Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Всички търсят къща в това райско кътче на България, но никой не продава
  • Новини

Всички търсят къща в това райско кътче на България, но никой не продава

Иван Димитров Пешев септември 1, 2023
fdsgdgqweqwewq.png

Кадънче, Невестино, абе селото на момите. И поради тази причина се е напълнило със зетьове. 43 къщи, подредени от двете страни на тесния път, който се вие покрай зелени поляни, докато отведе до малкото населено място. Само на броени километри от Кърджали.

„Трябва да го преименуват на „Зетьово“, че е пълно“, шегува се възрастен мъж. Стои на пейката пред портата си и върти мохабет с комшията от другата страна на тясната уличка. Ако си протегнат бастуните и може да се дуелират. Толкова са близо.

Двама пенсионери, на припек пред входните врати на дворовете си.

„Хубаво си ни е тук, харесва ни. Двама зетя имам. Единият живее тук, с дъщерята, в къщата. Не иска в града. По два пъти на ден се събираме с комшийките на пейките. На обед и надвечер. Говорим си, почиваме.

В градините сеем всичко. И всичко става“, споделя 58-годишната Хабибе. Близо три десетилетия от живота си е отдала на работа в болницата в Кърджали. Сега посреща с голяма усмивка от двора на дома си в Невестино.

„Много хора са питали за имоти. Ама никой не продава“, допълва жената. Нормално е, на крачка от града, а сред природата.

Една-единствена къща е за продан. Почти „изтърбушена“ изглежда отвън. Преди време семейство руснаци е искало да я купи, но цената ги хвърля в размисъл-50 000 евро.

Стадо овце пасе на баира, собственост на бившия кмет. Едва две крави в селото, но рахат и спокойствие.

Млади хора има и из чужбина. Връщат се лятото. И споделят: „Не ни харесва там, тук е по-хубаво, но няма как…“.

„Търсят се парцели, хора участват в търгове за общински земи. Вдигат се къщи“, споделя пък друга жена, от съседното село Калинка.

Срещу Невестино, от другата страна на главния път. Зад гърба на самия… Орфей. Красивите къщи веднага грабват окото след паметника на тракийския певец.

Буквално нова махала се е оформила по възвишенията над платната към и от „Маказа“. Около 150 души живеят в Калинка.

Според местни, наскоро парцел от 700 кв. метра е бил продаден за 50 000 лева. „Ама може и да е слух“, застраховат се в селото.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Нешка Робева зове България: Нека да подкрепим националните ни състезателки! Имат нужда от това
Next: Обявиха новата минимална заплата от 1 януари

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.