Всеки уикенд. Като по часовник. Петък вечер Мартин започваше да стяга малките сакове. Двете ранички с динозаври за момчетата, резервни дрехи, любимите им играчки. Водеше децата при родителите си. Аз никога не ходех. От онази злополучна Коледа преди три години, когато с майка му, Стефка, влязохме в такъв чутовен скандал за дреболия – дали пълнежът на пуйката е бил достатъчно „традиционен“ – аз просто спрях да стъпвам в дома им. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Мартин, винаги умиротворителят, предложи компромис. Той ще води децата, те ще поддържат връзка с баба си и дядо си, а аз ще имам своите „уикенди за почивка“.
Отначало ми харесваше. Тишината в апартамента, възможността да чета книга, да се видя с по-малката си сестра Деси, която вечно се бореше с изпитите си в университета и безпаричието на студентския живот. Но с времето тази тишина започна да отеква. Чувствах се изключена. Изолирана. Мартин се връщаше в неделя вечер, уморен, но видимо доволен, а децата бърбореха за „баба“ и „дядо“ и какво са правили.
Преди два дни всичко се срина.
Беше сряда следобед. Тъкмо бях приключила един дълъг конферентен разговор по работа и сипвах второто си кафе, когато телефонът извибрира. Непознат номер. Вдигнах разсеяно.
— Ало?
— Ани? Ти ли си? — Гласът беше остър, писклив и зареден с отрова, която моментално разпознах. Стефка.
Застинах. Тя никога не ми звънеше. Никога.
— Аз съм, Стефка. Какво има? Мартин добре ли е? Децата?
— Мартин ли? Ти за Мартин ли си се загрижила? Безсрамница! Как може да си толкова жестока!
Стомахът ми се сви.
— Какво… какво искаш да кажеш? Не те разбирам.
— Не ме разбираш, така ли?! — Тя буквално крещеше в слушалката. — Четири месеца! Четири месеца не сме си виждали внуците! Иво е пораснал сигурно, а малкият Петър сигурно вече и не ни помни! Какво сме ти направили, Ани? С какво толкова те обидих? Толкова ли ни мразиш, та не ни позволяваш да ги виждаме?!
Кафето в ръката ми потрепери. Думите й отекваха в главата ми, но нямаха смисъл.
— Стефка, не знам за какво говориш. Мартин ги води при вас всеки уикенд. Бяха при вас… онзи ден. В неделя се върнаха.
Настъпи тишина. Толкова тежка и дълга, че за момент помислих, че връзката е прекъснала.
— Какво каза? — Гласът й вече не беше истеричен, а смразяващо тих.
— Казах, че Мартин ги води всеки уикенд. Както винаги.
— Лъжеш. — Това не беше обвинение, а констатация. — Не са идвали от четири месеца. От рождения ден на баща му през юни. Мартин ми се обажда всяка събота, казва, че децата са болни, или че ти си ги записала на някакъв курс, или че сте заминали. Всеки път различно извинение. Мислех, че ти го караш! Мислех, че ти ни забраняваш! Но той дори не ги води!
Тя затвори. Или аз затворих. Не помня. Телефонът се изплъзна от ръката ми. Четири месеца. Всеки петък вечер той стягаше саковете. Всяка неделя вечер се връщаше, разказвайки ми колко уморително е било да ги гони из двора на нейната къща.
Оказа се, че съпругът ми тайно… лъжеше.
Но лъжата беше много по-голяма, отколкото си представях. Къде, по дяволите, Мартин водеше децата ми всеки уикенд в продължение на четири месеца?
Глава 2
Светът ми се завъртя. Стените на луксозния ни апартамент, за който бяхме взели онзи колосален ипотечен кредит, започнаха да ме задушават. Четири месеца. Шестнадесет уикенда. Тридесет и два дни. Той ме беше лъгал в очите. А децата? Те какво казваха?
Втурнах се към стаята им. Те тъкмо се бяха прибрали от градина.
— Иво, миличък — опитах се гласът ми да звучи нормално, — искам да те попитам нещо за баба Стефка и дядо.
Иво, на шест, вдигна поглед от камиончето си.
— Да, мамо?
— Забавлявахте ли се миналия уикенд при тях? Какво правихте?
Той ме погледна объркано.
— Мамо, ние не сме ходили при баба.
— Как така не сте? Ами… в събота и неделя?
— Ходихме при леля Ива.
Сърцето ми спря. Леля… Ива? Нямахме роднина на име Ива. Нито приятелка.
— Коя е леля Ива, съкровище?
— Не знам. Тя е приятелка на тати. Живее в една къща с голям басейн. Има котка на име Мими. Тати каза, че е нашата тайна къща и не трябва да ти казваме, за да не се сърдиш.
Усетих как ми прималява. Седнах на ръба на леглото му. Тайна къща. Леля Ива. И моят съпруг, моят Мартин, бизнесменът с безупречна репутация и скъпи костюми, беше превърнал собствените ми деца в съучастници в лъжата си.
Вечерта, когато той се прибра, аз бях привидно спокойна. Бясът беше преминал в някакво студено, вледеняващо спокойствие. Той влезе, целуна ме по бузата, подуши рамото ми.
