Все още се срамувам до невъзможност, когато си спомня как точно се случи.
С Йоана сме заедно от две години и ако някога съм имал чувството, че нещо е сигурно в живота ми, то беше тя. Беше от онези хора, които влизат в стаята и сякаш въздухът става по-лек. Смях, който те кара да се изправиш. Поглед, който те връща към себе си.
В последните седмици започнах да мисля за предложение. Не от онези, които са като сцена в чужд филм, а истинско. У дома, с ръцете ми, които леко треперят, и с нейното име в устата ми като молитва.
Реших, че преди да коленича пред нея, трябва да поискам благословията на баща ѝ. Така ме бяха учили. Така ми звучеше правилно. Морал. Ред. Уважение.
Баща ѝ, Пламен, беше човек, за когото се говореше тихо. Не защото беше страшен, а защото беше от онези, които не позволяват да говориш високо за тях. Бизнесмен. Умеещ. Влиятелен. Излъчваше спокойствие, което всъщност беше власт.
И така, влязох в дома им с кутия сладки в едната ръка и със сърце, което се блъскаше в ребрата ми. Милена, майката на Йоана, ме посрещна с усмивка, която не стигаше до очите.
Пламен седеше на масата, подредил пред себе си чашата си и някакви документи, сякаш искаше да ми напомни още с първия поглед, че в този дом думите не се хвърлят просто така.
Седнах срещу него.
Йоана беше в кухнята, чувах гласа ѝ. Нейният глас, който винаги ме успокояваше.
Пламен ме изгледа и рече тихо:
„Е, Мартине. Кажи.”
И аз се изправих малко в стола, преглътнах, усмихнах се, и вместо да кажа онова, което бях повтарял наум хиляда пъти, казах:
„Бих искал да се оженя за вас.”
Мълчание.
Такова мълчание, в което времето изведнъж става нещо тежко и лепкаво.
Пламен не помръдна. Само ме гледаше. Не мигаше. Лицето му беше гладко като затворена врата.
От кухнята Йоана изведнъж замлъкна, сякаш и тя беше усетила как въздухът в стаята се смени.
Аз пребледнях. Усетих как ми пламват ушите. Опитах да се поправя, но езикът ми се заплете.
„Аз… тоест… не… аз исках да кажа… вашата благословия… за… за да се оженя за дъщеря ви…”
Пламен остави чашата си. Бавно. Съвсем бавно.
„Интересно,” каза той.
И в този миг разбрах, че нещо се беше счупило. Не само репликата. Нещо вътре в мен, което си беше въобразило, че всичко ще мине чисто и красиво.
Пламен се облегна назад.
„Ти знаеш ли какво означава думата благословия, Мартине?”
„Да,” прошепнах.
„Добре,” кимна той. „Тогава да започнем отначало.”
Погледът му се плъзна към вратата на кухнята.
„Йоана да не излиза.”
Сърцето ми се сви.
„Не е нужно,” опитах да кажа.
„Нужно е,” отряза той. „Защото сега ще говорим за неща, които не са за нейните уши. Поне още не.”
И така, един гаф, една грешна дума, отвори врата, която не подозирах, че съществува.
А зад нея имаше сделки, тайни и хора, които не прощават.
И аз седях точно срещу тях.
Глава втора
Пламен не повиши тон. Това беше най-страшното.
Когато човек крещи, можеш да се защитиш, да отвърнеш, да се престориш на силен. Но когато човек говори тихо, ти оставаш сам със собствената си паника.
„Ще ти задам няколко въпроса,” каза той. „И ще ми отговориш честно. Ако искаш да си част от това семейство, тук няма място за празни приказки.”
„Разбира се,” рекох, макар че гърлото ми беше сухо.
Той погледна документите пред себе си, после отново мен.
„Какво работиш в момента?”
„Работя в кантора,” казах. „Помагам, подреждам дела, пиша молби. Уча право. Остават ми още малко изпити.”
Очите му се присвиха.
„Право,” повтори той. „Значи ще станеш адвокат.”
„Искам,” казах. „Работя за това.”
„Добре,” кимна Пламен. „А пари?”
Срамът ме бодна.
„Не съм богат,” признах. „Но се справям. Взех кредит за жилище. Плащам си го. Не съм пропускал вноска.”
„Кредит,” повтори той. И се усмихна за първи път. Само че усмивката му нямаше нищо общо с радост.
„Знаеш ли как се управлява кредит, Мартине?”
„С дисциплина,” казах. „С план.”
„С влияние,” поправи ме той. „И с информация. Понякога и с мълчание.”
Погледът му се задържа върху мен.
„Йоана ти е казала, че имам бизнес. Но тя не знае всички подробности.”
Стомахът ми се сви.
„Не искам да се меся,” побързах да кажа. „Аз просто…”
„Не,” прекъсна ме той. „Ти вече си се намесил. В момента, в който произнесе грешните думи, показа какъв си под напрежение. А аз трябва да знам дали мога да ти поверя дъщеря си.”
От кухнята се чу тихо движение, сякаш Йоана се беше приближила до вратата.
Пламен леко повиши глас:
„Казах да не излиза.”
Всичко в мен искаше да стана и да отида при Йоана. Да ѝ се извиня. Да я прегърна. Но краката ми сякаш бяха залепени за пода.
Пламен наведе глава.
„Ще ти кажа нещо, Мартине. В този дом има правило. Когато човек поиска благословия, той не получава само да или не.”
Той остави документите настрани.
„Получава изпит.”
„Изпит?” повторих.
„Да,” каза той. „И ако го издържи, тогава говорим за брак. Ако не го издържи, приключваме. Без сцени. Без сълзи. Без театър.”
В този миг Милена влезе в стаята, носейки поднос. Постави го внимателно, но ръцете ѝ леко трепереха.
Тя не ме погледна. Не ме поздрави. Само каза:
„Пламен, не започвай.”
Той не ѝ обърна внимание.
„Започнах вече,” каза.
Милена се обърна към мен, най-накрая срещна погледа ми. В очите ѝ имаше нещо като предупреждение.
И тогава разбрах: това не беше разговор за благословия.
Това беше влизане в игра, от която никой не излиза чист.
Глава трета
„Какъв изпит?” попитах, въпреки че вече усещах отговора като студ по гръбнака си.
Пламен извади от чекмеджето на масата папка. Черна, без надпис. Постави я пред мен.
„Отвори.”
Протегнах ръка. Пръстите ми бяха студени. Отворих папката.
Вътре имаше копия от договори. Банкови извлечения. Някакви писма. И накрая лист, на който с големи букви беше написано „ПРЕДИЗВЕСТИЕ”.
Не. Не беше това. Не беше предизвестие за работа. Беше предизвестие за съд.
„Какво е това?” прошепнах.
„Това е проблем,” каза Пламен спокойно. „И е време да видя как реагираш, когато проблемът е на масата пред теб.”
Погледнах го.
„Ваш проблем?”
„Семейният проблем,” поправи ме той. „Когато се ожениш, проблемите се смесват. Парите, лъжите, миналото, всичко.”
Милена стисна устни.
„Не трябва,” каза тя тихо.
Пламен я изгледа.
„Трябва. Защото вече има дело.”
Сърцето ми заби силно.
„Какво дело?”
Пламен се наведе напред.
„Някой иска да ме съсипе. Договори, кредити, гаранции, подписи. Обвинения за измама. Има хора, които са чакали години да ме хванат в грешка.”
Погледнах документите. Езикът им беше сух и хищен. Думи като „задължение”, „поръчител”, „неустойка”, „предсрочна изискуемост” ме удариха като камъни.
Беше като да гледам чужд живот, но да усещам, че скоро ще стане и мой.
„Защо ми го показвате?” попитах.
„Защото ти учиш право,” каза Пламен. „И защото ти твърдиш, че обичаш дъщеря ми. А любовта се доказва в калта, не в чистия под.”
„Какво искате от мен?” попитах, вече по-тихо.
Пламен се усмихна отново.
„Искам да разбереш истината. Искам да видя дали ще избягаш.”
„Не бих избягал,” изтърсих.
