само гняв. Беше ужасът, че животът ми е бил строен върху лъжи, които могат да ме смачкат.
„Защо се върна при нас?“ попитах.
Виктор ме погледна.
„Защото ме изоставиха“, каза. „Но и защото… ако ме намерят сам, ще ме натиснат. Тук… тук има шанс да ви кажа истината. Да ви оставя… защита.“
„Каква защита?“ прошепнах.
Виктор се огледа, сякаш стените слушат.
„Има доказателства“, каза. „Скрити са. Ако… ако умра, ще ги намерите.“
„Къде?“ попита Никола.
Виктор отвори уста, но в този момент в стаята влезе медицинска сестра.
„Посещение приключи“, каза.
Ние излязохме. А когато тръгнах по коридора, усетих как гърбът ми изтръпва.
Някой ни гледаше.
Обърнах се.
В края на коридора стоеше мъж с тъмно палто. Не изглеждаше като роднина. Не изглеждаше като човек, който се тревожи.
Изглеждаше като човек, който проверява.
Срещна погледа ми и за секунда усмивката му се появи и изчезна.
После се обърна и излезе.
„Мамо?“ прошепна Никола. „Добре ли си?“
Не му казах, че този поглед ме накара да се почувствам като мишена.
Само казах:
„Да. Просто… имаме работа.“
И знаех, че от този момент нататък не сме само семейство в криза.
Бяхме хора, които трябва да оцелеят.
Глава десета
Галя не се усмихна, когато ѝ разказах всичко.
Само свали очилата си и ме погледна, сякаш преценява колко истина мога да понеса.
„Това вече не е само развод“, каза. „Това е риск.“
„Какво да правя?“ попитах.
„Първо“, каза Галя, „спираш да бъдеш сама. Всичко минава през мен. Второ, ще поискаме експертиза на подписа. Трето, ако има изнудване, трябва да сме внимателни. Няма да играем на герои.“
„А Виктор?“ попитах.
Галя се поколеба.
„Виктор е ключ“, каза. „Но и опасност. Ако говори, може да ви спаси. Ако мълчи, може да ви потопи. Ако умре…“
Не довърши.
Прибрах се у дома и усетих, че къщата е променена. Не от присъствието на Виктор. А от усещането, че някой може да влезе.
Никола започна да заключва два пъти. Започна да гледа през прозореца, когато чуе кола.
Една вечер, когато Виктор се върна от поредния преглед, изглеждаше по-слаб. Но очите му бяха по-решителни.
„Ще ви кажа“, прошепна, когато Никола излезе за вода.
„Какво?“ попитах.
Виктор извади малък бележник. Стар, захабен.
„Пиша от известно време“, каза. „Не вярвах на телефона. Нито на компютъра. Всичко може да се следи.“
„Какво си написал?“
Той преглътна.
„Имена“, каза. „Суми. Дати. Срещи. И… истината за Елица.“
„Истината?“
Виктор се усмихна болезнено.
„Тя не е тази, за която се представя“, каза. „Тя играе роли. За мъже като мен. За хора като Стефан. Тя ме избра, защото бях амбициозен и… глупав.“
„Тя те напусна, когато се разболя“, казах. „Това е достатъчно.“
„Не“, прошепна Виктор. „Не е. Защото тя още търси онова, което скрих.“
„Какво си скрил?“ попитах.
Виктор се наведе към мен.
„Ако го кажа на глас, може да се чуе“, прошепна. „Но ще ти дам знак. Кутия за обувки.“
„Какво?“
„Кутия за обувки“, повтори. „Ако… ако нещо стане, тя може да се появи с такава кутия. Не ѝ вярвай. В кутията има…“
Гласът му трепереше.
„Има каквото?“ настоях.
Той стисна бележника.
„Има ключ“, прошепна. „И писмо. И… доказателството, че не исках да ви унищожа.“
Погледнах го и не знаех какво да чувствам. Ненавист? Съжаление? Облекчение?
„Защо ми го казваш сега?“ прошепнах.
Виктор вдигна очи.
„Защото усещам, че времето ми свършва“, каза.
Точно тогава вратата се звънна.
Никола излезе от кухнята и погледна към мен.
„Очакваш ли някого?“ попита.
Не.
Отидох до вратата. Погледнах през шпионката.
Отвън стоеше мъжът с тъмното палто. Същият от болницата.
Сърцето ми се качи в гърлото.
Той се усмихна и вдигна ръка, сякаш сме стари познати.
После почука.
Не силно.
Достатъчно, за да каже: знам къде сте.
Глава единайсета
Не отворих веднага.
Обърнах се към Никола и прошепнах:
„Не говори. Не прави нищо прибързано.“
Никола кимна. Очите му бяха твърди, но в тях имаше тревога.
Виктор се изправи бавно, като стар човек.
„Той ли е?“ прошепна.
„Кой?“ попитах.
Виктор не отговори. Само пребледня още повече.
Почукването се повтори.