— Ммм, мирише вкусно. Какво има за вечеря?
— Лъжи — отговорих аз.
Той замръзна.
— Моля?
— Четири месеца, Мартин. — Обърнах се към него. — Четири месеца се преструваш, че водиш децата при майка си. А тя ми се обади днес. Крещеше, че съм ѝ отнела внуците.
Лицето му пребледня, после почервеня. Видях как челюстта му се стяга. Това беше физиономията му, когато се готвеше за тежка бизнес среща.
— Тя… тя преувеличава. Просто пропуснахме няколко пъти…
— Четири месеца, Мартин! Шестнадесет уикенда! Децата ми казаха. Казаха ми за „леля Ива“ и „тайната къща с басейна“.
При споменаването на името „Ива“ той се прекърши. Сякаква следа от борбеност изчезна. Той седна тежко на стола в антрето и зарови лице в ръце.
— Ани, моля те… Не е това, което изглежда.
— А какво е, Мартин? — Гласът ми трепереше. — Имаш любовница? И не стига, че имаш любовница, ами водиш моите деца при нея? Караш ги да я наричат „леля“? Караш ги да ме лъжат?
Той вдигна поглед. Очите му бяха пълни с отчаяние, което не бях виждала досега.
— По-сложно е.
— О, сигурна съм, че е! — изкрещях аз. — Обясни ми го тогава! Обясни ми колко е сложно да предадеш семейството си!
Той стана. Приближи се към мен. Искаше ми се да го ударя, да го блъсна, да го изгоня.
— Ани, обичам те. Теб и децата. Но… аз съм в беда. В голяма беда.
— Каква беда?
— Бизнесът. Всичко се срива.
Това беше неочаквано. Мартин беше „златното момче“. Неговият бизнес за консултантски услуги беше на върха. Поне така си мислех.
— Какво се срива? Ти си най-добрият…
— Бях. — прекъсна ме той. — Поех огромен риск. Инвестирах всичко. Вложих пари, които нямах. Взех заеми. Не само от банки.
— Какво искаш да кажеш?
— Стоян… помниш ли Стоян, моят съдружник?
Кимнах. Стоян беше човек, който никога не бях харесвала. Мазни очи и усмивка, която никога не стигаше до тях.
— Той ме въвлече в нещо. Нещо голямо. Но се оказа… измама. Аз съм загазил до уши, Ани. Ако това излезе наяве, губя всичко. Лиценз, репутация, къщата…
— Ипотеката! — изпищях аз. — Нали каза, че сме я изплатили почти?
— Излъгах. — прошепна той. — Преструктурирах я. Взех още пари срещу нея.
— А Ива? Къщата с басейна? — попитах аз, връщайки се към онова, което ме болеше най-много.
Той сведе очи.
— Ива е… тя е адвокат. Тя е единственият човек, който се опитва да ми помогне да се измъкна. Къщата е нейна. Водех децата там, защото… защото не можех да ги заведа при нашите. Майка ми… знаеш я. Щеше да разбере, че нещо не е наред за пет минути. А при Ива… там беше спокойно. Тихо. Тя е… тя е дискретна.
— Адвокат? — не вярвах. — И децата я наричат „леля“?
— Тя беше мила с тях. Аз… аз не знаех какво да правя, Ани. Бях в паника. Не можех да ти кажа. Щеше да се притесниш, а ти имаш достатъчно грижи с Деси и нейните проблеми в университета.
Лъжеше отново. Усещах го. Може би бизнесът наистина се сриваше. Може би Стоян наистина беше проблем. Но Ива не беше просто „адвокат“.
— Искам да видя тази Ива. Искам да отида в тази „тайна къща“. Утре.
Той ме погледна ужасен.
— Ани, не мисля, ‘че е добра идея…
— Утре, Мартин. Или още сега се обаждам на единствения адвокат, когото познавам – бракоразводния.
Глава 3
Мартин не спа цяла нощ. Чувах го как се върти в хола, как отваря хладилника, как тихо говори по телефона. Аз също не мигнах. Лежах в леглото ни, което изведнъж ми се стори студено и чуждо, и се опитвах да сглобя пъзела.
Бизнесмен в беда. Опасен съдружник. Ипотечен кредит. И… „адвокатка“ на име Ива. Звучеше като сценарий за евтин филм. Но болката в гърдите ми беше съвсем реална.
Сутринта той изглеждаше съсипан. Очите му бяха подпухнали, скъпият му костюм стоеше смачкан.
— Ще те заведа. — каза той глухо, преди още да съм си изпила кафето. — Но децата остават при Деси.
Повиках сестра си. Деси пристигна след час, притеснена, с вечните си учебници под мишница.
— Како, какво става? Изглеждаш ужасно.
— Просто ги наглеждай. — прегърнах я бързо. — После ще ти обясня. Взела ли си пари за семестъра?
Тя поклати глава, избягвайки погледа ми.
— Почти. Взех онзи студентски кредит, но има някакви административни такси… Не се тревожи за мен. Тревожа се за теб.
Целунах я по челото. Проблемите й, които до вчера ми се струваха огромни, сега бледнееха пред моята собствена катастрофа.