„Сигурен ли си?” попита той.
Тогава Милена сложи ръка на масата, сякаш да спре нещо невидимо.
„Мартин не е виновен за твоите работи,” каза тя.
Пламен я погледна.
„Никой не е виновен, докато съдът не каже друго,” рече той. „Затова и съдът вече е тук. На масата.”
Погледът му се върна към мен.
„Имам адвокат,” каза. „Лъчезар. Стар приятел. Хитър, но и скъп. Има човек в банката, който ми дължи услуга. Има партньор, който се кълне, че е лоялен.”
Той направи пауза.
„Но имам и семейство. И точно там ме удрят. Плашат Йоана. Плашат Милена. Пращат писма. Пускат слухове.”
Усетих как в мен се надига гняв.
„Кой?” попитах.
Пламен не отговори веднага. Само сведе поглед към папката, после каза:
„Враговете нямат едно лице. Имат много. А понякога най-опасното лице е това, което ти се усмихва.”
Думите му останаха във въздуха като дим.
И аз, без да искам, си представих Йоана. Усмивката ѝ. И внезапно ме проряза мисълта, която не исках да имам.
Ами ако не познавам добре и нея?
Не. Не. Нямаше как.
Но Пламен вече беше посадил семето.
И то започна да расте.
Глава четвърта
Същата вечер Йоана ме дръпна в коридора, когато най-накрая излязохме от дома им. Беше студено, но аз усещах топлина по лицето си, сякаш още стоях под лампата в трапезарията, под погледа на Пламен.
„Какво стана?” прошепна тя. „Чух… чух част.”
Погледнах я. В очите ѝ имаше смес от тревога и нещо като срам, сякаш тя самата беше виновна за баща си.
„Сгреших,” казах. „Изрекох… глупост.”
Тя се опита да се усмихне, но устните ѝ трепнаха.
„Баща ми не прощава глупости,” каза тя тихо.
И това беше първата пукнатина. Не в нас. В света ѝ. В онова убеждение, че семейството е нещо сигурно.
„Той ти каза ли нещо?” попита.
Помислих си за папката. За документите. За думата „дело”. За мълчанието на Милена. За предупреждението в очите ѝ.
„Не,” излъгах.
Йоана ме погледна внимателно.
„Мартин…”
„Не искам да те тревожа,” казах. „Искам да… да направя всичко както трябва. Да ти предложа. Да бъде красиво.”
„Красиво?” повтори тя и се засмя кратко, без радост. „При нас красивото винаги има цена.”
Тя ме хвана за ръката.
„Обещай ми нещо,” каза.
„Какво?”
„Обещай ми, че ако баща ми започне да те използва, ще ми кажеш. Аз… аз не винаги съм силна пред него.”
Това ме удари по-силно от всичко. Йоана, която пред мен беше смела, пред него се свиваше.
„Обещавам,” казах.
Тя кимна, но в погледа ѝ остана нещо неспокойно.
„И още нещо,” каза. „Той има навика да прави изпити. Да проверява. Да поставя хората в ситуации, които не трябва да са тяхна работа.”
„Знам,” казах.
Тя се наведе към мен и шепнешком добави:
„Не го подценявай. И не вярвай на всички около него.”
„Кого имаш предвид?” попитах.
Йоана погледна към прозореца, сякаш да се увери, че никой не слуша.
„Димитър,” каза. „Партньорът му. Има и… една жена.”
„Каква жена?”
Йоана преглътна.
„Не знам точно. Но майка ми… майка ми плаче нощем, Мартин. А баща ми се държи все едно нищо не става. Разбираш ли?”
Стиснах ръката ѝ.
„Разбирам,” казах, макар че всъщност нищо не разбирах.
Тази нощ не можах да заспя. В малкия ми апартамент, за който плащах ипотечния кредит, стените изглеждаха по-близо от обикновено.
Гледах тавана и си повтарях, че това е просто напрежение. Просто семейна драма. Че любовта ни е по-голяма.
Но в тъмното се появи друго изречение. Вътрешен глас, който не беше мой.
Няма връщане назад.
И колкото повече се опитвах да го изгоня, толкова по-силно ставаше.
На сутринта ме чакаше съобщение.
Не от Йоана.
От непознат номер.
„Ако искаш да спасиш себе си, стой далеч от Пламен.”
Седях на леглото, с телефона в ръка, и усещах как страхът се опитва да ми стане господар.
И тогава си обещах нещо, което щеше да ме завлече още по-надълбоко.
Няма да бягам.
Няма да оставя Йоана сама.
Каквото и да се крие в тази папка, ще го понеса.
Не знаех, че това обещание ще ми струва много повече от спокойните ми нощи.
Глава пета
В кантората миришеше на хартия и кафе. Винаги миришеше така, но този ден ароматът беше като присмех. Спокойствие на повърхността, докато под него нещо се движи.
Работех при адвокатка Надежда. Беше млада, но с поглед, който вижда през хората. Не беше от онези, които говорят много. Казваше малко, но точно.
Когато влязох, тя вдигна глава.
„Изглеждаш зле,” каза.
„Не съм спал,” признах.
Тя кимна, сякаш това беше най-логичното.
„Седни,” каза. „И ми кажи какво се случва.”
Аз не исках. Йоана ме беше накарала да обещая да ѝ кажа, ако баща ѝ ме използва. Но не беше казала нищо за Надежда.
И въпреки това, докато седях срещу нея, думите сами излязоха.
Папката. Документите. Делото. Съобщението от непознат номер.
Надежда слушаше, без да ме прекъсва. Само накрая попита:
„Как се казва адвокатът му?”
„Лъчезар,” казах.
Тя повдигна вежди.
„Лъчезар…” повтори. „Да, чувала съм. Не се занимава с дребни неща.”
„Значи е сериозно,” казах.
„Сериозно е,” отвърна тя. „Но по-важното е друго. Ти какво правиш в това?”
„Аз… аз обичам Йоана,” казах.
Надежда ме погледна. Този поглед не беше мил. Беше реален.
„Любовта не те пази от подпис,” каза. „И не те пази от съд.”
Стиснах юмруци.
„Той не ми е искал нищо конкретно. Засега.”
Надежда наклони глава.
„Засега,” повтори. „Значи ще поиска.”
Отворих уста да споря, но не намерих думи.
Надежда се облегна назад.
„Слушай ме внимателно,” каза. „Ако те помоли да подпишеш нещо, каквото и да е, първо ми го донеси. Не го показвай на никого. Не говори по телефона за това. И най-вече не вярвай на ласкателства.”
„Той не ласкае,” казах.
Надежда се усмихна едва забележимо.
„Тогава ще те накара да се почувстваш длъжен,” каза. „Това е по-опасно.”
Тя замълча, после добави:
„И още нещо. Съобщението от непознат номер. Пази го. Може да е предупреждение. А може да е капан.”
„Капан?”
„Някой може да иска да те изкара срещу Пламен,” каза Надежда. „Да те използва като пешка. Или да те изолира от Йоана.”
Пешка.
Думата ме удари.
„Как да разбера?” попитах.
Надежда сви рамене.
„Като гледаш действията, не думите,” каза. „И като помниш, че никой не ти праща предупреждение от доброта, ако няма интерес.”
Излязох от кабинета ѝ с тежест в гърдите.
На обед ми се обади Йоана.
„Мартин,” каза тя, „баща ми иска да се видим довечера. Само ти и той.”
„Защо?” попитах.
„Не знам,” каза. „Но звучеше… странно. Като че ли вече е решил нещо.”
Погледнах към прозореца. Навън хората вървяха спокойно, сякаш светът не беше пълен с невидими ножове.
„Ще дойда,” казах.
„Моля те,” прошепна Йоана. „Внимавай.”
Внимавай.
Думата остана като камък в устата ми.
И през целия следобед, докато подреждах дела и носех папки, мисълта ми беше само една.
Какъв изпит е този път?
И защо имам чувството, че този път ще бъда принуден да избирам между любовта и честта си?
Няма връщане назад.
И вече го знаех с плашеща яснота.