„Мария“, каза глас отвън. „Знам, че си там.“
Името ми на устата на непознат беше като студена ръка по врата.
„Кой сте?“ извиках през вратата, като се стараех да звуча спокойно.
„Деян“, каза той. „Имам да говоря с Виктор.“
Виктор стисна устни.
„Не отваряй“, прошепна.
„Защо?“ попитах.
„Защото той не е Деян“, каза Виктор. „Или ако е… значи сме зле.“
Никола направи крачка към вратата.
„Ще извикам полиция“, каза твърдо.
Отвън гласът се изсмя тихо.
„Не ви трябва полиция“, каза. „Трябва ви разговор.“
Стиснах телефона си. Пръстът ми беше върху номера за спешни случаи.
„Кажете какво искате“, казах.
„Искам само едно“, отвърна гласът. „Това, което Виктор е взел.“
Виктор затвори очи.
Никола се обърна към него.
„Какво си взел?“ прошепна.
Виктор се опита да говори, но гласът му се счупи.
„Не е взел“, каза гласът отвън. „Скрил е.“
Стиснах телефона и натиснах.
Гласът отвън веднага стана по-твърд.
„Не прави глупости“, каза. „Ти си умна жена. Не искаш синът ти да се забърква. Нали?“
Никола пребледня и погледна към мен.
„Мамо…“
Аз не можех да дишам.
Този човек знаеше за Никола. Знаеше къде сме. Знаеше какво да каже, за да ме разклати.
„Виктор“, прошепнах. „Кажи ми истината. Сега. Какво е това?“
Виктор се свлече на стола.
„Има сейф“, прошепна. „Не банков. Частен. Стефан държи ключа. А аз… аз взех копие. И взех документите. И ги скрих.“
„Защо?“
„Защото Стефан искаше да ме направи виновен за всичко“, каза Виктор. „Искаше да ме хвърли като щит. А аз… аз не можех да го позволя.“
Почукването отвън спря.
Настъпи тишина.
После гласът каза, по-тихо:
„Мария… последен шанс. Отвори.“
Аз стоях неподвижна. Сърцето ми биеше в ушите ми. Дишането ми беше плитко.
И тогава чухме звук.
Не от вратата.
От прозореца.
Някой беше хвърлил нещо. Малък предмет, който удари стъклото и падна на пода.
Никола се втурна. Вдигна го.
Беше снимка.
Снимка на Никола пред университета. От близо. Свежа.
Ръката ми се разтрепери.
Отвън гласът се засмя.
„Ние сме близо“, каза.
Тогава отключих.
Но не защото се предадох.
А защото разбрах, че ако остана затворена, ще ме задушат.
Отворих вратата само на верига.
Мъжът стоеше там, спокойно, с празни ръце.
„Здравей“, каза. „Виждаш ли? Не съм чудовище.“
Погледът му обаче беше студен.
„Къде е Виктор?“ попита.
„Болен“, казах. „И не е сам.“
Той наклони глава.
„Тогава ще говорим така“, каза. „Виктор трябва да върне това, което е взел. Иначе…“
„Иначе какво?“ прекъсна го Никола, който се появи зад мен.
Мъжът погледна Никола и се усмихна.
„Иначе университетът ти ще стане последната ти грижа“, каза меко.
Това беше заплаха, казана като съвет.
Виктор се появи в коридора. Блед, треперещ, но изправен.
„Остави ги“, прошепна. „Ще го върна.“
Мъжът се усмихна по-широко.
„Утре“, каза. „На мястото, което знаеш. И без номера.“
После се обърна и тръгна. На прага се обърна назад.
„Мария“, каза. „Не бъди героиня. Ти си майка.“
И си тръгна.
Вратата се затвори.
Аз се облегнах на нея и усетих как коленете ми омекват.
Никола ме хвана за ръката.
„Ще го спрем“, каза.
Виктор седна тежко.
„Не“, прошепна. „Те не се спират. Те се надхитряват.“
И тогава разбрах, че следващият ден може да ни струва всичко.
И че кутията за обувки вече не е просто думи.
Глава дванайсета
На следващата сутрин Виктор изчезна.
Не ми каза къде отива. Не се обади. Остави само бележника на масата и една кратка бележка, написана с треперещ почерк.
„Ако не се върна, пази Никола. И отвори кутията, когато я получиш.“
Седях и гледах листа, докато буквите не започнаха да се размазват.
Никола се върна от лекции по-рано, сякаш усещаше.
„Къде е?“ попита.
Подадох му бележката.
Никола я смачка в юмрук.
„Той пак решава сам“, изсъска. „Пак ни оставя да чакаме.“
„Този път не е същото“, прошепнах. „Този път… може да е за да ни спаси.“
Никола се засмя горчиво.
„Той никога не е спасявал никого, освен себе си“, каза.
Не спорих. Защото част от мен вярваше на Никола.
Но времето минаваше, а Виктор не се връщаше.
