Всеки ден Аня се прибираше у дома с надеждата, че Макс ще се върне. Знаеше, че ключовете не са у него, остави ги, когато си тръгна. И въпреки това се надяваше да отвори вратата и да види в антрето неговите маратонки. Чудо не се случи и този път.
Те живяха заедно две години. Той запълни празнотата след смъртта на майка ѝ. И защо изобщо започна онзи разговор… Между тях от самото начало нямаше страст. Просто им беше добре заедно. Но Макс не правеше предложения, не говореше за бъдещето, за тяхното бъдеще.
„Ами по-нататък?“ попита Аня веднъж.
„Имаш предвид печата в паспорта? Какво ще промени той?“
„За една жена това е важно. Ако за теб не е, може би ще се разделим?“ каза тя полушеговито, за да го сплаши, да го подтикне към решителна крачка.
„Тогава ще се разделим“ внезапно каза той и си тръгна.
Вече седмица тя живееше сама. И чакаше. Да се обади ли? Да го помоли ли да се върне? Но ако един мъж си е тръгнал толкова лесно, значи не е обичал.
Той се появи в живота ѝ точно тогава, когато остана съвсем сама. Преди две години шофьор на бус получил сърдечен пристъп, изгубил контрол и се блъснал в спирка. Майката на Аня и още една жена загинали на място, останалите имали повече късмет, пострадали, но оцелели. Шофьорът починал в болницата, когато разбрал, че заради него са загинали хора. Масивен инфаркт.
За това съобщиха по всички новини. След погребението Аня ходеше като насън. Самата тя едва не попаднала под колата на Макс. Той успял да спре рязко, излязъл и започнал да ѝ крещи, а после видял лицето ѝ и замълчал, откарал я до дома и останал с нея.
Той е по-млад от нея с три години. Разликата не е съществена, но на Аня ѝ се струваше, че между тях има десетилетие. Той нищо не планираше, живееше ден за ден, от разговори за деца отбягваше. „Какви деца? Ще успеем. Анка, нима не ни е добре заедно?“ смееше се Макс.
А на нея ѝ се искаше нормално семейство, деца, заедно да избират количка и дрешки за бебето. Подобни разговори го дразнеха.
У дома тя нарочно не изваждаше телефона от чантата си, за да не го гледа всяка минута. Едва се сдържаше да не позвъни. Събирайки се за работа, всяка сутрин проверяваше съобщенията със замиращо сърце. Макс не пишеше.
Отново празна, самотна вечер. По телевизията вървеше някакъв филм. Аня мислеше за своето, без да вижда какво се случва на екрана. Затова не веднага чу приглушената мелодия от антрето. Дълго не можеше да извади телефона от чантата си. Пречеха портмонето, гребенът, всякакви женски дреболии. Най-накрая го извади, но звънеше не Макс. Аня отговори, мислейки, че може би батерията му е паднала или е попаднал в катастрофа…
„Аня?“ попита не твърде възрастен женски глас.
И веднага ѝ стана безразлично кой звъни и защо.
„Аз съм съседката на леля ти Саша. Александра почина тази сутрин.“
Каква леля Саша? Каква съседка? За какво изобщо говори тази жена? И изведнъж в главата ѝ избухна спомен от детството. Малка и закръглена жена, приличаща на Колаче. Тя прикриваше устата си с ръка, когато се усмихваше. Нямаше предни зъби – мъжът ѝ ги беше избил пиян. От нея миришеше на печка и пироги.
Аня нетърпеливо чакаше лятото, за да отиде при леля Саша. Но майка ѝ каза, че повече няма да ходят там. Тя вече не помни защо. А после забрави и самата леля Саша.
„Чуваш ли ме?“ попита непознатият глас.
„Да. А от какво почина тя?“
„Лекарят каза, че тромб се е откъснал. Болницата е в районния център, лекарите не са като в града. Можеше да я оставим вкъщи, но жегата е голяма… Ще дойдеш ли?“
„Кога е погребението?“ попита Аня.
Никъде не смяташе да ходи.
„Вдругиден, на третия ден, както си му е редът. Ако не можеш, кажи, ще отложим погребението…“
„Не трябва, ще дойда. Кажете ми как да стигна до вас, не помня“ трудно призна Аня.
„Разбира се“ зарадва се жената. „Откъде да помниш? Село Залесие. С автобус около два часа път, с кола е по-бързо.“
„С автобус съм“ каза Аня, спомняйки си, че Макс с колата вече го няма.
„Вземи билет до село Биково, до нас не идва автобус, трябва да се върви пеша. Може би да те посрещна?“
„Не трябва.“
„Ела. Тя освен теб няма никой друг…“
„Няма да отида. Защо? Почти не помня леля Саша. Откъде изобщо тази съседка разбра моя номер?“ Аня отвори гардероба. На очи ѝ попадна роклята, с която погреба майка си. „Мама… Тя би отишла.“
Аня извади дълга синя пола на ситни бели цветчета и черна тениска. Останалите дрехи бяха ярки, не ставаха за погребение. Сложи дрехите в чантата.
Сутринта отиде на работа и написа заявление за три дни неплатен отпуск. Както си му е редът.
„Ако е нужно още, обадете се“ каза шефката със съчувствие.
Аня се върна у дома, събра всичко необходимо и отиде на гарата. Автобусът вече беше тръгнал, друг трябваше да чака два часа. Нямаше смисъл да се връща у дома. Аня убиваше времето в кафенето и в магазините на гарата. Купи бонбони, бисквити, вино. Нали няма да отиде с празни ръце. Ще потрябват за помените.