Глава шеста
Пламен ме чакаше в място, което не приличаше на заведение, а на стая за преговори. Масата беше голяма, светлината ниска, а тишината като договор, който всички подписват без да четат.
Йоана не беше там.
„Седни,” каза Пламен.
Седнах.
Той не губеше време.
„Мартине,” започна, „ще бъда прям. Отговори ли ми истината вчера?”
„Да,” казах.
„Тогава ще говорим като мъже,” рече той. „Имам проблем. А ти имаш желание да станеш част от семейството ми. Тези две неща са свързани.”
„Не искам да…”
„Искаш,” прекъсна ме той. „Иначе нямаше да си тук.”
Той извади от джоба си плик и го сложи на масата.
„Какво е това?” попитах.
„Документ,” каза Пламен. „Един подпис. Едно изречение. Нищо особено.”
Надежда беше казала да не подписвам.
Сърцето ми се качи в гърлото.
„Първо да го прочета,” казах.
Пламен се усмихна.
„Разбира се. Ти си бъдещ юрист.”
Отворих плика. Вътре беше лист, на който пишеше, че поемам ангажимент като поръчител по кредит. Не беше малък кредит.
Ръцете ми се изпотиха.
„Това е… огромно,” прошепнах.
„Не за мен,” каза Пламен. „За теб може би. Но ти си млад, имаш време.”
„Защо ви е поръчител?” попитах. „Вие имате имущество, бизнес…”
Пламен наклони глава.
„Банката иска ново лице,” каза. „Някой без петна. Някой, който изглежда чист пред системата.”
Чист.
Погледнах го.
„Аз?” попитах.
„Ти,” каза той. „И това е твоят изпит.”
„Но това може да ме съсипе,” казах тихо.
Пламен се наведе напред.
„Любовта понякога е риск,” рече. „Нали така?”
В главата ми се появи образът на Йоана. Очите ѝ. Гласът ѝ.
Появи се и друг образ. Надежда, която ми казваше, че подписът е нож.
„Не мога да го подпиша,” казах.
Пламен не се ядоса. Само очите му станаха по-тъмни.
„Интересно,” каза. „Значи поставяш себе си над нея.”
„Не,” казах бързо. „Поставям бъдещето ни. Ако подпиша, рискувам да… да загубя всичко. Това не помага на никого.”
Пламен се облегна назад.
„Добре,” каза. „Тогава ще направим друго.”
Сърцето ми се сви.
„Какво друго?” попитах.
„Ще ми помогнеш по друг начин,” каза той. „Ти учиш право. Имаш достъп до кантора. Имаш познания. Искам да ми събереш информация.”
„За какво?” попитах, вече усещайки как се затваря капанът.
Пламен извади втори плик.
„Има човек,” каза. „Човек, който е подал иск срещу мен. Човек, който иска да ме изкара измамник. Искам да знам какво има срещу мен.”
„Кой е?” попитах.
Пламен се усмихна.
„Димитър,” каза. „Моят партньор.”
Думата партньор прозвуча като предателство още преди да се случи.
„Но защо?” изрекох.
„Защото алчността е глад, който никога не се насища,” каза Пламен. „И защото Димитър мисли, че може да ме измести.”
Той се наведе към мен.
„Ти ще ми помогнеш да го спра,” каза. „И тогава, Мартине, ще получиш благословията ми. Не само с думи. С дела.”
Стиснах листовете. В ушите ми бучеше.
„Това е незаконно,” прошепнах.
„Незаконно?” Пламен се засмя тихо. „Законът е като врата. Зависи кой има ключа.”
Той се наведе още повече.
„Искаш ли да се ожениш за Йоана?”
Погледнах го.
И в този миг осъзнах, че въпросът не беше за любов.
Беше за подчинение.
„Ще помисля,” казах, защото друго не можех.
Пламен кимна.
„Имаш време до утре,” каза. „Само до утре.”
Излязох от стаята и въздухът навън ми се стори по-рядък.
Телефонът ми звънна.
Йоана.
„Как мина?” попита тя.
В устата ми стоеше лъжа, готова да излезе.
И истината, която щеше да я нарани.
А между тях имаше само една тънка линия.
И аз не знаех от коя страна ще падна.
Глава седма
„Добре съм,” излъгах на Йоана.
Думите ми излязоха твърде бързо, твърде гладко. Точно това ме изплаши. Колко лесно можеш да започнеш да лъжеш, когато се страхуваш.
„Сигурен ли си?” попита тя.
„Да,” казах. „Просто… беше напрегнато.”
„Той пак ли прави изпит?” прошепна.
Мълчах.
Йоана го усети.
„Мартин…” каза. „Кажи ми.”
Затворих очи.
„Той иска… помощ,” казах внимателно.
„Каква помощ?” гласът ѝ се напрегна.
„Неща… свързани с делото,” казах.
От другата страна се чу кратко, остро поемане на въздух.
„Значи е вярно,” прошепна тя. „Значи наистина има дело.”
Сърцето ми се сви.
„Йоана, аз не исках да те тревожа.”
„Не ме тревожиш,” каза тя, но гласът ѝ трепереше. „Ти ме предпазваш. А аз… аз омръзнах да ме пазят с тайни.”
„Той не иска да знаеш,” казах.
„Разбира се,” изсъска тя. „Той никога не иска да знам нищо.”
Тя замълча, после каза по-тихо:
„Мартин, не прави каквото ти каже. Моля те.”
„Не знам,” признах. „Ако откажа, ще ни раздели.”
„Ако приемеш,” каза тя, „може да ни унищожи по друг начин.”
Това беше истината, изречена като нож.
Затворих разговора с обещание, че ще внимавам.
Но в главата ми се въртеше срокът.
До утре.
На следващия ден Надежда ме извика в кабинета си. Беше получила някаква призовка за клиент и изглеждаше още по-напрегната от обикновено.
„Имам нещо за теб,” каза тя и ми подаде папка. „Това е дело за поръчителство, което съсипа един човек. Подписал е за приятел. Вярвал е, че е временно. Банката е поискала парите от него. Той е загубил жилището си.”
Погледнах документите и почувствах как гърлото ми се свива.
„Защо ми го показваш?” попитах, въпреки че знаех.
„За да запомниш,” каза тя. „Подписът е като въже. Понякога изглежда като спасителен пояс, но е примка.”
Седнах. Не издържах на крака.
„Надежда,” казах тихо, „ако баща на момичето, което обичам, ме помоли да направя нещо… ако е на ръба…”
Надежда ме изгледа.
„Не ти е работа да пазиш чужди империи,” каза. „Твоята работа е да пазиш себе си и закона.”
„А Йоана?” прошепнах.
„Йоана не е империя,” каза Надежда. „Йоана е човек. Ако тя те обича, няма да иска от теб да се хвърляш в огън заради нечий бизнес.”
Думите ѝ бяха правилни. Но животът не е съдебна зала. В живота правилното понякога идва със загуба.
Тръгнах си от кантората по-рано. И вместо да отида при Йоана, отидох на място, където знаех, че мога да намеря информация.
Не за делото на Пламен.
За него самия.
В университета, в библиотеката, имаше архиви. Старите вестници. Публични регистрации. Понякога, ако знаеш какво търсиш, можеш да видиш сенките на някого.
Седнах пред компютър и започнах да търся.
Името на Пламен.
Името на фирмата му.
Името на Димитър.
Излизаха новини. Някои стари. Някои почти забравени. За строежи, за обществени поръчки, за протести на хора, които са били изгонени от жилища. За съдебни спорове, които са приключили тихо.
После попаднах на една статия, която ме накара да замръзна.
Пламен беше бил разследван преди години за злоупотреба с кредити.
Разследването било прекратено.
Пишеше, че свидетел се е отказал.
И името на свидетеля…
Беше Милена.
Седях в библиотеката, с ръце върху клавиатурата, и усещах как нещо в мен се пропуква.
Милена. Майката на Йоана. Жената, която плаче нощем.
Тя беше свидетел. Тя беше мълчала. Тя беше спасила Пламен.
Защо?
И какво щеше да стане, ако този път не мълчи?
Телефонът ми отново изписука.