Късно следобед телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Вдигнах с треперещи пръсти.
„Мария?“ гласът беше на Галя.
„Да?“
„Има проблем“, каза. „Получих известие за съдебно дело. Срещу теб.“
Светът се завъртя.
„Срещу мен?“
„Да“, каза Галя. „За неизплатен кредит. Има твърдение, че си съзнателен длъжник. Че си укривала информация.“
Дишането ми се прекъсна.
„Но аз… аз не знаех…“
„Знам“, каза Галя. „Но те не ги интересува какво знаеш. Интересува ги какво могат да докажат.“
„Кой го е подал?“
Галя замълча за секунда.
„Фирма, свързана със Стефан“, каза. „И още нещо. Има свидетел.“
„Кой?“
„Елица“, каза Галя.
Пребледнях.
Никола ме гледаше, разбираше по лицето ми.
„Какво?“ попита.
Аз сложих телефона на високоговорител.
„Елица твърди, че си знаела“, каза Галя. „Че си участвала. Че си била съгласна.“
Никола избухна.
„Тя лъже!“
„Знам“, отвърна Галя. „Но лъжата, ако е облечена с документи, става оръжие. Трябва да намерим доказателства. Трябва да намерим каквото Виктор е скрил.“
Сърцето ми се сви.
„А Виктор…?“ прошепнах.
„Не мога да го намеря“, каза Галя. „Опитах да се свържа. Няма го.“
Когато разговорът приключи, Никола удари с юмрук по масата.
„Ще я унищожа“, изсъска.
„Не“, казах твърдо. „Няма да унищожаваш никого. Ще се защитим.“
„Как?“ извика той.
Аз отворих бележника на Виктор. Прелистих страниците. Имената, датите, сумите… всичко беше там, но кодирано, със съкращения, с намеци.
Сякаш Виктор се беше страхувал да напише истината директно.
На последната страница имаше изречение, което ме накара да изстина.
„Ако Елица се появи на погребението ми, значи съм загубил. Но ти можеш да спечелиш.“
Погребението.
Сълза се плъзна по бузата ми, без да съм я поканила.
„Мамо…“ прошепна Никола.
Не казах нищо.
Защото в този миг, в най-дълбокото си, усетих, че Виктор може да не се върне.
Глава тринайсета
Виктор се върна късно вечерта.
Не сам.
Двама мъже го държаха под мишниците, сякаш е пиян. Но той не беше пиян. Лицето му беше сиво, а устната му беше разкървавена.
„Пуснете го!“ извика Никола и се хвърли напред.
Единият мъж го спря с ръка.
„Спокойно“, каза сухо. „Ние го докарахме. Жив.“
„Кои сте вие?“ попитах с глас, който не познавах.
Мъжът ме погледна.
„Хора, които не искат да става по-зле“, каза. „Вашият… бивш… направи грешки. Но има още шанс.“
„Какъв шанс?“ изсъска Никола.
Мъжът се усмихна леко.
„Да върне каквото е взел“, каза. „И да подпише каквото трябва.“
„А ако не?“ попитах.
Той се приближи, достатъчно близо, за да усетя мириса на студен дим по дрехите му.
„Тогава съдът ще ви смачка“, каза тихо. „А после и ние.“
Виктор изхриптя.
„Оставете ги…“
Мъжът го стисна по-силно.
„Не говори“, каза.
После погледна мен.
„Утре сутрин“, каза. „Той ще е готов. Ако опитате да бягате… няма смисъл.“
И си тръгнаха, като оставиха Виктор на прага ни, паднал като счупена кукла.
Никола го вдигна и го сложи на дивана.
„Защо?“ изкрещя Никола към него. „Защо ни вкарваш в това?!“
Виктор отвори очи, едва.
„Синко…“ прошепна.
„Не!“ Никола трепереше. „Не ме наричай така!“
Аз коленичих до Виктор.
„Какво става утре?“ попитах.
Виктор вдигна поглед към мен. В очите му имаше нещо, което не бях виждала отдавна.
Смирение.
„Утре трябва да върна документите“, каза. „Иначе ще ви унищожат.“
„А ако ги върнеш?“ попитах.
Той преглътна.
„Тогава ще унищожат мен“, каза.
Тишината падна като олово.
Никола се обърна към мен.
„Мамо, кажи, че няма да го оставим“, прошепна.
Аз погледнах Виктор, после Никола.
Вътре в мен се биеха две истини.
Виктор заслужаваше последиците.
Но Никола не заслужаваше да загуби баща си по този начин.
„Ще намерим трети път“, казах.
Виктор се засмя без сила.
„Няма трети път“, прошепна. „Има само… избор.“
Тогава вратата се звънна отново.
Не почукване.
Звънецът, дълъг и настойчив.
Никола се вцепени.
Аз се изправих и отидох до вратата.
През шпионката видях… Елица.
Беше с черно палто, сякаш вече се упражнява за траур.
В ръцете си държеше кутия за обувки.