През целия път мислеше за безсмислеността на пътуването си. Когато излезе от автобуса, слънцето клонеше към залез, но все още печеше безмилостно. Аня бързо се изпоти, дрехите залепнаха по тялото ѝ. Скоро я изпревари автомобил. Спря малко по-надалеч, от него излезе млад мъж.
„Аня?“ попита той.
„Да. Откъде…“
„Не ме ли помниш? Аз съм Николай.“
В паметта ѝ изплува някакво хилаво момченце с вечни сополи. Не може да бъде, че от онзи мърляч е израснал такъв красавец.
„Сядай, ще те закарам. Всички те чакаха.“
„Мен?“ изненада се Аня.
„Ами да. Нали леля ти почина. За майка ти знаем. Съчувствам. Леля Нина все се вайкаше, че няма да намери никого от роднините. Намерила е, значи.“
„Която ми се обади? А откъде знаеше телефона ми?“
„Вероятно майка ти го е оставила, когато е идвала. Пристигнахме“ каза той и Аня не успя да попита кога майка ѝ е идвала тук.
Не успя да излезе от колата, когато към нея се приближи не висока, приятна жена.
„Каква си станала!“ И жената прегърна Аня. От нея миришеше на мляко, на хляб и на още нещо до болка познато.
Почувствала сковаността на гостенката, жената се отдръпна.
„Да влезем в къщата.“
Вратата се оказа отключена.
„Аз я оставих. Мислех си, ако случайно дойдеш, да не те изпусна. Влизай. Това е твоят дом. Нали Саша нямаше никого друг. Мъжът ѝ почина. Сестра ѝ, тоест майка ти, също, Царство ѝ Небесно. Бездетна беше. Така че ти си единствената наследница. Тя така и говореше, че къщата е твоя.“
„А как разбрахте номера ми?“
„Телефона ли? Ами майка ти го е оставила, когато е идвала малко преди смъртта си. Аз и на нейния номер се обадих, за всеки случай. Само че е изключен, не се обслужва. Те нали със Саша много години не общуваха, а тук майка ти изведнъж дойде… Мисля си, предчувствала е…“
„А защо не общуваха?“
„Заради мъж, разбира се. Мишката, мъжът на Саша, обичаше майка ти. Така. А тя замина за града. Той тръгна след нея, но явно получи отпор. Върна се и се запи. А после се ожени за Саша. Нали беше красив. Всички момичета лудуваха по него. Отначало нищо, живяха добре. А после майка ти дойде с теб. И това беше. Вие си тръгнахте, а Мишка като че ли се побърка. Ох, и как я биеше. Така я биеше, че нито едно дете не можа да износи.“
На следващото лято отново дойдохте, ти вече беше по-голяма. А Саша каза на майка ти да остави детето, тоест теб, а тя сама да си тръгне. Скараха се тогава. Майка ти беше горда. А и Саша не беше по-добра. След два месеца майка ти те взе, но повече не те доведе. Мишка почина, остана Саша сама. Теб те обичаше много. А когато майка ти дойде точно преди смъртта си, помириха се…“
„Не знаех, че е идвала. Не ми е казвала“ каза Аня.
„Значи е имало причина. Повече не знам нищо. А вчера вечерта дойдох при нея за пакет с дрехи, а в него имаше бележка с адрес и телефони. Аз и ти се обадих. Приготвила се е, значи, Саша.“ Жената отново въздъхна.
„Вярно казват, че който умре, чакай още две смърти. Бог троицата обича. Мишка си отиде преди четири години. Допи се. После майка ти. Сега и Саша Господ си прибра. Има супа в хладилника… Чешмата е през три къщи… Утре жените ще дойдат сутринта да готвят за помените… За дълго ли си дошла?“ Съседката говореше бързо, прескачайки от едно на друго без всякаква връзка. Аня едва успяваше да следи разказа ѝ.
„След погребението ще си тръгна“ отговори тя.
„Добре. Почивай, чувствай се като у дома си. Къщата е твоя. Саша искаше да я оформи на твое име, не знам дали е успяла. Погледни в документите. Ако нещо, аз съм наблизо.“
Съседката си тръгна. Аня се разхождаше из чуждата къща, нищо не познаваше. Била е тук отдавна, малка. Леля Саша си спомни, но нищо друго. Разглеждаше снимките по стените, купчина стари списания още от съветско време на рафта. На едно от тях видя детски драскулки. Нима нейни? А чии други? Други деца нямаше.
В стария гардероб на рафтовете на прилежни купчини лежи изгладено, чисто бельо. То все още пази топлината на ръцете, миризмата на леля Саша. В хладилника Аня намери извара, масло… Имаше тенджера със супа. Виждаше се, че леля Саша не е смятала да умира. Аня разбра, че няма да може да изяде нито лъжица, нито залък.
Чувстваше се като самозванка, нахлула в чужд дом, в чужд живот. Защо ѝ е тази къща, ако не я помни? Няма право на нея. Утре ще си тръгне и това е, никога повече няма да се върне тук. Нека правят с нея каквото искат. Реколтата съседите ще съберат, ще вземат, на когото каквото му трябва. Няма да мъкне зеленчуци от градината в града. В апартамента няма къде да ги съхранява, всичко ще се развали.
Сумна се. В селото хората си лягат рано. В прозорците на някои къщи премигваше синкавата светлина на работещи телевизори. Завесите не покриват прозорците плътно. От улицата вероятно всичко се вижда. Аня изключи светлината, съблече се и се мушна под завивката. Леглото беше застлано с чисто бельо. С благодарност помисли за съседката, която се беше погрижила за това.