Съобщение от непознат номер.
„Не търси в архивите. Търси в дома му. Там е истината.”
Пребледнях.
Някой знаеше какво правя.
Някой ме следеше.
И внезапно разбрах, че вече не е въпрос дали ще се намеся.
Бях вътре.
До шията.
Глава осма
Тази вечер Йоана ме покани у тях, когато Пламен уж бил зает. Милена щяла да е вкъщи, каза тя, но щяла да се качи да си легне рано. Йоана звучеше така, сякаш се опитва да направи от това обикновено посещение.
Не беше обикновено.
Влязох тихо. Въздухът в дома им беше различен. Миришеше на парфюм, който не бях усещал преди. И на нещо друго. На скрито напрежение.
Йоана ме дръпна в стаята си.
„Виж,” каза тя, „не мога повече да не знам. Кажи ми какво иска баща ми.”
Погледнах я. Имаше тъмни кръгове под очите. Умората не ѝ отиваше, но вече беше част от нея.
„Той ми даде документ за поръчителство,” казах.
Йоана пребледня.
„Знаех,” прошепна. „Знаех, че ще стигне дотам.”
„Отказах,” казах. „И тогава поиска друго. Иска информация за Димитър. Твърди, че Димитър го предава.”
Йоана се засмя кратко.
„Всички се предават в тази къща,” каза. „Само въпросът е кой пръв.”
„Ти знаеш ли нещо за делото?” попитах.
Йоана се поколеба.
„Не всичко,” каза. „Знам, че има дългове. Знам, че банката натиска. Знам, че майка ми се страхува.”
Тя замълча, после добави:
„И знам, че има една жена.”
„Коя?” попитах.
Йоана прехапа устни.
„Казва се Петя,” прошепна. „Видях я веднъж. Беше… твърде близо до баща ми. А майка ми… майка ми после цяла вечер стоя в банята.”
Усетих как гневът ми кипва, но го преглътнах. Това беше тяхната болка, не моята гордост.
„Йоана,” казах, „трябва да знам нещо. Преди години Милена е била свидетел за разследване срещу Пламен.”
Очите ѝ се разшириха.
„Какво говориш?” прошепна.
„В архивите има статия,” казах. „Пише, че разследването е прекратено, защото свидетелят се е отказал. Името е Милена.”
Йоана се отдръпна, сякаш я бях ударил.
„Не,” каза. „Майка ми не би…”
„Може би е била принудена,” казах. „Или е решила.”
Йоана трепереше.
„Аз… аз трябва да говоря с нея,” каза.
„Не сега,” прошепнах. „Внимавай.”
Йоана се обърна към вратата, сякаш чуваше нещо. И наистина.
От коридора се чу звук. Някой стъпваше.
Йоана се вцепени.
„Той се върна,” прошепна тя.
Сърцето ми се качи в гърлото.
„Не може,” казах. „Каза, че…”
„Той никога не казва истината,” прошепна Йоана.
Стъпките се приближиха. Вратата се отвори.
Пламен стоеше там. В тъмното на коридора изглеждаше като сянка, която има тяло.
„Добър вечер,” каза той спокойно.
Йоана пребледня.
„Татко…” прошепна.
Пламен не я погледна. Гледаше мен.
„Мартине,” каза. „Реши ли?”
Стиснах зъби.
„Не мога да подпиша поръчителство,” казах.
„Знам,” каза той. „Затова говорим за другото.”
Погледът му се плъзна към Йоана.
„Излез,” каза ѝ.
„Не,” каза Йоана изненадващо твърдо. „Не. Аз имам право да знам какво става.”
Пламен я погледна за първи път. В очите му имаше студено раздразнение.
„Право,” повтори той. „От кога си говорим за права?”
Йоана вдигна брадичка.
„От както се уморих да живея в страх,” каза.
Тишината между тях беше като въже, което се опъва.
Пламен направи крачка към нея.
„Страхът те пази,” каза тихо.
„Страхът ме убива,” отвърна тя.
Пламен се обърна към мен.
„Тя ще си тръгне,” каза. „А ти ще ми кажеш дали си с нас, или срещу нас.”
„Не искам да съм срещу никого,” казах.
Пламен се усмихна.
„Вече си,” каза.
И тогава Милена се появи на прага. Беше бледа и с влажни очи.
„Стига,” каза тя. „Стига и двамата.”
Пламен я погледна.
„Късно е,” каза той.
Милена направи крачка напред.
„Не,” каза. „Късно е за теб. За нас още не.”
Тя погледна Йоана, после мен.
„Мартин,” каза тихо, „ако искаш да спасиш Йоана, не слушай Пламен.”
Пламен замръзна.
„Какво каза?” попита той.
Милена не отмести поглед.
„Казах истината,” каза.
И в този миг осъзнах, че това, което се случва, не беше просто изпит.
Това беше война вътре в семейството.
И аз стоях в средата.
Стиснал ръката на Йоана, която трепереше.
И с чувството, че ако направя една грешна стъпка, всичко ще се срути.
Глава девета
Пламен се приближи към Милена бавно, сякаш не искаше да ѝ даде удоволствието да види гнева му.
„Ти ли ще говориш за истина?” попита той.
Милена преглътна, но не отстъпи.
„Достатъчно мълчах,” каза. „Достатъчно прикривах.”
Йоана я гледаше като човек, който за първи път вижда майка си.
„Мамо…” прошепна тя. „Какво прикриваше?”
Милена затвори очи за миг.
„Всичко,” каза.
Пламен се засмя тихо, но смехът му беше като звук от счупено стъкло.
„Така значи,” каза. „Реши да ме предадеш пред детето.”
„Не,” каза Милена. „Реших да я спася.”
Пламен се обърна към мен.
„Виждаш ли?” каза. „Това е семейството. Лоялност, докато има страх. После идват моралните речи.”
„Пламен,” казах, без да мисля, „това не е игра.”
Той ме погледна.
„За теб може да не е,” каза. „За мен е оцеляване.”
Йоана се изправи.
„Какво става?” попита. „Какво дело? Какви кредити? Какво поръчителство?”
Пламен се обърна към нея.
„Ти не разбираш тези неща,” каза.
Йоана пребледня, но гласът ѝ стана по-силен.
„Не разбирам, защото ти не ми позволяваш,” каза. „Защото ти решаваш кой има право да диша.”
Пламен се наведе към нея.
„Аз решавам, защото аз плащам,” каза.
Йоана потрепери, но не отстъпи.
„Ти плащаш с нашия живот,” каза.
Тишината се сгъсти.
Милена направи крачка към Пламен.
„Ще кажа всичко,” каза. „И ако трябва, ще го кажа и пред съд.”
В този миг лицето на Пламен се промени. Не беше гняв. Беше страх, внимателно скрит зад лед.
„Не,” каза той тихо. „Няма да го направиш.”
Милена го погледна спокойно.
„Ще го направя,” каза. „Защото вече не мога да гледам Йоана как се дави в лъжите ти.”
Пламен се обърна рязко към мен.
„Излез,” каза.
„Не,” казах.
Той ме изгледа така, сякаш съм дребна пречка.
„Това не е твоя работа.”
„Йоана е моя работа,” казах тихо.
Йоана ме погледна. В очите ѝ имаше благодарност и страх.
Пламен се усмихна.
„Добре,” каза. „Тогава оставай. И слушай как се руши идеалът ти.”
Милена се облегна на стената. Беше като човек, който се държи да не падне.
„Пламен взе кредити на името на други хора,” започна тя. „Понякога с тяхно знание. Понякога без.”
Йоана ахна.
„Как така без?” прошепна.
Милена погледна към Пламен.
„Той има връзки,” каза. „Има човек в банката. Румен. Той му уреждаше документите. Търсеха чисти имена. Чисти лица.”
Погледът на Пламен се сведе за миг, после отново се вдигна.
„Милена,” каза тихо, „спри.”
„Не,” каза тя. „Димитър знае. Петя знае. Лъчезар знае. Всички знаят.”
Йоана се разтрепери.
„Петя?” прошепна. „Тя… тя част ли е от това?”