Сърцето ми се сви.
Още не беше погребение.
Но кутията беше тук.
И аз разбрах, че играта е започнала по-бързо, отколкото сме готови.
Глава четиринайсета
Не отворих веднага.
Елица натискаше звънеца пак и пак, като човек, който не приема отказ.
Накрая извика:
„Мария! Знам, че си там!“
Гласът ѝ беше остър, напрегнат.
Никола се приближи до мен.
„Не я пускай“, прошепна.
Виктор се опита да се изправи, но не успя. Само изстена.
„Не…“, прошепна. „Не я пускай.“
Тогава отворих. Но само на верига.
Елица се усмихна с онази усмивка, която човек носи като маска.
„Ах“, каза. „Тук сте всички. Колко мило.“
Очите ѝ се плъзнаха към Виктор, който лежеше.
„Не изглеждаш добре“, каза му. „А аз си мислех, че ще се оправиш.“
Виктор не отговори.
Елица вдигна кутията.
„Дойдох да ви върна нещо“, каза. „Нещо, което е ваше.“
„Нищо не е наше“, изръмжа Никола. „Върви си.“
Елица го погледна и за секунда в очите ѝ проблесна нещо по-тъмно.
„Ти си Никола“, каза. „Пораснал си. Приличаш на него.“
Никола се напрегна.
„Не ме сравнявай с него“, каза.
Елица се обърна към мен.
„Мария“, каза меко. „Не искам война. Искам да си взема моето.“
„Това не е твое“, казах, гледайки кутията.
Елица наклони глава.
„Кой каза?“ попита.
Виктор изведнъж изкашля силно.
„Елица…“, прошепна.
Тя го погледна като човек, който гледа счупена вещ.
„Не ми говори“, каза. „Ти ме предаде.“
Виктор пребледня.
„Аз… аз…“
„Ти ми обеща пари“, прошепна тя. „Обеща ми живот. А ти ми даде страх. И хора, които ме притискат.“
Стиснах зъби. Значи и тя беше под натиск. Но това не я правеше невинна.
„Какво има в кутията?“ попитах.
Елица се усмихна.
„Отговори“, каза. „И въпроси.“
Никола се изсмя.
„Стига театър“, каза. „Кажи защо си тук.“
Елица пристъпи напред, но веригата не ѝ позволи да влезе.
Тя се наведе към мен и прошепна така, че само аз да чуя:
„Те знаят за теб. И за делото. Ако не направиш правилното, ще загубиш всичко. Но ако направиш правилното… може да оцелееш.“
„Кое е правилното?“ прошепнах.
Елица отдръпна глава и ме погледна.
„Да дадеш кутията на Виктор“, каза. „Той знае какво да прави.“
„Лъжеш“, каза Никола.
Елица го погледна студено.
„Ти мислиш, че знаеш“, каза. „Но не знаеш нищо.“
После вдигна кутията и я подаде към мен.
„Вземи“, каза. „И помни. Аз не съм врагът. Врагът е този, който се усмихва, докато те дави.“
„Кой?“ попитах.
Елица се усмихна тъжно.
„Стефан“, каза.
И си тръгна.
Затворих вратата. Веригата издрънча и този звук ме накара да потръпна.
Кутията беше в ръцете ми. Лека. Твърде лека за нещата, които можеше да съдържа.
Никола я гледаше, сякаш е бомба.
„Не я отваряй“, прошепна.
Виктор изведнъж изръмжа:
„Отвори.“
„Какво?“ попитах.
„Отвори я“, повтори той. „Сега. Преди да е късно.“
Сложих кутията на масата. Ръцете ми трепереха. Погледнах Никола. После Виктор.
И вдигнах капака.
Вътре имаше плик, запечатан с восък.
Имаше малък метален ключ.
И имаше снимка.
Снимка на мен и Никола. Стари, усмихнати. От време, когато вярвахме, че семейството е крепост.
Под снимката имаше бележка, написана с почерка на Виктор:
„Ако четеш това, значи съм се провалил. Но ти не се проваляй. Истината е в сейфа. И в съда. И в сърцето ти.“
Преглътнах.
„Какъв сейф?“ прошепнах.
Виктор затвори очи.
„Частен“, каза. „Ключът е този. Но не можеш да отидеш сама. Има човек, на когото можеш да вярваш… може би.“
„Кой?“ попита Никола.
Виктор отвори очи и прошепна името, сякаш изрича молитва:
„Боян.“
Не познавах Боян.
Но усещах, че от него зависи дали ще оцелеем.
И че времето ни изтича.
Глава петнайсета
Боян се оказа банков служител. Или поне така изглеждаше на пръв поглед.
Срещнахме го в малко кафене, на място, където хората идват и си тръгват без да се запомнят. Той беше на около четирийсет, с тихи очи и ръце, които не стояха на място.
Когато седнахме, той погледна Никола, после мен.
„Виктор…?“ попита.