Пътувахме в мълчание. Колата на Мартин се движеше по магистралата, а после се отклони по тесен, забутан път. Минахме през няколко заспали селца, които дори не знаех, че съществуват толкова близо до града. Накрая спряхме пред висока, плътна метална порта. Мартин натисна бутон на дистанционно и портата бавно се плъзна, разкривайки…
Рай. Не беше просто „къща с басейн“. Беше имение. Модернистична сграда от стъкло и бетон, кацнала на хълм, с перфектно поддържана градина и инфинити басейн, който сякаш се сливаше с хоризонта.
Стомахът ми се преобърна. Това не беше къщата на „адвокат, който помага“. Това беше къщата на много, много богат човек.
— Тя… тя тук ли живее? — успях да промълвя.
— Семейството й има пари. — отговори Мартин кратко. — Хайде.
На прага ни посрещна тя. Ива. Беше млада. Може би на моите години, но изглеждаше като излязла от корица на списание. Висока, с перфектна фигура, облечена в ленен гащеризон, който струваше повече от месечната ми заплата. Косата й беше вързана на небрежен, но елегантен кок.
Тя ни огледа — мен с нескрито любопитство, Мартин с нещо, което приличаше на… съжаление?
— Ани, здравей. — Гласът й беше мек, кадифен. — Очаквах те. Мартин ми каза, че ще дойдеш.
— „Адвокат Ива“, предполагам? — изсъсках аз, неспособна да скрия враждебността си.
Тя леко се усмихна.
— Да, може да се каже. Влезте. Искате ли кафе?
— Не искам кафе. Искам отговори. — спрях по средата на огромната всекидневна, която имаше изглед към целия басейн.
— Ани, моля те… — започна Мартин.
— Нека аз. — прекъсна го Ива. Тя седна на един от белите кожени дивани и ме покани с жест да седна срещу нея. Аз останах права. — Мартин не те е излъгал. Поне не за всичко. Бизнесът му е в пълен колапс. Стоян го е измамил, фалшифицирал е подписи и е източил почти всички активи на фирмата към офшорни сметки. Мартин е на ръба на фалита и, честно казано, на ръба на съдебно преследване.
— И вие сте неговият адвокат по търговско право?
— Аз съм неговият адвокат по всичко. — каза тя спокойно. — Включително и по наказателно право, каквото може да му се наложи съвсем скоро.
— И защо водите децата ми тук? Защо ги карате да ви наричат „леля“?
Тук тя сведе поглед. За пръв път видях пукнатина в перфектната й фасада.
— Това… това не беше по план. Мартин беше в тотален срив. Една събота просто се появи тук с децата. Каза, че няма къде другаде да отиде. Че не може да отиде при родителите си, защото те ще го съсипят с въпроси, и не може да се прибере при теб, защото… е, защото е страхливец.
— Аз съм страхливец?! — обади се Мартин.
— Млъкни, Мартин! — извикахме и двете в един глас.
Погледнахме се. За миг видях в очите й нещо различно. Разбиране.
— Те са прекрасни деца, Ани. — каза тя тихо. — Много са възпитани. Иво е толкова любознателен. Аз… аз просто се опитах да им създам уют. Не съм искала да ти отнемам мястото.
— Но вие сте любовница на мъжа ми, нали?
Въпросът увисна във въздуха. Мартин затаи дъх.
Ива ме погледна право в очите. Дълго.
— Не. Не съм.
Излъга. Усетих го с всяка фибра на тялото си. Може и да беше брилянтен адвокат, но беше ужасна лъжкиня, поне пред друга жена.
— Тогава защо? — попитах. — Защо правите всичко това? Едва ли е от добро сърце. Адвокатите като вас не правят нищо безплатно.
Ива се усмихна. Този път усмивката беше студена.
— Права си. Не е безплатно. Мартин ми дължи много. Но не пари.
Тя се изправи, отиде до един бар и си наля чаша вода.
— Преди десет години, когато бях студентка по право, първа година, бях на едно интервю за стаж. В една голяма, лъскава компания. Мартин беше там. Той не беше собственик, беше просто мениджър. Аз бях млада, наивна… и той се възползва от мен.
Сърцето ми пропусна удар. Погледнах към Мартин. Той беше пребледнял като платно.
— Не е вярно! — извика той. — Беше по взаимно съгласие!
— Взаимно съгласие ли? — Ива се изсмя горчиво. — Бях на двадесет. Ти беше на тридесет и пет, женен. Обеща ми работа, обеща ми кариера. А после, когато… когато всичко приключи, ти ме изхвърли. Каза, че не съм „достатъчно сериозна“ за позицията. Това едва не съсипа живота ми, Мартин. Едва не ме изключиха от университета.
Тя се обърна към мен.
— И така, Ани… когато преди шест месеца той дойде в кантората ми, молейки за помощ, представяш ли си изненадата ми? Златното момче, успелият бизнесмен, пълзеше в краката ми. И аз реших да му помогна. Но при моите условия.
— Какви условия? — попитах аз, макар че вече се страхувах от отговора.