Милена затвори очи.
„Петя не е само жена,” каза. „Петя е… сделка.”
Пламен се изсмя.
„Красиво казано,” рече той.
Милена продължи, сякаш не чуваше.
„Тя носи документи. Тя подписва. Тя… тя е лицето, което се появява, когато някой трябва да бъде убеден.”
Йоана се сви.
„Ти ми казваш, че баща ми има любовница, която му върши мръсната работа?” попита тя.
Милена не отговори веднага.
„Да,” прошепна накрая. „И не само това.”
Пламен се приближи към нея.
„Стига,” каза. „Иначе ще съжаляваш.”
Милена го погледна.
„Съжалявам вече,” каза.
Тогава Пламен обърна глава към мен, и очите му се впиха в моите.
„Мартине,” каза тихо, „сега разбираш ли защо трябва да ми помогнеш?”
„Не,” казах. „Сега разбирам защо трябва да се пазя.”
Лицето му се стегна.
„Тогава си враг,” каза.
„Тогава съм човек,” отвърнах.
И в този миг телефонът на Пламен звънна. Той го извади, погледна екрана, и за първи път видях истинско напрежение на лицето му.
„Какво има?” попита Йоана.
Пламен не отговори на нея. Вдигна телефона.
„Да,” каза.
От другата страна явно му казаха нещо, защото ръката му се стегна около апарата.
„Как така призовка?” изрече той.
Милена пребледня.
Пламен изслуша още малко, после затвори.
Погледна нас тримата и каза само едно изречение:
„Съдът идва утре. И този път няма да има кой да се откаже.”
Йоана се разплака без звук.
Аз усетих как под краката ми земята се разклаща.
А Пламен стоеше като човек, който вече е решил да изгори всичко, само и само да не падне сам.
Глава десета
На следващия ден Йоана настоя да отидем заедно при Лъчезар. Не при Пламен. Не при Милена. А при адвоката, който държеше ключа към съдебната зала.
Лъчезар ни прие в кабинет, който изглеждаше като сцена. Голямо бюро, тежки завеси, книги, които вероятно никога не се отварят, но стоят там, за да напомнят кой е господарят.
Лъчезар беше мъж на средна възраст с гладко лице и очи, които не показват съчувствие. Усмихваше се вежливо, но усмивката му беше като печат.
„Йоана,” каза той. „Не очаквах да те видя.”
„Аз не очаквах да има дело срещу баща ми,” отвърна тя.
Лъчезар се облегна назад.
„Делата идват, когато хората не могат да се разберат,” каза. „А в бизнес като неговия хората рядко се разбират.”
„Кажете ни истината,” каза Йоана.
Лъчезар погледна към мен.
„А ти кой си?” попита.
„Мартин,” казах. „Аз… съм с Йоана.”
„О,” каза Лъчезар и наклони глава. „Бъдещият младоженец.”
Йоана се стегна.
„Не го намесвайте,” каза.
Лъчезар се усмихна.
„Това е невъзможно,” рече. „Когато влезеш в семейство, влизаш и в проблемите му.”
Погледът му стана по-сериозен.
„Искате истината,” каза. „Добре. Има иск. Подаден от Димитър. Иск за вреди. Има и жалба, която може да се превърне в наказателно производство, ако не внимаваме.”
Йоана пребледня.
„Наказателно?” прошепна.
„Да,” каза Лъчезар. „Фалшиви подписи. Подставени лица. Кредити. И едно име, което се появява навсякъде.”
„Румен,” казах, без да мисля.
Лъчезар ме погледна рязко.
„Интересно,” каза. „Откъде знаеш това?”
Йоана се обърна към мен, очите ѝ се разшириха.
„Мартин?” прошепна.
Аз усетих как се изчервявам.
„Милена…” започнах.
Лъчезар вдигна ръка.
„Не ми е нужно да знам кой ви е говорил,” каза. „По-важното е друго. Името Румен не трябва да се споменава на глас. Не още.”
„Защо?” попита Йоана.
Лъчезар въздъхна.
„Защото Румен е връзката,” каза. „И ако връзката се скъса, всички падат. Пламен, Димитър, банката, още хора. И вярвайте ми, когато много хора могат да паднат, някой ще избере кой да бъде жертвата.”
Йоана преглътна.
„И кой ще бъде?” попита тя.
Лъчезар се усмихна леко.
„Този, който е най-лесен,” каза. „Този, който няма защита.”
Погледът му се плъзна към мен.
„Мартин,” каза той. „Ти имаш кредит за жилище, нали?”
Кръвта ми изстина.
„Откъде знаете?” попитах.
Лъчезар се усмихна още повече.
„Всичко се вижда,” каза. „Пламен ми каза да те проверя. Ти си чист. Засега.”
Йоана се изправи.
„Защо го проверявате?” попита тя остро. „Той не е част от вашите сделки.”
Лъчезар я погледна спокойно.
„Той може да стане,” каза. „Пламен е човек, който мисли в ходове. А ти си неговата слабост, Йоана. Той ще използва слабостта си, за да се спаси.”
Йоана пребледня, сякаш думите я удариха.
„Той няма да го направи,” каза, но гласът ѝ не беше уверен.
Лъчезар вдигна рамене.
„Любовта е прекрасно оправдание за много грехове,” каза.
Той се наведе напред.
„Ще ви дам съвет,” каза. „Не като адвокат. Като човек, който е виждал много семейства да се разпадат. Ако искате да оцелеете, дръжте се далеч от това дело. Не се месете. Не задавайте въпроси. Не се срещайте с Димитър. И най-вече не говорете с Петя.”
Йоана се стресна.
„Петя?” прошепна.
„Да,” каза Лъчезар. „Тя е… особена.”
„Какво означава това?” попитах.
Лъчезар ме погледна внимателно.
„Означава, че тя не губи,” каза. „И когато един човек не губи, това значи, че други губят вместо него.”
Йоана изведнъж се разплака.
„Аз не искам това,” каза. „Не искам да живея в лъжи и страх.”
Лъчезар я гледаше без израз.
„Тогава ще трябва да избереш,” каза. „Между баща си и истината.”
Това беше изречено като присъда.
Излязохме от кабинета му като хора, които са получили присъда, но още не знаят колко години са.
Йоана ме хвана за ръката толкова силно, че ме заболя.
„Мартин,” прошепна, „ако се окаже, че баща ми е престъпник…”
„Не казвай тази дума,” казах.
„А как да кажа?” избухна тя. „Как да го нарека?”
Мълчах.
Йоана спря, погледна ме в очите.
„Ако той те използва,” каза, „ще ми обещаеш ли, че ще се отдръпнеш?”
„Обещавам,” казах, и този път го мислех.
Но обещанията са леки.
Докато не дойде човек, който знае как да ги превърне във верига.
А Пламен вече беше на ход.
Глава единадесета
Същата вечер Пламен ме извика отново. Не ми даде избор. Просто ми изпрати адрес и час. И изречение, което ме накара да пребледнея.
„Ако не дойдеш, Йоана ще разбере всичко по най-лошия начин.”
Това беше изнудване, маскирано като загриженост.
Отидох.
Той ме чакаше в офис, който не беше фирмата му. Беше друг. По-малък. По-тих. Място за неща, които не трябва да се виждат.
Вътре беше и Димитър.
Видях го и усетих как в мен се надига напрежение. Димитър беше мъж с усмивка, която е винаги готова. Усмивка на човек, който умее да убеждава.
„Ето го младия юрист,” каза Димитър, сякаш сме приятели.
Пламен не се усмихна.
„Седни,” каза.
Седнах. Между тях двамата въздухът беше като електричество.
„Знаеш ли защо си тук?” попита Пламен.
„Не,” казах.
Димитър се засмя.
„Ти си тук, защото Пламен си мисли, че може да те направи щит,” каза.
Пламен го изгледа.
„А ти си тук, защото си мислиш, че можеш да ме унищожиш без последствия,” каза.
Димитър сви рамене.
„Аз просто искам справедливост,” каза с престорена невинност. „Не е ли смешно? Ти винаги говореше за справедливост, когато ми продаваше мечтите си.”