„У дома е“, казах. „Болен.“
Боян кимна, сякаш това не го изненадва.
„Предполагам, че е късно“, каза.
Никола се наведе напред.
„Ти ли си човекът, на когото можем да вярваме?“ попита направо.
Боян въздъхна.
„Не знам дали заслужавам такава дума“, каза. „Но знам, че не искам да ме влачат с тях.“
„С кои?“ попитах.
Боян се огледа, после прошепна:
„Стефан не е сам. Това е схема. Дълго време. Много хора. И Виктор беше… фигура. Не най-важната. Но достатъчна.“
Извадих ключа и го сложих на масата.
„Това е от сейфа“, казах.
Очите на Боян се спряха върху ключа и за секунда в тях проблесна страх.
„Значи е стигнало до вас“, прошепна.
„Къде е сейфът?“ попитах.
Боян поклати глава.
„Не мога да кажа на глас“, каза. „Но мога да ви заведа. Само че трябва да знаете… ако го отворите, няма връщане назад.“
Никола стисна зъби.
„Ние вече нямаме назад“, каза.
Боян кимна бавно.
„Добре“, каза. „Но нека е ясно. Това, което ще намерите, може да разруши не само Стефан. Може да разруши и Виктор.“
Погледнах Никола. Той не се поколеба.
„Нека“, каза.
Тръгнахме.
Сейфът беше в място, което не се нарича. Не беше банка, не беше дом, не беше офис. Беше нещо между тях, място за тайни, което съществува, защото хората плащат, за да скрият истината си.
Боян отключи врата, после друга. Камери. Кодовe. Метал.
Спряхме пред малка метална кутия. Номер, който няма да кажа, защото няма значение. Значение има само това, че ръцете ми трепереха, когато сложих ключа.
Ключът завъртя тежко.
Сякаш отключвах не метал, а съдба.
Отворих.
Вътре имаше папка. Дебела. Пълна с документи.
Имаше и малък тефтер, различен от бележника на Виктор.
Имаше и писмо, на което пишеше: „За Мария“.
Никола пое дъх.
„Това ли е?“ прошепна.
Боян гледаше нервно към коридора.
„Вземайте“, каза. „Бързо.“
Взех папката, взех тефтера, взех писмото. Ръцете ми бяха като чужди.
Излязохме, без да говорим.
В колата Никола отвори папката. Очите му се разшириха.
„Тук има… подписани договори“, прошепна. „Фактури… и…“
„И какво?“ попитах.
Никола преглътна.
„И доказателство, че майка ми не е подписвала“, каза тихо. „Екземпляри с различни подписи. И… писма.“
Боян стисна волана.
„Ако това стигне до съда, може да ви спаси“, каза. „Но ще си навлечете война.“
„Ние вече сме във война“, прошепнах.
Когато се прибрахме, Виктор лежеше на дивана. Очите му бяха отворени, сякаш е чакал.
Сложих папката на масата.
„Имаме го“, казах.
Виктор затвори очи. Сълза се плъзна по слепоочието му.
„Добре“, прошепна. „Тогава… има надежда.“
Никола отвори писмото за мен. Аз го взех.
Ръцете ми трепереха, когато разгънах листа.
Почеркът на Виктор беше ясен, като човек, който е писал, знаейки, че може да е последно.
„Мария, ако четеш това, значи съм те довел до край. Не заслужавам прошка. Но заслужаваш истина.“
Погледът ми се замъгли.
„Не те напуснах само заради Елица“, продължаваше писмото. „Напуснах, защото Стефан ме хвана. И защото ако бях останал с теб, щяха да те използват. А аз мислех, че като те оставя, те пазя. Бях глупак.“
Стиснах листа.
„Кредитите… те са част от капана. Подписите… не са твои. Аз позволих да се случи, и това е моят грях.“
Дъхът ми се разтресе.
„В папката има всичко, което може да те освободи. И да ги събори. Но ако тръгнеш по този път, пази Никола. И пази себе си. Аз вече плащам. Ти не трябва.“
В края имаше изречение, което ме накара да затворя очи.
„Не съм те заменил с по-млада. Аз се опитах да заменя истината с лъжа, за да не ме убие страхът. Но страхът ме изяде. Ти бъди по-силна от мен.“
Седнах. Листът се тресеше в ръцете ми.
Никола гледаше баща си с лице, което не беше нито омраза, нито любов.
Беше нещо като траур, още преди да има погребение.
„Ще го занесем на Галя“, казах. „Утре.“
Виктор се усмихна слабо.
„Утре…“, прошепна. „Да.“
Но в гласа му имаше нещо… като прощаване.
И аз се уплаших, че „утре“ може да не дойде за него.
Глава шеснайсета
На сутринта Виктор не стана.
Сърцето ми се сви още преди да стигна до него. Имаше тишина, която не е сън. Тишина, която е край.
Докоснах го по рамото.
Студено.
Погледнах лицето му. Очите му бяха затворени, сякаш най-накрая си е позволил да спре.