Аня вече потъваше в сън, когато чу скърцане на дюшемета. Някой ходеше зад вратата. Аня се обля в пот. „Призрак? Нима се чува как ходи?“
Тогава зад вратата нещо падна и мъжки глас приглушено се изруга. Не е призрак. Но от това не стана по-лесно. Човек, проникнал в чужд дом, е по-страшен от безтелесен дух.
Аня отхвърли завивката, стана и на пръсти стигна до печката. Под ръка ѝ попадна дърво. С него се приближи до вратата, заслуша се, но чу само туптенето на собственото си сърце.
Тя бутна вратата и извика:
„Кой е там?“
Светлината от фенера веднага угасна, Аня не успя да разгледа човека. Изведнъж вратата рязко се хлопна, блъскайки я назад, в стаята. Тя се спъна в чергата и болезнено падна по дупе. После скочи на крака и включи светлината. Не ѝ пукаше, че от улицата ще я видят гола. Със светлина не е толкова страшно. От почукването на прозореца подскочи на място.
„Аня, какво се случи? Аз съм, леля Нина.“
Аня се хвърли към входната врата. Тя се оказа заключена. Отключи я и попадна в прегръдките на съседката.
„Там някой ходеше… Някой влезе в къщата…“ задавено се оплакваше тя, притискайки се към жената по нощница.
„Може би котки?“
„Човек… Мъж. Видях го, по-точно чух го, как се ругаеше, когато изпусна нещо…“
„Стёпка, няма кой друг. Този негодник. Утре ще кажа на Николай, той ще поговори с него. Тази гадина. Всичко мъкне и пропива, което не е добре прибрано. Пари не са ли изчезнали?“
„Той не е влизал в стаята“ все още треперейки от преживения страх, каза Аня.
„А аз забелязах, че светлината ти мига на прозореца. Дай, викам си, да погледна. Може би ще дойдеш при нас?“
„Не“ не много уверено отказа Аня. „Значи вратата беше заключена. Как тогава влезе в къщата?“ спомни си тя.
„През двора.“
Аня заключи всички врати. Легна, но заспа едва с първите викове на петлите. Събуди я почукване на прозореца. Стаята беше залята от слънчева светлина. Тя се приближи до прозореца и дръпна завесата.
„Отваряй. Дойдохме да готвим. Скоро Александра ще доведат.“
Аня се облече и пусна жените. Те веднага сложиха донесените със себе си тенджери и пакети на масата, иззвъняха със съдовете, разговаряйки помежду си. На нея не обръщаха внимание, сякаш я нямаше тук.
Аня излезе на улицата. Слънцето вече стоеше високо и припичаше. В такъв ден само да се радваш на живота, а не да погребваш. От съседната къща вече бързаше леля Нина.
„Дойдоха ли? Ще отида, ще погледна, може би нещо трябва.“ Съседката се скри в къщата.
После дойде камион. Жените веднага излязоха с табуретки, на които сложиха ковчега. Започна да се събира цялото село. Прощаваха се, шепнеха нещо до ковчега. Аня се стараеше да не гледа. После ковчегът отново го натовариха в каросерията на камиона, посипана с елови клонки. Който искаше да отиде на гробището, се качваше в каросерията. Николай предложи на Аня да седне в неговата кола.
Когато се върнаха от гробището, чергите в къщата бяха прибрани, масата вече беше наредена с чинии с жито, палачинки, мезета и чаши с кисел. Всичко, както си му е редът.
Аня не можа да докосне храната. Гадеше ѝ се, въпреки че вече втори ден нищо не беше яла. Хора си тръгваха, идваха нови. На нея отново не обръщаха внимание. Тя излезе от къщата. В градината направо от храстите изяде още кисела касис.
„Ето къде си“ я повика Николай. „Чух, че Семьон те е уплашил през нощта. Не се страхувай, няма да дойде повече. Той не е съвсем здрав, но не е опасен. Аз работя в полицията, всички тук се притесняват от мен.“
„Не се страхувам. Ще си тръгна веднага, щом само…“
„Автобусът вечерта няма да бъде. Искаш ли да те закарам?“ предложи Николай.
Аня искаше по-скоро да си тръгне.
„Ще трябва да се връщаш през нощта“ каза тя.
„Когато си купих колата, всеки ден карах от града дотук. Не ми е ново. Какво ще правиш с къщата?“
„Нищо.“
Жените измиха съдовете, прибраха всичко и изчезнаха, сякаш ги е нямало. Аня се огледа. Да вземе нещо за спомен? За какъв? Тя нали нищо не помни. Нека всичко си остане както си е. Когато до къщата дойде колата на Николай, Аня веднага излезе при него с чантата си.
„Готова ли си?“ попита той.
„Само ще се сбогувам с леля Нина.“
Но тя вече идваше към тях. Аня първа я прегърна. Леля Нина ѝ даде пакет с храна за пътя, прекръсти я. Едва отпътуваха от селото, когато Аня се нахвърли на храната. През целия път те с Николай си бърбориха и не можеха да се наприказват. И ѝ се струваше, че го познава цял живот. „Моят човек“ помисли си Аня. „С Макс всичко беше различно.“
„Отпускът ми свършва след седмица. Може ли да се отбия, като се върна?“ попита Николай, когато спря колата пред дома на Аня.
„Заповядай. Апартамент четиридесети“ с биещо сърце отговори тя.
Тя би се радвала, ако и сега беше влязъл. Аня си представи как ще влезе в празен апартамент… И за какво се бе засилила насам? Не искаше да ходи на погребението, а сега не се радва, че се е върнала.
Точно след седмица Николай се появи на прага с букет цветя. Аня се приближи и се притисна към него, като към роден. Роден си е. Тя веднага разбра това още там, на пътя към селото.