— Исках отмъщение. — каза Ива просто. — Исках да го видя как губи всичко, точно както аз щях да загубя всичко заради него. Исках да му взема бизнеса. Къщата. И да, Ани… исках да му взема и теб.
Глава 4
Абсолютна тишина. Единственият звук беше лекото жужене на филтърната система на басейна. Мартин беше вцепенен. Аз се опитвах да осмисля чутото.
Това беше жена, която беше планирала отмъщение в продължение на десетилетие. И моят съпруг беше влязъл право в капана й.
— Значи… всичко това… — посочих към къщата, към Мартин, — е било театър? Адвокатската помощ, „спасяването“ на бизнеса му?
— О, помощта е съвсем реална. — Ива отпи от водата си. — Аз съм най-добрата в това, което правя. Почти съм изчистила името му от кашата, в която Стоян го забърка. Намерих пробойни в договорите, подготвям контра-иск. Мартин ще се измъкне. Но няма да е безплатно.
— Искаш да го разориш? — попитах.
— Аз искам справедливост. — отвърна тя ледено. — А той ме завлече… и мен.
Погледнах я въпросително.
— Какво имаш предвид?
Ива се поколеба. Хвърли бърз поглед към Мартин, който сега изглеждаше не просто уплашен, а ужасен.
— Мартин… имаше нужда от бързи пари. За да покрие някои от дупките, оставени от Стоян, преди да започне официалното разследване. Аз му дадох. Лични пари. Много.
— И сега той ти ги дължи?
— Не само. — гласът й стана по-тих. — За да му осигуря тези пари, аз трябваше да… използвам ресурси от кантората. Ресурси, които не бяха мои. Аз също съм загазила, Ани. Ако той се срине, сривам се и аз.
Сега разбрах. Това не беше отмъщение. Това беше отчаяние. Те бяха вързани един за друг, потъваха заедно.
— А децата? — гласът ми трепереше. — Защо децата са тук?
— Защото той нямаше пари. — каза Ива уморено. — Нямаше пари да плати на детегледачка за уикендите, когато трябваше да работим по документите. Нямаше пари да ги води по хотели. А аз… — тя отново сведе поглед — …аз се привързах. Това е.
Лъжеше. Отново. Имаше нещо повече.
— Ани, хайде да си тръгваме. — Мартин най-накрая се обади. — Моля те.
— Не мърдай! — извиках аз. — Ти, — посочих Ива, — кажи ми истината. Цялата.
Ива въздъхна. Отиде до прозореца.
— Мартин не е просто в дълг към мен. Той ми е длъжник. Преди десет години той ми отне нещо. Шанс за кариера. Но ми отне и още нещо. Аз… аз бях бременна.
Стомахът ми се сви на топка.
— От него?
— Да. — прошепна тя. — И го загубих. От стреса. От унижението. Когато той ме уволни и ми каза, че съм „некадърна истеричка“.
Погледнах Мартин. Той стоеше с отворена уста, сякаш чуваше това за първи път.
— Ти… ти не ми каза! — извика той. — Никога не си ми казвала!
— А ти би ли ме повярвал? — изсмя се тя. — Ти ме изхвърли като парцал! Мислеше, че се опитвам да те изнудвам!
И така, това беше. Отмъщение, задвижвано от загубено дете и съсипана кариера. А сега… сега тя държеше съдбата на моето семейство в ръцете си.
— И какво сега, Ива? — попитах аз, усещайки странен прилив на студено спокойствие. — Ще ни съсипеш ли? Ще вземеш къщата, в която живеят децата ми, заради ипотеката, която той е взел?
— Не знам. — отговори тя честно. — Планът ми беше да го унищожа. Но после… видях децата му. Видях колко го обичат. И видях него… колко е жалък. Той вече не е онзи арогантен мъж отпреди десет години. Той е просто един уплашен глупак.
— И това те спря?
— Не. — каза тя. — Това ме накара да променя плана.
— Какъв е новият план?
— Ти. — каза тя, сочейки ме. — Ти си новият план. Ти си умна. Виждам го в очите ти. Ти не си се оставила той да те смачка. Имаш си твоя работа, сестра ти учи… Ти си борец.
Не знаех какво да кажа.
— Мартин ще загуби бизнеса си. Това е неизбежно. Стоян ще се погрижи за това, а и аз няма да го спасявам повече. Но мога да спася къщата ви. Мога да прехвърля дълговете му така, че да засегнат само него, не и семейното имущество.
— Защо ще го правиш?
— Защото, Ани… — тя се приближи до мен — …аз не искам неговите пари. Искам той да страда. Искам той да живее до края на живота си, знаейки, че е загубил всилчко, и че ти и децата му сте спасени… от мен. Жената, която той унищожи.
Тя се усмихна. И в тази усмивка видях цялата болка и целия гняв на света.
— Ще го направя. Но имам едно условие.
— Какво?
— Ти и аз ще работим заедно. За да съсипем Стоян. Той е истинският престъпник тук. Той е откраднал милиони. Искам го в затвора. Искам да си плати за това, че въвлече Мартин, а покрай него и мен, в тази каша.