„Никола…“ прошепнах.
Никола влезе и в първия миг не разбра. После видя. И не изкрещя. Не заплака. Само коленете му омекнаха, сякаш тежестта на целия свят падна върху него.
„Не…“, прошепна.
Аз вдигнах телефона и се обадих. Гласът ми беше чужд.
След това всичко беше като в мъгла.
Лекар. Документ. Пенка, която се появи с очи, пълни не със скръб, а със сметка. Хора, които говорят тихо, сякаш шепотът може да върне човека.
Никола стоеше като камък.
Погребението беше няколко дни по-късно.
Не мога да кажа къде. Няма значение.
Имаше венци. Имаше лица, които не познавах. Имаше хора от „бизнеса“, както го наричаха. Стефан не дойде. Поне не видимо.
Но аз го усещах във въздуха.
Никола стоеше до мен, в черно, с поглед, който беше празен и твърд.
Когато ковчегът беше спуснат, чух стъпки зад мен.
Обърнах се.
Елица.
Точно както беше писал Виктор.
Тя беше с черна рокля, без сълзи, с лице, което изглеждаше като камък. И в ръцете си държеше… кутия за обувки.
Кръвта ми замръзна.
Тя се приближи, без да бърза, сякаш се наслаждава на сцената.
Никола се напрегна и направи крачка към нея, но аз го спрях с ръка.
Елица ме погледна.
„Съжалявам“, каза без да звучи съжалена. „Той беше… сложен човек.“
„Какво искаш?“ попитах.
Елица вдигна кутията.
„Той остави това за теб“, каза. „Каза ми, че ако нещо стане… да ти го дам.“
„Защо ти?“ изсъска Никола.
Елица го погледна.
„Защото той знаеше, че ти ще я хвърлиш“, каза. „А тя е важна.“
Погледнах кутията и усетих как стомахът ми се свива.
„Вече имаме кутия“, казах тихо.
Елица мигна, сякаш не очаква това.
„Тази е друга“, каза. „Тази е истинската.“
Никола изсъска:
„Ти лъжеш!“
Елица се наведе към мен и прошепна:
„Вътре има нещо, което Стефан не трябва да види. Ако го види… ти и синът ти сте приключени.“
Погледнах я. Очите ѝ не бяха меки. Но в тях имаше страх, истински страх.
Тя ми подаде кутията.
Пръстите ни се докоснаха за миг. Студени.
„Защо го правиш?“ прошепнах.
Елица преглътна.
„Защото и аз искам да оцелея“, каза. „И защото… той, преди да умре, ми каза нещо.“
„Какво?“
Елица се наведе още по-близо.
„Че ти си единствената, която може да ги спре“, прошепна.
После се отдръпна, обърна се и си тръгна, без да погледне назад.
Останах с кутията в ръце, на погребение, сред хора, които не знаех дали са приятели или врагове.
Никола ме гледаше.
„Мамо…“, прошепна. „Какво има вътре?“
Погледнах кутията.
Капакът ѝ беше леко разлепен, сякаш е отваряна.
Виктор беше скрил нещо.
И сега то беше при мен.
Стиснах кутията по-силно и прошепнах:
„Ще разберем. Но не тук.“
И си тръгнахме.
А зад нас, в тълпата, видях за секунда мъж с тъмно палто.
Същият.
Гледаше ни.
И се усмихваше.
Глава седемнайсета
У дома затворихме всички врати. Спуснахме пердетата. Тишината беше гъста.
Сложих кутията на масата до папката от сейфа.
Две кутии. Два пътя. Един край.
Никола седеше срещу мен и ръцете му трепереха.
„Отвори“, каза.
Взех кутията. Вдигнах капака.
Вътре имаше малко платнено пликче.
Имаше и втори плик, запечатан.
И имаше пръстен.
Не брачният.
Друг.
Пръстен с печат.
Никола го взе и го погледна.
„Чий е?“ прошепна.
Извадих запечатания плик. На него пишеше само една дума: „Съд“.
Погледнах Никола.
„Това е за Галя“, казах.
После отворих платненото пликче.
Вътре имаше малък диктофон.
Стар модел. Без излишни знаци. Само бутон за пускане.
Сърцето ми заби.
Никола ме погледна.
„Пусни го“, каза.
Ръката ми трепереше, когато натиснах бутона.
Първо се чу шум. После глас.
Гласът на Виктор.
„Ако слушаш това… значи не съм успял.“
Гласът му беше слаб, но ясен.
„Записах разговор със Стефан. И с човека над него. Не знам името му. Но знам, че има власт. Знам, че заплашват. Знам, че фалшифицират. Знам, че Елица работи за тях, но и че се страхува.“
Пауза. Дишане.
После друг глас. Дълбок, спокоен.
„Ти си удобен, Виктор“, казваше непознатият. „А удобните хора не задават въпроси.“
Гласът на Стефан се включи, мазен:
„Подписите са готови. Жената ти няма да разбере. А ако разбере… съдът ще я смаже.“
Усетих как в мен се надига лед.