След няколко дни той ѝ направи предложение.
„Ти нали изобщо не ме познаваш“ каза Аня.
„А за какво да се бавим? Ето, ще се опознаем.“
„Ако леля Саша не беше починала, нямаше да се срещнем“ въздъхна Аня.
„Струва ми се, че не сме се разделяли…“
Слънцето грееше през прозореца на малкия апартамент, но Аня не го забелязваше. Сърцето ѝ все още туптеше учестено от срещата с Николай. Не беше очаквала, че след бързането към селото и обратно, след тъжния повод, животът може да направи такъв рязък завой. Макс беше минало. Безславно, болезнено минало. А Николай… Той беше като глътка чист въздух след задушна стая.
Предложението за брак дойде толкова бързо, че Аня едва успяваше да осъзнае реалността. Но когато погледна в очите на Николай, видя в тях увереност и нежност, които не беше срещала досега.
„Добре“ тихо каза тя. „Добре, Николай.“
Той я прегърна силно. За първи път от много време Аня се почувства в безопасност, сякаш е намерила пристан в бурното море на живота си. Разбира се, имаше хиляди въпроси. Познаваха се едва от няколко дни, срещата им беше по тъжен повод, миналото им беше неизвестно един за друг. Но интуицията ѝ крещеше, че това е правилно.
Първите седмици бяха като сън. Николай прекарваше всяка свободна минута с нея. Разказваше ѝ за работата си в полицията – рутинна, понякога опасна, но смислена. Тя му разказваше за живота си в града, за работата си в малка библиотека – тихо, подредено съществуване, което изведнъж ѝ се стори безкрайно скучно и безцветно.
Една вечер, докато вечеряха, Николай повдигна въпроса за къщата в Залесие.
„Какво реши да правиш с къщата на леля Саша?“ попита той.
Аня сви рамене. „Не знам. Чувствам се странно. Като че ли нямам право на нея. Не съм живяла там, не помня нищо…“
„Леля Нина каза, че леля Саша много те е обичала. И е искала къщата да е твоя.“
„Да, каза го… Но е толкова далеч, непрактично е… Има много спомени там… не мои спомени…“
Николай хвана ръката ѝ през масата. „Може да я продадеш? Или да я дадеш под наем?“
„Продажба? Кой би купил къща в затънтено село? И кой ще я наеме?“
„Сега хората търсят спокойствие, екология… Може би има смисъл да се погледне по-сериозно. Особено земята около нея. Леля Нина спомена, че и Мишка, мъжът на леля Саша, е имал някакви планове за земята преди много години. Нещо голямо… но не знае точно какво.“
Думите на Николай събудиха нещо в Аня. Нещо повече от просто наследство. Възможност? Или може би проблем?
Дни по-късно, докато Аня работеше в библиотеката, получи неочаквано посещение. Мъж в скъп костюм, с гладко сресана коса и хладен поглед влезе и я попита по име. Беше около петдесетте, излъчваше самоувереност и лека надменност.
„Госпожица Аня… Името ми е Борис Петров. Разбрах, че сте наследили имота на Александра Иванова в село Залесие?“
Аня изпита внезапно безпокойство. Откъде този човек знаеше за нея и къщата? „Да… така е.“
„Работя в областта на инвестициите в недвижими имоти. Конкретно се интересувам от развитието на райони с потенциал за отдих и туризъм. Земята около вашето село има такъв потенциал. Бих искал да ви направя предложение за закупуване на имота.“
Гласът му беше гладък, но с подтекст на неотстъпчивост. „Аз… още не съм решила какво ще правя с къщата.“
„Разбирам. Но може би едно изгодно предложение би ускорило решението ви? Имам предвид наистина изгодно. Земята там може да струва много повече, отколкото си представяте. Разбира се, при правилен подход и инвестиции.“ Той се усмихна леко, усмивка, която не стигаше до очите му. „Нека дадем пример. Според нашите оценки, с прилежащата земя, имотът би могъл да достигне пазарна стойност… няколко милиона.“
Аня замръзна. Няколко милиона? Нейната леля Саша, която живееше скромно в малка къща, да притежава нещо, което струва милиони? Беше абсурдно.
„Мисля, че се бъркате“ каза тя, опитвайки се да скрие треперенето в гласа си. „Това е просто стара къща с градина.“
Борис Петров наклони глава. „Не се бъркам, госпожице. Имам изчерпателна информация за всеки имот, който ме интересува. И вашият имот ме интересува много. Ето моята визитка. Помислете за предложението ми. Готов съм да обсъдим сума, която ще промени живота ви.“
Той остави лъскава визитка на бюрото ѝ и си тръгна, оставяйки Аня в шок. Няколко милиона? Това не беше просто бизнес предложение, това беше нещо друго. Нещо, което миришеше на опасност.
Вечерта Аня разказа на Николай за срещата. Лицето на Николай се мрачеше, докато слушаше.
„Борис Петров… Чувал съм за него. Голям играч в строителството и имотите. Има репутация на… как да кажа… не много чист. Много сделки са обгърнати в мъгла. Защо се интересува от къщата на леля Саша? В Залесие няма нищо особено.“
„Той каза, че земята има потенциал за туризъм. И спомена милиони.“
Николай се замисли дълбоко. „Земята… Леля Нина спомена, че Мишка е имал някакви планове. Може би става въпрос за нещо повече от просто градина. Трябва да проверим. Може би има нещо скрито, нещо, което привлича Петров.“
Напрежението във въздуха стана осезаемо. Срещата с Борис Петров превърна обикновеното наследство в потенциална мина. Аня вече не се чувстваше просто като самозванка в чужда къща; чувстваше се като мишена.