Пламен се наклони напред.
„Кажи му,” каза на Димитър. „Кажи му какво направи.”
Димитър ме погледна.
„Мартин,” каза, „ти обичаш Йоана, нали?”
„Да,” казах.
„Тогава трябва да знаеш, че Пламен не просто има дългове,” каза Димитър. „Той има схема. И в тази схема има хора, които ще пострадат. Невинни.”
Пламен се засмя.
„Невинни?” повтори той. „Ти ли говориш за невинност?”
Димитър вдигна ръце.
„Да, аз,” каза. „Защото аз поне имам граница. Ти нямаш.”
Пламен се обърна към мен.
„Виждаш ли?” каза. „Той се прави на моралист.”
Димитър се наведе.
„Мартин,” каза тихо, „знаеш ли защо ти пращат съобщения?”
Сърцето ми пропусна удар.
„Как знаеш за съобщенията?” попитах.
Димитър се усмихна.
„Защото аз ги пращам,” каза.
Пламен замръзна.
„Ти?” изсъска.
Димитър кимна.
„Да,” каза. „И не само аз. Има и други хора, които искат истината да излезе. Пламен си мисли, че контролира всичко. Но не контролира всички.”
Погледнах го.
„Защо?” попитах.
Димитър се усмихна тъжно.
„Защото бях като теб,” каза. „Вярвах му. Мислех, че ако съм лоялен, ще бъда защитен. После разбрах, че лоялността е еднопосочна улица.”
Пламен удари с ръка по масата. Не силно, но достатъчно, за да трепне въздухът.
„Стига театър,” каза. „Кажи му за Петя.”
Димитър се засмя.
„О,” каза. „Петя. Да, да кажем за Петя.”
Погледна ме.
„Петя не е просто любовница,” каза. „Петя е човекът, който държи истинските документи. Тя има копия от всичко. Тя има записи. Тя има… застраховка.”
Пламен се вцепени.
„Лъжеш,” каза.
Димитър се усмихна.
„Не,” каза. „Истината е, че ти си станал зависим от нея. И сега тя решава дали да те предаде или да те спаси.”
Пламен ме погледна.
„Виждаш ли в какво ме вкарва?” попита, сякаш аз съм съдията.
Димитър се наведе към мен.
„Мартин,” каза, „аз мога да ти помогна. Мога да те извадя от това. И Йоана също.”
„Как?” попитах.
Димитър извади от джоба си флашка и я сложи на масата.
„Тук има доказателства,” каза. „За всичко. За Румен. За кредитите. За подставените лица. За това как Пламен е използвал Милена да мълчи.”
Пламен пребледня. Да, Пламен. За първи път видях баща ѝ да пребледнява.
„Дай ми я,” изсъска той.
Димитър се засмя.
„Не,” каза. „Тя не е за теб. Тя е за него.”
И посочи мен.
Седях като закован. В главата ми бучеше.
„Защо аз?” попитах.
„Защото ти имаш чисто име,” каза Димитър. „И защото ако отидеш при прокуратурата, ще те изслушат. Ако отида аз, ще кажат, че това е отмъщение.”
Пламен се изсмя.
„И ти мислиш, че ще го направи?” попита.
Димитър ме гледаше.
„Той ще го направи, ако обича Йоана,” каза.
Пламен се наведе към мен.
„Мартине,” каза тихо, „ако вземеш тази флашка, приключи. Няма да има сватба. Няма да има благословия. Няма да има спокойствие.”
Димитър добави:
„Ако не я вземеш, може да няма бъдеще. За никого.”
Две изречения, две пропасти.
Погледнах флашката.
Тя беше малка. Невинна на вид. А тежеше като съдба.
Погледнах Пламен. После Димитър.
И чух в главата си гласа на Йоана.
„Моля те, внимавай.”
Протегнах ръка.
И взех флашката.
В този миг Пламен ме погледна така, сякаш току-що съм подписал смъртната си присъда.
Димитър се усмихна.
„Добре,” каза. „Сега започва истинското.”
И аз, без да искам, усетих как вратата зад мен се затваря.
Глава дванадесета
Пламен не каза нищо повече. Само стана и излезе от стаята. Не изглеждаше като човек, който е победен. Изглеждаше като човек, който вече крои следващия удар.
Димитър остана. Седна по-удобно, сякаш вече беше у дома си.
„Не си глупав,” каза. „Това ми харесва.”
„Не го правя за теб,” отвърнах.
„Знам,” каза той. „Правиш го за Йоана. За любовта. Колко мило.”
Той се наведе към мен.
„Но запомни,” каза, „любовта не е броня. И Пламен ще удари там, където боли.”
„Какво искаш?” попитах.
Димитър се усмихна.
„Искам да си върна това, което ми открадна,” каза.
„Какво ти е откраднал?” попитах.
Димитър замълча за миг. В очите му се появи нещо като истинска болка.
„Живота ми,” каза тихо. „Години. Репутация. Хора, които ми вярваха. Партньорства. И една жена.”
„Петя?” попитах.
Димитър се засмя.
„Не,” каза. „Петя е инструмент. Аз говоря за Милена.”
Усетих как кръвта ми изстива.
„Какво?” прошепнах.
Димитър кимна бавно.
„Да,” каза. „Преди години Милена и аз… бяхме близки. Тя беше различна. Смееше се. Имаше светлина. После Пламен я пречупи.”
„Не вярвам,” казах.
„Не ти искам да вярваш,” каза Димитър. „Искам да разбереш, че в това семейство нещата са по-дълбоки, отколкото си мислиш.”
Той се изправи.
„Пази флашката,” каза. „Не я давай на никого, докато не решиш какво ще правиш. И не казвай на Йоана веднага. Тя ще се разпадне.”
„Тя има право да знае,” казах.
„Да,” каза Димитър. „И пак ще повторя, правото не пази от болка.”
Той тръгна към вратата, но се обърна.
„И още нещо,” каза. „Петя ще те потърси.”
„Откъде знаеш?” попитах.
Димитър се усмихна.
„Защото тя винаги усеща, когато някой държи нещо нейно,” каза.
Когато останах сам, в мен се надигна паника. Извадих флашката и я погледнах. Пръстите ми трепереха.
Прибрах я в джоба си и излязох навън.
Въздухът беше студен, но не можеше да ме изчисти.
Отидох при Йоана. Тя ме чакаше у тях, в стаята си, с очи, които ме питаха без думи.
„Какво стана?” прошепна.
Седнах до нея. Усетих топлината ѝ. И за миг ми се прииска да изхвърля всичко. Да се престоря, че няма дело, няма флашка, няма Петя, няма Пламен.
Но вече беше късно.
„Йоана,” казах тихо, „има неща, които са по-лоши, отколкото си мислиш.”
Тя преглътна.
„Кажи ми,” прошепна.
Извадих флашката.
Очите ѝ се разшириха.
„Какво е това?” попита.
„Доказателства,” казах.
Тя пребледня.
„От кого?”
„От Димитър,” казах.
Йоана се отдръпна, сякаш държа отрова.
„Не,” прошепна. „Не. Той е враг на баща ми.”
„Може би,” казах. „Но може би казва истината.”
Йоана затвори очи. Сълзите ѝ потекоха.
„Аз не искам да живея така,” прошепна тя. „Не искам да избирам между баща си и теб. Между истината и семейството.”
Прегърнах я. Тя се разтрепери.
„Ще минем през това,” казах.
Тя се засмя през сълзи.
„Ти не разбираш,” прошепна. „Това семейство не пуска.”
В този миг телефонът ми звънна. Непознат номер.
Вдигнах. Гласът отсреща беше женски. Спокоен. Леден.
„Мартин,” каза.
Сърцето ми се сви.
„Коя сте?” попитах.
Тя се засмя тихо.
„Аз съм Петя,” каза. „И трябва да си поговорим.”
Йоана ме гледаше. В очите ѝ имаше ужас.
„Не затваряй,” каза гласът. „Защото ако затвориш, ще разбереш колко лесно се руши един живот.”
Стиснах телефона.