— Аз? Аз какво мога да направя? Аз съм… аз съм просто…
— Ти си съпругата му. — каза Ива. — Ти имаш достъп до дома му, до компютрите му, до документите, които той може би е пропуснал. Аз съм адвокатът. Ти ще бъдеш моят вътрешен човек.
Това беше лудост. Пълна лудост. Тя искаше да шпионирам собствения си съпруг, за да спася дома си от жената, която той е наранил преди години.
— А ако откажа?
— Тогава гледай. Гледай как всичко се срива. Как банката взима апартамента ви заради ипотеката. Как Стоян съди Мартин за милиони, които той няма. Как децата ти остават на улицата. Изборът е твой, Ани.
Глава 5
Излязох от къщата на Ива, чувствайки се сякаш съм прекарала десет рунда на боксов ринг. Мартин ме чакаше в колата, свит. Той не посмя да ме погледне в очите. Качих се.
— Заведи ме у дома. — казах аз. Гласът ми беше неузнаваем.
Пътувахме в тишина. Той се опита няколко пъти да заговори.
— Ани, аз не знаех… за детето, кълна се…
— Млъкни, Мартин. — прекъснах го аз. — Просто млъкни. В момента не искам да чувам гласа ти.
Прибрахме се. Деси беше успяла да приспи децата. Тя ме погледна притеснено.
— Како, добре ли си? Какво става?
— Утре. — казах аз. — Утре ще говорим. Сега просто искам да си легна.
Затворих се в спалнята. Мартин остана да спи на дивана в хола. Това беше първата от многото нощи, в които щяхме да спим разделени.
На следващия ден се обадих на Ива.
— Приемам.
— Знаех си. — отвърна тя. — Ето какво ще направиш…
Следващите няколко седмици бяха като мъчение. Водех двоен живот. През деня бях притеснената съпруга и майка. Готвех, чистех, водех децата на градина, говорех с Деси за проблемите й с онзи неин професор в университета, който очевидно я беше взел на подбив и не й даваше да си вземе изпита.
— Како, той просто ме мрази! — оплакваше се тя по телефона. — Всички минават, само мен къса. Иска някакви… допълнителни консултации. Намеква ми разни неща.
— Какви неща, Деси? — попитах разтревожено.
— Не знам… странни. Че съм хубаво момиче и не трябва да си губя времето с учене, а да намеря „по-лесен начин“.
Стомахът ми се сви. Още един мъж, който злоупотребява с властта си.
— Стой далеч от него, Деси. Ще намерим начин. Ще платим за частни уроци, ще се явиш на ликвидация. Само не ходи сама при него.
А нощем… нощем се превръщах в шпионин. Когато Мартин най-после заспиваше, изтощен от притеснения, аз се промъквах в кабинета му. С фенерчето на телефона си преглеждах документи. Снимах фактури, банкови извлечения, договори. Търсех името „Стоян“. Търсех офшорните сметки, за които Ива говореше.
Мартин беше станал сянка на самия себе си. Бизнесът му, гордостта му, се разпадаше пред очите му. Той беше в офиса по цял ден, но знаех, че не прави нищо. Беше парализиран от страх. Вече не лъжеше за уикендите. Децата оставаха при нас. А аз се чувствах като в капан.
Една вечер намерих нещо. Беше стар, заключен хард диск, скрит под купчина стари списания в дъното на гардероба му. Той не беше в кабинета. Беше в личното му скривалище.
Сърцето ми биеше лудо. Какъв беше кодът? Опитах рождените дати на децата. Нашата годишнина. Нищо. Тогава се сетих. Датата, на която беше основал фирмата си. Преди Стоян. Преди Ива. Преди мен.
Щрак. Дискът се отключи.
Прекарах часове, ровейки се в съдържанието му. Беше криптирано. Но Ива ми беше дала програма. Бавно, файл по файл, картината започна да се изяснява.
Не беше просто измама. Беше цяла схема. Стоян не беше действал сам. Мартин е знаел. Може би не отначало, но се е включил. Имаше имейли, които го доказваха. Имейли между него и Стоян, в които обсъждаха как да „оптимизират“ печалбите, как да „пренасочат“ средства.
Мартин не беше жертва. Той беше съучастник.
Ива не беше просто отмъстителна бивша любовница. Тя беше права.
Но имаше и още нещо. В една папка, озаглавена „Лично“, намерих друга папка. „Ива“.
Беше пълна със стари снимки. Снимки отпреди десет години. Ива и Мартин. На пикник. В някаква планинска хижа. Смееха се. Изглеждаха… влюбени.
И тогава видях последната снимка. Тя беше размазана, правена с телефон. Ива, спяща. А до нея… бебешки терлички. Сини.
Той е знаел. През цялото време е знаел за детето.
Повдигна ми се. Изтичах до тоалетната и повърнах.
Глава 6
Предателство. Думата кънтеше в главата ми. Не беше просто изневяра. Не беше просто бизнес измама. Беше лъжа, изграждана с години. Той беше лъгал мен, лъгал беше Ива, лъгал беше дори себе си.
Когато се върнах в спалнята, Мартин се беше събудил. Седеше на ръба на леглото, гледайки ме с онези негови уморени, кучешки очи.
— Къде беше?