„Трябва да отидем в Залесие. Отново“ реши Николай. „Да разгледаме къщата, документите… Да поговорим с хората. Особено с леля Нина. Може би тя знае повече, отколкото казва.“
Аня кимна. Страхът се смесваше с новооткритото чувство за решимост. Тази къща вече не беше просто паметник на непознат живот; тя беше ключ към нещо, което привлече вниманието на опасен човек и застраши спокойствието ѝ.
Пътуването до Залесие този път беше различно. Аня и Николай бяха заедно, с конкретна цел и със сянката на Борис Петров, висяща над тях. При пристигането си бяха посрещнати топло от леля Нина, която изглеждаше искрено зарадвана да ги види.
„Аня, дете мое! Николай! Какво ви води отново толкова бързо? Нещо със здравето ли?“
„Не, лельо Нино, всичко е наред“ успокои я Аня. „Дойдохме… да погледнем къщата. Имаше едно… предложение за нея.“
Лицето на леля Нина стана сериозно. „Предложение ли? От кого? Някой от нашите ли?“
„Не. От един… бизнесмен от града. Борис Петров.“
Името изглеждаше познато на леля Нина. Тя се намръщи. „Петров? Чувала съм за него. Лоши неща. Какво иска той от къщата на Саша?“
„Той говори за земята. За потенциал за развитие… Туризъм… И спомена големи пари.“
Леля Нина се замисли. „Земята… Да, Мишка все говореше за някакви планове. Но никога не казваше точно какво. Казваше само, че един ден ще стане богат. И че земята около къщата е много ценна. Всички му се смееха. Казваха, че от ракия му се привиждат богатства.“ Тя въздъхна. „Горкият Мишка. Винаги беше с големи мечти, но без сили да ги постигне. А накрая го погуби алкохола.“
Николай се намеси. „Лельо Нино, помните ли нещо конкретно? Документи? Карти? Нещо, което Мишка е пазил или споменавал във връзка със земята?“
„Документи… Не знам. Саша никога не говореше за това. След като майка ти си тръгна окончателно, Мишка стана неуправляем. Всичко, което спечелеше, отиваше за пиене. Саша се опитваше да крие пари, за да има какво да ядат. Нямаше време за планове и мечти.“
„А карти? Някакви странни неща, които Мишка е правил или казвал?“ настоя Николай.
Леля Нина поклати глава. „Само глупости за богатства. Веднъж чух да говори с някого по телефона… за „точката“ и за „стария път“. Но не разбрах нищо. После пак се напи и забрави.“
„Точката… Старият път…“ повтори Николай, записвайки си в малък бележник. „Къде е старият път?“
„Ами, има един стар горски път, който минава покрай границата на имота на Саша. Никой не го ползва вече. От години е обрасъл.“
Аня слушаше с нарастващо безпокойство. Думите на леля Нина звучаха като парченца от пъзел, които не се сглобяваха в ясна картина, но определено показваха, че интересът на Борис Петров не е случаен. Мишка може би наистина е знаел нещо.
Те прекараха следващите дни в къщата. Аня се опитваше да се почувства свързана с мястото, но беше трудно. Разглеждаше стаите, старите вещи. Намери купчина документи в една ракла – сметки, квитанции, писма. Нищо, което да изглежда ценно или свързано с големи планове за земята.
Николай междувременно обикаляше селото, говореше с хората. Като полицай знаеше как да разговаря, как да извлича информация. Някои селяни бяха предпазливи, други словоохотливи. Чуваше се, че Борис Петров вече е изпращал хора в селото да разпитват за имота, дори да правят снимки. Това потвърди подозренията им – той действаше активно.
Една вечер, докато разглеждаха старите вещи, Аня намери малка дървена кутия, скрита под дюшеме в една от стаите. В нея имаше няколко избелели снимки, малко пари, които леля Саша е крила, и… малък тефтер с износена корица.
Тефтерът беше пълен с бележки, повечето нечетливи. Но на няколко страници имаше диаграми и схеми, изглеждащи като груби чертежи. Имаше и числа, много числа, изглеждащи като координати или измервания. На една от страниците с треперещ почерк бяха написани думите: „Старият път. Точката. Ценно. Не казвай на никого.“
Сърцето на Аня забърза. Това трябваше да са бележките на Мишка. „Точката“ и „старият път“, за които спомена леля Нина. Какво криеше тази земя?
Николай взе тефтера. „Тези схеми… приличат на планове. Или на място, където нещо е скрито.“
„Борис Петров… Той знае или подозира, че има нещо тук“ каза Аня.
Напрежението достигна нова точка. Вече не беше само за къщата и наследството; беше за тайна, заровена в земята, която привличаше хищници като Борис Петров. Аня се почувства въвлечена в опасна игра, чиито правила не разбираше.
Същата нощ, докато спяха в къщата, отново имаше странни звуци. Този път бяха по-различни, по-целенасочени. Скърцане на врата, стъпки в градината. Николай, с инстинкта на полицай, беше нащрек. Излезе тихо с фенерче. Чуха се приглушени гласове.
„Няма нищо тук! Просто стара къща!“
„Шут! На шефа му трябва точно тази къща. Нещо има. Претърси всичко!“
Гласовете се отдалечиха към градината. Николай се върна бързо.
„Хората на Петров“ прошепна той. „Търсят нещо. Значи тефтерът е важен. Трябва да го скрием.“
Те скриха тефтера на сигурно място и останаха будни до зори, готови да се защитят. Страхът беше реален, осезаем. Къщата, която трябваше да бъде убежище, се беше превърнала в бойно поле.