Записът продължи.
„Не искам да я намесвам“, каза Виктор.
Непознатият глас се засмя тихо.
„Ти вече я намеси, като се ожени за нея“, каза. „Семейството е слабост. А слабостите се използват.“
Стефан добави:
„И синът ти. Той учи, нали? Той има бъдеще. Би било жалко да се прекъсне.“
Никола пребледня.
Аз стиснах масата, за да не падна.
Записът свърши с гласът на Виктор:
„Мария… вземи това в съда. И не се страхувай. Страхът е тяхното оръжие.“
Тишината след записа беше оглушителна.
Никола се изправи.
„Ще ги унищожим“, прошепна.
„Не“, казах. „Ще ги спрем. И ще останем живи.“
В този миг телефонът ми иззвъня.
Непознат номер.
Погледнах Никола. Той беше готов да хвърли телефона през прозореца.
Вдигнах.
„Мария“, каза гласът. Същият от вратата. „Видяхме, че имаш нещо.“
Сърцето ми спря за миг.
„Не знам за какво говориш“, казах, като се опитвах да звуча спокойно.
Той се засмя.
„Не лъжи“, каза. „Лъжата е нашата работа. Ти си майка. Ще направиш правилното. Нали?“
„Какво искаш?“
„Донеси всичко“, каза. „И папката. И кутията. И записа, ако има. Иначе…“
Замълча, после каза тихо:
„Иначе Никола ще има проблем.“
Никола ме гледаше, очите му бяха диви.
Аз поех въздух.
„Ще говорите с адвокатката ми“, казах.
Отсреща настъпи секунда мълчание.
После гласът стана по-твърд.
„Адвокатката няма да ви спаси“, каза. „Съдът е наш. Но ако ми дадеш това, което искам… може да ти дам шанс.“
„Не“, казах.
„Помисли“, каза той. „Имаш една нощ.“
И затвори.
Седях с телефона в ръка. Ръката ми трепереше.
Никола се наведе към мен.
„Няма да им дадем нищо“, каза.
„Ще дадем на съда“, казах. „На истинския съд. И на Галя. И ще направим ход, който не очакват.“
Никола преглътна.
„Какъв?“
Аз погледнах плика с думата „Съд“.
„Този“, прошепнах. „Виктор е оставил нещо за нас. И аз ще го използвам.“
Но вътре в мен имаше страх.
Защото знаех, че когато удариш хора, които мислят, че са недосегаеми, те не се предават лесно.
Те се връщат.
И този път може да е по-страшно.
Глава осемнайсета
Галя ни прие късно вечерта.
Не попита защо сме в такова състояние. Не попита защо Никола стиска юмруци. Просто затвори вратата на офиса си и каза:
„Покажете.“
Сложихме папката, плика, пръстена и диктофона на бюрото ѝ.
Галя слуша записа с каменно лице. Когато свърши, тя не каза „страшно“ или „ужасно“. Тя каза:
„Това е доказателство.“
Никола издиша рязко.
„Значи печелим?“ попита.
Галя го погледна.
„Нищо не е лесно“, каза. „Но това променя играта. И още нещо…“
Тя отвори плика, запечатан за „Съд“. Извади вътре документ.
Завещание.
Сърцето ми се сви.
Галя прочете на глас, спокойно.
Виктор оставяше всичко, което има, на Никола. Но с условие: да бъде използвано за образование и за стабилен дом.
И още нещо: Виктор признаваше писмено, че е допуснал фалшификации и че аз не съм участвала.
Подпис.
Свидетели.
Галя вдигна поглед.
„Това е силно“, каза.
Аз преглътнах.
„Но той вече е…“
Галя кимна.
„Знам“, каза. „Именно затова е важно. Мъртвият не може да бъде натиснат да се откаже.“
Никола стоеше като вцепенен.
„Той… оставил е…“ прошепна.
„Оставил е шанс“, казах.
Галя се наведе напред.
„Сега слушайте внимателно“, каза. „Утре подаваме това в съда. И паралелно подаваме сигнал за изнудване и фалшификация. Не сами. С правилните хора.“
„Кои са правилните хора?“ попита Никола.
Галя се поколеба, после каза:
„Има начин. Но трябва да сте готови за натиск. За опити да ви уплашат. За клевети.“
„Вече започнаха“, казах.
Галя кимна.
„Тогава ще действаме бързо“, каза. „И ще поискам охрана за теб и Никола, ако успея. Но има нещо, което трябва да знаете.“
„Какво?“ прошепнах.
Галя ме погледна сериозно.
„Елица може да се обърне“, каза. „Може да свидетелства. Може да ви помогне. Но може и да ви предаде, ако я притиснат.“
Никола изръмжа.
„Тя е змия“, каза.