Държах хард диска в ръка. Вдигнах го.
— Познаваш ли това?
Лицето му се изкриви от ужас.
— Ани, недей… Това е лично!
— Лично ли? — изсмях се аз. — Като например папката „Ива“? Като снимките с бебешките терлички? Ти си знаел, Мартин! Знаел си, че е била бременна!
Той скочи.
— Не знаех! Кълна се! Тя ми ги показа след като я уволних! Каза, че са… че са били за подарък на нейна приятелка! Лъжеше!
— Ти лъжеш! — изкрещях аз. — Целият ти живот е лъжа! Ти си съучастник на Стоян! Видях имейлите! Ти не си жертва, ти си престъпник!
Той се опита да ме хване за ръката.
— Ани, моля те… Бях отчаян! Стоян ме притисна! Каза, че ако не се включа, той ще съсипе всичко, което съм градил!
— И ти избра да съсипеш нас?! — Ударих го. С всичка сила. Шумът от шамара отекна в тихата стая.
Той докосна бузата си, по-скоро изненадан, отколкото ядосан.
— Заслужавах го.
— Заслужаваш много повече. — казах аз, треперейки. — Махай се.
— Какво?
— Махай се от къщата ми. Не искам да те виждам. Вземи си нещата и изчезвай.
— Ани, не можеш… Това е и моят дом! Ипотеката…
— Ах, ипотеката! — извиках. — Още една лъжа! Утре се обаждам на адвокат. Искам развод. Искам пълно попечителство. Не искам никога повече да доближаваш мен или децата.
Той падна на колене. Буквално. За първи път виждах този горд, успешен мъж да пълзи.
— Моля те, не. Ще направя всичко. Ще призная всичко. Ще отида в полицията. Ще свидетелствам срещу Стоян. Но не ми взимай децата. Моля те, Ани.
Гледах го. И не изпитвах нищо. Нито жал, нито гняв. Само празнота.
— Късно е, Мартин. — казах аз. — Ти сам ни унищожи.
Той не си тръгна онази нощ. Но беше като призрак в къщата. Спеше на дивана. Почти не говореше. Аз се свързах с Ива.
— Намерих всичко. — казах й. — Имейлите. Снимките. Той е знаел.
От другата страна на линията имаше дълго мълчание.
— Значи е по-лошо, отколкото си мислех. — каза накрая Ива. — Той не е просто страхливец. Той е чудовище.
— Какво ще правим?
— Ти ще се срещнеш с адвокат по семейно право. Веднага. Аз ще ти препоръчам някого. Казва се Адвокат Попова. Желязна е. Трябва да защитиш себе си и децата, преди всичко това да гръмне. Аз ще се погрижа за останалото.
— Какво останало?
— Ще използвам това. Ще го използвам, за да притисна Мартин. Той ще свидетелства. Ще ни даде всичко, от което се нуждаем, за да вкараме Стоян в затвора. И в замяна…
— В замяна какво?
— В замяна ще се погрижа той да получи по-лека присъда. — каза Ива. — И ще се погрижа ти да получиш къщата.
— Ти… ти би ли направила това? След всичко, което ти е причинил?
— Правя го заради децата, Ани. И заради себе си. Искам да видя и двамата да си платят. Но Стоян е по-голямата заплаха. А Мартин… той вече е съсипан. Аз искам да го довърша.
Глава 7
Наех Адвокат Попова. Тя беше точно такава, каквато Ива я описа — ниска, набита жена с очила с дебели рамки и глас, който можеше да реже стомана.
— Такааа… — каза тя, преглеждайки документите, които й бях донесла. — Съпруг-бизнесмен, замесен в измама. Любовница-адвокат, която се оказва бивша жертва. Скрити активи. Ипотечен кредит, използван за покриване на дългове. Класика.
Чувствах се унизена. Моята житейска трагедия беше „класика“ за нея.
— Какво мога да направя? — попитах.
— Първо, замразяваме всички общи сметки. Веднага. — тя вдигна телефона. — Второ, подаваме молба за развод по взаимно съгласие, която той ще подпише, ако не иска да използвам онези имейли срещу него в съда.
— Но той е съучастник…
— Точно така. И ако той иска да избегне аз да предам тези доказателства на прокуратурата преди сделката на твоята приятелка Ива, той ще ти даде всичко. Пълно попечителство. Апартамента. Издръжка.
— Не го правя за парите.
— Никой не го прави. — изсумтя Попова. — Но парите са единственото, което ще те държи на топло, когато всичко това свърши. Повярвай ми.
Междувременно, Ива задейства своя план. Тя организира среща. Аз, тя и Мартин. В нейния лъскав офис, не в къщата с басейна.
Мартин изглеждаше като мъртвец.
— Ето сделката, Мартин. — каза Ива, без грам емоция. — Ще свидетелстваш срещу Стоян. Ще дадеш на прокуратурата всичко. Всички имейли, всички банкови извлечения от онзи хард диск. Ще им разкажеш цялата схема.
— Но… той ще ме убие! — прошепна Мартин. — Стоян не е… той не е като нас. Той е опасен.
— О, знам. — каза Ива. — Затова ще поискаме защита за свидетели. За теб.