На сутринта намериха следи от стъпки в градината и по периметъра на къщата. Опитали се бяха да влязат през прозорци, дори бяха разбили заключената барака в двора. Беше ясно, че Борис Петров няма да се спре пред нищо.
Николай се свърза с колеги в районния център. Обрисува ситуацията – опит за влизане с взлом, заплахи, интерес от страна на голям бизнесмен с лоша репутация. Колегите обещаха да помогнат, но предупредиха, че Борис Петров има връзки и не е лесно да се действа срещу него.
„Трябва да изпреварим Петров“ каза Николай на Аня. „Трябва да разберем какво означават тези бележки на Мишка и какво точно търси той, преди да го намери. И трябва да уредим статута на къщата и земята. Ако е на твое име, ще имаш повече права.“
Решиха да останат още няколко дни в селото. Аня се зае да преглежда документите на леля Саша по-подробно, търсейки нещо необичайно. Николай използва познанията си за района и полицията, за да проучи тефтера на Мишка и да се опита да разчете схемите.
В тефтера, сред хаотичните записки и цифри, Аня намери едно изречение, което я накара да настръхне: „Той ме предаде. Взе всичко, но остави знака. Аз ще го намеря.“
„Кой го е предал? И какво е „знакът“?“ чудеше се тя на глас.
Николай разглеждаше схемите, сравнявайки ги с груби карти на района, които успя да намери. „Тези числа… приличат на дълбочини. Или разстояния. А тази диаграма… Може би показва място, където два пътя се пресичат. Или нещо друго.“
Работиха заедно, опитвайки се да дешифрират тайната на Мишка. Аня, която никога не се беше интересувала от нищо подобно, изведнъж се оказа потопена в свят на цифри, карти и скрити значения. Напрежението между тях нарастваше не от кавги, а от споделения стрес и опасността, която ги заобикаляше.
Междувременно, в града, Макс се появи отново. Неочаквано позвъни на Аня.
„Аня? Ти ли си? Как си?“
Гласът му звучеше уморено. Аня се поколеба. „Макс? Добре съм. А ти?“
„Не много добре. Имах… проблеми. Можем ли да се видим? Да поговорим?“
Аня погледна към Николай. Той кимна. „Добре. Къде?“
Срещнаха се в едно кафене. Макс изглеждаше измъчен, дрехите му бяха леко измачкани, в очите му нямаше предишната лекота.
„Виж, Аня… Аз… сбърках. Бях глупав. Не осъзнавах какво имам.“
Аня мълчеше. Думите му вече не я нараняваха; звучаха кухо.
„Имах проблеми с работата. С парите. Загазих. Затова реагирах така… за брака…“
„Какви проблеми, Макс?“
„Няма значение сега. Важното е… липсваш ми. Искам да се върна. Можем ли да опитаме отново?“
Аня поклати глава. „Късно е, Макс. Аз… срещнах някого.“
Болка проблесна в очите му. „Срещна? Кого? Бързо си ме забравила.“
„Не е въпрос на забравяне. Просто… животът продължава. И аз срещнах човек, който… който ме разбира. Който е до мен.“ Тя не спомена Николай поименно.
Макс въздъхна тежко. „Разбирам. Е… поне се опитах.“ Той млъкна за момент, после погледна Аня с необичайна сериозност. „Чух нещо… за теб. За някаква къща… и някакъв голям бизнесмен. Внимавай, Аня. Светът на големите пари е мръсен. Особено когато става въпрос за земя. Те не се спират пред нищо.“
Думите му бяха изненадващи. Откъде знаеше за това? „Какво си чул, Макс?“
„Просто слухове. В бранша се говори. Че Петров се е насочил към някаква земя в някакво затънтено село. И че наследникът… тоест ти… му пречи. Чух, че е готов да плати много, или да… махне проблема.“
На Аня ѝ стана студено. Значи заплахата беше реална, дори Макс, който изглеждаше извън всичко това, знаеше.
„Благодаря ти, Макс. За предупреждението.“
Той кимна. „Пази се, Аня.“ Стана и си тръгна, оставяйки я с още едно парче от нарастващото напрежение.
Връщайки се в селото, Аня разказа на Николай за разговора. Макс знаеше за Борис Петров и за къщата. Светът им се свиваше.
Николай успя да разчете част от бележките на Мишка. Изглежда, че Мишка е работил преди години по някакъв голям проект – може би строителен, може би свързан с добив на нещо. В бележките се споменаваше „залежи“, „проби“ и „карта“. Мишка е бил част от екип, който е открил нещо ценно в земята, вероятно на територията на сегашния имот. Проектът е бил изоставен, но Мишка е запазил някаква информация. А „знакът“, за който говореше, може би е някакъв маркер на мястото.
„Борис Петров знае за това“ заключи Николай. „Може би е бил свързан с онзи проект преди години. Или е научил за откритието по друг начин. Той не иска къщата; той иска това, което е под земята или на нея. Иска да го получи евтино, преди някой друг да разбере.“
Сега вече всичко стана ясно. Защо богат бизнесмен се интересува от стара къща в забравен край. Не беше туризъм; беше нещо много по-ценно. Мишка, пияницата на селото, се е оказал пазител на тайна за богатство.
Напрежението в селото нарасна. Чуха се слухове, че Петров е предлагал пари на местни хора за информация. Някои се поддаваха на изкушението, други се страхуваха. Атмосферата стана подозрителна.
Николай реши да действа по-активно. Той използва полицейските си контакти, за да събере информация за стария проект, за който Мишка споменаваше. Откри, че преди около двадесет години е имало проучвания за добив на… рядък минерал в района. Проектът е бил прекратен по неизвестни причини, вероятно заради липса на финансиране или бюрокрация. Но пробите са показали наличието на минерала.