„Какво искате?” попитах.
„Само среща,” каза Петя. „Нищо повече. Ако си разумен, ще дойдеш. Ако не си… ще се наложи да те убедя.”
„Не заплашвайте,” казах.
Петя се засмя.
„Аз не заплашвам,” каза. „Аз обяснявам.”
Тя продиктува място и час.
„Ще дойдеш сам,” каза. „Без Йоана. Без адвокати. Без приятели.”
„Не,” казах.
„Да,” каза тя. „Защото иначе ще изпратя на Йоана нещо, което ще я пречупи.”
Йоана ме гледаше. Трепереше.
Затворих телефона.
Седяхме в тишина.
Йоана прошепна:
„Тя ли е жената?”
Кимнах.
Йоана пребледня още повече.
„Какво ще правим?” попита.
Погледнах флашката. Погледнах нея.
И разбрах, че вече няма безопасен избор.
Има само избор, който те оставя жив.
И избор, който те оставя честен.
А понякога тези две неща не са едно и също.
Глава тринадесета
Отидох на срещата с Петя, въпреки че всяка клетка в тялото ми крещеше да не го правя. Не казах на Йоана подробности. Само я прегърнах и ѝ обещах, че ще се върна.
Обещанията ми вече звучаха като тънки нишки.
Петя ме чакаше сама. Изглеждаше по-млада, отколкото си представях. Добре облечена, с лице, което би могло да изглежда мило, ако в очите ѝ нямаше студ.
„Седни,” каза.
Седнах.
Тя ме огледа внимателно, сякаш преценяваше слабостите ми.
„Ти си красив наивник,” каза. „Това е опасно.”
„Не съм наивник,” отвърнах.
Петя се усмихна.
„Тогава си глупав,” каза. „Защото наивникът поне не знае, че е в капан.”
Стиснах зъби.
„Какво искате?” повторих.
Петя се наведе напред.
„Искам флашката,” каза спокойно.
„Не,” казах.
„Разбира се, че ще кажеш не,” каза тя. „Това е първата реакция. После идва страхът.”
„Не ме е страх,” излъгах.
Петя се засмя тихо.
„Ти си човек с ипотека,” каза. „Човек с бъдеще. Човек, който иска да се ожени. Страхът е твоят най-верен приятел.”
„Откъде знаете за кредита ми?” попитах.
Петя наклони глава.
„Всичко се знае,” каза. „Пламен знае. Лъчезар знае. Димитър знае. Аз знам.”
Тя извади телефон и го завъртя към мен.
На екрана имаше снимка на входа на блока ми. Снимка на колата ми. Снимка на мен, когато излизам сутрин.
Кръвта ми изстина.
„Следите ме,” прошепнах.
Петя сви рамене.
„Пази се,” каза. „Светът е опасен.”
„Какво искате?” попитах отново, вече по-тихо.
Петя се облегна назад.
„Ще ти кажа какво става,” каза. „Пламен е мъж, който си мисли, че може да контролира всеки. Димитър е мъж, който си мисли, че може да си върне всичко. А аз… аз съм жената, която не губи.”
„Защо?” попитах. „Защо правите това?”
Петя ме погледна, и за миг в очите ѝ се появи нещо като истинска умора.
„Защото на този свят или държиш документите,” каза, „или те държат.”
Тя се наведе отново.
„Дай ми флашката,” каза. „И аз ще ти дам нещо в замяна.”
„Какво?” попитах.
„Тишина,” каза. „Сигурност. Брак.”
„Не можете да ми обещаете брак,” казах.
Петя се усмихна.
„Не аз,” каза. „Аз мога да накарам Пламен да ви даде благословия. Мога да накарам Димитър да се отдръпне. Мога да накарам делото да се разтвори като мъгла.”
„Защо бихте го направили?” попитах.
Петя вдигна рамене.
„Защото ми е по-удобно да бъдеш жив и тих,” каза. „Отколкото честен и мъртъв.”
Сърцето ми се сви.
„Не говорете така,” казах.
Петя се засмя.
„Ти си бъдещ юрист,” каза. „Би трябвало да знаеш, че думите не убиват. Убиват решенията.”
Тя се наведе и сниши глас.
„Имам копия от всичко,” каза. „Но флашката е важна. Защото тя е символ. Димитър си мисли, че държи теб. Пламен си мисли, че държи мен. А аз искам да държа всичко.”
Погледнах я.
„И Йоана?” попитах.
Петя се усмихна тънко.
„Йоана е слабост,” каза. „Красива слабост. Но слабостите се използват.”
Усетих как гневът ми избухва.
„Не я намесвайте,” казах.
Петя ме погледна спокойно.
„Тя вече е намесена, Мартин,” каза. „Тя е родена намесена.”
Тя се изправи.
„Ще ти дам време,” каза. „До утре. Или ми носиш флашката, или пращам на Йоана доказателство, че майка ѝ е лъгала през целия ѝ живот.”
„Какво доказателство?” прошепнах.
Петя се усмихна.
„Една снимка,” каза. „Един запис. Една истина. И Йоана ще се срине.”
Тя се обърна да тръгне, но спря.
„Не си мисли, че можеш да ме изиграеш,” каза. „Аз не съм като Пламен и Димитър. Аз не се ядосвам. Аз действам.”
Останах сам, с ръце, които трепереха.
Когато се прибрах при Йоана, тя ме погледна и веднага разбра, че нещо се е случило.
„Говори,” каза тихо.
Аз не можех да ѝ кажа всичко. Не и наведнъж. Беше като да хвърлиш човек в ледена вода.
„Петя иска флашката,” казах.
Йоана пребледня.
„И какво ще направиш?” попита.
Погледнах я. Тази жена, която обичах. Тази жена, която заслужаваше истина, не шантаж.
„Ще се боря,” казах.
Йоана се засмя кратко.
„С какво?” прошепна. „С любов?”
Тя ме прегърна. И за първи път почувствах, че любовта ни е като свещ в стая, пълна с вятър.
Може да свети.
Но може и да угасне за миг.
И тогава в тъмното ще останат само тези, които винаги са знаели как да виждат.
Като Петя.
Глава четиринадесета
На следващия ден в университета трябваше да държа изпит. Седях в аудиторията, гледах листа пред себе си, а буквите се разливаха. В главата ми не беше материята. Беше ултиматумът.
До утре.
Седнах на последния ред, опитах да се събера.
Надежда ми беше казала да не подписвам. Да не се намесвам. Да пазя себе си.
Но как да пазиш себе си, когато любовта ти е заложник?
След изпита излязох и намерих Надежда. Тя ме чакаше пред кантората.
„Лицето ти казва всичко,” каза.
„Петя ме потърси,” казах.
Очите ѝ се присвиха.
„Очаквано,” каза. „Какво иска?”
„Флашката,” казах. „И заплашва Йоана.”
Надежда замълча. После каза:
„Това вече е сериозно.”
„И преди не беше ли?” попитах горчиво.
Надежда ме изгледа.
„Сега е лично,” каза. „И когато стане лично, хората правят глупости.”
„Какво да правя?” попитах.
Надежда се замисли.
„Първо,” каза, „не се срещай с Петя сам повече. Второ, не давай флашката. Тя ще ти вземе всичко, ако ѝ дадеш и това. Трето, трябва да осигурим защита. Законна. Доказателствата трябва да стигнат до място, където не могат да ги унищожат.”
„Прокуратура?” попитах.
Надежда кимна.
„Но внимателно,” каза. „Не отиваш сам. Не отиваш без стратегия. И най-вече… трябва да знаем какво има на флашката.”
Сърцето ми се сви.
„Аз не съм я отварял,” казах.
„Тогава е време,” каза Надежда.
Отидохме в кантората. Надежда заключи вратата. Извади стар лаптоп, който, по думите ѝ, не е вързан с никой акаунт. Вкара флашката.
Екранът светна.
Папки. Файлове. Записи.
Първият файл беше видео.
Надежда ме погледна.
„Готов ли си?” попита.
Кимнах, макар че не бях.
Пуснахме видеото.
На екрана се появи Пламен. Седеше на маса. До него беше Румен, човекът от банката. И Петя.