— Ами Ани? Ами децата?
— Те ще са добре. — казах аз, изненадвайки себе си със студенината в гласа си. — Те ще бъдат с мен. Далеч от теб.
— Аз ще се погриЖа, — продължи Ива, — обвинението ти да бъде намалено до съучастие по непредпазливост. Може и да се разминеш с условна присъда, предвид съдействието. Но Стоян ще лежи дълго.
— А ти? — погледна я Мартин. — Ти какво печелиш?
— Аз? — Ива се изсмя. — Аз печеля отмъщението си. И си връщам парите, които ти ми дължиш, от запорираните активи на Стоян. А, да. И ще те съдя. За издръжка.
Мартин я погледна неразбиращо.
— Какво?
— За детето, Мартин. — каза тя. — Онова, което загубих. Ще те съдя за емоционални щети. За пропуснати ползи. Ще те съдя за всяка стотинка, която някога си имал или ще имаш. Когато излезеш от затвора, ако въобще влезеш, ти ще работиш за мен.
Това беше нейният истински ход. Не беше отмъщение. Беше пълно и тотално унищожение.
— Ти си луда! — извика той.
— Аз съм брилянтна. — поправи го тя. — А ти си глупак. Подписвай.
Тя му подаде куп документи. Признания. Показания. И споразумението за развод, изготвено от Попова.
Той ме погледна. В очите му имаше последна, отчаяна молба.
Аз поклатих глава.
И той подписа.
Глава 8
Докато правната машина се завърташе, животът ми се превърна в хаос. Новината за разпада на фирмата на Мартин гръмна в бизнес средите. Стоян беше арестуван зрелищно, докато се опитваше да напусне страната. Мартин беше отведен за „защита“. Аз и децата останахме сами в огромния апартамент, чиято тишина вече беше оглушителна.
Тогава се обади Стефка.
— Ани? Вярно ли е? — Гласът й беше треперещ. Не беше ядосана. Беше… уплашена.
— Кое по-точно, Стефка? Че синът ти е престъпник? Че ме е лъгал години наред? Че имам любовница? Че сме пред фалит? Да, всичко е вярно.
Тя замълча. Чух я как хлипа.
— Аз… аз не знаех. Той ми казваше, че всичко е наред. Че ти… че ти не му даваш да идва.
— Той лъжеше и вас, Стефка. Лъжеше всички ни.
— Искам да видя децата. — каза тя твърдо след малко.
— Не знам дали е добра идея.
— Те са ми внуци! — извика тя. — Баща им може да е какъвто е, но те са моя кръв! Имам право!
— Точно сега нямаш никакви права, Стефка. Точно сега аз се опитвам да задържа живота си да не се разпадне напълно. Ипотеката…
— Продайте апартамента! — каза тя. — Елате да живеете при нас. Къщата е голяма.
Почти се изсмях. Аз… да живея при Стефка?
— Благодаря за предложението, но ще се оправим.
Затворих. Но тя не се отказа. Започна да се появява пред градината. Носеше лакомства. Децата, разбира се, й се радваха. Аз стоях отстрани, наблюдавайки ги, със смесени чувства. Тя беше загубила сина си. Аз — съпруга си. Може би, в крайна сметка, имахме нещо общо.
Деси също имаше проблеми.
— Како, не знам какво да правя. Онзи… професор Димов… той ми каза в прав текст. Ако не изляза с него на „вечеря“, няма да си взема изпита. А ако не го взема, губя годината. Студентският кредит ще стане изискуем веднага.
Това беше прекалено.
— Дай ми му името. — казах аз.
— Моля?
— Името на професора.
— Професор Димов. Но какво ще…
— Ти просто учи. Аз ще се погрижа за това.
Почувствах прилив на енергия, какъвто не бях усещала от месеци. Бях се борила с лъжите на Мартин, с манипулациите на Ива, със закона. Един скапан, арогантен професор ли щеше да ме уплаши?
Намерих му кабинета. Почуках и влязох, без да чакам покана.
Той беше мъж на средна възраст, с оредяваща коса и самодоволна усмивка.
— Мога ли да ви помогна?
— Вие сте професор Димов, нали? Аз съм Ани. Сестрата на Деси.
Усмивката му леко повехна.
— А, да. Деси. Много талантливо момиче, но… разсеяно.
— Не, не е разсеяна. — казах аз, сядайки срещу него. — Тя е уплашена. Аз пък съм бясна.
— Не разбирам…
— О, мисля, че разбирате чудесно. Вие сте й намекнали, че успехът й на изпита зависи от… „вечеря“.
Той се изчерви.
— Това е абсурдно! Инсинуация!
— Така ли? — извадих телефона си. — Защото Деси е умно момиче. И последните ви две „консултации“ са записани. Искате ли да чуете? Как й обяснявате, че „младостта е за живеене“?
Лицето му стана пепеляво.
— Вие… вие ме изнудвате!
— Аз? Не. Аз ви давам избор. — облегнах се напред. — Избор едно: Деси се явява на изпита. Вие я изпитвате честно. Тя си го взима, защото е учила. И вие никога повече не я поглеждате. Избор две: Давам тези записи на ректора. И на жена ви. Видях й снимката на бюрото. Хубава жена.