„Рядък минерал“ каза Николай на Аня. „Това обяснява интереса на Петров. Тези минерали се използват във високите технологии, цената им е астрономическа. Ако находището е голямо… говорим за милиарди.“
Милиарди. Аня не можеше да повярва. Нейната леля Саша, нейната майка, Мишка… всички те са живели върху несметно богатство, без да знаят или без да могат да го достигнат. И сега тази тайна беше тяхното наследство, но и тяхната проклятие.
Тефтерът на Мишка стана още по-ценен. В него може би имаше ключа към местоположението на находището или поне към „знака“. Започнаха да прекарват часове, опитвайки се да разчетат всяка драскулка, всяко число.
Една вечер, докато работеха над тефтера, вратата на къщата рязко се отвори. На прага стоеше мъж – не Стёпка, а здрав, заплашителен тип. Зад него се виждаха още двама.
„Къде е тефтерът?“ изръмжа мъжът.
Това бяха хората на Борис Петров. Бяха разбрали за тефтера. Николай моментално реагира. Бутна Аня зад себе си, извади пистолет (носеше го заради работата си, въпреки че беше в отпуск) и го насочи към натрапниците.
„Полиция! Стойте на място!“
Мъжете се поколебаха за момент, но бяха въоръжени. Започна кратка, напрегната схватка. Николай беше обучен, но беше сам срещу трима. Аня грабна първото нещо, което ѝ попадна – стария чугунен тиган на леля Саша – и се втурна да помогне.
След минути борба, придружена от счупени предмети и бързи удари, успяха да отблъснат нападателите. Един от мъжете беше ранен. Те се оттеглиха бързо в нощта.
Адреналинът трепереше в телата им. Бяха в опасност. Борис Петров беше преминал границата.
„Трябва да се свържем с колегите веднага“ каза Николай, преглеждайки леките си наранявания. „Не можем да останем тук. Трябва да се приберем в града. Тефтерът е твърде важен. Ще го предадем в управлението.“
Набързо събраха най-необходимото, взеха тефтера и тръгнаха. Нощта беше тъмна и заплашителна. Шофираха бързо, Николай беше нащрек за всяка кола, която ги следва. Чувството за преследване беше осезаемо.
В града предадоха тефтера и разказаха всичко на началството на Николай. Ситуацията беше сериозна. Полицията започна официално разследване срещу Борис Петров и неговите действия, но знаеха, че ще е трудно. Той беше влиятелен и богат.
Аня и Николай трябваше да се крият. Отидоха в малък апартамент, собственост на колега на Николай, който беше извън града. Не можеха да се върнат в апартамента на Аня, нито в къщата в Залесие. Бяха станали мишени.
В този затворен свят на несигурност и страх, връзката между Аня и Николай стана още по-силна. Те имаха само един друг, на когото можеха да разчитат. Аня видя в Николай не само бъдещ съпруг, но и защитник, партньор в борбата.
Междувременно, разследването на полицията напредваше бавно. Борис Петров отричаше всякакви обвинения, представяше се за честен бизнесмен, жертва на клевети. Неговите адвокати бяха агресивни. Хората му в селото бяха предупредени да мълчат.
Ситуацията изглеждаше безизходна. Тефтерът на Мишка съдържаше ценна информация, но дешифрирането му се оказа сложно. Николай привлече експерти, но записките бяха хаотични и неясни.
Една сутрин, докато преглеждаше тефтера за стотен път, Аня забеляза нещо. Една от схемите, която приличаше на карта, имаше малка, почти невидима точица до грубо нарисувана река и дърво. А до точицата имаше символ, който приличаше на… риба.
„Николай! Виж това!“
Николай се приближи. „Риба? Какво значи това?“
Аня се замисли. „Леля Нина каза, че Мишка обичал да лови риба. Имаше едно любимо място на реката… близо до стария път. Винаги се връщаше оттам… хм… странно щастлив, дори когато нищо не беше уловил.“
Възможно ли беше „знакът“ да е на това място? Риба, нарисувана до схема, която изглеждаше като част от карта. Любимото място за риболов на Мишка, близо до стария път. Това можеше да е „точката“, която търсеха.
Рискувайки, Аня и Николай решиха да се върнат в Залесие, този път тайно. С помощта на доверен колега на Николай, който им осигури незабележима кола, те се отправиха към селото.
Влязоха през нощта, избягвайки главните пътища. Селото спеше. Прокраднаха се към къщата на леля Саша. Напрежението беше убийствено. Дали хората на Петров ги чакаха?
Къщата беше празна. Явно Петров беше решил, че няма смисъл да я пази, след като тефтерът беше изнесен.
На сутринта, въоръжени с лопати, фенерчета и разпечатка на схемата с рибата, те се отправиха към реката. Старият път наистина беше обрасъл. Следваха грубата карта на Мишка и се ориентираха по описанието на леля Нина за любимото място за риболов.
Намериха го. Мястото изглеждаше обикновено – извивка на реката, голямо старо дърво на брега. Но точно до корените на дървото, почти заровена в земята, Аня видя каменна плоча. На нея беше издълбан символ – стилизирана риба.
„Това е знакът!“ прошепна Аня.
С треперещи ръце започнаха да копаят под каменната плоча. Земята беше твърда. Работиха тихо, страхувайки се от всеки шум.
След известно време лопатата на Николай удари нещо твърдо. Беше дървена кутия, обвита в непромокаем плат. Извадиха я внимателно. Беше тежка.
Отвориха кутията. Вътре имаше няколко метални цилиндъра и запечатан плик. Цилиндрите бяха проби от скала. А в плика имаше документи.