Чуваха се думи. Договори. Имена. Суми.
Пламен казваше:
„Този подпис ще мине. Момчето е чисто. Ще го направим поръчител и после ще го отпишем, когато се успокои.”
Румен се смееше.
„А ако се усети?” попита той.
Пламен махна с ръка.
„Ще му дадем момичето,” каза. „Ще му обещаем семейство. Такива като него се купуват с любов.”
Усетих как ме удари в стомаха.
Надежда сложи ръка на рамото ми.
„Дишай,” каза тихо.
Видеото продължи.
Петя говореше.
„Милена знае ли?” попита тя.
Пламен се усмихна.
„Милена ще мълчи,” каза. „Тя винаги мълчи.”
Тогава камерата се обърна и показа още един човек. Женски силует. Седеше в ъгъла, на тъмно. Но когато се наведе напред, лицето ѝ се видя ясно.
Милена.
Стоеше там. Слушаше. Очите ѝ бяха празни.
И тогава тя каза тихо:
„Само не пипай Йоана.”
Пламен се изсмя.
„Йоана е моя,” каза. „И ще правя каквото трябва.”
Видеото спря.
В стаята настъпи тишина, която ме оглуши.
Надежда прошепна:
„Това е достатъчно.”
Аз не можех да говоря. В главата ми се въртеше едно изречение.
„Такива като него се купуват с любов.”
Аз.
Аз бях онзи.
И Пламен го беше казал с презрение.
Седях и усещах как нещо в мен се къса. Не само доверието към него. Доверието към света, че любовта може да бъде чиста.
Надежда спря видеото и извади други файлове. Имаше списъци с имена. Имаше договори. Имаше записи на разговори.
И в тези разговори чух глас, който не очаквах.
Гласът на Йоана.
„Татко, моля те,” казваше тя в един запис. „Спри.”
Пламен ѝ отговаряше:
„Ти не разбираш. Това е за твоето бъдеще.”
Йоана плачеше.
„Не искам такова бъдеще.”
Пламен:
„Ще го имаш.”
Стиснах юмруци.
„Тя е знаела,” прошепнах. „Поне част.”
Надежда кимна.
„Възможно е,” каза. „Но може да е била притисната.”
Седях и усещах как главата ми се пълни с гняв, страх и една ужасна яснота.
Трябваше да кажа на Йоана.
Но ако ѝ кажа, тя ще се срине.
А ако не ѝ кажа, аз ще стана като тях.
Надежда ме погледна.
„Мартин,” каза, „това е моментът, в който решаваш кой си.”
Погледнах екрана. Погледнах флашката. Погледнах ръцете си.
И разбрах, че вече няма място за половин истини.
Само за истина.
Каквото и да струва.
Излязох от кантората и тръгнах към Йоана.
С всяка крачка усещах, че приближавам не само към нея.
Приближавах към разрушение.
И понякога разрушението е единственият начин да построиш нещо истинско.
Но първо трябва да оцелееш, докато всичко пада.
А Петя не спеше.
Пламен също.
И войната тъкмо започваше.
Глава петнадесета
Когато влязох при Йоана, тя седеше на леглото си, с телефон в ръка. Очите ѝ бяха зачервени.
„Какво има?” попитах, но вече знаех.
Тя вдигна телефона към мен.
На екрана имаше съобщение. От непознат номер. И прикачен файл.
Йоана не беше отворила файла. Но ръката ѝ трепереше.
„Това ли е Петя?” прошепна.
Стиснах зъби.
„Да,” казах.
Йоана се разплака.
„Пише, че майка ми е лъгала,” прошепна тя. „И че ако отворя файла, ще разбера защо.”
Седнах до нея.
„Не го отваряй сама,” казах.
Йоана ме погледна. В очите ѝ имаше отчаяние.
„Аз вече живея сама в това,” каза. „Сама в тайните. Сама в страховете.”
Извадих флашката. Поставих я пред нас.
„Йоана,” казах, „трябва да ти кажа нещо. И ще боли.”
Тя кимна, сякаш вече беше готова да се счупи.
Разказах ѝ за срещата с Петя. За ултиматума. За видеото.
Когато стигнах до момента, в който на записа се вижда Милена, Йоана издаде звук, който не беше плач. Беше като да ти се откъсне въздух.
„Не,” прошепна. „Не… мама не би…”
„Виждал съм,” казах. „Йоана, тя е била там.”
Йоана трепереше.
„Значи тя… значи тя е знаела,” прошепна.
„Може да е била принудена,” казах. „Може да се е страхувала.”
„Страхувала?” Йоана се засмя горчиво. „А аз? Аз не се ли страхувам? Аз не ли живея в този страх от дете?”
Тя стана рязко, сякаш не можеше да седи повече.
„Искам да отворя файла,” каза.
„Не,” казах. „Не сама. И не без Надежда.”
„Надежда?” Йоана ме погледна.
„Адвокатката,” казах. „Тя… тя ми помага.”
Йоана затвори очи.
„Ти си казал на друг човек?” прошепна.
„Трябваше,” казах. „Йоана, това не е само семейна драма. Това е закон. Това е опасност.”
Йоана се сви.
„Тогава аз съм опасност,” прошепна. „Аз съм дъщеря на опасен човек.”
Прегърнах я.
„Ти не си той,” казах.
Йоана се разплака в рамото ми.
„А ако съм?” прошепна. „А ако всичко в мен е от него?”
„Не,” казах. „В теб има светлина. Аз я видях.”
Тя замълча, после прошепна:
„Мартин, ако кажем истината, баща ми ще ни унищожи.”
„А ако мълчим,” казах, „ние ще се унищожим сами.”
Йоана се отдръпна и ме погледна.
„Какво ще правим?” попита.
Тогава прозвуча звънецът на входната врата. Дълъг. Настойчив.
Йоана пребледня.
„Той,” прошепна.
Погледнах към вратата. Сърцето ми заблъска.
Звънецът отново. После трети път. И след това, тишина.
Йоана тръгна към коридора, но аз я хванах.
„Не отивай сама,” казах.
Отидохме заедно.
Йоана отвори вратата.
На прага стоеше Пламен. До него стоеше Петя.
Петя се усмихваше, сякаш сме приятели, които се срещат случайно.
Пламен не се усмихваше.
„Добър вечер,” каза той. „Йоана, трябва да поговорим.”
Йоана се стегна.
„Сега ли?” попита тя.
Пламен погледна към мен.
„Да,” каза. „И този път без лъжи.”
Петя направи крачка напред, сякаш вече е у дома си.
„Мартин,” каза мило, „донесе ли ми това, което е мое?”
Стиснах юмруци.
„Не е ваше,” казах.
Петя се усмихна още по-широко.
„Всичко е мое, ако знам как да го взема,” каза.
Пламен вдигна ръка, сякаш да я спре, но не я спря истински. Просто играеше ролята на човек, който все още има контрол.
„Влизаме,” каза.
Йоана отстъпи назад. Аз застанах пред нея.
„Не,” казах тихо.
Пламен ме погледна така, сякаш съм прашинка.
„Мартине,” каза, „ти вече направи избор. Сега аз ще направя своя.”
Петя извади телефона си.
„Ако не влезем,” каза тя, „ще натисна едно копче. И всички ваши тайни ще отидат при хора, които ще ги използват по-добре от нас.”
Йоана пребледня.
„Какво копче?” прошепна.
Петя я погледна.
„Копчето, което ще ти покаже кой е баща ти,” каза. „И коя е майка ти.”
Йоана се разтрепери.
Аз разбрах, че сме притиснати.
Но понякога, когато те притиснат до стената, единственото, което ти остава, е да удариш стената, докато не се счупи.
Отстъпих.
Пламен и Петя влязоха.
И в този миг домът на Йоана престана да бъде дом.
Стана арена.
А ние бяхме в средата.
Без защита.
С една флашка, която можеше да съсипе всичко.
И с двама човека, които щяха да направят всичко, за да не я изпуснат.
Продължението вече не беше въпрос на избор.
Беше въпрос на оцеляване.