Той ме гледаше с чиста омраза.
— Ти си…
— Аз съм жена, на която й е дошло до гуша от мъже като вас. — изправих се. — Изпитът е утре, нали? Очаквам добри новини.
Глава 9
Деси си взе изпита с отличен. Професор Димов дори не я погледнал. Когато ми се обади, плачейки от облекчение, аз се почувствах… силна. За първи път от много време.
Процесът срещу Стоян започна. Беше медиен цирк. Мартин беше основният свидетел. Видях го за кратко в съдебната зала. Беше отслабнал, с посивяла коса. Изглеждаше като старец. Погледите ни се срещнаха за миг. В неговия нямаше омраза. Само безкрайна, смазваща тъга.
Ива беше там, разбира се. На предния ред. В безупречен костюм, с ледена усмивка. Тя беше постигнала своето. Стоян беше осъден на дълги години затвор. Мартин получи условна присъда и огромна глоба, която знаех, че никога няма да може да плати.
И тогава дойде нейният ред. Гражданският иск.
Съдът й присъди обезщетение. Не толкова, колкото искаше, но достатъчно, за да съсипе Мартин завинаги. Всичките му бъдещи доходи, всичките му активи… всичко беше запорирано.
След делото тя ме чакаше отвън.
— Е. Свърши се. — каза тя.
— Да. — отговорих аз. — Доволна ли си?
Тя ме погледна. В очите й нямаше триумф.
— Мислех, ч ‘е ще бъда. — призна тя. — Цял живот чаках този момент. Да го видя съсипан. И сега, когато е… аз просто се чувствам празна.
— Ами къщата? Апартаментът ми?
— Адвокат Попова се погрижи. Ипотеката беше на името на фирмата, не на твое. А фирмата фалира. Дългът е изтрит. Апартаментът е твой и на децата. Чист.
— Ти си го направила.
— Аз просто насочих Попова. — каза Ива. — Смятай го за… компенсация. За децата. Задето ги въвлякох в това.
Тя ми подаде ръка. Аз я погледнах.
— Не мога да ти бъда приятелка, Ива.
— Не съм и искала. — каза тя. — Но ти си единственият човек, който ме разбра. Бъди щастлива, Ани. Заслужаваш го.
Тя се обърна и си тръгна. Висока, елегантна, перфектна. И напълно сама.
Глава 10
Животът трябваше да продължи. Продадох огромния, луксозен апартамент. Струваше ми твърде много. Носеше твърде много спомени. С парите купих по-малък, скромен апартамент, близо до училището на децата. Имахме достатъчно.
Започнах работа на пълен работен ден. Беше трудно, но се справях. Деси завърши. Намери си добра работа. Помагаше ми с децата.
Един ден на вратата се почука. Беше Стефка.
Тя стоеше на прага, държейки торта.
— Аз… минавах оттук. — измърмори тя.
Погледнах я. Старата, властна жена я нямаше. На нейно място стоеше възрастна дама, която изглеждаше изгубена.
— Влез, Стефка. — казах аз. — Децата тъкмо ще се приберат.
Тя влезе. Седна на малката ми кухненска маса.
— Хубаво е тук. — каза тя. — Уютно.
— По-малко е.
— По-малкото понякога е повече. — каза тя. — Аз… искам да се извиня.
Това ме шокира.
— За какво?
— За всичко. Че бях толкова… трудна. Че те обвинявах. Ако не бях толкова настоятелна, ако не бях притискала Мартин…
— Не си виновна ти, Стефка. — прекъснах я аз. — Мартин направи своя избор. Отдавна. Преди мен, преди теб, преди всички.
Тя кимна.
— Виждаш ли го?
— Не. — поклатих глава. — Той е… някъде. Работи. Опитва се да си плати дълговете.
— Към Ива.
— Към всички.
Децата се втурнаха. „Бабо!“. Те я прегърнаха. И докато ги гледах как се смеят, осъзнах, че гневът ми го няма. Беше изчезнал. На негово място имаше само умора. И може би… малко прошка.
Не за Мартин. Не и за Ива. А за нея. И за мен.
Години по-късно, Иво ме попита. Вече беше тийнейджър.
— Мамо, спомняш ли си… леля Ива?
Бях забравила за това име.
— Спомням си, да.
— Какво стана с нея?
Бях любопитна. Потърсих я. Ива беше станала съдружник в огромна международна кантора. Беше на върха. Нямаше деца. Нямаше съпруг. Имаше само кариерата си.
А Мартин… той работеше в малък офис. Водеше скромен живот. Виждаше децата всеки втори уикенд. Те го обичаха, по свой начин. Но никога не му простиха съвсем за лъжата.
А аз? Аз бях добре. Имах децата си. Имах сестра си. Имах работата си. Имахме малкия си апартамент. Имахме мира.
Понякога, в петък вечер, когато всичко у дома беше тихо, се сещах за онзи телефонен разговор. За крясъка на Стефка. За мига, в който светът ми се разпадна. И си мислех, че понякога най-ужасните предателства не те унищожават. Те просто ти показват от какво всъщност си направен.