Документите бяха стари – доклади от геоложки проучвания, анализи на проби, карти на подземни структури. И най-важното – подробна карта на находището на рядък минерал под територията на имота на леля Саша и съседни земи. Документите бяха подписани от геолози и съдържаха точни данни за количеството и качеството на минерала.
Мишка не е бил луд. Той е открил несметно богатство. Но някой го е „предал“, както пишеше в тефтера. Вероятно партньорите му от проучването са се опитали да го отстранят или да му вземат информацията. Мишка е успял да скрие най-важното.
Сърцето на Аня биеше лудо. Това беше доказателството. Това беше причината Борис Петров да ги преследва. Тези документи струваха милиарди на правилния човек.
Взеха кутията и пробите и напуснаха селото толкова тихо, колкото бяха дошли. Този път се отправиха директно към полицейското управление в областния център.
Представиха документите и пробите като неопровержимо доказателство. Полицията вече имаше достатъчно основания да арестува Борис Петров за опит за изнудване, сплашване, нападение и опит за придобиване на ценни активи чрез незаконни средства.
Новината за находището предизвика фурор. Медиите се втурнаха към Залесие. Малкото, забравено село изведнъж стана център на внимание. Земята, която селяните обработваха с години, се оказа златна мина.
За Борис Петров започна труден период. Доказателствата бяха силни. Започнаха да излизат наяве и други съмнителни сделки от миналото му, които Николай и колегите му бяха започнали да разследват. Влиянието и парите му не успяха да го спасят този път. Той беше арестуван.
За Аня и Николай животът се промени драстично. Находището беше на територията на имота на леля Саша, но и на съседни парцели. Възникнаха сложни правни въпроси за собствеността и правата върху добива на минерала. Започнаха преговори с държавата и други собственици на земи.
Аня, библиотекарката, която мразеше сметките, изведнъж се озова в свят на адвокати, финансови консултанти и големи корпорации, които искаха да инвестират в добива. Трябваше бързо да научи основите на бизнес правото, финансите, преговорите. Това беше предизвикателство, което я изтощаваше, но и я правеше по-силна. Николай беше до нея на всяка стъпка, подкрепяше я, използваше връзките си, за да я предпази от нови заплахи, които можеха да възникнат от алчни хора.
Разбира се, Макс отново се появи. Този път не с молби за събиране, а с предложения да „помогне“ с „бизнеса“. Аня учтиво, но твърдо отказа. Вече не беше същата Аня, която той лесно напусна. Тя беше силна, уверена жена, преминала през огън.
В крайна сметка беше постигнато споразумение. Аня, заедно с другите собственици на земи, получиха значителен дял от бъдещите печалби от добива. Животът ѝ се промени финансово по начин, който дори Борис Петров не можеше да си представи.
Но най-ценното, което намери в Залесие, не бяха милионите или милиардите. Беше връзката с миналото ѝ, разбирането на историята на майка ѝ и леля Саша, и най-вече – любовта и подкрепата на Николай.
Те се ожениха в малка църква в Залесие. Присъстваха леля Нина и другите селяни, които бяха станали част от техния живот. Аня носеше семпла рокля, а Николай – униформата си.
Къщата на леля Саша не беше продадена. Аня и Николай решиха да я запазят. Ремонтираха я, запазвайки духа ѝ, но правейки я уютна и удобна. Тя стана тяхно място за отдих, бягство от градския шум и символ на началото на техния съвместен живот.
Откриха и паметник на Мишка на любимото му място за риболов – малка каменна плоча с издълбана риба, напомняне за човека, който, дори в своето падение, успя да остави след себе си тайна, променила животи.
Аня вече не работеше в библиотеката. Тя участваше активно в управлението на финансите, свързани с добива. Беше наела екип от професионалисти, но самата тя се беше потопила в света на бизнес договорите, инвестициите и пазарните анализи. Беше намерила нова, неочаквана кариера във високоплатена ниша, породена от трагични събития и скрита семейна тайна.
Николай продължи работата си в полицията, но вече с по-голямо влияние и възможности. Случаят с Борис Петров му донесе признание. Той и Аня инвестираха част от средствата си в развитието на село Залесие – построиха детска градина, ремонтираха пътища, подпомогнаха местни бизнеси. Искаха да върнат нещо на мястото, което им даде толкова много.
Животът им не беше лишен от предизвикателства. Големите пари привличаха завист и нови проблеми. Но Аня и Николай посрещаха всичко заедно, с доверие и подкрепа.
Всяко лято се връщаха в къщата в Залесие. Разхождаха се по стария път, сядаха до реката, където Мишка беше ловил риба и скрил тайната си. Аня вече не се чувстваше като самозванка. Това беше нейният дом, нейната история, нейното място в света.
Гледайки залязващото слънце над полетата около селото, Аня държеше ръката на Николай. Мисли за Макс бяха избледнели до едва доловими спомени. Мисли за майка ѝ и леля Саша бяха пропити със смесица от тъга и благодарност. Те бяха част от нея, част от пътя, който я доведе тук.
Николай я целуна по челото. „Добре ли си?“
„Да“ отговори Аня, усмихвайки се. „Добре съм. Благодарение на теб.“
„Благодарение на леля ти Саша“ каза той.
Аня кимна. „Да. Благодарение на леля Саша.“ И на тайната, която тя неволно беше пазила толкова години. Тайна, която беше източник на трагедия, но и на ново начало, на любов и на живот, изпълнен с неочаквани обрати и възможности в света на големите финанси и още по-големите тайни, скрити под земята. Историята на стара къща, забравено село, скрит минерал и любов, разцъфнала сред напрежение и опасност, беше тяхната история. И тепърва започваше.