„Може“, отвърна Галя. „Но понякога змията хапе този, който я държи. Ако я убедим, че няма друг изход…“
„Няма да ѝ вярвам“, каза Никола.
Аз го погледнах.
„Не е въпрос на доверие“, казах. „Въпрос на ход.“
Галя се усмихна леко, за първи път.
„Добре“, каза. „Утре започваме.“
Когато излязохме от офиса, нощта беше студена.
Никола вървеше до мен мълчаливо.
„Мамо“, каза накрая. „Ти… мразиш ли го?“
Спрях.
Погледнах го.
„Не знам“, казах честно. „Мразя това, което направи. Но… той ни остави и ключ. Остави ни шанс. В последния си миг може би е бил… по-човек, отколкото през последните години.“
Никола преглътна.
„И все пак умря“, каза тихо.
„Да“, прошепнах. „Но ние ще живеем.“
Той кимна.
И за пръв път от дълго време видях в очите му не само гняв.
Видях решителност.
На следващия ден влязохме в съда като хора, които носят не страх, а истина.
И това беше нашето оръжие.
Глава деветнайсета
Съдебната зала беше като сцена, на която всички играят роли.
От едната страна бяхме ние с Галя.
От другата страна бяха адвокати, скъпи костюми, самоуверени усмивки.
Елица беше там.
Когато ме видя, погледът ѝ се плъзна надолу, после се върна. Опита се да изглежда непоклатима, но пръстите ѝ трепереха.
Стефан също беше там. Усмихваше се, сякаш сме дошли на среща за сделки.
Когато съдията влезе, всичко утихна.
Галя говори ясно, без театър. Представи документите, експертизата на подписа, завещанието, записа.
Когато записът прозвуча в залата, видях как усмивката на Стефан се стегна.
Елица пребледня.
Съдията слушаше, без да показва емоция.
После адвокатът на Стефан се опита да се изсмее.
„Това може да е монтаж“, каза.
Галя не мигна.
„Тогава нека назначим експертиза“, каза. „И нека разпитаме свидетеля.“
„Кой свидетел?“ попита съдията.
Галя се обърна към Елица.
„Тя“, каза.
Елица пребледня още повече.
Стефан се наведе към нея и ѝ прошепна нещо. Видях как челюстта ѝ се стегна.
Съдията повика Елица.
Тя стана бавно и тръгна към свидетелското място. В този миг погледна към мен. Не с омраза. С молба. Или със страх.
Галя зададе първия въпрос спокойно:
„Познавала ли сте Виктор?“
„Да“, отвърна Елица.
„Какъв беше вашият ангажимент към него?“
Елица преглътна.
„Личен“, каза.
„И професионален?“ попита Галя.
Елица се поколеба.
Стефан се размърда.
Тогава Елица затвори очи за секунда. После ги отвори и каза:
„Да.“
Стефан пребледня.
В залата се чу шум.
Галя продължи, без да бърза.
„Вие ли го запознахте със Стефан?“
„Да.“
„Защо?“
Елица преглътна.
„Защото… това беше план“, каза тихо.
Стефан се изправи рязко.
„Възразявам!“ извика.
Съдията го погледна строго.
„Седнете“, каза.
Елица трепереше, но продължи.
„Аз… бях част от екип“, каза. „Казаха ми, че трябва да намеря мъж, който да е амбициозен и… лесен за манипулиране. Виктор… беше такъв.“
Стефан пребледня и лицето му се изкриви.
Никола стисна ръката ми.
Елица продължи:
„Казаха ми, че ако не го направя… ще платя. И аз…“
Гласът ѝ се счупи.
„Аз се страхувах“, прошепна.
Галя се наведе напред.
„Кой ви заплашваше?“ попита.
Елица погледна към Стефан. После към съдията. После към мен.
И каза:
„Стефан. И мъжът, който изпращаше хората.“
„Името?“ настоя съдията.
Елица преглътна.
„Деян“, каза. „Така го наричаха. Не знам дали е истинско.“
В залата стана напрежение. Стефан се опита да говори, да се оправдае, да се усмихне.
Но усмивките му се разпадаха.
Галя подаде още документи. А съдията вече не изглеждаше безразличен.
В онзи момент разбрах нещо важно.
Истината не винаги побеждава веднага.
Но когато се появи в правилната форма, с доказателства и със смелост, тя започва да руши стените.
Процесът не свърши за един ден. Имаше заседания. Имаше отлагания. Имаше опити да ни притиснат.
Но вече не бяхме сами.
А когато няколко седмици по-късно съдът призна, че подписът ми е фалшифициран, и прекрати иска срещу мен, аз за първи път от много време се почувствах свободна.
Стефан беше под разследване.
Деян изчезна.
Елица получи защита като свидетел. Не защото я харесвах. А защото тя беше направила един ход, който промени всичко.
А Никола… Никола продължи да учи. Без заем. Без страх, че утре някой ще го вземе като заложник на чужди грехове.
И аз започнах да дишам.
Но имаше още едно нещо.
Последното.